Джордж Бас
Археология на морското дъно (8)

Глава седма
„Ашъра“

Дойде време и аз да чуя песента на сирената, привлякла на времето Питър в морето около Бодрум. Бях видял нейния образ още същата вечер, когато се запознахме. Красивата забулена жена от бронз била извадена някъде около южния бряг на Турция в началото на петдесетте години. След като чул за нея в Истанбул, Питър потеглил на юг, търсейки потъналия кораб, от който била извадена; може би тя също била част от цял товар произведения на изкуството, като онези, които били намерени недалече от Антикитира през 1901 година? Там той разбрал, че жената била извадена от дълбочина триста фута, а това е прекалено много за екипировката на леководолаз. С болка се отказал да търси повече, но чудесният му материал за древните кораби бе филмиран.

Цели три години не престанах да си мисля за изящната бронзова жена; често ме осеняваше идеята да използвам подводница за целите на археологията. Подводниците слизат на такава дълбочина и могат да останат там в продължение на часове, като се движат бързо над морското дъно; това би ни позволило да огледаме големи площи, чието проучване е невъзможно по друг начин.

Но до 1963 година всичко бе само идея. По това време Мехмед Имбат, племенник на ловеца на сюнгери, който бе извадил с мрежата си статуята на забулената жена, подари на музея в Бодрум ново произведение на изкуството: облечено в туника негърче, високо около една трета от човешки ръст. Той го намерил недалеч от Яси Ада, където мрежата му стигнала дъното на триста фута. Разполагахме вече с „нишки“ към два кораба е бронзови фигури от класическия период, потънали на голяма дълбочина. Реших да използваме подводница. Но как? Снимката на двуместна подводница спортен модел, която видях на страницата за нови изделия в списание „Нюзуик“, даде завършен вид на моите мисли. Може би ние също щяхме да имаме своя подводница.

Влади Илинг пристигна със самолет от ФРГ, за да ми помогне за покупката на подводницата. Снабден с билет от деветдесет и девет долара за пътуване във „всички посоки“, той кръстосваше Америка с автобусите на компанията „Грейхаунд“ — Чикаго, Сан Франсиско, Нови Орлеан, — разглеждайки планове, които все още бяха по чертожните дъски, слизайки под вода с неизпробвани съдове (веднъж дори се наложило да участвува в завършването на един от тях). Обадиха ми се посред нощ от една болница в Нови Орлеан и ме попитаха дали ще заплатя разходите за неговото лечение. Дали не бе нещастен случай с подводница? Не. Бил нападнат и ограбен, а челюстта му била счупена на две места. Той продължи да търси с плътно привързана челюст, като се хранеше само с млечни шейкове и фъстъчено масло, които поемаше през един нов отвор в предните си зъби.

Влади и аз току-що бяхме взели решение за модела, когато ми се обадиха по телефона от отдела за плавателни съдове с електрическо задвижване на фирмата „Дженеръл дайнамикс“ в Гроутън, Кънектикът, която е най-големият производител на подводници в света. Там някой научил, че търсим подводница. Ще могат ли да я построят? Да, но цената, която те назоваха, бе прекалено висока. А биха ли поне дошли до Филаделфия, за да поговорим?

Тед Коуън ми напомняше за моя гимназиален преподавател по естествени науки с неговата къса, щръкнала коса и очила с метални рамки; с него бяха инженер Боб Тоуър и Ото Матнър — едър човек с глава, подходяща за статуи; те влязоха в моята мъничка канцелария още на другия ден и се заоглеждаха къде да разтворят чертежите.

Назоваха цена, която бе три пъти по-висока от тавана на нашите възможности. Казах им, че току-що съм уговорил поръчката на по-евтин модел. Наблегнаха на сигурността, която можели да гарантират. Изслушах ги. После попитах дали е възможно да премахнат един пръстен. С колко ще се намали цената? Ото започна да смята, а Тоуър прегледа дали няма да се наруши сигурността на съда. Цената спадна малко. Прегледах внимателно плановете; по-голямата част от нещата ми хареса; не преставах да ги питам с колко би се намалила цената, ако отстраним един или друг детайл.

