Богдан Богданов
Литературата на елинизма (1)

Въведение

Понятието елинизъм ● Задачи и обхват на книгата

Думата елинизъм, която се среща често на следващите страници, не е неологизъм. Древногръцките ритори и граматици означават с нея чистата атическа реч, а в по-широк смисъл — правилното ползване на литературния гръцки език^[1]. Този смисъл обаче не е включен в съдържанието на термина, който употребява за пръв път немският историк Йохан Густав Дройзен^[2] в четиридесетте години на миналия век, за да обозначи откъслека от елинската история между смъртта на Александър Македонски (323 г. пр.н.е.) и падането на Египет под римска власт (30 г. пр.н.е.). Идея за названието Дройзен взима от едно място в Новия завет, дето се говори за т.нар. елинисти. Като смята неправилно, че става дума за ориентализирани елини^[3], за контакт на елинската култура с Изтока, той пуска в обращение термина елинизъм, изпълвайки го с този нов смисъл.

Дройзен има заслуга не само за названието. В своя тритомен труд, посветен на елинизма, той пръв обръща внимание на този подценяван период в античната история и отмества погледа от предпочитаните дотогава в историческата наука епохи на класическия гръцки полис и римската република. Най-важното — създава се основа за наблюдения върху културна епоха, различна от класическата, поставя се въпрос за развитието на елинската култура от едни към други идеали. От своя страна това довежда до решителна промяна в отношението към античния свят — идеализиращото обожание започва да отстъпва пред конкретното историческо проникване.

В науката съществува спор за границите на периода. Според едни автори елинизмът започва още в първата половина на четвърти век пр.н.е., според други завършва много преди падането на Египет под римска власт — още с началото на римската експанзия на Изток^[4]. Според трети в елинизма влиза и културата на императорския Рим^[5], особено първите два века от новата ера. Спорът за точните граници на периода може да приеме абсурдна насока, тъй като никоя епоха не започва и не свършва на определена дата, независимо че има събития, способни да символизират начало и край. Но този спор представлява всъщност скрито разногласие по въпроса за критерия, който определя целостността на дадена епоха.

Границите между 323 и 30 г. пр.н.е. са добри символи за начало и край, тъй като обозначават елинизма като историческа епоха, като откъслек от елинската история със свои икономически и политически особености. Трите века в края на старата ера, от разпадането на „нереалната“ държава на Александър до образуването на реалната империя на Август, действително представляват цялостна епоха, време на продължителни експерименти по заздравяването на стопанската система, в политическо отношение по създаване на държава, в която да бъде включен целият обитаван свят.

От друга страна, когато се говори за елинизъм, обикновено се има предвид елинистическата култура^[6]. Разногласията по границите се пораждат най-напред от това, че културната епоха не съвпада точно с историческата. Като цялост културата продължава да действа и след приключването на историческата епоха. Освен това началото не може да се определи лесно, тъй като идеите и изразните средства на елинистическата култура се подготвят много време преди измененията в политическата карта на елинското общество от края на четвърти век пр.н.е. Разбира се, не в появата на отделните елементи би трябвало да се търси началото на културната епоха, а в момента, когато се свързват в комплекс, когато се скрепяват в цялостна мислителна атмосфера. Във всеки случай това не става по-рано от разпадането на Александровата държава.

По същество споровете около границите на периода възникват от разногласие по въпроса за отношението на културата към обществената основа, оттук и към историческия период, ограничен в трите последни века на старата ера. Ако културата се схваща като духовна формация, независима от обществената основа, обяснимо е защо в обсега на елинистическата култура попада явление като трагедията на Еврипид, целият четвърти век пр.н.е. и римското време. За нас елинизмът е културна епоха със своя специфика, отделима от останалите културни епохи в античността. Коренът на тази специфика, респективно критерият, са особеностите на елинистическото общество, преобразувани в социалнопсихологическа атмосфера. Понеже тази атмосфера е преходна, както е преходно елинистическото общество, и елинистическата култура престава да бъде витално явление, независимо че редица идеали и възгледи, изработени в нея, минават в следващото време. Само че там те не са нещо цялостно. Именно поради това смятаме, че границите на историческата епоха между 323 и 30 г. пр.н.е. служат за добро ограничение и на културната епоха елинизъм.

