Джани Родари
Дворецът за чупене

Някога в Бусто Арзицио хората се безпокоели, че децата чупели и разваляли всичко. Да не говорим за изтърканите подметки, за панталоните и за училищните чанти: но те чупели и стъклата, като ритали топка, чупели чиниите по масите и чашките в кафенето, не пробивали стените само защото не разполагали с чукове.

Родителите не знаели вече какво да правят и какво да казват и се обърнали към кмета.

— Да сложим глоба? — предложил кметът.

— Много благодарим — възкликнали родителите, — само че ще плащаме с парченца от счупени паници.

За щастие по ония места имало много счетоводители. На всеки трима души имало по един и всички те смятали отлично. Най-добре от всички смятал счетоводителят Гамберони, един възрастен господин, който имал много внуци и голям опит по отношение на парченцата от счупени паници. Той взел хартия и молив и направил сметка на щетите, които децата от Бусто Арзицио нанасяли, като чупели толкова хубави неща. Получила се ужасна сума: хиляда ала-бала четиринайсет и трийсет и три.

— С половината от тази сума — доказал счетоводителят Гамберони — можем да построим дворец за чупене и ще задължим децата да го натрошат на парчета: ако не се излекуват чрез тази система, няма изобщо да се излекуват.

Предложението било прието, дворецът построен като две и две — четири и четири — осем. Бил висок седем етажа, имал деветдесет и девет стаи, всяка стая била пълна с мебели и всички те били отрупани със съдове, вази, да не говорим за огледалата и крановете за чешми. В деня на откриването връчили на всички деца по един чук и при даден от кмета сигнал вратите на двореца за чупене били отворени.

Жалко, че телевизията не дошла навреме, за да предаде гледката. Който е видял със собствените си очи и чул със собствените си уши, твърди, че било сякаш — дано никога не става! — избухването на световна война. Децата нахлували от стая в стая като войските на Атила и натрошавали с чук всичко, каквото срещали по пътя си. Ударите се чували из цяла Ломбардия и половин Швейцария. Дечица, високи колкото опашката на котка, се били заели с гардероби, големи като крайцери, и усърдно ги раздробявали, докато останела купчинка стърготини. Дечица от детски ясли, хубави и милички в своите розови и небесносини престилчици, старателно тъпчели сервизите за кафе, като ги превръщали в ситен прах, с който си пудрели личицата. До края на първия ден не останала здрава чаша. На края на втория ден се свършили столовете. Третия ден децата нападнали стените, започвайки от най-горния етаж, но като стигнали до четвъртия етаж, капнали от умора и покрити с прах, сякаш били войниците на Наполеон в пустинята, зарязали всичко. Върнали се вкъщи, като залитали, и си легнали, без да вечерят. Вече наистина се били наситили и не им доставяло удоволствие да чупят каквото и да е, отведнъж станали внимателни и леки като пеперуди — да ги бяха накарали да играят футбол по игрище от кристални чаши, нямало да счупят нито една.

Счетоводителят Гамберони направил сметка и доказал, че град Бусто Арзицио е направил икономия, възлизаща на два супермилиона и седем сантиметра.

Онова, което останало да се крепи от двореца за чупене, общината го оставила на гражданите: те били свободни да правят с него каквото си искат. Тогава се появили господа с кожени чанти и очила с бифокални лещи — съдии, нотариуси, пълномощници — въоръжени с чукове. Те притичвали да бутнат някоя стена или да разрушат някое стълбище и удряли с такова удоволствие, че с всеки удар чувствали как се подмладяват.

— По-хубаво, отколкото да се караш с жената — казвали весело те, — по-добре, отколкото да разбиваш пепелници и чиниите от хубавия сервиз — подарък от леля Мирина…

И с все сила замахвали с чуковете.

В знак на благодарност град Бусто Арзицио присъдил на счетоводителя Гамберони медал със сребърна дупка.