Сновях непрекъснато между моята канцелария и работното място на доктор Рейни; Тоуър и Коуън звъняха до Гроутън. В Америка не била строена подводница за научни цели, предназначена за частно лице. Безпокоили се да бъдат първият случай.

Цената продължи да спада, но не достатъчно. На края им казах, че съжалявам, но не мога да я приема. Дали съм съгласен да вечеряме заедно? Най-напред ги заведох у дома и извадих бутилка джин, който сипвахме върху лед. Триото от отдела за плавателни съдове с електрическо задвижване се оказа хубава компания. Заведоха ни с Ан в един полинезийски ресторант, където пихме силни плодови пуншове от ананаси и кокосови орехи. Ан каза, че ѝ харесва да се купуват подводници. Но цената бе все още висока. Коуън отбеляза, че съм труден по сделките. Отговорих му, че не съм привикнал на сделки под налягане. Той се разсмя. Когато се разделяхме, ме попита дали ще мога да се видя с тях сутринта. Те се обадиха на съпругите си, купиха си четки за зъби и намериха стаи в един хотел.

През нощта говорих с Дон Роузънкранц, който ни бе на гости. Дон бе запознат с нуждите на подводната археология по-добре от всеки инженер в страната; той току-що бе получил предложение да работи в същия отдел на фирмата. Казах му, че ако приеме предложението, аз ще се съглася на сделката.

По време на сутрешното кафе последваха още чертежи, разисквания и изчисления. На края постигнахме съгласие за цената на самата подводница; част от съоръженията отпадна, но на борда имаше и без това достатъчно приспособления. Въпреки всичко подводницата бе все още по-скъпа от модела, който бях решил да поръчам. Фирмата се съгласи да поеме част от конструктивните разходи за сметка на своите фондове за развитие и внедряване. В прилив на ентусиазъм съобщих на доктор Рейни: „Мога да намеря останалите пари, знам, че мога.“ Той каза да действам. Обадихме се в търговската служба на университета. Беше непосредствено преди Коледа. Подводницата ми трябваше през май.

Строежът започна през януари и продължи денонощно. Моята кола се превърна в същинска машина на времето, пренасяйки ме за няколко часа от тринайсетия век преди новата ера (от Филаделфия, където завършвах докторската си дисертация върху кораба, потънал при нос Гелидоня) до ядрения век в Гроутън. Почти бях заприличал на шизофреник. Дон казваше, че е трябвало да стана инженер, а не археолог. Той ме защищаваше безпристрастно от своите колеги инженери по време на споровете за конструкцията на подводницата.

Когато корпусът бе почти готов, аз взех една стълба и се спуснах през люка. В петфутовото кълбо сякаш се бе поместила цяла телефонна централа. Около мен се виждаха само електрически проводници и превключватели. Пултовете бяха отрупани с контролни и измервателни прибори: дълбокомер, указател на скоростта, манометри, жирокомпас, ехолот, комуникационни системи, прибори за измерване на съдържанието на кислород и въглероден двуокис и контролни прибори за скоростта и посоката на движение на двигателите. Стоманеното кълбо, в което бях седнал, имаше шест люка за наблюдение, покрити с плексиглас. Зад кръглия корпус бяха разположени резервоарите за баласт и за сгъстен въздух и цял куп акумулатори, скрити в аеродинамичната опашка, изработена от фибростъкло. Едно плексигласово навесче пазеше входния люк, който можеше да се отваря при средно вълнение на повърхността.

Подводницата бе предназначена за дълбочина до шестстотин фута, а системата за очистване на въздуха гарантираше на двама души безопасен престой в продължение на двайсет и четири часа. С дължина шестнайсет фута и тегло четири и половина тона съдът можеше да се движи със скорост до четири възела с енергия от акумулаторите, които трябваше да се зареждат всяка нощ.

