Тур Хейердал
Ра (2)

II. Защо тръстикова ладия?
Великденският остров и Перу

Бяхме на Великденския остров. Прибоят се разбиваше в източния бряг. Четирима стари братя със съсухрена кожа като сухи тютюневи листа подтичваха по плажа сред разпенените вълни, крепейки малка лодка във формата на банан. Слънцето се отразяваше в синята морска повърхност и обагряше в златно банановата ладия. Четиримата пъргави старци я плъзнаха по пенестите талази, скочиха отгоре й, загребаха чевръсто с веслата, за да я прекарат през втурналата се водна грамада. Игрива като дъската на люлка, тя затанцува, изкачи се на следната вълна, прехвърли се на трета, докато се измъкна в открито море. Беше така суха, както преди да се промъкне през прибоя. Водата, която я беше заляла, беше мигновено изтекла през хилядите отвори на дъното й. Лодката нямаше бордове, нито кух корпус, четиримата мъже седяха направо на плоското й дебело дъно. Само отпред и отзад салът-ладия беше извит във формата на заострена муцуна, за да може да се провира по-добре между вълните, над които се плъзгаше като златен лебед.

За пръв път от сто години такава тръстикова лодка се пускаше в морето на Великденския остров. Бяха я направили най-старите островитяни, за да ни покажат с какви ладии прадедите им са ловили риба в океана. Представляваше миниатюра на големите лодки, изобразени през отминалия период на разцвет в острова, ала беше внушително голяма в сравнение с ладийките за един човек, напомнящи слонски зъб, които туземците наричаха „пора“ и които са били използвани при празненствата в чест на човека птица, преди да е било въведено християнството в края на миналия век. Местните жители бяха обзети от благоговение, когато наблюдаваха как четиримата стари рибари гребяха в открито море с лодка, която познаваха така добре от преданията на прадедите си, лодка, която за тях представляваше онова, което за обикновения американец представлява „Мейфлауър“^[1] или за нас, скандинавците, представляват викингските кораби.

Малката ладия се носеше на повърхността като надуваем гумен дюшек, на който гребците седяха сухи, издигаше се, спускаше се, справяше се с вълните от която и страна да се задаваха. Когато четирите кафяви тела в златистата лодка заобиколиха носа, където се готвехме да изправим първата от повалените статуи на Великденския остров, мнозина от възрастните островитяни се запитаха полугласно с искрящи очи дали мъртвото величие на предците им не е на път да възкръсне.

За мен пък възкръснаха плавателните съдове далеч на изток отвъд небосклона. Ладията приличаше поразително на лодките, които бях виждал в езерото Титикака, и още повече на лодките във форма на полумесец, които древните мочики са изобразявали така често върху реалистичните си грънчарски изделия по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка. Водата, която се плискаше в краката ни тук на плажа, идваше направо от Южна Америка. Това вечно кръговратно течение беше пренесло и мене с „Кон-Тики“ край Великденския остров. В съзнанието ми просветна хипотеза.

Горе, в кратера на угасналия вулкан Рано-Рараку, шестима души пробиваха блатистия бряг на езерото с осемметрова стоманена сонда. Наоколо им по стените на кратера лежаха множество недовършени исполини, свидетелстващи, че ваятелите са прекъснали работата си внезапно. В част от тях бяха готови всички подробности, с изключение на гърба, все още неотделен от скалата, сякаш бяха сраснали с кратерната стена. Те лежаха със затворени очи и прибрани на корема ръце като исполински „спящи царкини“ от приказките. Други бяха вече отделени и изправени, за да могат каменоделците да изравнят грапавия им гръб, който е трябвало да бъде гладък и изящен като предницата на великана. Колосите стояха пръснати безразборно по планинските тераси, някои бяха затрупани до брадичката от срутила се пръст. С тесни, стиснати устни, наклонени на всички страни, те като че се взираха изпитателно в действията на шестте джуджета от плът и кости там, долу в низината край кратерното езеро.

