Тур Хейердал
Ра (11)

XI. „Pa II“
Шест хиляди километра с папирусова лодка от Африка до Америка

Странно предчувствие. Несигурност. Събуждам се неспокоен. Опипвам под себе си. Усещам, че се клатим, танцуваме, чувам бученето на вода. Нощ е. Сънувам ли? Не приключихме ли пътуването с „Ра“? Нима беше лош сън, че кърмата потъна и че отрязахме мачтата? Или бях жертва на кошмар, та сънувах, че още не сме напуснали безнадеждната развалина? Чувствам са объркан, опитвам се да различа съня от действителността. Плаването с „Ра“ беше завършило. В душата си се бях заклел, че никога повече не ще се хвърлям в такива приключения. А ето че продължавах да се люшкам. Същата плетена кабина. Същият нисък широк входен отвор, зейнал към пустинния свят на бесните вълни, черни с бели чела, които се извисяваха към нощното небе. Отпред се открояваше същото огромно египетско платно, неизменено в устрема си, опънато на разкрачената мачта, която бяхме отрязали. Отзад виреше изящна дъга извитата стройна кърма, която бяхме наблюдавали как потъва във водовъртежа на вълните. Изпитвах смъртна умора. Боляха ме ръцете. Надигнах се и седнах, когато Нормън се вмъкна пълзешком и първо освети мене, а сетне една рошава глава с червеникава брада, която се подаваше от спалния чувал съвсем близо до сламеника ми.

— Тур и Карло на вахта! Ваш ред е!

Взех джобното фенерче и осветих наоколо си. Всички лежаха прилепени един до друг, както по-рано, дори по-плътно, понеже Нормън, който се беше прибрал от дежурство, се мъчеше да си отвори малко място в отсрещния ъгъл, за да легне, и всички се обръщаха дружно на една страна. Карло, Сантяго, Юри, Жорж. Но те притискаха помежду си и една чужда глава с азиатски черти и щръкнала гарвановочерна коса. Това беше Кей. Кей Охара от Япония. Май току-що беше пристигнал на борда на „Ра“. Положително. Отпуснах се на гръб и взех да навличам панталоните си. Под плетения покрив беше прекалено ниско, за да се изправим, можехме само да седим. Той беше по-нисък от покрива на „Ра I“. Разбира се. Сега всичко ми се проясни. Това беше „Ра II“. Нали бях започнал всичко отначало? Наново се бяхме събрали в Африка. Не бяхме ли минали веднъж край нос Хубй Навън в тъмнината чакаше да бъде сменен на кърмата не Абдулах, а друг африканец, когото едва познавах. Тъмнокожият чистокръвен бербер Мадани Аит Ухани.

— Карло, мръдни! Легнал си на половината от сламеника ми и си затиснал ръкава на ризата ми.

На кърмовата площадка беше дяволски студено, ала спокойно. Мадани свали берберската си шапка и ми показа докъде е безопасно да се върти кърмовото весло към сушата, без да рискуваме духащият от морето вятър да обърне исполинското платно. Докато се откъснем от коварния скалист бряг на Сахара и безкрайното гъмжило на параходите около Африка, чувствахме се заплашени отвред.

Но с всичко това се бяхме справили веднъж. Сега само повтаряхме несигурното приключение. Бяхме се промъкнали край нос Хуби веднъж. Сега плавахме тук и морският вятър ни тласкаше, излагайки ни на явна опасност да се разбие всичко, каквото бяхме вече постигнали. Защо този път не бяхме потеглили отвъд нос Хубй Защо изобщо се бяхме заловили с „Ра II“? Защо бях започнал отново дебелия дневник от страница първа? Бих ли могъл да отговоря?

— Тоя път трябва да издържим до края — подхвърли Карло от покрива на кабината. — Трябва да изминем малкото морски мили, които ни остават до Барбадос.

Карло и другите ли ме бяха склонили да задвижа наново всички колела? Или защото не ни бяха достигнали някакви си мили, за да запушим устата на неверниците? Може би ни тласкаше любопитството? Желание да узнаем дали ще успеем да прекосим Световния океан с по-здрава папирусова ладия сега, когато бяхме опитали веднъж чрез налучкване да построим и да управляваме кораб, чиито очертания бяха известни само от изображенията по стените на хилядолетните гробници Изглежда и двете подбуди! Толкова невероятно много неща се бяха случили за една къса година между „Ра I“ и „Ра II“. Бях се запознал с нови тръстикови лодки. Лодки, които продължаваха да се срещат в места, където бяха оставили трайни следи древните културни народи от вътрешното Средиземноморие и крайбрежието на Атлантическия океан.

В богатия с археологически находки участък край големите блата Ористано по западния бряг на Сардиния спътникът ми от „Ра I“ Карло Маури и аз плавахме с рибари в просторните им тръстикови ладии и пронизвахме риби с тризъбци, докато старинните кули, наричани „нураги“, открояваха петхилядигодишните си очертания над околните хълмове. Според археолозите най-старите от тези чудновати твърдини в най-вътрешната част на Средиземно море произлизат от близо три хиляди години преди нашата ера. В Сардиния такива постройки са били градени в течение на хилядолетия. Рибарите ни отведоха до най-запазения от масивните цилиндрични колоси, чиито стени от гигантски блокове, обрасли с мъх, бяха устояли на войните и земетресенията хиляди години. Щом се проврях през входа и запалих джобното фенерче, тутакси се озовах в позната обстановка. Бях виждал вече другаде същата сложна система от тесни коридори, където грамадните камъни на покрива се срещаха в заострени сводове, а коридорите образуваха двоен концентричен пръстен с ниски напречни проходи, свързващи външния с вътрешния обръч и водещи към средата. Там спирална стълба извеждаше на обзорния покрив на кулата. Точно същите странни форми, толкова необикновени и своеобразни, бяха използвани и от строителите в Мексико много преди Колумб да се впусне в път. Странното разположение на кулата с всичките й особености е било възприето и от маите, които са издигнали прочутата си астрономическа обсерватория в Чичен Ица на Юкатанския полуостров. Би ли могло да се намери липсващото звено? Бяха ли строили по същия начин и неизвестните учители на маите, древните олмеки?

След като видяхме, че старинните тръстикови ладии „фасони“ още се използват в Сардиния, в мислите ми отново взе да се промъква мароканската река Лукус. При първото ми посещение управителят на крайбрежния район беше заявил малко прекалено категорично, че жителите от поречието не помнели други лодки, освен от дърво и пластмаса. Затова се обърнах към своя добър приятел, пашата на Сафи, когато отидох във връзка с постройката на „Ра II“. Той ни даде кола и преводач. В пристанището Лараш на река Лукус открихме двама стари рибари, които кърпеха мрежите си на кея. С единия от тях като водач веднага попаднахме на търсената диря. Два дни се провирахме през рядка гора от коркови дъбове, докато се доберем до забутаното селце Жоло, разположено недалеч от морето. Когато най-после пристигнахме пеша, съзряхме живописни колиби от клони, покрити с тръстика, щъркелови гнезда, кози, млади и стари селяни, цели тълпи, ту руси със сини очи, ту негроиди. И нито един арабин. Това беше смесеното коренно население на Мароко. Черно и бяло. Внушителни кактусови огради защищаваха тяхното малко слънчево кралство, закривайки гледката към морето, реката и рядкото пасище с разкривени коркови дървета.

„Мадия“ ли?

Разбира се. Всички прегърбени дядки и беззъби бабки помнеха „шафат“ и „мадия“, двата вида тръстикови ладии, които са били използвани в устието на река Лукус допреди няколко десетилетия. Двама старци побързаха да ни направят модели на „шафат“ — лодка с плоска отрязана кърмова част, използвана за пренасяне на товари по реката, и на „мадия“ — лодка с извит нос и кърма, каквито са били познати на древните египтяни. „Мадията“ издържала морското вълнение, затова можела да бъде построена в най-различни размери, тръстиката „хаб“, тоест тънката плоска тръстика, от която се правела, плавала с месеци. Старците изпипаха малък образец с красиви класически линии, на който се качиха пет човека, за да ни докажат просто невероятната товароподемност на ладията.

Благодарение на лова ми на тръстикови лодки попаднах и на Ликсус. Градът-развалина беше толкова неизвестен на мароканците, колкото и на повечето археолози. Специалистите по Египет, Шумер или древно Мексико все още не бяха обърнали поглед към атлантическото крайбрежие на Африка и само шепа марокански учени са имали време и средства да извършат някоя и друга пробна разкопка тук-там край хилядолетните стени. Сам аз се бях натъкнал на тези хълмове от развалини, защото покрай тях водеше пътят от Лараш до корковата гора, където племето жоло строеше тръстиковите си ладии. Селцето отстоеше само на няколко километра от древния град. До неотдавна тръстикови лодки са плавали нагоре по реката, която извива около основата на развалините, където бяха разкопани редица стари пристанищни сгради от римско време.

Тръстиковите ладии ме бяха привлекли в Ликсус. Малко гледки са ме поразявали така силно. Отпред Атлантическият океан, отзад непрекъснатият Африкански континент, стигащ до бреговете на египтяните и финикийците с Месопотамия в гърба им. Оттам бяха дошли, прекосявайки цяло Средиземно море, минавайки край Гибралтар, следвайки западния бряг на Африка, с жените и децата, с астрономите и архитектите, с грънчарите и тъкачите, тръгналите на дълъг път колонисти от Мала Азия, които бяха живели в зората на времената. А после бяха дошли римляните през Гибралтар. Такава беше всъщност историческата основа. Тук, на атлантическия бряг, лежеше селище, което римляните са наричали „Вечния град“, в което великанът, който е носил на плещите си земното кълбо, богът Херкулес от най-древната митология на гърците и римляните, е приключил дните си. Най-старите стени, които сега бяха изцяло или отчасти затрупани с купища отпадъци, след като бяха отминали араби, бербери, римляни, финикийци, внушаваха преклонение и даваха крила на въображението. Гигантски блокове бяха издялани и изкачени до върха на хълма в огромни количества. Макар различни по размери и по форма, те имаха отвесни и водоравни страни и ъгли, които прилягаха точно едни към други, подобно на кутийките от исполинска кръстословица. Камъните се отличаваха с толкова правоъгълни неравномерности, че фасадата би могла да бъде десетоъгълна или дванадесетоъгълна, вместо четириъгълна. Тази особена строителна техника, неизвестна и неповторена другаде в света, почвах да разглеждам като своеобразен отличителен знак, издълбан в камъните там, където в миналото са били използвани тръстикови ладии, като се почне от Великденския остров, Перу, Мексико и се стигне обратно до големите древни цивилизации във вътрешното Средиземноморие. Олмеките и прединките са владеели тази техника до съвършенство, както и древните египтяни и финикийци, ала викингите и китайците, бедуините и индианците от прерията биха се оглеждали толкова озадачени, колкото и сбор от съвременни учени, ако човек им посочи планинска стена и ги покани да издигнат зид по същото начало, макар да им се дадат стоманени сечива и им се позволи да гледат образеца. Когато се въртях сред наполовина затрупаните грамади в града на Слънцето и изследвах необикновено находчивата строителна техника, стори ми се, че Америка и вътрешното Средиземноморие се приближават. Ликсус ги свързваше и преполовяваше пътя. Тук бяха дошли изселници от най-вътрешното Средиземноморие много векове преди нашата ера. Тук бяха сновали добре съоръжени и подготвени колонисти и търговци, плавайки на безопасно разстояние от застрашителните скали на Африка. Тук и по-нататък покрай опасния нос Хуби по времето, когато брадати олмеки са се появили на противоположния бряг на Атлантическия океан и са почнали да си пробиват просеки в девствените гори, за да въведат каменоделното изкуство и цивилизацията сред дивите индиански племена. Тук, в устието на реката, се бяха запазили тръстиковите ладии с класическа форма, въпреки че наоколо имаше най-различен дървен строителен материал. Тук бяха използвали същото морско течение, което повличаше ладиите, откъсвайки ги от брега, същото течение, което сега влечеше и нас за втори път в разстояние на една година.

Завъртях още веднъж тежкото кърмово весло, за да бъдем съвсем сигурни, че ще се отдалечим от скалите около нос Хуби. Бих желал да зная колко ладии от най-стария период на Ликсус са се борили като нас, за да заобиколят опасните плитчини там, където Африка свиваше на юг, и достигнат най-далечните финикийски колони чак долу при нос Бахадор.

— Тоя път във всеки случай кърмовите гребла ще издържат — казах на Карло, като се засмях и тупнах дебелата греда, до която стоях и с която управлявах откъм левия борд.

Другото весло откъм десния борд беше здраво завързано с дебело въже. Тънките пръти на „Ра I“ се бяха счупили още при първата ни среща с морските вълни, та бяхме по-скоро дрейфували, вместо да плаваме.

Този път и папирусовият корпус беше безкрайно по-як. Тръстиката бяхме доставили пак от изворите на Нил, защото оскъдният папирус, който растеше в Мароко, където строихме „Ра II“, нямаше да стигне. Нито Абдулах, нито аз можахме да отидем до Бол край езерото Чад, за да доведем Муса и Омар, тъй като тамошните племена се бяха разбунтували в пустинята и френски парашутисти бяха заели цялата област. Пък и строителната техника от вътрешността на Африка се беше оказала недостатъчно устойчива за продължително плаване в морето. Два месеца, след като бяхме потеглили, част от тръстиката откъм единия борд беше пропаднала в океана, понеже една крехка издадена опашка се беше огънала надолу, позволявайки на вълните да движат бамбуковата кабина подобно на трион, докато тя преряза въжетата. Бях решил да се обърна към строителите на ладии, които правеха и до днес здрави лодки по старовремски образец с кърма, извисена толкова, колкото и носът. По този начин строяха тръстиковите си ладии индианците аймара и кечуа от Боливия и Перу. Те следваха образците на древна Ниневия и Египет и в друга една забележителна подробност. Техните въжета се спускаха от палубата и препасваха ладията през дъното, докато лодките от езерото Чад, нямащи кърмова част, се състояха от множество малки папирусови снопчета, завързани отстрани с къси въжета, снадени с примки.

