Тур Хейердал
Ра

I. Един ребус, два отговора и никакво решение

Една тръстика се полюлява от вятъра.

Откъсваме я.

Тя плава. Може да носи една жаба.

Двеста хиляди тръстики се полюляват от вятъра. Цяла тръстикова ливада се дипли на вълни като зелена нива край брега.

Отрязваме ги. Връзваме ги на огромен сноп, какъвто правят в Норвегия срещу Бъдни вечер, за да символизират плодородието. Отделните снопчета плават. Качваме се на големия сноп. Руснак, негър, мексиканец, египтянин, американец, италианец и норвежец заедно с една маймунка и куп кудкудякащи кокошки. Заминаваме за Америка. Тръгваме от Египет. Вятърът носи пясъка, наоколо цари зной, намираме се в Сахара.

Абдулах ме уверява, че тръстиката плава. Обяснявам му, че Америка е далече. Той смята, че чернокожите не са добре дошли в Америка, но аз го уверявам, че греши. Той не знае къде се намира Америка, ала рано или късно ще я достигнем, стига вятърът да ни отнесе до този континент. Във всеки случай можем да се чувстваме в безопасност на тръстиката, докато държат въжетата.

— Докато държат въжетата — повтаря той.

Ще издържат ли въжетата?

Почувствувах, че някой ме разтърсва по рамото. Събудих се. Над мене се беше навел Абдулах.

— Часът е три — каза той. — Почваме пак работа.

Слънцето изгаряше нажежения брезент на палатката. Станах и надзърнах през входа. Сухият зной и ослепителният блясък на слънцето нахлуха отвън. Слънце, слънце, слънце. Напечена от слънцето пясъчна шир се сливаше с най-ярката синева, каквато бе създала природата. Безоблачно пустинно небе, пламнало от следобедното слънце, се разстилаше над свят от златносив пясък. Три големи и две малки пирамиди, наредени като зъбите на акула, се извисяваха към небесния свод. Те стърчаха неподвижни и неизменни от онези далечни времена, когато хората са олицетворявали природата и са създавали природата. А пред пирамидите в плитък валог лежеше нещо, което не отговаряше на епохата, построено вчера, строено преди пет хиляди години, лодка в пясъка на пустинята, своеобразен Ноев ковчег, изхвърлен в пустошта на Сахара, далече от рева на вълните и морските водорасли. До него стояха две камили и преживяха. Какво преживяха? Може би обрезки от самата ладия, „папирусовата ладия“. Тя беше построена от папирус. Златистата тръстика беше завързана на снопи, които се бяха превърнали в ладия с вълнорез и кърма, стърчащи към небето. Сега тя лежеше подобно на повален полумесец. Абдулах се беше запътил към лодката. Двама черни като въглен негри от племето будума с развяващи се дълги бели дрехи се канеха да се покатерят на нея, а египтяни с пъстри облекла мъкнеха вързопи папирусова тръстика. Работата кипеше.

— Бот! Бот! — подканяше ги Абдулах. — Тръстика! Още тръстика.

Залитайки, излязох на горещия пясък, сякаш се пробуждах от хилядолетен сън. Ала тези хора се трудеха за мен, на мен беше хрумнало да възкресявам по никое време изкуството да се строят папирусови ладии, което фараонът Хеопс и потомците му почнали постепенно да изоставят, когато се издигнали величествени пирамиди, закриващи като непоклатима планинска верига строителната ни площадка, толкова несъвместима с водовъртежа на двадесетия век, който клокочеше по улиците на Кайро, задръстени от бясно движение, там долу в долината на Нил. Нашият свят извън палатките беше само пясък. Жежък пясък, пирамиди, пак пясък и грамадни камари изсушена на слънцето тръстика, крехка и възпламеняема тръстика, която работниците влачеха при абаносово черните негри, прегърбени над лунния сърп, чиито въжени халки затягаха с ръце, зъби, боси крака. Те строяха ладия, „папирусова ладия“. „Кадай“ я наричаха те на родния си говор. А те си отбираха от занаята. „Хартиена ладия“ я наричаха хората от Папирусовия институт в долината на Нил, защото те разкашкваха тази тръстика във вода и я тепаха, за да се получи крехка хартия, показвайки на туристите и учените каква хартия са използвали най-древните краснописци за своите йероглифни летописи.

Папирусовата тръстика има много гъвкаво и сочно стъбло, което дори дете може да огъне и смачка. Когато изсъхне, тя се чупи като кибритена клечка и гори като хартия.

На хълма забелязах в краката си къс тръстика, по-суха от прахан, грубо натрошена. Беше го захвърлил отзарана разгневен стар арабин, който го беше смачкал между пръстите си, преди да го запокити на пясъка, да плюе отгоре му и да го посочи презрително.

— Та това не може да задържи никакъв гвоздей. Как тогава ще се закрепи мачта?

Старецът, опитен строител на лодки, беше дошъл с автобуса от Порт Саид, за да му възложим направата на мачтата и такелажа на новостроящата се ладия. Той се ядоса толкова, че се върна със следващия автобус. На подбив ли бяхме взели един почтен занаятчия, или съвременните хора нямаха изобщо представа какво е необходимо, за да се построи такъв плавателен съд? Напразно му обяснявах, че много подобни лодки са нарисувани в гробниците на древните строители на пирамиди в пустинята. Там бяха изобразени хора с птичи глави и змии с крила. И децата биха се досетили, че в гъвкавото стъбло на тръстиката не могат да се закрепят нито гвоздеи, нито винтове. Копа слама. Папирусова ладия.

— Благодаря за билета за връщане!

Дотук бяхме стигнали. Лодката се нуждаеше от мачти. Тримата ни черни приятели от езерото Чад в сърцето на Африка заявиха, че майсторът трябва да е глупак, че никога не е виждал истински кадай, който се правеше винаги от тръстика. Но те пък през живота си не бяха виждали кадай с мачти. За да се движат по водната повърхност, ладиите се нуждаеха от гребла. Езерото Чад беше голямо, твърдяха те, затова океанът не би могъл да бъде по-голям. Те продължиха невъзмутимо да свързват папирусовите снопове. Такъв беше занаятът им. За тях арабинът от Порт Саид не чинеше и пиастър, защото никога не бе зървал кадай.

Прибрах се в палатката, извадих от чантата чертежи и снимки на древни египетски модели и стенописи. В папирусовите ладии нямаше гвоздеи или клинове. Над тръстиковото дъно бе завързана здраво с въжета широка и дебела плоча, в която бе яко затегната и завързана основата на мачтата. Отместих чертежите и се отпуснах на гръб върху купчина въжета и платнища, струпани край едната от стените на палатката. Тук беше по-хладно. Можех да размишлявам. В какви кълчища се бях заплел и какво ми даваше основание да очаквам, че такава ладия ще може да плава извън устието на Нил? Признах си, че хипотезата ми се гради повече на интуиция, отколкото на конкретни факти.

Когато бях решил да построя сала „Кон-Тики“ от балсови трупи, имах съвършено други опорни точки. Никога не бях виждал балса, нито бях плавал с ветроход, да не говорим за сал, ала имах своя теория, здрави изходни позиции, логично заключение. Сега не разполагах с нито един от тези елементи.

Тогава имах дебел ръкопис, натъпкан с данни, които смятах за сигурно доказателство, че най-старият културен народ на Перу е стигнал много преди други народи до полинезийските острови и е създал самобитната им цивилизация. Знаехме, че балсовият сал стои най-близо до понятието „лодка“ и че древните жители на Перу са го използвали в морето, затова приех, че валсовият сал трябва да е бил мореходен и да е можел да пренася хора и културни растения през океана от Перу до Полинезия. Други хипотези нямах. Ала изводът ми се оказа правилен.

Този път нещата стояха другояче. Не поддържах теорията, че египтяните са пренесли културата си до далечни острови и континенти. Срещаха се мнозина учени, които допускаха, че египтяните са оказали влияние върху цивилизацията на тропична Америка много преди Колумб. Нямах подобна теория, не бях намерил доказателства, нито противодоказателства. Примамила ме беше загадката, но не съзирах никакво приемливо решение. На науката липсваха твърде много звена в тази верига от главоблъсканици. Съществуваше голяма пропаст в епохите, необясними несъвместимости и морска бездна, десет хиляди пъти по-широка от Нил.

За да се движат по вода, древните египтяни си правели първоначално ладии само от папирусова тръстика. По-късно почнали да строят дълги ветроходи от сковани и съшити дъски, несигурни при бурно море, но рядко подходящи за всякакъв превоз по спокойния Нил. На няколкостотин метра от палатката, където лежах, в подножието на Хеопсовата пирамида, египетският ми приятел Ахмед Юсеф реставрираше една от разкошните дървени ладии на фараона Хеопс. Недавна археолозите бяха открили, че от всяка страна на Хеопсовата пирамида има заровена по една голяма лодка, всичко четири лодки, херметически запазени. Намираха се в дълбоки въздухонепроницаеми подземия, покрити с грамадни каменни плочи. Засега беше отворена само едната гробница, в нея бяха струпани стотици дебели кедрови талпи, запазени така, както са били положени преди близо 4000 години, тоест около 2700 година пр.н.е. Сега главният консерватор на Египет сновеше с брадясало лице, набръчкано от усмивка, и прекарваше нови въжета през хилядите малки отвори, през които някога е било затегнато конопено въже, за да се скрепи лодката. Беше се получил внушителен кораб, дълъг 43 метра, с толкова строен и изящен корпус, че викингите не биха могли да построят по-красив и по-голям плавателен съд, когато са почнали да кръстосват Северно море, Атлантически океан и Средиземно море няколко хилядолетия по-късно. Имаше само една съществена разлика между двата вида ладии: корабите на викингите са били строени, за да издържат тежките изпитания на морските вълни, корабът на Хеопс е бил предназначен за разкошни празненства по тихия Нил. Ожуленото дърво в местата, където въжетата са се триели, показваше, че Хеопсовата лодка е била усилено използвана, а не е само така наречен „слънчев кораб“, построен единствено за последното земно пътуване на фараона. Корпусът беше обаче такъв, че щеше да се разглоби при първата среща с високите морски вълни. Наистина забележителна особеност, понеже устремната съвършена линия на кораба нямаше нищо общо с речен кораб. Силно източеният корпус с високо издигнат нос и кърма притежаваше отличителните особености на мореходните плавателни съдове, предназначени да се справят с прибоя и втурващите се водни грамади. Заслужаваше човек да се замисли над тази подробност. Тук имаше нещо необяснимо. Фараон, живял край спокойните брегове на Нил преди близо пет хиляди години, беше построил кораб, който в действителност можеше да издържи само мекия плисък на речните талази, давайки му очертания, на които биха могли да завидят страните с най-развито мореплаване. Очевидно, крехката речна лодка беше построена по образец, създаден от народ с вещи корабостроители и дълъг, богат плавателен опит в открито море.

Неволно човек почваше да гадае. Имаше само две възможности. Или тези мореходни обтекаеми форми са били развити от египетски мореплаватели, спадащи към същите гениални поколения, които бяха измислили писмеността, строежа на пирамиди, мумиите, черепните операции и астрономията, или фараоновите корабостроители са използвали чуждия опит. Съществат указания в полза на второто предположение. В Египет не растат кедри. Материалът, от който е бил построен Хеопсовият кораб, е бил доставен от кедровите гори на Ливан. Там са живеели финикийците, опитни мореплаватели, които са шарели с корабите си из цялото Средиземноморие. Тяхното най-важно пристанище Библос, най-старият град на света, който знаем засега, е внасяло папирус от Египет, тъй като Библос е бил център за производство на книги в древността. От името Библос произлиза и думата „библия“, която означава „книга“. Съществували са оживени търговски връзки между Египет и Библос по времето, когато е била построена Хеопсовата пирамида, тъй че корабостроителите на фараона Хеопс може би са се повлияли от финикийските образци. Може би.

Причината е, че знаем малко или не знаем нищо относно външния вид на финикийските кораби. Единственото, което можем да твърдим със сигурност, е, че са имали навярно папирусова форма, тоест били са строени по образеца на папирусовите ладия, понеже финикийците са внасяли от Египет папируса, който не е растял в Ливан. И тук изниква загадката. Корабът на фараона Хеопс е бил папирусообразен. Всички други големи дървени кораби, рисувани през епохата на фараоните в Египет, също са били папирусообразни, всички са имали за пряк образец папирусовата ладия. Тук именно е ядката на проблема. Папирусовата ладия е послужила и за образец на Хеопсовия кораб. Тъкмо този модел от папирус е притежавал отличителните особености на мореходните кораби: нос и кърма, които са се издигали по-високо от викингските кораби, за да могат да яхат прибоя и задаващите се морски вълни, а не за да бъдат милвани от нежния плясък на реката. Папирусовият кораб е дал форма на дървения, не обратното. А тръстиковата лодка е достигнала високо развитие още по времето, когато първите фараони са заповядали да се нарисуват по стените на гробниците митичните им предци, божествата. Богът-слънце и птицечовеците, легендарните прадеди на фараоновия род, не са изобразени като пътници на финикийските дървени кораби, нито върху саловете или речните ладии, а на киприте папирусови кораби, имащи точно формата, на която е подражавал строителят на Хеопсовия кораб в най-малките подробности, включително странно извитата кърма с връх, имащ чашкообразна форма на папирусов цвят.

Ако човек реши да построи плавателен съд, какъвто са строили египтяните, когато средиземноморската цивилизация е правела своя прощъпалник по бреговете на Нил, не трябва да използва брадва и дърводелско умение, а нож, годен да реже папирусова тръстика, и въже. Такава ладия сега правеха африканците Муса, Омар и Абдулах в подножието на пирамидите на Хеопс, Хефрен и Мен-кав-Ра. Те строяха папирусова лодка със същата форма като прастарите кораби, изобразени по стените на околните гробници, край които бяхме избрали строителната си площадка посред пясъците на пустинята.

Защо? Какво исках да докажа? Нищо. Не исках да доказвам хипотеза. Исках да проверя нещо. Исках да проверя дали подобна ладия би могла да плава в открито море. Исках да проверя дали действително — както твърдяха специалистите — финикийците са идвали до Нил за папирус, понеже самите египтяни не са били в състояние да плават извън устието на реката с тръстиковите си лодки. Исках да проверя дали най-старите египтяни не са били мореплаватели, преди да се отдадат на уседнал живот и да се превърнат във ваятели, фараони, мумии. Исках да проверя дали една тръстикова ладия може да преплава в морето четиристотин километра, тоест разстоянието от Египет до Ливан. Исках да проверя дали една папирусова лодка не би могла да преплава и по-големи разстояния, например от един континент до друг. Исках да проверя дали един тръстиков кораб би могъл да стигне до Америка.

Защо? Защото никой не знаеше кой е стъпил пръв на американска земя. Колумб — твърдят учебниците. Ала Колумб не е открил Америка. Само повторно е открил този континент. Колумб е бил рядко умен и сърцат мъж, който е потеглил към неизвестността, защото е бил убеден, че Земята е кръгла и няма да пропадне в бездната отвъд ръба на плоската ни планета. Колумб е отбелязал повратна точка в историята, изменил е бита на цял един свят, позволил е да се създадат велики нации, станал е причина да се извисят небостъргачи в области, където е било пущинак и гъстак. Той обаче не е открил Америка. Той пръв е показал на останалия свят пътя към този континент, но той е стъпил на американска земя съвсем късно. Чак в 1492 година.

Кога е била открита Америка? Никой не знае. Първият човек, който е стъпил на американска земя, изобщо не е умеел да изчислява времето. Не е имал календар. Не е познавал писмеността. Притежавал е толкова ограничени географски представи, че дори не е подозирал, че е достигнал нов континент, на който не е стъпвал по-рано човешки крак.

Първият представител на homo sapiens, който се е добрал до американска земя, е бил бездомен скитник, прехранвал се е от лов и риболов, като е влачел жалко съществуване подобно прадедите си по крайбрежието на ледените пустини в Полярен Сибир. Един прекрасен ден се озовал в източната страна на изцяло или частично замръзналия Берингов проток, без да съзнава, че из тундрата и снежните преспи, където стъпвали краката му, дотогава е шетал само дивеч. Днес не знаем дали откривателят на Америка е преминал Беринговия проток пеш по леда или с първобитен плавателен съд. Единственото, което знаем, е, че първите хора, които са умрели на американска земя, са били родени в Полярна Азия. Известно ни е също, че първооткривателят на Америка не е познавал металите и тъканите, че се е обличал с дивечови кожи или чукана кора, че оръжието и сечивата му са били от кости и камък, защото е бил изцяло на равнището на каменната ера.

Никой не знае с положителност кога потомците на тези първооткриватели са почнали да се разселват на юг от Аляска, спускайки се към цяла Северна, Централна и Южна Америка. Едни учени твърдят, че заселването на Новия свят е почнало около 15 000 години пр.н.е., други поддържат с не по-малка убедителност и еднакво здрави доказателства, че този период може да се удвои. Ала и първите, и вторите са единодушни, че проникването на човека се е извършило през полярните ледени пустини и че само най-простите сечива от каменния век са били използвани от пръснатите скитници, станали родоначалници на многобройни, напълно разнородни етнически групи, които сме свикнали да наричаме „американски индианци“.

Тесният пролив между Полярна Азия и Аляска едва ли е бил някога изцяло затворен за преселнически племена и съществуват много находки, които доказват, че първобитните човеци са продължили да сноват между Сибир и Аляска в двете посоки. Алеутската островна верига и Японското течение на юг от нея също са образували мост за преселниците с плавателни съдове. От Аляска на север до Огнена земя на юг разрасналите се поколения са пръснали в иглута, шатри, колиби от шума, пещери, тъй като са се срещали всички разновидности на природната и климатичната среда. Чрез бракове, изолация, нови преселничества и смесвания в Америка почнали да се обособяват многобройни индиански племена. Явили се очевидни различия помежду им не само във външния вид и телосложението, но в говора и бита.

Най-после на 12 октомври 1492 година пристигнал Колумб. Слязъл в Сан Салвадор със знаме и кръст в ръце. Подир него се заредили Кортес, Писаро и всички други испански конквистадори. Никой не би могъл да отнеме на Колумб честта, че е отворил широко пристанищата на Америка за останалата част от човечеството, която не е проникнала в Новия свят по леда. Ала ние, европейците, сме склонни да забравяме, че на сушата е имало хиляди хора, които са посрещнали Колумб. Че на континента отвъд островите, където той пуснал котва, е съществувало високоразвито общество, очакващо гости. Техните учени разказали на испанците, че в отминали времена през морето били доплавали бели брадати хора, които ги посветили в тайните на цивилизацията, и че посещението на испанците било очаквано отдавна, тъй като отколешните носители на култура били обещали на прадедите им да се върнат. И наистина, тази част на Америка не била заселена от първобитни ловци и рибари, каквито в далечни времена бродели из ледените пустини на Сибир. Напротив, тъкмо в тропическите области, където зноят предразполага към леност, точно там, където пасатите и великанското морско течение отвели испанците, европейците били посрещнати от хора с богати познания, които произвеждали книги от хартия и изучавали история, астрономия, медицина. Имали самобитна писменост. Притежавали училища и научни обсерватории. Благодарение на поразителните си астрономически и географски познания били изчислили съвсем точно движението на небесните тела, разположението на екватора, еквклиптиките, тропиците, правели също разлика между неподвижни звезди и планети. Сложната им календарна година била по-точна от европейската по времето на Колумб. Разработили били и точно летоброене, като годината 0 на маите съответства на нашата 3113 година пр.н.е. Лекарите им мумифицирали изкусно високопоставените лица, съобразявайки се с местните климатични условия, и подобно на старите египтяни вършели трепанации, хирургически черепни операции на живи пациенти, каквито били непознати на европейски лекари векове, след като Колумб открил Америка. Учени и неуки живеели заедно в благоустроени селища с регулирани улици, водопроводи, канализация, пазарища, игрища, училища и дворци. Селяните живеели в шатри или колиби от шума. Произвеждали са кирпичи „адобе“, тухли от глина, смесена с плява, изсушени на слънцето, по същата рецепта, каквато са използвали средиземноморските страни, строили са истински къщи на два и повече етажа. По-разкошните сгради имали зали с покрив на колони, стените били украсени с релефни фигури и стенописи, рисувани с красиви трайни бои. Тъкачното изкуство било силно развито, испанците видели губери и наметала, които по изтънченост и изящност превъзхождали европейските тъкани. Грънчарите правели вази, паници, делви, чаши и фигури на хора и животни или сцени от живота, които по художественост съперничели с най-добрите шедьоври, създадени от класическите култури на Стария свят. Златните и сребърните изделия също били така съвършени и разкошни, че испанците посегнали към оръжието, защото загубили ума и дума пред „откритията“ си. Гигантски стъпаловидни пирамиди, храмове с колони, статуи на владетели-първожреци в свръхестествени размери се извисявали над покривите на кирпичените къщи. Пътища с каменна настилка, сложни акведукти и мостове давали отпечатък на околния пейзаж. В безкрайните, изкуствено напоявани терасовидни ниви царяло изобилие от различни видове кореноплодни, местни сортове зърнени храни, зеленчуци, овошки, лекарствени и други културни растения, включително памук, изтръгнати от дивото им състояние, облагородени и отглеждани с рядка вещина. Вълната и памукът били предени, боядисвани и тъкани, като произвежданите платове били по-тънки и по-фини от най-добрите европейски изделия.

Кой кого е открил? Хората, които стояли на сушата и дебнели пристигащите кораби, или хората, които стояли на палубата и се взирали в туземците на сушата? Владетелят-първожрец знаел от прадедите си, че произлиза от слънцето посредством бели брадати мъже, пристигнали на носилки с ветрила и слънчобрани. Музикантите му свирели с флейти и тръби, думкали барабани, удряли сребърни звънци. Той излязъл със свитата си и многохилядна редовна, въоръжена войска. Съгледвачите му открили шепата испанци, които слезли на брега и се запътили към столицата. Съвършено същата участ сполетяла мощното царство на ацтеките в Мексико, каквато и гигантската империя на инките в Южна Америка. Незначителен отряд авантюристи с бяла кожа и брада завладели огромните империи, без да дадат, така да се каже, изстрел. Защото книжовниците и духовниците пазели йероглифни паметници и религиозни предания, че бели брадати хора са донесли на предците им благословията на културата и после заминали за чужди земи, обещавайки да се върнат. Самите индианци нямали бради. Това е обща отлика за жълто-кафявите човешки типове, които проникнали в Америка откъм север. А испанците, които били „открити“ от червенокожите, имали брада и бяла кожа, затова най-мощните самодръжци на Мексико и Перу ги посрещнали с разтворени обятия.

Останалата част от човечеството успяла да надзърне само за миг в големите цивилизации на Новия свят, които в отколешни времена напомняли бисерен наниз, почващ на север в царството на ацтеките и маите и свършващ на юг в царството на инките, но който никога не се е бил разпрострял извън тропиците до онези области на Америка, където климатът предразполага в наши дни към предприемчивост и трудолюбие. Завесата, която Христофор Колумб повдигнал за съвременниците си, била скоро спусната наново от завоевателите, дошли след него. За няколко десетилетия цъфтящите цивилизации били превърнати в развалини, престанали да се развиват, отчасти се изродили, отчасти се смесили и добили видоизменени форми, за които ние, европейците, си въобразяваме лековерно, че имаме заслугата на положителното, на напредничавото, като обявяваме евентуалните екзотични сенчести страни за остатъци от предколумбовата епоха. Това впечатление се е наложило, защото алчните за злато конквистадори с кръста като алиби са побързали да спуснат завесата, преди някой да е оценил правилно що за съкровища са намерили отвъд океана. Какво всъщност се е случило в Мексико и Перу, преди Колумб да открие Америка? Непросветеният скитник из полярната тундра с култура от каменния век ли е съумял да постави основите на цивилизациите, които испанците са заварили? Или негови потомци са стояли на брега и са посрещнали незнайни мореплаватели, докарани от океанските течения, без да могат да се върнат, може би в зората на времената, много преди цивилизацията да се е била разпростряла от Африка и Мала Азия до бреговете на варварска Европа?

Точно така се поставяше въпросът. А отговорът беше отрицателен. Решително отрицателен. Може би отрицателен. Може би. Усещах как едно руло въже ме убива в гърба, та се надигнах малко неспокоен в палатката. Може би. Въпросът ме измъчваше. Наместих се по-удобно на въжените кълба. Не съзирах решение. Напразно си блъсках ума. Прехвърлях все едни и същи мисли. Ако древните цивилизации на Америка се бяха развили самобитно в Мексико или Перу, археолозите би трябвало да открият огнища на еволюция. Ала където и да намереха център на цивилизация в Мексико или Перу, оказваше се, че културата се е проявила в зряла форма и само е доразвила местни варианти. Никъде не се срещаха ясно изразени следи на начален стадий. Следователно би могло да се предложи отговор. Внос. Влияние отвъд океана. Но такъв внос трябва да се е извършил по времето, когато големите култури на Новия свят са почнали да разцъфват. Може би няколко века преди новата ера. Съответните култури на Стария свят биха угаснали две хиляди години по-рано. Например в Египет. Затова все пак не виждах никакъв отговор. Дотук бях стигнал.

Защо тогава да строя папирусова ладия? Мислите ми отново литнаха. През Америка направо към Тихия океан. Там се чувствувах у дома си. Там бях посветил всичкото си време на изследвания и разкопки. Тук, в Египет, бях дошъл като случаен турист, когато преди четири години видях за пръв път рисунките на тръстиковите лодки по стените в Долината на фараоните. Веднага бях познал типа на ладията. Същия общ тип, какъвто са рисували строителите на пирамиди в Северно Перу върху своите пръстени вази през епохата, когато културата им е цъфтяла в Южна Америка, много преди Полинезия да е била заселена. Най-големите тръстикови лодки в Перу са изобразени с палуба на два етажа. На долната палуба се виждаха множество делви за вода и други товари, както и редици от човечета; на горната палуба се намираше обикновено земният представител на бога-слънце, владетелят-първожрец, в неестествени размери, обкръжен от хора с птичи глави, които често теглеха въже, за да помогнат да се движи тръстиковата ладия по водата. В египетските гробници бе също нарисуван земният представител на бога-слънце, владетелят-първожрец, носещ титлата фараон, като внушителен великан на своята тръстикова ладия, обграден от миниатюрни човечета и същите митични същества с птичи глави, които и тук теглеха тръстиковата лодка с въже.

Очевидно папирусовата ладия и хората с птичи глави се намираха в някаква взаимозависимост поради една или друга необяснима причина. В подобни положения ги бяхме открили и далеч в Тихия океан, където маската на бога-слънце, тръстиковите лодки с платна и създанията с птича глава съставляваха неразделна тройка и преобладаваха в стенописите и релефите на старинното светилище със слънчева обсерватория на върха на най-високия вулкан от Великденския остров^[1]. Великденският остров, Перу, Египет! Нищо не би могло да бъде разположено на по-далечни разстояния. Нищо не би могло да представлява по-добро доказателство, че хората са открили самостоятелно еднакви неща в толкова отдалечени точки на Земята. Малко по-странно беше обстоятелството, че туземното население на Великденския остров наричаше слънцето „Ра“. „Ра“ беше названието на слънцето във всички полинезийски острови, тъй че тук не можеше да става дума за случайност. Но „Ра“ е било името на слънцето и в древен Египет. Никоя друга дума не е била по-важна в староегипетската религия от „Ра“, слънцето, бога-слънце, родоначалника на фараоните. Божеството, което плаваше с тръстикова ладия, обкръжено от хора с птичи глави. Били са издигнати исполински статуи, изваяни като монолити, високи колкото къщи, в чест на земните владетели-първожреци на бога-слънце и във Великденския остров, и в Перу, и в древен Египет. И на трите места каменните блокове са били големи колкото железопътни вагони, били са издялани като че са били от сирене, били са прилепени плътно, за да се получат стъпаловидни пирамиди, разположени астрономически според движението на слънцето. И всичко това в чест на общия родоначалник: слънцето „Ра“. Съществуваше ли връзка между тези прилики, или те бяха плод на случайност?

Допреди стотина години, когато ветроходите са все още господствали над моретата, на древните народи са се приписвали почти неограничени възможности за странстване. Магелан, Джеймс Кук, мнозина други са обиколили неведнъж и дваж земното кълбо само с помощта на вятъра. Затова не е имало място за съмнение. Ала после човечеството е изобретило корабния винт и турбините. За новите поколения светът взе да се смалява все повече и повече, те си създадоха представа, че в минали времена ще е бил все по-голям и по-голям, докато се стигна до убеждението, че преди Колумб трябва да е бил безкраен и не поддаващ се на обхващане.

1492 година упражнява магическо въздействие върху всички, които са ходили на училище. Тогава Колумб е открил Америка. Чак тогава Земята е станала кръгла. Преди това се е приемало, че Земята е плоска и че корабите, които бъдат отнесени от теченията и ветровете, ще пропаднат в бездна, щом стигат до ръба и.

Днес знаем, че в действителност за някои Земята е била кръгла и преди Колумб не се е предполагало, че не е съвсем обла, а напомня яйце и каквото бъде повлечено от морските течения, бива изхвърлено в бездната.

Нищо не е могло да превъзмогне бездната и да проникне в неизвестността преди 1492 година. Дори и тръстиката. След като Колумб закръглил земното кълбо, бездната изчезнала. Всичко, което е било в състояние да плава, прекосявало Атлантическия океан и стигало до суша на отвъдната страна, излизайки на намиращите се там брегове. По островите, на които сам Колумб слязъл, или на дългия тропически бряг точно зад тях. Подобно на евангелския свети Петър Колумб получил ключовете за Новия свят, подир него се занизали каравели и хиляди други малки ветроходи, а търсачи на приключения от двадесетия век продължават и до днес да пресичат Атлантика на ята с гребни лодки, гумени салове, автомобили амфибии, каяци.

Колумб е получил монополно право върху Атлантическия океан. Преди него хората са могли да достигнат Америка само пеш, боси или с мокасини, минавайки през заснежените ледени окрайнини на безкрайните сибирски пустини в сърцето на Арктика. На онази височина не е било възможно да се отглежда памук, нито да се строят селища от тухлени къщи. Дотук учените са били единодушни. Ала от къде на къде индианците са се сетили да садят памук, да го предат на прежда, да тъкат дрехи, когато са се озовали в тропиците, които предразполагат към мързел? Защо долу в зноя са се сетили да бъркат плява с глина и да секат тухли, за да живеят в истински къщи Тук свършва единодушието. Оттук нататък почват разногласията между изследователите, търсещи отговор.

Един от последните учени, които са позволявали на древните културни народи да странстват напълно безпрепятствено по света, бил англичанинът Пърси Смит. Той открил куп прилики между древните цивилизации на Мексико и Перу и културата на Египет и заключил, че трябва да е съществувала някаква връзка през морето. Щом узнал, че подобни сходства се срещат и на Великденския остров и по най-близките острови край бреговете на Перу, взел линия и теглил върху плоската карта на света една черта от Египет през Червено море, Индийския океан, Тихия океан до Полинезия и Южна Америка. „Така поклонниците на слънцето са стигнали до Америка — написал Смит. — През Великденския остров.“

Други пък взели кръгъл глобус и заклатили глава. Глобусът показва, че Тихият океан е съвършено полукълбо, обхващащо близо половината окръжност на Земята. Ако египетските мореплаватели са преплавали 4000 км на изток, щели са да се приближат до Индия. В такъв случай е трябвало да изминат наново точно половината окръжност на Земята, за да стигнат до Великденския остров. Напротив, ако южноамерикански мореплаватели преплават 4000 км на запад от царството на инките, не би им останала половината окръжност за преминаване, а биха се озовали съвсем близо до Великденския остров. Със сала „Кон-Тики“, построен по образеца на инките, прехвърлихме 8000 км на запад от перуанския бряг и минахме край Великденския остров, когато бяхме по средата на пътя.

Великденският остров. Най-усамотеният населен остров на света. Къс лава, обкръжен от морски вълни, от който са се взирали безмълвно в небето близо хиляда изоставени великански статуи, когато белите хора проникнали в тези краища и „открили“ острова през 1722 година. Наричаме го „Великденски остров“, защото сме го открили на връх Великден. „Пъпът на земята“ са го назовали полинезийците, когато дошли с гребните си еднодръвки и установили, че малкият остров бил вече заселен от още по-стари мореплаватели, които изобразили върху гърдите на каменните си колоси тръстикови ладии с мачти и платна. Това били техните лодки във формата на полумесец и те ги изобразили в най-древното светилище на Великденския остров, чиито скали били пълни със символи на слънцето и хора с птичи глави. Там слънцето „Ра“ било наблюдавано и обожавано, там цялото островно население се събирало, за да се кланя на човека птица, като е плавало в морето с малки тръстикови лодки, преди да дойдат европейците и да сложат край на хилядолетните обреди, въвеждайки християнството през 1868 година.

Тръстикови ладии на Великденския остров. Тук мислите ми преставаха да блуждаят. Настъпваше просветление. За мене тръстиковите лодки бяха почнали оттук. В действителност може би тръстиковите ладии бяха завършили историята си на този остров. Ала за мене тя почваше от Великденския остров.

Бях виждал тръстикови лодки, много преди да го посетя. Бях ги ползвал в езерото Титикака, зареяно във висините на Андите, когато изследвах други исполински каменни статуи, изоставени в светилищата около голямото вътрешно море. Беше ми направила впечатление товароподемността на тези плавателни съдове, с които пренасяхме гигантски блокове от по няколко тона през езерото до града-развалина Тиаунако. Но бях се отнесъл към тях по-скоро като към куриоз. Подобно на всички специалисти, запознати с историята на инките, знаех, че тръстиковите ладии от езерото Титикака са запазили се първобитни останки от предколумбови лодки, които били употребявани по цялото тихоокеанско крайбрежие на Перу, когато дошли испанците. В онази епоха те се използвали дори на север по бреговете на Мексико и Калифорния. Най-малките имали формата на извит слонски зъб и носели само един човек, който лежал наполовина в тях и плувал. Най-големите, които видели испанците, имали по дванадесет души прислуга. Завързани две по две, можели да послужат на преселниците за превоз по море на добитък и коне. Знаех също, че в Перу тръстиковите лодки са били толкова стари, колкото балсовият сал, даже толкова стари, колкото най-старата прединкова култура, защото първите строители на пирамиди в Северно Перу, мочиките^[2], рядко са пропускали да изобразят в своите разновидни паметници и художествени изделия тръстикови ладии, плаващи в морето.

Когато строях сала „Кон-Тики“, имах възможност да избирам. В древната империя на инките са съществували три вида мореходни плавателни съдове. Балсови салове, построени от свързани балсови трупи, обикновено отсечени в Еквадор. Тръстикови лодки, направени от снопове тръстика „тотора“, която е растяла в диво състояние край езерата в планините и е била отглеждана чрез напояване край дългия пустинен бряг на империята на инките. Понтонни салове, приготвени от два големи надути тюленови меха, зашити един за друг във формата на рало.

Последният тип плавателен съд почвал да издиша след няколкодневна употреба в морето, затова индианците са били принудени да плуват отстрани и да го надуват на равни промеждутъци. Това развлечение не ме привличаше особено. Не изпитах прекалено доверие и в тръстиковите ладии. Тръстиката и сламата ми се виждаха извънредно несигурни и крехки, макар и да се казва картинно, че давещият се лови за сламка. Когато човек се понесе в морето, едва ли би се хванал за сламка по своя воля. Така сметнах тогава. И в това отношение всички бяхме на един ум. Щом трябваше да строим плавателен съд, ще направим балсов сал, здрава площадка от леки обли трупи. Така и постъпихме. Балсовият сал бе изпробван и се оказа изумително мореходен. Затова тръстиковата ладия бе отхвърлена и забравена. Временно.

II. Защо тръстикова ладия?
Великденският остров и Перу

Бяхме на Великденския остров. Прибоят се разбиваше в източния бряг. Четирима стари братя със съсухрена кожа като сухи тютюневи листа подтичваха по плажа сред разпенените вълни, крепейки малка лодка във формата на банан. Слънцето се отразяваше в синята морска повърхност и обагряше в златно банановата ладия. Четиримата пъргави старци я плъзнаха по пенестите талази, скочиха отгоре й, загребаха чевръсто с веслата, за да я прекарат през втурналата се водна грамада. Игрива като дъската на люлка, тя затанцува, изкачи се на следната вълна, прехвърли се на трета, докато се измъкна в открито море. Беше така суха, както преди да се промъкне през прибоя. Водата, която я беше заляла, беше мигновено изтекла през хилядите отвори на дъното й. Лодката нямаше бордове, нито кух корпус, четиримата мъже седяха направо на плоското й дебело дъно. Само отпред и отзад салът-ладия беше извит във формата на заострена муцуна, за да може да се провира по-добре между вълните, над които се плъзгаше като златен лебед.

За пръв път от сто години такава тръстикова лодка се пускаше в морето на Великденския остров. Бяха я направили най-старите островитяни, за да ни покажат с какви ладии прадедите им са ловили риба в океана. Представляваше миниатюра на големите лодки, изобразени през отминалия период на разцвет в острова, ала беше внушително голяма в сравнение с ладийките за един човек, напомнящи слонски зъб, които туземците наричаха „пора“ и които са били използвани при празненствата в чест на човека птица, преди да е било въведено християнството в края на миналия век. Местните жители бяха обзети от благоговение, когато наблюдаваха как четиримата стари рибари гребяха в открито море с лодка, която познаваха така добре от преданията на прадедите си, лодка, която за тях представляваше онова, което за обикновения американец представлява „Мейфлауър“^[3] или за нас, скандинавците, представляват викингските кораби.

Малката ладия се носеше на повърхността като надуваем гумен дюшек, на който гребците седяха сухи, издигаше се, спускаше се, справяше се с вълните от която и страна да се задаваха. Когато четирите кафяви тела в златистата лодка заобиколиха носа, където се готвехме да изправим първата от повалените статуи на Великденския остров, мнозина от възрастните островитяни се запитаха полугласно с искрящи очи дали мъртвото величие на предците им не е на път да възкръсне.

За мен пък възкръснаха плавателните съдове далеч на изток отвъд небосклона. Ладията приличаше поразително на лодките, които бях виждал в езерото Титикака, и още повече на лодките във форма на полумесец, които древните мочики са изобразявали така често върху реалистичните си грънчарски изделия по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка. Водата, която се плискаше в краката ни тук на плажа, идваше направо от Южна Америка. Това вечно кръговратно течение беше пренесло и мене с „Кон-Тики“ край Великденския остров. В съзнанието ми просветна хипотеза.

Горе, в кратера на угасналия вулкан Рано-Рараку, шестима души пробиваха блатистия бряг на езерото с осемметрова стоманена сонда. Наоколо им по стените на кратера лежаха множество недовършени исполини, свидетелстващи, че ваятелите са прекъснали работата си внезапно. В част от тях бяха готови всички подробности, с изключение на гърба, все още неотделен от скалата, сякаш бяха сраснали с кратерната стена. Те лежаха със затворени очи и прибрани на корема ръце като исполински „спящи царкини“ от приказките. Други бяха вече отделени и изправени, за да могат каменоделците да изравнят грапавия им гръб, който е трябвало да бъде гладък и изящен като предницата на великана. Колосите стояха пръснати безразборно по планинските тераси, някои бяха затрупани до брадичката от срутила се пръст. С тесни, стиснати устни, наклонени на всички страни, те като че се взираха изпитателно в действията на шестте джуджета от плът и кости там, долу в низината край кратерното езеро.

Дългият стоманен връх проникваше педя след педя в меката тиня. Дъждове и хилядолетни наноси бяха запълнили дъното на дълбокия мъртъв кратер, превърнал се в синьо езеро с огледална повърхност, по която се плъзгаха неуморни пасатни облачета, следвайки вечния си път от изток на запад, и се стопяваха в зелената тръстика. Три такива кратерни езера, пълни с дъждовна вода, обкръжени от висока тръстика, съставляваха единственият воден запас на Великденския остров. Неговите древни обитатели са прогонили водата си за пиене, като са изгорили някогашните му гори и са превърнали склоновете му в открити долини, обрасли с трева и папрат, защото всички потоци са били просмукани от шуплестото лавово дъно и са изчезнали.

Тинята, която пробивахме с дългия свредел, можеше да ни осведоми точно върху това минало. В края му имаше въртящ резен и кухина с капак, който се отваряше и позволяваше да се напълни гнездото с тиня, глина или пясък в зависимост от пласта, през който преминаваше сондата. Колкото по-дълбоко дълбаехме, толкова по-далече прониквахме в миналото. Пред нас краят на блатото напомняше затворена книга, чиято първа страница е най-отдолу, а последната страница е най-отгоре. Най-старите слоеве представляваха застинала лава и вулканска пепел от времето, когато от морското дъно са изригнали огнени стълбове и са образували острова. Върху това безплодно дъно почнала да се отлага глина и тиня, когато кратерът угаснал завинаги, ветрове и дъждове разяли стените му. Постепенно тинестите пластове се изпълнили с непрекъснато увеличаващ се херметически запазен цветен прашец, полен. При изследване стратификацията на разните видове поленови зърна професионалният специалист по цветния прашец би могъл да установи в каква последователност са се разпространили на новородения остров папратите, храстите, дърветата, донесени от теченията, ветровете, птиците, хората. Всяко растение има свой особен тип поленови зърна, които под микроскопа приличат на фантастични плодове и ягоди с най-чудновати форми и очертания.

Детективите се прикриват под всевъзможни имена. Едни от тях се наричат „палеоботаници“, за да се спасят от досадните любопитни. Те подреждат и сортират зрънцата на цветния прашец така съсредоточено, както други се справят с отпечатъците от пръстите. Ние трупахме нашите купчинки кал на номерирани стъкла, за да ги предоставим на едно такова ботаническо детективско бюро в Стокхолм. Това ни позволи да понадникнем в забравеното минало на Великденския остров, да узнаем едно-друго върху събитията, след като се е заселил тук първият загадъчен културен народ, който е издигнал своите исполински паметници и е останал забулен в мрак за историята.

