Джани Родари
Разходката на един разсеян

— Мамо, отивам да се разходя.

— Добре, Джовани, но внимавай като пресичаш улицата.

— Добре, мамо. Довиждане, мамо.

— Винаги си разсеян.

— Да, мамо. Довиждане, мамо.

Джованино весело излязъл и в началото много внимавал. От време на време спирал и се пипал.

— Цял ли съм? Да — и сам се смеел.

Тъй бил доволен, загдето внимава, че заподскачал като врабче, но после се заплеснал по витрините, колите, облаците и, разбира се, започнали неприятностите.

Един господин много учтиво го порицал:

— Колко си разсеян. Виждаш ли? Вече си загубил едната си китка.

— У, вярно. Колко съм разсеян.

Почнал да търси китката си, но намерил вместо нея една консервена кутия. Дали наистина е празна? Я да видим. А какво ли е имало вътре, преди да стане празна? Навярно не е била празна още от началото…

Джовани забравил, че търси китката си, после забравил и кутията, защото видял куцо куче и ето, за да настигне куцото куче, преди то да завие зад ъгъла, изгубил цялата си ръка. Но дори и не забелязал, а продължил да тича.

Една добра жена му извикала:

— Джовани, Джовани! Ръката ти!

Къде ти, той изобщо не чувал.

— Ех, нищо — казала добрата жена, — ще я занеса на майка ти.

Отишла в къщата на Джовани.

— Госпожо, ето ръката на синчето ви.

— Ах, този разсеян син. Не зная вече какво да правя и какво да казвам.

— Е, да, всички деца са такива.

След време пристигнала друга добра жена.

— Госпожо, намерих това стъпало, дали не е на Джовани?

— Да, разбира се, че е негово, познавам го по пробитата обувка. Ах, какъв разсеян син ми се падна. Не зная вече какво да правя и какво да казвам.

— Е, да, всички деца са такива.

След малко пристигнала една старица, после чиракът на фурнаджията, после един ватман, дори една пенсионерка учителка и всички те носели по някое парченце от Джовани: крак, ухо, нос.

— Ама може ли да има по-разсеяно момче от моето?

— Е, госпожо, всички деца са такива.

Най-после пристигнал Джовани, подскачайки на един крак, без уши, без ръце, но весел както винаги, весел като врабче, а майка му поклатила глава, стъкмила го и го целунала.

— Нищо ли не липсва, мамо? Послушен ли бях, мамо?

— Да, Джовани, наистина беше много послушен.