Беше смайващо, че южноамериканските индианци прилагаха метод, много по-близък до старовремската строителна техника на средиземноморските страни, отколкото народите от вътрешността на Африка. Навярно обяснението се криеше в обстоятелството, че племето будума от езерото Чад никога не е имало тесен допир с древните цивилизации. Такъв досег обаче са имали индианците кечуа и аймара от езерото Титикака. Прадедите на индианците аймара бяха издигнали пирамидата в Акапана и другите исполински статуи в Тиаунако, най-важният верски център в Южна Америка, който в прединковата епоха се е намирал на брега на езерото Титикака. Те бяха пренесли грамадните блокове с ладиите си през езерото. Индианците бяха разказали на испанските завоеватели, че бели хора с бради ръководили строежите и че този изчезнал културен народ първи се явил с такива тръстикови лодки. Индианците аймара никога не са се научили изобщо да дялат камък. Ала изкуството да строят риболовни тръстикови ладии са възприели до съвършенство и са го запазили до наши дни.

Всички членове на експедицията „Ра I“ бяха заявили, че са готови да продължим опита. Сантяго отново се откъсна от научните си занимания в университета в Мексико, за да търси лодкостроители край езерото Титикака. Италианецът Марио Буски бе замолен да прати тихомълком етиопските си помощници на езерото Тана, за да нарежат още веднъж дванадесет тона папирус. Тръстиката от Етиопия и лодкостроителите от Боливия трябваше да се отправят незабелязано за Мароко, където се налагаше да се извърши строежът в пълна тайна, ако исках да бъда оставен на мира, докато напиша главите върху „Ра I“, които бяха абсолютно необходими, за да осигуря средства за новата експедиция. Дванадесет тона етиопски папирус под прикритието „бамбук“ бяха разтоварени в пристанището Сафи и изчезнаха. Четирима чистокръвни индианци аймара, боливийският им преводач и Сантяго кацнаха на летището в Казабланка и изчезнаха. Платно за ветрилото от Египет, готова плетена кабина от Италия, греди за мачти и гребла, камари въжета, всичко пристигаше от различни страни незабелязано в Мароко. И изчезваше…

На 6 май бе съборена част от високата ограда на общинското земеделско училище в Сафи. Между цветните лехи и палмите загърмя мощен булдозер, влачещ лек кораб от цветни стъбла, сякаш поникнал от само себе си посред пищната зеленина.

„Ра II“ се беше родила!

Бавно и величествено лодката излезе през отвора в стената подобно на грамадна хартиена птица, излюпваща се от яйцето си. С внушително достойнство тя се понесе плавно на колелата из тесните градски улици, където араби и бербери с кафтани и фереджета се трупаха, за да зяпат. Полицаите важничеха, а босоноги хлапетии подтичваха зад шествието. Пъргави градинари и електротехници се катереха по дървета, стълбове и на една червена кола с подвижна стълба, за да не се повредят или подпалят сухите папирусови върхове, които се извиваха високо отпред и отзад на златната парадна ладия. Властите си отдъхнаха облекчено, когато чудноватата постройка се разтърси над железопътната линия и спря между редици наскоро боядисани рибарски лодки, които чакаха да бъдат спуснати в морето за първия пролетен риболов на сардина.

— „Ра II“ ще бъде името ти — каза Айша, съпругата на пашата Тайеб Амара, която за втори път в разстояние на по-малко от година разливаше козе мляко върху сухата като прахан папирусова лодка, преди тя да се е плъзнала по водната повърхност.

— Ура! — разрева се човешкото море, което се вълнуваше на кея и взе да ръкопляска, щом необикновеният плавателен съд се задържа и завъртя във водата подобно на истинска детска играчка — книжна ладийка. Гребците при влекалното въже седяха неподвижни и само наблюдаваха. Ние, които щяхме да ползваме дребосъчето, изпитахме силно облекчение. Лодката беше изпипана изцяло ръчно, та достатъчно много хора очакваха, че ще се обърне или поне ще легне на една страна. Ура-а-а!!!

— Но какво става?! Стоп! Помощ! Вай-вай-вай!

Викове на отчаяние се изтръгнаха от човешкото гъмжило. Суматоха в лодката, която трябваше да извлече „Ра II“. Внезапно луд вятър препусна над планината, завъртя хартиената ладия, откъсна я от влекача и я запрати със страхотна сила право в каменния вълнолом, висок четири метра. Рев, олелия, команди на френски и арабски, лица, скрити в ръцете. Журналистите се разтърчаха с кинокамери и фотоапарати, за да снемат и да не изтърват нещо. Новокръстената ладия се връцна и се устреми с пълна скорост към стената. Напетата папирусова задница получи цялата тежест на удара и се огъна като пружина. Сърцето ни заболя. Кърмата! Тъкмо кърмата, която трябваше да се запази този път ненакърнена и неуязвима! „Ра II“ се разигра необуздано във вълните над плиткото каменисто дъно. Никой не можеше да я укроти посред поривите на вятъра. Очевидно експедицията ни щеше да завърши, преди още да е започнала. Но не! Опашката във форма на арфа се отблъсна като стоманена пружина, тръстиковото кълбо отскочи подобно гумена топка. Веднъж. Дваж. Дървена ладия би се разбила и би потънала. „Ра II“ остана невредима. Само сиви белези по кората на някои от златистите стръкове. Влекачът улови буксирното въже. „Ра II“ не се нуждаеше от никакви поправки! Безгрижна и игрива, подскачайки наляво и надясно под тласъците на повея, тя последва въжето до пристана, където трябваше да поставим на борда й разкрачената мачта. Държеше се, сякаш беше книжно хвърчило, което се надува да литне във въздуха.

Докато стисках кърмовото гребло, неволно потръпнах, когато се сетих как бяхме спуснали папирусовата палавница във водата. Същевременно си казах, че ако по-нататък попаднем на рифове и скали в мъглата, ще имаме добри изгледи да се спасим, преди тази сламена топка да потъне. Беше така плътна и набита, че не се огъваше със сантиметър във вълните. „Ра I“ се виеше като морски змей. „Ра II“ беше стегната като бейзболна топка. Всички на борда бяхме еднакво изпълнени с възторг пред ненадминатото умение на червенокожите строители. Съвършените линии и находчивото устройство, с които бяха разрешени строителните проблеми, нямаха ни най-малко сходство с бита и нищетата на индианците аймара. Макар прастарото им изкуство да не беше привлякло вниманието на специалистите, които бяха виждали готовите им лодки, нашият опит ни доказваше, че само техният метод позволява да се построи ладия, свързана по начина, който бе изобразен в релефите на древните средиземноморски култури. Всички други способи да се свързва папирусът, за да се получи лодка, водеха неизбежно до разхлабване и разнищване с гибелни последици за въжетата.

Четиримата кротки индианци Деметрио, Хосе, Хуан и Паулино и техният не по-малко спокоен боливийски преводач, сеньор Себальос, асистент от музея в Ла Пас, организираха майсторски работата си с шепа марокански помощници. Всички бяха толкова мълчаливи, че трябваше постоянно да отмествам ръкописа и да поглеждам от палатката, за да видя дали строежът на „Ра II“ е в пълен ход, тъй като строителите се задоволяваха само с движения на ръцете и сегиз-тогиз се отронваше по някоя дума на аймарски, испански и арабски.

Червенокожите натрупаха най-напред две гигантски рула от свободни папирусови стъбла, които обвиха с тънка папирусова рогозка, изплетена така, че всички краища да бъдат обърнати нагоре и добре притиснати. Двата десетметрови цилиндъра от тръстика станаха толкова дебели, че не можеха да бъдат достигнати, без да се изкачи човек на скелята. Чак тогава те бяха завързани. В средата между огромните рула бе вмъкнато трето, много по-тънко руло със същата дължина. За него бяха завързани външните по-големи рула. За свързването бяха намотани няколкостотин метра въже в непрекъсната спирала, която обхвана както тънката средна част, така и едното от исполинските рула. Когато двете самостоятелни спирални въжета бяха затегнати с дружните усилия на четиримата индианци, грамадните рула бяха притеглени все по-плътно до средното малко руло, докато накрая то бе сплескано помежду им и се превърна в невидима сърцевина, а външните рула се прилепиха надлъжно по средната линия. По този начин се получи устойчиво тяло във формата на двоен цилиндър без възли и преплитащи се въжета. Оставаше само да се удължи корпусът, за да се заострят издигнатият нос и кърма. Най-сетне от всяка страна на палубата бе закрепен по един сноп във формата на наденица, за да й придаде широчина и за да разбива вълните. След това ние пак завързахме десет напречни греди за леката плетена кабина, закрепихме стойките на кърмовата площадка и трупчетата за тежката разкрачена мачта. „Ра“ беше готова. Имаше двадесет метра дължина, пет метра широчина, два метра дебелина. Кабината пък беше четири метра дълга и два метра и осемдесет сантиметра широка. Изплетена по поръчка, тя побираше осем души, при условие че ще лежим по четирима на редица с изопнати крака като мумии. „Ра II“ беше не само три метра по-къса от „Ра I“, но имаше и по-обло и по-стройно напречно сечение. Сърцето ми се свиваше, при мисълта, че на строителната площадка остана неизползвана близо една трета от папируса. Ала никакво възнаграждение, никакви увещания не успяха да накарат нашите приятели аймара да добавят един-единствен стрък, нито да посветят един-единствен ден в повече на лодката. Повече не можеха да се бавят час, бързаха да се приберат при жените си на езерото Титикака.

— Добър път и заповядайте на остров Сурики — каза радушно Деметрио, сваляйки вълнената си плетена шапка с помпон, докато събаряхме градинската стена, за да изнесем произведението им.

— На остров Сурики ли? — изненадахме се.

— Да. Ако не точно на нашия малък остров, поне заповядайте на езерото Титикака.

Очевидно червенокожите аймара не бяха твърде силни по география. Не си даваха сметка, че бяха построили „Ра II“ отвъд Атлантическия океан и че бяха се спуснали от езеро, разположено на четири хиляди метра над морското равнище. Но иначе умееха да строят тръстикови ладии със съвършенство, на което не можеше да съперничи нито един инженер, нито един моделист, нито един архитект от нашия модерен свят.

— Стегната е като плътен дънер — забеляза Карло.

И двамата си отдъхнахме облекчено, когато товарен кораб с пълни светлини профуча току до нас, без да се сблъскаме.

— Стегната е като дънер и все пак потъваме — продължи италианецът.

— Нищо чудно. Носим преголям товар за малкото количество папирус, което гази под водата.

— Нормън смята, че трябваше да намажем тръстиката отвътре със зифт, както е описано в библията.

— Излишно е. Вода просмукват само отрязаните краища. Затова потопихме по два сантиметра от повечето краища в асфалт.

Ала мислено се запитах дали не трябваше да намажем цялата лодка отвътре с дебел пласт зифт. Тогава не бихме потънали и сантиметър. Навярно древните египтяни са покривали с асфалт отвътре ладиите си, защото иначе на стенописите те биха ги изобразили черни, не жълти.

След експедицията „Ра I“ неколцина свещеници ми бяха писали, за да ми напомнят, че според библията Ноевия ковчег бил залят отвътре със смола, майката на Мойсей е използвала изрично „смола и катран“ за „рогозената кошница“, в която пуснала сина си, за да го намери дъщерята на фараона сред тръстиките на Нил. Идеята за зифта се е натрапила кажи-речи сама, тъй като в древен Египет и Мала Азия се е добивала смола и с нея се е търгувало редовно. Въпреки това от опита с „Ра I“ знаехме, че и без асфалт папирусът плава, стига въжетата да държат. Въжетата! За „Ра I“ бяхме употребили много по-дебели въжета, които Муса и Омар бяха нарязали на стотици къси примки, годни да се задържат сами, дори ако другите бъдат протрити. На пръв поглед свръзките на индианците будеха недоверие. Червенокожите бяха използвали едно-единствено тънко въже, което бяха завързали спираловидно от носа до кърмата. Бяха решително отблъснали въжета над 14 мм. Твърдяха, че тънкото въже се опъва по-равномерно, а ако се скъса, няма да се разхлаби, защото мокрият папирус ще го задържи. Можехме ли да им се доверим? Та на кого другиго бихме могли да се доверим? Всички на борда си даваха сметка, че всъщност правим нов опит. Бихме могли да прибегнем още веднъж до чадския метод, внасяйки усъвършенствания, от които се нуждаеше. Тогава не бихме се излагали на нова несигурност. Бяхме опънали съдбоносната кърмова струна от извивката на опашката до палубата, бяхме съсредоточили товара откъм подветрената страна и все пак „Ра II“ криеше сума неизвестности. Не само се плашехме, че тънкото единствено въже, което държеше ладията сглобена, ще се скъса от ударите на гневните вълни. „Ра I“ се носеше спокойно над водата подобно на гумен дюшек, а „Ра II“ се клатеше така, че не можехме да седим или да стоим, докато не се хванем за нещо. Наложи се да опънем въже още първия ден, понеже нямаше за какво да се задържим, ако случайно залитнем. Докато лодката газеше плитко във водата, порехме вълните устремно и около носа се извисяваха разпенени грамади. Първия ден прехвърлихме 95 морски мили, тоест 177 километра. Напрежението беше тежко, едва смогвахме да задържим грамадното ветрило. Веднъж от ръцете ни се измъкнаха обтяжните въжета, друг път вятърът ги скъса, платното, високо осем метра, широко седем метра горе при реята и пет метра долу при палубата, се развя подобно гигантски флаг, заблъска се, заплющя така, че очаквахме да разбие цялата лодка. Още първата нощ прелетяхме край Могадор и хълма с древните работилници за пурпур на финикийците толкова наблизо, че видяхме светлините на отделните къщи по брега зад острова. На втория ден покрай Сахара бурята се развихри съвсем неукротимо, принудихме се да свалим платното, излагайки се на опасност да повредим по време на маневрата високия строен нос. На третия ден вятърът легна. Дотолкова стихна, че престанахме да напредваме. Полюлявахме се безпомощно и дрейфувахме в зигзаг. Крайбрежието се изгуби зад стена от мъгла. Въртяхме, превъртахме, стискахме тежките кърмови весла, дърпахме, опъвахме въжетата на исполинското отпуснато ветрило, за да се предпазим от крушение, защото знаехме, че най-слабият повей откъм морето ни тласка към бреговите скали, от които се намирахме на два часа плаване, а най-лекият полъх откъм сушата, особено нощем, ни отдалечава от нея.