Поленовите зърна ни разказаха, че този остров, който европейците са заварили безплоден и гол, но пълен с каменни кариери и каменни статуи, е бил първоначално залесен с гъсти шубраци, клонести дървета, перести диви палми. После дошли опитни каменоделци много преди европейците. Те опожарили горите. Огненият дим и саждите се разстлали над кратерното езеро и отложили в пласт, от който цветният прашец на горските дървета беше изчезнал почти внезапно. Новодошлите изгорили гората, за да разчистят простори за многобройните си каменни храмове, изкоренили палмите, които растели по вулканските склонове, разкопали торфа и пръстта по кратерните стени, за да стигнат до твърда скала, от която биха могли да изваят гигантските си човешки фигури. Постепенно изчезнали старите храсти и дървета, на тяхно място се явил цветният прашец на нови, внесени отвън растения. Преселниците подпалили гората, разкопали целините, за да засеят ниви с картофи, тъй като сладките батати съставлявали всекидневният им хляб. Те се нуждаели от места за жилищата си, които били свикнали да строят не от материали, каквито им предлагали горите, а от камък. Камък бил традиционният им строителен материал. Блокове, тежки колкото железопътни вагони, високи колкото къщи, били пренасяни от единия край на острова до другия, били изправяни като монолити, редени един над друг с изумителна точност, за да се получат мегалитни стени, каквито се срещат само в Перу и Мексико, а в древността сред обожателите на слънцето от вътрешното Средиземноморие в напълно противоположни точки на земното кълбо.

Детективите, които разглеждаха и изследваха нашите топчета от кал, ни разказаха и други неща. Неуморните разчиствачи на целини не само изгорили гората и изкоренили храстите, които по-рано съставлявали естествена растителност на Великденския остров. Те донесли със себе си сладките батати, които не били известни в останалите континенти, преди Колумб да открие Америка. Тази подробност знаехме отдавна, защото населението на Великденския остров до наши дни се прехранва главно със сладки батати, които нарича „кумара“, название, което се използва и от коренното население на много области в древната империя на инките. Ала нашите топчета от кал съдържаха остатъци и от друго растение, представляващо особена важност за един мореплавателен народ.

Тръстиката. Тръстиката „тотора“.

Най-горните пластове, след като гората е била опожарена, пожълтели от полепнал прашец на тръстиката „тотора“, смесен с мрежа жилави влакна от камъшовите стъбла. Огромни количества изгнила тръстика образували плаващи килими върху големи части от кратерното езеро. Само още едно водно растение е смесило своя полен в кашата от тиня и вулканска пепел, която е отбелязала появата на човека. В по-долните пластове не се срещаше цветен прашец от сладководни растения. Преди да дойде човекът, в кратерните езера на Великденския остров не е растяло нищо, те са били съвсем голи, пълни единствено с дъждовна вода.

Тук се отваряше работа за детективите. Лесно можеше да се отгатне, че двете сладководни растения са били пренесени отвъд океана от хората. И двете бяха крайно полезни — едното като строителен материал, другото като лечебна билка. И двете спадаха към растителни видове, които не са могли да бъдат пренесени от морските течения, птиците или вятъра, защото се разсаждат от корен. За да се разпространят в трите кратерни езера на уединения Великденски остров, било е необходимо човекът да посади корени, които той е донесъл от родината си. Попаднали бяхме на вярна следа, понеже и двете растения произлизат от видове, които не растат в други части на света, освен на американския континент. Тръстиката „тотора“ (Scirpus tatora) е била едно от най-важните полезни растения за туземното население от целия пустинен бряг в империята на инките. Те са я отглеждали в изкуствени блата и са я използвали за направата на ладии, покриви на къщи, рогозки, кошници, въжета. Второто сладководно растение (Polygonum acuminatum) е служело на южноамериканските индианци за лек. И двете растения са били употребявани за съвършено същите цели от жителите на Великденския остров.

Стоях в ръка с парче лека тръстика „тотора“, изсъхнала на слънцето, и наблюдавах четиримата полинезийци, които танцуваха над вълните в откритото море със същото безгрижие, с което островитяните се мятаха на конете си във вътрешността на скалистия остров. Отдавна знаех, че една от големите загадки на тихоокеанската ботаника е произходът на тези южноамерикански сладководни растения от трите самотни кратерни езера в най-уединения обитаем остров на света. Сега се очертаваше просто решение. Навярно древните мореплаватели от Перу бяха донесли в Тихия океан не само единия от двата типа плавателни съдове, балсовия сал, навярно те бяха донесли също изкуството да строят тръстикови ладии и запазени корени, за да разполагат със строителен материал по всяко време.

Когато изтеглихме на брега тръстиковата лодка във формата на полумесец, повече не се съмнявах, че най-старият културен народ на Великденския остров е наследил изкуството да строи тези необикновени плавателни съдове от древните строители на пирамиди в Перу.

Пет години по-късно седях пред голяма маса, около която се бяха събрали на конгрес в Хавайския университет най-видните тихоокеански археолози на света. Бяха изтекли пет години, докато всестранните материали от разкопките във Великденския остров бъдат обработени от сътрудниците на експедицията, все специалисти в съответните области на науката. Скелети и каменни оръдия, кръвни проби, цветен прашец, остатъци от жарава, всичко подлежеше на изследване в научните детективски лаборатории, чиято задача беше да установят: Какво се е случило на Великденския остров? Кой е пристигнал тук пръв, кога и откъде, много преди потомците на Колумб да открият за цивилизования свят пътя към тези далечни острови, минавайки през Америка?

Сега бяхме насядали, за да подпишем документ, така наречената резолюция. Текстът установяваше, че редом с Югоизточна Азия и Южна Америка е най-важната люлка на народностите и културите, които са се разпространили по тихоокеанските острови, преди да се появят европейците. Не можех да не подпиша на драго сърце. Точно за тази двупосочност се бях борил, поддържайки, че са били възможни и преселвания от Перу със салове. Тази хипотеза беше покълнала в главата ми, много преди да предприема експедицията „Кон-Тики“, още когато бях прекарал една година сред полинезийците и бях седял край огъня, заслушан в разказите на стария Теи Тетуа, докато прибоят тътнеше в източния бряг на остров Фату-Хива, а облаците и вълните идваха ден и нощ все от едно и също направление — от Америка. Резолюцията бе прочетена пред трите хиляди участници в конгреса и одобрена единодушно. Напуснах Десетия международен тихоокеански конгрес с поръчение да извърша допълнителни разкопки на островите, разположени в близост до южноамериканския континент. Същевременно в обсега на тихоокеанската археология бяха включени за първи път и крайбрежните области на Южна Америка. Вратата между Перу и Полинезия беше отворена. Достъпът до Тихия океан беше открит от двете страни.

Тръстиковата ладия обаче бе забравена още веднъж.

Ала тя все пак изскочи съвършено неочаквано и от съвършено неочаквано място. Изтъкнат изследовател от Калифорнийския университет подчерта в специализираното списание „American Antiquity“^[4] (януари 1966 година), че тръстиковите лодки на древно Перу са приличали на тръстиковите ладии в древен Египет. Тръстиковите лодки обаче не бяха единствената отличителна черта, говореща за изненадващи сходства между двете стари култури. Статията съдържаше списък с не по-малко от шестдесет необикновени особености, характерни за древните култури на Египет и вътрешното Средиземноморие, които се срещаха вкупом и у предколумбовите културни народи на Перу. Тръстиковата ладия — беше само една от тези шестдесет прилики в списъка.

Когато една-две културни особености, издаващи сходства, се срещат в твърде отдалечени географски точки, учените приемат обикновено, че те са плод на случайност. Хората си приличат толкова много във всички части на света, че е естествено да стигнат до еднакви открития. Но ако редица наистина разнообразни и многобройни съвпадения, каквито не съществуват другаде, са се съсредоточили само в две определени области, имаме основание да се запитаме дали между тези огнища на култура не съществува някаква връзка. Списъкът с шестдесетте характерни успоредици беше образцов пример за втория случай. Тук бяхме изправени пред сигнал за внимание: бъдете нащрек! Неслучайно не само аз останах изненадан. И не защото списъкът беше внушителен и предразполагаше към размисъл. Той беше действително и внушителен, и знаменателен. А защото бе съставен от изолационист. Авторът се славеше като един от най-ревностните привърженици на теорията за пълна откъснатост на Америка преди Колумб. Според него пътят към континента е минавал само през ледовете на Арктика. И въпреки това беше изготвил списък, на който би могъл да завиди Пърси Смит. Шестдесет характерни културни успоредици между древно Перу и древен Египет!

Приликите подканяха към изводи. Авторът на статията заключаваше, че щом Египет е в Африка, а Перу в Америка, помежду им се намират две дълги крайбрежия и целият Атлантически океан.

Две култури, които са използвали тръстика за строежа на ладии, не са могли да стигнат една до друга през безбрежния океан. Следователно трябваше да се приеме, че шестдесетте културни успоредици са изникнали самостоятелно, а не като последица от взаимни връзки. Поуката беше:

„Драги дифузионисти, вие, които допускате, че Америка е попаднала под външни влияния преди 1492 година, престанете да търсите успоредици, защото с тях само доказвате, че такива успоредици нищо не доказват.“

Противниците на изолационизма в науката, дифузионистите, се надигнаха. Не искаха да се примирят с логиката. Бяха уверени, че през минали епохи в Мексико и Перу са проникнали влияния отвъд океана. Ала отвъд кой океан и с какви плавателни съдове? Вълните на споровете не стихваха. А отговор все не се намираше.

Същата година организаторите на XXXVII международен конгрес на американистите решиха да поканят на научен двубой представители от двете спорещи течения. Конгресът, който събираше през година специалисти по туземното население на Америка, щеше да се състои този път в Аржентина. Възложено ми бе да привлека на симпозиума привърженици и противници на теорията за презморски влияния в Америка преди Колумб.

Срещата се проведе. Вратите на заседателната зала се затвориха. Поканен бе авторът на шестдесетте прилики, ала не се яви. Дифузионистите, застъпници на междуконтиненталните влияния, дойдоха в голям брой, с оратори от три континента. Изолационистите също бяха многочислени, но предпочетоха слушателските банки. Тактиката им беше да оставят противниците си да се изкажат и тогава да оборят доводите им. Те винаги прилагаха отбранителна тактика. Бяха хитро стоварили доказателствената тежест върху изследователите, които поддържаха, че океанът е бил прекосяван и преди Колумб. На дифузионистите никога не липсваха хипотези, ала не разполагаха с доказателства. „Щом е така — заключаваха изолационистите, — световният океан не е бил преплаван!“

Исландските саги за кралете, съставени подробно от летописците на викингите много преди Колумб, бяха една от ябълките на раздора. Никой не можеше да отрече, че норвежките викинги са се заселили най-напред в Исландия, а по-късно по цялото югозападно крайбрежие на Гренландия, където са живели непрекъснато от десети до петнадесети век, като са оставили развалини от множество стопанства, гробища, шестнадесет църкви, два манастира и една епископия, която е поддържала редовна морска връзка с папата в Рим през Норвегия. Колонията плащала данък на норвежкия крал.

От Норвегия до Гренландия през Северния Атлантик е било толкова далече, колкото от Африка до Бразилия през Южния Атлантик. Съвсем късо разстояние е деляло колонията от американския бряг. „Ала точно това разстояние не е било преминато!“ — твърдяха изолационистите.

„Било е преминато!“ — свидетелстваха древните викингски саги. Бярне Херьолфсон го преминал пръв, защото корабът му се заблудил в мъглата. Вместо да слезе на далечния непознат бряг, който открил, обърнал му гръб и се прибрал в Гренландия. Корабът му бил купен от Лейф Ейриксон, син на Ейрик Рауде^[5], откривателя на Гренландия. В около 1002 година Лейф отплавал на югозапад с тридесет и пет души. Изследователите достигнали търсената суша и я нарекли Винланд^[6]. Там си построили къщи, в които прекарали зимата, сетне се върнали в Гренландия. Следната година отплавал брат му Турвалд Ейриксон, който се настанил с хората си в готовите вече постройки. Две години по-късно, когато изследвал гористите брегове на новата земя, бил убит от стрела при схватка с местните туземци. Тридесетте му спътници го погребали във Винланд и се оттеглили в Гренландия. Тогава дошъл ред на Турфин Карлсевне. Той заминал с жена си Гюдрид и многобройни придружители. Сред тях била и Фрейдис, дъщерята на Ейрик Рауде. Изселниците водели със себе си добитък, тъй като възнамерявали да се заселят във Винланд. Построили нови жилища и в тях Гюдрид родила син — Сноре. Непрестанно увеличаващите се нападения на многобройните индианци, skraellingene^[7], направили престоя в новата страна неудържим. След кървави сблъсквания преселниците изоставили имотите си и се върнали в Гренландия или Европа. Ръкописните саги изобилстват с отличителни подробности. Бреговете и плаванията са описани обстойно. Нямаше място за съмнения. Викингите бяха открили действително Винланд и се бяха опитали да я заселят през първите 10–15 години след 1000 година.

Но къде се е намирала тази Винланд? „Първо трябва да се докаже, че Винланд е Америка“ — поддържаха изолационистите в продължение на години. И ето че избухна сензацията. На конгреса бяха представени доказателства.

В „L’Anse aux Meadows“^[8] на северния връх от Нюфаундленд викингите са слезли и са се заселили за късо време в около 1000 година. Под торфа се бяха запазили добре основите от развалини на къщи в характерен викингски стил. Извършени бяха датирания, проконтролирани десет пъти, чрез радиовъглероден анализ на останки от дървени въглища. Къщите са били обитавани точно в епохата, посочена от сагите. Индианците не са познавали желязото. А при разкопките бяха намерени железни гвоздеи от врати и блатна руда в една първобитна ковачница. Тук, на север, червенокожите не са знаели да тъкат. А в развалините под торфа беше открито старонорвежко кръгче от стеатит за вретено.

Находката се дължеше на известния норвежки специалист по гренландските въпроси и изследовател на викингското минало Хелге Ингстад^[9], който се беше заел да потвърди древните исландски саги. В разкопките, ръководени от съпругата му, археолога Ане Стине Ингстад, участваха и видни американски археолози. Никой не можеше да оспори достоверността на тези красноречиви факти. Никой не се и опита да прави възражения. Викингите са били в Нюфаундленд. Достигнали са Америка, прекосявайки Атлантическия океан преди Колумб. „Но — забелязваха изолационистите — те са дошли и са се върнали, без да оставят подире си други следи, освен няколко тревясали основи на къщи. Посещението им не се е отразило върху хода на историята. Индианците са ги прогонили, като собственият им бит не е бил повлиян. Според сагите викингите им дали само някой и друг къс червено платно, после кървавите стълкновения сложили край на разменната търговия.“

В Южен Атлантик обаче изолационистите спечелиха двубоя. А тук се водеше решителният спор. За да окажат влияние върху развитието на Мексико и Перу, древните културни народи е трябвало да дойдат от тропическите пояси. Настъплението на дифузионистите бе отблъснато и този път леко. Културните успоредици на изток и на запад увиснаха като безцелни удари във въздуха. Изолационистите пак се задържаха непоколебимо на непристъпния си остров, когато приключи двубоят в тропическата зона. Трябваше да се признае, че едно тяхно важно съждение беше правилно: най-малкото, което би могло да се очаква от мореплавателен културен народ, дошъл отвъд океана и научил индианците да градят тухлени къщи и да пишат на хартия, би било да ги научи да строят и ладии. Никой не би могъл да прекоси океана с познания върху строителството на пирамидите, ако не владее изкуството и на корабостроителството. Египтяните са се научили да строят истински дървени кораби с кух корпус, палуба и кабина от дялани дъски 2700 години преди н.е., а идеята за дървени кораби не е стигнала до червенокожите.

В цяла Америка преди Колумб никой не е знаел да строи други плавателни съдове, освен тръстикови лодки, салове, каяци от тюленова кожа и еднодръвки, издълбани от дънери. Фактът изобщо не подлежеше на спор.

Тръстикови ладии, салове, еднодръвки. Тук изолационистите бяха необорими. Балсовият сал беше наистина мореходен, ала е можел да потегли само от Америка, тъй като преди да дойдат испанците, балсата не е растяла в други континенти. Напротив, тръстика, различни видове тръстика са расли навсякъде, включително и по бреговете на Нил.

— Ивон — обърнах се към жена си, — трябва да отидем в Андите, за да разгледаме още веднъж тръстиковите ладии на индианците.

Взехме със себе си семейство Ингстад, за да проверим дали други, освен викингите са били в състояние да строят изящни плавателни съдове. Същия ден, когато завърши конгресът, се качихме на самолета за Ла Пас в Боливия и следното утро се озовахме при небеснолазурното езеро Титикака, разположено на покрива на света (4000 м н.м.в.), заобиколено от снежни върхове, които се извисяваха още две-три хиляди метра в синевата. Зад нас в равнината лежаха развалините на най-величествената южноамериканска столица от прединковия период, културния център Тиаунако, с разрушената пирамида Акапана, мегалитните стени и гигантските статуи на неизвестни владетели, изваяни от камък. Без да се смущават от силния вятър, индианци аймара сновяха из езерото и ловяха риба. Отдалече се съзираха само издутите платна на лодките им. Повечето от ветрилата представляваха кърпени памучни дрипи, ала тук-там на двете скосени мачти имаше закачени големи рогозки от тръстика тотора, които в миналото са замествали платното. Три от ладиите се устремиха с опънати ветрила към нас и скоро различихме зад платната червенокожите с пъстрите им шапки, плетени на ивици. Над разлюлените вълни се показаха и самите лодки. Чудесни. Бяха направени майсторски. Всяко стръкче беше вплетено с най-голяма точност, за да се получи съвършена симетрия и аеродинамична изящност, а сноповете тръстика бяха така здраво затегнати, че приличаха на надути понтони или позлатени кухи дънери, докато носът и кърмата напомняха върха на дървена обувка. Ладиите цепеха водата с много голяма скорост и достигнаха плитчина в отвор, разчистен сред тръстиките. Индианците ги закрепиха на тинестото дъно и прецапаха с уловената риба до брега. Лодки от този странен тип продължават да се строят както в миналото по всички краища на това огромно вътрешно море. Точно така те са били строени от дедите и прадедите на червенокожите. Точно така са изглеждали преди четиристотин години, когато испанците дошли тук и намерили изоставените развалини на Тиаунако с пирамиди и каменни колоси, за които индианците аймара им разказали, че били издигнати в зората на времената от народа „виракоча“ — бели хора с брада под водачеството на Кон-Тики-Виракоча, земният представител на Слънцето. Народът виракоча се бил заселил първоначално на Острова на слънцето в езерото Титикака. Неговите строители са умеели да боравят не само с камъка, но и с тръстиката, защото според преданието те направили и първите тръстикови ладии. Не знаех просто какво да мисля. Сега отново стоях изпълнен с възхищение и се взирах в гигантските блокове по петдесет до сто тона, които бяха изсечени и прилепени един до друг без хоросан с точност до дробна част от милиметъра, и изящните изкусни лодки от тръстика, които пореха езерото днес, както са го порели тогава, когато обърнатата към слънцето пирамида Акапана е била построена с каменни блокове, пренесени на тръстикови ладии от угасналия вулкан Капия в противоположния край на езерото. Не се съмнявах, че тази изчезнала цивилизация има връзки с всички останали американски културни центрове, които лежаха изоставени и обрасли из окрайнините на джунглата в Мексико и ветровитите високи плата в Перу. На мен ми беше също ясно, че първоначалната култура е била разнесена с балсови салове и тръстикови лодки из най-близките острови в Тихия океан. Културата на Великденския остров беше само странично разклонение, може би последен израстък от върха на дървото. Ала къде се намираше коренът? Тук в Америка? Или отвъд Атлантическия океан? Кой беше прав: изолационистите или дифузионистите? На конгреса нито едните, нито другите ми се сториха убедителни. Като ръководител на симпозиума не можех да вземам страна. Бях обаче сигурен в едно: и изолационистите, и дифузионистите подценяваха качествата на лодките, които пореха сините води на езерото Титикака. Тръстиковата ладия не би издържала четири века културно съперничество, ако не притежаваше ценни качества.

Съгласен бях, че дървените кораби са били познати само отвъд Атлантическия океан. Но тръстиковите лодки са били известни и в Стария, и в Новия свят. Те съставляваха една от шестдесетте прилики. Изкуството да се строят тръстикови ладии е цъфтяло и в древен Египет, и в древно Перу. Само в тези две страни ли? Не! Тъкмо тук бях открил малка пукнатина в логиката, защото тръстиковите лодки не бяха така тясно ограничени, както останалите петдесет и девет сходства от списъка. Малцина се бяха потрудили или по-скоро никой не беше се сетил да изследва областите на тяхното разпространение в миналото. Ала от окото ми не беше убягнало едно-друго. Такива ладии са били използвани също в Мексико, из средиземноморските острови, по атлантическото крайбрежие на Мароко отвъд Гибралтар. Скокът от Мароко до Мексико не беше така отчайващо невероятен, както между двете крайни точки — от Египет до Перу. И аз реших да построя тръстикова лодка.

III. При индианците от кактусовата гора в Мексико

Океан. Кактуси. Малък отвор към морето сред исполинските кактуси. Приказен свят. Озъртах се безпомощен и извивах врат, за да видя върховете на зелените бодливи великани, които се извисяваха около мене като тръбите на орган или разклонени свещници в гора от дебели, тлъсти гиганти. Тлъсти и разкривени. Такъв беше целият хълм, където се движех само по съвсем суха кора от спечен безплоден пясък без трева и други цветя, освен червените и жълтите цветове, които надничаха между бодлите на кактусовите колоси. Бях попаднал в царството на кактусите. В нозете на чудовищата стояха, лежаха, пълзяха уродливи джуджета с формата на кълбета, наденици, прешлени. Огрени от вечерното слънце, едни напомняха очертанията на чинии, придружени от съответния брой прибори за ядене, други приличаха на износени подметки със стърчащи гвоздеи, на усукани късове бодлива тел, на дълги извити котешки опашки. Гората беше безшумна и неподвижна. Не шумоляха дори листата на сгърченото желязно дърво, което се срещаше тук-там, свило се, сякаш за да се предпази от бодлите на нападателните си съседи от кактусовата гора.

Плах пустинен заек изскочи от сенките на великаните, лъчите на залязващото слънце го озариха, той изправи дългите си уши, огледа се, подрипна и се изгуби. Дирята на заека бе пресечена от миниатюрен ивичест бурундук^[10], той ситнеше невероятно бързо, внезапно спря с вирната опашка и продължи като рошаво топче, търкалящо се из омагьосаната гора. В най-високия чатал на трираменен свещник, който се издигаше над другите, беше кацнал неподвижен орел. Той не мръдна, докато не стигнах до стъблото. Чак тогава разпери криле и се плъзна така плавно над прокълнатата гора, като че аз и гората се изместихме встрани, а той остана да виси във въздуха. Накрая изчезна от погледа ми. Само когато крачех, чувах как подметките ми трошат пясъчната кора и непрестанно затъват в невидими дупки, изкопани от земни плъхове, змии и други пустинни пълзящи животинки. В тази тишина дочух съвсем слаб шум, който има върху мене същото въздействие, каквото би оказал ненадеен лъвски рев. Той прозвуча подобно на полупразна кибритена кутия, която се разклаща внимателно, но бързо. Това беше хипнотично страшно предупреждение на своеобразно есперанто в природата. И не беше нужно човек да е виждал гърмяща змия, за да подскочи неволно при този сподавен сигнал. С играещ език, с пламтящи очи, с леко повдигнат размахващ се край на опашката звярът „гърмеше“, готов да се нахвърли. Сухите пръстени, напомнящи пластмаса, в светлия край на опашката трептяха от възбуда. Потърсих отчаяно пръчка или клон, за да си премеря силите. Ала наоколо ми имаше само кактуси с месести, бодливи прешлени, които се трошаха като краставици, колчем замахвах към виещото се зловещо влечуго. Гоненицата продължи, докато намерих изсъхнала останка от кактус, която се оказа достатъчно твърда, за да омаломощя змията. Преди тя да се свести, успях да я разкъсам, въпреки че опашката щеше да продължи да се гърчи и мята още с часове.

Бяхме дошли в тази кактусова гора, за да търсим лодкостроители. Нямаше дърво, за да се покатерим и намерим пътя. Мексиканският ми приятел Рамон Браво беше свърнал вляво с надежда, че ще попадне на канара, от която да огледа околността, а жена му Анхелика и Херман Караско чакаха с джипа в долината, където най-малко двадесет пъти бяхме изгубили дирята от автомобилни колела, която следвахме. Оттам, където сега стоях, зърнах за пръв път морето. Естествената наблюдателница беше белязана от жив паметник, кактус във формата на нептунов тризъбец с толкова дебело стъбло, че можех да се скрия зад него. На върха му беше седял орелът. Оттам сигурно се виждаха големи ивици от брега и дивите червени чуки, през които се бяхме промъкнали, преди следите от колелата да се разклонят и изгубят в кактусовата гора. Забелязах сребърния блясък на слънчевите лъчи в гладката водна повърхност и синкавите планини в далечината. Това беше достатъчно, за да се ориентираме. Продължихме да се друсаме четиримата през омагьосаната гора. Налагаше се да преварим слънчевия залез.

Внезапно кактусовата гора свърши и отстъпи място на ниски вечно зелени храсти. Точно пред нас се оказа морето с плискащи се вълнички и просторен девствен плаж. Пет дълги гърбици на китове свиха към брега с пръхтене, те ту се показваха, ту се губеха, през същото време дъжд от искрящи рибки се изхвърли като водоскок във въздуха, устреми се към сушата, закипя, засвети, пръсна се и се стопи.

Тук природата беше неподправена. Пред нас се разстилаше Мексиканският залив на Калифорния, околовръст зад нас се простираше пустинята Сонора. Дивите планини, които се синееха в далечината, образуваха дългия над хиляда километра мексикански пустинен полуостров Баха Калифорния — Долна Калифорния. Наложи се да се върнем през гъстака в кактусовата гора, защото не открихме колиби и следи от хора по целия плаж. Трябваше да продължим по-нагоре в залива.

В края на краищата пред нас изскочи индианското село точно когато слънцето заседна зад тъмните очертания на планините и морето почна да почервенява. Тези последни останки от някога мощното племе на индианците серис не бяха запазили и помен от романтичното строително изкуство на предците си. Десетина човека, всичко на всичко шестдесет души възрастни и деца се бяха заврели в пясъците на голия нос Пунта Чуека, където всеки стопанин беше сбутал малка колиба-навес от вълниста ламарина и мушама. Вътре имаше място, колкото да се изтегне човек на пясъчния под. Строителните материали и купищата отпадъци до задните стени, пълни със счупени шишета и празни тенекиени кутии, бяха плод на размяната с костенурки, които индианците ловяха живи и държаха в малка оградена яма близо до водата.

Когато пристигнахме, червенокожите не ни обърнаха особено внимание. Мнозина продължаваха да се суетят; бъбреха на групички или шетаха между колибите. Жените носеха пъстри панделки на главата, битови украшения, дълги шарени рокли в цигански стил, купени и ушити с индиански вкус. Мъжете бяха сплели косите си на дълга черна плитка, спусната на гърба им. Лицата на индианките бяха боядисани на симетрични черти и точки. Дивашки пикантно. Анахронизъм. Така са се цапотели и в миналото, съществуваха признаци, че тези драсканици могат да станат отново ултрамодерни. Жена с пола до земята седеше, обкръжена от други жени, които бъркаха в панички естествени бои с растително масло. Една от тях държеше обикновено червило за устни, което се беше оказало особено подходящо за рисуването на отвесни черти по брадичката. Тя кимна енергично на Анхелика, която се поколеба дали да седне на пясъка и да се остави да нашарят лицето й. Заобиколиха ни двама старци и рояк деца. Скоро познаха Рамон. Малчуганите литнаха като стрели към една от колибите и доведоха Чучу с цялото му домочадие. По-рано, когато Рамон идвал тук, за да снема тюлените и други животни в залива, той му служил за преводач и водач. Чак сега избухна обща радост от повторната среща.

Рамон бил дошъл с един приятел, който искал да види тръстиковите лодки ли? Но индианците серис отдавна не строили „аскам“. Онази ладия, която Рамон бил видял преди две години ли? Била последната, която направили. Дори другите селища на индианците серис далеч на север по крайбрежието не ползвали вече „аскам“. Правителството подпомогнало всяко селище, като му доставило дървена лодка с извънбордов двигател. Голо хлапе с енергичен вид се стрелна и се върна тичешком с малка играчка. Беше торпедна лодка от жълта пластмаса.

Спусна се нощ. Получихме назаем няколко картонени кутии, разстлахме ги в един навес за рибарски мрежи и си легнахме. Индианците продължиха цялата нощ еднообразния си неразбираем шепот; чувах го в просъница, колчем се обръщах. Те седяха около малки жарави и разговаряха, прибраха се за сън час, преди да станем, когато звездите почнаха да бледнеят.

Още слънцето не беше озарило с пожара си короните на кактусите, а ние, четиримата бели, седяхме, обкръжени от индианци, и наблюдавахме спокойното море. Никой не отронваше дума. Всички само седяха. Чучу стана бавно, слезе отпуснато до тихия плаж, размаха малка мрежа. С две хвърляния хвана четири големи риби. Две момченца с тризъбци на бърза ръка удвоиха улова. Имахме достатъчно храна за закуска. Всички седяха. Май тоя ден не можеше да се очаква, че ще се случи нещо повече.

— Ще ми построите ли един „аскам“? — попитах предпазливо.

— Mucho trabajo (Много работа) — отговориха почти всички в един глас.

Като че това беше целият запас от испански думи, който знаеха всички, понеже останалото трябваше да се превежда с помощта на Чучу.

— Ще ви платим — обещах. — В стоки или песи.

— Mucho trabajo — повториха те само.

Увеличих възнаграждението. Индианците замълчаха. Последва ново увеличение.

— Много далеч е тръстиката — провлече Чучу колебливо.

— Ще помогнем и ние — предложих и станах.

Станаха и четирима индианци, които изявиха готовност да дойдат. Чучу с двамата си братя и един от племенниците си. Само най-големият брат, Каитано, знаеше къде се намира тръстиката. Растяла край едно езеро на Исла Тибурон — Акулския остров, — чиито разкъсани очертания се съзираха през маранята далеч отвъд фиорда.

Извънбордовият двигател на правителството ни дойде на помощ. Скоро се понесохме по ситните вълнички към синкавия небосклон. Видя ми се чудно, че няма тръстика по-наблизо.

— Тръстиката е сладководна — обясни Каитано. — Тя не може да вирее по крайбрежието на пустинята. А сладководното езеро е много далеч.

Акулският остров се издигаше над морето с дивите си планини. Никак не беше малък. С площ над хиляда квадратни километра сигурно бе нанесен на географските карти. Когато скочихме на плажа от бял пясък, между нас и червеникавите планини във вътрешността на острова се разстилаше просторна равнина, обрасла с нисък гъстак и единични кактуси. На плажа стоеше и ни гледаше самотен елен берендо^[11] с вирната глава и разклонени рога. Приготвихме камерите така, че да успеем да снемем животното, преди да е побягнало. То продължи да стои неподвижно и ние се промъкнахме към него. Все по-близо и по-близо. Вървях напред и помагах на кинооператорите. Налагаше се да внимавам. Най-после еленът се размърда. Пристъпи гордо и уверено напред, наведе глава към стомаха ми, завря рога под мишниците ми. Напразно се мъчех да го отблъсна, за да направим прилична снимка. Всичките ми опити да го изтикам или отместя, всичките ми опити да се измъкна от нежеланата прегръдка завършиха с неуспех. Приятелски настроеното животно ме придружаваше неотлъчно ту отпред, ту отзад, държеше ме между рогата си, без да ме боде или да проявява грубост. Изпаднах в смешно положение, неочаквана последица от лова с камера. Чак когато почесах елена по врата и зад ушите, той отдръпна глава, закова се на място и се взря с големите си очи, а аз бавно се върнах при двукраката дружина, с която бях дошъл.

Извлякохме лодката на пясъка и тръгнахме из равнината. Очаквах да видя всеки миг езерото, обкръжено от тръстика. Нищо подобно, наоколо ни се съзираше само сух пясък и ние трябваше да се провираме през лабиринт от вечно зелени ниски храсти, бодливи шубраци и разперени кактуси. Никаква пътека. Никаква следа от друго, освен елени, зайци, гущери, змии и буболечки. Акулският остров беше безлюден, откакто последните индианци серис били принудително прогонени на континента, когато Каитано бил още дете. Лутахме се, криволичехме надясно и наляво, продължавахме право напред според отворите в непроходимия гъстак, като все държахме посока към планината.

— Къде е езерото? — питахме един подир друг.

— Хей там! — отвръщаше Каитано, сочейки с нос, без да вдига ръка.

И ние вървяхме ли, вървяхме. Зад нас лежеше безкрайна равнина. Наближихме планините. Скоро стигнахме до подножието им. Беше станало пладне, слънцето приличаше право над главите ни. Нямахме ни вода, ни храна.

— Къде е езерото? Жаден съм — изпъшка Херман.

— Хей там — отговори Каитано и обърна нос нагоре.

Почнахме да се катерим по каменист склон в една клисура на червената планина. Дотук бяхме се натъквали само на гущери и зайци, сега около нас по сипеите взеха да притичват диви овце и елени. Те проявяваха всичко друго, освен дружелюбието на нашия неканен приятел долу край морето. На две места забелязах чирепи от индиански глинени съдове. Навярно в минали времена там са се спънали червенокожи, носещи вода от езерото. Продължавахме все по-високо и по-високо. Струваше ни се невероятно, че може да има езеро горе в тази стръмна суха планина, където растяха само кактуси.

Тогава Каитано спря и този път посочи с цялата ръка. Бяхме застанали на големи съборени канари с гледка над един сипей. Във височината голата червена планина беше прорязана от странично ждрело, спускащо се от малка котловина. Там горе блестеше на слънцето сочно зелено петно, по-весело и по-свежо с пролетнозелените си тонове от цвета на кактусите и другата пустинна растителност. Тръстиката.

Изморени, с пресъхнали гърла, забързахме по склона. Ниската равнина и морето лежаха съвсем далеч под нас. Предвкусвахме насладата от очакващата ни прохладна езерна вода.

Зърнах два скални надвеса, наполовина зазидани с камъни. Под тях бяха нощували хора в минали времена.

Вървещият начело Каитано извади нож и си проби път в буйната растителност. Кафявият му гръб с черната плитка се изгуби в тръстиката, която се извисяваше над главите ни. Избързах, да го догоня.

— Къде е езерото? — запитах, когато го настигнах.

В пищната зеленина не се виждаше на повече от един разтег. Той спря, погледна пръстта около нозете си, посочи право надолу с носа. Черна влажна кал. Всички останали се събрахме, настояхме да ни отведе до езерото. Каитано се шмугна неохотно в тъмен тунел, проправен през тръстиката от животните, които бяха идвали тук, за да пият вода. Тунелът завърши със своеобразна растителна пещера, където можехме да се сместим всички, ако се наведем. Очевидно тук беше изворът. Обрасли с мъх камъни напомняха набъбнали сюнгери, сред тях се виждаше плитка локва, голяма колкото леген, цялата покрита със зелена спирогира^[12]. Тъкмо намислих да седна в тинята, за да се разхладя, нещо ми подсказа да не бързам да размътвам водата.

— Къде е езерото? — попитах.

— Тук — отговори Каитано и посочи локвата, в която се канех да се пльосна.

Никой не направи каквато и да е забележка. Отгребахме внимателно плаващия жабуняк и прецеждайки през пръстите водата, позалъгахме жаждата. Утайката размазахме по нагорещените си тела и пъхнахме краката си в калта, за да използваме сетната капка влага.

Все пак тук в сенчестата пещера беше невероятно прохладно и приятно, неочаквано животът стана безкрайно розов. Най-големите контрасти доставят най-големите наслади; малко кал и сянка след похода в пустинята ни правеха по-честити от гощавка с шампанско след разходка с трамвай. Индианците въртяха очи към слънцето, което едва се провиждаше през плътния тръстиков свод над главите ни. Безпокояха се за дългото връщане. Двамина от тях се промъкнаха с големи ножове и почнаха да режат най-високите стъбла от корен, а ние се разположихме за малко, за да си отдъхнем.

Тук имаше какво да се научи. Като повечето изследователи предполагах, че е естествено индианците серис да са строили тръстикови ладии. Предполагах, че са ги строили, защото не са разполагали с дървен материал в пустинята Сонора, докато навярно крайбрежието е било пълно с тръстика. Но действителността се оказа съвсем различна. Индианците не бяха правили тръстикови лодки, защото са имали лек достъп до тръстиката, а се бяха покатерили високо в планината, за да намерят малка локва, където биха могли да засадят тръстика, която е била необходима за ладиите им. Ако лодкостроителството не е било традиция, донесена или получена отвън, никога не биха се сетили да се катерят до тази локва, за да отнесат до дома си нужната тръстика, ами биха сглобили скелети от клоните на жилавото желязно дърво и биха ги обшили с кожа. Тюленовата кожа подхождаше великолепно за направата на каяци, а крайбрежните скали на Акулския остров гъмжаха от тюлени. Индианците серис се бяха научили да строят тръстикови ладии от другиго. От кого?

Скоро поехме обратния път; начело четиримата индианци, всеки с голям сноп тръстика на рамо, след тях ние с триножници и кинокамери. По време на слизането ми направи впечатление, че червенокожите са изтървали тук-там по някоя тръстика. Долу в равнината индианците се пръснаха и не след много ние минахме отпред, а те останаха отзад. За да не се лутаме, потърсих, докато слънцето още не беше залязло зад планините, старата ни диря и тръгнах в зигзаг. Червенокожите настояха да вървят последни, понеже мъкнели тежък товар, макар да ми се струваше, че той беше поолекнал при спускането от планината.

Слънцето клонеше на заник, когато стигнахме до лодката. Знаехме, че ще зърнем огньовете на Пунта Чуека, щом падне здрач, затова зачакахме търпеливо четиримата индианци. Най-сетне пристигнаха, мъкнейки се мудно по плажа. Чучу дойде последен, като се усмихваше гузно с три тръстики на рамо. — Повтарям — цифром и словом — три тръстики на рамо. Другите изобщо не носеха никаква тръстика.

— Mucho trabajo — смънка единият от тях.

Вторият червенокож му пригласи, бършейки се с плитката си, а Чучу положи внимателно трите тръстики в лодката. Четвъртият седеше вече на кърмата и чакаше да потеглим.

Тримата ми мексикански приятели бяха ужасно разочаровани и изразиха открито огорчението си. Три стъбла след цял ден лутане из пустинята на острова без троха хляб и капка вода. Бяхме предположили, че тръстиката се намира близо до плажа. У мене разочарованието се смесваше със задоволство. От три тръстики не можеше да се направи ладия. Ала те ми говореха за нещо по-важно. Доказваха ми, че тук не е прародината на тръстиковите лодки. В селището Чучу и помощниците му бяха посрещнати от шумните подигравки на старците, когато той захвърли трите тръстики до стената на колибата си. Особено предизвикателна и гръмогласна беше една спаружена бабичка. Накрая прегърбена на две, тя се затътри към хижата си, провикна се през входа и скоро се показа престарял бръчкав червенокож. Той се задърпа, но тя го измъкна насила. Беше сляп и носеше сини очила. Когато се изправи, видяхме, че е необикновено снажен мъж с внушително изражение на лицето. Същински великан. Индианците серис се различаваха от всички други червенокожи в Мексико. Първите испанци, които влезли в допир с тях, са описали жителите на Акулския остров като гиганти. Старецът и жена му се разтършуваха около колибата. На бунището лежеше тръстикова ладия. Тънката, бамбукоподобна тръстика беше посивяла и изпръхнала от времето и употребата, въжетата бяха изгнили, но лодката беше запазила формата си. Помогнахме им да я изнесат пред входа на хижата, защото старецът беше решил да ни докаже, че истинският индианец серис умее да строи „аскам“.

Престарелият великан се оказа предишен вожд на племето. Щом изгря слънцето, той измъкна скрито руло въже и дървена губерка, дълга като кама, излъскана от употреба. Понеже не виждаше, взе да опипва лодката и да я кърпи с голямата игла. Не пропусна да извие и хлътналия нос и кърма, като им придаде наново изящна извивка. Щастието ни се беше усмихнало. Бяхме намерили на сметището точно онова, което търсехме.

Сетне последната тръстикова ладия на индианците серис, а вероятно и последната тръстикова лодка на Мексико, бе пусната във водата. Каитано и синът му се засилиха и тичешком се метнаха отгоре й, стискайки две стари весла и дълго дървено копие с развиващо се въже. Те умееха да гребат и скоро кафявите им гърбове и черни плитки се изгубиха с дългата тясна лодка сред ситните вълни. Когато се завърнаха, на дъното между двамата лежеше голяма морска костенурка, обърната с краката нагоре. Старата суха тръстика беше погълнала сума вода, та вълните заливаха ладията, ала все пак плаваше. Това беше Мексико. Откъде прадедите на индианците серис бяха научили необикновеното изкуство да строят тръстикови лодки? От някое измежду многочислените съседни племена ли? В миналото лодкостроителството е било разпространено навред, като се почне на юг в империята на инките и се свърши на север в Калифорния. Било е познато дори във вътрешните води на Мексико. В началото на миналия век, една късна вече епоха, френският художник Л. Шорис е изобразил трима червенокожи в тръстикова лодка край гористия бряг на пристанището Сан Франциско. В самото Мексико тръстиковите ладии са били описани в осем различни щата.

Със свито сърце наблюдавах как съпротивляващата се плячка на Кантано бе отнесена в ямата за костенурки, а безжизнената развалина на последния „аскам“ в племето серис бе захвърлена завинаги на купището зад колибата на стареца. Там тя остана да лежи като точка в последната глава от ненаписана книга върху безвъзвратно забравената история на тръстиковите ладии в централните части на Америка.

IV. Сред бедуини и чернокожи будума в сърцето на Африка
При лодкостроителите в негърската република Чад

Африка. Няма континент с по-живописно име. Щом чуе названието, човек си представя неволно материка. Стена от зелена джунгла с тропически великански листа, които се отместват, когато колона от чернокожи с товари на главата пристъпи и се насочи право към обектива на кинокамерата. Жирафи и павиани, придвижващи се с намалена скорост върху платното на екрана. Там-там и лъвски рев. Не бях прониквал още във вътрешността на Африка. Бях я виждал само през прозореца в тъмните киносалони или между кориците на книгите.