Когато се характеризира епохата, всички автори са единодушни, че елинизмът е нов етап в културното развитие на древна Елада, своеобразно отрицание на класическата полисна култура. Съществува единодушие по въпроса, че основните поведенчески и мислителни реакции, които характеризират това време, са индивидуализмът и универсализмът. Те доста точно изразяват елинистическата обществена ситуация — човекът с много по-свободна инициатива, изправен срещу универсалната елинистическа държава. Друга характерна проява е динамиката на времето. Елинизмът е епоха на контакти, на смесване, на преноси и движение. Понякога смесването се сочи за основна черта на елинистическата култура, преди всичко смесването на елински и източни елементи, като се спори каква е степента на гръцкото и негръцкото в тази смес.

Днес знаем със сигурност, че и микенската култура, и културата на елинската архаика носят в себе си белезите на негръцкото и по-специално на източното влияние^[7]. Но все пак носителят на културното самосъзнание в тия по-ранни епохи е елинският елемент. В епохата на елинизма въпросът за носителя е по-комплексен. От една широка гледна точка гръцките и източните елементи, които участват в амалгамата на елинистическата култура, имат като че ли равен принос. В този смисъл елинистическата култура излиза извън границите на елинската културна традиция. Само че това равенство е сумативно положение. Не бива да се забравя, че в отделните области на културния живот отношението елински — източни елементи има своя пропорция. Примерно в областта на литературата превесът е на гръцка страна, докато в сферата на религиозното вярване преднина има източното начало. А и друго — еволюцията показва, че в края на краищата елинското и източното начало не успяват да се съединят истински^[8].

В тесния елиноцентричен ъгъл на зрение елинистическата култура също попада в рубриката смесване и пренос. Елинизмът може да се разглежда и като експанзия на културата на атическата класика. Същевременно в Александрия намират почва за развитие тенденции, които в епохата на класиката са един вид провинциални — йонийската експресивност и сицилийската монументалност например. Т.е. и в този по-тесен ъгъл на зрение елинистическото време може да се характеризира като пренасящо, смесващо и преобразуващо.

Две основни съставки се наблюдават в системата на елинистическата култура — те са и регионално отделими. Най-напред една градска култура, обща за всички елинистически градове. Неин носител е гръцкото начало и обикновено тя се има предвид, когато се говори за елинистическа култура. Другата съставка са местните култури. Първоначално засегнати от градската цивилизация, по-късно те се отделят и се развиват самостоятелно^[9]. Превес в тия култури, за които знаем сравнително по-малко, има негръцкото начало.

Така че в един по-тесен смисъл на думата под елинистическа култура се разбира културата на определени слоеве от градското население, обща за всички граждани в широкото пространство на елинистическия свят. Нещо, което е естествено за една градска култура, свързана със струпването на много хора — откриваме в нея низова тенденция, развитие на масов вкус. От друга страна, като чели по функция възниква и върхова тенденция. Нейни продукти са естетството и формализмът, настроения от типа „изкуство за изкуството“. Това дава право да се гледа на градската елинистическа култура като на модерен оазис^[10] в иначе традиционно и консервативно настроеното антично културно пространство.