Вятърът не се върна. Посрещнахме четвъртия ден в затишие.

— Потъваме — отсякоха един след друг членовете на екипажа.

Това можеше да се установи лесно при спокойно море. Лодката потъваше с по десет сантиметра най-малко на денонощие. Съвършено ново преживяване. С „Ра I“ не беше ни се случило подобно нещо. Не беше ли успяло спиралното въже на индианците да притисне достатъчно папируса?

Сантяго се завъртя най-делово с бележник в ръка и раздаде листчета, за да се изкажем дали вярваме, че ще успеем да прекосим океана. Двама се изказаха положително, шестима отрицателно. Кой беше вторият от двамата оптимисти не зная. Може би Нормън? Той поддържаше постоянно, че стига да се измъкнем живи покрай нос Хуби, можем да пуснем лодката сама да се управлява, тъй като Америка ни прегражда пътя във всички посоки. А може би Карло? Той страдаше от неизличима любов към „Ра I“, та намираше, че „Ра II“ е съвършена платноходка.

Потъвахме страхотно бързо. Ако течението не беше подело потъващата ни ладия, едва ли бихме мръднали от място. Още на четвъртия ден Жорж дойде с неузнаваемо сериозно изражение, за да ме предупреди, че по преценка на интенданта Сантяго и главния готвач Карло сме имали прекалено много хранителни припаси и вода, затова било уместно да хвърлим в морето всичко, което не е безусловно необходимо. Той грабна един кози мях и почна да развързва връвта, за да изпразни съдържанието му.

— Ще останем без вода за пиене!

— По-добре да въведем дажби във водата за пиене, отколкото да потънем, преди да сме отминали Канарските острови. Тоя път трябва да успеем!

— Почваме разчистването. Ужасно забавно! — пошегува се Сантяго необичайно благо.

— Трябва да изхвърлим всички храни, изискващи продължително готвене. Тоя път закъсахме с примусите. Единият изгоря, другият пък няма достатъчно силен пламък.

От кабината Юри подаде глава със сериозно изражение. Зад него видях кроткото лице на Мадани с тревожен въпрос в очите. Кей стоеше на десния борд като непроницаема порцеланова статуя, без да издава чувствата си. Нормън определяше положението.

— Потъваме — каза Юри бавно. — От миналата експедиция знаем, че частта от лодката, която слезе под водата, никога повече няма да се изкачи. Трябва да изхвърлим незабавно всичко, каквото можем.

Нормън изслуша безмълвно и замислено доводите. Във въздуха се надигаше психична буря. Никакъв вятър, невъзможност да напредваме. Защо не бяхме изживели такова премеждие миналия път? Нима специалистите, които поддържаха, че папирусът потъва след четиринадесет дни, щяха да излязат прави? Бяхме оставили нарочно „Ра II“ да престои десет дни в пристанището Сафи, за да се напои дъното с вода, иначе великанското платно щеше да обърне леката неустойчива ладия. Днес изтичаше четиринадесетият ден. Половината от папирусовите рула бяха изцяло под водата.

— Да изхвърлим двете тръстикови спасителни лодки от предната палуба — предложи Нормън. — Не са ни нужни. Освен това имаме надуваема гумена лодка за трима души, с която ще правим снимки.

Завързахме бутилка с писмо за по-голямата спасителна ладия, преди припрени ръце да са я пуснали в морето. Втората лодка изчезна толкова бързо, че не успяхме да закрепим нищо за нея. Сбогом! Те заплаваха подобно на балони към сушата. Не предполагахме, че бутилката с писмото ще бъде намерена няколко дни по-късно от самотен пост на пустинния бряг на Сахара. Продължавахме да газим дълбоко, докато течението ни влачеше успоредно на континента.

През борда бе хвърлен грамаден чувал с картофи. Те изискваха продължително варене. Пожертвувахме и две делви с ориз. Брашно. Царевица. Два чувала с неизвестно съдържание. Един кош. По-добре да гладуваме, отколкото да потънем. Освободихме се от повечето жито за кокошките. Една голяма греда, дъски за наставяне и поправки. Още няколко пълни делви. Мадани ме поглеждаше озадачено. Кей оголваше зъби и се блещеше в платното. Изхвърлихме тежко руло въже. Едно точило. Един чук. Огромното желязно шило на Жорж за кърпене на лодката, изчезна в дълбочините. Наоколо ни се цамбурнаха и заплаваха книги и списания. На някои беше откъсната само подвързията. Донякъде бях съгласен. Донякъде не. Чакаха ни хиляди километри, току-що се бяхме отделили от брега. Ако карахме с такава скорост, бихме се нуждаели от храна за месеци. А не можехме и без запасни материали за поправки. Ала и другите имаха право. Потъвахме. Защо? Колко време щяхме да потъваме? Помъчих се да си внуша първо на себе си, сетне да внуша на останалите, че потъването ще спре, щом папирусът се напои достатъчно с вода, за да може да се противопостави на тежкия товар, който бяхме струпали набързо в последния ден преди заминаването. 17 май. Сега беше 20 май. Продължавахме да потъваме с ненамалена скорост.

Юри понече решително да събори малката дъсчена палуба, която бяхме завързали за тръстиката пред мачтата. Тя ни вършеше толкова работа. Вчера Сантяго и Жорж я бяха използвали за сцена и ни бяха веселили с палячовски танци и кълчения, докато лежахме и дрейфувахме в почти огледално гладкото море. Успях да го склоня да остави поне две дъски, за да минаваме между двете големи папирусови рула, когато океанът наново се развълнува и лодката почне пак да се клати.

През това време други тършуваха в кабината и изхвърлиха всичкия ни ароматичен египетски чай „каркаде“, който кажи-речи не тежеше. Също тухления мангал с дървените въглища. И малкото пакети тоалетна хартия. И подправките за готвене. Всичко, каквото бяха докопали.

В гърлото ми заседна буца. Едни се смееха безрадостно. На други в погледа се четеше смес от срам и горест. Ала беше за предпочитане да оставим да се развихрят изстъпленията в разумни граници, отколкото някои от нас да стаят в душите си опасното чувство, че не сме направили всичко, което е било по силите ни, за да спрем потъването. Далече по-важно беше да се не наруши душевното равновесие у никого. Внезапно настървението се насочи към кокошките, които бяха запратени във водата. Двамина грабнаха нож и брадва, посегнаха към птичия кафез, за да го хвърлят в морето. Без свестен примус, не можехме да готвим птиците. Крайно време беше да се сложи край на безумието. Кокошките бяха пожертвувани, но Жорж сполучи да спаси единствената патица. За раздразнение на Сафи тя се заклатушка по палубата и в самоотбрана кълвеше голия задник на маймунката точно така, както се беше бранила и патицата Симбад I миналата година. Сафи беше пораснала с няколко пръста на бой, ала иначе си оставаше същата безгрижна палавница, каквато я бяхме получили като талисман за плаването с „Ра I“. Празния кафез на предната палуба приспособих за лека маса, на която щяхме да се храним. Някои настояха да пратим на дъното тази импровизирана маса и пейките. Предлагаха да се храним прави с чинии и чаши в ръце. Нормън и аз се противопоставихме единодушно, понеже считахме обедите и вечерите за най-важната точка в дневната ни програма.

— Освен това ще падне духът ни, ако трябва да живеем като свине — заключи Нормън с опита на изпечен морски офицер.

Духовете се успокоиха. Отървахме се и от един гръмоотвод. Най-после се отвори място за свободно движение на борда, без да става нужда да се катерим. Но вятърът не завя.

Затишие имахме и на другия ден. И на по-другия. И на по-по-другия. Дремехме на едно място. Май не потъвахме повече. Ала кога щяхме да се измъкнем оттук?

— Според статистиката през май на този участък се пада 1% безветрие — съобщи Нормън, слагайки пръст върху навигационната карта.

А ние бяхме установили за една седмица 100% безветрие.

Опитахме да гребем с дългите тежки гребла. Полза никаква. Засега поне опасност не ни заплашваше. Решихме да го ударим на живот: скочихме в морето да се къпем. Над главите ни припичаше слънцето, Африка и Канарските острови лежаха забулени в омара от двете ни страни. Прохладна освежаваща вода. Нормън плаваше с патицата, завързана с въженце. Сафи се изправяше на задните си лапи и посягаше към морската повърхност. Водата съблазняваше. Но, Дявол да го вземе, над повърхността и под повърхността не се ли носеха черни асфалтоподобни топчета? Откакто бяхме тръгвали, Мадани ловеше умерени количества от тези бучки всеки ден. Тоя път възнамерявахме да проведем системни изследвания ден по ден. При миналата експедиция бяхме отбелязали само най-значителните замърсявания, пред които не можехме да затворим очи. Докладът и пробите, които бяхме пратили на постоянното представителство на Норвегия при Организацията на обединените нации, бяха предизвикали такъв интерес, че се налагаше да се проведат по-задълбочени наблюдения, тъй като плавахме с „нос, забит във водата“. Използвахме морето от сутрин до вечер за чаша за миене на зъбите, леген, биде и вана. Сега за щастие асфалтовите топчета бяха твърде разредени, та не ни пречеха. Гмурнахме се под папирусовите снопи. Кристално бистра вода. Купища риби. Риби-лоцмани на ивици и риби-пампано на петна кръжаха в сянката на „Ра“ или стояха неподвижни близо до тръстиката. Папирусът лъщеше стегнат и здрав. „Ра II“ имаше още по-разкошна форма от „Ра I“ и напомняше по-силно корема на кит. Я погледни там! Ех, че великолепен костур, дълъг половин метър, дебел, охранен, тлъст. Не можехме да се намираме далече от Канарските острови. Тези костури не се отдалечават много от брега. Гостът се приближи и опипа с муцуна леководолазната маска на Жорж. Двадесетсантиметрова риба-лоцман, шарена като зебра, се плъзна подобно малък цепелин през пръстите ми. Сантяго имаше право: рибите плаваха само когато бяха на повърхността. Под водата летяха свободно като птици. Покрай носа ми се заувиваха две необикновени същества, наподобяващи чорапи без ходила, и един кръг, приличащ на медуза. Понеже в паметта ни споменът за „португалските галери“ беше пресен, предпочетохме да се отдалечим от тези непознати мешести.

— Акула! Грамадна акула!

Хищникът беше много надалече. Гръбната и задната перка се показваха на повърхността със значителни промеждутъци, толкова голям беше звярът. Ала той нехаеше за „Ра“. Без да ни обръща внимание, продължи пътя си напречно на нашия курс.

След като видяхме колко съвършена е „Ра II“ под водата, на всички се подобри настроението. Кърмата не беше мръднала. Никакво наклоняване към наветрената страна. Нито една разхлабена тръстика.

Час по час Юри и Жорж подхвърляха, че папирусовите снопи са се понадигнали малко. Навярно тропическото слънце изпаряваше влагата, просмукана през първите дни. Предишния ден поддържаха, че пред мачтата не бива да се събират повече от двама-трима души, за да не потъне носът. Сега се съгласиха да направим скамейки от малкото материал, който ни беше останал. Пригодихме си уютна трапезария на предната палуба.