Сега обаче навлязох. Във вътрешността на Африка. В сърцето на истинска Централна Африка. Чак до малка хотелска стая във Фор Лами, столицата на негърската република Чад. Не бих могъл да се отдалеча повече от морето. И това изглеждаше някак парадоксално. Защото бях дошъл във връзка с проектирано прекосяване на Атлантическия океан с тръстикова лодка. Единствената вода наоколо беше една река. Виждах я през прозореца. Зелен пейзаж, червени глинени брегове, кафява вода от джунглата. Слънцето си играеше с багрите. Неколцина мокри рибари, чиито глави лъщяха като лачени обуща, бяха наклякали в една плитчина и теглеха мрежа. В дъното на реката бяха набили плътна преграда от бамбукови пръти. В друга плитчина, по-надолу по течението, вчера бях наблюдавал седем лениви хипопотама. Тук в столицата те се радваха на официална закрила. Крокодилите бяха почти изчезнали, тъй като кожата им съставляваше важно перо в износа на страната. През този период на годината движението по реката се ограничаваше до плоскодънни ладии от издълбани стъбла. Не беше валяло от края на дъждовния сезон преди шест месеца, та нямаше достатъчно вода за моторниците.

Равномерна и неизменна, река Шари течеше право на север, ала водите й не стигаха до далечното море. Тръгваше на юг от безкрайната джунгла близо до границата с Конго, преминаваше през саваната и полупустинята, стигаше до голямото езеро Чад, разположено в южните окрайнини на Сахара. Там цареше такъв зной, че водата се изпаряваше веднага, щом се излееше. В езерото Чад се вливаха много притоци, а единственият му отток беше синият небесен свод, който се извисяваше безоблачен над просторното пустинно езеро и смучеше ненаситно изпаренията му.

До това езеро исках да отида. Но колкото беше лесно то да бъде намерено на картата, толкова беше трудно човек да се добере до него. Във всички географски карти езерото Чад се натрапва като синьото сърце на Африка, но не се срещат две карти, в които то да е показано с една и съща форма. Ту е кръгло като чиния, ту е извито като въдичарска кука, ту е изрязано като дъбов лист. Най-добросъвестните картографи го очертават с пунктир, защото никой не е в състояние да определи формата на езерото Чад. Тя се мени непрестанно. По повърхността му се носят хиляди плаващи острови, движат се насам-натам, сблъскват се, сливат се, приближават се до брега, образуват полуострови, пак се откъсват и се отдалечават в неизвестна посока. Езерото, което обикновено обхваща 25 000 квадратни километра площ, често пресъхва до половината, тъй като дълбочината му се движи между един и пет метра. Най-дълбоката точка достига шест метра. На много места в северната част е толкова плитко, че папирусовата тръстика покрива огромни участъци. Папирус расте и на повечето от островите, които плават във вечна регата.

Република Чад не притежава железници. Нито пътища, позволяващи движение през цялата година. Тя е рай за ловците и хората, уморени от удобствата на нашата модерна цивилизация. В столицата има първокласни хотели, аптека, барове, редица ултрамодерни административни сгради, пълни с черни служещи, повечето с двоен белег на брадата и челото, сочещ племенния произход. Широките асфалтирани улици между малки дворове с френски вилички от колониалната епоха, завършила през 1960 година, се превръщат в изровени сокаци с екзотична романтика, щом навлязат в пясъците на предградията между редици арабски къщурки, а после се сливат с керванските пътища, минаващи през самотни селца с кръгли негърски колиби. Ако човек реши да тръгне на далечен път извън столицата, когато завалят дъждовете, трябва да язди или да лети. Ала тогава реката става плавателна чак до дюкянчетата из блатистото крайбрежие, където се влива в езерото Чад.

Преди три дни бях прелетял над Средиземно море и над цяла Сахара с френски самолет, който веднъж седмично каца във Фор Лами на път за по-южните части на Африка. Всичко, което трябва да се внесе в тази република и не може да се мъкне с недели на камилски гръб, се пренася по въздуха. Автомобили, екскаватори, хладилници, бензин. Дори омари и крехко телешко месо за главния готвач на ресторант „Ла Чадиен“. Всичко се пренася със самолети.

На летището слязохме трима души с кинокамери и дарове за африканските лодкостроители, които идвахме да търсим. Свитата ми се състоеше от двама кинооператори — французина Мишел и италианеца Джанфранко. Искахме да изследваме и заснемем местните конструкции на лодки. В един пътепис за Централна Африка бях срещнал снимка, представляваща няколко негри в странен плавателен съд, сходен с тръстиковите ладии, които познавах така добре от Южна Америка и Великденския остров. Снимката беше направена в езерото Чад и авторът на статията сам подчертаваше поразителната прилика между тези лодки от вътрешността на Африка с ладиите, които строят от незапомнени времена индианците край езерото Титикака във високите плата на Перу. В Египет този древен плавателен съд беше отдавна изчезнал, ала в сърцето на континента се беше запазил. Стар кервански път водеше от Горен Нил през планините до Чад. Транс-африканският път на робите, както е бил наречен в по-нови времена. Антрополозите основателно предполагаха, че част от населението на Чад е имало прастари корени в долината на Нил. Чад беше африканско горнило. Тук слънцето пращаше палещите си лъчи над смесица от народности и човек трябваше да бъде специалист, за да се оправи сред различните племена и езици. Ала едно беше очевидно за всекиго. Така, както Чад образуваше преход между пустинята Сахара, която настъпва с пясъчните си дюни към границите на страната от север, и бездънните джунгли на тропическия пояс, които нахлуват от юг, така северната част на републиката беше населена от бедуини и араби, а южната част изключително от негри. Двете раси се сливат в централните равнини и столицата Фор Лами, където се опитват да образуват нация от географски отломки, които в миналото случайността е обособила като временна френска колония.

След студен душ в хотелската стая с климатична инсталация се вмъкнахме в нажежено такси и се насочихме към официалното пътническо бюро. Широката главна улица гъмжеше от леки коли, велосипеди, пешеходци. Тук-там зървахме някой бял сред морето от африканци. Белите бяха френски чиновници и колонисти, предпочели да останат в столицата след освобождението. Началникът на туризма влизаше в това число.

Обяснихме, че сме дошли, за да се осведомим как бихме могли да се доберем най-лесно до езерото Чад, след като не виждахме на картата нито железници, нито пътища. Началникът на бюрото разгърна шарена карта със снимки на лъвове и всякакви диви зверове от джунглата. Можехме да получим право да бием показаните животни срещу прилично възнаграждение, ала трябваше да заминем на юг в противоположна посока на езерото Чад. Заявихме, че държим да отидем на езерото, понеже е единственото място, където очаквахме да намерим папирусови лодки. Началникът сгъна картата и каза, че щом не харесваме обектите, които като специалист ни препоръчва, не е в състояние да ни помогне. Той завъртя спокойно шкембето си към вътрешната канцелария и се прибра. Наложи се да извадя от паспорта си препоръчително писмо с куп печати от норвежкото Министерство на външните работи и да му го пратя по чернокож служащ. Шишкавият началник се показа отново и сега ни обясни любезно, че е невъзможно да се стигне до езерото Чад, докато реката не стане пълноводна. Освен това папирусът растял чак край Бол в североизточната част, а до това селище можело да се отиде само по въздуха. Готов ли съм да наема самолет?

Разбира се, щом няма друг изход!

Началникът на пътническото бюро вдигна телефонната слушалка. В страната имало два едномоторника и двата били на ремонт в хангара. Третият самолет бил двумоторник, но се нуждаел от осемстотинметрова писта, за да кацне, а пистата в Бол била дълга шестстотин метра. Шишкото добави, че било забранено да се снемат филми без разрешение на правителството. Пък и точно сега страната била разтърсена от размирици. Арабското население в околностите на Бол било мохамеданско и се бунтувало против негрите, които били християни и държали властта в ръцете си. Затуй сме щели да се изложим на опасности, ако се опитаме да проникнем в северната част на страната тъкмо сега. За да ни докаже благоразположението си, началникът на туризма ни предостави колата и шофьора си, та да посетим когото пожелаем във Фор Лами и разпитаме лицата, запознати с действителното състояние на нещата.

Даде ни адреса на един ухилен широкоплещест французин с татуирани ръце, дошъл да проучи възможностите за подобряване рибното стопанство и развитието на модерен риболов в езерото Чад. Този специалист ни обясни, че единственият начин да се стигне до папирусовите блата около Бол, е да се прекоси с джип пустинята, водеща за източната част на езерото. Същото ни потвърди един лекар, който беше звероукротител и минаваше за най-добрия ловец и познавач на страната. И двамата натъртиха на факта, изтъкнат от началника на пътническото бюро, че засега в тези области царят размирици. Имало и голям речен кораб, който периодически обикалял, за да изкупува от селяните туземното жито, ала не било известно къде се намира параходът.

Малко държави бяха сметнали за нужно да открият посолства в столицата на Чад, но Франция поддържаше дипломатически отношения с предишната си колония. Явихме се с Мишел в посолството, ала посланикът беше пристигнал във Фор Лами едва преди месец, пък и нито един от служещите не бе ходил никога на езерото.

Вече трети ден се въртяхме в столицата, обикаляхме канцелария подир канцелария, вила след вила, запознавахме се с любезни хора, които ни черпеха кафе, студена бира или уиски и ни даваха адреси на свои познати, които навярно биха ни посочили изход. Така обходихме целия кръг, докато адресите, които получихме, ни върнаха при началника на пътническото бюро и лицата, с които бяхме разговаряли предишните дни. Тогава решихме да се доберем до Бол на своя глава с джип. Получихме необходимото разрешение от властите. В Бол се намираше единственият радиотелефон в района на езерото и Министерството на вътрешните работи се съгласи да уведоми тамошния шериф за предстоящото ни пристигане. Оставаше да получа от Министерството на информацията позволително да снемем филм. И там, както навсякъде, негри, не араби, заемаха кажи-речи всички обществени длъжности. Министърът зарови пръсти в къдравата си коса и прихна да се смее, когато прочете поправката, която беше извършила секретарката в продиктуваното й разрешително.

— Господинът е археолог, архе-о-лог — каза той, като върна документа и кимна с глава към мен. — Поправете го на „ар-хе-о-лог“, иначе мохамеданите от областите, където отива, ще му отрежат главата!

Надникнах предпазливо над рамото на къдрокосата хубавица. Официалният език на републиката е френски. Той е единственият общ език за различните народности. На хартията бях посочен като „archeveque“ вместо „archeologue“, тоест „архиепископ“ вместо „археолог“.

Грешката бе поправена и министърът ме увери, че не е шега човек да бъде замесен в религиозните борби на страната.

С надлежните документи и двама черни шофьори, единият от които, Баба, се похвали, че бил ходил вече в Бол, напуснахме столицата на следното утро преди изгрев-слънце. Решихме, че ще бъде най-сигурно да се разпределим в два джипа, за да си помагаме при злополука в пустинята. Тази мярка се оказа крайно целесъобразна. В предната кола имахме жълта карта без хоризонтали, където бяха подчертани с червено имената: Фор Лами, Масакори, Алифари, Кайром, Нгури, Исейром, Бол. Намерихме без трудности първите селища. Помогнаха ни прилични пътепоказатели. Пясъчните пътища бяха така набити, че преминахме равнината със скорост над сто километра в час, без да се измъкнем за миг от въртящите се облаци прах, които сами вдигахме във висините към звездното небе. В началната част от пътуването на север се натъкнахме на екскаватори и множество работници, които строяха по билото път, проходим и през дъждовния период. Бяхме отминали първите няколкостотин километра, когато слънцето се издигна над равнината. Продължихме да се движим из все по-тесни странични пътища. Скоро двадесетият век се изгуби отвъд небосклона. Още извън столицата селищата представляваха пръснати купчини от кръгли негърски колиби със сламени покриви, повечето безлюдни. Постепенно навлязохме в големи ненаселени пустинни участъци с редки следи от колела. Тръгнахме по кервански пътища, които минаваха през села с кирпичени къщи и гъмжило от араби, кози, магарета, камили. Накрая нахълтахме в пустинни полета.

Пред нас се разстилаше пустинята. Южната покрайнина на Сахара. Последният термометър, който бяхме погледнали, показваше 50 градуса на сянка. Ала сега се намирахме в област, където нямаше нито термометри, нито сянка на мили околовръст. Зад нас лежеше саваната с ветрилообразни палми и сухи дървета, с растителни оазиси, където подскачаха газели, диви свине, стада маймуни, пъстроцветни тропически птици, а току пред самите колела на джиповете пробягваха тлъсти токачки. Тук пясъкът, напомнящ сняг по голи възвишения, образуваше вълни, дюни, хълмове, валози, само сухи пустинни храсти разнообразяваха понякога преситеното от слънце еднообразие на пустинната безкрайност. Слънцето. Сега то висеше отвесно над главите ни с металически блясък. Стоманата на колите беше така нажежена, че не можехме да я пипнем. Зноят дразнеше и пареше носовете, когато се опитвахме да вдъхнем дълбоко. Пустинният въздух беше наситен със ситна пепел, която нахлуваше отвсякъде.

Непрекъснато затъвахме в дълбоки пясъчни ями. С помощта на телено въже единият джип теглеше другия, като подлагахме под колелата стоманени плочи. Както можеше да се очаква, ту първата, ту втората кола се повреждаше от жегата, двигателите спираха да боботят. За щастие Баба и приятелят му се оказаха превъзходни механици, с ключ и отвертка в ръка сполучваха да се справят. В участъците, където пясъкът държеше, препускаха с бясна скорост. От време на време губехме следите от колелата и правехме големи обиколки, докато Баба сметнеше, че пак сме излезли на верния път. Така стигнахме до жалко селце, неотбелязано на картата. Точно пред първата кирпичена къщурка на склона двата джипа затънаха дълбоко в пясъка. Наложи се да слезем, за да ги изровим.

За пръв път се почувствувахме като на тръни. Араби, облечени в сиви дрипи и бели бурнуси, с безизразни лица, с втренчен поглед, се зададоха отвсякъде, пристъпвайки бавно, забележително бавно. Не откъсваха очи от нас, не отговориха на поздравите ни, нито изявиха готовност да ни помогнат. Скоро ни обградиха, продължавайки да се взират, без да отвърнат на усмивките и приветите. Нито една жена. Кожата им беше толкова черна, колкото и кожата на нашите двама негри, черни като на гарвани. Ала острите черти на лицето, острият нос, тесните устни издаваха, че са араби. Суровият живот в пустинята беше сложил груб отпечатък върху кожата и мисълта. Тук нямаше никаква власт. Никаква пощада. Никаква телефонна линия. Светът отвъд пясъчните дюни се представляваше само от двата ни джипа, заседнали в пясъка.

Поставихме железните плочи зад колелата. Баба и приятелят му седнаха зад кормилото и надуха безполезно газта. Пясъкът се разхвърча, като че го подгони вихрушка. Арабите не мръднаха, сякаш очакваха нещо, горяха от нещо, което изпълваше въздуха с напрежение. В погледите им се долавяше настървеността на вълци, достатъчно беше един да даде знак, за да се нахвърли цялата глутница. Трябваше да избързаме, за да вземем надмощие. Пристъпих към един от арабите, който имаше вид на вожд. Подадох двете лопати и му посочих, че искаме да накара двамина от хората си да копаят. Малко изненадан, той се поколеба за миг, после взе лопатите и с отривистия глас на строг сержант излая някаква заповед към глутницата. Мигновено новопровъзгласеният главатар подпря яките си плещи до моите и взе да тика. За малко не ни смазаха, защото сега всички се надпреварваха и блъскаха да помагат. Благодарихме с ръкомахания и продължихме сред прашна вихрушка през селото, сетне по очертан кервански път толкова бързо, колкото можеха да се въртят колелата ни.

Следобед минахме през второ подобно село, зареяно в пущинака. Веднага усетихме, че никак не сме добре дошли. Промъкнахме се през мравуняка от хора и почиващи камили, магарета, кози на едно пазарище сред кирпичени къщурки. Свъсени, зли араби се притискаха, мълчаха и не отговаряха на поздравите ни, сякаш се опитваха да отгатнат намеренията ни и да разберат дали сме представители на правителството, дошли да въвеждат християнството или да събират данъци. Какво друго биха могли да търсят чужденци в пустинното им кралство? Личеше отдалеч неприязънта им, затова профучахме колкото се може по-бързо.

Свечеряваше се, а жегата продължаваше да ни души мъчително за гърлата. Баба го болеше глава. Двамината, които седяха в задния джип, бяха изцяло покрити с прах и изоставаха все повече и повече. Водата, която носехме в голям бидон, беше отвратително гореща. Не уталожваше жаждата, защото изгаряше устните. В селата, през които минахме, не зърнахме никакви плодове, само стомни и кратуни с мътна оазисна вода и блудкаво козе мляко. От сутринта не бяхме забелязали по пътя празна бутилка, тенекиена кутия, къс хартия. Единствено, когато напускахме столицата, бяхме видели парчета от счупено шише. Тук всичко беше домашно производство: къщите, облеклото, впрегатните такъми. По пътищата сновяха дълги кервани от тежко натоварени дребни магарета, високи камили с клатушкащи се на гърба им мъже, босоноги жени, които ситнеха и подтичваха подире им с делви и кошници на глава. Онова, от което не се нуждаеха за собствена употреба, го отнасяха на пазара в съседното село. Намирахме се в свят, нямащ нищо общо с нашия свят, самостоятелен, неповлиян, независим. Цялата ни цивилизация можеше да загине, но тези хора пак щяха да живеят все така първобитно, все така просто, все така непридирчиво, задоволявайки се с малко, сраснали непоколебимо със земите си и обвързани от традицията.

В края на краищата мернахме и езерото. Синьо и лъскаво като студена стомана, то се стелеше в краката ни и отразяваше пустинното небе зад сочна пролетнозелена тръстика, папирусова тръстика. От върха на пясъчната дюна то ни се струваше недействително въздушно видение, блазнещо ни да слезем от колите, да се спуснем, да се проврем през свежия гъстак, да се гмурнем в сините води, да пием, да се потопим, да се разхладим, да смъкнем жълтите кори от прах, полепнали по ушите, ноздрите, веждите, да отпушим всички пори на тялото, да се измием, пак да пием, да пием ненаситно. Бяхме седели тринадесет часа в джиповете и се канехме да раздвижим вдървените си крака и да тръгнем тромаво по хълма, но Баба ни задържа. Не било безопасно да се оставят колите. Щяло да бъде по-добре да потърпим, докато стигнем в Бол. Селището имало открит плаж и ако запазим скоростта си, щяхме да се доберем, преди да се е стъмнило.

С голямо усилие се овладяхме. Вода, толкова наблизо, така небесносиня, изкусително прекрасна с прохладната си шир отвъд тръстиковата завеса. Отново се наместихме с обложени от праха небца, затръскахме се и се запревивахме в напечените джипове. Баба се спусна с пълна скорост по дюната и нахълта в други пясъци, все повече пясъци и пустиня.

Трябваше да благодарим на Баба. Чак по залез-слънце двете коли достигнаха здравия кервански път, идващ от пустинните села на изток. Препуснахме право през безлюдното пазарище, излязохме на плажа. Възнамерявахме да се хвърлим с дрехите във водата, спря ни предупредителен глас. На брега стоеше млад флегматичен французин с брада. Слязъл временно в градчето, тъй като бригадата му изследвала с корабче езерото.

— Не влизайте! — каза ни сухо. — За няколко минути ще бъдете пронизани от билхарзията. Цялото езеро гъмжи от червеи.

Погледнахме Баба. Шофьорът сви рамене, качи се в колата прашен и седна зад кормилото.

Божествено красивото езеро беше пълно с билхарзия, един от най-коварните паразити на Африка. Тя представлява почти невидимо червейче, дълго милиметър и толкова тънко, че с голяма бързина пробива човешката кожа, снася яйцата си в тялото, което се пронизва от личинките, пълзящи навред и разяждащи го отвътре.

Поблагодарихме на французина за предупреждението и го запитахме дали не знае място, където бихме могли да се измием. Той поклати глава със съжаление. Селището се снабдявало с вода само от езерото, затова се налагало да бъде преварена или оставена няколко дни, докато се утаи, преди да бъде употребена.

Другите местни жители ни зяпаха отдалече. Неочаквано от варосана къща излезе великански негър, придружен от малка свита. Групата се запъти с полюляваща се походка към нас. Исполинът имаше вид на типичен племенен вожд. Изпълняваше длъжността на заместник-шериф в Бол, тъй като самият шериф бил заминал за вътрешността на провинцията. В Бол никой не беше получил обещаното предупреждение, че ще пристигнем. Кои сме и къде са книжата ни? Шерифът Адум Рамадан страдаше от зъбобол и не беше в добро настроение. Понеже отговаряше за цялото население на градеца, две хиляди араби и негри, от които двеста бяха местни главатари, не разполагаше с излишно време. Мишел му даде аспирин и му обясни, че търсим място за спане, защото не сме спирали никъде из пътя, откакто нощес бяхме потеглили от Фор Лами.

— Тогава сте се движили бързо — забеляза сухо шерифът, като се престори, че не забеляза намека.

После пак запита защо от столицата не са го уведомили, че ще пристигнем. Радиотелефонът бил в изправност. Можели сме да благодарим на съдбата, загдето сме се отървали без премеждия. Само през текущия месец по керванските пътища между Фор Лами и Бол, по които бяхме минали, арабите изгорили пет джипа. Предишния месец в същите области били избити шестдесет бунтовници. Край пътя били намерени две отрязани глави на негри и властите ги изложили, за да установят кои са жертвите. Препоръча ни да не напускаме града, докато не си намерим сигурно превозно средство, за да се върнем през пустинята.

Великанът с болния зъб прати един от придружителите си да ни отведе до самотна циментова постройка край плажа и с мълчаливия си щаб се изгуби в нощта. Сградата се състоеше от коридор и малко помещение с преградени кабини, където трябваше да прескачаме заспали вече мъже и жени. Това беше обществената странноприемница на Бол, в която можеше да пренощува всеки. Когато прескачахме легналите, надигаха се глави и ни изглеждаха хора, чиито лица бяха далече от ангелските. В един ъгъл имаше душ, но видяхме само нечиста вода, побеляла от сапун, достигаща двадесетина сантиметра в една яма на пръстения под. Понечихме да помпим, ала се отказахме, щом открихме, че тръбата идва направо от езерото и че следователно водата е пълна с червеи билхарзия. Щем-нещем приготвихме се да легнем, пожълтели от пустинния прах.

Придружителят ни току-що беше измел старателно пода, където щяхме да разстелем спалните чували, когато се отби шерифът, който минавал край странноприемницата. Сега голямото му добродушно лице грееше от широка усмивка. Зъбоболът беше преминал. Искаше да получи остатъка от лекарството на Мишел в замяна на три легла, които можеха да ни донесат от дома му. Спахме с мрежи за комари на главата и пистолети под възглавницата. Цялата нощ невидими непознати се навъртаха в непрогледната тъмнина. На няколко пъти долавях човешки дъх на ухото си. Сънят ни бе неспокоен.

Когато слънцето се издигна над езерото, пробуди ни мънкането на редица араби, които бяха коленичили край стената, правеха метани и се молеха, обърнати към Мека. Поканиха ни на закуска у шерифа. Той се намираше във великолепно настроение и не ни позволи да се докоснем до провизиите си. Занапред щяхме да се храним на трапезата му, докато сме в Бол. Имаше наистина превъзходен готвач. Само че човек не трябваше да стиска много здраво зъби, когато дъвче, защото щеше непременно да схруска и пустинен пясък.

Тоя ден зърнах първата папирусова лодка. Тя се плъзна плавно по огледално гладката вода на омагьосаното езеро, което беше променило съвсем формата си от снощи. Когато пристигнахме, срещу странноприемницата видяхме самотен голям, нисък остров. Сега беше изчезнал, ала бяха се появили три нови острова на други места. Докато ги наблюдавах, забелязах, че най-малкият мени бавно положението си. Движеше се надясно, като зад него се беше образувала лека бразда във водата. Приличаше на грамадна добре подредена кошница с цветя, гъст букет от златисти папирусови цветове с тънки като косъм реси, събрани в рехави китки, най-високите в средата, най-ниските изящно наведени встрани, оглеждащи жълтите си чела и зелените си стъбла в небесносинята вода. Сред тях малки пълзящи растения и други цветя и листа правеха композицията още по-съвършена. С торфеното си дъно от сплетени корени и растителни влакна целият остров плаваше величествено без грохота на двигател или плясъка на весла. Папирусовата лодка се плъзна леко и уверено край плаващата цветна кошница. В нея стояха двама снажни негри с бели дрехи, изпънати като оловни войници, и се отблъсваха с дълги пръти. Жълтата ладия със стройните чернокожи също се отразяваше в езерото и огледалният образ, който играеше нагоре-надолу, събуди във въображението ми други тръстикови лодки, които действително се носеха нагоре-надолу откъм опакото спрямо нас, защото се намираха на противоположната страна на земното кълбо, в южноамериканското езеро Титикака. Ладиите от езерото Титикака приличаха толкова на лодките, които сега виждахме, че биха могли да заменят огледалния образ.

Горях от желание да опитам някоя от тези ладии в езерото, след като узная как се строят. Защото нито един непосветен не би съумял да построи лодка с подобна форма, свързвайки папирусовата тръстика, както му хрумне.

Шерифът ни отведе на тържествена аудиенция у султана М’Буду М’Бами, който беше духовен глава на окръга и най-могъщият човек в широката околност. Шерифът и заместникът му бяха негри от южните части на републиката, пратени от Фор Лами, за да защищават политическите интереси на християнското правителство. Султанът произлизаше от местното племе будума и с него бяха всички мохамедани в областта.

Шерифът беше широкоплещест, набит и приличаше на добродушна горила, а султанът беше тънък като върлина и дълъг два метра. Главата и долната част на лицето бяха забулени, дрехата му стигаше до земята, тъй че се виждаха само кривият му нос и орловият поглед. Всички местни главатари изуха обувките си, преди да влязат в глинения двор пред простата кирпичена къща на султана, където се извършваше аудиенцията. После ни отведоха на голям пясъчен площад в средата на града, където щеше да се яви султанът на своя бял чистокръвен жребец в чест на гостите. Докато двама слуги държаха коня за юздата и непрекъснато го изправяха на задните крака, султанът седеше неподвижен, обкръжен от хубавици в пъстроцветни облекла, които подтичваха около него и развяваха прозрачни воали. Щом шествието завърши обиколката под звуците на тъпани и зурли, от края на площада се яви гъста редица ездачи и профуча край нас в бесен галоп с извадени мечове и дрезгав рев. Единият от конниците беше особено нахален, препускаше съвсем близо, копитата на коня туптяха край върха на обущата ни, а сам той се наклоняваше над главите ни, ревеше диво, правеше свирепи гримаси и размахваше ножа си. Запитах предпазливо шерифа какво означава това поведение. Той се задоволи да обясни, че ездачът само се повдигал. Ала Баба със смях ни каза, че искал да покаже презрението си към всички немюсюлмани. Султанът, напротив, се държа чудесно. Когато узна, че искаме да се научим как се строят папирусови лодки, прояви най-жив интерес и ни прати сродника си Омар М’Булу, също негър от племето будума, който живееше в голяма сламена колиба с формата на кошер, подобна на всички други, образуващи квартала на негрите будума в столицата на окръга Бол. Само шерифът и заместник-шерифът имаха варосани вилички с червена бугенвилия^[13] над стените. Другите къщи, освен кръглите сламени колиби на чернокожите будума и канембу бяха построени от кирпич и принадлежаха на арабите.

Омар беше снажен, висок, строен, чер като кюнец, имаше гладко обръснат череп и големи усмихнати очи. Говореше будума и арабски с нисък приятен глас и завършваше всяко изречение с усмивка. Прехранваше се с риболов. Не се колеба нито миг, когато Баба го замоли на арабски да ни построи папирусова лодка. Измъкна от сламената стена на колибата дълъг нож и се запъти пред нас към езерото, метнал на рамо дългото си синьо палто. Черните мускули се разиграха, когато се наведе и размаха ножа към коренищата на високата папирусова тръстика. Едно след друго дългите меки стъбла бяха извлечени и струпани в края на блатото. Муса Булуми, полубрат на Омар, дойде да помага доброволно. Беше по-възрастен и по-дребен, имаше също гладко обръсната глава, но не и царствената осанка на Омар. Муса говореше само будума, ала се хилеше на всичко, независимо дали Баба му говореше на арабски, Мишел на френски, Джанфранко на италиански, или аз на норвежки. Муса показваше много по-голяма сръчност от брат си, когато работеше с тръстиката.

На брега се образува голяма камара зелен папирус. Щяхме да видим как се строи тръстикова ладия. Две големи папирусови лодки, годни да издържат по десетина човека, лежаха завързани в края на водата. Нарисувахме на пясъка, че искаме малка ладия, дълга четири метра, която бихме могли да отнесем на покрива на колата. Извикани бяха още двама негри будума. Те седнаха на пясъка под самотно дърво и почнаха да стържат месести палмови листа, наподобяващи кожа. Показаха се жилави бели влакна, които се нищеха като тънки конци за шев. Те бяха разтрити между дланта и бедрото, докато се усукаха на връв, от която бе изплетено здраво въже. Сега Омар и Муса можеха да почнат лодката, а другите продължиха да плетат усилено въже.

Папирусът беше дълъг над два метра и дебел четири-пет сантиметра при корена със заоблено триъгълно напречно сечение. Не беше прешленест и кух като бамбука, а плътен и шуплест по цялата си дължина подобно на жилав бял шуплест каучук, покрит с тънка гладка ципа. Омар почна, като взе една тръстика и я цепна на четири ивици, които увиснаха в най-дебелия си край. В разклонението вмъкна четири цели стъбла откъм корените, сетне между тях вкара постоянно увеличаващо се количество тръстики, които затегна с въжета така, че дъното се изду като върха на снаряд. Всеки от двамата лодкостроители пъхна единия край на въжето в устата и застяга възела с пръсти и зъби толкова напрегнато, че черните мускули на ръцете и врата играеха. Очевидно трябваше да се пристегне шуплестият край на отрязаните тръстики, докато се затворят порите.

Дебелината на конусообразното дъно се увеличи отпред и отзад и получи диаметър около половин метър. После то бе продължено с равна цилиндрична форма подобно на огромен молив. Тогава острият край бе повдигнат на здрав дървен труп и лодкостроителите почнаха да скачат и да тъпчат дъното, докато му придадоха формата на извит слонски зъб. Така издигнатият нос на лодката бе готов. Към него бяха наставени два по-къси тръстикови снопа, прилични на рало, и дъното се затвори плътно. Когато дължината на лодката достигна посочената от нас дължина, ладията бе допълнена със симетрични детайли, освен кърмовата част, където тръстиката продължаваше да стърчи като клечките на метла. Това позволяваше на лодкостроителите да продължат ладията до безкрайност. Въпросът за кърмата Омар и Муса решиха по най-прост начин. Взеха най-дългия нож и прерязаха папируса, сякаш режела края на наденица. Лодката беше готова за пускане в езерото с остър издигнат нос и тъпа пресечена кърма. Работата завърши за един ден.

— Кадай! — каза Муса, като тупна ладията и се ухили.

Така се наричаше на езика будума тръстиковата лодка, на която бяха изградили цялото си съществуване хората, които се бяха заселили край езерото в зората на времената. Никой не знае кога. Както никой не знае кой им е бил учителят. Може би далечни прадеди, минали по керванския път от долината на Нил. Във всеки случай този прастар тип ладия се беше запазил навсякъде из езерото, където растеше папирус. Дори в далечните участъци, влизащи в територията на републиките Нигер и Нигерия, лодките се строяха по същия традиционен начин с една и съща форма, независимо че се менеше дължината и широчината им.

Четири големи дървени лодки, издълбани в огромни дънери, които се бяха спуснали навярно по река Шари при пълноводие, сега лежаха завързани в един отвор между тръстиката, където отнесохме тревнозеления си „кадай“. Използвахме ги като пристан, за да не се мокрим, Омар посочи с презрение тези яки плавателни съдове, пълни наполовина с вода подобно дълги вани. Това бяха лодки на негри от племето канембу, които не умееха да строят тръстикови ладии, както негрите будума.

Гласях се да скоча в новопостроения „кадай“, който се полюляваше като крива зелена краставица, когато се яви Абдулах. Виждах го за първи път. Дойде неочаквано, ала тъкмо на време, сякаш беше дух от лампата на Аладин.

— Bonjour, monsieur — представи се той. — Казвам се Абдулах. Говоря френски и арабски. Нямате ли нужда от преводач?

Точно от такъв човек се нуждаех. Как иначе щях да науча от Омар и Муса интересуващите ме подробности, когато излезем тримата в езерото с малката зелена ладия.

Абдулах беше вежлив, носеше дълга до земята дреха и се държеше с достойнството на Цезар. Имаше лице, по-черно от нощта, гладко обръсната глава, както Омар и Муса, и белег, нанесен на челото и в основата на носа. Този племенен знак по-скоро привличаше, отколкото да отблъсва. Очите играеха живо, от устните не слизаше усмивка, а зъбите белееха при очарователния смях на Абдулах, истинско, хармонично чедо на природата, съобразителен помощник и весел придружител. Абдулах Джибрин набави сякаш по чудо две груби гребла и ми подаде едното.

Докато четиримата се намествахме в малката папирусова лодка и кинокамерата бръмчеше, за да увековечи събитието, присъствахме на необикновено зрелище. Беше пазарен ден в Бол. Няколко хиляди души, облечени пъстроцветно, бяха дошли от пустинята и островите в езерото. На пазарището кипеше буйно оживление, не се виждаше празно кътче от пясъчния хълм, едва се разминаваха жени, мъже, деца, с делви и големи табли на главата, пълни с ароматични подправки, слама, кожи, орехи, сушени корени, африканско жито. Белязани лица, голи женски бюстове, хленчещи дечурлига. Смирени погледи, ревниво дебнене, флиртуващи очи. Въздух, напоен с уханието на подправки, смесен с миризмата на пресни магарешки фъшкии, сушена риба, мръсотия, пот, кисело мляко. Слънцето изгаряше всичко, бръмченето на мухите беше изцяло заглушено от клокочещи, крещящи, мънкащи човешки гласове, които подканяха или се пазаряха на три различни пустинни езика, стотици говеда мучаха, хиляди магарета, кози, камили ревяха, врещяха, пръхтяха и над общата врява се издигаха равномерните удари на оръжейниците, които ковяха остриета на ками и върхове на копия от звънък метал. Сега от мравуняка се отдели група чернокожи и се насочи към езерото, карайки отпред с викове и удари на сопи стадо африкански говеда с големи вити рога. На брега те се съблякоха голи, завързаха нещата си на вързопи, които закрепиха на главите си, вкараха добитъка във водата и заплаваха след говедата. За разлика от европейците, изглежда, че мнозина от чернокожите са неподатливи на билхарзията, макар болестта да е силно разпространена сред крайбрежното население и да взема немалко жертви.

Негрите, които придружаваха добитъка, имаха пред себе си поплавъци, направени от лека дървесина, подобна на балсата, или от папирус, точно каквито бяха поплавъците за един човек в Перу и на Великденския остров. Скоро останаха да стърчат само черните глави с високите вързопи, закрепени на темето, и извитите върхове на поплавъците, а пред тях стадото витороги говеда, насочени към продълговат остров отвъд пролива. Абдулах обясни, че плувците са семейство будума, дошла на пазара, за да купи добитък, който сега откарвала на острова си. Бял пясъчен плаж и палми с перести листа показваха, че не е плаващ. Други два острова с веещи се папирусови цветове, ала без пясъчна ивица, тъкмо влизаха в протока.

Докато гребяхме, Омар с помощта на преводача Абдулах обясни, че на плаващите острови живеят много семейства будума. Омар и Муса също били родени на такъв остров. Муса продължавал да живее на него, в Бол дошъл, за да продава риба. Езерото гъмжало от риба, най-едрите екземпляри надхвърляли човешки бой. Срещали се крокодили и хипопотами, но не били останали много. Добитъкът и другите домашни животни заедно със стопаните им следвали движението на плаващите острови и често митничарите в Нигерия изпадали в затруднения, когато някоя групичка будума прониквала в тяхна територия, без да е прекрачвала прага на колибата си. Когато едно семейство местело пасищата си от един остров на други, говедата и хората обикновено плували. Ала когато излизали на риболов или преминавали през езерото до далечни брегове, винаги използвали папирусови ладии. В Бол узнахме, че понякога се строили лодки, годни да пренесат четиридесет тона товар, или повече, а Муса твърдеше, че веднъж направили „кадай“, на който натоварили осемдесет говеда и ги прекарали през езерото. Друг „кадай“ плавал с двеста човека на борда.

Разказите за товароподемността на тръстиковите лодки ми се струваха невероятни, но когато Муса, Омар, Абдулах и аз скочихме на нашата набързо скалъпена лодчица, почнах да им вярвам. Ладийката беше толкова тясна, че не можех да седна със свити крака. Стояхме прави и пазехме равновесие, без папирусът да се огъне или заклати. Водата, която отдалече изглеждаше така синя, съвсем не беше бистра и не изпитвах никакво желание да се цамбурна в тази супа от червеи. Особено край тръстиките това беше още по-опасно, защото червейчетата произлизат от един охлюв, който живее върху самия папирус. Двамата лодкостроители решиха да си разменят местата: пазейки равновесие, те се държаха за нас, за да не ни съборят. Каквито и размествания да правехме, малкият плавателен съд не мърдаше и не потъваше, сякаш беше надут гумен сал. Сред тръстиките на най-големия остров намерихме стара, полуизгнила ладия. Много от свръзките се бяха разпуснали, ала развалината ме задържа, когато се осмелих да се кача предпазливо на нея. Каква възраст можеше да има? Навярно една година — предположи Омар. Но никой не би могъл да знае с положителност. Във всеки случай лодката не беше наскоро построена, а продължаваше да се държи на водната повърхност.

Цял ден гребахме между приказно красиви папирусови острови. Дойдоха и други негри с един от големите „кадай“, завързани до дървените лодки. Събрахме се четири папирусови ладии и почнахме да ловим риба с мрежи. Около нас се мятаха едри риби „capitaine“^[14]. Свечери се. Първият ни ден на борда на тръстиковата лодка завърши.

Тримата европейци стояхме пред странноприемницата и съзерцавахме сияйното звездно небе. Местните пътници лежаха вече наблъскани на пода и спяха. Току-що се бяхме прибрали от една колиба, където Бил Халисей, млад самотник от Американския корпус на мира, ни беше предложил душ, приспособен от вдигнат нависоко бензинов варел. Бил спадаше към извънредно редките бели, които шетаха сами из пустинята и допринасяха с видим успех за уталожване на верските страсти. Той пробиваше сонди и доставяше вода при най-неблагоприятни условия. А в село, където бликваше вода, нито един мохамеданин не би посегнал на християните. Точно сега работеше в негърските и арабските квартали на Бол.

Чувствахме се като новородени, след като се бяхме изкъпали у Бил.

Застояхме се, за да се насладим още малко на чистия въздух, преди да се вмъкнем в душната обща спалня. На драго сърце бихме спали навън, ала беше опасно, защото нощем излизаха отровни змии на лов из пясъка.

Обкръжаваше ни знойна, безлунна тропическа нощ, звездите блестяха пълни с приказна романтика. Само жътвари и безчет жаби жужаха и квакаха отблизо и отдалече в тръстиките. Пустинята беше мъртва, и тя, и селището бяха тъмни, безшумни, потънали в нощта. Хвърлихме сетен поглед към звездите и тъкмо се канехме да се промъкнем през вратата на странноприемницата, за да си легнем, дочух звуци и дръпнах другарите си за ръката. Вслушахме се дружно. Някъде от пустинята долиташе далечно, едва доловимо думкане на тъпан и трептяща свирня на зурла. Целият Ориент се превъплъщаваше в тези тонове, създадени сякаш от самия пустинен пясък и провлечени от мекия нощен въздух, който ги носеше със себе си през тъмнината. Не се съзираше никаква светлина. Не исках да си лягам, без да съм видял странното зрелище, свързано с тайнствения нощен концерт. С мъка го чувахме. Предложих на спътниците си да отидем към музиката. Те отказаха. Предпочитаха да си легнат. Взех най-малкото електрическо фенерче и го пъхнах в джоба. Не възнамерявах да го използвам при движението си, налагаше се да пропълзя незабелязано, ако исках да наблюдавам зрелището спокойно и да не ме закачи никой. След историите, които ми бяха разказали, не се чувствувах в пълна безопасност. Фенерчето можеше да ми бъде полезно в миг на затруднение.

Беше дяволски тъмно. Ориентирах се по звездите, за да мога да се върна през равнината до странноприемницата, която се изгуби напълно в мрачната нощ веднага след първите неуверени крачки. Трябваше да стъпвам с високо вдигнати крака и предпазливо, за да не се спъвам. Вървях почти безшумно в ситния като брашно пясък. Движех се вече няколко минути, но ми се струваше, че тъпаните не са се приближили ни най-малко. Неочаквано се блъснах в кирпичена стена. Селото. Арабска къща. Завих край ъгъла и се насочих към свирнята. Вървях безпрепятствено, докато опипващите ми пръсти докоснаха тръстиков стобор. От нито една колиба не се промъкваше светлина. Тук почваше широка пясъчна улица между две редици тръстикови огради право към музиката. Взе да просветлява. Долавяха се очертанията на кръглите покриви срещу звездите, ала всичко зад мене беше съвсем черно. Рекох да ускоря крачката. Спънах се в нещо грамадно, космато, подвижно. Разнесе се пронизителен нападателен рев и бях съборен грубо в пясъка. Блъснал се бях в лежаща камила. Сухите стави изпращяха, изплашеното животно побягна. Заковах се на място. Никаква светлина. Никакъв звук от колибите. Само свирнята, която се чуваше вече съвсем ясно. Тъпани и зурли или подобни дървени инструменти. Продължих да вървя пипнешката през градеца. Сега музиката беше току под носа ми. Ненадейно зърнах газен фенер. Бях достигнал другия край на Бол. Забелязах многобройни сенки, които се плъзгаха край фенера все в една и съща посока. Там се намираше широк мегдан, навярно оттам почваше пустинната равнина. Пропълзях край ъгъла на последната ограда, тя беше кирпичена и удобна за облягане. Тогава съзрях купища човешки очертания. Прави и седнали. Промъкнах се до няколко деца, клекнали до същата стена и зяпащи със захлас зрелището около фенера. Никой не ми обърна внимание в тъмнината. Наоколо ми гъмжеше от народ. За предпочитане беше да остана прав до зида, за да не бъда виден. Всъщност навред се спотайваха хора и всички се бяха втренчили в безкрайното шествие край лампата.