Дългият стоманен връх проникваше педя след педя в меката тиня. Дъждове и хилядолетни наноси бяха запълнили дъното на дълбокия мъртъв кратер, превърнал се в синьо езеро с огледална повърхност, по която се плъзгаха неуморни пасатни облачета, следвайки вечния си път от изток на запад, и се стопяваха в зелената тръстика. Три такива кратерни езера, пълни с дъждовна вода, обкръжени от висока тръстика, съставляваха единственият воден запас на Великденския остров. Неговите древни обитатели са прогонили водата си за пиене, като са изгорили някогашните му гори и са превърнали склоновете му в открити долини, обрасли с трева и папрат, защото всички потоци са били просмукани от шуплестото лавово дъно и са изчезнали.

Тинята, която пробивахме с дългия свредел, можеше да ни осведоми точно върху това минало. В края му имаше въртящ резен и кухина с капак, който се отваряше и позволяваше да се напълни гнездото с тиня, глина или пясък в зависимост от пласта, през който преминаваше сондата. Колкото по-дълбоко дълбаехме, толкова по-далече прониквахме в миналото. Пред нас краят на блатото напомняше затворена книга, чиято първа страница е най-отдолу, а последната страница е най-отгоре. Най-старите слоеве представляваха застинала лава и вулканска пепел от времето, когато от морското дъно са изригнали огнени стълбове и са образували острова. Върху това безплодно дъно почнала да се отлага глина и тиня, когато кратерът угаснал завинаги, ветрове и дъждове разяли стените му. Постепенно тинестите пластове се изпълнили с непрекъснато увеличаващ се херметически запазен цветен прашец, полен. При изследване стратификацията на разните видове поленови зърна професионалният специалист по цветния прашец би могъл да установи в каква последователност са се разпространили на новородения остров папратите, храстите, дърветата, донесени от теченията, ветровете, птиците, хората. Всяко растение има свой особен тип поленови зърна, които под микроскопа приличат на фантастични плодове и ягоди с най-чудновати форми и очертания.

Детективите се прикриват под всевъзможни имена. Едни от тях се наричат „палеоботаници“, за да се спасят от досадните любопитни. Те подреждат и сортират зрънцата на цветния прашец така съсредоточено, както други се справят с отпечатъците от пръстите. Ние трупахме нашите купчинки кал на номерирани стъкла, за да ги предоставим на едно такова ботаническо детективско бюро в Стокхолм. Това ни позволи да понадникнем в забравеното минало на Великденския остров, да узнаем едно-друго върху събитията, след като се е заселил тук първият загадъчен културен народ, който е издигнал своите исполински паметници и е останал забулен в мрак за историята.

Поленовите зърна ни разказаха, че този остров, който европейците са заварили безплоден и гол, но пълен с каменни кариери и каменни статуи, е бил първоначално залесен с гъсти шубраци, клонести дървета, перести диви палми. После дошли опитни каменоделци много преди европейците. Те опожарили горите. Огненият дим и саждите се разстлали над кратерното езеро и отложили в пласт, от който цветният прашец на горските дървета беше изчезнал почти внезапно. Новодошлите изгорили гората, за да разчистят простори за многобройните си каменни храмове, изкоренили палмите, които растели по вулканските склонове, разкопали торфа и пръстта по кратерните стени, за да стигнат до твърда скала, от която биха могли да изваят гигантските си човешки фигури. Постепенно изчезнали старите храсти и дървета, на тяхно място се явил цветният прашец на нови, внесени отвън растения. Преселниците подпалили гората, разкопали целините, за да засеят ниви с картофи, тъй като сладките батати съставлявали всекидневният им хляб. Те се нуждаели от места за жилищата си, които били свикнали да строят не от материали, каквито им предлагали горите, а от камък. Камък бил традиционният им строителен материал. Блокове, тежки колкото железопътни вагони, високи колкото къщи, били пренасяни от единия край на острова до другия, били изправяни като монолити, редени един над друг с изумителна точност, за да се получат мегалитни стени, каквито се срещат само в Перу и Мексико, а в древността сред обожателите на слънцето от вътрешното Средиземноморие в напълно противоположни точки на земното кълбо.