Цяла седмица лежахме и се носехме, криволичейки на югозапад с лек повей от изток и запад, който не успяваше да отдели реята от ветрилото от мачтата. Заедно с нас се движеше бавно и морето. После се появи плавен ветрец. Очаквахме, че ще духне откъм десния борд. Когато се къпехме или гмуркахме сред кротките риби, винаги завързвахме на кръста си въже. То щеше да ни повлече, ако случайно променливият полъх на вятъра тласне ладията. Така знаехме, че няма да изостанем зад „Ра II“. Последния ден на затишие Нормън, Сантяго и патицата Симбад плаваха завързани за въжетата си. Гмурнах се и аз, промъкнах се под лодката и се отпуснах на гръб, за да се порадвам на слънцето. Истинска лятна идилия! Беше необичайно да виждаш отдолу как плава патица. Изскочих на повърхността, за да се полюбувам на чудната ни ладия. Ноев ковчег! Слама и жълт бамбук. На мачтата висеше маймунка. На покрива гълъб. От кабината стърчаха два голи крака. Вълшебно настроение. Платното леко издуто. Тих плясък при кърмовите весла. Стори ми се странно, че не усещам опъна на въжето. Изненадах се, че е толкова дълго. Въжето? Къде е въжето ми? Нямаше го. Беше изчезнало. Измъкнало се беше от примката. Лежах сам и се приличах на слънцето в Атлантическия океан, докато „Ра“ се отдалечаваше. Обзе ме ужас да не би да изостана. Спокойствие! Лодката беше още съвсем наблизо. Не минавах за майстор-плувец като Жорж или Нормън, ала все щях да се справя. Настигнах ладията. Вкопчих пръсти в тънкото въже, опънато около гладкия папирус и полазих на палубата. Сърцето ми се отпусна, щом усетих устойчивите тръстикови снопи под краката си. Не отроних дума пред другите, но спуснах мрежата за къпане откъм подветрената страна. Тази мрежа, наподобяваща чувал, бях измислил, за да можем да влизаме в нея и да се къпем, когато се движим с голяма скорост. Не знаехме какви последици ще се получат, ако се къпем направо на палубата. Сапунът щеше да остане между папируса, понеже нямахме дъсчената палуба на корабите, която се измива лесно.

Духна вятър откъм десния борд. Североизточният пасат откъм дясната страна улесняваше управлението с кърмовите весла. Понесохме се устремно, без да съзрем суша нито отляво, нито отдясно. На 26 май Нормън слезе от покрива на кабината със секстант, молив и хартия. Въздъхна облекчено. Бяхме отминали нос Хуби. Ура! Крайбрежните скали, най-опасният враг на „Ра“, лежаха зад гърба ни. Сега океанът се откриваше свободен пред нас за втори път. Ала днес опашката на ладията се издигаше възбог и кърмовите весла, дебели като телефонни стълбове, бяха здрави. Всички, които бяха видели тези внушителни греди, преди да тръгнем, смятаха, че бихме се оправили и с по-тънки и по-леки гребла. Крехките папирусови стъбла щели да се надробят на късчета стотици пъти, преди да се строшат тези великански пръти.

Животът на борда доби рядък чар. От невидимите брегове, между които плавахме, долетя пъстра менажерия, пляскайки с изморените си криле. От ятото се отделиха единични птици, накацаха по реята, покрива на кабината, дръжките на кърмовите весла, издигнатите папирусови снопи отпред и отзад. Сбъднаха се думите на Карло, че представляваме „плаващо птиче гнездо“. Сред гостите видяхме стари познати като синигери, ластовици, овесарки, врабци, срещнахме и по-едри папагалоподобни красавци от южен произход, които блестяха с ослепителното си синьо и зелено оперение. Кротък пощенски гълъб с пръстен на крака закръжи над „Ра“, кацна на мачтата, слезе на площадката при дежурния кърмчия под флага на Обединените нации. „Гълъбът на мира!“ — провикнахме се всички. Гълъбът и знамето на ООН, под което плавахме, се допълваха взаимно. На медния пръстен имаше надпис „27773-68 А. Испания“. Превърнахме се в плаваща зоологическа градина. Под водата ни придружаваха неотлъчно мълчаливи разновидни риби. На палубата цвъртяха птици с пищни багри, сновяха напред-назад, пиеха вода от паници, кълвяха пшеница, предназначена първоначално за кокошките. Понеже се отдалечавахме все повече от Канарските острови, без да дадем признаци, че се насочваме към сушата, отморилите се гости ни поблагодариха и отлетяха един по един. Само една ненадмината красавица не издържа и бавно издъхна. Хранеше се с насекоми, а не можехме да й предложим и муха. Гълъбът, напротив, прояви особена слабост към дажбите на патицата Симбад, охрани се и се опитоми. Очевидно се канеше да ни последва до Америка.

Щом вятърът духна, повдигна се още малко и лодката. Като че грамадното издуто платно поде нагоре предната палуба. От свежия бриз „Ра II“ се пробуди за живот и тутакси взе да наваксва изгубеното. Понесе ни през открития Атлантически океан със скорост 60, 70, 80 морски мили, тоест 110, 130, 150 километра на ден.

Животът на борда доби обичайния си облик. Всички се ободриха. Песни и смехове. Нищо за поправяне. Леки нощни вахти. Добра храна от делвите. Никакви дажби. Четирима превъзходни готвачи. Всеки фараон би ни завидял за египетските гозби, които Жорж ни поднасяше с изобилни подправки. Нито една гейша не би могла да бие Кей по готварско умение. Лютивата яхния „а ла бербер“, която Мадани приготовляваше с пастърма, лук и зехтин, неуморимата изобретателност на Карло, който измисляше вкусни ястия, когато не се проявяваха доброволните готвачи, всичко допринасяше да се създаде впечатлението, че препускаме над вълните с билет за първа папирусова класа.

Привечер платното изпълваше ладията с прохладна сянка. Обгорели от слънцето, брадясали и весели, седмината седяха на пейките около празния птичи кафез и се хранеха, а осмият стоеше на кърмовата площадка и въртеше тежкото вретено на греблото, следвайки направлението, което му сочеше залязващото светило. Компасът показваше запад. Слънцето пращаше сетните си лъчи като паунова опашка пред шията на златния книжен лебед, който се плъзгаше напред по дирята на безсмъртния древен и съвременен „Ра“. После заблестя Голямата мечка с Полярната звезда, надничаща над десния ни борд. Все добри приятели. Част от малкия ни свят. Познавахме ги толкова добре от миналата година. Свеж нощен бриз. Седяхме на палубата с дълги панталони и пуловери. Мадани в дебелия си марокански кафтан с островърха качулка напомняше средновековен монах, когато, коленичил на покрива подобно силует срещу тропическото небе, се кланяше доземи, молейки се на Аллах. Необикновено хрисим и добродушен спътник. Заместваше Абдулах като представител на цветното население в Африка. Нямаше гарвановочерния цвят на негъра, ала спадаше към най-тъмнокожите бербери. За съжаление Абдулах беше единственият член от командата на „Ра I“, с когото се разделихме три дни, преди да тръгнем. Цяла година беше живял в доброволно изгнание, защото в Чад кървави борби противопоставяха мохамеданските му съверници от северните провинции на християнското негърско правителство, което имаше подкрепата на френския чуждестранен легион. Безпокойството в душата на Абдулах растеше. Една жена тук, една жена там и географски пречки за редовен семеен живот. В едната ръка снимка на три сладки негърчета в Чад, в другата — телеграма, че сега, тъкмо сега, най-новата му любима жена е родила дъщеря в Кайро. Кой щеше да оправи бъркотията, ако Абдулах пак замине с папирусовата ладия? Сбогом, Абдулах! Ще ни липсваш на всички!

Едва Абдулах беше излязъл от вратата, яви се Мадани Аит Ухани, усмихвайки се спокойно зад гишето на хотела, където бяхме отседнали. Не би ли могъл да дойде с нас? Току-що го назначили за управител, тъй като стопанисването на хотела било поето от голям химически завод в Сафи. Седемте, готови за път гости го отвлякоха от хотела, защото се нуждаеха от истински, африканец на мястото на Абдулах.

Мадани познавахме от три дни. Кей изобщо не бяхме зървали по-рано. Мой приятел от Швеция заминаваше за Токио във връзка с размяната на телевизионни програми. Замолих го да поиска да му препоръчат японски кинооператор с общителен нрав и добро здраве. Малко по-късно в Сафи пристигна и ниският, набит Кей Охара, отрупан с апарати. Жизнерадостен и музикален. Мускулест. Любим спорт — джудо. Моряшки опит? Една разходка с моторница в залива на Токио. Освен това правил снимки в езерото Титикака, за да отрази бита на индианците с тръстиковите лодки.

— Ами Мадан? — осведоми се Нормън с леко безпокойство.

— Веднъж, когато пристигнах за първи път от Маракеш в Сафи, излязох с рибари в морето, но ме хвана морската болест, та се върнах на брега.

— И тоя път само сухоземни плъхове — изсумтя недоволно Нормън и ме погледна.

— Не товарят ли папирусовата ладия така, както моряци биха натоварили дървен кораб — отвърнах. — Най-сигурни са хората, които съзнават, че не знаят нещо. Един устойчив ски-скачач е рядко достатъчно гъвкав, за да скочи от парашут.

Двамата нови членове на екипажа станаха жертва на морската болест, първите два дни, но и кипрата тръстикова лодка се подмяташе и люшкаше като празна бутилка в бурното море. Сякаш Аллах и Буда се вслушаха в молитвите им за затишие напук на всички статистики и метеорологични карти. Когато вятърът отново духна, представителите на Япония и Мароко бяха посвикнали с моряшкия занаят. Повтаряше се всекидневието на „Ра I“. Деляхме едни и същи радости и тревоги. Бледите станаха от слънцето кафяви, кафявите потъмняха още повече, без някой да се интересува от родословното дърво, кръщелното свидетелство, членската карта или паспорта на този и онзи. На предната палуба мястото беше тясно, на задната палуба — още по-тясно, а ивиците покрай двете прозрачни стени на кабината имаха по метър широчина. Плетената каюта се състоеше от едно-единствено помещение, премного ниско, за да може човек да се изправи с целия си ръст, и премного тясно, за да легне свит, без да забие коляното в стомаха или лакътя в главата на съседа си. Познавахме ругатните, хъркането, навиците, вицовете на всекиго, въпреки че скимтежите и скърцането на мачтовите въжета и кърмовата площадка често не позволяваха да се различи в тъмнината от кого точно произлизат странните звуци. След като проследявах ориенталските тонове на флейта и тамбура в носа на музикалния Мадани и работилницата с трион, бургия и ренде, инсталирана в устната кухина на по-практичния Карло, заспивах с чиста съвест, макар да ме обвиняваха, че съм глътнал лъв. Само Сантяго и Жорж молеха от време на време Юри да им даде хапчета за спане. Живеехме, сякаш си гостувахме непрекъснато. Никакво място за тайни, по всяко време на денонощието и при всяко положение се намирахме близо и неразделно един до друг.

Ако американец и руснак рядко имаха възможност да се опознаят, сега се опознаха основно. Ако арабинът и евреинът бяха естествени врагове, единият от двамата щеше да изчезне във вълните. Ако бог не допускаше да бъде обожаван под различни имена, щяха да пламнат верски борби на борда. Представлявахме вавилонско стълпотворение от осем езика, но в будно състояние използвахме английски, италиански и френски, за да общуваме. Спорехме, разказвахме си весели истории, пеехме в хор, когато бяхме свободни, особено след вечеря, двоица-троица насядали в основата на мачтата, останалите на пейките около птичия кафез, понеже в кабината винаги се случваше някой да иска да спи. Разисквахме на политически теми, без да се скараме. Доводите се изказваха без цензура, никой не стискаше в ръка зареден пистолет. Риболовните харпуни, брадвата, въдиците бяха почти единствените ни оръжия и те се употребяваха за общо благо. Обсъждахме дружно, както повечето хора, палестинския проблем, племенните вражди в Африка, намесата на американците в Азия. Никой не се разпалваше, никакви оскърбления, никакви повишени гласове. Разговаряхме за религия и никой не се чувствуваше засегнат. Копт, католик, протестант, мюсюлманин, будист, атеист, свободомислещ и евреин-полухристиянин. По-голяма смесица не би могла да съществува в нашия малък ковчег, където маймуната беше Ной, а ние играехме ролята на животните. И все пак не ни деляха верски вражди. Напротив, когато веднъж една четка за зъби се изгуби и бе намерена, изникна спор чия е, разнесоха се гневни възклицания и люти ругатни на разни езици, защото в душата си човекът си оставаше един и същ независимо от географските ширини. Една четка за зъби под носа му беше по-значителна от топ на разстояние. Лесно беше да се открият разликите между отделните хора, ала още по-лесно беше да се налучка общият множител. Добрата воля ни улесняваше да се разбираме взаимно. Живеехме в такава непосредствена близост, че приличахме на резени от общ хляб. Радвахме се и се ядосвахме за едни и същи неща, помагахме си на драго сърце, понеже помощта беше за обща изгода. Едни дежуреха, за да спят останалите, втори готвеха, за да се нахранят всички, трети шиеха платното и опъваха въжетата, за да напредваме дружно. Трябваше да се поддържаме в добра форма, за да можем да издържим тежките напрежения, на които ни излагаше заплахата на стихиите.

Нижеха се дни и нощи. Нижеха се седмици. Изниза се месец.

— Почва да става скучно — оплакваше се Карло шеговито и грабваше рибарския прът. — Още нищо за поправяне, както на „Ра I“, още никакви строшени дървени части, още никакви скъсани въжета.

Той седна на носа, провеси крака навън, закачи сръчно малка хвърчаща рибка на въдицата си. На палубата намирахме редовно летящи риби. Сред рибите-лоцмани под ладията плаваха немалко риби-пампано. Те кълвяха стръвта почти всякога, когато пожелавахме. Ала корифената, тоест златната скумрия, която дебнехме и която е най-сигурната храна на плаващите със сал, съвсем не беше изобилна този път. Тунецът играеше весело далече от нас и въдиците не го примамваха ни най-малко. Веднъж Жорж попадна сред безкрайно стадо сребърни пури „бонито“^[1]. Още край Африка избързаха да ни поздравят грамадни китове, кой знае дали не беше същото семейство от миналата година. Плосък скат, голям колкото цялата кърмова площадка на „Ра“, се изхвърли от вълните с мощен тласък и се отпусна като исполинска палачинка със страхотен плясък. Палави чевръсти делфини ни забавляваха с лудориите си. Тлъста, ленива змиорка, дълга като човек, дебела като бедро, се изви сънливо в браздата зад кърмата. Един следобед изпод лодката изплава ясночервен октопод, промъкна опипващите си крайници до кърмовите весла, сетне изпъна дванадесетте си пипала над главата и с вградения си реактивен двигател се стрелна към дълбочините.

