Иван Хемницер
Воля и неволя

Вълкът, нехапнал нищо дни наред,

бе мършав, слаб и блед.

Ах, този скитник клет

бе станал кокали и кожа вече.

И именно на този вълк се случи

да срещне куче.

Видя той отдалече,

че кучето е с шия тлъста,

а козината му е гладка, гъста.

Пристъпва поривисто.

Изобщо — куче породисто.

Щастлив би бил вълкът да го пребори

и вълчия си глад да утоли,

но очевидно е, нали,

че трудно би могъл това да стори.

И почна да му се умилква, да го хвали,

да го изкарва, че едва ли

не е най-хубавият пес до днешен ден.

„Какво ти струва да си също тъй блажен? —

му рече кучето. — Защо не се решиш

в града да дойдеш с мен?

Щом заживееш там, така ще се преобразиш,

че сам не би могъл да се познаеш.

Какъв е този твой живот? Да скиташ в планини

и да гладуваш цели дни;

Какво е подаяние не знаеш

и завоюваш всичко с бой.

Кому това е нужно, боже мой!

Кому такъв живот се нрави!

Направо казано, живот ли е това?

Гладувате — гладът ви прави

по-слаби

от баби.

А друг е нашият живот: едва

изяждаме това, което всеки ден ни дават.

След като дойдат гости,

вред кости, кости…

От яденето толкова огризки ни остават,

че има даже и за смет.

А ласките на господаря нямат чет…“

Вълкът се разтопи, щом чу за угощения.

И просълзи се най-подир

при мисълта за бъдещия пир.

„В замяна на това какви са мойте задължения?“ —

попита той. „Върви си всичко тук на самотек.

Трудът е много лек.

Не трябва да допускаш в двора чужд човек,

стопанина ще трябва да ласкаеш

и хората домашни да не лаеш…“

Вълкът готов бе не да тръгне, а да полети.

От всички планини се отврати.

Усети се щастлив почти,

макар и да не го показа.

Но изведнъж той забеляза,

че липсва козина на кучешкия врат.

„Защо е гола твойта шия, брат?“

„Хм, гола шия —

дреболия!“

„Все пак кажи!“ — „Ех, вълча ти глава

какво разбира!

Оголена е от това,

че мен понякога ме връзват на синджира.“

„Синджир?! — изви вълкът в протест. —

Отнемат, значи, твоята свободна воля?“

„Не ми е нужна!“ — каза лъскавият пес.

„Та как? Това е най-ужасната неволя!

По-дяволите пировете, сития стомах!

Скъпя аз свободата повече от тях.

Завържат ли те, край на свободата!“

Вълкът изви и хукна към гората.