Джани Родари
Носът на краля

Веднъж Джованино Денгуба решил да отиде в Рим и да пипне носа на краля. Приятелите му искали да го разубедят и казвали:

— Внимавай, това е опасна работа. Ако кралят се разсърди, ще загубиш собствения си нос заедно с главата.

Но Джованино бил упорит. Още докато стягал куфара си, отишъл да се поупражни при свещеника, кмета и старшията на карабинерите. Пипнал носовете на тримата толкова внимателно и ловко, че те и не забелязали.

„Ето че не е трудно“ — помислил си Джованино.

Като стигнал до близкия град, поискал да му покажат къщата на губернатора, на президента и на съдията и отишъл да посети тези знатни хора. Пипнал и техните носове с един пръст или с два. Тези знатни хора малко се обидили, защото Джованино изглеждал възпитан и умеел да води разговор на почти всички теми. Президентът се поядосал и извикал:

— Какво, искаш да ме хванеш за носа ли?

— Моля ви се, нищо подобно — казал Джованино, — имаше една муха.

Президентът се огледал, не видял ни мухи, ни комари, но междувременно Джованино се поклонил набързо и си отишъл, без да забрави да затвори вратата.

Джованино имал един бележник, в който записвал носовете, които успявал да докосне. Все важни носове.

В Рим обаче сметката на носовете тъй бързо пораснала, че Джованино трябвало да си купи голяма тетрадка. Достатъчно било да се разхожда по улицата и бил сигурен, че ще срещне чифт превъзходителства, някой заместник-министър и десетина главни секретари.

Да не говорим за президентите: имало повече президенти, отколкото просяци. Всички тези луксозни носове били съвсем под ръка. Техните собственици всъщност вземали докосването на Джованино Денгуба за оказване на почит към техния авторитет и някои дори стигнали дотам, че наредили на своите подчинени да правят същото, като казали:

— Отсега нататък, вместо да ми се покланяте, ще ме пипате по носа. Това е по-модерен и по-изискан обичай.

Подчинените отначало не смеели да протягат ръка към носовете на своите началници. Но началниците ги окуражавали с такива широки усмивки, че всички взели да докосват, пипат, пощипват високопоставените носове: те ставали лъскави и червени от задоволство.

Джованино не бил забравил главната си цел, която била да пипне носа на краля, и само чакал сгоден случай. Това станало по време на една процесия. Джованино забелязал, че от време на време някой от присъстващите излизал от тълпата, скачал на стъпалото на кралската каляска и предавал на краля плик, навярно молба, която кралят усмихнат подавал на своя пръв министър.

Когато каляската приближила, Джованино скочил на стъпалото и докато кралят му отправял предразполагаща усмивка, му казал:

— С ваше позволение — протегнал ръка и с края на пръста си докоснал върха на носа на Негово Величество.

Кралят удивен си хванал носа, отворил уста да каже нещо, но Джованино с един заден скок се намерил на сигурно място сред тълпата. Избухнали силни ръкопляскания и веднага други граждани побързали с въодушевление да последват примера на Джованино: скачали върху каляската, улавяли краля за носа и го разклащали.

— Нов начин за изразяване на почит, Ваше Величество — мърморел усмихнат първият министър в ухото на краля.

Но на краля не му било чак толкова до усмивки: носът го заболял и започнал да капе, той нямал достатъчно време дори да го обърше, защото верните му поданици не му давали да си отдъхне и весело продължавани да го хващат за носа.

Джованино се върнал на село доволен.