Не забелязвахме достатъчно богат живот в Световния океан, но в замяна имаше несравнимо повече асфалтоподобни топчета. През първия месец Мадани не видя плаващи черни бучки само три дни, ала тогава морето беше прекалено бурно за нормални наблюдения. На 16 юни, месец след тръгването ни, морето се оказа толкова замърсено, че се гнусяхме да се мием. Големи и малки топчета с размери от картоф до грахово или оризово зърно покриваха повърхността. Само в течението между Мароко и Канарските острови бяхме попаднали на още по-значително замърсяване, тогава обаче лежахме съвсем неподвижно и имахме възможност да се вглеждаме във всичко, което се носеше във водата. На 21 май бях отбелязал в бордовия дневник:

„Замърсяването е възмутително. Мадани лови тъмни топчета, големи колкото сини сливи и покрити с гъши мидички. На някои от тях се намират разновидни рачета. Следобед морската повърхност беше спокойна и гъмжеше от огромни количества кафяви и черни асфалтови топчета. Те се носеха в среда, напомняща сапунена пяна. Тук-там водата блестеше с всички цветове на дъгата, подобно на отраженията от бензин.“

В същия участък плаваха няколко съвсем малки мешести във формата на чорапи, напомнящи продълговати оранжеви и зелени детски балончета, докато хиляди други бяха мъртви и се носеха сред асфалтовите топчета, отпуснати и сплескани като пукнати играчки.

Две денонощия не можахме да се измъкнем от тази мръсотия. Тя следваше същия курс като нас, макар и по-бавно, на път за Америка.

По-късно, когато морето беснееше, на борда бяха изхвърлени грамадни топчета, достигащи човешки юмрук. Те оставаха на палубата след отцеждането на водата през папирусовите стъбла като през пластините на кит. Нефтените отпадъци не бяха единственият дар на модерния човек за морето. При наблюденията ни рядко минаваше ден, без да се случи да не съзрем в непосредствена близост до тръстиковите снопи на „Ра“ пластмасови съдове, металически туби, бутилки или други, по-нетрайни отпадъци, да речем, дъски от сандъци, корк и какви ли не боклуци.

Деляха ни 1725 морски мили от изходното пристанище и ни оставаха 1525 мили до сушата пред нас, когато за втори път попаднахме във възмутително замърсен участък. На другия ден духна силен вятър. На по-другия ден, 18 юни, морето побесня и развихри най-мощните вълни, които бяхме виждали през двете плавания с „Ра“. Вятърът, който ни застигна, беше повече от свеж, навремени диви пристъпи го превръщаха в буря. Вълните се надигаха като успоредни хребети все по-високи и по-високи, несъразмерни със силата на халата. Навярно, преди да се понесат от североизток, ги беше породил ураган. Първоначално се почувствувахме възбудени, после изпитахме леко безпокойство, сетне се изненадахме с неуверено облекчение от устойчивостта си, накрая ни изпълни безгранично възхищение пред майсторството, с което мъничкото ни сламено кълбо се справяше с колосалните водни стени. Стоях сам на кърмовата площадка зад кабината, отварях си очите на четири и въртях наляво великанското весло, за да посрещаме вълните право отзад, докато вретеното на дясното гребло беше здраво завързано и изпълняваше ролята на кил. Кърмовото устройство работеше невероятно добре. Препускащите вълни се различаваха съвършено от вълните в плитчините. Талазите ни настигаха отзад, плъзгаха се под сърповидната кърма, издигаха ни високо, гребенът им се слягаше, докато се люшкахме на гърба му, и ни изтласкваха напред с вятъра и водата. Яздехме с бясна скорост, опашката на „Ра“ стърчеше във въздуха, носът й се устремяваше към дълбоката синкавозелена долина. Не биваше да свиваме встрани.

— Шест метра! Осем метра!

Другарите ми определяха височината на гребените с възторг, премесен с ужас.

— Десет метра!

Сега вълните надвишаваха върха на мачтата. Десет метра!

Морската болест повали Мадани. Гъсти буреносни облаци и дъжд отвред. Всичко протичаше по обичайному за чудо и приказ. Сякаш на шега ладията посрещаше невероятно леко обезумелите водни планини. Само от време някоя вълна позаливаше палубата. Незначителна дреболия. За щастие талазите бяха стройно подредени с достатъчни промеждутъци, отговарящи на дължината и формата на ладията. Посоката им беше равномерна, задаваха се в редици една, две, три последователно. Беше по-добре човек да не извърта глава. Отзад приличаха на стъклена стена, която се готви да ни погребе, преди да сме успели да се измъкнем от бездната. Свободните от наряд се прибраха един подир друг в кабината. Там можеха да се взират в покрива и да се вслушват в заглушителния рев на разбушувалия се океан. Единствен Карло, покорителят на планинските върхове, седеше на високия папирусов нос, любимото му място, сякаш яздеше кон.

Почувствувах, че пак се издигаме в небесата по-високо от обикновено. Втурнахме се напред, оградени от водни стени. После същият гребен, гладък и с бяло чело, се изпречи пред нас и отмина.

— Беше по-висока от върха на мачтата — изрева Карло въодушевено, оголвайки белите си зъби в червеникавата брада.

Малко по-късно слезе от носа. Пазейки равновесие, докато спасителното въже се влачеше отзад, допълзя до каютата. Сетне обясняваше, че пред очите му зейвали такива бездънни пропасти, в които „Ра“ отчаяно се устремявала, че предпочел да ги не вижда.

Наближаваше краят на смяната ми. Не биваше да отклонявам поглед от курса за миг, не трябваше да допусна лодката да се извие напреко на вълните. Беше към четири часа следобед. Изведнъж изсвистя водна планина, по-шеметна от досегашните. Налагаше се да напрегна всички мускули, за да не се извърти лопатата на веслото. Усетих, че грамадата поде кърмата и я издигна високо, високо, високо. Не откъсвах очи от компаса, за да не изменя посоката. Нямаше ли този подем най-после да свърши и съскащият великан да отмине? Внезапно гребенът рухна отстрани на ладията, бучащи пенливи водопади ни заляха, разтърсиха ни, отблъснаха ни свирепо. И ни сполетя бедата. Зловещ трясък. Дебелата греда на кърмовото весло изпращя и се счупи. Тласък във вретеното и лодката. „Ра II“ се втурна необуздано, извивайки се наляво, и хлътна в бездната.

Стори ми се, че някой ме удари с боздуган по главата. Неволно изтръпнах от уплаха, ала мигновено се съвзех и намерих сили да посрещна нещастието очи в очи. Кърмовото весло! Дебелото вретено на греблото, което стисках, се беше строшило и широкото перо висеше свободно, като се подмяташе на въжето, за което беше завързано. Зърнах го светкавично, преди водните грамади да са връхлетели върху „Ра“. Те се сринаха безпрепятствено откъм цялата ни дясна страна, понеже издигнатата кърма не ги посрещаше повече, за да ги яхне.

— Аврал! Лявото весло счупено! Юри, пусни плаващата котва!

Лодката и площадката се наклониха силно под натиска на водните планини. Свлякох се встрани до дясното гребло, за да го развържа. Грохотът на вълните, които се стоварваха в стените на кабината, и плющенето на ветрилото, което се блъскаше в разкрачената мачта, говореха по-красноречиво на другарите ми от моите предупредителни викове. Мълчаливи съсредоточени, те изскочиха със спасителните си въжета, които затегнаха около кръста.

— Коя плаваща котва?

— По-голямата!

Добрах се до въжетата на здравото кърмово весло, но двата ключа от твърдо дърво, които ги крепяха горе и долу, се бяха затегнали и пречеха. Нова водна грамада се стовари връз нас. И още една. Мачтата затрещя застрашително. Вятърът и водата си играеха на воля с платното и ладията.

— Снеми грота!

За да увеличи скоростта, Нормън беше вдигнал напоследък малко допълнително платно на бамбуков прът, който се беше счупил. Това спомагателно ветрило се развяваше и шибаше голямото платно като пукнато балонче.

— Снемете грота, докато не се е раздрал!

Нормън пое командуването на предната палуба. Покатери се на мачтата и отряза малкото платно. Петима души хванаха дебелото въже, за да свалят голямото ветрило. Седемметровата рея взе да се отдалечава от върха на мачтата, ала вместо да слезе, тежкият прът бе повдигнат напред от огромния издут грот. Всички на предната палуба се отпуснаха с цялата си тежест, опъвайки въжето, за да не отлети платното като хвърчило. Нова гърмяща вълна ни заля.

— Спуснете плаващата котва, поврага!

— Вълните усукаха въжето!

— Тогава хвърлете малката котва колкото се може по-далече, докато не са ни разбили вълните!

Още един водопад се стовари върху лодката. И още един, далече по-голям. За щастие бяхме се извъртели така, че лежахме срещу талазите с дясната страна на кабината, в която нямаше отвор и която бяхме покрили с брезент, по който сега морето лазеше чак до покрива.

— Спуснахме малката котва — извести Карло победоносно.

Но тази котва нямаше достатъчно спирателна сила. Малката торба, която сега се влачеше зад „Ра“ не беше в състояние да извърти напоената с вода кърма назад. Юри и Карло, във вода до кръста, се напрягаха трескаво в разпенените въртопи, за да разплетат въжето на голямата плавателна котва, което вълните усукваха непрестанно на борда.

— Проверете си спасителните въжета! Всички да се завържат здраво! Успях да завъртя затегнатото дясно весло с няколко пръста. После с още няколко пръста. Ала не се получи подобрение. Тласъците на вятъра мятаха долния ръб на голямото платно към върха на издигнатия папирусов нос. Диви, безжалостни удари отдясно и отляво. То се беше закачило за тънката дъга и завърташе предницата косо наляво. Водопадите и пристъпите на халата се сипеха с див вой, затова командите и предложенията трябваше да се предават от човек на човек между кърмовата площадка и предната палуба.

— Снемете платното, иначе ще се разбие лодката! — крещях. Най-после ветрилото бе смъкнато на части.

— Стоп! — извика Нормън. — Вдигни грота, докато не го е грабнала вълната!

— Грабне ли го вълната, никога няма да го приберем на борда — изрева Жорж.

Имаше право. Долу египетското платно беше широко само пет метра точно колкото палубата, но горе при тежката рея, на която беше закачено, достигаше седем метра, та при сегашния ураган и вълнение талазите щяха да го грабнат неизбежно от двете страни.

Разрешението дойде от само себе си. Ветрилото бе свалено постепенна, всеки път с по една педя, без да достигне палубата, защото петимата мъже стискаха края му и го навиваха веднага. Напрягаха се юнашки, за да се задържат, въпреки поривите на бурята, клатенето и оттеглящите се водовъртежи. Блъсках и удрях вретеното на дясното кърмово весло, докато малко по малко го разхлабих, ала не се почувствува никаква промяна в курса. Борещите се с платното успяха най-сетне да навият една трета и да я завържат здраво на руло с напречни върви, зашити на ветрилото, за да се намалява площта му.

Крайно време беше да приберем грамадната свободна лопата, която още висеше свободна и се мяташе бясно. Вълните я блъскаха непрекъснато в кърмата. Осигурителното въже, с която я бяхме завързали по образец на стенописите в египетските гробници, ни помогна да я изтеглим. Вретеното се беше счупило напреко, точно при долния вилков ключ. То имаше диаметър шестнадесет сантиметра и беше дебело колкото обикновен телефонен стълб. Направено от жилав бор с яка сърцевина, греблото, което всички смятаха за неуязвимо, се беше строшило като кибритена клечка, без да можеха да се открият недостатъци в дървесината. През същото време нито една папирусова тръстика не беше се скъсала, разхлабила или повредила. Папирусовите снопи пружинираха повече от дървеното стъбло и още веднъж гъвкавостта на Давид беше надделяла над силата на Голиат. От случилото се извлякохме поуката, че бяхме употребили прекалено дебело въже, за да завържем кърмовото весло горе и долу. Ако бяхме използвали по-тънко въже, то щеше да се скъса първо и нямаше да се строши греблото.

Жорж изтегли тежкото перо, по което бяха полепнали безброй гъши мидички. Отряза възглавничката от къси папирусови стръкове, които Нормън беше закрепил за лопатата, за да й предаде по-добра обтекаемост откъм страната, където бяхме завързали вретеното. Той хвърли тръстиките във водата и изчака, за да провери дали ще плават. Те обаче потънаха. Жорж не спомена на никого дума, без да подозира, че друг го наблюдаваше от площадката. Този ням свидетел остана не по-малко озадачен и изпита същото присвиване в стомаха. Какво се беше случило с тези папирусови късове? Шуплите ли им бяха изгубили всичкия си въздух?

Юри и Жорж стояха гърбом, залисани с въжето на голямата котва. Накрая им се удаде да я спуснат в морето и прибраха малката котва. Сега спирачният чувал бавно завъртя кърмата. Не напълно. Продължихме да плаваме наполовина срещу вълните. Океанът ни обстрелваше с водни залпове откъм десния борд точно така, както ни беше преследвал при пътуването с „Ра I“.

