Джани Родари
Алиса Търкуланка

Това е историята на Алиса Търкуланка, която падала винаги и навсякъде.

Дядото я търсел, за да я заведе в градината:

— Алиса! Къде си, Алиса?

— Тук съм, дядо.

— Къде тук?

— В будилника.

Да, от любопитство била отворила капачето на будилника, за да погледне, търкулнала се между зъбчатите колела и пружините и сега трябвало непрекъснато да скача от едно място на друго, за да не бъде смляна от механизмите, които щракали и правели „тик-так“.

Друг път дядото я търсел, за да й даде закуската.

— Алиса! Къде си, Алиса?

— Тук съм, дядо.

— Къде тук?

— Точно тук, в бутилката. Жадна бях и паднах вътре.

И наистина тя била там, с усилие плувала, за да се задържи на повърхността. За щастие предишното лято в Сперлонга се била научила да плува жабешката.

— Почакай да те извадя.

Дядото пуснал едно въженце в бутилката, Алиса се хванала за него и пъргаво се изкачила. Тя била добра гимнастичка.

Друг път Алиса пак била изчезнала. Търсел я дядото, търсела я бабата, търсела я съседката, която идвала да чете вестника на дядото, за да си спести четирийсет лири.

— Тежко ни, ако не я намерим, преди да се върнат от работа родителите й — мърморела бабата уплашена.

— Алиса! Алиса! Къде си?

Но този път Алиса не отговорила. Не можела да отговори. Като надничала любопитно в кухненското чекмедже с покривките и салфетките — паднала вътре и там заспала. Някой затворил чекмеджето, без да я забележи. Когато се събудила, Алиса се намерила в тъмното, но не се уплашила: веднъж била паднала в един кран за вода, там пък да знаете колко е тъмно.

„Все ще трябва да наредят масата за вечеря — мислела си Алиса. — И тогава, щат не щат, ще отворят чекмеджето.“

Но никой не мислел за вечеря тъкмо защото не можели да намерят Алиса. Родителите й се били върнали от работа и се карали на дядото и на бабата:

— Ето, виждате ли колко я държите под око!

— Нашите деца не падаха в крановете на чешмите — протестирали старците. — По наше време падаха само от леглото и им излизаше по някоя цицина на главата.

Най-после Алиса се уморила да чака. Промъкнала се между покривките и започнала да чука с крак.

„Дум, дум, дум.“

— Тихо! — казал татко й. — Чувам, че някъде се чука.

„Дум, дум, дум“ — обаждала се Алиса.

Какви прегръдки, какви целувки, като я намерили! И Алиса се възползвала веднага, за да се търкулне в джоба на татковата си жилетка, а когато я измъкнали оттам, тя вече била успяла да си нацапа цялото лице, защото си била играла с химикалката.