За нашата работа особено важна бе маневреността на подводницата. Страничните винтове, задвижвани от акумулаторите, я преместваха напред, назад, нагоре и надолу; тя можеше да се движи и като хеликоптер под водата.

По ирония на съдбата ние решихме да купим такова скъпо съоръжение въпреки относителната бедност, характерна за цялата ни програма. Тъй като не разполагахме със средствата, които се предоставят на океанографските институти и промишлеността, налагаше се непрекъснато да търсим пътища за ограничаване на разходите около разкопките. Нашата подводница не бе само подвижна камера за подводни изследвания. Бях убеден, че тя ще служи и като работно транспортно средство, с което щяхме да скъсяваме продължителността, а оттам и стойността на нашите операции, свързани с разкопките под вода. Изложих пред Дон и Джулиън Уитълзи моята идея относно системата за стереоснимки, която ще ни позволи да „облитаме“ потънали съдове и да ги картографираме бързо по метода на фотограмметрията; те ми отговориха, че ще се справят с подробностите. Подводницата бе толкова маневрена, че само с един преносим пневмотранспортьор, прикрепен на обикновена конзола, двама души можеха да свършат за един ден повече работа от голяма група водолази. Предметите можеха да се събират в кошница с помощта на не особено сложен манипулатор и да се изпращат с балон на повърхността. Съдът можеше да служи и като център за управление и контрол, откъдето ръководителят на разкопките да следи сменящите се групи водолази и да им дава нареждания с подводен високоговорител.

По-късно представих някои от тези идеи на симпозиум за използване на обитаемите подводни съдове за научни цели, който бе организиран от океанографския институт „Уудз Хоул“. Ал Вайн, конструкторът на прочутата „Алвин“, пусната на вода скоро след нашата подводница, ми посочи един офицер с висок чин; „Съжалявам, че не можа да чуеш думите му след вашия разговор. Той каза, че флотът ще трябва да преосмисли изцяло идеите си за използване на подводниците за изследователски цели.“

В деня, когато нашата подводница трябваше да бъде пусната на вода, Ан получи дървена имитация на бутилка с шампанско, за да тренира своя замах преди тържествената церемония. Тя премина по цялата дължина на сухия док, наблюдавайки внимателно една гигантска атомна подводница, привързана за ремонт. Така отмина нашето малко съдче, почти невидимо под сините си знаменца, което се бе сгушило някъде по средата, и стигна до края на пристана.

— Джордж, но къде е твоята подводница? — попита изумено тя.

Когато по-късно през деня слязохме от една лимузина за действителното кръщене, видях познати лица в тълпата: Родни Йънг и други колеги от музея към университета, между които и Джеймз Причърд, уредник на раздела по библейска археология, предложил да наречем нашата нова подводница на името на Ашера — финикийската богиня на морето; доктор Мелвин Пейн бе довел внушителна група от Националното географско дружество, което бе предоставило голяма част от средствата за закупуване на подводницата заедно с Националната научна фондация. Тук бяха и повечето от ветераните от Яси Ада, чийто личен живот се бе заплел в сложен възел с подводната археология: на един тържествен обед Дон Роузънкранц представи Ерик Райън на Джойс — бъдещата съпруга на Ерик; Дейвид и Сузън Оуън дойдоха направо от сватбата си в Бостън, така че Дейвид да бъде на разположение по време на насрочените изпитания по море.

Ан, която носеше букет от бели, червени и сини карамфили, бе придружена от доктор Хърмън Шийте, главен инженер на отдела за плавателни съдове с електрическо задвижване, а в това време бляскаха светкавиците и се настаняваха камерите, които отразяваха събитието за телевизионните мрежи. След молитвата доктор Шийте говори за значението на първата подводница за мирни цели, построена от неговата фирма през шейсетгодишното ѝ съществуване. Той прочете поздравителна телеграма, изпратена ни от екипажа на батискафа „Триест“, който бе стигнал до най-дълбоката точка на океаните — шест мили под нас. И аз казах няколко думи за целите на нашата подводница, след което адмирал А. И. Макий, някогашният главен конструктор на подводници за нуждите на флота, дръпна покривката от тържествените знаменца.