Едно е безспорно — в трите последни века на старата ера, в период преходен, изпълнен със сътресения, елинското общество излиза извън границите на своите възможности. В динамиката на прехода предварително като в някаква типологическа реторта просветват бъдещи форми, в странен и объркан вид антиципирани се явяват феномени, чието пълно развитие на антична почва е невъзможно. Едно разнообразие на културни явления наблюдаваме в епохата на елинизма. То е временно. На границата на старата и новата ера идеалите от времето на класическия полис се възраждат, елинистическата пъстрота и експресивност започват да изглеждат упадъчни, типично елинистическото да се търси по-рядко. Това е основната причина да бъдат загубени повечето литературни произведения на тази изключително продуктивна епоха, в която са писали и публикували повече от хиляда автори^[11].

В научен предмет елинистическата литература се превръща още по-късно от елинистическата история и култура. Причината е преди всичко обективна — липсата на паметници. Ако не се считат няколко малки изключения (творчеството на Теокрит например), до втората половина на деветнадесети век са налице главно фрагменти. Едва на прехода от деветнадесети към двадесети век от пясъците на Египет бяха изровени нови текстове^[12]. Станаха известни мимовете на Херондас, поезията на Калимах, по-големи откъси от комедии на Менандър. Тия текстове помогнаха да се преодолее предразсъдъчното подценяване на елинистическата литература, оформило се още в късната античност. Новите открития убедиха колко абсурдно е да се счита, че след няколко века архаика и едно столетие класика гръцката литература навлиза в полухилядолетен упадък. Днес не смятаме, че елинистическата литература е отстъпление от художествените принципи на класиката в отрицателен смисъл. Тя представлява нов етап от елинската литература със своя специфика и свои особени идеали.

Настоящото изследване е наречено „Литературата на елинизма“. По този начин се приобщаваме към едното от двете традиционни названия на този период и избягваме другото (александрийска литература), тъй като то води до известно объркване. Наистина голяма част от оцелялото е създадено в Александрия и рядко се намира елинистически писател, който да не поддържа връзки с александрийските литератори и двора на Птолемеите. Но все пак Менандър отказва на Птолемей I да се премести в Александрия, Тимей твори в Атина, Арат пише в Пела, Евфорион в Антиохия, в Пергам съществува филологическа школа, настроена опозитивно спрямо александрийската, малко общо имат с Александрия епиграматистите Леонид и Алкей, историкът Полибий е свързан с Рим. Дори само поради тия факти е неточно цялата елинистическа литература да се нарича александрийска, колкото и висок да е приносът на Птолемеева Александрия.

Названието елинистическа всъщност е по-новото^[13]. От историческата епоха към литературата го пренася италианският филолог Чеси в 1912 г.^[14] Почти всички автори, които изследват периода, се занимават предимно с поезията. Затова и курсовете им са наречени „Елинистическа поезия“^[15]. Това ограничение се основава на факта, че елинистическата проза е още по-слабо опазена от поезията. Настоящото изследване е наименовано „Литературата на елинизма“ не само поради формалната отлика, че включва наблюдения над прозата^[16]. Тия наблюдения са необходими — без прозата не може да се представи пълноценно литературният процес.

Първата задача на изследването е да постави литературния процес в контекста на елинистическата култура, да обясни някои зависимости най-напред външно, във връзката им с промените, които се наблюдават в елинистическата социалнопсихологическа среда. Има се предвид, че при оскъдния обем, в който е достигнала до нас елинистическата литература, нейните процеси се усещат преди всичко косвено, доколкото са съставка на цялостната цивилизация. От друга страна, литературата на елинизма има специфични художествени, жанрови проблеми, които не бива да се смесват с външния културно-социологически аспект на наблюдение. Едно е елинистическата философска и историческа литература като проблематика, друго — като форма на израз. Това, че Епикур се изразява в писмо, Клеант в химн, а Посидоний в трактат, не е без допълнителен ефект. Това е втората задача на изследването — да види специфичната страна на елинистическия литературен процес, движението на формите за израз, да характеризира тази особена динамика, субективност и нетрадиционност, които дават основание на един изследовател да нарече елинистическото време първата епоха в човешката цивилизация, отнасяща се към литературата по литераторски.