То в действителност не беше шествие. Своеобразно хоро. Множество мъже, танцуващи в кръг около светлината. Те влачеха нозе, навеждаха се, изправяха се, спускаха ръце към земята, вдигаха ги към небето, продължаваха да се въртят в голямо колело, докато тъпаните и зурлите огласяваха нощната тъмнина с примамливите си ориенталски звуци. Виждах отчасти свирците, ала вътре в самия кръг ставаше нещо необикновено, което не можех да проследя точно. Между танцуващите от време на време се мяркаха и изчезваха две жени, като че седяха на някакви столове и се люлееха, от време на време като че някой ги дърпаше назад за косата. Нямаше как да надзърна по-отблизо, взирах се и се съсредоточавах в зрелището, което погълна цялото ми внимание. Един от танцуващите беше напуснал кръга и сега се насочи към мене, пристъпяйки със същия ритъм и размахвайки в такт със свирнята къс меч.

Това беше сигурно съвпадение, в мрака положително не беше ме забелязал. Но не, търсеше само мене. Не можех повече да се лъжа. Той махаше и въртеше меча точно пред носа ми. Усмихнах се насила, за да покажа, че ценя находчивите шеги. От черното лице не светнаха в отговор бели зъби. Смръщен и невъзмутим тъмният арабин продължаваше ритмичния си танц и заканителната сляпа фехтовка. Зад него провиждах хорото, което продължаваше да се полюлява, единствен тоя синковец беше дошъл да ми додява. След като се усмихнах няколко пъти, съобразих, че е безполезно да се хиля. Натрапникът се държеше безсрамно, предизвикателно, намирах се в рядко унизително положение, фехтовката се беше толкова приближила, че върхът на меча кажи-речи достигаше до върха на носа ми. След малко той заби заплашително ножа в стената от двете страни на лицето ми.

Мисълта ми работеше трескаво. Ако хванех острието на меча, щях да срежа пръстите си. Не можех да стигна самия арабин, въпреки че ми се струваше не дотам устойчив, сякаш беше изпаднал в транс. Дали не беше пиян? Не бях видял алкохол. Дали не беше под влиянието на наркотици? Не знаех. Не търсих и отговор, защото ми се налагаше да действам, преди да е забил меча в лицето ми.

Тогава чисто интуитивно извърших нещо, което ме накара да се запитам дали не съм изгубил разума си. Сетих се за близките и си казах, че ако ме видят, непременно ще заключат, че съм безнадеждно полудял. Сам се разиграх. Почнах да танцувам срещу негодника с ножа. Най-напред на място, за да не забода нос във върха на меча. Арабинът май се стъписа, ако изобщо беше способен да реагира. Стори ми се, че за малко изгуби такта, сетне продължи да играе с мене. Заситнихме, той назад, аз напред към светлината и хорото около фенера. Неусетно ни бе сторено място, без някой да даде най-лек признак на изненада или да измени ритъма. Бях така сляпо погълнат от желанието да следвам и повтарям движенията на останалите, че престанах да виждам арабина с меча, който ме отведе сред танцуващите, нито съзирах фигурите вътре в кръга, около които играехме. Когато наново си възвърнах способността да наблюдавам, забелязах само четирима музиканти. Те се кълчеха около фенера, а аз бях част от голямото колело, съставено от черни като въглен мъже — араби, будума, канембу, до един еднакво черни и през деня, и през нощта. Танцът беше относително прост, сам се натрапваше, стига човек да спазваше ритъма, крачка напред, подскок, поклон, и пак крачка. Мина доста време, докато установя, че кръгът намалява. Танцуващите се измъкваха почти неусетно. Скоро останахме десетина души да се въртим около лампата и свирците. Зурладжията навярно беше налапал пискуна от най-ранно детство, защото бузите му се издуваха като страните на херувимите с ангелски тръби. Когато надуваше зурлата, на човек се струваше, че черните гумени бузи се разтягат дотолкова, че стават кафяви. Може би тази игра на цветове произлизаше от жълтеникавата светлина на фенера. Ала едно нещо беше безспорно, по челото му струеше пот. Като се вгледах, открих, че пот облива лицата и на останалите, особено на танцуващите. Сега забелязах и друга подробност, на която не бях обърнал внимание по-рано. Играещите стискаха между пръстите дребна монета, те я повдигаха и сваляха, накрая, преди да напуснат и да се стопят в нощта, я подаваха на зурладжията. Съобразих, че в никакъв случай не бива да проявявам стиснатост, ако искам всичко да завърши благополучно. Измъкнах чадска банкнота и я стиснах между върха на пръстите. Танцувайки, зурладжията с тъпанджиите мигновено се приближи и наду свирепо пискуна под носа ми. Тактът се ускори, кръгът намаля още повече. Останахме четирима души, свирците съсредоточиха старанието си върху играча с най-богата почерпка. От съперниците ми се стичаше пот, за моя изненада те изглеждаха капнали, сякаш бяха участвували в състезание за издръжливост, макар то да не беше траяло повече от един нашенски продължителен туист или шейк. Изглежда ездачите от пустинята имаха по-малко упражнени крака от един скандинавски скиор. Това ме забавляваше. Може би все пак другите играеха отдавна, докато аз току-що се бях включил.

Ако се беше спазил първоначалният такт, стъпка, подскок, поклон, човек би могъл да играе до безкрайност. Сега обаче ритъмът се ускоряваше все повече и повече, свирците бързаха, един танцуващ отпадна, сетне още един. Участвувах очевидно в състезание. Устремността предизвикваше задъхване. Отказа се и последният съперник. Останах да танцувам сам. Зурладжията ме тупна по рамото и прибра банкнотата. Около мене се притискаше народ отвред. Опулени бели очи, смесица от движения. Всички искаха да бъдат по-наблизо, за да зяпат. Вдъхнах нощния въздух, приятно изморен и облекчен, че се отървах от досадника с меча. Не го зърнах, ала сега дойде шишкав мъж, водейки две яки жени. В сравнение с много по-стройните жени, които бях видял през деня, те не бяха нито млади, нито хубави. Черната им кожа лъщеше от пот, която се стичаше от челото точно, както у танцуващите мъже: Кой знае дали не бяха жените, които участваха в премятанията по средата на кръга. Дебелакът ги постави до мене, като че ми поднася трофейни купи. Стотици араби и негри се притискаха около нас в мижавата светлина на фенера. Ами сега? Как да се измъкна от все по-заплетеното положение? От тълпата? Как да се изплъзна в тъмнината и се върна в странноприемницата?

Точно тогава усетих, че здрава мъжка ръка ме тупна по рамото. Пред мене застана Омар с лице, което блестеше като слънце на жълтеникавата светлина.

— Monsieur brave tamtam^[15] — каза той и оголи похвално зъбите си.

С това изречение се изчерпа запасът му от френски. Ала Омар ме спаси. Единственият познат в гъмжилото. Празненството беше устроено навярно за простолюдието, понеже отсъстваха султанът и шерифът. Омар вдъхваше уважение. Щом зрителите видяха, че съм приятел със султанския сродник, сториха ни път и ние се измъкнахме през пустия градец към свирнята на цикадите.

На другия ден славата ми се беше разнесла из града. Оживено се предаваше от уста на уста какъв изкусен играч на там-там съм бил и какъв щедър бакшиш съм дал на чалгаджиите.

Шерифът обаче беше получил нови донесения за прояви на насилие и безредици от страна на арабите в пустинята. Настоя да не тръгваме, докато не си осигурим самолет. Тъй като не успяхме да влезем във връзка с Фор Лами по телефона, пратихме телеграма, че искаме да дойде да ни вземе самолет.

Имахме вече куп добри приятели в градчето и прекарвахме дните с папирусовата ладия в езерото. Изтече седмица. Неочаквано над плаващите острови забръмча самолет, който се спусна ниско над папирусите, завъртя се над покривите и кацна на заравнената пясъчна ивица, където миг по-късно посрещнахме френския летец. Той беше готов да отлети с трима ни веднага, но в малката машина имаше място за най-необходимите дрехи, не и за тежките снимачни съоръжения. Новата папирусова лодка натоварихме на една от колите, апаратурата предадохме на Баба, тъй като шерифът и султанът ни увериха тържествено, че никой няма да посегне на двамата шофьори, щом се движат през пустинята сами без бели пътници.

Последните, с които се сбогувахме, бяха двамата лодкостроители Омар и Муса и преводачът Абдулах. Когато запитах шерифа и султана дали биха разрешили на братята да дойдат по-късно в Египет, ако стане нужда от специалисти, за да построят папирусова ладия, те се съгласиха с нескривано задоволство. Абдулах преведе въпроса ми от френски на арабски за Омар, а Омар на будума за Муса. Двамината бяха така очаровани, че се разтърсиха от смях, заклатиха глави, обхванаха десницата ми с двете ръце, за да ми потвърдят готовността си.

— Съгласни са — обясни Абдулах. — Ще дойда и аз като преводач!

Седяхме вече в самолета, който отказваше да тръгне, затова не си спомням какво точно му отговорих, ала сигурно Абдулах го запомни добре. От джипа на Баба бяха донесени няколко жички и скачени в самолетния двигател. Скоро се извисихме над колибите будума, папирусовите лодки, тръстиките. Зад нас се виждаха безкрайните жълти пясъчни равнини, по които се бяхме друсали на път за Бол, под нас лежеше най-чудното островно царство на света — езерото Чад. Извън Бол то напомняше пъстро зелена кръстословица на синя основа. Плаващите острови съставляваха кутийки с безкрайно разнообразие на очертанията и безконечен хаос от тесни сини канали, виещи се около тях като цепнатини в разкъсания образ на пейзажа. В отделни кутийки се забелязваха съвсем малки обли негърски колиби и стада добитък, дребни като детски играчки. Тук-там в сините протоци се мяркаше жълтото синапово зрънце на някой „кадай“. Сетне синият цвят завладя простора чак до устието на река Шари. Полетът над езерото до Фор Лами в права въздушна линия трая само час.

В столицата останахме да чакаме джиповете ден, два, три. Радиотелефонът за Бол работеше и шерифът ни уведоми, че колите са заминали отдавна.

Със собственика на гаража пратихме джип, за да ги пресрещне. Шофьорът измина половината път до Бол и се върна, без да е открил друго, освен следите ни, водещи за езерото. Изпроводихме малкия самолет да огледа пустинята от високо. Летецът кръстосва участъците по пътя три часа, ала не забеляза никъде коли, заседнали в пясъците. Учените с корабчето в езерото отправиха своя джип в двете посоки между Фор Лами и Бол. И техният водач се прибра с празни ръце.

Предупредихме властите. Те не бяха в състояние да ни помогнат. Шефът на полицията заяви, че сме изправени не пред кражба, а пред гражданска война. Изпуснахме самолета, който смятахме да вземем и който се отбиваше веднъж седмично във Фор Лами. Двамата кинооператори трябваше да участват в друга експедиция за Етиопия, ала не можеха да заминат без скъпите си технически съоръжения.

Тогава ни споходи щастливо хрумване. С Мишел се явихме в главната квартира на френските защитни войски. Чад беше независима република. Французите се бяха оттеглили дискретно от правителствените канцеларии, където не се виждаше нито едно бяло лице. Ала при нужда бяха готови да се явят. Затова началникът на френската военна мисия можеше лесно да открие двата откраднати джипа. Поради въстанията на арабските племена в северните и източните части на страната французите поддържаха военни патрули на стратегически места в пустинята. Разполагаха с подвижни радиостанции и бяха готови да извикат френски парашутни войски, щом размириците добият характер на организирано въстание. То избухна няколко седмици по-късно.

След някой и друг час командирът ни уведоми, че откраднатите коли били намерени под сянката на голямо дърво в странично село на пустинята. Двамата шофьори бяха избягали с плячката, за да я продадат на арабите. Понеже папирусовата лодка, толкова важна за нас, не представлявала никаква стойност, захвърлили я в пустинята. За тяхно разочарование никой не пожелал да купи апаратурата. Единственото, което успели да продадат, бил бензинът. Изпразнили до последна капка резервоарите. Патрулът, който бе заловил двамата бегълци, съобщи, че можем да получим колите обратно във Фор Лами, ако пратим джип с гориво.

Какво стана с вероломния Баба и съзаклятника му не узнахме никога. Крадците не се намираха в джипа, който седмица по-късно спря пред стълбата на самолета, за да ни предаде откраднатите съоръжения точно когато голямата рейсова машина се готвеше да излети за Европа.

В замяна преданият ни преводач Абдулах бил задържан от местните власти и хвърлен в затвора, защото бил заподозрян, че в Бол помагал на търговците с черни роби за Египет. Ала това още не бе научил никой.

Под крилата ни се плъзнаха обаятелното горнило на Централна Африка, джунглата и пустинята, негрите и арабите, ослепителното слънце, собственият ни исполински самолет, който хвърляше сянката на двадесетия век и се беше устремил към безкрайността на Сахара, за да се понесе над пясъците й, без да остави следи в тях.

Довиждане, Африка!

V. Сред черни монаси при изворите на Нил
За папирус в Етиопия

Ако човек пожелае да си построи тръстикова лодка, ще му бъде необходима тръстика. Нуждаех се от папирусова тръстика. Къде се намираше този папирус? В езерото Чад сред пустинята. Ала от сърцето на Африка не водеха никакви съобщителни артерии към околния свят. Нито реки, нито пътища, нито железници. Човек би могъл да доведе лесно лодкостроители със самолет, но не и да си достави достатъчно папирус, за да построи кораб. Немислимо беше дори да се пренесе папирусът от тръстиковите блата край Бол до летището във Фор Лами.

Ами Египет? Естествено! Фараонът лежи в гробницата си, където са нарисувани по стените тръстикови ладии. Камъни и тръстика. Камъни в пустинята и тръстика по бреговете на Нил. Камъкът и папирусът са били дар на природата за най-древния нилски народ. И тиня, която се е разливала по течението на реката, спускаща се от планините на Етиопия. На тинята селяните са дължали благоденствието си. От тръстиката рибарите са правили лодките си, а фараонът е посягал на камъка, за да си осигури безсмъртие в отвъдния живот. На хартия от папирус египетските книжовници са записвали глави от най-старата история на човечеството. Камъкът е бил товарен на папируса и папирусовите ладии са били увековечени върху камъка. Папирусовият цвят се среща навсякъде в изкуството на древен Египет. Бил е емблема на държавата в Горен Египет, в митологията е бил свързан с лотосовия цвят на Долен Египет от човека птица Хорус, син на бога на слънцето Ра, през епохата, когато Египет е бил обединен в единна империя.

Ако иска да построи балсов сал, човек трябва да постъпи като инките. Ще отиде в джунглите на Еквадор да търси свежи, млади дървета, пълни със сок. Ако иска да направи папирусова ладия, човек трябва да постъпи като лодкостроителите на фараона. Ще нагази в големите папирусови блата край Нил, ще нареже прясна тръстика. Когато фараонът е пожелавал да си построи лодка, не се е изправял пред трудности. Лодкостроителите му са разполагали с опита на много поколения в областта на папируса и папирусовите ладии, работната ръка е била в изобилие, а строителният материал е растял в неограничени количества досам портите на двореца му. Папирусовите блата са се стелели по двата бряга на Нил, като се почне от Средиземно море и се навлезе навътре в пустинята.

Ала така е било някога.

— В Египет не расте повече папирус — увери ме Жорж Суриал, местен леководолаз, който познаваше така добре Нил, като че беше аутострада. — Все още има достатъчно камък, ако речеш да издигнеш пирамида, но няма папирус дори за лодка-играчка — засмя се той и насочи скутера, където седяхме, към брега, за да се убедя с очите си.

Нил беше пълен с платна и мачти. Те сновяха нагоре и надолу между палмови стъбла, пясъчни плитчини, обработени ниви, ала нито един жълтоклас папирусов стрък не накланяше кичеста глава над брега, за да се огледа в кафявата вода на реката. Папирусът е изчезнал в миналите столетия. Никой не знае по каква причина. Боговете са прибрали един от най-старите си дарове, сякаш са го измъкнали с корените. Камъните продължаваха да си стоят в планините и в пирамидите, обаче по-голямата част от тинята се беше изгубила. Новите стопани на страната я бяха задържали зад исполинските бетонни стени на Асуанския язовир. Когато папирусът е изчезнал от бреговете на Нил, изчезнал безвъзвратно и последният египтянин, който е владеел изкуството да се строят тръстикови ладии.

С камили, коне, леки коли, влакове, лодки, обикаляхме нагоре-надолу по течението на Нил. Гостувахме на рибарски лодки и товарни баржи. Седяхме на напечени от слънцето посивели палуби, ядяхме арабски хляб и бяло сирене, което чупехме с пръсти направо от буцата, надявайки се, че ще изкопчим сведения от дрипавите речни лодкари, които никога не бяха слагали обуща на краката си и рядко бяха прекарвали или никога не бяха престоявали цял ден на сушата, защото жените, децата, домашните животни, всичкото им състояние се намираше на борда. Там се бяха родили. За нилския рибар кърпената дървена лодка с платнен навес беше негов дом, негово село, негов свят. Научихме как може да се живее и да се домакинства на пространство, позволяващо едва да се завъртят лактите, как може да се готви на жив огън в пръстено огнище върху запалителна палуба, как може да се запазят сухите храни върху нажежената от слънцето открита ладия. Но ако имаше нещо да се научи върху папируса, рибарите се поучиха от нас, не ние от тях. През живота си не бяха виждали папирусов цвят, не знаеха дори за малката туфа, посадена заради чуждите туристи във водоскока пред стълбището на Каирския музей. Изобщо не бяха влизали в гробница. Никога не бяха чували от родителите си, че някога по Нил са плавали други лодки, освен ония, на които те живееха сега.

Ала Нил беше дълъг. Течеше през Египет, през целия Судан, продължаваше чак до изворите в Уганда и Етиопия. Казаха ни, че в езерата, откъдето извираше реката, папирусът растял още така изобилно, както в езерото Чад.

Древните културни народи трябва да са пътували надлъж и нашир из континента, тъй като няколко от старите египетски фараони са били родени в далечна Етиопия, откъдето води началото си Синият Нил. В средновековието дългото течение на Нил било напълно забравено и легендарните му извори били изместени в тайнствените, неизвестни „Лунни планини“, докато италианците и португалците открили наново горното течение на реката, когато европейците най-после се размърдали по времето на Колумб. Чак тогава човечеството узнало, че Синият Нил извира от езерото Тана, разположено високо над морското равнище във вътрешните планински вериги на Етиопия.

Фараоните са щели да бъдат твърде затруднени, ако е трябвало да си доставят папирус направо от изворите на Нил, понеже той е втората най-дълга река на света. В Мароко и Сицилия също расте папирус, но в скромни количества, недостатъчни, за да се построи лодка. В Судан царуваха междуособици и властите се отнасяха крайно неблагосклонно към чуждите туристи. Едва ли щяха да дадат входна виза на хора, твърдящи, че са тръгнали само да дирят папирус за направата на ладия. Етиопия, напротив, беше отворила широко врати за гости. Затова с рейсовия самолет кацнахме в Адис Абеба, разположен на 3000 метра надморска височина посред зелена котловина, осеяна с жълти полски цветя, в сърцето на гордата древна империя.

Спътник ми беше новоизпечен италиански кинооператор, тънък и с една глава по-висок от повечето хора. С труд се смести в малкия самолет, който наехме, за да ни отведе до езерото Тана. Скоро се залюляхме като в люлка от силните пориви на вятъра над тревистите, заоблени хребети на Етиопия. Под нас се виждаха живописни кръгли колиби, покрити с чимове, пръснати на тумби на тумби по била и върхове. Пейзажът напомняше вълнисто игрище за голф с всички отсенки на яркозеленото. После дойде ред на нарязани планини и диви, дълбоки каньони. В дъното им се белееха речни прагове. Скоро се заклатушкахме над горното течение на Нил, червеникавокафява вода напираше между шеметно стръмни скалисти стени, с резки извивки дълбоко в недрата на безкрайна зигзагообразна пропаст. Криволиците под нас символизираха величественото образно писмо на природата, разказващо, че от зората на времената тази прастара река е водила двубой с планината, разбивала я е с неустоимите зъби на времето, свлякла е милиони тонове раздробени скали под формата на тиня и кал по гористите склонове и пустинните равнини на Судан и Египет. От епохата на фараоните Нил беше разрушавал планините на Етиопия, за да ги отнесе като благодатен тор на земеделците в Египет. Дълбоките извивки на реката бяха написана история, защото представляваха отнесена плодородна почва за един от най-важните предтечи на световната култура.

Разсъжденията бяха прекъснати внезапно. Неочаквано самолетът хлътна право към скалистите стени. Докато летецът дръпне енергично ръчния лост, едното крило закачи върховете на дърветата от един планински гребен, изпълващ една извивка на пропастта. Същевременно чухме зловещ тътен, който ни обгърна от всички страни и напълно заглуши бръмченето на малкия самолетен двигател. Хванахме се за седалките, а стомахът ни се сви, стаихме дъх, когато пропастта на Нил ненадейно зейна пред нас в адски хаос. Цялата исполинска река се пресичаше напреко и увисваше като великанска отвесна стена пред очите ни. Мощни водни грамади се срутваха отпред, отстрани, отгоре, отдолу, отвесно, водоравно, бял кипеж, гърмеж, грохот, дим. Около нас слънцето потъмня. Тогава летецът пак дръпна лоста, отново се вкопчихме конвулсивно в седалките, докато кормилото, подпомогнато от силна въздушна струя, ни издигна и прелетяхме през величествена дъга, която се открояваше на синьото небе. Сетне се плъзнахме изящно над ръба на разпенения казан на вещиците, където клокочещи водни планини се втурваха срещу нас и се хвърляха точно зад гърба ни в бездната. Сякаш подчинен на чародеец, Нил наново се показа под крилата ни, ала един етаж по-горе в съвършено друго издание: чудно спокоен, кално кафяв, безшумен, високо горе на върха на зелена котловина без помен от каньони или стръмни стени. Разкриваше се обзорна гледка към хълмовете, блестящата вода, вечнозелената широколистна гора.

— Искате ли да погледнете още веднъж? — попита летецът и без да дочака отговор, изви встрани и се обърна към същия планински гребен, доставяйки ни същите вълнения, докато се спускахме над димящата пропаст.

— Водопадите Тисиат — съобщи сухо летецът, когато бяхме в състояние наново да го чуем. — Тук Нил се втурва отвесно от високопланинското плато с цялата си широчина. Местното население нарича водопадите Тис Абай. Абай е туземното название на Нил, а Тис Абай означава „Димът на Нил“.

Извърнахме се и забелязахме зад себе си, че там, където реката се пресичаше с цялата си широчина, се извисяваше от низините ситен дъжд, който се подемаше от въздушната струя към безоблачното небе подобно дима на великански огън.

Скоро след това кацнахме в Бахар Дар и веднага отидохме да снемем водопада от върха. Тук се намираше границата между два свята или един свят на два етажа.

Знаехме, че горе, във вътрешността, хора продължават да гребат с папирусови лодки, както по времето на фараоните. Надявахме се също, че ще намерим неограничени количества папирус, защото имаше само един ден път от водопадите Тисиат до изворите на Нил в голямото езеро Тана. Достигнали бяхме легендарните „Лунни планини“ на средновековието.

Когато наближихме началото на реката, езерото Тана беше съвсем гладко и преливаше от сребро в черно, отразявайки блясъка на късните вечерни облаци и очертанията на планините и върховете на дърветата. В залива се движеха удължени сенки, прилични на плуващи животни с джувка на опашката. Те се рееха безшумно напред-назад из сребърните ивици. В сянката на гората не се виждаха, но очертанията им се открояваха ясно, когато се плъзгаха по сребърната пътека. Шест папирусови ладии сновяха насам-натам в онази част от езерото, където се образуваше проток между два носа, обрасли с джунгла, и почваше първият спокоен участък на реката до водопадите Тисиат. Във всяка лодка имаше един, двама или трима гребци. Те забиваха последователно краищата на тънки пръти, които държаха по средата, ту откъм едната, ту откъм другата страна на тесните ладии така, както се гребе с пъргав каяк. Може би отиваха да ловят риба в оттока, или се наслаждаваха на завършения ден и се забавляваха около тихите водовъртежи, показващи откъде извира реката. Малко по-нататък от въртопите самотна тръстикова лодка препускаше с бясна скорост към бялата пропаст, стигна тревожно близо до грамадните водопади, ала черните лодкари извиха с възхитителна сръчност, измъкнаха се от светлите разпенени гребени, върнаха се в езерото, изгубиха се в сянката на по-спокойния бряг.

Лунните планини. Планини, които се извисяват към луната. Такова впечатление трябва да са направили на средновековните откриватели, изкачила се от дълбоката низина на Червено море или от равнините на Египет. Самото езеро се намира на 1800 метра над морското равнище, но планините, които го ограждат, достигат 3000–4000 метра височина. Все пак водната площ е толкова голяма, че не се съзира отвъдният бряг. Тук са се заселили черни монаси, които владеят навътре в езерото няколко острова, обрасли с пищна растителност. От векове единственото им средство за общуване с околния свят са тръстиковите ладии. Дори отдалече можеха да се направят любопитни наблюдения в късния вечерен час. Докато папирусовите лодки в омагьосаното езеро Чад бяха отрязани напряко откъм кърмата и само изящно извитият нос се издигаше отпред, ладиите при изворите на Нил бяха запазили прастарите египетски форми. Както носът, така и кърмата стърчаха над водата, при това задната част завършваше с отличителната древноегипетска фльонга.

В тихия вечерен час край изворите на Нил видението ме пренесе неволно в ранното утро на историята.

Сетните лъчи на тропическото слънце отминаха отвесно зад далечните корони на дърветата. С тях угасна бавно светлината като в киносалон. Заедно със стопената светлина тъмните планини и езерото отново се превърнаха в светове извън времето. Лекият нощен повей носеше приятна дъхавост на билки и слаб полъх на тайнственост извън времето, полъх от островите, където календарът беше замръзнал и средновековието продължаваше да живее, защищавано и поддържано от монаси, робуващи на традицията, увековечили през безброй поколения бита, носията, ритуалите, вярата, които светите им предшественици бяха донесли на островите, когато средновековието е било в пълен разцвет. Въпреки че на островите растяха исполински тропически дървета, не бяха се сетили да дълбаят еднодръвки или да строят лодки от дъски. Прадедите им бяха гребали през средновековието с древни папирусови ладии, сега те продължаваха да ги ползват, без да се смущават от атомната ера.

Идвахме при монасите, за да научим едно-друго от тях, да се възползваме от опита им с тръстиковите лодки. А никой не би могъл да ни осведоми поточно откъде можем да си доставим необходимия папирус в достатъчни количества.

Откъде бяха дошли учителите на монасите? Папирусови ладии и фараони не бяха единственото, което си бяха разменили древните хора от двата края на Нил. Дори изгряващото християнство е минало през Египет на път за Етиопия хиляда години, преди дългата средновековна летаргия да забули естествената връзка между равнината при устието на Нил и високата котловина при изворите на реката. Още в около 330 година, няколко столетия преди християнството да се е разпространило в Северна Европа, коптската християнска^[16] вяра е проникнала от Египет в Етиопия. Първите християни от онази епоха са се установили в старото царство Аксум, високо в планините на Етиопия, северно от езерото Тана. По-късно мнозина от тях са се укрили по дивите острови на големите езера Тана и Звай, за да се спасят от верските преследвания. Черните монаси, които са избягали при езерото Тана, се бяха задържали седемстотин години и продължаваха да привличат нови последователи сред младежите във вътрешността на страната, отвеждайки ги на островите с папирусовите си ладии.

За да се срещнем с калугерите и проучим наличието на папирус, наехме желязна моторница, която влачеше на буксир тръстикова ладия. Две такива метални лодки бяха докарани в езерото Тана от един предприемчив италианец. С тях конкурираше папирусовите ладии, които пренасяха жито от малките товарища по брега до големите пазарища на север и на юг от езерото.

Склоновете на първия остров, до който се добрахме, бяха обрасли с гъста гора. Корените на тропическите дървета образуваха огради и решетки, които се разпростираха във водата. Промъкнахме се през дънерите с леката папирусова ладия и скочихме на брега под шумака. Зад първите стволове почваше пътечка; където стояха неподвижно двама монаси и очакваха, сякаш идвахме по тяхна поръчка. Бяха боси, носеха дълги до земята раса с качулки, имаха тъмнокафява кожа и черна брада. Опипваха с пръсти квадратни коптски кръстове, които висяха на гърдите им, поклониха се мълчаливо, махнаха изящно с ръка, за да ни посочат пътя нагоре по глинестия склон към светилището на върха. Там заварихме малки папирусови ладии, обърнати срещу слънцето, и снопи суха тръстика. Църквата се намираше на най-високата точка и се различаваше само по размерите си от простите колиби на калугерите, пръснати по гористите скатове. Те бяха кръгли, със стени от колове и плет, имаха дебел конусен покрив от слама. Един монах заудря с тояга дълго каменно клепало, закачено като гонг. То издаваше дълбок мелодичен звън. Дойдоха неколцина калугери с бавни стъпки. Бяха снажни и представителни, каквито са повечето етиопци. Кожата им беше черна, чертите на лицето остри, носът гърбав, брадата черна и островърха. Не правеха впечатление на недохранени, нито на подивели. Виждаха се съвсем млади момци, мъже на средна възраст, прегърбени старци с дълги бели бради. Всички бяха твърде бедно облечени с прости раса, ходеха боси или носеха отворени сандали. Препитаваха се с плодовете на мъничките си ниви и риболов. Молеха се, пееха, съзерцаваха.

Посрещнаха ни радушно. Навярно щяхме да получим ценни сведения. Двама старци с чалми изнесоха кожени барабани, напомнящи бурета. Взеха да ги думкат с опакото на ръцете и запяха съвсем странни, прастари църковни песни, които спазващите свято традицията монаси бяха получили в наследство от най-древното християнско малцинство на Етиопия. Сигурно по същия начин са пели техните църковни отци, когато са дошли, гребейки през езерото, по време на изселването си от Аксум.

Островът се наричаше Ковран Габриел и архангел Гавраил с изваден меч пръв ни посрещна, когато монасите ни отведоха в църквата със сламен покрив. Беше нарисуван с великански размери сред безброй библейски сцени, украсяващи всички страни на централен олтар, който изпълваше цялата средна част на църквата от пода до тавана, оставяйки място само за кръгъл ходник с врати във всички посоки. Подобно устройство имаха и другите коптски църкви в езерото. Калугерите ни разказаха, че иконите били рисувани преди двеста-триста години. Това се потвърждаваше от наивния им стил. Забелязахме как фараонът и воините, почти погълнати от водите на Червено море, бяха изобразени така, че над повърхността се подаваха само лъскавите шлемове на конниците и дулата на пушките.

Най-учтиво ни поканиха да влезем по чорапи. Излязохме с няколкостотин бълхи, подложени на принудителен пост в старите църковни килими. Лично аз се измъкнах леко, ала невъздържаните движения на кинооператора издаваха, че е нападнат от краката до подмишечните ями и косата. Той хукна към лодката, където за ужас на монасите извърши не дотам прикрит стриптийз, стискайки пулверизатора с инсектицид. По това време бях успял да изкопча от калугерите малкото сведения, с които разполагаха, върху плавателността на папируса. Макар тръстиковите лодки да имаха за тях значението, което имат конят и камилата за жителите на пустинята, никой не бе плавал с ладия повече от един ден. Според обичая винаги изтегляли лодките на сушата и ги обръщали на ребро, за да не подгизват. Просмуканият с вода папирус не потъвал — обясниха монасите, — но губел товароподемността си. Колкото ладиите били по-големи, толкова по-продължително плавали, ала не било уместно да се строят големи лодки, защото много трудно се извличали на брега.

Не можеше да се каже, че бях научил много!

Следният остров, на който отидохме, се наричаше Нарга. Беше плосък, в плитките му заливи растеше папирус, ала от него се нуждаеха самите калугери за направа на лодките си.

— Папирусът гние — казаха ми. — Налага се да строим нови ладии поне веднъж в годината, въпреки че ги сушим след всяко ползване.

В стара каменна кула седеше отшелник, който нито отвори уста, нито мръдна. Кулата била издигната преди двеста и петдесет години от императрица Ментуаб. Калугерът се бил качил на най-горния открит кат само преди няколко години, давайки обет пред своя бог, че ще остане неподвижен до края на живота си. До смъртта си. В очите на братята той беше жив светец, неземен силует сред препускащите облаци.

Насочихме се към третия остров, който изглеждаше по-голям. Гъсти гори покриваха склоновете му. Беше най-свещеният от всички острови в езерото Тана. Носеше названието Дага Стефано. Островът беше толкова свещен, че нито една жена, дори императрица, не можеше да го посети. Последна се опитала мощната владетелка на Етиопия императрицата Ментуаб. Когато пристигнала със свитата си в голяма папирусова лодка и понечила да слезе на брега преди два века и половина, била върната най-вежливо.

Гледан откъм езерото, островът предлагаше пищно зрелище. Мернахме тревист покрив с кръст между короните на дърветата. Дрипав калугер със силно изразен елефантиазис в скротума стоеше на пост при единствения пристан на острова. В дърветата наоколо бяха опрени множество малки папирусови лодки. Нетърпеливо скочихме на камъните и се покатерихме по брега на свещения остров. Монахът ни позволи да разгледаме ладиите и не ни спря, когато тръгнахме по широката пътека към върха. Исполински тропически дървета, сламени колиби, калугери. Мълчаливи поклони, мърморене на молитви, опипване с пръсти на малки кръстове. Папирус ли? Всички посочиха в една и съща посока. Там! Там растял в неограничени количества. Оттам си го набавяли и монасите. Плавателност? Осем дни. Четиринадесет дни. Ако не потъне под товара, ще изгние и ще се разбие от вълните за по-малко от две седмици. Папирусът трябва да се поддържа сух. Да се извлича на брега. Повече не знаеха калугерите.

Не влязохме в храма. С овалните си стени от камък, бамбук и слама изглеждаше готов да се срути. Отстрани се намираше подземие, прилично на пещера, пълно с реликви. Двама усмихнати монаси ни поканиха в тъмната своеобразна стая на ужасите. Лавици с бели черепи, стари кръстове, свещени одежди на починали владици. Най-ценните съкровища се състояха от дълги стъклени ковчези, покрити с платно. Завивките бяха отметнати и разкриваха страшно мършави спаружени мумии на четирима древни етиопски императори, балсамирани, със скръстени на гърдите ръце, докарани на свещения остров, за да прекарат вечността. В миналото траурни шествия са пренасяли мумиите с папирусови ладии през бурното езеро подобно на фараонските мумии, изпровождани с мълчалива погребална процесия по течението на Нил.

На двора изненадахме силно всички калугери, когато чуха гласовете си, записани на малък магнетофон. Всички изявиха желание да се изкажат, да изпеят нещо. Скоро монасите седнаха на широка стълба и запяха в хор пред микрофона. Прастари коптски тропари. Бях клекнал отпред и правех записа. Зад мене дългият кинооператор се беше прегънал на две зад триножника на кинокамерата. Неочаквано се разнесе толкова силна псувня, че стрелката на магнетофона се завъртя в пълен кръг и спря на нула. Калугерите онемяха и се ококориха. Видях как кинооператорът се мята в най-див военен танц. Беше ритнал триножника и смъкваше ризата си през глава. Свали я и посегна към колана на панталона.

— Стой! — изсъсках ужасен и побеснях от гняв. — Да не си съвсем полудял?

Нищо не помогна. Кинооператорът свлече панталона си в неистов стриптийз и се хвана с двете ръце за задника.

— Оса! — изрева нещастникът. — Оса в панталона!

Не беше лесно да се прости на кинооператора срамното ни оттегляне от Дага Стефано, въпреки че изпитваше непоносими болки и не беше в състояние да седне, когато се качихме на лодката.

Върнах се пак при стълбата, ала повечето от калугерите се бяха оттеглили. Малцината, които бяха останали, за да се сбогуват, ни благодариха ласкаво за малкото дарение, което поднесохме в знак на признателност за любезността им и на опрощение за поведението на кинооператора.

Общо взето, разговорите с монасите ме бяха навели на неприятното заключение, че според тях най-важно при строежа на папирусова ладия е да се направи тя малка, за да може да се изтегля на брега и да се суши. Този метод не беше особено подходящ за Атлантическия океан. За да не тежат много, когато се извличат на сушата, всички по-големи тръстикови лодки в езерото Тана се състояха от две части, годни да бъдат изнесени на сушата поотделно, един тънък лодкообразен корпус с извит нос и кърма и отвътре дебел сглобяем папирусов дюшек. Лодките в езерото Чад бяха несравнимо по-здрави. Калугерите от езерото Тана поставяха главната тежест в строежа на леки ладии, без да се изменя прастарият им външен вид, а негрите будума от езерото Чад търсеха преди всичко достатъчна якост.

На път за други брегове минахме край няколко ниски островчета, където хипопотами се гмуркаха във водата. Те се разбягаха и пак се показаха недалеч от нас. Екипажът на моторницата ни увери, че тези животни мразели папирусовите ладии и ги обръщали при слука, защото от такива лодки туземците биели хипопотамите с харпуни от незапомнени времена. Същата история бяхме чули и в Чад. Отблъснахме, към тях празната папирусова ладия, но хипопотамите подаваха само глави от всички страни, сумтяха, пръхтяха и се пулеха любопитно.

В югозападната част на езерото брегът едва се издигаше над водата. Там аз намерихме големите папирусови блата. Прислугата на моторницата ни предупреди, че тази област е несигурна, понеже върлували разбойници.

— Някои ги наричат „борци за свобода“ — обясни Али, „капитанът“ на моторницата. — Всъщност са обикновени хайдуци. Плащаш ли им откуп, оставят те на мира.

Един от най-страшните, който вилнял при езерото цели двадесет и пет години и бил утрепал четиридесет и девет души, наскоро бил застрелян от властите. Нашите лодкари обаче не срещали неприятности, защото Али си плащал редовно данъка.

На едно място в безкрайните блата видяхме мътна река, която се провираше през папирусовите стъбла и навлизаше в езерото като широка червено-кафява лента. Там се вливаше река, чието устие беше добре закрито от гъстата тръстика. Тъй като изтичаше в езерото Тана, откъдето извираше Синият Нил, беше получила името Малкия Нил. Разновидни огромни блатни птици стояха неподвижни във високия папирус. Обикновено Малкият Нил бил толкова плитък, че в него не можело да се плава с моторница повече от стотина метра, ала сега реката беше толкова пълноводна, че навлязохме на три километра нагоре по течението до едно село с кръгли колиби, покрити със слама. Тук живееше племето абайдар. Мъже и жени се струпаха в гъсти редици край брега, за да зяпат металната лодка. Али съобщи, че езерото Тана имало само две моторници: нашата и втора още по-голяма. И двете принадлежали на господаря му, нито единият, нито другият не били се изкачвали досега по течението на Малкия Нил. От стените на колибите бяха откачени множество малки папирусови ладийки. Те се приближиха до нас с гребане или тикане. Най-малките представляваха само поплавъци във формата на слонски зъб. Както научихме, наричаха се „коба“. Бяха направени и се използваха точно както в езерото Чад, в Перу и на Великденския остров. Малко по-големите ладии, в които можеше да се смести само един човек, носеха названието „мароча“, а обикновените лодки от две части, побиращи двама или повече гребци, се казваха „танка“. Най-голямата „танка“, която видяхме, имаше девет души на борда си, но узнахме, че се срещали лодки, годни да пренасят по два-три тона жито през езерото. Веднъж една „танка“ станала жертва на буря и прекарала цяла седмица във водата, докато лодкарите успели да се доберат до брега. Житото почнало да кълни. Абайдарите смятаха като калугерите, че след две седмици „танката“ ще прогизне напълно и ще бъде разрушена от вълните. Кухият корпус на ладиите беше толкова тънък, че се виеше подобно червей в ситните вълни.

Нашите опасения се потвърждаваха. Макар външният вид на „танката“ от езерото Тана да напомняше най-силно формата на лодките от древен Египет, липсваше й плътната здравина, с която се отличаваше „кадаят“ от езерото Чад. Затова решихме да доставим папирус от езерото Тана, лодкостроители от езерото Чад и да използваме стенописите на стария Египет като образец за проектираната реконструкция на древните кораби.

Не много далеч от селото беше съвсем безлюдно. Стоях сам на брега. Изневиделица от тръстиковия гъстак изскочи необикновено снажен етиопец. Носеше дреха без ръкави, наметната на раменете, и стискаше дълго копие, което държеше подобно на въдичарска пръчка. С гордата си осанка, островърхата черна брада, мъжествения профил напомняше доста императора Хайле Селасие. Подир малко се показа и синчето му, еднакво живописно, с плетено тръстиково кошче, закачено на една тояга, която момчето носеше на рамо. Хванах двамата приятелски и ги поставих като преден план от поредицата снимки сред папируса. Когато подадох на бащата една монета за отплата и се канех да се кача в лодката, той се засмя лукаво и направи вежлив знак, че иска да дойде с нас. Кино-моделът и синът се включиха в малката ни експедиция надолу по реката през безконечните тръстикови блата към езерото. Там двамата поблагодариха мило и се приготвиха да слязат. Али обаче взе да се суети трескаво, накара ме да извадя портфейла от задния джоб, без да се стеснява, измъкна етиопска банкнота, равняваща се на едноседмична заплата, подаде я на брадатия мъжага, който се усмихна сдържано, поклони се изящно и се изгуби със сина си в тръстиката така внезапно, както се беше и появил.

— Тоя е най-големият разбойник из тия места — обясни Али облекчен. — Винаги му давам нещо, за да го коткам.

През нощта се изля истински порой. Завързахме моторницата за едно дърво и поставихме малката папирусова ладия над нас като покрив. Гръмотевицата тътнеше, както е обичайно, когато облаците се движат ниско над открита водна площ. Ехтящи трясъци и ослепителни светкавици показваха, че бурята бушува точно над главите ни. Сиянието озаряваше езерото и края на гората. Мълния и море от светлина, усетихме въздушното сътресение, рухна дебело тропическо дърво на брега близо до въжетата на лодката. Дъждът се лееше подобно струите на далечни градинарски маркучи. Всичките ни вещи плаваха в моторницата заедно с наловената през деня риба. Ала кинооператорът спеше, защото при такова време не беше нужно да се пази от нападенията на насекомите.

Далеч на юг в Етиопия, в посока от север на юг към Кения, между две планински вериги се простира Рифт Вали. Геолозите приемат, че тази долина, успоредна на Червено море, е последица от бавно изместване на запад в продължение на милиони години. Там са нанизани като бисери на огърлица няколко големи езера. В едно от тях, езерото Звай, се строят папирусови лодки. Превъзходен автомобилен път минава през долината. Другите езера са привлекателни места за излети. В празнични дни идват туристи от столицата Адис Абеба, за да ловят, риболовстват и да се къпят. Туристите не посещават само езерото Звай, най-красивото от всички. За него не води никакъв път, обрасло е с папирус, където се въди охлювът, от който произлиза билхарзията. Затова в приказното езеро Звай нито един къпещ се не би дръзнал да се потопи.