Ан разби бутилката с шампанско с думите: Кръщавам те „Ашъра“^[1].

Знамената на Пенсилванския университет и на Националното географско дружество заплющяха редом с Националното знаме и високоговорителите отгоре прогърмяха: „Котви във въздуха!“ Един голям портален кран вдигна „Ашъра“ във въздуха („Каква е симпатична!“ — възкликна някакъв женски глас) и я спусна леко в река Теймз^[2], в този миг хорът и оркестърът на Бреговата охрана преминаха на „Здравей, Пенсилвания“ за изненада на цяла група морски офицери, които отдаваха чест.

Оставих Ан да се разпорежда с изпращането на подводницата и отплавах почти незабавно за Турция. По средата на Атлантическия океан ме извикаха в радиослужбата на „Олимпия“.

— Джордж! Товарният кораб тръгва утре — едва разпознах гласа на Ан. — Държавният департамент не разрешава изпращането на „Ашъра“… — пращене — трябва официално… — заглъхване — номер… обади се пак…

Прерових багажа си, за да открия някой забравен официален документ. Нима в Държавния департамент ме мислят за глупак, който може да построи и да изпрати в Турция цяла подводница, без да е получил предварително разрешение да я използва там? Дори бях уредил нещата така, че Юксел Егдемир бе обучен за пилот на „Ашъра“; следователно един турски археолог щеше да се намира непрекъснато на пулта за управление при всяко работно слизане.

Не намерих нищо друго, освен разрешителното за разкопки при Яси Ада.

Обадих се отново на Ан, но думите ни се накъсваха от електрически смущения. Тя не разбра нищо.

Преди година се запознахме с турския посланик Менеменджиоглу при прожекция на филм за нашата работа в Националното географско дружество. Той запита учтиво дали може да помогне с нещо, а ние му отговорихме, че всичко върви съвсем гладко. Но този път Ан и доктор Рейни се обърнали за помощ към него. След като му обяснили обстановката, той уверил Държавния департамент на САЩ, че няма нищо нередно. Още същия ден натоварили „Ашъра“.

По същото време към Средиземно море тръгнал още един товар, само че по-тежък. За да улесни нашата работа флотът на САЩ ни предостави шейсет и петтонния спомагателен съд „Върейзън“. Капитан Едуърд Снайдър, който по-късно стана океанограф на флота, даде следното обяснение на желанието да помогнат: „Вие можете да изпитвате подводните съоръжения много по-евтино от нас.“

Това бе надценяване на действителното състояние на нещата. Лойд Уелз, яхтоводач от Филаделфия, предложи доброволно услугите си за шкипер на „Върейзън“; под негова команда бе екипаж от доброволци, между които се намираше и първокласният инженер Джерълд Стърн. Параходната компания „Лайкс бръдърз“ пренесе шейсет и петтонния съд на палубата на един от своите параходи и не поиска никакво заплащане за пътя от котвената стоянка на „Върейзън“ в Галвестън до Гърция. Дон Роузънкранц и Джулиън Уитълзи разработиха в свободното си време приспособлението за картографиране, монтирано на нашата подводница; след това Дон поиска от фирмата разрешение за отсъствие, за да се заеме с „Ашъра“ в Турция. По време на цялата ни работа с „Ашъра“ не похарчих нито цент за работна заплата.

След като флотилията на музея се събра в Средиземно море, ние успяхме да привършим разкопките на византийския кораб при Яси Ада; извадихме и последните предмети и пренесохме дървените и железни отломъци на сушата. Майкъл Кацев, педантично добросъвестен студент по археология в нашата група, се зае с вкаменените наслойки и отля повече от сто сечива. Неговата специализация бе по история на изкуствата и той бе така убеден във възможността да се намерят още скулптури от класическия период по морското дъно, че се прехвърли от Колумбийския университет в университета в Пенсилвания, за да може да работи съвместно с нас. Той и Сузън Уоумър се срещнаха на острова; след две години се ожениха.

