Джани Родари
На плажа в Остия

На няколко километра от Рим е плажът на Остия и лятно време римляните ходят там с хиляди. На плажа не остава място да се изкопае дупка с лопатка и който пристигне последен, не знае къде да забие чадъра си.

Веднъж на плажа в Остия дойде странен господин, един наистина духовит господин. Пристигна последен, с чадър под мишница и не намери място, за да го постави. Тогава го отвори, пипна нещо по дръжката и чадърът веднага се издигна във въздуха, прескочи хиляди и хиляди чадъри и отиде, та застана точно на брега на морето, но на два или три метра над другите чадъри. Чудатият господин отвори лежащия си стол и с него заплава във въздуха, изтегнал се под сянката на чадъра, измъкна от джоба си книга и започна да чете, дишайки морския въздух, наситен със сол и йод.

Хората отначало не го забелязваха. Седяха си под чадърите, мъчеха се да видят късче море между главите на онези, които бяха пред тях, или решаваха кръстословици и никой не гледаше нагоре. Но по едно време една госпожа чу, че нещо пада на чадъра й, помисли, че е топка, изскочи да се кара на децата, огледа се, погледна нагоре и видя чудатия господин, надвиснал над главата й. Господинът гледаше надолу и каза на госпожата:

— Извинявайте, госпожо, падна ми книгата. Моля ви, може ли да ми я подхвърлите.

Госпожата от изненада тупна на пясъка и тъй като беше много дебела, не успя да се дигне. Притичаха роднините, за да й помогнат, а госпожата, без да говори, им показа с пръст хвърчащия чадър.

— Моля ви се — повтори чудатият господин, — бихте ли ми подхвърлили книгата?

— Не виждате ли, че уплашихте леля ни!

— Много съжалявам, но съвсем нямах такова намерение.

— Тогава слезте оттам, забранено е.

— Нищо подобно, на плажа няма място и аз се настаних тук. И аз плащам данъци, нали?

Един след друг всички римляни на плажа решиха да погледнат нагоре. Взеха да сочат с пръст този странен летовник.

— Я го гледай пък тоя! Има реактивен чадър!

— Ей, Гагарин! Я ме качи и мене там!

Едно момченце му подхвърли книгата и господинът нервно я запрелиства, за да намери докъде е стигнал, после, пуфтейки, започна отново да чете. Малко по малко го оставиха на мира. Само децата от време на време гледаха нагоре със завист, а най-храбрите викаха:

— Господине, господине!

— Какво има?

— Защо не ни научите и нас да седим така във въздуха?

Но господинът изпуфтяваше и продължаваше да чете.

Когато наближи залезът, чадърът отлетя с едно леко подухване на вятъра, чудатият господин се приземи на пътя, близо до мотоциклета си, качи се на седалката му и си отиде. Кой знае кой беше той и кой знае откъде беше купил онзи чадър.