Детективите, които разглеждаха и изследваха нашите топчета от кал, ни разказаха и други неща. Неуморните разчиствачи на целини не само изгорили гората и изкоренили храстите, които по-рано съставлявали естествена растителност на Великденския остров. Те донесли със себе си сладките батати, които не били известни в останалите континенти, преди Колумб да открие Америка. Тази подробност знаехме отдавна, защото населението на Великденския остров до наши дни се прехранва главно със сладки батати, които нарича „кумара“, название, което се използва и от коренното население на много области в древната империя на инките. Ала нашите топчета от кал съдържаха остатъци и от друго растение, представляващо особена важност за един мореплавателен народ.

Тръстиката. Тръстиката „тотора“.

Най-горните пластове, след като гората е била опожарена, пожълтели от полепнал прашец на тръстиката „тотора“, смесен с мрежа жилави влакна от камъшовите стъбла. Огромни количества изгнила тръстика образували плаващи килими върху големи части от кратерното езеро. Само още едно водно растение е смесило своя полен в кашата от тиня и вулканска пепел, която е отбелязала появата на човека. В по-долните пластове не се срещаше цветен прашец от сладководни растения. Преди да дойде човекът, в кратерните езера на Великденския остров не е растяло нищо, те са били съвсем голи, пълни единствено с дъждовна вода.

Тук се отваряше работа за детективите. Лесно можеше да се отгатне, че двете сладководни растения са били пренесени отвъд океана от хората. И двете бяха крайно полезни — едното като строителен материал, другото като лечебна билка. И двете спадаха към растителни видове, които не са могли да бъдат пренесени от морските течения, птиците или вятъра, защото се разсаждат от корен. За да се разпространят в трите кратерни езера на уединения Великденски остров, било е необходимо човекът да посади корени, които той е донесъл от родината си. Попаднали бяхме на вярна следа, понеже и двете растения произлизат от видове, които не растат в други части на света, освен на американския континент. Тръстиката „тотора“ (Scirpus tatora) е била едно от най-важните полезни растения за туземното население от целия пустинен бряг в империята на инките. Те са я отглеждали в изкуствени блата и са я използвали за направата на ладии, покриви на къщи, рогозки, кошници, въжета. Второто сладководно растение (Polygonum acuminatum) е служело на южноамериканските индианци за лек. И двете растения са били употребявани за съвършено същите цели от жителите на Великденския остров.

Стоях в ръка с парче лека тръстика „тотора“, изсъхнала на слънцето, и наблюдавах четиримата полинезийци, които танцуваха над вълните в откритото море със същото безгрижие, с което островитяните се мятаха на конете си във вътрешността на скалистия остров. Отдавна знаех, че една от големите загадки на тихоокеанската ботаника е произходът на тези южноамерикански сладководни растения от трите самотни кратерни езера в най-уединения обитаем остров на света. Сега се очертаваше просто решение. Навярно древните мореплаватели от Перу бяха донесли в Тихия океан не само единия от двата типа плавателни съдове, балсовия сал, навярно те бяха донесли също изкуството да строят тръстикови ладии и запазени корени, за да разполагат със строителен материал по всяко време.

Когато изтеглихме на брега тръстиковата лодка във формата на полумесец, повече не се съмнявах, че най-старият културен народ на Великденския остров е наследил изкуството да строи тези необикновени плавателни съдове от древните строители на пирамиди в Перу.

Пет години по-късно седях пред голяма маса, около която се бяха събрали на конгрес в Хавайския университет най-видните тихоокеански археолози на света. Бяха изтекли пет години, докато всестранните материали от разкопките във Великденския остров бъдат обработени от сътрудниците на експедицията, все специалисти в съответните области на науката. Скелети и каменни оръдия, кръвни проби, цветен прашец, остатъци от жарава, всичко подлежеше на изследване в научните детективски лаборатории, чиято задача беше да установят: Какво се е случило на Великденския остров? Кой е пристигнал тук пръв, кога и откъде, много преди потомците на Колумб да открият за цивилизования свят пътя към тези далечни острови, минавайки през Америка?