Двама шведи в Адис Абеба ни разказаха за това езеро. Единият беше чел подробности върху островното му население, понеже се занимаваше с етнология. Другият беше ходил лично на езерото, защото се препитаваше с лов на птици в Етиопия.

Наехме един джип, натъпкахме го с храна и съоръжения, напуснахме столицата и се понесохме по извънредно добър, сносно добър, поносим и накрая безобразен път, докато намерим подслон в една гостоприемна шведска мисия, разположена високо на горист хълм на изток от Рифт Вали. С находчивия етиопски учител Асефа като преводач и един млад негър от племето гала^[17], който „знаел пътя“, тръгнахме на следното утро към езерото Звай. Дълбока пропаст с пенещ се водопад затваряше подстъпа за равнината на запад от езерото. Докато намерим проход, извихме двадесет и пет километра на юг по размекнат земен път в строеж. После минахме през внушителен каменен мост и продължихме петдесет километра на север без път или следи от колела. Лутахме се по тесни конски пътеки, дири от животни, просеки в рядка гора, насам-натам, като непрекъснато вървяхме пред колата, за да търсим проход.

„Водачът“ се гушеше гузно и не отваряше уста. Колкото пъти се обади, все погрешен път вземахме. Не срещахме диви животни, но се натъкваме на множество стари гробищни могили. Често зървахме негри гала, тръгнали на лов из гъстака с копие на рамо и куче по петите. Когато извъртяхме джипа пред един момък, за да го запитаме къде има път, той се изплаши, вдигна копието, за да се защити, побягна колкото му държаха краката и се изгуби в рядката акациева гора.

Късно след пладне се добрахме до висок рид, който се издигаше над езерото Звай и откриваше чудесна гледка към източния му бряг и два от далечните острови. Горе на билото имаше малка дъсчена барака и голяма палатка. Клиниката на шведската мисия. Сестрата, която обслужваше болницата сака, беше заминала за Швеция в отпуска. Но пазачът, негър от племето гала, живееше със семейството си в съседна сламена колиба. Той ни разреши да ползваме палатката.

От двете страни видяхме тръстикови блата, които почваха от основата на скалите и се простираха на север и на юг. Дълбоко долу слънцето огряваше жълто зрънце, което сякаш се движеше в езерото. Малка папирусова ладия се прибираше бавно към най-близкия остров.

Денят угасна бързо без преход, защото се намирахме на осем градуса от екватора. Веднага почна представление. По околните дървета наскачаха маймуни. Хипопотами излязоха на брега, клатушкайки се, нагазиха царевичака на негрите и замляскаха мамулите. Вой и лай на хиени, все повече хиени. Все по-наблизо и по-наблизо. Далеч в езерото задумкаха тъпани. От палатката съзирахме огньове на островите. Асефа ни обмени, че местните копти празнуват началото на големия празник Маскал^[18]. Реших да изпълзя навън, за да огледам околността, ала попаднах на две тъмни очертания с копие, застанали почти невидими пред входа на палатката. Беше пазачът от сламената колиба с негов сродник. Запита ме дали не искаме да видим хиените. Намерили мулето си мъртво и сега хиените се гощавали. Промъкнахме се в гората. Пред нас чухме сърцераздирателен вой, скимтене, ръмжене, лай. Около нас в храстите отвсякъде светеха стръвни очи на хиени, като че зверовете имаха в черепа предупредителни стоп-лампи. Запалихме джобното фенерче, хищниците изчезнаха безшумно сякаш под замаха на чародейна пръчка. Само трупът на мулето се валяше окървавен и разкъсан. Угасихме светлината и зачакахме.

Отново очите пламнаха, чифт подир чифт, отвред. Стръвниците уеха^[19], скимтяха, ръфаха. Храсти и клони изпращяха. Пак запалихме фенерчето. Останало беше само половината животно, цялата задница беше отвлечена безследно. Търсехме навсякъде из шубраците, пълни с кървави дири. Двата задни бута бяха потънали в земята.

На следното утро се спуснахме до папирусовото езеро. Кукурузището в подножието на скалите беше отчасти отъпкано от един-единствен хипопотам, който беше изял стотици кочани през нощта. Собственикът гонеше маймуна, опитващи се да докопат царевиците, които беше пощадил езерният великан. Навътре над водната площ се плъзгаха тръстикови ладии, тръгнали от островите към сушата. Застанахме и зачакахме на брега, където проход през тръстиката извеждаше до открито място, пригодено за извличане на лодки. Стискахме брадва, въже и два клона, дебели колкото човешка ръка и дълги човешки бой. Докато чакахме ладиите, бяхме измислили нещо.

Лодките дойдоха. Приличаха на папирусовите ладии от езерото Чад: имаха напречно отрязана кърма и островръх, извит нос. Ала бяха малки. На тях можеше да се смести само един човек.

Двете първи лодки, които пристигнаха от островите, идваха, за да вършат разменна търговия с негрите гала от сушата. Единият лодкар носеше сиво-кафяво царевично масло в глинена стомна и кратуна. Другият предлагаше току-що уловена риба. Скоро довтаса трети лодкар и почна да изтегля ладията си на брега. Заприказвахме ги. Предложихме им да ни заемат лодките си. Те приеха. Наредихме ладиите една до друга и с въжето завързахме двата здрави клона напреко. В това се състоеше бойният ни план. Друг начин нямаше да се доберем до островите. Там живееха етиопци от племето лаки. Те единствени използваха лодки в езерото Звай и ги правеха по старинен обичай толкова малки, че никакви неканени сухоземни плъхове да не могат да проникнат в древните им островни скривалища.

Лаките се различаваха коренно от негрите гала, обитаващи бреговете пя цялото езеро. Чернокожите гала бяха типични африканци, препитаваха се със земеделие и скотовъдство. Забили здраво крака в сушата, никога не бяха се опитвали да строят лодки или салове, за да се движат по водата. Напротив, съществуването на лаките беше изградено върху папирусовите ладии. Те не само обработваха земята, а ловяха риба и търгуваха. Подобно на повечето етиопци имаха тесни лица с остри черти, профилът им навеждаше на мисълта за библейските народи. Като монасите от езерото Тана на север те са се изселили от земите около изворите на Нил, отнасяйки като тях изкуството да строят тръстикови лодки, когато са побягнали, за да търсят спокойствие на отдалечените острови. Около 1520–1535 година след продължително странстване, достигнали до Рифт Вали и се настанили на островите в езерото Звай заедно с църковните утвари и стари коптски ръкописи. Навярно ръкописите се пазеха още, защото въпреки четиривековната вражда с негрите гала, нито един от тези сухоземни чернокожи не беше успял да стъпи на островите. Чак през последните години омразата беше угаснала, разменната търговия беше надделяла и дори единични хора лаки се бяха преселили на сушата. Въпреки това, спазвайки строго традицията, лаките не строяха лодки, годни да пренасят повече от един човек. В краен случай ладиите поемаха втори пътник, ала за него имаше толкова малко място, че тясната тръстикова лодка се обръщаше, ако не седи напълно неподвижен и не поддържа равновесието било с разтворени колене, било със спуснати във водата крака от двете страни на лодката.

Победоносно погледнахме майсторията си: як сал, съставен от три лодки. Застягахме такъмите си и тъкмо се гласяхме да се качим, за да отплаваме до примамливите острови, видяхме, че единият лаки развързва възлите, за да си прибере ладията. Обясни на Асефа, че бил дошъл във връзка с празничния огън, но се сетил, че щяло да бъде по-добре да отиде другаде. Той поздрави вежливо и се отдалечи бързо с незаменимата трета част от малкия ни сал.

Чак следобед успяхме да привлечем нов лаки, който гребеше край тръстиките и мяташе серкме. Колчем изваждаше мрежата, в нея искреше живо сребро. Купихме улова, двадесет и една вкусни риби „тулуму“, от които изпекохме на жарава по една за всекиго, а остатъка подарихме на рибаря, при условие че ще ни заеме лодката си. Този път побързахме да се изтласкаме веднага щом салът бе готов. Трима души и кинокамерата, закрепена на триножника, се понесохме леко. Чак тогава се престраши колебливо и Асефа, за да ни служи като преводач.

Крайбрежието беше обрасло с ниска тръстика, ала нямаше папирус. Посрещнаха ни малки вълнички, загребахме дружно, докато се отдалечихме от сушата и над нас се издигнаха зелените ридове на най-близкия остров. Доближихме дотолкова, че различавахме ясно живописни кръгли колиби със сламен покрив, пръснати сред растителността на склона. Внезапно иззад един нос изскочи папирусова ладийка и се насочи право към сала ни. За наша почуда видяхме страшно сериозен мъж, яхнал лодката с крака, провесени във водата, облечен в някакво подобие на униформа с цвят каки. Той сви и спря умело точно пред нас. Чрез Асефа разбрахме, че непознатият бил шерифът или шефът на острова, който се наричал Тадеча и че искал документите ни, за да ни пусне на острова. Срещата изглеждаше наистина смешна, защото педантичният властник седеше с мокър гръб и пазеше равновесие с униформените си панталони, натопени до колене във водата. Асефа ме запита дали не нося какъв да е документ. Извадих от джоба на ризата едно писмо от норвежкия министър на външните работи, което ми беше дал на френски, когато бях посетил република Чад. Преводачът не разбираше дума френски, но застанал прав на сала, прочете с висок тържествен глас дълга тирада на гала, от която разбрах само думите „Хайле Селасие“^[20], повтарящи се непрекъснато. Какво дрънкаше Асефа знаеха само той и шерифът, но строгият пазител на закона направи движение като че отдава чест, обърна неустойчивата си ладия и се изгуби към един нос на обраслия с трева остров, а ние се насочихме към най-близкия открит залив.

Островът беше чудно красив, свежа зеленина, заоблени хълмове, добре обработени царевични ниви. В залива голи деца ловяха риба, жени, облечени в дрехи от домашно платно, се спускаха към пристана с делви на главата, мъж се катереше по склона с папирусова лодка на гръб, навсякъде кудкудякаха кокошки, чуруликаха прелестни птици. На билото се съзираха колиби с форма на захарен конус, образуващи малко, благоустроено село. Бяха покрити с високи сламени гугли, ниските кръгли стени бяха направени от камък и плет, измазани с глина и боядисани с прости шарки. На повечето колиби една, често два или три тръстикови ладии бяха подпрени прави, за да съхнат на слънцето. Приветливо ни покани скромно семейство, за да ни почерпи с прясно приготвен „айдар“, царевична бира. Мъжът се наричаше Дагага, жената Хелу. Мазан пръстен под, преметен и чист. Тъкачен стан, запечатани пръстени делви с неизвестно съдържание. Кратуни и грънци, закачени на дървени куки по стените. Леглото се състоеше от кожа, а възглавницата представляваше извито столче за тила, изрязано от дърво, каквито възглавници са били употребявани в древен Египет. Дагага и Хелу живееха безгрижно, разполагаха с крайно малко вещи, но с безкрайно много време, за да ги ползват. Нямаха хладилник, ала не плащаха и сметка за електричество. Не притежаваха лека кола, обаче не ги притесняваха и спешни задължения. Бихме чувствали липсата на нещата, от които бяха лишени, но те не се измъчваха от подобен недостиг. Оскъдното имущество задоволяваше напълно нуждите им и ние се стремим да сведем точно до този минимум потребностите си през лятото при бягството си далеч от канцелариите. Когато в близко бъдеще модерната цивилизация проникне и при тези чеда на природата, те ще научат много неща от нас, ала мие не ще научим нищо от тях. Това е трагично и за двете страни, защото и едните и другите, изхождат от предпоставката, че ние, разполагаме с най-много, че сме най-разумни, най-благородни, най-весели. Дали това е вярно? Седях в сянката на входа и мъдрувах, докато хубавата Хелу с умните очи черпеше грациозно непознатите си гости, а Дагага, прегърнал в ръце едно яренце, се радваше, че може да се отсрами с бира и гореща печена царевица. Тя беше дяволски вкусна. Любувах се на зелените бърда околовръст. С готовност бих се отпуснал на кожата, за да се наслаждавам от играта на багри в езерото, но слънцето клонеше към залез и последните тръстикови лодки се прибираха. На небосклона се засвятка, забоботи далечен тътен. Спуснаха се черни облаци. Киноапаратурата! И всичките ни вещи, които бяхме оставили в палатката отвъд! Ако искахме да стигнем до другия бряг, преди да ни е преварила бурята, трябваше да бързаме. Слънцето беше слязло съвсем ниско. Ръчният часовник ни изплаши. В дома, който напуснахме, нямаше часовник, там времето беше в изобилие и не заслужаваше да се мери. С дълги крачки припнахме по склона, отблъснахме от плитчината утроената тръстикова лодка. Скоро островът се плъзна зад нас и се превърна в неясно очертание в здрача. Последното, което зърнахме, докато дъждовните капки още не бяха скрили изцяло гледката, бяха мигащи светлини горе на билото. Нашите приятели седяха на сушина в заветните си колиби и палеха фитилите на кандилата.

На другия ден коптите празнуваха Маскал, най-тържествения ден от годината за всички етиопци-християни, свързан с така нареченото „откриване на честния кръст“. От нашия рът наблюдавахме грамадни клади навред по островите. Възнамерявахме да отидем още веднъж при лаките, за да ги разпитаме малко повече върху опита им с тръстиковите ладии, ала лисица ни мина път. Нито един лаки не се мярна в езерото. На третия ден видяхме само две рибарски лодки на почтено разстояние от брега. Кой знае дали шерифът не беше измислил тази хитрина, за да предотврати повторното ни посещение.

Натоварихме джипа и поехме обратния път. Връщането не ни затрудни. Дори да беше се излял проливен дъжд, пак щяхме да намерим следите си. Бяхме отминали голяма част от равнината, когато забелязахме между дърветата друга кола. Следваше старата ни диря, ала се движеше срещу нас. Беше пълна с тъмнокожи етиопци. Сред тях един широкоплещест исполин стърчеше с половин глава, когато всички слязохме и се ръкувахме. Бяла рошава брада закриваше до гърдите разкошно везаната мантия, грамаден коптски кръст се полюляваше над корема му. Асефа целуна кръста и обясни, че великанът с благодушно изражение е най-висшият архиерей в етиопската църква, владиката Лукас. Отивал на езерото Звай, за да посети паството си — лаките. Той обясни благосклонно, че островитяните го пренасяли с особен плавателен съд. Щял да ни приеме на Дерва Зион, най-големия от островите, ако го потърсим подир седмица. Трябвало обаче да отидем до езерото откъм противоположната страна на долината, защото там имало малка болница за прокажени, която разполагала с пластмасова лодка.

Наново в Адис Абеба. Джипът пак бе натъпкан с багаж. Няколко дни по-късно се понесохме по туристическото шосе на юг към западната страна на Рифт Вали. Оттам бихме могли лесно да се доберем до голямото езеро, но без особена полза. В онази част нямаше нито папирус, нито острови. Болничката за прокажени намерихме затворена с кепенци на прозорците. Негър гала с крак, болен от елефантиазис, седеше на стълбите и ни обясни, че пластмасовата лодка била на ремонт в Адис Абеба. В езерото Звай нямало други ладии, освен малките папирусови „йевела“, с които си служели само лаките.

Опитахме да продължим с колата на север по брега. Невъзможно. На юг изминахме късо разстояние по тревиста пътека до малко манастирско училище. Също затворено. По-нататък пътят се пресичаше от дълбока река, спускаща се през див праг. В тревата се беше сгушил сънлив калугер и зяпаше как се къпе един хипопотам, чиято глава се подаваше наполовина над водата под клоните на великански дървета, с които беше обрасъл отвъдният бряг.

Лодка ли? Нямало. Никой не би посмял да строи лодки в тоя край, където имало толкова много хипопотами, ранени от ловци в тръстикови ладии. Миналата година един европеец и неколцина лаки се били удавили, защото хипопотамите обърнали лодките им. Път за джип ли? Нямало. Поне откъм тая страна на езерото.

Обратно до шосето. Оттам по туристическия път на юг. Езерото Лангана лъсна в открита котловина. Камъни, чакъл, никакви острови, никакъв папирус, никаква билхарзия, вода за къпане, хотел, бира и газирана вода. Пластмасова лодка. За нея идвахме. Искахме да я наемем и да я отнесем в езерото Звай. Жалко. Била на ремонт в Адис Абеба. Обратно по шосето. Нощ и тропически порой. В село Адамитулу намерихме подслон за нощуване. Негърка гала продаваше в дъсчена барака бира и етиопски палачинки, пълни с пиперлия каша и кълцано месо. В двора предлагаше две стаички, издълбани в хълма, бъчва с вода и празна консервена кутия за чистниците, които биха пожелали да се измият.

Кинооператорът открехна вратата на своята кабинка, пъхна ръката си с голяма помпа за флайтокс. Когато отвори наново вратата, измете цяла музейна сбирка от мъртви насекоми. Легна с помпата до главата. Аз пък повиках един негър гала, дадох му джобното фенерче и му заръчах да пази джипа през нощта. После извадих всичко от стаичката, освен леглото с голата желязна пружина. Запалих на пода огън от благовонния тор на хазайката и го оставих да тлее, отделяйки ухаещи димни облаци през прозорчето. По едно време от съседната кабина се разнесе псувня и шумотевица, кинооператорът тръшна вратата и се изгуби в мрака. На утрото го намерих, че спи върху багажа в колата, целият изпояден от дървеници. Оплака ми се, че не можал да мигне цяла нощ, защото някакъв негър светел с фенерче право в очите му. Дежурният гала напротив се похвали гордо, че нарочно пазил дългуча, който избягал посред нощ от стаичката, понеже се страхувал, че иска да открадне джипа.

Пазачът се оказа истинско съкровище. По една случайност племето му живеело в южния край на езерото и той ни увери тържествено, че се наема да ни отведе, ако го вземем със себе си. С водача и преводача се задрусахме през шумаци и пущинаци, докато стигнахме до продължение на рова, който ни беше спрял вчера. Няколко разкривени дървета, покрити с камъни и пръст, служеха за туземен мост над един водопад. Джипът пропълзя педя по педя. Сетне продължихме по конски пътеки, дерета, горски поляни, кални царевичаци, прехвърляйки село след село. Полуголи хлапетии ни придружаваха с километри, сияещи от радост, те отваряха просеки във всякакви огради, пълнеха с камъни и клони най-дълбоките ровове. Природата беше разнообразна и красива, богатството на птичия свят напомняше зоологическа градина. Племената гала в южната част на езерото Звай живеят в свой свят, не молят за нищо, не получават нищо, не се нуждаят от нищо. Живеят съвършено спокойни, безгрижни, непроменени, неразвратени. Бяха хора, сраснали със земята, и нито един от тях не беше изпитал изкушението да построи лодка.

Същия следобед сполучихме да се доберем до езерото срещу най-големия остров на лаките. Зелената му планина се издигаше по-високо от ридовете на сушата. Само широк проток ни делеше от Девра Зион, където трябваше да се намира владиката Лукас. Излязохме на открито плато и влязохме в село гала. Никой от негрите не разполагаше с ладия, но всички знаеха, че архиепископът е на острова. Бил прекаран с извънредно голям „оболу“, така лаките наричали особено широките лодки, направени чрез допълнителни странични снопове папирус във формата на рало. Ладиите, които бяхме виждали досега и които бяха толкова тесни, че се обръщаха при най-незначителната погрешна маневра, се наричаха на езика лаки „шафат“, а на езика гала „йевела“.

Поблагодарихме за обясненията и по няколко стръмни завоя се спуснахме на брега, където почнахме да викаме, докато любопитен лаки преплава с малкия си „шафат“ през протока. От носа до острова имаше горе-долу два километра. Накарахме лодкаря да се върне и да съобщи, че владиката Лукас ни е поканил, та искаме да ни пратят „оболу“. Не след дълго кинооператорът и чернокожият преводач седяха заедно с гребеца лаки на владишката широка лодка. Аз се свих на обикновен „шафат“ гръб с гръб до лодкаря, който пазеше равновесие с веслата и ми показа как да държа колената си, притискайки се в него, за да не се обърнем. Кинокамерата бе натоварена на трета ладия.

Папирусът на нашия „шафат“ беше халтаво завързан с лико, което се оказа полуизгнило. Когато се опитах да се облегна с длани в тръстиката, за да повдигна малко дъното на панталоните, неприятно потънало дълбоко във водата, заразена от билхарзия, скъсаха се две от свръзките и за малко не се разглоби цялата лодка. Гребците на трите ладии се изплашиха здравата и зареваха неразбираеми заповеди на лаки, после се събраха накуп, за да могат да си помагат, ако „шафатът“ ни потъне. Лесно можеше да се предвиди, че при злополука всеки опит да се прехвърлим на другите лодки, щеше да доведе до незабавното им обръщане.

Островът, който лежеше толкова наблизо, неочаквано ми се стори безкрайно далеч, докато седях вдървен и стисках с двете ръце папирусовите снопове, за да не се скъсат и останалите свръзки от лико, и усещах как дъното на панталоните потъва все по-дълбоко във възтоплата вода, рай за микроскопичния езерен червей. Кой знае дали билхарзията вече не беше преминала през тънкия дочен панталон. Рядко двадесет минути ми са се виждали така безконечно дълги.

Нашият „шафат“ си беше изпял песента, когато извлякохме на тревата развлечената развалина, ала се намирахме вече на остров Девра Зион и това изкупваше тревогите. Над тръстиковия пояс се разстилаха тревисти склонове, а по-нагоре тъмнееше гора от прастари великански дървета. По-навътре стърчаха изветрели скали, напомнящи колоните и терасите на срутен замък, обрасли с разцъфнали вечно зелени пълзящи растения, кактуси, чудновати храсти. Подскачахме и крачехме бързо по почти невидима камениста пътека, наоколо единственият признак на живот бяха маймуните и пъстроцветните птици. Заобиколихме голяма част от острова, без да зърнем ниви, колиби или хора. Накрая застанахме на ръба на една канара и погледнахме към дълбока подковообразна долина. Дъното представляваше блатиста равнина, обрасла с папирус и друга тръстика. Едри водни птици и опашати маймуни сновяха навред.

На суха пясъчна площадка край езерото намерихме владиката Лукас. Той ръководеше двайсетина лаки, които строяха необикновена къща. Приличаше на грамаден двуетажен кафез, направен от току-що изсечени клони. Духовникът ни посрещна със смес от сърдечност и изненада; обясни, че плетът ще бъде измазан с пръст и ще позволи на лаките да посрещат за в бъдеще гости, идващи от сушата. Огледахме околността. Пуста, необитаема долина. От горещ извор, който се изтичаше малко по-нататък в езерото, се надигаше пара.

Архиепископът очевидно избърза да развие пакета с ядене, приготвен за него самия. Въпреки съпротивлението ни, настоя да вземем най-хубавото от плодовете и сладкишите, които бе донесъл. Същевременно ни предупреди със зле прикрито безпокойство, че веднага щом закусим, трябва да се връщаме, защото било опасно да пътуваме нощем в езерото поради хипопотамите. Заявихме, че на драго сърце бихме останали да спим на острова. Било напълно невъзможно. Той настоя учтиво, но твърдо да тръгнем.

— Ами пергаментовите книги? Не бихме ли могли да ги разгледаме?

Владиката се посъветва живо с висок, тънък мъж с умни очи, орлов нос, островърха брада. Двамата кимнаха. Наложително било обаче да последваме дългия мъж с голяма бързина до храма и оттам да се спуснем направо към ладиите. Сбогувахме се припряно, ала сърдечно.

Новият дългокрак разводач се оказа Бру Мачинджу, върховен вожд на цялото племе лаки, наброяващо около две хиляди и петстотин души, пръснати на пет острова в езерото Звай. С главатаря Бру начело и неколцина лаки на опашката почнахме да подтичваме, доколкото ни издържаше дъхът по стръмнините между исполински канари и кактусоподобни дървета. Съвсем запъхтени, изминахме последните два километра в разкъсана индийска нишка и достигнахме най-високия връх на острова. Гледката към езерото, островите, далечните брегове и планини беше приказна. Под нас на височина около триста метра над водата зърнахме кръгли сламени покриви на село, разположено стъпаловидно по планинския склон. Пред нас се виждаше съвсем малка четириъгълна дъсчена къщичка, боядисана в синьо и зелено. Бру ни обясни, че това било новият метох, където бил отседнал владиката Лукас. Въведе ни един калугер и на неугледна дървена лавица в празната стая забелязахме голям куп древни ръкописи и пергаментови книги, пожълтели от старост, със и без подвързия, натрупани безразборно, без ред и система. Вождът заяви гордо, че тези книги били донесени от прадедите на лаките по време на дългите им странствания от север преди стотици години. Посегнах наслуки и измъкнах най-голямото евангелие, чиито страници достигаха половин метър височина. Беше от щавена козя кожа, възхитително украсено с миниатюри на древни църковни отци с пъстроцветни мантии и мънички крака. Самият текст представляваше същински шедьовър, неразбираеми етиопски знаци, нарисувани с разкошни винетки и шарки в черно и червено. Коя да е от модерните библиотеки би заключила такава книга под стъклен похлупак като незаменима скъпоценност.

Монахът извади два големи старинни дискоса от сребро с изображения на апостолите в дъното. Те също били донесени при скитанията. Тук ни прекъснаха, за да ни подканят да тръгваме към пристана. Слънцето клоняло на залез. Искаше ни се да преспим на острова, та се маехме нарочно. Предложихме да пратим един „шафат“ до джипа, за да ни донесе храна и спални чували. Невъзможно. Нито един лаки не би тръгнал по тъмно. Налагало се да пренощуваме при негрите гала на сушата и да дойдем пак на следното утро.

В мене се пробуди истинско любопитство. Какво ли ставаше на острова, за да не се допускат никакви външни хора, освен владиката Лукас? Здрачи се. Прошепнах няколко думи на кинооператора и в бъркотията, когато всички се бяха пръснали и подтичваха надолу по планинския скат, се скрих зад каменна плоча. Там останах, докато цялата група продължи да подскача и изчезна. Спусна се тишина. Единствен вятърът шумолеше в листата на дърветата. Седях самотен с чувството, че съм се озовал на покрива на Африка. Забелязах далеч в протока как двете ни лодки гребат и се отдалечават от острова. Сенките се разстлаха над низината. Езерото погълна слънцето, за миг водната повърхност почервеня като нажежено желязо, преди да се охлади, сетне се оцвети в тъмносиньо, най-после в нощночерно. Мракът се разпростря от брега нагоре към безконечните гори и продължи с непрекъсната последователност от хребет на хребет до края на света. Африка нощем. Не виждах повече кръглите сламени покриви на селото под мен, не виждах нищо. Дочух странни напеви, смесени с исото на църковен хор, идващи някъде отдолу. Беше много тъмно, за да се местя. Трябваше да седя и да поглъщам впечатленията с уши и нос. Прилеп. Нещо шавна в тревата. Ненадейно почувствувах нечия ръка на рамото си. Вождът Бру. Той ме хвана мълчаливо под мишница, направи ми знак да го последвам. Стискаше ме доброжелателно и ме водеше като слепец по невидима пътека между канари и тераси, подпрени със стени. Не разговаряхме, защото ни пречеше различието в езиците. Преводачът се беше оттеглил отвъд пролива и на острова нямаше човек, с когото бих могъл да разменя дума. Отгатнах все пак, че щом бях останал сред лаките, те ме считат за свой почетен гост.

Минахме покрай първите колиби, продължихме няколко тераси по-надолу до обществена постройка, по-голяма от другите. От ниския отвор на входа излизаше светлина, оттам идваше и чудната песен. Бру ме отведе при старейшините на племето, които седяха на ниски столчета и пънове близо до вратата. В паничка гореше кандило и открояваше колебливите гигантски сенки на множество хора по кръглите стени, измазани с пръст. Най-навътре стояха редица девойки в бели дрехи. Те се полюляваха и пляскаха с ръце в такт, една пееше, останалите поддържаха еднообразното исо без съпровод на музикални инструменти. В полумрака зад облечените в бяло нимфи зърнах няколко колосални кюпа, толкова големи, че всеки би могъл да побере лесно по двама мъже. В глинено огнище гореше огън, ала не се съзираше дим под високия покрив, който се крепеше от стълб с разклонения, напомнящи спиците на чадър. Най-възрастният от старейшините, същински Мойсей с дълга бяла брада, Бру и аз бяхме поставени в средата на полукръга от мъже, насядали на изящно издялани столчета. По стар етиопски обичай пред нас сложиха касичка с плетен капак. Под похлупака имаше грамадни мекици „уат“, меки като шуплест каучук, на два пласта, отгоре бе насипана пържена риба на малки късчета, в средата имаше купчинка прах с цвят на какао, толкова лютив, че пред него черният пипер беше сладък като бонбони. В него трябваше да се потопяват залъците, които късахме. Преди да почнем да се храним с пръсти, поднесоха ни вода, за да си измием ръцете. Вождът непрестанно избираше най-вкусните парчета и ми ги поднасяше. От промъкнал се нежелан натрапник бях се превърнал в знатен гост. Такива бяха повелите на гостоприемните лаки. Докато девическият хор се полюляваше и ни забавляваше с дивните си псалмопения, виночерпец минаваше и пълнеше паниците ни със сладка царевична бира, а накрая със силна захарна ракия. Езиците се развързаха, занизаха се монолози на лаки. Аз стоях ням като истукан. Внезапно се сетих, че на рамото си нося магнетофона. Тогава се получи весела бъркотия, защото хорът пееше, когато девойките мълчаха и си почиваха, а мъжете държаха речи, когато в действителност наливаха в гърлото си питие. Успях да се проявя благодарение на магнетофона, който говореше на лаки, избухваше в гърлен смях, сякаш разбираше разказваните смешки, повтаряше песните и думите на гостоприемните домакини.

По едно време най-възрастният старейшина стана и даде знак да се прекъсне празненството. Девойките излязоха една по една, като продължаваха да пеят в хор провлечените си напеви подобно на славеи в нощта. Гласовете постепенно заглъхнаха и всички се прибраха по колибите си. Вождът ме хвана под ръка и ме отведе до дома си, имащ същото устройство, както съборната сграда, но с по-скромни размери. В мъжделивата светлина на кандилото видях, че стопанките събират на вързопи завивки и ги изнасят, за да предоставят на госта единственото легло в колибата. Напразно се противопоставих. Бру ме накара да седна на леглото, напомнящо староегипетските легла на фараоните в Каирския музей, защото се състоеше от преплетени кожени ремъци. Вождът и жена му изнесоха чергите и столчетата за глава в съседна колиба, където щяха да спят на земята, а леглото застлаха с чиста кожа и домашна черга. Направиха ми знак да легна. Развързах връзките на високите обуща, Бру седна на ръба на леглото и заповяда на сина си да донесе копанка с вода и да ми измие краката. Юношата ги изми много старателно, избърса ги и целуна пръстите ми, преди да получи разрешение да се оттегли. Тук на остров Дебра Зион библейската история се беше запазила все още жива.

Без да свалям дрехите, но с боси, чисти нозе се изтегнах на леглото, питайки се защо вождът и жена му стоят при другия край на кревата и си шептят. Те се съвещаваха ниско и неуверено, поглеждайки непрекъснато към мене, сякаш се питаха дали се чувствувам добре и дали не ми липсва нещо. Тогава забелязах, че не са сами. В тъмнината зад леглото стоеше неясна фигура. Кандилото гореше толкова ниско зад стълба на покрива, че се виждаха само очертанията й. Беше девойка. Обърна се едва забележимо и профилът й се освети слабо. Приказна хубавица. Навярно беше дъщеря на Бру. Тримата стояха дълго, сетне родителите се поклониха и се измъкнаха през отвора на вратата. Светлината чезнеше, известно време не знаех дали момичето е още в колибата. Отново зърнах очертанията му. Стоеше на същото място, кажи-речи неподвижно. Ами сега? Лежах в леглото на вожда, синът му беше измил краката ми, дъщеря му пък бдеше като ангел-пазител над съня ми…

Точно тогава дочух гласа на кинооператора далече в нощната тишина. Викаше ме по име. Не се отзовах, за да не разваля магията. Ала кинооператорът не спираше да се дере и виковете приближаваха все повече и повече. Скоро застана на входа с Бру и жена му. Бил се изплашил за мен. С преводача сами доплавали до острова с „оболуто“ на владиката. Гостиха ги с царевична бира и рибени палачинки, постлаха им кожи на пода.

На следния ден продължихме да бъдем предмет на внимание. С помощта на преводача научихме всичко, за което бяхме дошли. Папирусът в езерото Звай растеше край толкова труднодостъпен бряг, че беше безсмислено да се достави в големи количества оттук. Единственото разрешение оставаха блатата при езерото Тана. Узнахме обаче друго от лаките. Техният „шафат“ и „оболу“ напомняше повече ладиите в Чад, Мексико и Перу, отколкото „танката“ от езерото Тана, която строяха сънародниците им. Те използваха тръстикови лодки не защото им липсваше дървен материал. Напротив, строяха тръстикови ладии, въпреки че дървеният материал беше по-леснодостъпен. Прехвърлянето ни от земите на негрите гала в островите показа, че не всички племена употребяват папирусови ладии, макар да живеят край едно и също езеро. Изкуството да се строят тръстикови лодки се предаваше по наследство, то представляваше прастара традиция, запазена у народи, подложени на преследвания. Ала и лаките имаха същия тревожен опит като монасите от езерото Тана. Папирусът трябваше да се суши след всяка употреба. Ако „оболу“ или „шафат“ се оставят във водата, изгниват след осем, десет, най-много четиринадесет дни.

Върнах се в Египет с чувство на несигурност. Заслужаваше ли да се опитва Атлантическият океан?

VI. В световете на пирамидостроителите
Корабостроителница в пясъците на Египет

— Искате да заградите част от пустинята зад Хеопсовата пирамида, за да построите папирусова лодка?

Широкоплещестият египетски министър намести очилата си с рогова рамка и ме изгледа любопитно, усмихвайки се. Потърси с очи колебливо норвежкия посланик, който също се усмихна учтиво. Беше застанал до сънародника си, съставлявайки със стройния си стан и белите коси своеобразна гаранция, че чужденецът от Севера не е пълен безумец.

— Папирусът потъва след две седмици. Заключението не е мое, направено е от директора на Египетския институт по папируса — каза министърът. — А археолозите твърдят, че папирусовите ладии никога не са плавали отвъд устието на Нил, защото папирусът се разлага от морската вода и се троши от вълните.

— Тъкмо това ще проверим на дело — поясних аз.

Друг по-убедителен довод нямах, когато се бях явил на това необикновено съвещание. Министърът на културата и министърът на туризма се бяха отнесли съвсем сериозно към постъпките на норвежкото посолство. Бяха поканили най-изтъкнатите специалисти на Египет и сега около заседателната маса седяха директори на музеи, археолози, историци, експерти по папируса. Директорът на Института за папируса беше раздал предварително заключението си. Сега го повтори. Все пак призна, че понеже единствен аз съм виждал истинска папирусова лодка, с готовност подкрепя идеята ми, стига да реша да я осъществя.

Директорът на Каирския музей призна, че изобщо не може да си представи папирусова ладия в морските вълни. През древността Египет е изнасял папирус в Библос за производство на хартия, но финикийците са го пренасяли, защото само дървени кораби са били в състояние да кръстосват вътрешно Средиземно море. Папирусова лодка в Атлантическия океан е била толкова немислима за онази епоха, колкото и за наши дни.

Дълги технически разисквания засягаха ту папируса, ту пирамидите в йероглифите от двете страни на Атлантика. Последен получи думата генералният директор на археологическите съкровища в Египет, доктор Гамал Мехрез.

— Опитът да се реконструира папирусова ладия по стенописите в нашите стари гробници и да се изпробва на практика е ценен — заключи той.

С това завърши заседанието.

Министърът на културата упълномощи началника на пирамидите в Гиза да ни разреши да оградим с въжета площта, необходима, за да издигнем палатъчен лагер и подготвим строителна площадка, при условие че няма да правим разкопки в пясъка, тъй като участъкът се намираше в район, пълен с древни фараонски гробници.

В подножието на стълбището се издигаше, както и другаде в Кайро, барикада от тухлена зидария, пред всички прозорци бяха струпани торби с пясък. Там се разделихме със заместник-министъра на туризма Адел Тахер, който, преди да се върне в канцеларията, се ръкува и с широка усмивка додаде:

— Можете да построите ладията. Ще ви помогнем с каквато можем. Ще бъде от полза да се припомни на света, че Египет не само воюва.

Останах насаме със сияещия посланик и му благодарих искрено за безценната подкрепа. С Петер Анкер се бяхме сприятелили от първата ни среща. Беше служил дълги години в Близкия Изток и като пратеник на ООН, и като представител на Норвегия, древната история съставляваше негово хоби, затова се беше превърнал в жив справочник по всички въпроси, свързани със стопанските отношения и културните връзки в тези области от най-стари времена.

— Мина великолепно — каза той. — Получи строителна площадка, въпреки че никой не споделя вярата ти в папирусовата лодка!

— Ако нямаше разногласия, не бих се заел изобщо с този опит — забелязах.

В хотелската стая приседнах разколебан на ръба на леглото. Наистина, бях получил строителна площадка. Ала не бях задвижил всички колела. Още имах възможност да се оттегля. Сега трябваше да се реша. Дали да задействувам с пълна скорост лостовете, или да изоставя проектите си. Пък и не разполагах с достатъчно средства, въпреки че издателите биха ме подпомогнали срещу крайния резултат. Ами ако не се получи никакъв резултат? Седях и си играех с къс хартия. Монасите, лаките, учените, експертите по папируса. Всички до един смятаха, че папирусът издържа най-много четиринадесет дни в спокойна сладка вода и по-малко в развълнувана морска вода. Бях прекарал едва по няколко часа на „кадай“, „танка“, „шафат“, бях изживял и усещането да седя на тръстикова лодка, чието дъно пропада. Знаех, че американската тръстика тотора би издържала дълги морски плавания и че има влакнеста външна обвивка и шуплеста вътрешност, напомняща много папирусовата, но може би папирусът попиваше значително повече вода от тотората.

Разгърнах хартийката. Писмо с разкривени букви и детински почерк:

„Драги Тур от Италия, Помниш ли Абдулах от Чад? Готов съм да дойда, за да построя голям «кадай» с Омар и Муса. Чакаме съобщение. Аз съм дърводелец при пастора Ейер във Фор Лами.

С поздрав Абдуле Джибрин.“

Засмяното лице на Абдулах, черно като зифт, с низходящи белези на челото и в основата на носа, изпъкна ясно в съзнанието ми. Струваше ми се странно, че този неграмотен момък от Централна Африка се беше сетил да отиде с адреса ми при писар във Фор Лами, за да ме подтикне към действие. Защо трябваше да се колебая? Абдулах сам предлагаше услугите си, Омар и Муса щяха да дойдат на драго сърце. За да превозват добитъка си, те строяха по-големи лодки от християните, които използваха ладиите, за да се крият из островите на Етиопия. Знаеха за плавателността на папирусовите съдове повече от всички учени на света, събрани наедно. Вярваха в майсторството си. Наемаха се да построят толкова голям „шафат“, че да плава с месеци, както и да останат на борда му и да отплават за страни, чиято отдалеченост може да им обясня само в дни път, защото нямаха ни най-малка представа от география.

Писмото на Абдулах пресече всякакви колебания. Доверих се на чернокожите си приятели от Чад.

Същата вечер телеграфирах в Адис Абеба на италианеца собственик на двете големи моторници от езерото Тана. Бяхме се договорили, щом получи телеграма, да изпрати Али и хората му до блатата в западната част на езерото, за да нарежат сто и петдесет кубически метра папирусова тръстика, която трябваше да се изсуши и върже на снопи в северния край на езерото. Комендаторе Марио Буски беше стопански деятел на средна възраст, набит, червенобузест, страшно предприемчив. Лично беше ръководил пренасянето на тежките железни лодки от Червено море до езерото Тана. Беше извършил също превозването на монолитите от Аксум в планините на Етиопия до Рим през 1937 година. Надяваше се, че и сега ще му бъде поверен транспортът им, ако етиопският император поискаше да му бъдат върнати тези паметници.

Първоначално възнамерявах да смъкна папируса по Нил, ала това щеше да се осъществи крайно трудно, понеже имаше сума водопади и трябваше да се мине през цялата република Судан. Буски се отнасяше към поръчката като към спортно постижение: отдаваше му се възможност да пренесе петстотин снопа папирус на разстояние 725 километра от езерото Тана през планините на Етиопия до Червено море. Макар че натрупаната тръстика имаше размерите на малка къща, тежеше само дванадесетина тона.

Не оставаше ден за губене. Наближаваше Коледа. Ако искахме да прекосим Атлантическия океан, преди да е настъпил сезонът на ураганите в Западното полукълбо, налагаше се да тръгнем от Африка през май. Страхувах се да нарежа папируса много рано, защото старата тръстика едва ли щеше да бъде много здрава. Но не сторех ли това незабавно, не бихме могли да се стегнем за път до май. Изискваше се време, за да се отрежат двеста-триста хиляди папирусови стъбла, понеже тъкмо сега езерото Тана беше пълноводно. Тръстиката трябваше да има дължина горе-долу три метра, стъблата щяха да се режат дълбоко под водната повърхност. После папирусът изискваше сушене, за да не изгният снопите. Чак тогава щеше да дойде ред за извозването през планините и през Червено море. В района на Суец бушуваше война, всякакво движение беше спряно. А в Суец възпламеняемата тръстика трябваше да се разтовари на сушата и да се пренесе по блокирани пътища до долното течение на Нил.

Преди товарът да е стигнал до пирамидите, налагаше се да се уреди лагерът с удобства за спане и хранене на работниците сред пясъците на пустинята. Строежът щяха да ръководят негри будума от езерото Чад, които продължаваха да водят първобитен живот на плаващите острови в най-изостаналия край на Централноафриканската република. Работата щеше да трае дълго, защото трябваше да се свържат тънките папирусови стъбла в плътен морски кораб, дълъг петнадесет, широк пет метра. Необходимо беше да се обмисли и подготви пренасянето на готовата лодка до африканско пристанище по атлантическото крайбрежие. Платна и такелажни съоръжения, староегипетски уредби за управление, делви с вода и храна по старовремски образец, хиляди дреболии чакаха разрешение. И най-важното от всичко: трябваше да се подберат участниците в опита.

