Богдан Богданов
Мит и литература (1) (13) (Проблеми на типологията и поетиката на старогръцката литература до епохата на елинизма)

Заключение

В основата на настоящото изследване стои убеждението, че за конкретно историческото разбиране на дадена литература или литературна епоха е необходимо осъществяващите се в тях промени да се опишат на основата на определени пазени в промяната стабилни положения. Един вид инвариант, като сочат какво не може да стане в историческото разгръщане, тези положения представят страната на неисторичното в историята, без което тя би била лоша история. Подобна генерална особеност или инвариант на една разгръщаща се във времето литература аз си представям като устойчиво сцепление на символи и ценности. Това сцепление е самата пренасяна в литературата културна среда. Един вид идеи и твърдения за това какъв е светът, ценностите и символите имат и комуникативен характер, кореспондират с типа комуникация при осъществяването на дадена литература, преминават в един род литературност, в поетика за пораждане и разбиране на словесните текстове в съответната среда.

При трудността да се говори за инварианта на цялата старогръцка литература погледът се насочва поотделно към двете основни епохи в нея — пределинистическото и елинистическото време. Свързани с различни по характер културни среди, те развиват и два достатъчно различни типа литературност.

Една от основните черти на доелинистическата гръцка литература, станала предмет на настоящото изследване, е особеното отношение между словесен текст и културен контекст в нея. Типологично и в схематичен план беше изяснено, че поради все още устния и традиционен характер на културната среда 1) решителното означаване на устно възприеманите и разпространявани словесни текстове става при еднократното им празнично и колективно ползуване, и 2) че това означаване клони към еднозначен резултат, към диктувано от устойчивите традиционни ценности ясно значение. От друга страна, поради писменото създаване на текстовете и либералната традиционност, поради обърканите общности и подвижната интегрираност на гражданите в полиса наред с това строго външно означаване, израз на действуващата в ранна Елада фолклорност, е налице и разсеяно означаване на словесните текстове, водещо до оригиналното им разбиране, до смисловото им означаване „отвътре“, т.е. ситуация, която наричаме условно литература. Така в социологически план типът на ранната старогръцка литература ни се разкрива като мярка между тези две ситуации, наречени фолклор и литература, а в плана на словесния текст като компромис между двата градивни елемента вторичен мит и литература в тесен смисъл на думата.

Наложен от устното битуване на словесните творби и на трансцендентното разбиране за действителност, наследено от миналото и продължаващо да се пази, митът в ранната елинска култура беше разкрит като по-еднозначно осмисляща словесните текстове стихия, като канонично слово, в чието опериране вътрешното смислово изграждане на творбата бива подчинено на нейното външно предназначение. Винаги адресиран до човешки колектив, за който произвежда определено значение, митът в ранната старогръцка литература на пръв поглед функционира като първичния мит — преодолява конкретното „сега“, извежда го в трансцендентна сфера. Но докато първичният мит урежда отношения между профанен и сакрален свят, вторичният мит в доелинистическата гръцка литература конструира ценностна среда, която е митическа, доколкото се възприема за общоважим модел за ориентиране в проблемите на човешкия свят.

Изследваният в ранната елинска литература вторичен мит е толкова фиксиран в словесния текст на литературните творби, колкото битува и в самата културна среда. Той един вид довършва започналата да се осъществява в устния или в писания словесен текст смислова задача. Митът е свързващото звено между словесния текст и живия контекст, в който текстът се осъществява като произведение. Това отношение между текст и контекст в ранната гръцка литература е твърде разнообразно, за да се фиксира в определена формула. В едно от парадоксалните си проявления то може да се застъпи така, че митът, носител на социалната семантика на творбата, да напусне текста, който да се окаже гола, обезсмислена и затова многозначна синтагма. Изобщо митът има склонност да се оформя в еднозначно неоперативен символ или образ-алегория. В древното всекидневие той се открива и в третичен вид като сноп от значения, закрепени в някакъв героен образ. Тези образи могат да развият и бедна алегорическа фабула, да станат по този начин по-сложни концепти. Общо те образуват една митическа литература извън литературата или по-точно крайлитература, чието съществуване в пределинистическата култура е симптом за крайлитературния характер на самата литературна словесност.