Ураганът вилнееше. Бордовият часовник показваше девет без десет, нощта се спускаше, когато другарите ни от предната палуба успяха да приберат голямото платно наполовина. Оранжевото кълбо на слънцето бе наполовина навито като двойник на слънчевия залез, който не можахме да видим поради облачната завеса. Но ако небето беше ясно, залезът нямаше да се намира пред носа на „Ра“, а от лявата му страна, понеже напредвахме наполовина извити встрани.

Трагедия. Неволя. Никаква запасна греда, достатъчно голяма за ново вретено. Най-добрия материал от твърда дървесина за наставяне бяхме изхвърлили в морето край Канарските острови. Ако се застояхме тук повечко със спусната плаваща котва, кой знае дали тези пожертвувани греди нямаше да ни настигнат. Лоша шега. Безнадеждно положение. Никакъв изход. Лека нощ на всички! Сега да дремнем, пък утре ще търсим лек. Безполезно е да управляваме. Едното гребло е счупено наполовина и е без перо, другото не работи. Нека бучи океанът на борда и в простора, плаващата котва ще поддържа курса така, че водата да не прониква през отвора на кабината. Ще носим двучасови вахти, за да не се блъснем в кораб.

Беше невъзможно да се спи. Бяхме се върнали в последните нощи на „Ра I“, когато морето вземаше надмощие. Тонове вода се стоварваха върху задната стена откъм десния борд. Навсякъде около нас се лееха водопади, кипяха, клокочеха, истинска река струеше напред и назад по палубата, под плетения под на кабината, в широките процепи между двете папирусови рула, на които се крепяхме. Водата се изтичаше надлъжно през пукнатините на тръстиките, ала папирусът беше набъбнал и беше затиснал всички пролуки, затова преди да се е оттеглила водата, нови гейзери се изливаха на борда и изпълваха коритото до горния ръб.

Докато ми дойде редът за дежурство, не мигнах. Изпълзях навън, поех вахтата и задрямах, завързан на бамбуковата скамейка пред входа на каютата. Сепнах се внезапно и видях прилеп. Не, сова. Тя кръжеше над „Ра“, накрая се спусна към мене, сякаш се канеше да ме нападне. Нощният гост летеше зле, блъсна крилото си в едно въже, падна, преди да кацне на пейката до мене. Клетата птица. Беше гълъб! Нашият опръстенен спътник! Зловещото скърцане на ветрилото и настъплението на вълните го бяха прогонили, беше отлетял, за да търси други убежища. Напразно! Когато се беше озовал на пустата изоставена кърмова площадка, самотата в плетеното му гнездо на покрива го беше изплашила, та беше предпочел да се сгуши до спящия вахтен. Продължи да седи до редуващите се дежурни, докато съмна. През това време Атлантическият океан нахлуваше безпрепятствено на борда пред и зад кабината, като само откъм подветрената страна в краката ни се образуваха поточета, преди да се излеят в морето.

Забележителна лодка. Имаше обаче един недостатък: беше почнала да става плътна като обикновена ладия и водата не можеше да се изтича през дъното.

Адът продължи и на следния ден. Чувствахме се изморени до смърт. Газехме във вода, пренасяхме делви на завет, изхвърляхме счупените в морето, затягахме разхлабилите се свръзки на товарите, опъвахме мачтовите въжета, кърпехме платното, блъскахме си ума до полуда, за да измислим начин, по който бихме могли пак да управляваме ладията. Папирусът беше напоен с вода, клоняхме към гибел, беше само въпрос на време кога океанът ще ни срази окончателно. Дървените части и тръстиката бяха завързани с въжета, които неизбежно щяха да се скъсат от тежките изпитания. Спиралното въже, което крепеше папирусовите рула, имаше диаметър 14 милиметра, а за кабината, трупчетата на мачтата и кърмовата площадка бяхме употребили осеммилиметрово въже, тройно преплетено като плитка коса. Индианците бяха отказали да използват по-дебело въже. Ако свръзките не бяха толкова гъвкави и пружиниращи, вълните щяха да ги разкъсат така, както бяха натрошили гредите и както огъваха стоманата. Първото денонощие океанът не беше надвил тръстиковото кълбо, което отскачаше от ударите. Но той не се признаваше за победен. Покатери се на борда и взе да ни притиска надолу. Почнахме да потъваме страхотно, едно, защото тоновете клокочеща вода се задържаха като мъртъв товар в дългата яма между двете външни папирусови рула, друго, защото погълнатата вода проникваше все по-дълбоко в тръстиката, която досега се беше запазила суха и лека. Всичкият папирус поглъщаше все повече влага и натежаваше все повече и повече. Предстоеше да потънем страхотно бързо. Нямаше признаци, че някой е изплашен. Всички бяха твърдо уверени, че ще се справим. Правеха се предложения, които обсъждахме дружно, после отхвърляхме единодушно. Мадани, който не беше участвал в експедицията „Ра I“, ме дръпна настрани и ме запита предпазливо дали положението е опасно. Щом узна, че засега не е, ухили се от ухо до ухо. Кей изтърси морската вода от лъскавата си черна коса и каза с широка усмивка, че никога не е подозирал съществуването на подобни вълни.

Благодарение на плаващата котва кърмата посрещаше криво-ляво настъпващите талази. Ако я приберяхме, щяхме да открием наветрения си борд и морето щеше да ни залее по цялата дължина. Ала спуснатата котва ни задържаше на едно и също място. Вместо да напредваме, лежахме безпомощно в сърцето на Атлантическия океан и потъвахме на 1900 морски мили от изходното пристанище и на 1300 морски мили от целта.

Две денонощия се борихме с бурята само и само да спасим себе си и товара. Оказа се невъзможно да се настави счупеното весло поради няколко причини. Вълните продължаваха да се извисяват на шест-седем метра, а някои великани достигаха и до десет метра. В кабината изрязах гърба на един бележник и направих модел на спасеното перо, двете строшени части на вретеното и кърмовата площадка, като отбелязах разстоянието между двата дървени ключа, които държаха наклоненото гребло, горе и долу. Моделът показа, че ако горната счупена част на вретеното, която беше по-дълга, бъде закрепена за горната половина на перото, краят на вретеното ще достигне пода на площадката. При това положение дежурният кърмчия би могъл да стои в другия край на площадката, за да върти дясното гребло с дясната ръка, и да управлява счупеното весло наляво, дърпайки го с въже, завързано за крака му, и надясно, тикайки го с бамбуков прът в лявата ръка. Това представляваше почти акробатика, която се усложняваше от необходимостта да се притягат и въжетата на ветрилото, които бяха завързани за оградата на площадката, понеже сега тръстиковата ладия газеше толкова дълбоко, че двете кърмови весла не всякога бяха достатъчни. Когато „Ра II“ отказваше да ги слуша, дежурният си помагаше с платното, за да не допуснем вятърът и вълните да ни нападнат отстрани.

Лодката лежеше ужасно дълбоко в морето, когато късно вечерта на другия ден бяхме готови да изпробваме новото устройство. Всички съзнавахме, че ни очакват тежки вахти, ако държим да осъществим останалата половина от плаването. Щом закрепихме строшеното весло, положението се пооблекчи. Веднага успяхме да завъртим задницата срещу вълните, прибрахме плаващата котва и насочихме на запад навитото наполовина платно. На следния ден се престрашихме да вдигнем цялото ветрило, без да се плашим от клатенето. Като че огромното платно ни повдигна над водата и ни понесе със скорост близо три възела, тоест над сто километра на ден. Сега само палубата се намираше над водата. Отзад талазите прехвърляха кърмата, а на предната палуба къси вълни се разбиваха в носа и ни мокреха с пръските си, когато седяхме на пейките около птичия кафез, затова се гушехме и се хранехме на най-долното стъпало от мачтовата стълба подобно птици на клон.

— Трябва да издигнем преграда срещу най-нападателните къси вълни, за да се изливат извън борда, иначе ще потънем — каза Юри и опъна парче брезент откъм десния борд, завързвайки го с дебели върви горе и долу за обтягащите въжета.

— Не си губи времето, Юри! — разсмяха се всички.

Още първите талази щяха да разкъсат този парцал. Без да ни обръща внимание, Юри продължи намисленото.

Зададе се вълна откъм дясната страна, тя се надигна, плъзна се спокойно по брезента и се изля извън борда. До предната палуба стигнаха само няколко пръски, платното отклони водопада. Юри се разположи победоносно на птичия кафез, приспособен за маса, и взе да се храни, а останалите при мачтовата стълба с чинии в ръце се изблещиха, когато видяха, че отмина омаломощена и следната вълна, и по-следната. Седяхме и зяпахме магьосника, който беше сполучил да обуздае стихиите с един парцал. Тайната му се криеше в обстоятелството, че папирусовата опашка умъртвяваше тласъка на вълната, разцепваше я на две и само профилът на водната стена се изливаше надлъжно от двете страни на лодката, затова брезентът я отклоняваше лесно.

— Дайте още платно!

Нарязахме с нож целия брезент, който покриваше предната стена на кабината, та след това се откри свободна гледка през дупките към птичия кафез, мачтата и морето. Накълцахме и запасното ветрило. Юри закачи парчетата и скоро се получи истинска платнена стена във виненочервен, оранжев, зелен и жълт цвят. Вълните се плъзгаха по защитната преграда и я разтърсваха леко, предизвиквайки лек шум в обтягащите въжета на мачтата, сякаш на тях беше проснато пране. Ала на борда се изливаше само незначителна част от водопадите.

— Хипита! Цигани! — се провикнаха Карло и Жорж зад нас високо, когато спуснахме малката гумена лодка, за да снемат „Ра II“ от разстояние. Подадохме глави през шарените парцали и видяхме как двамата се закриват изцяло от гребените на талазите.

— Връщайте се! — ревнах. — Прибирайте се на борда, докато не сте се обърнали!

И по-рано бяхме надували малката лодка, за да правим снимки, ала при спокойно или леко развълнувано море. Сега обаче бяхме дотолкова свикнали с бурите и солената вода, че всички почвахме да проявяваме лекомислие.

Дните и седмиците продължиха да препускат заедно с вълните. В разстояние на по-малко от година шестимата от нас, които бяха участвували в експедицията с „Ра I“, бяха прекарали четири месеца върху папирусови снопи.

След урагана се наложи да въведем дажби за водата: по половин литър дневно на човек и девет литра за готвене. Че поради необмислена прибързаност сами бяхме излели в морето водата за пиене от повечето мехове, когато ни преследваше безветрие, беше деликатна тема, която не трябваше изобщо да се зачеква. От солената вода Карло получи рана в слабините и Юри му предписа промивки по няколко пъти на ден. Нещастникът се задоволяваше едва с едно канче сладка вода, повече не можеше да си позволи. Патицата, гълъбът и маймунката получаваха дажба, колкото за един човек. Жорж се разсърди не на шега, че за животните сме треперели повече, отколкото за хората.

Сантяго също не беше съвсем здрав, защото преди тръгването беше опериран за камъни в бъбреците и не биваше да яде солени гозби, орехи, сушени зеленчуци, яйца и кажи-речи повечето от нещата, които съставляваха всекидневната ни храна. Чувствуваше се изтощен, изпълняваше съвестно всичките си задължения, без да роптае, ала когато беше свободен от наряд, предпочиташе да лежи на гръб във вътрешния ъгъл на кабината, където Юри не го изпускаше от очи.

Една вечер той се показа в отвора на каютата с разстроено лице и дойде при нас край птичия кафез. Изгледа Карло и Жорж.

— През стената чух гадни упреци срещу мене! Италианецът се сопна.

— Остави тая професорска физиономия!

— По-добре свърши някоя извънредна работа като нас — обадя се Жорж. — Ако си решил да вземеш доброволно вахтата на някой изморен кърмчия, почакай барем да останат десет минути до смяна на дежурството.

Заваляха обвинения. При плаването с „Ра I“ трудолюбивият работник Карло и разглезеният гуляйджия Жорж не се погаждаха особено, ала сега се бяха сприятелили до немай-къде и дружно взеха на мушка безобидния професор по антропология. Упрекнаха го, че лежал в кюшето, за да ни психоанализира, докато ние сме се напъвали. Освен това негова била проклетата идея да носим храната и водата в делви вместо в леки консервени кутии и туби. На „Ра I“ бяхме доказали, че човек може да преживее и без модерни храни. Какъв дявол щели сме да докажем с второто плаване? А щом веднъж се бил наложил да помъкнем над сто тежки делви и този път, трябвало е като интендант да ги завърже толкова здраво, че да не се счупи нито една делва, та да не става нужда да се въвеждат дажби за водата.

— Делвите не тежат повече от тубите! Ами кой изля в морето водата от големите кози мехове?

Разрази се яростен словен двубой, при който се изсипаха купища хапливи обиди и люти хули. На всички ни мина охотата да се храним. Сантяго се бранеше от катедрата си на мачтовата стълба, но накрая бе сразен от общите нападки.

— Карло — намесих се тогава, — ти си професионален алпинист и си участвал в много експедиции. Не бива да очакваш, че един университетски професор може да се сравнява с тебе по умение да връзва възли или да мъкне товари. Приличаш на поп, който е толкова съвършен, че иска и другите да постъпват като него.

Изглежда, че не бих могъл да измисля по-оскърбително сравнение. Карло стана бавно, лицето му пламна по-червено от червеникавата брада. Плъзна едната ръка по косата си.