Съобщението бе изпратено от нашия пълномощник в митницата и аз отидох в Измир, за да посрещна „Ашъра“. Видях един огромен камион, паркирал встрани от пътя, и се облегнах на него, за да почакам шофьора.

— Колко тона можеш да возиш?

— Шест.

— А ако караш по-бавно, можеш ли да возиш повече?

— Евет ефендим. (Да, господине.)

Отидохме на пристанището малко след изгрев-слънце и осемтонният сандък бе свален от кораба върху камиона. Митническите формалности минаха бързо. Шофьорът пълзеше полека по доста изровения път до Гюлюк — най-близкото до Яси Ада пристанище, което разполагаше с кран, подходящ за разтоварването на подводницата. Кранът бе там временно, докаран за строежа на нов пристан; надявахме се да го намерим на същото място в края на лятото, за да натовари обратно нашата подводница. Освободих от митницата още десет сандъка със спомагателни приспособления и последвах камиона.

Едно рибарско корабче от Бодрум взе на влекало „Ашъра“, която приличаше на голяма оранжева фунийка за сладолед, полегнала на една страна; стоя закотвена като гребна лодка в плиткото около Яси Ада до края на лятото.

В Гроутън времето не стигна за изпитания в морски условия. Фирмата изпрати инженер Бил Бирън, който трябваше да продължи с Дон изпитанията в Турция. Бил ме взе при първото слизане под вода. Застанахме до подводницата и прекрачихме с боси крака над плексигласовия навес в стоманения люк. Увиснах на двете си ръце; най-напред стъпих на седалката, а после — на изкривения, влажен под. Вътре беше студено, а въздухът бе плътно наситен с характерната миризма на електрически проводници и метал.

Бил прегледа някакъв списък, отпечатан на алуминиевото табло. После стъпи на седалката (главата и раменете му се показаха през прозрачния команден мостик) и даде на Лари знак да ни отвърже. Лари откачи двете вериги и се оттегли с шнорхели си извън обсега на гребните винтове, а Бил включи на обратен ход двата двигателя на „Ашъра“, която излезе (със задната си част напред) в открито море. После Бил седна до мен, дръпна след себе си кънтящия капак на люка и го затвори. Не виждах нищо друго, освен синята вода в дънния люк под краката си. След като бе завъртяна една ръчка, от нашия резервоар излязоха кълба въздух. Скоро синята вода заля и горните люкове. Бяхме поели тежест, но не се намирахме изцяло под вода. В тялото от фибростъкло, което обгръща въздушните резервоари и акумулаторите, бе останал последният въздушен мехур; водата трябваше да проникне в опашната част, но това не бе опасно за акумулаторите, обвити в предпазен блок от някакъв материал, който приличаше на втвърден конфитюр от ягоди. Бил превключи двата двигателя на преден ход и освободи скоростните лостове. Бръмченето на моторите премина постепенно във вой, който достигна силата на писък от турбина и внезапно се превърна в силен тътен — очевиден знак за напрежението, което съпътстваше изгонването и на последното мехурче въздух от обтекателя. Бяхме преминали през бариерата на повърхността, плаваемостта ни изчезна и ние се превърнахме в подводно същество. Бил намали мощта на двигателите; като следеше жирокомпаса, той ни поведе към потъналия кораб, форсирайки последователно моторите на левия и на десния борд. Докато се спускахме покрай стръмния склон, се чуха няколко силни удара откъм опашката.

Спряхме на равно пясъчно дъно, където Бил регулира баласта до равновесна плаваемост; занапред всяко движение бе за сметка на винтовете. Единствено някаква аварийна ситуация можеше да го накара да опразни внезапно баластните танкове, при което щяхме да полетим неудържимо нагоре; ако автоматиката откажеше, трябваше да се завърти червената ръчка до краката ми и от тялото на подводницата щеше да се отдели половин тон метал. Гледах навън към водораслите и рибите.