Какво можем да кажем за страната на литературата в ранната елинска литература? Не толкова много, колкото за мита. Най-напред трябва да отбележим двойния смисъл при употребата на понятието „литература“. Като казваме „ранна елинска литература“, употребяваме думата в традиционния широк смисъл и имаме предвид съвкупността от литературни произведения във времето от Омир до Платон. От друга страна, говорим за „страната на литературата“ в тази литература, за разбирането и ползуването на литературни творби, характерно и за съвременността и можещо да се нарече „литература в тесен смисъл на думата“.

Как се проявява тази литература в тесен смисъл на думата в ранната гръцка литература? Тя е преди всичко тяга към отнемане на инициативата на контекста и поемане на смисловото организиране на творбата от нейния текст. Литературата в тесен смисъл на думата е един вид увеличаване на дела на оригиналното смислово организиране вътре в текста. Така поради усложнените отношения с кода на жанра и с други литературни форми и съответно поради различните възможности за разчитане от по-субективно настроени откъснати един от друг адресати текстът става по-многозначен. Литературата има външния вид на дисоциация на колективен адресат и вътрешния на обособяване на текста като нещо достатъчно затворено, завършено и отграничено от контекста на определено ползуване и разбиране. Този процес на превръщането на текста в творба се осъществява успоредно с външния фактор на разпространяването на практиката на четенето през IV век пр.Хр.

Характерната за литературата в тесен смисъл на думата тяга към смислово изграждане има различни проявления. Тя налага по-сложна несимволична композиция в литературните текстове, води до особено оркестриране на смисъла с разположение на части в свободен формален ред, който действува независимо от сюжетното митическо изграждане. В това отношение стават особено значещи композициите на несюжетни литературни произведения — на „Дела и дни“ на Хезиод или на някои диалози на Платон. Същевременно други диалози на Платон („Федър“) имат композиция със стабилно символично значение. По този начин се избягва възможността за литературно „разхлабване“. Това е строеж, който функционира като мит. Съдържателното проявление на литературата по линията на разхлабения смисъл и многозначността беше търсено в опита да се конструира по-функционална представа за настояща действителност, да се постигне приближаване до реалността или по-точно до възможността да се тълкува тази реалност по-субективно и по-динамично. В тази насока особено важна роля изиграва прозата^[194].

В настоящото изследване ранната елинска литература беше моделирана като компромис между двете страни на мита и литературата. Затова, ако искаме да я характеризираме цялостно, можем да я наречем „предлитература“. Както сполучливо се изразява Сергей Аверинцев, „Омир вече не е първобитна митология, но Софокъл все още не е докрай лична литература“^[195]. Ако предлозите „пред“ и „до“, прикачени към литературата, налагат аспекта на развитието, не по-малко успешно бихме разкрили особеностите на тази литература, ако наречем словесното творчество от Омир до Платон „крайлитература“. Защото, също както в съвременните паралитературни жанрове, наблюдаваме в атическата трагедия как отделните творби илюстрират здравата жанрова структура, налагаща устойчив комплекс от значения. Това е едното ниво в сложния им текст. Другото е т.нар. литература в тесен смисъл на думата. Или изразено противоречиво, както атическата трагедия, така и старогръцката литература до епохата на елинизма са като тип крайлитературни, един вид фолклорни и същевременно са достатъчно оформени литературни явления. Типът им е конкретно исторически определена мярка между тези две страни, която трудно може да бъде изразена с формула.