Естествено, мисълта ми се насочи най-напред към другарите, с които бях прекарал сто и един ден на балсовия сал „Кон-Тики“. Продължавахме да се събираме по различни поводи, за да освежаваме старите спомени. Ала на Кнут Хаугланд, който ръководеше музея „Кон-Тики“ в Осло, държавата бе възложила да учреди Норвежки музей на съпротивата. Херман Вацингер, който като специалист на ФАО^[21] отговаряше за изследванията върху риболова в Перу, се канеше да поеме ръководството на един от отделите на организацията в седалището й в Рим. Бенгт Даниелсон, единственият швед сред норвежците, който след експедицията ни се беше установил в Таити като етнолог на свободна практика, току-що беше назначен за директор на Етнографския музей в Стокхолм. Ерик Хаселберг си оставаше, както и по-рано, вечен бохем и непрестанно скиташе с китарата и палитрата си. Той щеше да се отзове непременно. А Турстейн Робю, който на времето беше телеграфирал „Идвам“ в отговор на поканата ми да участвува в експедицията „Кон-Тики“, беше завършил богатия си с приключения живот в ледовете на запад от Гренландия като радист на групата смелчаци, решили да достигнат Северния полюс със ски.

На сала „Кон-Тики“ бяхме петима норвежци и един швед, всичко шестима скандинавци. Този път ми се искаше да смеся толкова народности, колкото позволява мястото в малката тръстикова лодка. Ако се сгъстяхме, можехме да се сместим седмина. Седем души от седем нации. Понеже произлизах от най-северната страна на Европа, естествената противоположност се явяваше Италия. Тъй като ние, европейците, сме „бели“, налагаше се да включим един „цветнокож“. А най-черните негри, които изобщо бях срещал, живееха в Чад, затова беше логично да поканя един от нашите специалисти по папируса. Опитът целеше да изясни възможностите за връзка между древните цивилизации на Африка и Америка. Заслужаваше да се предвиди символично по един египтянин и един мексиканец. За да се застъпят в международната ни група и идеологическите контрасти, щеше ми се да привлека по един участник от Съединените щати и от Съветския съюз. Всички други нации, които поради липса на място не можеха да бъдат застъпени, можеха да бъдат представени условно чрез знамето на ООН, стига да получехме разрешение да го вдигнем на борда.

Епохата насърчаваше всеки опит да се изградят мостове на дружбата между народите. Над сфинксовете и пирамидите гърмяха военни реактивни самолети, по бреговете на затворения Суецки канал грохотеха оръдия. Войници от петте континента воюваха в една или друга чужда страна. Там, където не свирепствуваше войната, дежурни стояха пред пултове с бутони, готови да пуснат в действие атомни оръжия. На един плаващ тръстиков сноп имаше място само за хора, желаещи да си подадат другарски ръка. Самото плаване щеше да бъде опит, научно пътешествие в зората на културата. Ала имаше възможност за опити в опита. Научно пътуване в утрешния претъпкан и пренаселен свят. Телевизията, свръхзвуковите самолети, спътниците бяха стеснили размерите на планетата ни, народите почваха да се притесняват взаимно. Земният глобус на нашите прадеди не съществуваше вече. Безкрайният свят на миналото можеше да бъде обиколен за час и четиридесет минути. Непроходими планински вериги и безбрежни океани не деляха повече нациите. Народите не живееха самостоятелно, откъснато, а общуваха помежду си и клоняха към взаимно проникване. Докато стотици хиляди техници работеха денонощно над атома и лазерния лъч, нашата планета се търкаляше със свръхзвукова скорост към утрешния ден. Всички участвахме в голям технически опит, налагаше се да си сътрудничим, ако не искахме да рухнем под общия товар.

Една папирусова ладия, играчка на морските стихии, би могла да се превърне в микросвят, практически опит да се докаже, че хората искат да живеят в мир въпреки различията в народността, религията, цвета на кожата; политическото верую, стига да прозрат, че са длъжни да се борят за общото дело.

Взех перото и отговорих на Абдулах. Потвърдих, че се нуждая от Омар, Муса и него като преводач. Необходимо ли е да отида в Чад, или Абдулах би се наел да отведе двамата лодкостроители от Бол във Фор Лами, ако им пратя самолетни билети и ги посрещна на Каирското летище?

С учудване получих бързия делови отговор на Абдулах чрез писаря във Фор Лами. За да могат тримата да тръгнат, Абдулах се нуждаел от трудов договор, три самолетни билета до Египет и сто и петдесет хиляди чадски франка. Щом получел исканото, щял да уреди всичко и съм можел да си спестя пътуването до Чад.

Сумата ми се видя значителна, въпреки че Италианската народна банка не знаеше какъв е точният курс на чадския франк и че изникваха безброй въпроси, преди да съм превел парите във Фор Лами. На каква карта щях да заложа? Нуждаех се от сигурност, ала за Абдулах Джибрин не знаех друго, освен че е момък в бяло джубе, изскочил неизвестно откъде в Бол и изчезнал, след като беше превеждал доброволно. Твърдеше, че бил дърводелец. Но кой знае дали Абдулах не ме лъжеше, че ще ми спести време и пари. Ако избегнех пътуването до Чад, бих могъл да посетя още веднъж индианците в Перу, да прескоча до Мексико и Съединените щати, за да потърся участници в експедицията.

Впрегнах в работа двама важни сътрудници. Буски щеше да осигури тръстика, Абдулах строители. Папирусът и майсторите трябваше да пристигнат в Египет по едно и също време, а дотогава щеше да бъде готов лагерът. Тази задача възложих на близък приятел, университетския преподавател Анджело Корио, на когото Министерството на просветата в Рим даде шестмесечна отпуска, за да упражнява езика в нашата международна бригада. Корио пристигна при пирамидите като турист с куфар и фотоапарат и бе обсаден от нападателна тълпа екскурзоводи, предлагащи да му покажат сфинкса и да го научат да язди камила. За да се справи с тази необичайна ориенталска среда, трябваше да му се придаде в помощ местен човек, запознат със законите и обичаите на страната, който би могъл да стигне без заобикалки право до командните лостове. Такъв човек се оказа запасният полковник Атия Осама. Поради войната над заниманията му висеше загадъчно було, свързано със Синайския полуостров, окупиран от Израел. Вежлив и общителен, той прие да бъде наш застъпник пред властите и ни издействува разрешение да прекараме папируса през военната зона на Суец.

Така колелата се бяха задвижили, те се въртяха и превъртаха от страна в страна. Бързи писма с най-чудновати пощенски марки, телеграми, телефони на различни езици. Всичко трябваше да се държи в тайна, за да не се пречи на работата. Участници от седем страни. Бях намерил италианец, имах вероятен кандидат от Египет, щях да избера представител на Чад измежду тримата лодкостроители. От Съветския съюз очаквах отговор. Трябваше да отида в Америка. Декември се търкулна, последва го и януари. Оставаха три месеца. В Ню Йорк се срещнах с американския си сътрудник Франк Таплин. В Кайро стоеше Корио и изчакваше папируса, който сега лежеше сух на брега на езерото Тана, а Абдулах търсеше лодкостроителите в Бол. Таплин беше суперенергичен американски бизнесмен, борец за мир и деен член на Световната асоциация на световните федералисти — международна организация, бореща се за засилване на сътрудничеството между народите и разширение правата на ООН. Известният нюйоркски редактор Нормън Къзънз беше председател на асоциацията и близък приятел на генералния секретар на ООН У Тан, който прие и трима ни в най-горния етаж на грамадната стъклена сграда на ООН.

Седем народности, черни и бели, от Изток и от Запад на една папирусова ладия в Атлантическия океан?

Получихме разрешение да вдигнем флага на ООН при условие че ще спазим правилника му: всички знамена на борда да бъдат с еднакви размери и всички да бъдат закачени на еднаква височина. С готовност щяхме да ги вдигнем едно до друго, а в двата края по един флаг на ООН. Благопожеланията на У Тан идваха от сърце. Откъде ще тръгнем?

— Смятам да тръгнем от Мароко.

— Тогава поздравете приятеля ми Ахмед Бенхима, посланика на Мароко в ООН. Намира се петнадесет етажа по-надолу — на двайсет и третия етаж.

Негово превъзходителство от двадесет и третия етаж беше висок представителен мъж, последна издънка на един от най-старите и най-влиятелни родове в Мароко. Посрещна ни с изтънчена вежливост. Отпуснахме се в дълбоките кресла. Изслуша ме със съвършено спокойствие.

— Искате да отплавате с тръстикова ладия от родината ми — задоволи се да отбележи, предлагайки ми цигара.

— Благодаря, не пуша.

— От кое пристанище ще потеглите?

— От Сафи.

— Сафй Това е родният ми град! Защо именно от Сафи?

Внезапно се оживи и стана, като лицето му изразяваше едновременно изненада и любопитство.

— Защо от Сафи? — повтори той.

— Защото Сафи е едно от най-старите африкански пристанища отвъд Гибралтар. Казабланка е модерно пристанище, ала Сафи е бил известен от най-дълбока древност. Освен това Сафи се намира точно там, откъдето един средиземноморски кораб за крайбрежно плаване е можел най-вероятно да бъде отнесен в океана от стихиите. Точно край Сафи води началото си Канарското течение, а пасатите подемат всичко, което лети, и го отправят за Америка.

— Родителите ми живеят в Сафи. Пашата на Сафи ми е добър приятел. Ще му пиша. Ще пиша и на брат си, който е министър на външните работи в Мароко.

Просто невероятно щастие! Разделихме се най-сърдечно.

В Ню Йорк имах обещаващ кандидат и всичко изглеждаше, че е наред, докато не бе посветена в тайните ни кроежи жена му. Тогава бързо се съгласихме и тримата, че ще бъде по-добре да потърся другиго. Оставаше ми горе-долу време, колкото да обядвам с новия вероятен участник, преди самолетът да отлети за Лима в Перу.

Няколко дни по-късно се намирах с неколцина индианци от племето уру и печех риба на плаващ остров в езерото Титикака. Целият остров се състоеше от хиляди тръстикови снопове, натрупани едни връз други на дебели пластове. Щом най-долният слой изгниваше, нарязваше се свежа тръстика тотора и се набиваше отгоре. Цялата част от езерото се състоеше от изкуствени тръстикови острови, разделени от тесни канали, и жива тръстика, която растеше околовръст. Само далечните снежни планини се открояваха в синьото небе над този равен блатист свят, където индианците уру прекарваха живота си сред риба и тръстика. Колибата и леглото бяха направени от тръстика. Лодките бяха построени от тръстика и имаха грубо платно от свързани тръстикови стъбла. Тръстиката съставляваше единственото гориво в кухнята. Изгнила тръстика се смесваше с пръст, донесена от сушата, разстилаше се на малки лехи върху плаващите острови, за да се посадят неизбежните сладки батати. Червенокожите нямаха под краката си твърда опорна точка, островът се тресеше, независимо дали обитателите му се движеха по пода на колибата или из миниатюрната градинка.

Дошъл бях, за да търся потвърждение на една хипотеза. Индианците уру, както и червенокожите кечуа и аймара, живеещи по брега на същото езеро, а и негрите будума в Чад не вадеха лодките си всеки ден, за да ги сушат след употреба. Те не прогизваха за четиринадесет дни. Тръстиката потъваше все пак. На плаващите острови се виждаше как индианците непрекъснато трупат нова тръстика, за да изравняват повърхността. Ала стройните ладии се полюляваха край острова и плаваха, без да се подновяват, точно както и в езерото Чад в Централна Африка. Обяснението се натрапваше от само себе си. Лодките и в Южна Америка, и в Чад се свързваха с ръчно произведени въжета, с които се затягаха така силно, че повечето от вътрешните канали на тръстиката се затваряха, докато малките ладии в Етиопия се завързваха халтаво с ивици кора или папирусови влакна, без да се притегне достатъчно шуплестият папирус, за да не се допусне поглъщането на вода.

Оставаха още дванадесет дни до пристигането на Абдулах и лодкостроителите в Кайро. Бяхме пратили билети за 20 февруари, защото бяхме пресметнали, че горе-долу по същото време ще се получи и тръстиката в Суец. За дванадесет дни можеха да се разглеждат още куп неща. С добрия ми приятел Турлейф Шелдерюп, именит норвежки философ, спортист и фотолюбител, заминах от клатещите се блатни острови на индианците уру за пустинното северно крайбрежие на Перу. Искахме да разгледаме най-красивата пирамида на Южна Америка, хармонична грамада от кирпич, зареяна и скрита зад планини от изветрял пясъчник в долината Чикама. Учените все още не бяха я изследвали, но иманярите я бяха преровили основно, изкопавайки кратер чак до основата и превръщайки я в своеобразен правоъгълен вулкан. Гигантската постройка се издигаше толкова високо в пустинята, че населението от долината я наричаше само „Серо Колорадо“ — „Шарената планина“. Ако не беше стъпаловидната форма и ограждащата я стена, отдалеч не би личало, че е съставена от милиони кирпичи. Човек, който е бил допреди седмица в Египет, не можеше да не открие смущаваща прилика в архитектурната форма, астрономическата насоченост, размерите и строителния материал между Серо Колорадо и най-древните пирамиди край Нил. Паметникът е бил издигнат от незнаен владетел-първожрец в епоха, когато мощни цивилизации внезапно са почнали да цъфтят в Перу, много преди културата на инките да е последвала културата на народа чиму, която от своя страна се е явила подир първите неизвестни носители на цивилизация, наречени от учените по липса на точни сведения, мочики. Те са построили тези първи и най-големи пирамиди по крайбрежието. Кои са били обаче мочиките? В науката все повече си пробиваше път мнението, че са съществували връзки между носителите на култура по северното крайбрежие на Перу и строителите на пирамиди в древно Мексико.

Оставаше ни време и за бърза обиколка из Мексико, където спътникът ми от посещението на индианците серис, олимпийският плувец Рамон Браво очакваше най-нетърпеливо пътешествието с истинска тръстикова лодка. Точно сега се превиваше от болки в стомаха, но беше сигурен, че до два месеца и половина, когато дойде време да потеглим от Мароко, ще бъде в чудесна форма.

Мексиканска джунгла, пирамида, дъжд. Точно това очаквахме. Заваля като по поръчка. Мокър до кости, по риза, с винтяга над камерата, Турлейф снимаше, а тропическият порой се лееше така, че поточета подскачаха и се стичаха от камък на камък по огромната пирамида Паленке. Облаците висяха ниско над джунглата, която се спускаше непроходимо гъста по хребета, където исполински дървета настъпваха отвсякъде чак до самата основа на паметника.

Развалини от чудни строежи, годни да задоволят всякакъв вкус, лежаха изоставени и рухнали, обрасли с мъх, в разкопките. Когато човек идваше, за да проследи по собствения си пулс, частичка от славното минало на Америка преди Колумб, трябваше най-напред да се освободи от опиянението на възторга и омаята, за да се опита да прозре същността, която се криеше зад тези внушителни грамади. Тук нещо свръхстранно, нещо неказано и неписано трептеше във въздуха, натрапваше се на вниманието, караше наблюдателя да стои нащрек. Тук беше безсмислено човек да се приспива с предварително изковани теории. Тук не заслужаваше изследователят да се увлича от привлекателни подробности, нито да се разсейва от размерите, красотата, техническите трудности. Тук трябваше да се търси обобщаващият извод, че това грамадно сборище от развалини на пирамиди, храмове, дворци е останка от хора като нас със същото душевно и телесно устройство. Те са дошли в тия земи хиляди години преди Колумб, разчистили са площи в джунглата за домовете, нивите, паметниците си. Пирамидите и храмовете са били проектирани по изчисленията на изкусни архитекти, учудващо изкусни, ако човек ги съпостави с индианците, които и сега живеят в същата джунгла и продължават да строят колиби от клони и шума, без да се сетят да издялат правоъгълен камък от откъртения балван или от неподвижната скала. Веднъж се опитах да издялам четвъртит камък от речен балван. Не успях, въпреки че разполагах със стоманен чук и длето. А древните строители не са познавали други сечива, освен каменните. Само вещ каменоделец е бил в състояние да получи гладки блокове от твърдите скали, аз не успях, както не успяха приятелите ми от града и селото, нито индианците, на които съм предлагал да опитат. Това не се отдава на кого да е. Каква истина се криеше зад развалините сред джунглата в Паленке?

Може би щеше да изглежда смешно, но не се ли нуждаеха учените от консултант криминалист? Не човек, който е запознат с техниката на археологическите разкопки, нито с латинските научни термини, а човек с прозорливостта на детектива, способността да комбинира, да гради хипотези. Човек, който е въведен в теорията на вероятностите. В сърцето на джунглата се извисяваше гигантска пирамида. Обикновени индианци ли я бяха построили? Или човешки създания, превъзхождащи чистокръвните азиатци от Сибир, добрали се до горите на Мексико?

Естествено е било — твърдяха учените, които считаха, че културните народи преди Колумб не са излизали извън пределите на бащиния двор, — естествено е било при еднакви външни условия човекът да създаде еднакви паметници. Било е естествено жителите на Египет и на Мексико да редят камък върху камък, за да се получи пирамида.

Сега дъждът се лееше като из ведро и ние потърсихме сушина под исполинските клонаци.

Еднакви външни условия! Можеше ли да се посочи по-голям контраст между египетската пустиня и мексиканската джунгла? Топлият въздух, който вдишвахме, беше тежък като влажния въздух на парник. Околовръст листак, от който се отцеждаха дъждовни капки, стъбла, дънери, тлъста мазна почва. Не се съзираше нито един камък, освен огромните дялани блокове, натрупани в обрасли развалини. Естествено ли беше да се реди камък върху камък в мексиканската джунгла? Защо тогава не и в африканската джунгла или при европейските смесени условия?

Откъде са си доставяли материал архитектите на пирамидата Паленке? Може би са го копаели дълбоко под великанските корени на тропическите дървета или са го къртили от някой планински склон? Във всеки случай тук, в Паленке, се е родила идеята, а строителният материал се е намирал другаде и е трябвало да бъде издирен от майсторите.

Ами в Перу? Естествено ли е било да се реди камък върху камък, за да се получат пирамиди? В пустинното крайбрежие, дълго хиляди километри, където са пръснати пирамидите на Перу, не се намира подходящ камък. Необходимо е да се дирят каменоломни чак в Андите. В долината на мочиките, която току-що бяхме посетили, е трябвало да се направят най-напред около шест милиона огромни кирпича, за да се издигне пирамидата, покриваща площ от близо четири мола^[22] и извисяваща се на тридесет метра. Ала в Перу имаше и по-големи пирамиди от Серо Колорадо.

Докато седях мокър и тръпнех от студ под шумака, наблюдавайки как се стичат поточета от пирамидата, мисълта ми се заразхожда из Перу и Египет. В Египет е било естествено да се използва камъкът за строителен материал, защото пустинята е била осеяна с голи канари. Но защо тогава е трябвало да бъде естествено и за Мексико? Несъмнено ацтеките от голите планински плата и маите в джунглите на Юкатан са се научили да строят пирамиди от своите предшественици. Учените бяха стигнали до заключението, че най-старата цивилизация в Мексико, която е положила основите на всички останали, е имала люлката си в тропическото гористо крайбрежие на Мексиканския залив, чиято суша се мие от океанското течение, след като е преминало Атлантика. Било ли е по-естествено да се строят пирамиди там? Ни най-малко! Там незнайните създатели на най-древната мексиканска култура са били принудени да търсят каменоломни отвъд видимия небосклон и понякога да пренасят блокове от по двадесет-тридесет тона чак от осемдесет километра разстояние. Кои са били тези несломими ваятели и архитекти, които са строили в джунглата, ала са разбирали повече от камък, отколкото от дърво? Днес никой не знае това. За да им се намери що-годе име, учените са ги нарекли „олмеки“. Ако приемем, че многобройните реалистични скулптури по запазилите се каменни паметници представляват техни автопортрети, някои от олмеките са имали кръгли лица, сплескани носове, дебели устни и са изглеждали направо като негроиди, докато други са се отличавали с тесни лица, ястребов нос, мустаци, рунтава брада и са имали вид на семити. Олмеките съставляваха ядката на загадъчния свят. Как са се наричали в действителност, кои са били, защо са строили пирамиди? Една от тези пирамиди с височина тридесет метра беше построена от кирпичи „адобе“, също както в Перу и някои пирамиди в долината на Нил.

Грамадата, по която се стичаше дъждът и която наблюдавахме, беше усложнила целия въпрос. Преди десетилетие и половина, през 1952 година, едно откритие в тази джунгла беше разтърсило научния свят и съборило догми, считани дотогава на непоклатими като скала. Съвсем случайно бе открит таен вход към тесен проход с каменна стълба, водеща с извивки за вътрешността на пирамидата. Подземието извеждаше пред тежка каменна врата, затваряща разкошно украсена гробница с колосален каменен саркофаг, където останките на абсолютен владетел-първожрец са били погребани по същия начин, както в Египет. А тъкмо в Мексико не би трябвало да се намерят гробници в пирамидите. Това беше една от двете основни истини, от която изхождаха повечето изследователи, за да отхвърлят хипотезите за презокеански връзки. Приликите са привидни — твърдяха те, — пирамидите от двете страни на Атлантическия океан са имали не само различно предназначение, но и различна форма. В Мексико и Перу те бяха изградени стъпаловидно, в Египет с наклонени стени.

Що се отнасяше до формата, тя беше еволюирала. Всеки, който е пътувал в долината на Нил, знае, че в Египет се срещат и стъпаловидни пирамиди. Те представляват първоначалната форма и в Египет, и в Месопотамия. Древните културни съседи на египтяните, вавилонците, са строили стъпаловидни пирамиди и на върха им са поставяли храм, точно както в старо Мексико. Сега неочаквано и в мексиканска пирамида беше открит владетел-първожрец в саркофаг. Неговият род е смятал, че води потеклото си от Слънцето. В гробницата се намираше идол на слънцето от нефрит. Архитектът беше разположил пирамидата според движението на слънцето с астрономическа точност, както в Египет. Покойникът беше положен в каменен саркофаг, а на лицето си имаше разкошна маска, каквато е била поставяна и на египетските мумии, с тази разлика, че маската не беше от злато, а от нефритна мозайка, очите от седеф, зениците от обсидиан. И той е вярвал в задгробния живот, та не липсваха делви с храна и питие. Украсата му се състоеше от диадема, обеци, огърлица, гривна, пръстени от седеф и нефрит. Ковчегът беше боядисан отвътре в цинобър, останки от червена дреха се виждаха по костите и украшенията. Също както при египтяните саркофагът беше затворен с капак, издялан от един-единствен камък, тежащ няколко тона, дълъг беше четири метра и широк колкото човешки бой. Капакът и стените на гробницата бяха украсени с релефи на жреци и владетели, всички изобразени в профил, както в древен Египет. Когато всичко е било готово, десет младежи били пожертвувани и погребани извън гробницата, за да последват господаря си като негови роби в отвъдния свят. Тогава гробницата на краля-слънце е била затворена с великанска каменна врата, стълба, водеща през вътрешността на пирамидата, е стигала до изхода, който бил запушен с чакъл и камъни. Отвътре и отвън кралят-слънце в Паленке беше спазил ритуалите на древен Египет, свързани с погребенията на царствени особи. Единственото нововъведение се състоеше в малък каменен храм с местни йероглифи, поставен отгоре на пирамидата по чист мексикански образец.

Току-що бяхме проникнали в гробницата, за да я разгледаме. Беше построена като част от основния план на главния архитект: стени и таван от исполински плочи, издялани, изгладени, прилепени една до друга без милиметър празнина. Останалата част от пирамидата беше издигната, след като гробницата е била готова. Бели сталактити висяха подобно на ледени висулки от корнизите на стените и правеха неподвижните релефи на жреците, облечени в разточително пищни одежди, да приличат на дълбоко замразени видения от древността. Точно както в Египет строителите на пирамидата бяха предвидили изкусна проветряваща система. Тесен въздушен канал извиваше покрай цялата стълба, други два по-големи проветряващи канала минаваха напреко през цялата пирамида, също както в египетските пирамиди.

Докато се движехме по тесните дълги стълби, огледах още веднъж постройката. Ходникът имаше шестоъгълно напречно сечение. Сводът беше по-тесен от широчината на стълбата. Само на едно място в света се бях провирал през подобен коридор с точно такава необикновена форма: в египетските пирамиди.

Беше ли всичко това напълно естествено? Във всеки случай не беше плод на случайното натрупване на камънак. Подадохме глави извън грамадните блокове и отново ни погълна джунглата, готова пак да прегърне в обятията си развалините, ако Мексиканският археологически институт не се бореше системно, за да опази най-големите древни паметници на страната от настъплението на тропическата растителност.

В Мексико Сити посетихме доктор Игнасио Бернал, ръководител на огромния организационен апарат, включващ и Мексиканския археологически музей, един от най-значителните и най-модерните на света. Мексиканските археолози се ползваха с името, че заемат челно място сред изолационистите. Особено малко по-възрастното поколение поддържаше ревностно, че всички прояви, които се криеха зад мексиканските развалини, са покълнали на родна почва. Сега се канехме да хвърлим ръкавицата на предизвикателството срещу тези схващания, тръгвайки с тръстикова ладия от Африка за Америка. Как щяха да посрещнат експедицията ни мексиканските специалисти? Спряхме се на доктор Игнасио Бернал като техен най-изтъкнат представител. Той нареди най-благосклонно на портиера да ни пусне в музея с кинокамера и магнетофон. Поизгледа ни малко скептично, когато застанахме пред грамадна надгробна плоча с релефа на олмек с дълга брада, символизиращ загадката на най-древните носители на култура в Мексико. Брадат олмек беше въвел строителството на пирамиди сред безбрадите индианци.

— Доктор Бернал — почнах, — смятате ли, че древните култури на Мексико са се развили без външни влияния, или допускате, че отделни елементи са могли да бъдат донесени през океана с първобитни плавателни съдове?

— Това е най-трудният въпрос, който би могъл да ми бъде зададен — отговори домакинът, когото всички признаваха за най-изтъкнатия познавач в Мексико.

— Защо?

Изненадан, приближих микрофона към доктор Бернал.

— Защото съществуват сериозни доводи, говорещи в полза на презокеански влияния преди Колумб, но и не по-малко уважителни доводи, опровергаващи тази хипотеза.

— А вие какво мислите по въпроса?

— Честно казано, не зная какво да мисля!

— Тогава не бихме ли могли да заключим единодушно, че проблемът остава все още нерешен?

Той се поколеба за миг.

— Да — съгласи се насила.

Повторихме интервюто, за да сме сигурни, че сме го записали. Точно по това време журналистите бяха подушили подготвяната експедиция в Кайро. Новината беше стигнала чак до Мексико.

— Каните се да преплавате океана с тръстикова ладия? — закачи ни доктор Сантяго Хеновес, като се усмихна. Беше дошъл да поздрави колегата си доктор Бернал, тъкмо когато се канехме да си ходим.

— Да — отвърнах. — Иска ли ви се да участвате в експедицията?

— Разбира се. Говоря най-сериозно.

Изгледах зачуден мексиканския колега на доктор Бернал. Професор Хеновес се славеше като познавач на американските туземци. Бях го срещал на международни конгреси по антропология в Латинска Америка, Съветския съюз и Испания. Дребен, ала невероятно жив и жилав, той стоеше срещу мене и се взираше.

— Съжалявам. Мястото е заето от друг мексиканец, ще трябва да почакате за следния път — пошегувах се.

— Запишете ме в списъка на резервите. Ако се откаже някой, готов съм да дойда, стига да ме предупредите седмица по-рано.

— Непременно.

Не предполагах, че думите му ще се сбъднат, когато ниският учен, усмихвайки се, раздруса здраво ръката ми за сбогом.

На следното утро в Ню Йорк. Хотелската стая, пълна с журналисти. И тук експедицията не беше повече тайна. Папирусът беше пристигнал в Кайро. Строежът хлопаше на портата. В този миг тримата негри от Чад седяха в самолета, а Корио ги чакаше с готовия лагер и команда работници. Утре щяхме да се съберем, за да почнем. Самолетът ми заминаваше вечерта. Разполагах с цял ден за сетни трескави приготовления в Ню Йорк. Неочаквано през вратата ми подадоха телеграма. Наложи се да се отпусна на стола, когато я прочетох.

„АБДУЛАХ АРЕСТУВАН. ЛОДКОСТРОИТЕЛИТЕ ВСЕ ОЩЕ В БОЛ. ТЕЛЕФОНИРАЙ НЕЗАБАВНО.“

Телеграмата носеше подписа на жена ми.

Светкавичен телефонен разговор с къщи в Италия, потвърди, че не се касае за шега. Получило се писмо от Абдулах. Съдържало само листче с вестта, че не можел да доведе Омар и Муса, защото бил задържан. Щял да пише подир месец. Поздрави Абдулах.

Абдулах лежеше в тъмница. Какво ли беше сторил? Къде се намираше? Никой не знаеше нещо повече от оскъдната вест, надраскана на листчето. Муса и Омар не бяха мръднали от плаващите си острови на юг от Сахара, на изток от слънцето, на запад от луната. Без тях никаква лодка! След единадесет седмици трябваше да тръгнем от Мароко, ако искахме да преварим сезона на ураганите. Зад пирамидите в Египет седеше цял щаб и чакаше със застлани легла и сложена маса гостите от Чад. Налагаше се да се прати човек до плаващите селища в езерото, за да докара на мястото на строежа специалистите по папируса. Задача пак за моя гръб. От Франция излиташе всяка сряда сутрин самолет за Чад. Трябваше да бъда в Париж с готова виза за Чад във вторник. Днес беше петък, денят на Джордж Вашингтон. В Съединените щати всички празнуваха. Утре, събота, обществените учреждения не работеха.

В неделя също. Оставаше само понеделникът, за да уредя визата, формалностите по заминаването, пари за новото пътуване до сърцето на Африка, което не бях предвидил.

Три дни се суетих по улиците между небостъргачите, без да напредна с крачка. Навсякъде затворено. В понеделник сутринта нюйоркчани се втурнаха в канцелариите. Телефоните забръмчаха. Хора от всички нации на света сновяха в сградата на ООН. Само не и от Чад. Представителят на Чад се намирал засега във Вашингтон — обясни ми любезен глас. Налагаше се да отида там, за да получа чадска виза. Издателят ми пък имаше седалището си в Чикаго. Портфейлът ми беше кажи-речи празен. Купих си билет за Париж, ала за да продължа до Чад, ми трябваха пари и виза. Телефонът на чадското посолство във Вашингтон не се отзова. За щастие от норвежкото посолство обещаха да влязат във връзка с посланика на Чад, та да не мърдам от хотела и да чакам. От Чикаго се получи съобщение да отида в противоположния край на Ню Йорк при агента на издателството. Неизяснената съдба на Абдулах беше объркала положението. От канцеларията на У Тан ми съобщиха, че генералният секретар би ми дал препоръчително писмо, ако отида незабавно. Тъкмо се чудех и маях, в стаята ми нахлу мъж. Мистър Пайпъл, директорът на голяма вестникарска агенция. Аванс срещу договор, че ще му предоставя новините от експедицията. Прекъсна ни междуградски телефонен разговор. Току-що ми била разрешена визата. Да взема веднага самолета за Вашингтон, който поддържа връзка в двете посоки непрекъснато. Директорът с ловкостта на спортист ми помогна да наблъскам зимни дрехи, и лятно облекло в два куфара, уреди сметката, откара багажа до самолета, заминаващ вечерта за Париж. В съседната стая Турлейф прибра филмовите си ролки и хукна към канцеларията на У Тан. Капнах от умора, докато препусках из Ню Йорк и Вашингтон, носех се във въздуха. Двете посолства в столицата на Съединените щати проявиха великолепна съгласуваност. На нюйоркското летище Кенеди, когато слязох от една машина, за да се прехвърля на другата с чадска виза на паспорта, ме пресрещнаха двама души. Единият ми подаде писмото на У Тан, другият двата опаковани куфара.

Благодаря, благодаря! Лека нощ, Америка! Добро утро, Париж! Бегла среща с жена ми, когато следващият самолет на път за юг кацна в Ница. Записки в бележника, телеграфни бланки: „Задръжте всичко, докато пристигнем с лодкостроителите от Бол.“

Сахара лежеше под крилете. Жега нахлу, щом се отвори вратата. Намирахме се в република Чад. Ниските постройки на Фор Лами изглеждаха разпрострели се до безкрая сега, когато бях дошъл тук, за да търся Абдулах.

Разполагах само с адреса му, посочен до някаква пощенска кутия, чийто абонат беше един мисионер. Духовникът не знаеше къде се е дянал бившият му дърводелец, защото бил напуснал преди време. Все пак услужливият пастор Ейер се качи на колата си и тръгна да обикаля арабските квартали, за да го издири.

Администраторът на малкия хотел в центъра ми обясни, че следващият самолет излитал след осем дни за Судан, но билетите за Египет не важели, защото никой в Чад не можел да издаде египетска виза. В столицата поддържал посолство Израел, но не и Египет, нито Норвегия, Италия и Англия.

В стаята имаше легло, две закачалки на стената, вентилатор, който бучеше като самолетна перка. Седнах на ръба на леглото и се опитах да разреша главоблъсканицата с помощта на джобен атлас. Точно тогава се почука. На прага се изпречи дълъг чернокож с бяла дреха до земята и пъстроцветно шапка на главата. Той разпери ръце, разсмя се така високо, че зъбите и очите му светнаха от радост.

— Шефе! Шефе! Абдулах загази, ама се оправи! Абдулах! Той танцуваше и сияеше от блаженство.

— Абдулах, какво се случи?

— Абдулах отиде в Бол. Четири дни обикалях из езерото с „кадай“, за да търся Омар и Муса, които бяха навътре и ловяха риба. Намерих ги. Платих борчовете им. Тъкмо да ги докарам във Фор Лами, дойде шерифът. Каза, че съм бил негодник, че за пари съм правил всичко. Каза, че днес съм продал двама души на Египет. Утре щял съм да продам други може би на Франция или на Русия. Арестуваха ме. Пратиха ме с един тъмничар във Фор Лами. В затвора ме оставиха сам. Изхарчих останалите пари, за да се освободя.

Хубава каша! Абдулах бил задържан в Бол, защото го заподозрели, че търгува с роби. Прастарият път на робите минаваше през Чад, спомените продължаваха да живеят. Абдулах не можеше да се върне в Бол. Муса и Омар не биха получили разрешение да дойдат, докато не отида да ги потърся с оформен трудов договор, подпечатан от властите във Фор Лами.

Пет дни Абдулах и аз обикаляхме внушителните министерства на столицата, мъчейки се да оформим трудовия договор за двамата лодкостроители от Бол. Навред интелигентни, будни лица. Зад официалната маска прозираше дружелюбност. Ултрамодерни канцеларии в министерствата. Рядко внушителният колос на Министерството на външните работи имаше четиринадесет празни водни басейна за украса пред стълбището. Ала когато дойде неделята, отпуснах се унил на ръба на леглото, изключих оглушителната перка. В стаята нахълтаха комари и зной. Не ми стигаха сили. За пет дни не бяхме получили нито един печат на нито една хартия. Бяхме успели да влезем във връзка с един мисионер, който имаше едномоторен водосамолет. Но ако речехме да отведем двамата негри будума без подпечатани книжа, щеше да ме сполети същата участ, както на Абдулах.

Бяхме почнали с генералния директор на вътрешните работи, който се занимаваше и със случая на Абдулах. Той обаче можел да влиза във връзка с чужденци само чрез министъра на външните работи, пред когото човек можел да се яви само чрез началника на кабинета, който пък бил достъпен само чрез началника на протокола. Докато стигнем до министъра на външните работи, минаха три дни, защото всеки трябваше да проучи цялата преписка и да се запознае с писмото на У Тан. Министърът на външните работи, разположен в кабинет с уплътнени тапицирани врати, се оказа истински великан, дружелюбен и отзивчив. Имаше черна брадичка, щръкнала вълниста коса, успореден белег на челото и бузите. Преди да ни изпроводи в Министерството на вътрешните работи, на два пъти се яви пред президента на републиката Томбалбе, за да обсъдят случая. Президентът Томбалбе смяташе, че въпросът бил извънредно необичаен и затова първом трябвало да се свика Министерският съвет, за да се реши дали един гражданин на Чад може да отпътува с „кадай“ в голямото море.

За да печеля време, заявих, че е спешно да ни се разреши да отведем тримата граждани на Чад до бреговете на Нил, където ще построят „кадай“ на сушата. Тогава ни препратиха в Министерството на вътрешните работи, което ни прехвърли в дирекцията на труда, която пък ни насочи към държавната печатница за формуляри. Попълнихме дванадесет договора от по две страници за тримата лодкостроители, сетне отидохме при ръководителя на дирекцията на строежите за печат и подпис. Съдбата пожела той да открие две графи в печатните формуляри, които пресякоха по-нататъшния ход.

Договорите не можеха да се подпечатат, докато не бъдат подписани от двамата негри будума, които се намираха в Бол. Нещо по-лошо, във формуляра беше указано, че договорът е невалиден без медицинско свидетелство. Откъде бихме могли да си го набавим? В Бол нямаше изобщо лекар, а шерифът не ги пускаше да тръгнат без подпечатан трудов договор. Ръководителят на дирекцията на строежите извика представител на дирекцията на труда, който с огорчение се взря в изящно напечатаните формуляри. Случаят беше ясен. И двамата служители олицетворяваха благосклонността, но се позоваха на точките, които можех сам да видя. Трудовият договор беше невалиден без медицинско свидетелство, медицинското свидетелство не можеше да се получи, без да се напусне Бол, а заминаването от Бол беше недопустимо без трудов договор. С други думи: никакъв изход!

Смазан, тръшнах вратата на хотелската стая и пуснах вентилатора да бръмчи с пълна сила. Утре беше неделя. Едва се държах на краката си, приседнах на леглото и записах в бележника:

„Безнадеждно безумие. Тази бюрократична пародия не е дело на чадските негри, които са по природа интелигентни и чудно естествени. Това е изкълчена картина на нашето общество. Културата на Африка не е била такава, ние и натрапихме тези нови образци на живот.“

В главата ми кръжеше една натрапчива мисъл: гръм от ясно небе? Изключих вентилатора и заспах под далечните звуци на военните тръбачи пред двореца на президента Томбалбе.

Неделя. Завъртях се към мисионера със самолета. Духовникът имаше бензин. Рано сутринта в понеделник забуча пропелерът, двамата се залюляхме над покривите на министерствата, над саваната, над пустинята, над плаващите острови. Приводнихме се край Бол, вдигайки водни пръски от вълните. Носехме двадесет и четири страници попълнени трудови договори и празен куфар. Бяхме решили да опитаме, въпреки че документите нямаха други печати и подписи, освен нашите.

Същата вечер двамата негри будума седяха зад нас, изплашени до смърт, когато малкият самолет се плъзна по вълните отвъд тръстиковите им колиби. Плажът беше почернял от роднини и приятели, начело със султана и шерифа. Всички зяпаха двамата храбри акробати, които стискаха здраво седалките и се взираха като лешояди в малкия свят, където бяха израснали. Никакъв признак не издаваше тревогата им. Кой знае дали по ръцете си нямаха белези от дамгосване, показващи, че са в състояние да издържат нажежено желязо, без да изохкат? Макар да бяха тръгнали на далечен път, и двоицата дойдоха с неизменните си дрипави палта и съдрани обуща. Куфарът, който бяхме донесли за тях, остана празен, защото нямаха какво да сложат в него.

Срещата със свободния Абдулах във Фор Лами предизвика изблици на буйна благодарност и радост. На пазарището Омар бе накипрен изцяло в светлосиньо от шапката до обущата, а Муса изцяло в жълто. С развяващи се нови дрехи синият и жълтият негър влязоха пред нас в полицията, като се пулеха от възхищение пред новите си снимки за паспорта.

— Името — осведоми се вежлив полицейски сержант с племенни белези.

— Омар М’Булу.

— Муса Булуми.

— Възраст? — запита блюстителят на реда. Мълчание.

— Кога е роден Омар?

— Четири години преди Муса.

— 1927? 1928? 1929?

— Май, че тая последната — смънка неуверено Омар.

— Роден в около 1929 — записа сержантът. — Ами Муса?

— 1929 година — обади се живо Муса.

— Невъзможно — забеляза сержантът, — ти си с четири години по-малък.

— Така е — съгласи се Муса. — Ама и двамата сме родени в 1929 година.

„Роден в около 1929 година“ — записа сержантът и за Муса.

Паспортите трябваше да се подпишат. Омар изказа съжаление, че знаел да се подписва само на арабски. Дадоха му перо, той седна, направи няколко изящни замаха във въздуха над хартията и върна писалката на сержанта, който го подписа. Муса поиска сержантът да подпише и него със същите заврънкулки.

Паспортите обаче не можеха да се получат без трудов договор. Отидоха в католическата болница за медицински свидетелства. Там се получиха смешни картинки, когато една калугерка замоли Муса да се съблече до кръста. Най-невинно той запретна дългото си палто от краката до пъпа. Омар застана пък пред рентгеновия апарат, ала не се виждаше никакъв на екрана. Когато монахинята запали осветлението, намерихме го, че се е покатерил отгоре на апарата.

Суданските власти изискваха свидетелство за ваксинация. Негрите бяха ваксинирани, но не получиха свидетелства, защото формулярите на болницата се били свършили. Спуснахме се с Абдулах към печатницата. Там отказаха да напечатат нови формуляри, докато болницата не изплати стария си дълг. В кантората на Суданските въздушни линии чиновникът намери в едно чекмедже три стари формуляра. Когато дойде ред да се попълнят в болницата, яви се френски лекар с рентгеновата снимка на Омар, показваща силно увеличение на черния дроб. Великанът Омар се оказа тежко болен и не му разрешаваха на никаква цена да замине. Муса не искаше да тръгне без брат си, който знаеше арабски. Строежът на папирусовата ладия отиде по дяволите.

Какво можеше да се направи за Омар? Вмъкнахме се с него при главния лекар, усмихнат полковник.

— Вие тук?

Сърдечно свиждане, еднакво изненадващо и за двама ни. При последната ни среща полковник Лалуел беше военен лекар в Таити. Дружно намерихме разрешение. Ако заставехме Омар да се върне в Бол, щеше да остане без лекарска помощ. Обещах да се нагърбя с лечението му в Кайро и получих рецепта за инжекции и таблетки.