Сега бяхме насядали, за да подпишем документ, така наречената резолюция. Текстът установяваше, че редом с Югоизточна Азия и Южна Америка е най-важната люлка на народностите и културите, които са се разпространили по тихоокеанските острови, преди да се появят европейците. Не можех да не подпиша на драго сърце. Точно за тази двупосочност се бях борил, поддържайки, че са били възможни и преселвания от Перу със салове. Тази хипотеза беше покълнала в главата ми, много преди да предприема експедицията „Кон-Тики“, още когато бях прекарал една година сред полинезийците и бях седял край огъня, заслушан в разказите на стария Теи Тетуа, докато прибоят тътнеше в източния бряг на остров Фату-Хива, а облаците и вълните идваха ден и нощ все от едно и също направление — от Америка. Резолюцията бе прочетена пред трите хиляди участници в конгреса и одобрена единодушно. Напуснах Десетия международен тихоокеански конгрес с поръчение да извърша допълнителни разкопки на островите, разположени в близост до южноамериканския континент. Същевременно в обсега на тихоокеанската археология бяха включени за първи път и крайбрежните области на Южна Америка. Вратата между Перу и Полинезия беше отворена. Достъпът до Тихия океан беше открит от двете страни.

Тръстиковата ладия обаче бе забравена още веднъж.

Ала тя все пак изскочи съвършено неочаквано и от съвършено неочаквано място. Изтъкнат изследовател от Калифорнийския университет подчерта в специализираното списание „American Antiquity“^[2] (януари 1966 година), че тръстиковите лодки на древно Перу са приличали на тръстиковите ладии в древен Египет. Тръстиковите лодки обаче не бяха единствената отличителна черта, говореща за изненадващи сходства между двете стари култури. Статията съдържаше списък с не по-малко от шестдесет необикновени особености, характерни за древните култури на Египет и вътрешното Средиземноморие, които се срещаха вкупом и у предколумбовите културни народи на Перу. Тръстиковата ладия — беше само една от тези шестдесет прилики в списъка.

Когато една-две културни особености, издаващи сходства, се срещат в твърде отдалечени географски точки, учените приемат обикновено, че те са плод на случайност. Хората си приличат толкова много във всички части на света, че е естествено да стигнат до еднакви открития. Но ако редица наистина разнообразни и многобройни съвпадения, каквито не съществуват другаде, са се съсредоточили само в две определени области, имаме основание да се запитаме дали между тези огнища на култура не съществува някаква връзка. Списъкът с шестдесетте характерни успоредици беше образцов пример за втория случай. Тук бяхме изправени пред сигнал за внимание: бъдете нащрек! Неслучайно не само аз останах изненадан. И не защото списъкът беше внушителен и предразполагаше към размисъл. Той беше действително и внушителен, и знаменателен. А защото бе съставен от изолационист. Авторът се славеше като един от най-ревностните привърженици на теорията за пълна откъснатост на Америка преди Колумб. Според него пътят към континента е минавал само през ледовете на Арктика. И въпреки това беше изготвил списък, на който би могъл да завиди Пърси Смит. Шестдесет характерни културни успоредици между древно Перу и древен Египет!

Приликите подканяха към изводи. Авторът на статията заключаваше, че щом Египет е в Африка, а Перу в Америка, помежду им се намират две дълги крайбрежия и целият Атлантически океан.

Две култури, които са използвали тръстика за строежа на ладии, не са могли да стигнат една до друга през безбрежния океан. Следователно трябваше да се приеме, че шестдесетте културни успоредици са изникнали самостоятелно, а не като последица от взаимни връзки. Поуката беше:

„Драги дифузионисти, вие, които допускате, че Америка е попаднала под външни влияния преди 1492 година, престанете да търсите успоредици, защото с тях само доказвате, че такива успоредици нищо не доказват.“

Противниците на изолационизма в науката, дифузионистите, се надигнаха. Не искаха да се примирят с логиката. Бяха уверени, че през минали епохи в Мексико и Перу са проникнали влияния отвъд океана. Ала отвъд кой океан и с какви плавателни съдове? Вълните на споровете не стихваха. А отговор все не се намираше.