Подобно типологизиране не бива да бъде самоцелно. В крайна сметка то обслужва и предхожда добрата история на литературата. Крайната цел трябва да бъде историята. Адекватно би могло да бъде само историческото проникване в явленията на старогръцката литература. Разбира се, става дума не за каквато и да е история, а за съвременно, теоретично издържано изложение на хода на нейното историческо ставане. Независимо че е най-продължително обработваната литературна област, старогръцката литература също чака своята съвременна история. Как би изглеждала тя? Във всеки случай не би излагала безразборно факти от различен разред, а дала си веднъж сметка за специфичното неизменно положение, би осъзнала и това, което се променя, би го следила цялостно и систематично. Подобна история би се занимавала не с отделни идеи, образи и мотиви, които плуват на повърхността на литературните явления, а със системата, която ги поражда, както и с отношенията, в които влиза тази система в контекста на живата човешка реалност.

Подобна литературна история е все още идеал, който не бива да бъде прекалено агресивен и да смущава редовите занимания на затворения в една или друга малка област съвременен литератор. Самата старогръцка литература поддържа този реализъм. Макар че с разработената си почва благоприятствува покълването на съвременно виждане за литературна история, от друга страна, като най-стара област на литературната история тя поддържа и ред полезни предразсъдъци. Ведно с тези предразсъдъци продължава да живее и чедото на филологията, старата литературна история, която по същество представлява изложение на поредица от факти, организирани от правилно следващи идейни положения. Съществуват и други идейни схеми, но особено утвърдена е тази на Хегел, според която в елинската литература се наблюдава развитие към самоосъзнаване на индивида и към налагане на диалектически възглед за неговото място в човешкия свят. В литературната област се смята, че това развитие има паралел в следването на трите рода — епос, лирика и драма. Любопитно е да се опише приближаването и отдалечаването от подобни едри идейни схеми в историите на старогръцката литература от Шлегел до наши дни. Във всеки случай идейните схеми се изработват от естетиката и рядко се застъпват в съвременните литературни истории, които предпочитат да се ориентират във фактите позитивно. Едрите схеми рядко се съчетават с изискването за филологическа съвестност. По-скоро са налице две крайности — на идеологизиращата история на общи положения, които само се подкрепят от текстове, и на позитивната история, която чака текстовете сами да ги предложат. Съвременната теоретична литературна история едва ли би възникнала от обикновената мярка между тези две крайности. Иначе това щеше да стане отдавна.

Днес се осъзнава, че една история на идеите в литературата не е истинска литературна история, защото идеите не се развиват сами по себе си. Моторът, който ги поражда и движи, е вън от литературата, макар че тя има немалък дял в захранването му с енергия. От друга страна, се говори за история на литературните езици като за по-специфичен предмет на литературната история^[196]. Подобна история може да бъде описателна, но най-добрият й вариант е функционалният — наблюдаването на това как функционират тези езици. Може би този е пътят към теоретичната литературна история, стига само литературните езици, комуникационните параметри на литературата, да не се разглеждат като нещо независимо от това, което се изказва от тях. Старогръцката литература и особено нейният ранен период убеждават, че литературният език не е нещо независимо от ценностните реакции, от идеите, които се пазят, пренасят и конструират от него. Така че историята на идеите и ценностите не би била история. Историята на литературните езици, на комуникационните параметри на литературата би била в още по-ниска степен истинска литературна история. Но ако бъде насочена не към формално описание на литературните средства, а към историята на функционирането им, тя би се оказала и по-добра история на идеите, защото би наблюдавала системата на пораждането и въздействието им в пълнотата на обществения процес. Взаимосвързаността на явленията поражда парадокси, които не бива да отстраняваме прибързано. Както и в случая, като се стремим към съвременна теоретична литературна история, не бива да забравяме, че доколкото е нещо зависимо и винаги недостатъчно обособено, литературата никога не може да получи абсолютно своя история. И най-добрата литературна история ще бъде история в по-ниска степен от добрата история на човешкото общество. В крайна сметка само обществото има по-самостоятелна история.

