Джани Родари
Кучешкото село

Имало някога едно чудновато селце. Състояло се всичко на всичко от деветдесет и девет къщички. Всяка къщичка си имала градинка с ограда, зад оградата лаело куче.

Да дадем един пример. Фидо било кучето на къщичка номер едно и ревниво пазел живеещите в нея. Той вършел работата си както трябва: усърдно лаел всеки път, когато виждал да минава някой от жителите на другите деветдесет и осем къщички — мъж, жена или дете. Същото правели и другите деветдесет и осем кучета и се скъсвали да лаят ден и нощ, защото по улиците винаги се намирал някой.

Ето друг пример. Господинът, който живеел в къщичка номер деветдесет и девет, връщайки се от работа, трябвало да мине край деветдесет и осем къщички и значи деветдесет и осем кучета му показвали зъбите си, лаели след него и му давали да разбере, че с удоволствие биха раздрали дъното на панталоните му. Същото се случвало и на жителите на другите къщички и тъй винаги имало уплашен минувач.

Представете си какво ставало, когато идвал някой другоселец. Тогава всичките деветдесет и девет кучета лаели едновременно, деветдесет и девет стопанки излизали да видят какво става, после изтичвали обратно вкъщи, залоствали вратата, спускали щорите и, застанали смълчани зад прозорците, наблюдавали, докато външният човек си заминел.

От непрекъснатото слушане на кучешки лай жителите на това село малко по малко оглушали и отвикнали да разговарят помежду си. Освен това нямало кой знае какво да си казват.

И тъй като мълчали непрекъснато и се мусели, те се отучили да говорят. Накрая самите собственици на къщите започнали да лаят като кучетата си. Те може би вярвали, че говорят, но щом отворели уста, се чувало само нещо като „бау-бау“, от което кожата на оня, който слушал, настръхвала като на гъска. И така, лаели кучетата, лаели мъжете и жените, лаели децата, докато си играели. Деветдесет и деветте къщички заприличали на деветдесет и девет кучкарника. Ама пък хубави били тия къщички, имали си чистички перденца зад стъклата и дори балконите били украсени с мушкато и кактуси!

Веднъж в селото попаднал Джованино Денгуба по време на едно от своите знаменити пътешествия. Деветдесет и деветте кучета го посрещнали с концерт, от който би започнал да нервничи и воденичен камък. Джованино попитал нещо една жена и тя му отговорила с лай. Обърнал се към някакво детенце — то му отвърнало с вой.

— Разбрах — рекъл си Джованино. — Това е епидемия.

Пожелал да отиде при кмета. Казал му:

— Бих могъл да ви предложа едно сигурно лечебно средство. Първо, накарайте да съборят всички огради: цветята могат да си растат прекрасно и без решетки. Второ, пратете кучетата на лов, ще им бъде по-весело и ще станат по-възпитани. Трето, обявете хубав празник с танци и след първия валс отново ще се научите да приказвате.

Кметът отговорил:

— Бау! Бау!

— Разбрах — казал Джованино, — най-зле е болен оня, който си мисли, че е здрав.

И отишъл да си гледа работата.

Нощем, ако чуете да лаят много кучета в далечината, знайте, че може би това са кучета като кучета, но може и да са жителите на онова необикновено селце.