Пристигна самолетът за Судан. В последния миг извлякохме Муса и Омар по стълбата; едва виждаха, защото си бяха купили жълти и сини очила в същия цвят като палтата. Шумни възклицания на Абдулах, щом вмъкна глава и зърна инвентара на самолета. Другарите му пък оглеждаха с благоговение кабината, понеже им се струваше по-голяма от къщата на султана в Бол. Скоро се издигнахме над покрива от облаци. Абдулах и Омар се заловиха да разучават в подробности механизма на осигурителните колани и регулиращото им устройство, Муса извади жълта носна кърпичка, почна най-невъзмутимо да бърше и лъска ту обръснатия си череп, ту обувките си. Когато стюардесата мина с поднос, тримата напълниха шепите си с лимонови бонбони и стискаха плячката, докато не забелязаха, че другите пътници поставят хартията от бонбоните в пепелниците. Тогава те напъхаха бонбоните там и прекараха остатъка от пътуването, мъчейки се да ги измъкват един по един от тесния отвор. Погледнах загрижено как Омар посегна към сметаната на плодовата салата от поднесения ни обяд. Точно тя не подхождаше за черния му дроб.

Прелетяхме над безлюдната пустинна граница на Судан и следобед кацнахме в столицата Хартум.

Сега вече се намерих в чудо със спътниците си. В Бол изобщо нямаше къщи на два ката, а в Хартум къщите бяха построени етаж върху етаж. Дори Абдулах зяпна от смайване, когато видя сграда на четири етажа. Нещата щяха съвсем да се объркат, ако изгубех от очи черните си приятели в този голям арабски град, където трябваше да пренощуваме. Понеже можеха да ми поднесат кой знае какви изненади в случай че ги отведях в модерен голям хотел предпочетох четвъртокласно заведение в най-оживения арабски квартал. Канцеларията и стаите се намираха на третия етаж в престаряла постройка, кухнята и гостилницата бяха разположени на открит покрив-тераса. И тримата ми спътници изгубиха ума и дума, когато се озоваха в тази къща на чудесата. Двамата братя пристъпяха странно по стълбата. Оглеждаха се внимателно, повдигаха крака целенасочено и предпазливо, сякаш се катереха по непроходима планина. Досетих се, че за първи път се качват по стълби. В Бол и на островите им колибите бяха направо на земята и имаха само един кат. Стаите на хотела бяха вътрешни, без прозорци, с провесена от тавана електрическа крушка и с по няколко легла на редица. Двамата лодкостроители никога не бяха виждали легло. Щом Абдулах им обясни, че на кревата се спи, Муса и Омар се проснаха на дъските и пропълзяха под леглата, за да ги разгледат. Там лежаха, изтегнати, заврели нос в пружините, докато Абдулах, превивайки се от смях, ги сочеше на съдържателката, дошла да разбере какво търсят отдолу.

На покрива седнахме на малка маса, всеки получи вилица и чиния гювеч с големи мръвки. Сътрапезниците ми бързо отгатнаха и оцениха предназначението на вилиците. Канех се да набода апетитен къс месо, ала друга вилица ме превари и мръвката бе светкавично пъхната в устата на Омар. Посегнах към нов къс, но той се озова неочаквано на вилицата на Абдулах, та насочих вилицата си към един картоф, за да избегна сблъскването. Поогледах масата и открих, че вилиците се кръстосват непрекъснато. Всеки ядеше от онази чиния, в която съзираше нещо по-привлекателно. Сътрапезниците ми бяха свикнали да се хранят с пръсти от общ сахан, поставен по средата. Вилицата се явяваше изгодно продължение на ръката, понеже гозбата не беше еднакво достъпна за всекиго.

Легнах си полугладен. Единственият клозет с чиния в хотела се огласи от викове на смайване и възхищение. Абдулах поиска суданска монета за в случай че ни посетят дами през нощта. На следното утро ме събуди по тъмно. Бил чувал, че времето не било едно и също в цял свят, та искал да бъде сигурен, че аз и летецът сме се разбрали по отношение на часа, за да не закъснеем за самолета.

На летището ни сполетя катастрофа. Никой не забеляза, че пътниците от Чад нямат египетска виза. Ала санитарната служба установи, че прясната ваксинация срещу жълта треска давала резултати чак след седмица. Тримата ми черни приятели бяха влезли в Судан поради недоглеждане на санитарната служба, ала сега тя държеше да поправи пропуска си. Мене ме допуснаха до летището, където забелязах странична вратичка в оградата. Съобразителният Абдулах видя показалеца ми и се оттегли от опашката с двамата си другари, които не можеха да минат през бариерата. Тримата се промъкнаха един след друг в бяло, синьо и жълто палто зад сградата и когато самолетът излетя, четиримата бяхме на борда му. Братята се разположиха благоприлично на седалките, затегнаха коланите и усмихвайки се на хубавата черна стюардеса, се снабдиха с малък запас бонбони от подноса.

Кайро. Комитетът по посрещането в подножието на стълбата с усмихнатия норвежки посланик начело. Представителят на Министерството на туризма ни прекара, без да пита за виза или за жълта треска. Шофьорът на посланика в стегната униформа отдаде почест на Муса, Омар и Абдулах, когато те събраха пешовете на дългите си палта и се наместиха в голямата дипломатическа кола. Първите мостове, подлези, пететажни постройки предизвикаха изблици на удивление и благоговеен шепот у тримата гости от задната седалка. Джамия, още една, целият град беше пълен с джамии, тук беше раят. Но когато сградите в центъра почнаха да изпълват цели квартали и да се издигат толкова високо в небесата, че тримата не можеха да видят покрива им, докато не извадят глава от прозореца, взеха да се умълчават все повече и повече. Шегата надхвърляше мярката. На Муса натежаха клепачите. Омар седеше вдървен и въртеше бялото на очите, когато поглеждаше плахо ту в една, ту в друга посока. Абдулах, напротив, беше издал напред гладко избръснатия череп, ококорил очи, зяпнал уста и всмукваше най-малките подробности от трамвайните релси и пътните знаци до неоновите реклами и различните народности.

— Какво е това? — запита Абдулах.

Движехме се през модерния град на път за Гиза. Очаквах въпроса, ала исках да видя реакцията на момъка. Другарите му седяха вцепенени и полусънни, но Абдулах продължаваше да се взира с очи и уста, които все повече се увеличаваха в здрача.

— Абдулах, това е пирамида — обясних.

— Планина ли е или е направена от хората?

— Направена е от хората в стари времена.

— Египтяните! Живели са много преди нас. Колко души сега са настанени там?

— Само един човек и той е мъртвец. Абдулах се разсмя от смайване.

— Египтяните, египтяните.

Показаха се още две пирамиди. Момъкът също занемя. Завъртя бялото на очите. С джобни фенерчета тримата гости от Чад бяха отведени на дълга разходка от колата през меки пясъчни дюни до палатъчния лагер, подготвен от Корио, който светеше призрачно бял под светлината на месеца, надничащ над плитката низина зад пирамидите и сфинкса. Тримата чернокожи, които крачеха по огрения от луната пясък, дори не подозираха, че са първите строители на папирусови ладии, които минават покрай лапите на сфинкса навярно от хилядолетия и че пясъкът, по който стъпваха, покрива древни гробници, където лежаха лодкостроителите на фараона, заровени и забравени заедно с изкуството, връщащо се отново в подножието на пирамидите през далечни, много далечни странични пътища. Лека нощ, Абдулах. За тебе е тази единична палатка. Муса и Омар ще спят в съседната. Замаяни от невероятните впечатления и преживелици, троицата погледнаха под око за сетен път широката, островърха планина на фараона, която се тъмнееше над нас като сянка на палатката ни срещу неизменния звезден рой на вселената. Само по човек във всяка пирамида и той е мъртвец — прошепна Абдулах на Омар на арабски. Омар влезе в палатката, за да преведе на будума, ала брат му лежеше вече на гръб и хъркаше в походното легло.

Върховете на трите пирамиди аленееха от гореща лава, когато утринното слънце изстреля първите си червени стрели високо над палатките от прикритието си зад пясъчните дюни на небосклона. Още беше тъмно и студено, тримата другари в дългите палта изпълзяха и потръпвайки, се загледаха в пламтящите върхове на пирамидите, като очакваха слънцето да слезе при обикновените смъртни, които мръзнеха в студения утринен пясък, за да се поклонят на Аллаха. Щом слънцето се издигна, троицата коленичиха, наведоха черни чела към пясъка с току-що обръснати черепи, които лъщяха от пробуждащия се бог на слънцето Ра, приблизително в посоката, в която Абдулах смяташе, че трябва да се намира Мека. После очите им се впериха в нещо необикновено, внасящо свежест в околния пясък и камънак. Папирусът! Той лежеше и ни очакваше, струпан на огромни купища ту жълто-зелен, ту златист като слънцето. Абдулах взе дълъг нож, с напрегнато нетърпение отидохме дружно, за да чуем преценката на специалистите от първата критична среща между лодкостроителите от сърцето на Африка и материала от изворите на Нил. Момъкът отряза с лек замах една тръстика, двамата му другари стиснаха срязаната повърхност и опипаха дългото стъбло.

— „Кирта“ — прошепна Муса.

— „Ганагин“ — преведе Омар на чадско-арабски за Абдулах и оголи зъбите си от задоволство.

— Папирус, казват, че е наистина папирус — обясни момъкът на френски. Всички бяхме облекчени и радостни. Папирусът се оказа първокачествен.

Избрахме равно място в пясъка край палатките и нарисувахме лодка, дълга петнадесет метра, широка пет метра, очертавайки размерите с клечка.

— Толкова голям трябва да бъде „кадаят“.

— А къде е водата?

Запита Муса, Омар го подкрепи с кимане на глава.

— Водата ли? — отговорихме. — Не видяхте ли, че има буре с вода за пиене пред палатката, която служи за кухня?

— Къде е езерото? Не можем да строим ладия, докато не накиснем папируса — заяви Муса и огледа подозрително безкрайните пясъчни дюни.

— Ама нали каза, че трябва да сушим папируса три седмици на слънце, преди да стане годен за употреба — избухнах.

— Точно така. Пресният папирус се троши. Трябва да изсъхне, за да стане жилав. После се накисва, за да може да се извива, иначе се чупи като съчки — обадиха се тримата чернокожи.

Дотам я бяхме докарали. В пясъците на пустинята. Камилите имаха вода в гърбиците си, ние в една бъчва с кран. Далеч долу в равнината течеше Нил. В него се източваха всички градски канали. Съвременната нилска вода щеше да предизвика двойно по-бързо гниене на папируса от речната вода по времето на фараоните. Двамата лодкостроители от Бол не бяха ни предупредили. В техния свят имаше вода навсякъде, само вода и плаващи острови, безкрайно езеро, миещо пустинята от едната си страна.

— Къде е езерото?

Муса ни изгледа мнително, Омар стана неспокоен. Налагаше се да намерим изход със светкавична бързина.

— Ще го докараме!

Нямахме друг избор. Беше много късно да местим лагера и грамадата папирус. Пък и Нил беше замърсен, а не биваше да киснем папируса в морето без крайна необходимост, понеже според специалистите солената вода разтваряше тръстиковите тъкани. Бяхме избрали необикновената строителна площадка заради средата, която ни обкръжаваше. Пирамидите символизираха древен Египет, близките гробници в пустинята ни предлагаха богата възможност да правим справки върху особеностите и подробностите на старинните ладии, изобразени по стенописите, едновременно с хода на строителните работи. Освен това сухият пустинен климат щеше да предпази папируса от влага, както ни бяха препоръчали лодкостроителите и в Чад, и в Етиопия.

— Абдулах, обясни им, че отиваме да докараме вода!

Корио и аз се задрусахме с джипа надолу по пясъчния рид към най-близкия арабски квартал. Там купихме тухли и цимент, пазарихме един свободен майстор и един шофьор на влекач, който се нае да извозва в пустинята по двадесет стари бензинови варела с чиста вода през ден.

Отведохме чадските си приятели на покупки в Кайро, защото в Египет, разположен толкова на север за тях, им беше студено без други дрехи под палтата си. А Омар започна и да се лекува.

На следния ден накиснахме първите снопове с тръстика в правоъгълен тухлен басейн, изникнал посред пясъка пред палатките. Сега с очите си се уверихме в превъзходната плавателност на папируса. Трябваше трима души да скачат и танцуват, за да задържат потопен под водата един-единствен сноп, а разполагахме с петстотин снопа. Щом вкарвахме в каца с вода отделно стъбло с дебелия край надолу, то при най-леко докосване с пръсти изскачаше нагоре, описвайки висока дъга подобно на копие.

Двама учени с бдителен поглед усмихнато набръчкано лице и развяваща се дълга брада следяха отблизо началото на строежа. Двоицата клатеха недоверчиво глава. Първият беше египтянинът Ахмед Йосеф, който не пропускаше сгода да се отбие при нас и който държеше сам да сглоби разкошната кедрова лодка на фараона Хеопс в подножието на голямата пирамида, вторият беше шведът Бьорн Ландстрьом, най-авторитетният познавач на староегипетските плавателни съдове в света. Посещаваше често Египет и беше дошъл, за да каталогизира и прерисува различните ладии, изобразени в многобройните гробници от долината на Нил. Преди седмица Ландстрьом се беше изказал пред журналистите, че не вярва в мореходността на папирусовите лодки, ала след като видя папирусовата камара и се срещна със специалистите от Чад, се поразколеба и ни предложи да остане в Египет, за да постави на наше разположение теоретичните си познания.

Почнахме работата. Ландстрьом не познаваше папируса, нито техниката да се свързват с въжета тръстиковите снопи, но беше в течение на най-малките подробности, неизвестни на негрите будума, а именно формата на фараонските кораби, формата и разположението на мачтите, такелажа, платната, каютата, управляващите уредби. Без да се колебае, скицира набързо готов папирусов кораб и точен работен проект с указания за пропорциите.

Муса и Омар се разтърсиха от смях, защото никога не бяха виждали лодка с извивка отпред и отзад, но веднага се запретнаха на работа. Завързаха наедно четири стъбла с канап в единия край и почнаха строежа на ладията, която щяхме да изпробваме в океана. Прибавяха все нови тръстики, превързваха ги и затягаха вървите, като снопът и въжето ставаха все по-дебели и по-дебели точно, както бяха постъпили в Чад. Когато конусовидният сноп достигна диаметър седемдесет сантиметра, въжетата бяха дебели колкото малкия пръст. Дъното бе продължено с форма на дълъг цилиндър, чиито въжени пръстени отстояха един от друг на шестдесет-седемдесет сантиметра, а дебелината на въжето се запази една и съща. Сега имаше място и за Абдулах, тримата се размърдаха. Наложи се да се спуснем до арабските квартали за неколцина помощника. Доколкото можеше, Абдулах изпълняваше и ролята на преводач със своя чадско-арабски.

— „Бот“ — провикваха се египтяните.

Така наричаха тръстиката. Всичко се подаваше от ръка на ръка. Двама души крепяха краищата на дълги греди, поставени като тежести, за да притискат надигащите се над водата папирусови снопи в тухления басейн. Други двамина обрязваха изгнилите части от корените и носеха само почистени стъбла на двоица помощници, които дебнеха и подаваха тръстиките една по една от тримата строители от Чад, опъващи с все сила стърчащия край на бъдещата ладия, докато се изпълнят и обтегнат въжените примки, сякаш са чембери на бъчва. Абдулах беше роден ръководител, той работеше и командваше със завидна пъргавина. В началото египетските работници гледаха малко отвисоко на тримата чернокожи, доведени чак от сърцето на Африка, понеже не бяха виждали нещо по-черно дори в собствените си фурни, но Абдулах с острия си бистър ум майсторски постави всекиго на мястото му. Скоро и другарите му си спечелиха общото възхищение със стоическото си спокойствие, чувство за хумор и практическа съобразителност. Двама закачливи пазачи с чалми и старовремски шишанета, един изкусен готвач и един ухилен момък, слънчева рожба, който помагаше в стола, допринасяха да се създаде уютност в лагера, ограден от символично въже, включващо палатките, запаса от папирус и мястото на строежа. Английски, арабски, италиански, будума, норвежки, шведски и френски езици се лееха всеки ден на дългата маса в стола. При това международната команда на експедицията още не беше се събрала.

На третия ден възникна стълкновение между привържениците на традицията и книжните учени. Рулото се беше дотолкова удължило, че се налагаше вече да се изтъни, за да се получи заострена кърма. Братята будума се противопоставиха решително. Настояха да го продължат с еднаква дебелина и да го отрежат подобно наденица, както бяха постъпвали винаги в езерото си. Невъзможно било да се получи „кадай“ с два извити края! С помощта на Абдулах като преводач Ландстрьом, Корио и аз се помъчихме да им обясним, че искаме папирусова лодка със специална форма, каквато са използвали старите египтяни. Винаги засменият Муса се разсърди, замахна с ръка и си отиде. Омар се опита да ни внуши, че е редно да се почне папирусовото руло с четири тръстики и да се надебелява все повече и повече, ала че не е редно после да се изтъни и пак да завърши само с четири тръстики. Сетне и той се оттегли, та ние и египетските работници волю-неволю скръстихме ръце.

На другото утро, преди слънцето да беше изгряло, двамата братя се бяха промъкнали до строителната площадка. Когато станахме, бяха успели да направят каквото си бяха наумили. Спуснахме се отчаяни, за да им попречим, ала спряхме, като поглеждахме ту ладията, ту се споглеждахме помежду си. Ландстрьом беше изготвил проект на лодката, показващ седем отделни рула, извити отпред и отзад, сетне завързани едно за друго, за да се получи широчина. Чадските лодкостроители бяха почнали ново руло, преплитайки го направо за първото, за да се осъществи стегната и здрава единица. Въжетата се затягаха не само успоредно и напреко на ладията, но част от тръстиката на едно руло се вмъкваше наклонено във въжените примки на съседното руло, образувайки неделимо цяло. Техниката превъзхождаше така подчертано хрумванията на непосветените, че книжните учени се признаха за победени. Хилядолетният опит отблъсна теоретичните решения на кабинетния изследовател. Получиха се плътно свързани папирусови понтони, при които само първото руло имаше напречно сечение на пълна луна, а страничните рула приличаха било на увеличаващи се, било на намаляващи се месечини.

На седмия ден над Сахара се развихри пясъчна буря, пясъкът плющеше в палатките като вкаменен дъжд, пирамидите се изгубиха бавно от погледа. Той бодеше очите, скърцаше между зъбите, а ние забивахме дългите колци на палатките и затягахме брезентите над папирусовите камари, понеже сухите леки тръстики се разлетяха във въздуха към пирамидите. От недовършената задна част на двете рула папирусът стърчеше като бодлите на таралеж. Вятърът ги прекърши, сякаш бяха крехки сламки, ала готовата част издържа напора му непоклатимо, сякаш беше от греди. Халата се засили, шиба лагера подобно на гореща градушка три денонощия. На четвъртия ден пясъчната буря стихна, припнахме към мястото на строежа, но заръмя ситен дъжд. Загребахме с делви вода от басейна и заляхме острия нос, състоящ се вече от три цилиндъра. Щом омекна достатъчно, напрегнахме се всички, за да го извием нагоре във висока изящна дъга, каквато имаше корабът на фараона. В противоположния край сноповете оставаха прави и продължаваха да стърчат като грамадни бръснарски четки.

Тогава дадохме възможност на тримата чадци да изживеят великото приключение на живота си, отвеждайки ги в един универсален магазин в Кайро, където се возиха на ескалаторите и получиха подаръци. Със захлас си избраха ръчни часовници, като Абдулах обеща да научи другарите си да познават времето. Същия следобед Муса омекна до немай-къде и се съгласи да изтъни кърмата подобно на шило. Тя бе извита нагоре и надебелена. Чак след като кърмата бе наставена и подобрена, лодката доби формата на истински староегипетски кораб. Когато живописната ладия заприлича на полумесец върху фона на слънчевите пирамиди, общо въодушевление обзе учени и неуки. Тогава не подозирахме, че допълнително вплетената кипра дъга ще се превърне в ахилесова пета на папирусовия съд.

От двете страни на най-дългото средно руло имаше по четири снопа. Над тях други девет образуваха втори слой, а над него нови девет рула съставляваха трети пласт. Освен това отгоре на палубата беше прикрепено по едно извънредно руло, за да се получи фалшборд. Трите най-средни рула бяха по-дебели от другите и се издаваха с двадесетина сантиметра като своеобразен кил.

През април слънцето взе да препича над Сахара със сила, която се отразяваше върху производителността и разхода на вода. Строежът в забутаната долина зад пирамидите почна да привлича вниманието на местния печат и телевизия, папирусовата ладия се смесваше непрекъснато с кедровия кораб на фараона Хеопс, който се сглобяваше на няколкостотин метра по-нататък. Драгомани и екскурзоводи, останали без клиентела поради кризата, мъкнеха къде какво им попадне, за да показват истински папирусов кораб. Туристи от всички континенти, фоторепортери и журналисти, дошли в Египет като военни дописници, пристигаха с камили и коне или залитайки в пясъка, пеш при папирусовата ладия, превърнала се в последна атракция. Въжената ограда беше стъпкана и изчезна, пазачите се бореха, за да задържат тълпата далеч от крехката лодка, по която възторжено се катереха най-ревностните посетители, за да бъдат снимани, без да обръщат внимание на чупливата суха тръстика, която трошаха най-безцеремонно с токовете на обущата. Камилите се гощаваха направо от ладията. Парчета папирус и цели стъбла със или без подписи се отнасяха във всички посоки като сувенири. Абдулах се заплесваше и вместо да ръководи работата, раздаваше любезно наляво и надясно автографи, а Муса и Омар стояха с кълбета въже в ръцете и се хилеха на хубавици от Нигерия, Съветския съюз, Япония. Опитахме се да работим нощем с фенери и факли, ала опасността от пожар беше така застрашителна, че се отказахме. Бяхме построили наистина хартиена ладия. Клечка кибрит щеше да превърне целия кораб в море от пламъци и за няколко секунди от него щеше да остане само плоска купчинка пепел в пясъка. Изпитвахме ужас от всички туристи, които пушеха и се навеждаха с цигари над корабните стени. Закачихме големи табели на английски и арабски, че пушенето е строго забранено. Наредихме на дневния пазач да показва надписите на всички посетители. Малко след това заварихме самия дядка с шишане между краката, облегнал гръб в носа от папирус, как най-спокойно пуфка цигара, която сам си беше свил. Разгневен, посочих табелата над главата му, ала той не се досети, ами отговори усмихнат, че не знаел да чете.

Стар кошничар от Кайро изплете каютата. Направи я от жилав материал, като подът, стените и покривът образуваха едно цяло. Плетената кабина, в която щяхме да живеем седмина, беше дълга четири метра, широка два метра и осемдесет, имаше извит покрив, под който можехме да стоим само с наведена глава под най-високата му част, и четвъртита еднометрова врата откъм едната надлъжна страна. Покривът и надлъжните стени бяха увеличени с още един метър, та се получи открит склад за кошове с хранителни припаси.

По време на работата се налагаше непрекъснато да отскачаме до древните гробници, за да сверяваме подробностите от стенописите. Дългите дървени кораби бяха винаги изобразени с дебело въже високо над палубата. То се крепеше от две вилкообразни мачти и минаваше от носа до кърмата. Предназначението на въжето беше да обтяга предната и задната част на лодката, за да се избегне огъване и срязване в средата. Папирусовите ладии имаха, очевидно, по-голяма надлъжна гъвкавост, понеже липсваше това опъващо въже. В замяна се виждаше късо въже, свързващо под наклон кърмата с палубата така, че кърмата напомняше арфа с една-единствена струна. Никой не подозираше от каква важност е това въже. С часове се разхождах и си блъсках ума върху предназначението му, защото трябваше да има някаква практическа задача, макар учените и дори лодкостроителите от Чад да твърдяха, че било поставено най-вече, за да поддържа кърмата извита в изящна дъга. Несъмнено! Ама защо? За какво е служела тази извита навътре дъга? Само за красота — смятаха всички. По-убедителен довод никой не измисли, ала той беше достатъчен, за да спазим древните образци и в това отношение. Кърмовото въже стоя няколко дни. Едно прекрасно утро изчезна. Нашите чернокожи приятели го бяха отвързали, защото им пречело, а и не било повече нужно, тъй като извивката на кърмата се била запазила окончателно. Замолихме ги веднага да завържат въжето, но се преклонихме пред логическия довод, че при нужда бихме могли всякога да го завържем, щом извивката почне да се изправя. Сега-засега въжето не било потребно.

Докато дървените лодки имаха исполинско въже, опънато между две вилкови мачти, рисунките и релефите на папирусовите ладии показваха, че по ръба на цялата палуба е закрепено дебело пресукано въже, поддържащо тръстиковата плетеница, увеличаващо общата якост и държащо мачтовите скрепителни въжета, които иначе биха прерязали тънкия папирус.

При обиколките ни из подземните коридори и колонади стенописите отпреди три-четири хиляди години ни помогнаха да се вживеем в тогавашното корабоплаване, защото художниците бяха възпроизвели образно всички подробности често в барелефи или с великолепни, неизбледняващи багри. Трябваше да вникнем в древните рисунки, защото живите нямаха никакъв опит върху експеримента, който ни предстоеше. Нерядко беше трудно да се отличат дървените кораби от тръстиковите, понеже обикновено дървените ладии подражаваха формата на папирусовите. Стенописите показваха групи берачи на тръстика в папирусовите блата, други носеха снопите на гръб до лодкостроителите, които свързваха с въжета ладии от тръстиката, подавана от малки чираци.

На борда на папирусовите лодки се виждаха кошове с плодове и сухар, делви, торби, сандъци, кафези с птици, маймуни, живи телета, рибари, ловци, търговци, воини, царствени особи, цели траурни шествия с богове и птицечовеци. На едно място голи рибари с различни мрежи и въдици. На второ място сражаващи се флотилии от папирусови ладии. На трето място ловци, преследващи с харпуни хипопотами. На четвърто място жени, седнали на товарите, кърмеха деца. На пето място фараонът и царицата на корабен трон пред пълна трапеза и прислужници, треперещи над всяко тяхно желание. Единични стенописи изобразяваха фараона символично, като великан, разкрачен върху цялата палуба, други пък двадесет двойки гребци с толкова голяма вилкообразна мачта и такелаж, че по реите и щаговете се бяха покатерили шестима моряци, за да опъват фаловете, а системата от въжета беше толкова усъвършенствана, че свидетелстваше за силно развито мореплавателно изкуство преди пет хиляди години. Най-разкошните папирусови кораби бяха украсени с глави на животни и имаха стълбове за каютата с резба, боядисани и позлатени, навес, кормилни весла и други принадлежности, всичко съобразено с мащабите и вкуса на староегипетските строители, както и сухоземните предмети от първа необходимост.

Фараоните са разполагали с достатъчно камък, за да строят пирамиди като планини. Разполагали са и с достатъчно папирус, затова нищо не им е пречило да строят тръстикови лодки като плаващи острови. Папирусовата ладия, която щяхме да направим, беше съвсем скромна, едва една пета част от дължината на сфинкса. Чувствахме се дребосъци, когато влизахме в подземния свят на мумиите или заставахме между лапите на каменния великан. Зъбът на времето разрушава папируса много по-бързо от камъка. Ако се ръководехме само от подземните стенописи, никой наш съвременник не би повярвал, че сфинкс и пирамиди с такива свръхчовешки размери са могли да бъдат построени хиляди години преди Колумб. Колкото и да ни се иска да се провъзгласим за поколения, скъсали окончателно с кожите на дивите зверове, пирамидите ни подсказват, че не бива да се надценяваме. Не е разумно да се омаловажават заслугите на предците, защото сме облагодетелствувани от плодовете на техните открития. Те са се раждали със същите сетива и наклонности като нас. Техните паметници показват, че по интелигентност, изобретателност, организационен замах, любознателност, предприемчивост, копнежи, вкусове и всички други движещи подтици на човешките дела, добри и лоши, древните хора не отстъпват на съвременните хора. Само календарът и изградената техника свидетелстват, че са изтекли пет хиляди години.

Когато почнаха да завързват последния фалшборд, заминах за Мароко. Трябваше да подготвя пристигането и тръгването ни от древното пристанище Сафи, което никой от нас не беше виждал. Скоро след като се завърнах, бяха вплетени и сетните папирусови стъбла. Всичко на всичко изразходвахме 280 000 тръстики. Строителната работа завърши. На хълма останаха само шест стръка.

На 28 април, годишнината на експедицията „Кон-Тики“, отплавала преди двадесет и две години, лодката беше готова за изтегляне. Зад пирамидите гъмжило. Министерството на туризма издигна трибуни с навеси и столове, където се настаниха губернаторът на Гиза и чуждите дипломатически представители. Днес се трудеха други, Абдулах, Муса и Омар бяха облекли най-хубавите си дрехи и се пъчеха сред зрителите. Широка и плоскогърда с тънък прав врат и извита опашка, папирусовата лодка напомняше огромна златна кокошка. Тя се полюляваше и плъзгаше по обли стълбове на пясъка пред пирамидите. Бяхме я построили така, че стоеше свободно на голяма дървена шейна, пред която лежаха четири дебели въжета. Яки мъже наредиха отпред телефонни стълбове, по които щеше да се придвижи шейната през пясъчните дюни. За да си осигурим работна ръка, директорът на Института по папируса ме беше завел при директора на Египетския институт за физическа култура. Дружно го убедихме, че сме предвидили превъзходна тренировка за теглене на въже в пясъците на Гиза. Щяхме да осигурим превозни средства, колко от възпитаниците си можеше да ни предостави институтът.

Петстотин яки и тренирани студенти. Сега се бяха строили в бели шорти с преподавателите си край въжетата пред шейната. Двама души бяха застанали горе на лодката и даваха команди, един стоеше пред шейната и с диригентска палка правеше знаци за тръгване и спиране. Имаше нещо библейско в цялата сцена. Може би защото грамадната древна ладия с плетена каюта на фона на пирамидите напомняше Ноевия ковчег, изоставен в пустинен край, след като са го напуснали всички животни. Или може би защото Мойсей се е подвизавал тук около пирамидите, почвайки живота си като подхвърлено дете в плаваща папирусова кошница край брега на Нил.

Несъмнено беше, че щом отговорникът вдигна палката, петстотин млади египтяни се напрегнаха в хамутите и огласиха пустинята с дружен ритмичен рев. Дървената шейна изскърца, папирусовата лодка почна да се движи бавно спрямо неподвижните пирамиди. Немалко зрители потръпнаха, сякаш привидение се плъзна по равнината под знойното слънце.

От петстотин египетски гърла излизаха ритмични викове, дървото пращеше и скимтеше, камъните трещяха, слънцето палеше голите стени на пирамидите сега, както някога, и играеше по мускулите на хиляда ръце и крака, които ръководени от общия бич, доказваха, че човекът е в състояние да измести планини без машини само с дружни усилия.

Долината опустя, палатките осиротяха, папирусовата ладия не съставляваше повече техен център, тя достигна асфалтовото шосе за Сахара Сити. Там дървената шейна с Ноевия ковчег бе качена на огромен влекач, използван за строежа на язовира Асуан. И докато на петстотин ликуващи студенти по физическа култура се изказваха благодарствени думи за помощта, най-древното и най-новото транспортно средство на Египет препускаха по асфалтовото шосе край залесения с палми бряг на Нил към устието му в пристанището на Александрия.

Там изведнъж почувствувахме как крехкият и трошлив пустинен кораб почна да всмуква жизнена сила и жилавост от влажния морски въздух. Лодката-мумия се пробуди за нов живот още при първата си среща с морето.

VII. В Атлантическия океан
Седем души от седем народности, една маймунка и един кафез с домашни птици

Сафи. От соления Атлантически океан лъхаше свежест. Вълните препускаха към стръмния бряг и се разбиваха на високи бели водопади под старинната твърдина, издигната от шурея на Васко да Гама, когато през 1508 година португалците поели отбраната на пристанището след сключения договор с берберския вожд Яхия бен Тафуфт. Между средновековните крепостни стени и португалския замък, построен преди четиристотин и петдесет години, днес съжителстват мирно трудолюбиви араби и бербери, които са създали най-голямата риболовна промишленост за сардина в света. Пристанището гъмжи от пъстроцветни рибарски лодки. Грамадни океански кораби извозват сулфат или пренасят стоки от и за най-значителния град във вътрешността на Мароко — Маракеш.

Седяхме в палмовата градина на пашата, кацнала над Сафи, и се взирахме в откритото море, което се стелеше безбрежно от пристанището до небосвода. Берберите са използвали пристанището хиляда години, преди да се явят португалците, а финикийците — най-малко хиляда години преди берберите, понеже са плавали покрай откритото крайбрежие чак до предния им пост на малкия остров край Могадор, където археолозите непрекъснато изравят финикийски останки. Следователно още в древността е имало мореплаватели, търговци или заселници, които са плавали между бреговете на най-вътрешното Средиземноморие и най-крайния преден пост от африканския бряг на Атлантическия океан, където Канарското течение отнася всичко, което повлече, до отвъдните брегове на американския континент.

Древните мореплаватели, които са минавали през Гибралтарския проток, наричан в древността Херкулесови стълбове, са намирали тук убежище, стига да са имали смелостта да се спуснат покрай тези марокански скали, както са постъпвали финикийците. До Сафи е можела да стигне и тръстикова ладия, следвайки на етапи извиващото се африканско крайбрежие, защото никой не се съмняваше, че подобен плавателен съд би се справил, при условие да не се откъсва от брега, за да може по всяко време да се извлече и изсуши при нужда. Оставаше обаче открит въпросът какво би станало с такава лодка, ако се отдалечи от континента и се понесе в открития океан.

Че тръстиковата ладия е била позната по атлантическото крайбрежие извън Гибралтар, знаем. Просъществувала е хилядолетия от двете страни на Гибралтарския проток. Продължава да се употребява от рибарите край древните, тайнствени нураги^[23] по западното крайбрежие на Сардиния. Затова нашата папирусова лодка нямаше да бъде първата, която се появява в Мароко. По атлантическото крайбрежие между Гибралтар и Сафи в устието в река Лукус тръстиковите ладии са се запазили дълго, докато накрая в началото на нашия век били изместени от португалските дървени лодки. През 1913 година членовете на една испанска природонаучна експедиция установили, че древното племе „ел холот“ продължавало да строи папирусови лодки, годни да носят по пет-шест души, както и да се движат с гребла или платна. Те изтъкнали изрично, че тези плавателни съдове били от същия образец, както древноегипетските, и подчертали, че подобна форма на ладиите се е запазила не само в Мароко, но продължава да се използва по течението на Горен Нил в Чад и в езерото Титикака в Южна Америка. Те отправили до етнографите препоръка да изследват връзката, която би могла да съществува между лодкостроителите на толкова отдалечени една от друга области, като отбелязали, че мароканските „мади“ са вероятно най-здрави и най-съвършени от всички познати тръстикови ладии^[24].

— Искате да видите „мади“? — запита леко засегнат управителят на крайбрежния район. — Закъснели сте с едно поколение. В Мароко можем да ви покажем само най-модерни лодки от дърво и пластмаса!

Вдигна се глъч и врява, когато пъстроцветна тълпа се струпа, за да наблюдава как по улиците на Сафи се движи на колела нашата папирусова ладия, построена от чадските ни приятели. Беше готова за спускане в морето сред изтеглените на суша рибарски лодки. Заобиколен от любопитни араби и бербери, Абдулах обясняваше неуморно на своя чадско-арабски диалект. С Муса и Омар се бяхме разделили. Бяха отлетели от Кайро през Хартум за Фор Лами с претъпкани куфари и достатъчно пари, за да си купят още по една жена и добитък в Бол. На сбогуване Муса ми прошепна, че в гиздавите купешки дрехи бил намерил тайно място, където скрил спестяванията си така, че никой не можел да ги измъкне. С гордост той разтвори сетрето и ми показа най-обикновен вътрешен джоб. Омар беше приключил лечението и завистливо облажаваше Абдулах, чиито познания по френски и безупречно здраве ме бяха накарали да го взема на новия „кадай“, за да преплава с нас океана. Абдулах не възнамеряваше изобщо да се връща в Чад, докато не завършат гражданските междуособици. Настояваше да ни придружи на всяка цена дори без благословията на президента Томбалбе и Министерския съвет. Заедно с отговорника на лагера Корио придружи папирусовата лодка, която поверихме на един шведски товарен кораб, заминаващ за Танжер. Още стояхме на кея в Александрия, когато капитанът получи заповед да отиде до Порт Саид, за да приеме партида кромид лук. Там Абдулах можа да види как белите хора прилагат на дело десетте божи заповеди. Внезапно бил пробуден от грохота на оръдия, обстрелващи Суецкия канал. Снаряди, сеещи смърт, падали наоколо и рушели жалките арабски къщурки. Абдулах стоял на палубата до лесно запалителната тръстикова ладия и със свито сърце се оглеждал. Изведнъж нещо се извило към пристанището и избухнало в района му. Докерите изчезнали, та корабът се забавил няколко дни, докато напусне египетските води.

Ала сега папирусовата лодка беше пристигнала напълно запазена в Мароко и Абдулах бързаше да я разхубави. При пренасянето по суша от Кайро до Александрия и от Танжер до Сафи се беше посплескала, а върховете на носа и кърмата се бяха разрешили, когато са били прекарвани под мостовете и под далекопроводите за високо напрежение. Златистите тръстики обаче бяха станали още по-меки от погълнатия влажен морски въздух.

Днес ладията трябваше да се спусне във водата. Случи се 17 май^[25]. Пашата лично нареди да се извърши спускането от същия стапел, който се използваше и за рибарските съдове. Като представител на краля имаше кажи-речи неограничена власт и я използваше в изгода на експедицията. От деня, когато се явих с препоръчителното писмо на приятеля му, постоянния представител на Мароко в ООН, посланика Бенхима, всички врати в дома на пашата се отвориха и между двама ни се роди непринудено приятелство. Пашата Тайеб Амара и жена му Айша бяха изключителни. И двамата еднакво дейни, предприемчиви, отзивчиви към социалните проблеми. Той беше построил модерни училища, младежки клубове, работнически жилища, дом на моряка, библиотека и водеше успешна борба с безработицата в тази древна родина на мореплаватели. Съпругата му Айша участваше в дамския съвет на крал Хасан, съставен от двадесетте най-лични жени на Мароко.

Айша се яви в берберска носия с шарена стомничка в ръка. Станахме от миндерлъка, застлан с камилски кожи, и се запътихме към пристанището.

— Понеже аз ще кръстя лодката, мисля, че ще бъде най-подходящо козето мляко — повери тя на Ивон, показвайки й бялото съдържание на бърдучето. — Козето мляко е старинният символ на Мароко за гостоприемство и благопожелания.

Пристанището беше почерняло от народ. На папирусовата ладия се развяваха националните флагове на участниците, когато жената на пашата разби писаната стомничка в дървената шейна. Козето мляко и хиляди глинени късчета се пръснаха над тръстиката и почетните гости.

— Кръщавам те „Ра“ в чест на бога на слънцето!

Веднага след тържеството заскърцаха вериги и зъбни колела. Гъмжилото отстъпи назад. Щом лодката почна да се плъзга по стапела към водата, размених поглед с предания покровител на експедицията, посланика Анкер, който стоеше стегнато и се усмихваше с млечни пръски по сакото. Беше дошъл с жена си от Кайро, за да ни изпрати. И двамата ни споходи една и съща мисъл: „Дано всичко най-неприятно е останало вече зад гърба ни!“ Ала имаше мнозина, които мислеха съвсем другояче. Точно когато носът на ладията се доближи до водната повърхност, един опулен фоторепортер се наведе над мене и прошепна:

— Какво бихте казали, ако лодката се озове право на дъното?

Нямах време за отговори. „Ра“ се плъзна свободно, дървената шейна с желязната талига, за която беше закрепена, се смъкна под водата, папирусовата ладия се понесе на повърхността подобно широка гъска, а зад и около нея се завъртяха късове тръстика и трески от шейната като рой гъсета. От човешкия мравуняк на сушата се изтръгна мощна въздишка на облекчение и възторг. Едни очакваха, че „Ра“ ще се обърне. Повечето считаха, че лодката най-малко ще се наклони на една страна, защото изобщо не беше изпробвана във вода и двете й страни далеч не бяха симетрични. „Ра“ представляваше ръчна изработка и когато премерихме дължината на борда, излезе, че страната на Муса е с четиридесет сантиметра по-дълга от страната на Омар. Ала тя запази съвършено равновесие, колкото й хора да наскачаха на палубата. Под водата се намираха само двадесетте сантиметра на средните снопи, образуващи кил, широк близо два метра. Останалата част от разлатата лодка лежеше изцяло на повърхността подобно на шамандура.

Чакаше ни един влекач, който отведе „Ра“ до един шлеп, където я завързахме, за да не би при приливи папирусът да се блъска в каменния зид на кея и да се разкъса. Там престояхме осем дни, за да се напои тръстиката с вода и за да се приготвим окончателно. През тези осем дни участниците в експедицията се срещнаха за пръв път. Щяха да имат достатъчно време да си разкажат един на друг житието и битието, докато се носим със седмици в бамбуковия кош, който трябваше да ни служи за жилище в морето. Да почнем с Нормън Бейкър от Съединените щати. Като единствен истински моряк избрахме го за навигатор и радист на експедицията. Застанал пред широкия вход на кабината, той проучваше внимателно и съвестно съоръженията си, не допускайки без проверка и най-незначителните дреболии. С Бейкър се познавах още бегло. Скромен и спокоен, беше посетил в Таити гренландския траулер, който бях наел за експедицията си на Великденския остров. Точно по същото време Нормън беше пристигнал с една дванадесетметрова платноходка, след като заедно с един американски биолог беше преплавал над две хиляди морски мили от Хавай до Таити. Бейкър владееше навигационното изкуство. Освен това имаше чин командер^[26] от американските военноморски сили и преподаваше океанография във военноморското училище в Ню Йорк, въпреки че по професия беше строителен предприемач в света на небостъргачите от многомилионния град.

— Наистина ли нищо не разбираш от мореплаване — обърна се недоверчиво Нормън към Юри, който, кръглолик и тих, изпробваше до него един леководолазен апарат.

Юри Александрович Сенкевич беше руснак и лекар на експедицията. Той се засмя сърдечно.

— Пътувах с един съветски кораб до Антарктида — отговори Юри и взе да разказва какви красиви девойки имало в Мамила.