Същата година организаторите на XXXVII международен конгрес на американистите решиха да поканят на научен двубой представители от двете спорещи течения. Конгресът, който събираше през година специалисти по туземното население на Америка, щеше да се състои този път в Аржентина. Възложено ми бе да привлека на симпозиума привърженици и противници на теорията за презморски влияния в Америка преди Колумб.

Срещата се проведе. Вратите на заседателната зала се затвориха. Поканен бе авторът на шестдесетте прилики, ала не се яви. Дифузионистите, застъпници на междуконтиненталните влияния, дойдоха в голям брой, с оратори от три континента. Изолационистите също бяха многочислени, но предпочетоха слушателските банки. Тактиката им беше да оставят противниците си да се изкажат и тогава да оборят доводите им. Те винаги прилагаха отбранителна тактика. Бяха хитро стоварили доказателствената тежест върху изследователите, които поддържаха, че океанът е бил прекосяван и преди Колумб. На дифузионистите никога не липсваха хипотези, ала не разполагаха с доказателства. „Щом е така — заключаваха изолационистите, — световният океан не е бил преплаван!“

Исландските саги за кралете, съставени подробно от летописците на викингите много преди Колумб, бяха една от ябълките на раздора. Никой не можеше да отрече, че норвежките викинги са се заселили най-напред в Исландия, а по-късно по цялото югозападно крайбрежие на Гренландия, където са живели непрекъснато от десети до петнадесети век, като са оставили развалини от множество стопанства, гробища, шестнадесет църкви, два манастира и една епископия, която е поддържала редовна морска връзка с папата в Рим през Норвегия. Колонията плащала данък на норвежкия крал.

От Норвегия до Гренландия през Северния Атлантик е било толкова далече, колкото от Африка до Бразилия през Южния Атлантик. Съвсем късо разстояние е деляло колонията от американския бряг. „Ала точно това разстояние не е било преминато!“ — твърдяха изолационистите.

„Било е преминато!“ — свидетелстваха древните викингски саги. Бярне Херьолфсон го преминал пръв, защото корабът му се заблудил в мъглата. Вместо да слезе на далечния непознат бряг, който открил, обърнал му гръб и се прибрал в Гренландия. Корабът му бил купен от Лейф Ейриксон, син на Ейрик Рауде^[3], откривателя на Гренландия. В около 1002 година Лейф отплавал на югозапад с тридесет и пет души. Изследователите достигнали търсената суша и я нарекли Винланд^[4]. Там си построили къщи, в които прекарали зимата, сетне се върнали в Гренландия. Следната година отплавал брат му Турвалд Ейриксон, който се настанил с хората си в готовите вече постройки. Две години по-късно, когато изследвал гористите брегове на новата земя, бил убит от стрела при схватка с местните туземци. Тридесетте му спътници го погребали във Винланд и се оттеглили в Гренландия. Тогава дошъл ред на Турфин Карлсевне. Той заминал с жена си Гюдрид и многобройни придружители. Сред тях била и Фрейдис, дъщерята на Ейрик Рауде. Изселниците водели със себе си добитък, тъй като възнамерявали да се заселят във Винланд. Построили нови жилища и в тях Гюдрид родила син — Сноре. Непрестанно увеличаващите се нападения на многобройните индианци, skraellingene^[5], направили престоя в новата страна неудържим. След кървави сблъсквания преселниците изоставили имотите си и се върнали в Гренландия или Европа. Ръкописните саги изобилстват с отличителни подробности. Бреговете и плаванията са описани обстойно. Нямаше място за съмнения. Викингите бяха открили действително Винланд и се бяха опитали да я заселят през първите 10–15 години след 1000 година.

Но къде се е намирала тази Винланд? „Първо трябва да се докаже, че Винланд е Америка“ — поддържаха изолационистите в продължение на години. И ето че избухна сензацията. На конгреса бяха представени доказателства.