Една от причините да не бъдат напълно сигурни нашите изводи е принципната неустановеност на литературоведската научна реч. Колкото и съвестно да е литературното изследване, каквито и ценни наблюдения да направи, то трябва да им придаде форма, която да посредства за възприемането им. Липсата на подобна установена форма, флуидността на научната реч е сериозен епистемологичен проблем и в литературата, и изобщо в хуманитарната наука. От решаването му в немалка степен зависи решаването на ред конкретни научни проблеми в хуманитарната област. Безспорно това е труден въпрос и сигурно не близкото бъдеще ще му отговори. Ако не друго, сега-засега поне трябва да бъде осъзната смесената природа на речта в литературоведските изследвания, наложена и от особеностите на литературния феномен, и от особения социален статус на литературнокритическата дейност. Тази смесена природа способствува за по-широкото социално осъществяване на литературоведските творби, но препятствува за собствено научното проникване в литературните явления.

В много по-висока степен от ред други хуманитарни области литературната наука обсъжда своя предмет с понятия и фразови клишета, които принадлежат на всекидневната реч. Бедата сигурно щеше да е по-малка, ако литературните анализи се вършеха направо на езика на всекидневието. Това, разбира се, е невъзможно. Литературоведската реч се обособява все пак като нещо условно. Така или иначе тя придобива вид на трактатен монолог, в който се маркира научност. Това става, от една страна, с вкарване на всекидневни понятия във формалнологически отношения. Понеже не са предварително подготвени за подобна операция, те бързо превръщат направените силогизми в ентимеми — в непълноценни от логическа гледна точка, но действени реторически умозаключения. От друга страна, научността в литературоведското изследване се маркира със заемане на отделни понятия и дори на цели отрязъци научна реч от съседни хуманитарни или природонаучни области. Поради сложността на литературния феномен те бързо се метафоризират в литературоведската реч и станали многозначни като малки митове-символи, извършват своята работа по привидно аналитичен начин, а всъщност със смесвания, аналогии, подмени и прехвърляния, характерни за художествената реч^[197].

Тази особеност на литературоведската реч се усилва и става подчертано неефикасна, когато литераторът е недобросъвестен. Но не отрицателно проявената субективност е проблем в случая, а стимулираната от литературния феномен и от така наложилата се литературоведска реч принципна субективност. Разбира се, тя може да бъде ефикасна и в социален, и в тесен научен план. Проблемът е, че в рамките на така оформилия се литературоведски жест литераторът има право сравнително свободно да избира ингредиентите на своята научна реч. Тя изразява и случайните моменти на неговото оформяне, както и своеобразния литературоведски жаргон, който също поради външни за изследваните литературни явления причини се е наложил в определена среда. Понеже в добрия смисъл на думата това е обществена среда, чийто език е идеологически инструмент (самата литература винаги клони към това да бъде идеология), литературоведският жаргон на свой ред става идеологически език за отстояване на определена мирогледна позиция. Литературоведската реч изразява особеното място на литератора в обществото, неговата роля на трибун, на разносител на културни ценности, на посредник и едва през тази призма — проблемите на разглежданото литературно явление. Разбира се, отношението може да се наблюдава и обратно — разглежданото литературно явление утвърждава настоящото битие на литератора, който неизбежно започва да се възприема като представящ интересите на някакво общество.

