Джани Родари
Бягството на Пулчинела

Пулчинела бил най-непокорната марионетка в целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: или по време на представление му се искало да ходи на разходка, или собственикът на театъра му давал смешна роля, а той предпочитал драматична.

— Тия дни — поверил той на Арлекино — ще офейкам!

Така и направил, но не през деня. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:

— Ела с мене.

Арлекино не искал да се разделя с Коломбина, а Пулчинела нямал намерение да мъкне след себе си и тая глезла, която в театъра му била изиграла хиляди номера.

— Сам ще вървя — решил той. Храбро скочил на земята и запрашил по пътя.

„Каква прелест — мислел си, докато тичал, — да не чувстваш, че си вързан за тия проклети конци. Колко е хубаво да можеш да стъпваш със собствения си крак където си поискаш.“

За една самотна марионетка светът е голям и страшен, и населен, особено нощем, с кръвожадни котки, готови да вземат всичко, което тича, за мишка, която трябва да се улови. Пулчинела успял да убеди котките, че си имат работа с истински артист, но за всеки случай избягал в една градина, прислонил се до оградата и заспал.

Като изгряло слънцето, той се събудил и почувствал глад. Но около него, докъдето се ширел погледът му, имало само карамфили, лалета, цинии и хортензии.

— Търпение — си казал Пулчинела, като откъснал един карамфил и малко недоверчиво започнал да хрупка листенцата. Не било като да ядеш пържола на скара или филе от костур. Цветята са много ароматни, но съвсем безвкусни. Но за Пулчинела вкусът на цветята бил вкусът на свободата и при втората хапка той вече бил сигурен, че в живота си не е хапвал нищо по-сладко. Решил да остане завинаги в тази градина. Така и направил. Спял, подслонен от една голяма магнолия, твърдите листа на която не се бояли нито от дъжд, нито от градушка, и се хранел с цветя: днес карамфил, утре роза. Пулчинела сънувал планини от спагети и равнини от бяло сирене, но не се предавал. Станал сух, мършав, но така ухаел, че понякога пчелите кацали на него, за да смучат нектар. Отдалечавали се разочаровани едва след като напразно се опитвали да забият жилото си в неговата дървена глава.

Дошла зимата, градината очаквала първия сняг и бедната марионетка нямала какво да яде. Не казвайте, че Пулчинела би могъл да продължи пътешествието си: клетите му дървени крачета не можели да го изведат далече.

„Какво да се прави — казал си Пулчинела, — ще умра тук. Не е лошо мястото за умиране. Освен това ще умра свободен: никой няма да може да ми върже главата с конец, за да казвам да или не.“

Първият сняг го покрил с мека бяла покривка.

Напролет точно на това място израснал карамфил. Под земята, спокоен и щастлив, Пулчинела си мислел: „Ето, над главата ми израсна цвете. Има ли някой по-щастлив от мене?“.

Не бил умрял, защото дървените марионетки не могат да умират. Той е още там долу, но никой не знае това. Ако го намерите, не му връзвайте главата с конец: на царете и цариците в малкия театър този конец не им пречел, но Пулчинела просто не може да го търпи.