— Какво ще кажеш? — запита ме той.

— Страшна е! — Погледнах към един от разположените малко по-високо пред мен контролни прибори, чийто брой все още ме объркваше. Той показваше 50. — Кога ще слезем по-долу?

— Сега сме на двеста фута. Тук не може да се слезе по-ниско — каза Бил и добави внимателно, като сочеше към друг прибор: — Дълбокомерът е тук.

Не виждах особена разлика между тази дълбочина и дълбочината от сто и двайсет фута, на която слизахме всеки ден; силата на светлината изглеждаше почти същата. Отправихме се с бръмчене в западна посока, поехме курс към мястото на потъналия кораб и спряхме до него. Гледах как Лойд Уелз и Влади пробват водната струя от помпите на „Върейзън“. Обадих се на водолазите по високоговорителя. Те ни чуваха, но слабо.

През няколко минути Бил завърташе регулатора на скоростта на единия от двата двигателя и ние завивахме леко над морското дъно, за да огледаме кораба под различни ъгли. Направи ми силно впечатление лекотата, с която подводницата маневрираше над дъното — също като водолаз.

— Нека погледнем рифа, преди да излезем — предложих аз.

Последвахме ивицата от натрошени керамични съдове нагоре по склона, докато слънчевата светлина, идеща от вълните, които се разбиваха в рифа, ни показа, че сме близо до повърхността.

„Много сме близо — помислих си. — Защо ли не обръща?“

А Бил се мъчеше с уредите за управление. Бяхме все още под водата, когато долната част на една много голяма вълна ни подхвана и ни притисна към заплашително щръкналите скали; Бил завъртя двигателите на пълен заден ход, но те не бяха достатъчно мощни за целта. Една заострена скала, насочена право към мен, се изпречи пред дънния люк. Инстинктивно се отдръпнах, когато върхът ѝ удари в средата на стъклото. Спряхме с мъчителен стържещ звук; после се обърнахме встрани, а инерцията на цял тон акумулатори насочи опашната част нагоре, към рифа. Ударихме се с трясък в скалистия зъб. Плексигласовото стъкло, дебело като стъклото на батискафите, които слизат на дъното на океаните, изпращя при удара. Прокапа вода. Без да се замислям, дръпнах ръчката, за да напълня металното кълбо с въздух под налягане, така че да не позволя на водата да нахлуе вътре и да ни помъкне по склона към дълбочините. Но това не бе необходимо. Стъклото на люка издържа. Изпотихме се здравата, докато водата заливаше стъпалата ни, макар че бяхме само по бански костюми. После се разсмяхме.

Сменихме повреденото стъкло, като десетина от водолазите, затънали до колене, повдигнаха „Ашъра“ във водата, колкото бе възможно; това бе истинско надтегляне на въже с противник — подводница.

След като Бил се върна в Америка, Дон и Юксел станаха водачи на „Ашъра“. Юксел, чиито рефлекси и чувство за разстояние го бяха направили фехтовчик от международна класа, се оказа блестящ пилот. Дон го заместваше на приборите за управление, но в повечето случаи обслужваше новата система за картографиране. Той монтира на метален прът две камери за аерофотография в непромокаеми калъфи и го закрепи с болтове за носа на подводницата. При блясъка на две стробоскопични лампи камерите снимаха едновременно, след това затворът на обектива се зареждаше автоматично и лентата бе готова за следващата двойка стереоснимки. Най-напред направихме пробни снимки на изкуствена цел, поставена на дълбочина петдесет фута; после пристъпихме към филмиране на потъналия кораб от късноримската епоха, за който се бяха закачили котвите на нашия шлеп по време на бурята в края на сезона през 1961 година. Бяхме решили той да бъде следващият потънал кораб, който ще разкопаваме.