Литературоведската реч способствува за това смесване. Като казваме, че тя препятствува научното проникване в литературните явления, правим не критика, а отчитаме особеностите на научния предмет литература, дълбинното основание за затрудненията, които изпитва литераторът, преследвайки постоянно изплъзващия се литературен феномен и постигайки същевременно нещо друго. Става дума за това, че повече от всеки друг хуманитарист литераторът е изложен на опасността да смесва своето битие с битието на наблюдаваното от него явление^[198]. Това смесване е трудно да се избегне, защото и двете страни са човешки феномен. Да се издигне преграда между битието на литератора и битието на литературата е желано, това е, така да се каже, научен идеал. Но то не е крайно осъществимо, преградата никога не може да остане решително вдигната или свалена. Както добре се знае, битието на литератора и битието на наблюдаваното от него литературно явление са в отношение на обмен, на диалог^[199], при който анализът се осъществява със смесване. Ако беше възможно да се опишат аналитично тези две страни, да станат съизмерими като различни, но в същото време в еднаква степен човешки феномени, можеше да се постави въпрос и за метаезика, на който наблюдаваното явление би било описано открито, а не като се смесва със ситуацията на наблюдателя. Сега-засега твърдим, че всяка литературоведска процедура е диалог. Но ако този диалог е един вид смесване, взаимно тълкуване, ставащо несъзнателно и много често преодоляващо реална времева дистанция в извънвремева структура, литературоведският анализ би се оказал митическа операция. Колкото по-слабо осъзнава своите основания, толкова по-изложен на митическо смесване е литературоведският анализ. Както и в случая, занимавайки се с функцията на мита в ранната гръцка литература и генералните особености на тази литература, аз съм принципно изложен на опасността, като решавам съвременни проблеми чрез древния материал и древни проблеми чрез съвременна проблематика, да остана на равнището на смесването, на обикновеното означаване. Осъзнаването може да отхвърли лошата страна на мита, но самото смесване нито може, нито е редно да бъде отстранено.

Така е и в случая. Поради своята отдалеченост и достатъчна обработеност старогръцката литература е изключително пригоден предмет за решаване на съвременни теоретични проблеми на литературата. Като търсим да определим функцията на мита в ранната елинска литература, в благото отдалечение имаме възможност да погледнем и на съвременния статус на литературата, за чието разбиране сме възпрепятствувани понякога поради липсата на отстъп. Старогръцката литература е филтър, който намалява обилната светлина, струяща от съвременния обект, и позволява да го разгледаме внимателно. Разбира се, отношението е диалектично — на свой ред и съвременността е парадоксален, по-кратък път към генералните особености на старогръцката литература, възможност да ги формулираме по-ефикасно, без да прекаляваме в сублимирането им в идеали, както това става в първата половина на XIX век.

Но кой е тогава подходящият литературоведски език? На подобен въпрос едва ли може да се отговори. Литературната наука вероятно още дълго ще бъде обслужвана от разни „научни жаргони“, които ще имат за граница, от една страна, строгия специалистичен език, а, от друга страна, всекидневната реч. Колебанието между двете страни се налага от диалектическата природа на литературата. Нейната обособеност като специфична проява на човешката духовна дейност стимулира в литературоведското занимание тягата към условен научен език. Недостатъчната обособеност на литературния феномен, неговата естествена неразличеност от човешкия жизнен контекст поражда на свой ред обратна тяга — към всекидневната реч, която по-функционално от научната изразява разхлабената смисловост на литературния текст.

По-строга или по-свободна, литературоведската реч клони към реторика. Ако реториката все още е сводът, под който литературното изразяване се чувствува у дома си, то е, защото реторическият стил поддържа смесеното взаимно анализиране-дифузиране, характерно за литературоведския подход. Същевременно реторическият стил се оказва пригоден да поеме и социалната мисия на литературната критика, това, че покрай анализирането тя убеждава, внушава, осъществява контакт с определена аудитория. Реториката е минимален митизъм, компромисно полуаналитично-полухудожествено средство, добре изразяващо дифузията на проблемите на литератора с проблемите на литературното явление и аудиторията, на която се посвещава литературното занимание. При всичките възможни спекулации реториката е откровена в това, че смесва и внушава. С малко дисциплина и самосъзнание нейната спекулация може да се ограничи във възможната степен. Много по-тежък ми се струва грехът на неутралното научно обяснение, което прикрива своята субективност в привидно устойчиви категории и преднамерена сухота.