В „L’Anse aux Meadows“^[6] на северния връх от Нюфаундленд викингите са слезли и са се заселили за късо време в около 1000 година. Под торфа се бяха запазили добре основите от развалини на къщи в характерен викингски стил. Извършени бяха датирания, проконтролирани десет пъти, чрез радиовъглероден анализ на останки от дървени въглища. Къщите са били обитавани точно в епохата, посочена от сагите. Индианците не са познавали желязото. А при разкопките бяха намерени железни гвоздеи от врати и блатна руда в една първобитна ковачница. Тук, на север, червенокожите не са знаели да тъкат. А в развалините под торфа беше открито старонорвежко кръгче от стеатит за вретено.

Находката се дължеше на известния норвежки специалист по гренландските въпроси и изследовател на викингското минало Хелге Ингстад^[7], който се беше заел да потвърди древните исландски саги. В разкопките, ръководени от съпругата му, археолога Ане Стине Ингстад, участваха и видни американски археолози. Никой не можеше да оспори достоверността на тези красноречиви факти. Никой не се и опита да прави възражения. Викингите са били в Нюфаундленд. Достигнали са Америка, прекосявайки Атлантическия океан преди Колумб. „Но — забелязваха изолационистите — те са дошли и са се върнали, без да оставят подире си други следи, освен няколко тревясали основи на къщи. Посещението им не се е отразило върху хода на историята. Индианците са ги прогонили, като собственият им бит не е бил повлиян. Според сагите викингите им дали само някой и друг къс червено платно, после кървавите стълкновения сложили край на разменната търговия.“

В Южен Атлантик обаче изолационистите спечелиха двубоя. А тук се водеше решителният спор. За да окажат влияние върху развитието на Мексико и Перу, древните културни народи е трябвало да дойдат от тропическите пояси. Настъплението на дифузионистите бе отблъснато и този път леко. Културните успоредици на изток и на запад увиснаха като безцелни удари във въздуха. Изолационистите пак се задържаха непоколебимо на непристъпния си остров, когато приключи двубоят в тропическата зона. Трябваше да се признае, че едно тяхно важно съждение беше правилно: най-малкото, което би могло да се очаква от мореплавателен културен народ, дошъл отвъд океана и научил индианците да градят тухлени къщи и да пишат на хартия, би било да ги научи да строят и ладии. Никой не би могъл да прекоси океана с познания върху строителството на пирамидите, ако не владее изкуството и на корабостроителството. Египтяните са се научили да строят истински дървени кораби с кух корпус, палуба и кабина от дялани дъски 2700 години преди н.е., а идеята за дървени кораби не е стигнала до червенокожите.

В цяла Америка преди Колумб никой не е знаел да строи други плавателни съдове, освен тръстикови лодки, салове, каяци от тюленова кожа и еднодръвки, издълбани от дънери. Фактът изобщо не подлежеше на спор.

Тръстикови ладии, салове, еднодръвки. Тук изолационистите бяха необорими. Балсовият сал беше наистина мореходен, ала е можел да потегли само от Америка, тъй като преди да дойдат испанците, балсата не е растяла в други континенти. Напротив, тръстика, различни видове тръстика са расли навсякъде, включително и по бреговете на Нил.

— Ивон — обърнах се към жена си, — трябва да отидем в Андите, за да разгледаме още веднъж тръстиковите ладии на индианците.