На стотина мили на изток враждата между гръцкото и турското население на остров Кипър, получил наскоро своята независимост, заплашваше да прерасне в пряк въоръжен конфликт между Гърция и Турция. Следяхме по радиото новините за нарастващи размирици. Турски самолети бомбардираха Кипър и се понесе слух за предстоящо нахлуване на турски войски.

Яси Ада лежи почти непосредствено до невидимата граница между турските и гръцки води. Правите редици на нашите еднотипни палатки и военният кораб, закотвен до самия бряг, ни придаваха вид на морска база. А военното разузнаване можеше да приеме за заплаха съобщенията, предавани от Яси Ада на „Ашъра“ по радиото. Опасявахме се, че в случай на война никоя от двете страни няма да се сети кои сме. Ерик изрисува голямо американско знаме върху покрива на кабината на „Върейзън“ и работата продължи още няколко дни. След това трябваше да приключим. Реактивните самолети прелитаха с рев над главите ни. Само за един ден вдигнахме лагера и натоварихме всичко на шлепа още преди да се свечери.

Отправихме се към Бодрум по тъмно; „Върейзън“ теглеше шлепа, за който бе завързана „Ашъра“. Проточили се на повече от сто фута, трите плавателни съда, осветени от електрически фенерчета, газови фенери и всичко, попаднало ни подръка, сигурно приличаха на някакъв огромен, странен кораб, който се промъква в канала между турските и гръцките острови, лежащи в непосредствена близост. Изведнъж някаква силна светлина ни заслепи без предупреждение буквално от няколко ярда.

— Джордж, какво казват? Нали като офицер си бил по сигналната част?

Напразно се ровех из паметта си за кодовите сигнали на „приятел“, но това нямаше смисъл, защото не знаех на какъв език да ги изпратя.

— Може би искат да посочим самоличността си, за да не ни скрият под повърхността?

Продължихме бавно напред, без да зърнем нашия мълчалив спътник в мастиленочерния мрак. На следващия ден капитанът на крайбрежния патрулен кораб в Бодрум поздравил Юксел и го запитал:

— Защо не отговорихте миналата нощ? Питахме ви дали имате нужда от помощ.

 

 

Оставих Дейвид Оуън да ръководи експедицията и се върнах в Пенсилванския университет, за да започна първата си година като преподавател. Няколко дни по-късно Дейвид върнал на влекало подводницата при Яси Ада. При едно от слизанията „Ашъра“ преминала два пъти над потъналия римски кораб. Дон направил серия от свързани една с друга снимки, които напълно покриваха целия обект. Преди да изработим от тези снимки точен план с данни за разликите във височина, наложи се да проведем трийсет и шест часова лабораторна работа в Международния подготвителен център по аерофотография в Холандия. Но самата акция под вода бе отнела по-малко от половин час. За същата цел група археолози с акваланги трябваше да прекара много седмици на морското дъно, използвайки най-добрите съществуващи методи за картографиране. Само след няколко години повечето подводници, построени с научна цел, щяха да използват нашата система.

През това лято „Ашъра“ не можа да търси кораби, потънали на голяма дълбочина. Използвахме я отново едва през 1967 година, защото я дадохме под наем за изпълнение на най-различни задачи. С нейна помощ бе определено местонаходището на неизвестни дълбоководни леговища на омари близо до Хавайските острови; операцията бе изпълнена по поръчка на Хавайския университет и Бюрото за промишлен риболов на САЩ. „Ашъра“ пренесе съоръженията за подводния телевизионен кабел, дълъг шест мили, който бе монтиран по искане на Министерството на вътрешните работи на дълбочина сто и осемдесет фута под протока Росарио във Вашингтон, а после замина за Нова Шотландия и Роуд Айлънд за изследване на биологичните особености на морската среда. От флота на САЩ поискаха да бъде пренесена по въздуха в района на Карибско море, където с нейна помощ бе открит загубен предмет с неустановен произход близо до Пуерто Рико.