— Аз поп!

Застоя се известно време неподвижен, погълнат от размисъл. Сетне се обърна към мене и Сантяго, протегна разтворената си мазолеста ръка.

— Олрайт! Дайте да забравим случилото се, момчета!

Станахме всички и си подадохме ръце над птичия кафез. Нормън отиде да донесе устни хармоники за себе си и за Кей, Мадани измъкна плоския си марокански барабан. Когато два часа по-късно се прибрах в кабината, заспах под продължаващия на предната палуба весел оркестър и хор с репертоар от седем краища на света.

Плаването с „Ра I“ предишната година, след като се счупиха двете ни кърмови весла, се свеждаше до чисто дрейфуване още от първите дни в морето. Носехме се към остров Барбадос, далече на юг във веригата на Антилите, когато прекъснахме експеримента. Сега бяхме в състояние да се борим с морето. Решихме да се насочим право към същия остров, където миналия път щяха да ни отведат стихиите. Затова всеки ден мерехме разстоянието пред нас с числото на морските мили до Барбадос. По-благоприятен курс не бихме могли да изберем, за да си осигурим вятър и вълни точно в гърба. Само дежурният кърмчия се измъчваше дяволски, за да не допусне напоената с вода тръстикова ладия да се криви и отклонява от набелязаната цел. Чувствахме се смъртно уморени след завършване на нощната вахта, не можехме почти да изправим пръстите на ръцете си. Случеше ли се „Ра II“ да се завърти, платното се усукваше, вълните се стоварваха на борда, брезентовата преграда на Юри се разкъсваше и злочестият вахтен получаваше купища ругатни от седемте голи мъже, мъже, които със спасителни ризи трябваше да се спъват в тъмнината с вода до кръста, за да оправят ветрилото, да гребат, да прибират лопатите и да спасяват товара. Част от членовете на екипажа замолиха плахо да не дежурят сами на кърмата. Увеличихме тежките нощни вахти от два на три часа, но с двама души на площадката едновременно.

— Трябваше да измислим нещо, за да не се преуморяваме до смърт с това тежко кърмово устройство.

— Помисли дали не бихме могли да изнесем мачтата по-напред — подхвърлих една нощ на Нормън, когато дежурехме двамата на площадката. — Ако платното мине съвсем отпред на носа, лодката ще се управлява сама.

— Това е осъществимо — съгласи се Нормън възторжено.

На другия ден, преди да сме обявили програмата, се заловихме с ужасно трудна задача. — Решихме да наклоним върха на тежката разкрачена мачта напред, за да изнесем ветрилото на носа.

Нормън отсече с брадвата долния край на мачтовите стойки, освободихме трупчетата. Сетне разпуснахме внимателно дванадесетте странични въжета, обтягащи разкрачената мачта назад. Тогава дойде ред и на самата двойна мачта, висока десет метра и тежаща най-малко триста килограма. Заедно с нея мина напред и реята. Щом опънахме обтягащите въжета, вятърът наду платното над високия папирусов нос. Незабавно се облекчи управлението.

„Ра II“ продължи да препуска на запад с блестяща скорост. Скоро престанахме да потъваме, понеже имаше все още достатъчно папирус, за да издържи допълнителния товар под формата на просмукана морска вода. Когато бяха изтекли пет седмици от тръгването ни, потъването спря, ала газехме толкова дълбоко, че при спокойно море палубата почти не се издигаше над водната повърхност, по откритата задна стена на кабината и по палубата почнаха да се увеличават гъшите мидички. Мадани ловеше всеки ден асфалтови топчета.

Валеше и вятърът вилнееше. Платното се закачи за носа на ладията и я изви, същевременно се разпра шевът на долния ръб. За нас ветрилото представляваше най-важното съоръжение след тръстиковите снопи. Събрахме се да обсъдим и решихме да пожертваме гиздавия извисен нос. Карло се покатери и отряза изящната лебедова шия. За по-голяма сигурност завързахме въже около носа, за да не се разнищи цялата ладия, когато бъдат прерязани двете въжени спирали. Но индианците излязоха прави. Въжетата се бяха така затегнали в примките на малкото средно руло, че не успяхме да ги измъкнем, колкото и да се напрягахме. Папирусовите стъбла бяха набъбнали и се бяха притиснали, цялата отрязана повърхност напомняше великански праз, когато опашката падна на палубата, сразена от триона на вандалите.

Веднага „Ра II“ получи по-умерено модерно очертание, внезапно през стените на кабината стана възможно да се вижда целият небосклон отпред под платното. Дъгата ограничаваше обзора, сега можехме да дебнем по-лесно сушата.

Подир някой и друг ден наумихме да отрежем и задната опашка, която, след като бяхме скъсили носа, само пречеше и правеше курса неустойчив. С чувство на неувереност развързахме кърмовата струна от най-горната извивка на буклата и я прехвърлихме на плоската, широка кокоша опашка, която се получи. Ала изглежда никаква намеса не беше в състояние да накърни ненадминатата здравина на ладията. Един след друг се гмурнахме с въжето и се прибирахме успокоени, разказвайки с възхищение на другарите си, чийто ред не беше дошъл, че „Ра II“ си е останала неизменно яка, неизменно стегната под водата, че нито една тръстика, нито едно въже не са мръднали. Полепнали бяха само живи мидички подобно на черни и жълти гъби с развиващи се жълти мустачета.

При сегашното плаване вадехме по-рядко от сандъка малката радиолюбителска станция. Смятахме, че семействата ни се чувстват по-спокойни, затова не искахме да ги тревожим с дреболии. Задоволявахме се с лаконичното съобщение: „Всичко е в изправност на борда!“. В последната половина на втория месец се движехме толкова бързо и бяхме толкова напреднали, че можехме да посочим приблизителната дата на пристигане. Ивон веднага стегна куфарите и отлетя с децата за Барбадос.

Не след дълго Нормън влезе във връзка с радиолюбител от Барбадос и чухме гласа на Ивон. Тя ни изненада с шест технически въпроса върху придружаващите ни представители на морската фауна, като обясни, че от отговорите се интересувал ръководителят на един морски биологически институт към фонда за подпомагане развиващите се страни при Обединените нации, който се бил установил на остров Барбадос. Разказахме за вярната си свита от рибки, които плаваха неотлъчно под тръстиковото дъно, за няколкото златни скумрии, които ловяха хвърчащи риби около нас, за голямото ято морски птици от Южна Америка, което кръжеше като препускащи облаци над небосклона на юг и на запад, където лъскави тунци се изхвърляха от синьото море подобно на сребърни ракети. На следния ден радиолюбителят ни уведоми, че навярно ще ни посети един от научноизследователските кораби на ООН.

На 25 юни долетя кафяво четирикрило водно конче. Толкова ли близо се намирахме до сушата? Или едрото насекомо беше пътувало с кораб, минал зад небосклона? Откакто два-три кораба за малко не ни бяха потопили край Африка бяхме срещнали изненадващо малко параходи.

Движехме се с пълна скорост във водите, където лани бяхме прекарали сетните си драматични дни на борда на „Ра I“. Всички изтръпнахме, когато от десния борд се разнесе предупредителен вик. Бясна акула хапеше яростно червения спасителен кръг, който влачехме на въже за в случай че паднеше човек зад борда. Точно тук ни бяха пресрещнали многобройни хищници миналата година. Самотният скитник скоро изостави алената шамандура и се изгуби на север. Май акулите не се интересуваха от плавателен съд като „Ра II“, който не се нуждае от поправки под водата.

На 26 юни морето пак се разфуча. Вълните запрепускаха с бели гребени, които свистяха подобно на сняг в скарата пред колелата на локомотив. Гъсти облаци изляха пороен дъжд. Оставихме го да измие солта от телата ни, същевременно ближехме ръцете си. Можехме да съберем дъждовна вода за пиене, ала плавахме толкова бързо, че дажбите щяха да стигнат. Патицата се поклащаше в кръг на покрива и пиеше вода от локвичките. Сафи предпочете да се прибере в каютата. Дясното кърмово весло се запъна в ключовете и се изплашихме да не се счупи, но Кей го освободи с длето под водата.

На следния ден опитоменият гълъб отлетя. Напоследък изглеждаше неспокоен, постоянно летеше на големи кръгове над лодката, ала винаги се връщаше при паничката с жито на покрива. Напусна ни окончателно и изчезна на 27 юни. Потопът около нас наближаваше своя край. Ковчегът се раздели със своя гълъб. Подире му остана празнина. Беше ли усетил сушата? Най-близкият бряг беше Френска Гвиана на юг. Обичащият странстванията гълъб сега носеше два пръстена, единия с испански знаци, втория с надписа „Ра II“.

На 28 юни температурата на водата внезапно се покачи с два градуса, а след това не открихме повече изобилни асфалтоподобни топчета. В друго разклонение на течението ли бяхме попаднали? Липсата им ни озадачи, защото, когато миналата година напуснахме „Ра I“ тук, водата беше страшно замърсена, а целият океан се движи в кръг между континентите.

На 29 юни намерихме веригата, с която връзвахме Сафи, увиснала над вълните. Празна. Суматоха на борда. А маймунката се беше покатерила на върха на мачтата и ни наблюдаваше. Не я помамиха нито кокосови орехи, нито мед. Чак когато Юри извади любимата й играчка, пиукаща отвратително грозна зелена жаба с грамадни червени очи, Сафи се спусна на палубата светкавично, грабна гумената залъгалка и се озова в ръцете на лекаря. Веднага след това чухме рева на Нормън от кабината. Беше влязъл в пряка връзка с един радиолюбител, придружаващ научноизследователския кораб на ООН „Калмар“, който се намираше съвсем наблизо и ни молеше да изстреляме през нощта ракети, за да ни намерят сред вълните на бурното море.

През нощта изживяхме съвършено различно вълнение. Преди да е станало време за смяна на вахтите, Нормън ме събуди с шепот. Беше 30 юни, 00:30 часът. Седнах в спалния чувал и взех да си обувам чорапите, защото на площадката беше влажно и студено. Тогава Нормън ме извика наново, сега с уплаха в гласа.

— Ела бързо! Бързо! Погледни натам!

Изскочих от кабината, следван от Сантяго. Качихме се на покрива и обърнахме очи в направлението, което сочеше Нормън.

Истинско видение от страшния съд. Над небосклона откъм лявата ни страна, на северозапад, се открояваше бледо кълбо, което не се отдели изцяло от водата, ала нарасна постепенно подобно призрачна гигантска луна, оцветена в алуминиево-сребристо, наполовина скрита зад хоризонта. Като гъста звездна мъгла, по-ярко от Млечния път и съвсем обло, то напомняше гъба без пънче и се плъзгаше плавно към нас, увеличавайки се непрекъснато в небето. Месецът се намираше на противоположната страна. Беше ясна, звездна нощ без облаци. Най-напред си рекох, че виждаме отражение на мощен прожектор зад хоризонта във влажното нощно небе. Сетне предположих, че е атомен облак, предизвикан от човешка грешка, или че е северно сияние, ала надделя мисълта, че е светещ дъжд от летящи тела, идващи от космоса. Светлият кръг покри близо тридесет градуса от небосклона. Тогава внезапно престана да расте, разтвори се почти неусетно и се стопи. Останахме със зяпнала уста в мрака.

Почнахме да палим факли, с чийто червен пламък си играеше вятърът, и да пращаме във висините ракети със звезден дъжд, за да посочим положението си на „Калмар“. Беше приказна нощ, будеща странни настроения. Отново чухме в мъничкия приемник гласа на „Калмар“. Не видели ракетите ни, нито били на палубата, когато се беше появило светлото кълбо. На следното утро радиолюбители от Барбадос ни съобщиха, че явлението, на което бяхме станали свидетели, било наблюдавано от няколко места на Антилските острови, но в североизточна посока. Не беше ли част от ракета, изстреляна от Кейп Кенеди, която беше експлодирала и изгоряла при падането си в атмосферата? Не узнахме никога истината. Привържениците на непознатите летящи предмети, които търсеха доказателства за летящите чинии, свързаха явлението с две други наблюдения, които бяхме извършили две нощи последователно в океана. На небосклона, на северозапад, видяхме малки оранжеви светлини: първата представляваше почти кратък блясък, без да забележим кораб; втората имаше формата на капка и я съзряхме точно когато премина косо, преди да се изгуби. Уведомихме радиолюбителите от сушата да бъдат нащрек. Може би бяха сигнални ракети на кораб в бедствие, ала никой не улови сигнал SOS. Вероятно военноморски кораби на учение си бяха разменили сигнали или подводница беше съобщила положението си на повърхността.

Докато препускахме право на запад с издуто платно, „Калмар“ шареше ту наляво, ту надясно, за да ни търси. Не разполагахме с достатъчно ракети, но наш наблюдател непрекъснато висеше на върха на мачтата.

Слънцето изгря. Наближи пладне. Нормън, чиито ръце бяха заети със секстанта, таблиците и ключовете на малкото радио с ръчно захранване, непрекъснато ни уверяваше, че корабът е съвсем наблизо, ту на север, ту на юг, непрекъснато скрит зад безкрайните редици високи вълни. Обядвахме. Вечеряхме. Изоставихме мисълта, че ще се срещнем. Тропическото слънце клонеше на заник. Местното време беше шест часа, но нашите часовници, които откакто бяхме напуснали Африка само навявахме, без да ги поправяме, показваха девет часа. Внезапно наблюдателите от двата съда се видяха едновременно. Наблюдателят на „Калмар“ извести, че вижда платно на хоризонта, а нашият дежурен ни предупреди, че на небосклона се сивее почти невидимо петно. Вечерният здрач се спускаше, когато ни настигна нашето корабче. Беше велик миг.