Взехме със себе си семейство Ингстад, за да проверим дали други, освен викингите са били в състояние да строят изящни плавателни съдове. Същия ден, когато завърши конгресът, се качихме на самолета за Ла Пас в Боливия и следното утро се озовахме при небеснолазурното езеро Титикака, разположено на покрива на света (4000 м н.м.в.), заобиколено от снежни върхове, които се извисяваха още две-три хиляди метра в синевата. Зад нас в равнината лежаха развалините на най-величествената южноамериканска столица от прединковия период, културния център Тиаунако, с разрушената пирамида Акапана, мегалитните стени и гигантските статуи на неизвестни владетели, изваяни от камък. Без да се смущават от силния вятър, индианци аймара сновяха из езерото и ловяха риба. Отдалече се съзираха само издутите платна на лодките им. Повечето от ветрилата представляваха кърпени памучни дрипи, ала тук-там на двете скосени мачти имаше закачени големи рогозки от тръстика тотора, които в миналото са замествали платното. Три от ладиите се устремиха с опънати ветрила към нас и скоро различихме зад платната червенокожите с пъстрите им шапки, плетени на ивици. Над разлюлените вълни се показаха и самите лодки. Чудесни. Бяха направени майсторски. Всяко стръкче беше вплетено с най-голяма точност, за да се получи съвършена симетрия и аеродинамична изящност, а сноповете тръстика бяха така здраво затегнати, че приличаха на надути понтони или позлатени кухи дънери, докато носът и кърмата напомняха върха на дървена обувка. Ладиите цепеха водата с много голяма скорост и достигнаха плитчина в отвор, разчистен сред тръстиките. Индианците ги закрепиха на тинестото дъно и прецапаха с уловената риба до брега. Лодки от този странен тип продължават да се строят както в миналото по всички краища на това огромно вътрешно море. Точно така те са били строени от дедите и прадедите на червенокожите. Точно така са изглеждали преди четиристотин години, когато испанците дошли тук и намерили изоставените развалини на Тиаунако с пирамиди и каменни колоси, за които индианците аймара им разказали, че били издигнати в зората на времената от народа „виракоча“ — бели хора с брада под водачеството на Кон-Тики-Виракоча, земният представител на Слънцето. Народът виракоча се бил заселил първоначално на Острова на слънцето в езерото Титикака. Неговите строители са умеели да боравят не само с камъка, но и с тръстиката, защото според преданието те направили и първите тръстикови ладии. Не знаех просто какво да мисля. Сега отново стоях изпълнен с възхищение и се взирах в гигантските блокове по петдесет до сто тона, които бяха изсечени и прилепени един до друг без хоросан с точност до дробна част от милиметъра, и изящните изкусни лодки от тръстика, които пореха езерото днес, както са го порели тогава, когато обърнатата към слънцето пирамида Акапана е била построена с каменни блокове, пренесени на тръстикови ладии от угасналия вулкан Капия в противоположния край на езерото. Не се съмнявах, че тази изчезнала цивилизация има връзки с всички останали американски културни центрове, които лежаха изоставени и обрасли из окрайнините на джунглата в Мексико и ветровитите високи плата в Перу. На мен ми беше също ясно, че първоначалната култура е била разнесена с балсови салове и тръстикови лодки из най-близките острови в Тихия океан. Културата на Великденския остров беше само странично разклонение, може би последен израстък от върха на дървото. Ала къде се намираше коренът? Тук в Америка? Или отвъд Атлантическия океан? Кой беше прав: изолационистите или дифузионистите? На конгреса нито едните, нито другите ми се сториха убедителни. Като ръководител на симпозиума не можех да вземам страна. Бях обаче сигурен в едно: и изолационистите, и дифузионистите подценяваха качествата на лодките, които пореха сините води на езерото Титикака. Тръстиковата ладия не би издържала четири века културно съперничество, ако не притежаваше ценни качества.

Съгласен бях, че дървените кораби са били познати само отвъд Атлантическия океан. Но тръстиковите лодки са били известни и в Стария, и в Новия свят. Те съставляваха една от шестдесетте прилики. Изкуството да се строят тръстикови ладии е цъфтяло и в древен Египет, и в древно Перу. Само в тези две страни ли? Не! Тъкмо тук бях открил малка пукнатина в логиката, защото тръстиковите лодки не бяха така тясно ограничени, както останалите петдесет и девет сходства от списъка. Малцина се бяха потрудили или по-скоро никой не беше се сетил да изследва областите на тяхното разпространение в миналото. Ала от окото ми не беше убягнало едно-друго. Такива ладии са били използвани също в Мексико, из средиземноморските острови, по атлантическото крайбрежие на Мароко отвъд Гибралтар. Скокът от Мароко до Мексико не беше така отчайващо невероятен, както между двете крайни точки — от Египет до Перу. И аз реших да построя тръстикова лодка.