Бързоходният траулер се изравни с „Ра“ и почна да ни поздравява, като спускаше и вдигаше синия флаг на ООН, който се развяваше на върха на мачтата му. Тогава Нормън се покатери на разкрачената мачта и отговори с нашето знаме на Обединените нации, от което бурите бяха оставили само две трети. Обзе ни празнично настроение, покачихме се на площадката, покрива, мачтата, махахме с ръце, крещяхме от радост, надувахме писклив ловджийски рог. Целият екипаж на „Калмар“ се беше струпал край парапета и ни приветстваше шумно. Сред моряците имаше цветнокожи и бели. На мостика стоеше капитанът. Китаец. До него беше застанал мъж с рупор.

— Добре дошли в отсамната страна на океана! — ни поздрави на шведски.

Когато Кей видя китаеца на мостика, разчувства се пряко мяра. Покатери се при мене на покрива и ми стисна ръка.

— Благодаря, загдето ми даде възможност да участвам и аз!

Цялата среща звучеше като видение от приказките. Пръв в американската половина на Атлантическия океан ни посрещаше кораб на Обединените нации. Досега не бях виждал друг плавателен съд, освен „Ра“ с флага на ООН.

Над морето се спусна мрак. Силно осветеният кораб направи няколко обиколки около нас и спря двигателите, за да дрейфува през нощта. Скоро светлините му се изгубиха зад кърмата ни. Останахме пак само с вълните и мижавия си газен фенер. Уютно, ала самотно.

През нощта си припомнихме, че плаването още не е завършило. Мощен тласък ни изненада внезапно от север и извъртя ветрилото, преди дежурният кърмчия да е успял да мръдне пръст. Натискът на вятъра върху огромното платно беше толкова силен, че цялата лодка се наклони наляво и част от палубата потъна под водата. За спящите в кабината чувството, че след като са били търкулнати към подветрената страна, се озовават до чатала във вода, при това вода, не представляваща втурнала се вълна, която бързо ще се оттегли, а морската повърхност, която е проникнала с намерение да остане, беше доста необикновено. За първи път изпитах усещането, че ни предстои да се запознаем с морското дъно. Ревове, викове, святкащи джобни фенерчета. Мадани до кръста във вода без осигурително въже. Шахматната дъска на Юри разбита на парчета откъм подветрения борд. Сетне пристъпът на халата изви в посоката, от която обикновено духаше. Пак от изток на запад. Осем опитни папирусови моряци успяха с дружни усилия да върнат платното на място. „Ра II“ се изправи спокойно, водата изтече, палубата се показа на същата височина, както през последните дни. Ала много от делвите, които досега бяха стояли в безопасност на левия борд, се бяха строшили. Порязах си пръстите, стъпвайки бос по чирепите, и Юри трябваше да ми превърже крака. Освен това в лявата страна се бяха преплели лъскавите парещи пипала на две „португалски галери“. Жорж пострада, когато отиде да задоволи своя естествена нужда, та се наложи да се разтрива с амоняк.

На следното утро мина доста време, докато „Калмар“ ни догони, понеже беше спрял машините си. Никой от траулера не беше допуснал, че една първобитна тръстикова лодка може да развие що-годе скорост. Въпреки премеждията, последното денонощие бяхме прехвърлили 75 морски мили, тоест 140 километра.

„Калмар“ ни достави поща, мехлем, който облекчи болките на Карло, няколко кесии с плодове от Барбадос и голям пакет сладолед, който се превърна във ванилено мляко, докато бъде пренесен с танцуващата гумена лодка. Траулерът ни прави компания два дни, сетне набра скорост и се изгуби пред очите ни, отнасяйки поздрава на очакващите посрещачи.

Още веднъж останахме осмина в плавателните води на Антилите, където се зараждаха атлантическите циклони. Времето не беше сигурно, навлизахме в юли. Отвред ни ограждаха тъмните стени на изливащи се порои. Буйните пристъпи на вятъра носеха облаци почти всеки ден и над нас. Налагаше се да спускаме час по час плаващата котва и да воюваме със стихиите, за да спасим платното. Ала вятърът и течението бяха най-често наши съюзници. Сетните дни средната ни скорост достигна 81 морски мили, тоест 151 километра. Сега виждахме редовно кораби, сновящи между Северна и Южна Америка.

На 8 юли ни деляха само 200 мили от Барбадос. Правителството на острова изпрати бързоходното корабче „Кълпепър“, за да ни приветствува с добре дошли в тази независима частичка от Британската империя. Единствените пътници на борда му бяха жена ми Ивон и най-голямата ми дъщеря Анет. Ако екипажът на „Кълпепър“ успееше да ни намери въз основа на изчисленията, щяхме да се срещнем през нощта.

Мина нощта, мина денят, а „Кълпепър“ се въртеше около нас над и през вълните, без да ни намери. Времето беше далече от най-хубавото. Уловихме съобщения на правителствения кораб до базата на сушата, в които описваха вълнението и съобщаваха, че съпругата на мореплавателя със сала страдала от морска болест, но храбро настоявала да не се прекъсва търсенето. То продължи на другия ден, и на по-другия. Две денонощия. Наближаваше вечерната дрезгавина на втория ден, приготвихме се да достигнем острова преди „Кълпепър“, защото ни оставаха стотина морски мили, изведнъж корабът се показа на разиграния небосклон. И „Кълпепър“ ни настигна отзад. Плосък, широк, устойчив, истински красавец, той се плъзна откъм борда ни с две жени в бяло, които се притискаха в парапета, обкръжени от ръкомахащи чернокожи моряци. Докато двете жени бяха явно затруднени при разпознаването на рошавите и брадясали мъже с обветрени лица, които се кълчеха неистово от покрива на бамбуковата кабина, прислугата на „Кълпепър“ насочи вниманието си към Мадани, когото взе за барбадоски моряк. Мадани, сухоземният плъх, направи силно впечатление на зрителите, като хвърли въдицата със суджук за стръв и измъкна пет риби пампано и една неизвестна сребристозелена риба от сходен род.

Леководолазът Жорж отплува до „Кълпепър“, за да извърши дребна, неосъдителна разменна търговийка: прясна риба, египетски пексимет и вечно вкусното мароканско „село“ срещу ненужни, но доставящи удоволствие портокали, когато слънцето бързаше да се скрие в морето. Застанал на кърмата, Жорж се канеше да се гмурне и да се прибере, плувайки. Прожекторите на „Кълпепър“ играеха по вълните, за да осветяват пътя му. Неочаквано чернокож моряк го спря и го запита дали хората от „Ра“ не се страхуват от акули.

— Не — каза Жорж нехайно, ала веднага си оттегли голямата дума, щом барбадосецът му показа спокойно едра човекоядна акула, която се плъзна бавно от кила към осветената ивица. Гумената ни лодка беше толкова ожулена от триенето в делвите, че не посмяхме да я спуснем във водата. Наложи се Жорж да пренощува на „Кълпепър“. На следното утро се върна с малка металическа лодка без гребла, която бе спусната от кораба и после бе изтеглена назад.

„Кълпепър“ остана зад нас откъм левия ни борд на другия ден. На по-следния ден, 12 юли, от запад се зададоха такива грамадни ята морски птици, че отгатнахме непосредствената близост на сушата. Беше неделя. Нормън и аз носехме вахта от 5 до 8 часа. Стояхме на площадката и се наслаждавахме на гледката, очаквайки да бъдем сменени. Скоро Карло и Кей щяха да изпълзят от кабината, за да извадят последните яйца от варната каша и да приготвят празнична закуска. Имахме още изобилни запаси, особено пълни чували с „мумиев“ хляб в сандъците, над които спяхме, суджуци и свински бутове, закачени под бамбуковия покрив, делви със „село“, подсладената с мед смес от бадеми, съдържаща всичко, от което се нуждае пътникът в мароканската пустиня. Не бяхме познали изобщо глад и се чувствахме великолепно. Изведнъж долових нещо и дръпнах Нормън за ръката.

— Усещаш ли? — запитах, вдъхвайки соления морски въздух. — Фантастично! Ясен мирис на прясно окосена зелена трева!

Двамата почнахме да душим. Бяхме прекарали 57 дни в океана. Излязоха Сантяго, Карло, останалите и разтвориха ноздри. Непушачите различаваха най-осезателно миризмата. Тя се примеси с миризмата на тор, миризмата на селски двор. Беше съвсем тъмно и не се виждаше нищо. Вълните обаче се движеха съвършено различно, имаха съвършено друг ритъм. Очевидно отражение от сушата, откъдето духаше и вятърът. Държахме, доколкото можехме, курс на север. Останахме изненадани от способността на дълбоко газещата лодка да се справя със страничния вятър.

Нормън, Карло и Сантяго се редуваха на върха на мачтата целия преди обед. В 12:15 наше време над главите ни екна възбуден рев.

— Ура!

Нормън беше съзрял сушата. Сафи се изплаши. Патицата запляска с криле на покрива. Покатерихме се като мухи на клатещата разкрачена мачта. Сега ладията беше по-устойчива, защото по-голямата част от папируса лежеше под водата. „Кълпепър“ наду сирената си. Виждахме на небосклона, на северозапад, сушата — ниска и плоска. Последния ден се бяхме насочили много далече на юг, за да противодействаме на течението, което извиваше на север точно пред острова. Несъмнено бяхме прекалили. Сега трябваше да извъртим голямото ветрило и да извием кърмовите весла съвсем в противоположно направление. Иначе щяхме да отминем Барбадос и щяхме да излезем на някой от многобройните острови зад него. Би било чудесно, но роднини и приятели ни очакваха на Барбадос. „Ра II“ се подчини послушно на маневрата подобно на кораб с кил. Тя проряза дълбока бразда, която се очерта зад сплескания сноп между двете големи рула. Вероятно той изпълняваше ролята на хлътнал отрицателен кил. Вятърът духаше отстрани, почти напряко на червения спасителен кръг, чието въже показваше, че се движим точно в посоката, която сочеше носът: право към ниския бряг без странично отклонение.

Когато се събрахме всички около птичия кафез, знаехме, че това е последният ни обед на борда. След пладне чухме бръмчене на аеропланен мотор. Малък частен самолет закръжи над нас, правейки ни знаци с крилете. Не след дълго се яви по-голям двумоторник с министър-председателя на Барбадос. Скоро самолетите се увеличиха на четири, единият се спусна толкова ниско, че въздушната струя за малко не извъртя ветрилото ни. Сушата нарасна, слънцето заблестя в далечните прозорци. Различавахме къщи, все повече и повече. От омарата край брега изскочиха многобройни плавателни съдове. Приближи се стрелкащ се над вълните скутер с жената на Нормън, Меъри Ан, и двете ми по-малки дъщерички — Мариан и Бетина. Всевъзможни лодки. Страдащи от морска болест лица, ликуващи лица, зяпнали лица. Някои се наклоняваха и подвикваха, питайки ни дали сме дошли от Мароко „с това тук“. Гледани отвън, представлявахме само плетена колиба, плаваща във водата зад стройно египетско платно, и два издаващи се отпред и отзад отрязани папирусови върха. Парцалената завеса на Юри никак не подсилваше впечатлението, че сме презокеански кораб. Над петдесет съда от всякакви типове и размери придружаха „Ра II“ до крайната му цел. Насочихме се към столицата Бриджтаун. Платноходки, скутери, рибарски моторници, яхти, един катамаран, един тримаран, един полицейски катер, един зелен ветроход, напомнящ холивудска бутафория, украсен като пиратски кораб и претъпкан с туристи, старият ни познат „Кълпепър“ се въртяха около нас с такава олелия, че обичащият тишината Карло взе да съжалява за дивотията на самотния океан. Жорж, напротив, беше в стихията си. Запали последния ни сигнален червен факел и застана на покрива на кабината като паметник на свободата.

Така завърши плаването с „Ра II“. Преди да влезем в пристанището Бриджтаун, свалихме за последен път избелялото ветрило с кръглия диск на слънцето и го навихме, а екипажът на „Кълпепър“ ни подхвърли влекално въже.

Пристанището беше почерняло от народ като мравуняк. Всички улици бяха претъпкани с народ. Часовниците ни показваха седем часа без пет минути. Трябваше да ги направим по барбадоско време. Бяха изостанали значително, понеже зад гърба ни лежаха 3270 морски мили, тоест 6100 километра, от последната си стъпка на твърда земя.

Преди да скочим на кея, стиснахме си ръце и осмината. Всички съзнавахме много ясно, че бяхме прекосили океана благодарение на мирното си сътрудничество.

Хвърлихме сетен поглед назад към победеното море. То се стелеше безкрайно, както в дните на Колумб, както по времето на финикийците, както в епохата на величие на олмеките. Още колко време в него щяха да играят китове и риби? Щяха ли хората да се съгласят в единадесетия час да заровят отпадъците си, да заровят своята бойна секира срещу природата? Щяха ли да се научат утрешните поколения отново да ценят морето и земята, които инките са наричали „Мама Коча“ — „Майка море“ и „Мама Алфа“ — „Майка земя“? Иначе малко би ни помогнал мирът и още по-малко войната на нашата малка планета.

Скочихме боси на сушата.

Морското течение продължи самотно. 57 дни. 5700 години. Изменили ли са се хората? Природата не се е изменила. А хората са природа.