Нормън обаче предпочете да узнае дали е вярно, че Юри е прекарал цяла година в най-студената точка на света. Юри действително бе престоял една година в съветската станция Восток, която се намира на височина над 3000 метра в областите на Южния полюс, където температурите достигат осемдесет градуса под нулата. Юри беше единственият от членовете на експедицията, когото изобщо не познавах предварително. И двамата изпитвахме еднакво напрегнато любопитство, когато самолетът кацна в Кайро. Бях си позволил да се обърна към председателя на Академията на науките на СССР, академик Келдиш, мъдър и скромен учен, който ръководеше всички отрасли на съветската наука, като се почне от спътниците и се свърши с археологията. Припомних му, че веднъж ме запита защо досега не съм включил в експедициите си и руснаци. Използвах този повод. Сега бях готов да приема и съветски човек, но лекар. Може би академик Келдиш щеше да бъде в състояние да ми препоръча някого. Моите условия бяха кандидатът да говори и други езици, освен руски и да има чувство за хумор. Към второто условие руснаците се отнесоха крайно сериозно. Преди да слезе от рейсовата машина на „Аерофлот“, натоварен с подаръци и медицински принадлежности, Юри беше изпил чаша водка от страх да не би да се покаже недостатъчно весел. Юри начаса спечели сърцата ни. Имаше твърде скромни познания по английски, ала те му стигаха, за да долови духовитостта на пусканите шеги. Лекарски син, роден в Монголия, Юри нямаше нищо азиатско. Бяха го избрали измежду младите учени от Министерството на здравеопазването на Съветския съюз и специалността му беше проблемите, свързани с космонавтите по време на ускорението и при състояние на безтегловност. След като прегледа плетената кабина с безброй цепки, с която се канехме да „излетим“ в морето, Юри направи редица духовити забележки в полза на космонавтите.

Италианецът Карло Маури също представляваше съвсем ново запознанство. Щеше да бъде филмовият ни оператор. Всъщност трябваше да участвува мой добър приятел от Рим, който се занимаваше с кинематография и минаваше за един от най-добрите леководолази на света. Сега се намираше на дъното на Атлантическия океан, където снемаше „Андрея Дориа“^[27]. Но когато Абдулах се бе озовал в затвора и аз внезапно отлетях за сърцето на Африка, той изгуби вяра в осъществимостта на проектите ми, та предложи за свой заместник Карло Маури, а сам продължи да се грижи за снимките на сушата. С червеникавата брада и сините си очи Карло Маури напомняше викинг, ала нямаше никакъв опит като моряк. Беше професионален планински водач и най-известният алпинист на Италия. Участник в четиринадесет международни алпийски експедиции във всички континенти част, от които бе ръководил сам, Карло познаваше еднакво добре някои от най-непокорните великани на Хималаите и Андите, както и най-негостоприемните първенци на Африка, Нова Гвинея и Гренландия. При тежко падане в Алпите бе наранил сериозно единия си крак и се бе принудил да приключи дейността си като треньор по ски, но като катерач се проявяваше още по-усърдно. Когато му съобщихме за бъдещата експедиция с папирусовата лодка, той се намираше на Южния полюс, след като преди това беше снимал бели мечки в ледените пустини на Северния полюс, та с готовност посрещна предложението да се постопли в горещите води на екватора.

В единадесетия час Мексико едва не отпадна. Приятелят ми Рамон, с когото бях посетил индианците серис, се подложи на крайно тежка операция в същия ден, когато натоварихме тръстиковата ладия в пристанището на Александрия. Тревожната телеграма се получи по време на една конференция на печата, но не ми бе предадена, докато един журналист не пожела да узнае имената на участниците.

— От Мексико ще дойде… — почнах, но неочаквано неспокойни пръсти ми поднесоха телеграмата.

Тя ме жегна като удар с бич. Дори Рамон да издържеше успешно изпитанието, пак не би могъл да ме придружи. Запънах се, неспособен да продължа изречението. Журналистите се размърдаха.

— От Мексико ще дойде… доктор Сантяго Хеновес!

Конференцията завърши. Начаса за Мексико заминаха две телеграми. Едната до Рамон, другата до доктор Хеновес, който по-скоро на шега беше подхвърлил, че би участвал, ако бъде уведомен седмица по-рано. Сега получи едноседмичното предупреждение. И дойде! Пъргавият учен успя дори да се отбие в Барселона, където му бе връчена наградата за мир на папа Йоан XXIII за 1969 година, заслужено отличие за борбата му срещу войната и агресията чрез книгата „Пакс“ — „Мир“, — която се снемаше и на филм. От Испания пристигна в Мароко точно на време, за да се погрижи за пренасянето по суша на тръстиковата лодка от Танжер до Сафи. Сега беше влязъл в ролята си на интендант и домакин, подреждайки крушообразните египетски делви на неравната тръстикова палуба, където се наклоняваха на една страна, докато не бъдат опрени една в друга и завързани здраво с въже. За пълнеж помежду им се оказаха особено подходящи кокосовите орехи. Бяхме поръчали 160 амфори по староегипетските образци на Каирския музей и Сантяго ги прехвърляше със същото внимателно старание, с което изследваше древните индиански черепи в университета в Мексико. Номерираше и вписваше в дневника делвите, кошовете, козите мехове с научна добросъвестност, отразяваща дългогодишната му практика като редактор на международния годишник за физическа антропология. Познавах Сантяго бегло от научни конгреси в не една и в не две страни. Беше избягал от Испания по време на Гражданската война, макар по-късно да бях го срещал и в тази държава. За последен път го видях в Мексико, където беше професор в университета и се беше специализирал в проблемите, свързани с явно смесения произход на индианците. От мореплаване нямаше и понятие. По една подробност все пак се различаваше от всички други научни работници, които познавах. В миналото е бил професионален футболист.

Ако някой разбираше още по-малко от моряшкия занаят от Юри, Карло и Сантяго, това беше Абдулах Джибрин, роден в Чад, израснал в сърцето на Африка и не подозиращ дори, че морето е солено. В експедицията участваше като специалист по папируса. Може би този необикновен момък познавах най-добре, след като ме беше придружил на два пъти в Чад и бе прекарал с мене седем седмици в подножието на пирамидите. Надарен с пъргав съобразителен ум, вечно нащрек като газела срещу всичко и всички, навярно сам не знаеше как ще реагира в мигове на изпитания. Като се отминеха капитанските му измислици, че бил ходил в Париж и в Канада, за него знаех само, че е роден в малко село, недалеч от папирусовите блата на Чад, че мъжете от племето го отнесли насила от майката, за да го бележат по челото и в основата на носа, когато бил толкова малък, че паметта му не запазила никакъв спомен за случката. Освен това беше дърводелец и покорител на жените. Като добър мохамеданин имаше право на няколко съпруги, аз пък имах задължението да се грижа за издръжката им. Имаше вече една жена с три деца и непосредствено преди да тръгне, се ожени за втора, та ми създаде сума главоболия с валутните преводи, които трябваше да правим всеки месец. А седмицата, през която заминах набързо за Мароко, използва, за да си избере трета съпруга. Сватбеното празненство бе отложено, докато се върна, и мина много тържествено с кючеци и чалгаджии на открития покрив у тъста му. Муса и Омар бяха дотолкова омаяни от хубавата напращяла младоженка, че изразходваха по-голямата част от седмичната си заплата, за да пъхат банкнотите и в без това добре изпълнената й пазва. Сега, освен в Чад, трябваше да превеждам суми и в Египет, затова наредих да не изпускаме от очи Абдулах поне в Мароко.

Най-младият член от екипажа беше египтянинът Жорж Суриал, по образование инженер-химик, по професия леководолаз, по призвание непоправим гуляйджия. Шест пъти египетски и веднъж африкански шампион по джудо, висок метър деветдесет и два сантиметра по чорапи, с телосложение на Тарзан, Жорж, след като бе завършил университета, не познаваше друго, освен баровете на Кайро и вълните на Червено море. Забавляваше изплашените си приятели, разбивайки с един удар на ръката по шест тухли, на крака имаше белег от ухапване на акула. Измежду леководолазите, с които се бях сблъсквал, единствен се осмеляваше да се гмурка до подводните убежища на опасните за човека мурени^[28]. Примамваше с риба, която държеше в устата, и ловеше огромните змиорки, сякаш са кротки животинки. Жорж не беше моряк, морето знаеше само отдолу. Понеже изяви желание да участвува в експедицията, след като прочете заключението на специалистите по папируса, даде приемливото обяснение, че се чувствувал по-добре под, отколкото над водата. Подобно на други стари коптски фамилии в Египет родът му поставяше потеклото си преди появата на арабите, носители на мохамеданството, в долината на Нил. Обикновено Жорж спеше като мумия по четиринадесет часа, но щом разбра, че има вероятност да бъде включен, почна да става по тъмно, за да помага в лагера зад пирамидата. Смайващите му връзки с всички среди в Кайро ни осигуриха стари майстори на платна, продължаващи да шият на ръка, кошничари, които изплетоха кабината, хлебар, който изпече питки по рецепта на Каирския музей, дружина грънчари, които газеха в рядката глина до кръста и въртяха грънчарските колела с босите си нозе. Те ни изготвиха сто и шестдесет амфори по образци на Каирския музей отпреди пет хиляди години.

Ден подир ден папирусовите снопове поглъщаха все повече морска вода и се полюляваха в морето, докато на борда кипеше трескава работа. Теглото на лодката, изразено в тръстика и въжета, възлизаше досега кръгло на дванадесет тона, ала под водолинията се просмукваше тон след тон вода, а лодката не потъваше. През същото време на борда натоварихме тонове материали и ладията пак не мръдна видимо. Стоеше непоклатима подобно на остров. Най-много тежеше грамадната разкрачена мачта, но не беше по-лека и площадката от свързани греди, издигаща се така, че да можем да виждаме над покрива на кабината. Ако се прибавеше и кабината, кърмовите весла, резервните пръти за поправка, получаваха се над два тона дървен товар, плюс един тон вода в тежки делви и поне два тона хранителни припаси, опаковки и съоръжения.

Последната седмица сън не ни ловеше от работа. Всеки изминат ден във водата представляваше един ден по-малко живот за папируса според специалистите. Това беше вече достатъчно основание да бързаме. Друга не по-малко важна причина се явяваше приближаването на сезона на циклоните в отвъдната страна на Атлантика. Като по чудо програмата бе спазена само с една седмица закъснение, напук на всички пречки, ала сега напрегнатостта достигна същинско кресчендо, защото нямахме ден за губене. Едни опаковаха, пренасяха, търкаляха. Други се катереха, обтягаха, връзваха въжета. Трети режеха, дълбаеха, затягаха с въжета и кожа кърмовата площадка и греблата. Бордът гъмжеше от помагачи. Капитан Дьо Бок, белгийски ветеран от първата експедиция с професионални археолози на Великденския остров^[29] и изпечен морски вълк, беше изчислил вероятния дрейф на лодката, преди да се оттегли от поста си като пристанищен лоцман за кораби с 50 000 и 100 000 тона в антверпенското пристанище. Сега се разпореждаше уверено и авторитетно на палубата, следейки дали се спазват моряшките традиции при товаренето и обтягането на такелажа. Норвежкият му колега капитан Хартмарк беше командувал по-рано моя кораб за експедицията ми на Великденския остров.

Сега се беше покатерил на върха на мачтата и с алпиниста Карло Маури затягаше въжетата. Херман Вацингер от експедицията „Кон-Тики“ пристигна чак от Перу, а Франк Таплин дойде от Ню Йорк с нови поздрави от У Тан. Нашите жени начело със съпругата на пашата шетаха около делвите под навесите на брега, заливаха овче сирене със зехтин, потопяваха пресни яйца във варна вода, пълнеха делви и торби със сушена риба, орехи, овчи суджуци. Айша Амара приготовляваше от мед, млени бадеми, масло, брашно и Фурми „село“ — подобие на сухи сладки, представляващи най-старинната и най-издръжливата храна за път в Мароко. Имаше дни, когато пашата трябваше да праща полиция, за да ни запази от напиращи журналисти, фоторепортери и любопитни посетители. В блъсканицата един човек падна от кея в морето, бяха счупени няколко делви и смачкан един газен фенер.

Най-после дойде великият ден. „Ра“ лежеше в пристанището от осем дни и ако трябваше да се лови вяра на специалистите, беше изживяла половината си живот. Когато се съмна, духаше лек вятър откъм сушата, постепенно той се засили. В осем часа сутринта на 25 май знамената както на ладията, така и на старата португалска крепост се развяваха в посока към Атлантическия океан. Старшият на рибарите и специален съветник на експедицията Раис Фатах, грамаден чернокож арабин, дойде с шестнадесет души на четири гребни лодки, за да извлекат „Ра“ от пристанището.

На вълнолома навалицата беше образувала непроницаема стена, във всички ладии и по крановете се виждаха фоторепортери. На Айша се наложи да извика полиция, за да си пробие път и да ни поднесе за изпроводяк малка маймунка. Хората на пашата я бяха уловили недавна в Атласките планини и я бяха нарекли Сафи. Тя се беше вкопчила отчаяно в кръстницата на „Ра“ и се дърпаше, докато видя, че двама от екипажа ни имат бради. Тогава скочи радостно на борда при нас и взе живо участие в суматохата по раздялата и благопожеланията на множество езици. Без да обръщат внимание на олелията, гребците завързаха лодките за дебелото въже, което бяхме прекарали около ладията на височина на водолинията. Чакаха само командата, за да почнат да гребат и да ни измъкнат от гъмжилото. Един по един се изтръгвахме от изпращачите и скачахме от високия пристан на меката папирусова палуба. Абдулах, Жорж и Сантяго пращаха южняшки въздушни целувки към кея. Карло притисна за последно сбогом русокосата си италианка, Нормън, който имаше рана на врата, се измъкна от благопожеланията и наставленията на американския посланик, а съветският посланик прегърна за сетен път Юри, който нямаше други близки сред изпращачите. На мене пък ми тикнаха в ръцете микрофон и аз поблагодарих на всички наши приятели и сътрудници, които стояха на кея, но които всъщност чувствахме като членове на екипажа; посланикът Анкер от Кайро, пашата Амара и мароканските му помощници, капитаните Дьо Бок и Хартмарк, преподавателя Корио, Херман Вацингер, Франк Таплин, Бруно Вайлати. Сетне скочих на борда при другарите си. Сякаш стъпвах по дюшек. Дадох знак на Раис Фатах, ладията бе освободена от пристана, шестнадесетте гребци стиснаха веслата и загребаха. Беше 8:30 часът. Широката тръстикова лодка се отдели бавно от кея.

Тогава се разнесе пронизителен вой, толкова неочакван, че първоначално разтърси всички, а после на мнозина се сви гърлото от вълнение. Всички рибарски катери засвириха със своите пискливи сирени, придружиха ги плътните сирени на фабриките, силозите, влагалищата, зазвъняха корабните камбани, разрева се тълпата, един товарен кораб на рейд извън пристанището взе да стреля шумящи ракети, които се превръщаха в звезден дъжд и падаха към водната повърхност пред нас като кървавочервен димен килим. Истинско кралско изпращане, което едва ли не ни изплаши. Суетяхме се на странната ладия, опитвайки чудноватия такелаж, въртяхме насам-натам двете успоредни коси весла, каквито никой не беше използвал, откакто последните египтяни ги бяха увековечили в стенописите на гробниците си, преди те и ладиите им да изчезнат от лицето на земята. Ами ако не успеем да задействаме кърмовата уредба? Ами ако се върнем на кея, след като морските вълни разбият папирусовите снопи отвъд вълнолома? Зад нас се раздвижи цялото пристанище. Свита от рибарски катери, платноходки и моторници ни последва до най-външния вълнолом. Всички сирени и камбани продължаваха да разнасят звуците си като срещу Нова година. Над главите ни кръжаха един дипломатически самолет и един вертолет, дошъл от столицата Рабат. Извън вълнолома шумотевицата стихна, пресрещнаха ни океанските вълни, най-малките ладии свиха и се върнаха в спокойното пристанище. Останахме сами с Атлантическия океан и най-големите рибарски катери. Нашите четири гребни лодки ни освободиха, отправиха ни благопожелания на арабски и се изгубиха заедно с малките моторници зад високия вълнолом.

За първи път вдигнахме ветрилото на „Ра“. Направено от здраво египетско платно, голямо и тежко, то имаше осем метра височина и седем метра широчина най-горе при реята, ала по староегипетски образец се стесняваше, за да стане само пет метра най-долу при палубата. Същата широчина имаше и лодката. Няколко повея поотдалечиха тежката рея от разкрачената мачта и показаха, че слабият ветрец откъм сушата предстои да спадне. Грамадното виненочервено ветрило увисна почти неподвижно, разкривайки своето прясно нарисувано ръждивочервено слънце, символизиращо бога „Ра“. Редицата от флагове, подредени в азбучен ред, напомняше цветно пране, проснато на въжето над кабината: Чад, Египет, Италия, Мароко, Мексико, Норвегия, Съединените щати и Съветския съюз, оградени от двете страни от оптимистичното знаме на ООН с бялото земно кълбо на светлосиня основа. Абдулах и аз бяхме застанали пред двете огромни кърмови весла на площадката зад каютата и гледахме загрижено ту провисналото ветрило, ту белите гребени, които се разбиваха във вълнолома само на няколкостотин метра от нас. Не се ли приближавахме към вълнолома? Да! Един знак в края на кея, сравнен с една кула на крепостната стена, ни подсказа, че се връщаме към брега. Може би дългият планински нос, който се издаваше на север от нас и защищаваше Сафи, не позволяваше на вятъра от сушата да надуе платното. Подхвърлихме въже на най-близкия катер и скоро се понесохме в права линия сред свита от бръмчащи кораби. С тази скорост обаче нарушихме природните закони. Най-напред едно въже с мрежа живи омари, която влачехме, се усука и заплете в едно от кърмовите гребла. То се огъна и за малко не се счупи. Един замах с остър нож спаси веслото, ала празничната ни храна за няколко дни бе погълната от вълните. След това едно от трите дебели гребла, които бяхме закрепили отстрани, за да порят водата, се счупи от бързината. Случи се тъкмо онова весло, за което Нормън беше закрепил нашия бъдещ жизнен нерв за връзка с роднини и приятели от сушата, а именно медната плоча за заземяване на малкия ни радиопредавател. В една истинска гъвкава тръстикова ладия не би трябвало да се среща метал. Греблото се пречупи на милиметри от частта, където завършваше медната обшивка. Спасихме все пак металната плоча, защото увисна на заземителния проводник. Така не можехме да продължаваме. Има, няма вятър, трябваше сами да се справим. Спряхме придружителите, прибрахме всички въжета и отново вдигнахме платното. Сега забелязахме колко силно се клатят рибарските катери в сравнение с нашата ладия, която подобно на своя предшественик, балсовия сал „Кон-Тики“ само се полюляваше бавно нагоре и надолу по вълните. Вятърът се надигна, първоначално слаб полъх, който постепенно се засили, ала вече не духаше от сушата. Североизточният вятър, отличителен за този сезон, беше изменил посоката си, като идваше от северозапад в направление към ниските скали, които се подаваха на юг от сигурното пристанище на Сафи. Намирахме се още толкова близо до брега, че виждахме къщите и коварния прибой, който се плъзгаше безшумно по синаповожълтите скали, където ниските равнини на Мароко миеха слънчевите си брегове във вечна борба с морето. Там щеше да ни отнесе вятърът, ако не съумеехме да управляваме тръстиковата си ладия.

И седмината на борда еднакво нетърпеливо очаквахме да видим как ще работи кърмовата уредба. В нея се криеше най-голямата неизвестност, защото нямаше откъде да се поучим. Надявахме се, че вятърът и теченията ще ни отдалечат от бреговете на Мароко, та ще разполагаме с няколко седмици за експерименти, без да се страхуваме, че ще бъдем блъснати в скалите. Плашеше ни брегът, не откритото море. Можехме да направим опит в устието на Нил, ала се опасявахме, че ще бъдем изхвърлени на сушата, преди да сме узнали как действува египетската кърмова система. Тук, в открития Атлантически океан, разчитахме на свободния простор, понеже обикновено стихиите отнасяха плаващите предмети навътре в морето.

Бяхме построили кърмовата уредба на „Ра“ така, както бе изобразена в множеството фигурки и в стенописите от най-древния период на Египет. Напразно се опитахме да си набавим като старите египтяни кедър от Ливан. Малкото дървета, останали от царството на финикийците, сега бяха обявени за резерват. Принудихме се да се задоволим с едно египетско дърво сенабар, напомнящо бора, от което направихме мачтата, а от друго дърво, което растеше в африканската джунгла и мароканците наричаха „ироко“, измайсторихме две кърмови весла, дълги по осем метра с пера, които по големина и широчина не отстъпваха пред плота на средна писалищна маса. Закрепихме ги в наклонено положение от двете страни на заострената кърма. Най-долната част на вретеното лежеше на объл прът, завързан напреко на ладията. На около четири метра по-нагоре се намираше друг напречен прът, изнесен по-напред и служещ за перила на площадката. Всяко от вретената опираше в напречна греда, където имаше кръгла направляваща, обшита с гьон, и беше затегнато с дебело въже така, че не се местеше встрани, а се въртеше само около надлъжната си ос. Следователно веслата не можеха да се използват като кърмови в истинския смисъл на думата, не можеха да се употребяват като дългата свободно движеща се лопата на „Кон-Тики“, понеже бяха фиксирани горе и долу. В замяна всяко весло беше снабдено със здрава дръжка от твърдо дърво, завързана като румпел напреко на ръкохватката в най-горния й край. Тънък прът, закрепен водоравно с подвижни въжени подвески, съединяваше двата румпела и позволяваше на един-единствен човек, застанал в средата на площадката, да управлява двете гребла едновременно. Системата беше толкова находчива и се различаваше очевидно от кърмовите уредби, които се прилагаха в наши дни, че нададохме тържествуващи викове на радост и облекчение, когато за първи път предпазливо изместихме напречния прът наляво и „Ра“ бавно, ала послушно подобно на кротък кон последва волята ни и завъртя носа си надясно. Бързо дръпнахме пръта надясно и лодката се изви наляво.

Нямаше място за съмнения. Бяхме възкресили кърмова уредба, която, разглеждана в историческа перспектива, представляваше предшественик на кормилото, липсващо звено между първобитното кърмово весло и модерния рул. В далечни времена египтяните са открили, че не е необходимо уморителното местене встрани на дългото кърмово гребло, за да се застави ветроходът да измени посоката си, а е достатъчно да се завърти вретеното тъй, че перото да не стои отвесно във водата, за да завие съдът. Затова са закрепили напречна ръкохватка към вретеното и са създали управляваща уредба, която сега изпробвахме. Тънкият напречен прът се явяваше само леко усъвършенстване, за да се позволи на един-единствен кърмчия да се справи с двете весла едновременно. Достатъчно е било някой древен мореплавател да се сети най-после да изправи перото с вретеното в отвесно положение, продължавайки да го върти с малка напречна дръжка, за да се стигне до модерното кормило.

Абдулах, синът на пустинята, стоеше на площадката до мене със светнали очи, той също хвана дългия тънък напречен прът. С четири ръце се управляваше значително по-лесно. Долу на палубата другите се напъваха под ръководството на Нормън и теглеха въжето, което завъртя грубото платно на ветрилото в положение, най-подходящо за променливия вятър. Първите ни колебливи опити се следяха внимателно от възбудените журналисти и от опитните морски вълци на борда на придружаващите ни катери. Всички изпитаха като нас облекчение, когато се убедиха, че ладията действително се поддава на управление. Северният вятър ни тласкаше към сушата, но успяхме да извием на 90 градуса спрямо посоката му, за да идва откъм десния ни борд и да поддържаме югозападно направление, успоредно на сушата. В открито море, където нос Бадуса не ни закриляше със завета си, вълните се носеха равномерни и мощни. Рибарските катери, претоварени с повече или по-малко издръжливи на бурното море пътници, почнаха да се връщат. Един по един надуваха сирените и се сбогуваха. Последна видях Ивон, която, нападната от морската болест, се мъчеше юнашки да се държи на крака, и махаше с двете ръце. Изгуби се вертолетът, а самолетът ни отправи сетното си пожелание за добър път точно над главите ни.

Останахме сами в океана. Седем души, една маймунка, която се катереше въодушевено по мачтовата рея, и един дървен кафез с кудкудякащи кокошки и една патица. Стори ни се, че стана странно тихо насаме с морето, което се мяташе и бучеше около мирния ни Ноев ковчег.

Веднага щом успя да вдигне голямото ветрило и провери дали всички възли са добре затегнати, Нормън, олюлявайки се, дойде на кърмата и ми се оплака, че се чувствува много зле. Беше пребледнял, очите му се бяха зачервили. С несигурна моряшка походка се яви Юри и установи за наша обща тревога, че Нормън има температура 39 градуса. Грип. Морският вятър се нахвърли върху нас с по-студени пориви, руският ни лекар нареди на американския ни навигатор да се прибере в кабината и да си легне в спалния чувал. Единственият ни моряк бе изваден от строя.

Вятърът се засили и морето ставаше все по-бурно и по-бурно. Когато най-големите вълни се втурнаха към „Ра“, тя се понадигна и ги пропусна хрисимо под папирусовите снопи. От време на време талазите се разбиваха така яростно в перата, че вретената се огъваха осезателно, та бях принуден да рева на якия Абдулах да отпусне желязната си хватка и да намали натиска, за да не се счупят веслата.

Всичко протичаше чудесно, всички бяхме във великолепно настроение, включително и горкият болник, който лежеше и скимтеше, че не е в състояние да ни бъде от полза. Карло се прояви веднага като съвършен специалист по възлите. Беше изобщо свикнал да спи и да се храни, закачен за въжето, сега шеташе бодро и ни поднесе горещо кафе със студено пилешко, което носехме от сушата. Грейнал от радост, той заяви, че животът в морето приличал на живота във високата планина: същото непосредствено общуване с природата, същият предизвикателен двубой със стихиите, същата жизнерадостност и необходимост да се решават бързо неочаквани проблеми.

Движехме се плавно и уверено напреко на посоката на вятъра със скорост около четири възела без признаци, че брегът се приближава. Беше 3:15 часът следобед, когато сметнахме, че всичко е наред и че е време Абдулах и аз да бъдем сменени от следващата дежурна двойка.

Карло и майсторът по джудо Жорж поеха вахтата с пресни сили. Абдулах се прибра в кабината, за да се наслади на заслужената си почивка, а аз се промъкнах по папирусовите снопи, за да прегледам предната палуба, задръстена дотолкова с делви, кози мехове и кошове със зеленчуци, че пътят беше затворен и трябваше да пазя равновесие, минавайки по най-външния объл ръб на тръстиките. Точно пред издутото от вятъра платно седеше Сантяго, облегнат на кокошия кафез; с широка усмивка на уста той се взираше в далечния бряг. Капнал от дългите часове на кормилото, отпуснах се до него и за първи път след много седмици на напрежение си отдъхнах. Двамата се радвахме неизказано на висшата способност на папирусовата ни ладия да язди вълните, които се надигаха и втурваха към десния ни борд, без да ни сторят нещо друго, освен да ни пратят освежителен душ на борда. Изтегнах се и почувствувах приятна отмалялост в цялото си уморено тяло, ала панически троен вик внезапно ме изтръгна от унеса.

— Тур! Тур! Не бяха минали повече от пет минути, откакто бях напуснал кърмовата площадка. Скочих и се хванах за края на ненадейно издулото се платно, за да не изгубя равновесие по ръба на папируса. Докато се промъквах към кърмата, хиляди тревожни предчувствия се блъскаха в главата ми. Зад ветрилото се показа Юри, клатушкащ се подобно пиян въжеиграч. Беше толкова възбуден, че говореше само на руски и сочеше с ръка към двамата кърмчии, които ме викаха смутено и чиито глави се подаваха от площадката. За щастие всички бяха на борда. Това беше най-важното, останалото щяхме все някак да оправим. Жорж разпери ръце, Карло изрева на италиански, че кърмовите весла се счупили. И двете! Един поглед ми стигна, за да обхвана целия размер на бедата. И двете весла се бяха пречупили в шийката точно над рамото на перото. Двете големи жълто-кафяви лопати бяха изплували на повърхността и се влачеха като плувни дъски. Дървесината „ироко“ не се оказа достатъчно твърда, както ни бяха уверили. Добре, че по египетски образец бяхме завързали към всяко перо по едно въже, за да не се измъкнат греблата. Побързахме да изтеглим важните за живота ни широки дървени лопати, преди да са се протрили въжетата. Карло и Жорж останаха с по две голи вретена, които стърчаха във водата, без да са в състояние да въздействат върху посоката ни, колкото и да ги въртяха. Все едно прав удар в диафрагмата!

— Трябва ли да се върнем в пристанището? — запита Карло примирено. Тримата на кърмата впериха в мене въпросителен нещастен поглед.

Не успях да отговоря. „Ра“ се изви бавно, платното се изду отново и с нос в желаното направление лодката продължи невъзмутимо курса, който насила се мъчехме да държим. Тутакси отгатнах какво се беше случило и почувствувах радостно облекчение. Двете отвесни весла, които бяхме закрепили отпред като подвижен кил, бяха влезли сега в действие, защото нямахме кормило или друг издатък, играещ ролята на заден кил. Затова кърмата се наклоняваше към левия борд под напора на морския вятър и ладията следваше направление, сочещо автоматически, че се отдалечаваме от сушата.

— Wonderful!^[30] — възкликнах на английски, влагайки във вика си явна радост, за да заразя спътниците си, които основателно бяха изгубили кажи-речи надежда, че ще бъдем в състояние да продължим плаването.

Врявата накара Нормън да изпълзи от кабината въпреки треската си. Когато чу тържествуващото ми възклицание, запита възбудено какво се е случило.

— Чудесно — продължих разпалено. — Счупиха се двете кърмови весла. Сега ще можем да продължим плаването по метода на древните инки с гуари^[31].

Нормън ме изгледа мътно с трескавите си очи. Беше премного отпаднал, за да реши дали да се смее или да плаче. Другите се взираха в мене изпитателно, недоумявайки дали не съм изгубил разума си поради сполетялото ни нещастие, или зная някаква тайна индианска магия. Едно обаче беше сигурно: ладията следваше курса много по-уверено отпреди. Това се потвърждаваше от компаса и направлението на носа спрямо брега.

Карло ме наблюдава продължително, постепенно от сините му очи се стопи унилото огорчение, накрая се разсмя така, че се разтърси червеникавата му брада. Събуди се и Абдулах в каютата. Скоро всички се събрахме и се разсмяхме сърдечно от облекчение и радост, загдето ладията се управляваше сама и на нас не ни оставаше друго, освен да се изтегнем над товарите. На площадката остана само компасната игла в своята здраво завързана котелна. Сега тя сочеше северозапад, точно в тази посока трябваше да се движим и „Ра“ се устреми натам послушно под тласъка на издутото платно в ревящото море, а ние си отдъхнахме блажено, сякаш бяхме само пътници.

— Сега сме корабокрушенци в пълния смисъл на думата — продължих пред леко смутените си другари, като побързах да добавя, че случилото се представлява най-успешният експеримент. Тъкмо в подобно положение трябва да са изпадали и други такива тръстикови ладии, излезли отвъд Гибралтар, които също са се опитвали да продължат покрай мароканския бряг. Сега щяхме да видим къде ще ни отнесе морето.

Карло сияеше като слънчев изгрев, продължаваше само да клати глава и да се хили. „Достатъчно щеше да бъде — подкрепи ме той, — да се доверим на природата, стихиите сами щяха да ни придвижат.“ Имахме едно-единствено резервно весло на палубата, ала не го монтирахме, защото се страхувахме да не се счупи и то, преди да сме навлезли в същинския Атлантически океан. Така или иначе, дървесината „ироко“ се беше оказала толкова нездрава, че се налагаше да подсилим резервното гребло, преди да го противопоставим на вълните.

Вечерта Юри изпълзя от кабината със загрижен вид.

— Имаме вече двама болни, които трябва непременно да пазят легло то — заяви той.

Разболял се беше и Сантяго, когото от два дни измъчваше някакво подобие на екзема. Навярно от морския въздух болестта се беше влошила, на много места кожата се беше смъкнала. Той се опасяваше да не е прихванал опасната болест „тиня“^[32], която беше наблюдавал на Канарските острови, към които тъкмо сега се носехме. Юри се страхуваше Сантяго да не излезе прав, защото ужасната болест беше разпространена на много места в Северна Африка.

Спусна се нощта. Видяхме светлините на кораби, минаващи покрай нас в двете посоки, някои тревожно близо до „Ра“. Карло се покатери на върха на мачтата и завърза малък фенер, тъй като съществуваше явна опасност да бъде потопена незначителната купа слама. Разделихме нощните вахти на палубата между Италия, Египет и Норвегия. Русия имаше достатъчно грижи със Съединените щати и Мексико. Що се отнася до дърводелеца от Чад, предпочетохме да го оставим да се наспи добре, за да има на другия ден сили за поправката на кърмовите весла. Плашеше ни вятърът, чиито пориви се втурваха ту от северозапад, ту от запад-северозапад, затова цялата нощ не откъсвахме очи от един фар, който святкаше на сушата, докато най-сетне се изгуби. В непрогледната тъмнина не изпитвах ни най-малко желание за сън. Понеже навигаторът ни гореше от треска, нямахме друг начин да определяме разстоянието до брега, освен да се взираме в мрака за светлини. Всеки нов кораб, който се задаваше пред нас откъм левия борд, караше сърцата ни да се разтуптяват: светлина от сушата ли е, към селище ли се насочваме, или към нас се приближават други моряци? Едва когато зървахме червените или зелените светлини, се успокоявахме, особено ако те минаваха достатъчно далече, за да не се боим от сблъскване. Докато ни обкръжаваше вода, не ни вълнуваха сериозни проблеми.

Когато се зазори и вече не се виждаше изобщо никаква земя, на вахта в утринния хлад застъпи един усмихнат Юри, облечен горе-долу като за Южния полюс. Уверен и широкоплещест, той седна на прага на кабината и натъпка късата си лула, а ние, другите шестима, се пъхнахме в топлите спални чували, оставяйки папирусовите снопи да следват волния си път. След двадесет и четири часа неспокойно дежурство бях така пребит от умора, че заспах, преди да успея да се запозная със силната личност на каютата, която се напъваше да надвие на папирусовите снопи по скърцане, трещене, грохот и вой.

Първото денонощие на борда на „Ра“ беше отминало.

VIII. Покрай африканския бряг до нос Ху
Към океана в птиче гнездо

Кукуригу! Миришеше на прясно сено. Намирах се в селски двор. Не, не лежах в селска къща, защото ме носеха безпомощен на люшкаща се носилка. Събудих се здрав и читав в спален чувал, чух как водата се плиска под мене и морските вълни бучат до ушите ми. Разбира се! Бях в лодка. Поотворих клепачи и зърнах синьо-сиви талази през една цепка на бамбуковата стена под носа ми. Намирах се на „Ра“! Миризмата на сено идваше от сламениците, натъпкани с прясно изсъхнала мароканска трева.

Кукуригу? Сега чух кукуригането в будно състояние. Изплашен пропълзях на четири крака до отвора на бамбуковата стена, за да погледна към носа. Трябваше да сме близо до брега, предстоеше ни да излезем на сушата. Навън, докъдето стигаше окото, видях само разбиващите се гребени на вълните, ала напред гледката беше преградена от виненочервеното платно, опънато като дъга, което ни тласкаше по морската повърхност. През рева на вълните чух кудкудякане пред ветрилото. Отново пропя петел. Разбира се, това бяха нашите домашни птици в големия кафез на носа. С облекчение изпълзях по долни гащи. Навън въздухът беше леден, на площадката седеше Юри, увит като ескимос, и си водеше записки.

Навярно бяхме навлезли много в морето, защото духаше хапещ северняк. Високи по три-четири метра вълни се мятаха нестройно и дори от върха на мачтата небосклонът представляваше само назъбен преход между небето и морето във всички посоки на компаса.

— Къде сме? — попита Юри.

— Тук — отговорих и се прибрах в кабината при навигатора, проснат сякаш в безсъзнание, докато хапчетата и бацилите воюваха непримиримо в тялото му. Той единствен умееше да борави със секстант. Аз можех само да управлявам дървен сал. Дявол знае къде се намирахме. Тук човек трябваше да навлече пуловер и винтяга. Необикновено весело подсвиркване се промъкна през крякането на птиците и грохота на вълните откъм тесния проход между платното и предната стена на каютата. Подаде се червендалестото брадясало лице на Карло.

— Закуската е готова! Горещ чай „каркаде“ а ла Нефертити и пексимет Тутанкамон с мед!

Събуди се Абдулах и разтърси живо африканския си съсед Жорж. Прегладнели, струпахме се около Карло, който беше наредил масата отгоре на птичия кафез. Всеки примъкна голяма делва, чувал с картофи или кози мях с вода, за да седне. По-нататък щяхме да подредим палубата и да я направим уютна, но първо трябваше да възстановим кърмовата уредба.

— Къде сме? — полюбопитствува Жорж.

— Тук — отвърна Юри, който беше се запътил за болните с две чаши топъл „каркаде“.

— Африка продължава да се намира там — добавих, сочейки с ръка ъм левия борд. — Да ви интересува нещо друго?

— Да — каза Жорж. — Как древните моряци са определяли положението си в морето, когато не са имали нито секстант, нито компас?

— Изток и запад са могли да установят по слънцето — обади се Карло. — Север и юг по Полярната звезда и Южния кръст.

— А градуса на ширината са могли да изведат, като измерят ъгъла от небосклона до Полярната звезда — допълних, засмивайки се. — На Северния полюс той е 90 градуса, на Екватора се слива с небосклона. Ако се намираш на 60 градуса северна ширина, Полярната звезда ще бъде на 60 градуса над небосклона, но ако си на 32 градуса, тя ще бъде на 32 градуса, вгледаш ли се в Полярната звезда, можеш да определиш направо на кой градус ширина се намираш. Градуса на дължината финикийците, полинезийците и викингите са изчислявали само приблизително, като са пресмятали разстоянието по скоростта, с която са се движили. Тогава невидимите морски течения са били винаги причина за несигурност, понеже мореплавателите не са могли да определят положението си по навигационни способи.

В музея на родния си град Кайро Жорж беше виждал прибори отпреди няколко хиляди години за измерване ъгъла на небесните тела, та знаеше каква важна роля са играели слънцето и Полярната звезда във всички астрологически и архитектурни изчисления на древните египтяни. Реших да построя и аз някакъв уред от подръчни материали, за да можем без дълбоки мореплавателни познания да определяме градуса си на ширината. По Слънцето, Луната и повечето от известните съзвездия винаги бихме могли да се ориентираме в каква посока се движим.

Червеният египетски „каркаде“ имаше вкус на горещ черешов сок и действаше освежително и ободряващо. Египетският пексимет приличаше на пшеничени питки и беше хрупкав и апетитен. Със или без мед никой от нас не бе вкусвал по-приятна закуска. С повишено настроение отидохме при двамата храбри болни в кабината, за да ги поздравим и да им пожелаем скорошно оздравяване. Нормън се чувствуваше зле, ала духът му го крепеше. Сантяго също се държеше. Лошото при него беше, че влагата в каютата, отстояща на няколко педи от морската повърхност, правеше всички дрехи, спални чували и вълнени одеяла да лепнат от солта. Кожата се разяждаше непрестанно и раните му причиняваха болки при най-лекото движение. Двамата отвориха много работа на Юри. Не им стигаха страданията, а на туй отгоре бяха принудени да лежат безпомощни и да слушат сърцераздирателното заглушаващо пукане, пращене, скимтене и скърцане, което всяка по-голяма вълна изтръгваше от папирусовите снопове. Те се виеха, огъваха, изправяха със своите безбройни въжета. От време на време като че хиляди неделни издания на „Ню Йорк Таймс“ се разкъсваха под мърдащите сандъци, над които спеше Нормън, защото на плетения под в кабината бяхме поставили шестнадесет дървени сандъка, по два под всекиго, над тях бяхме сложили дебели сламеници, два празни сандъка бяхме запазили за радиото и навигационните прибори на Нормън. Понеже папирусът се огъваше като кожа на банан във вълните, гъвкавият под на кабината следваше движението им, а заедно с него танцуваха сандъците, сламениците, кръстът и гърбът или раменете и бедрата на лежащите в зависимост от това, дали лежаха на гръб или на ребро. Имахме чувството, че сме яхнали жив морски змей.

Навън на палубата огъващите се движения на „Ра“ не бяха по-малко осезателни. Когато човек застанеше на кърмата и се вгледаше надлъж по бордовете на ладията, виждаше как жълтият фалшборд следва послушно люлеенето на вълните, а когато се понадигнеше, за да обхване високия извит нос пред платното, откриваше, че носът и предната палуба се повдигат високо, сякаш надничат във вълните, но в следния миг хлътват дотолкова, че най-горният папирусов сноп от форщевена се показва над птичия кафез. Целият „Ра“ приличаше на грамадно пуфтящо морско чудовище, което плуваше тромаво, като мучеше, пъшкаше, ръмжеше, сякаш искаше да отмести всички подводни скали и препятствия по пътя си. Най-странното беше, че разкрачената мачта с исполинско платно, напомняща огромна гръбна перка на риба, се движеше напред и назад едновременно с великанските мускули на „Ра“, та се получаваше ту метър разстояние между нея и стената на кабината, където Карло беше поставил сандъка си за готвене, ту толкова незначителна хлабина, че човек трябваше да се огледа, за да не се притиснат пръстите му от пода на кабината или основата на мачтата, защото мачтата, кабината и кърмовата площадка бяха само завързани с въжета за гъвкавата палуба и можеха да се движат свободно. Ако не бяхме постъпили така, не бихме издържали и първото денонощие. Ако не бяхме спазили всички особености на староегипетските ладии, ако бяхме заковали площадката с гвоздеи, направили кабината от дъски или закрепили мачтата за папируса със стоманен кабел, още първите морски вълни щяха да ни раздробят, срежат или разкъсат. Мекотата и гъвкавостта на всички елементи не позволяваха на стихиите да надделеят над огъващите се папирусови влакна. Все пак се смутихме първия ден, когато дърводелецът Абдулах извади метъра и ни показа, че навремени отворът между кърмовата площадка и задната стена на кабината достига двадесет сантиметра, а след миг се стеснява дотолкова, че би било опасно да се пъхне пръст. Налагаше се да си отваряме очите на четири и да си пазим пръстите, докато свикнем с прищевките на ладията. Ала как щеше да се държи тя подир няколко седмици, след като още сега беше толкова еластична и разтегната? Неизвестността не можеше да не ни тревожи.

От опита си на сала „Кон-Тики“ знаех предварително, че най-голямата опасност, която ни застрашава, е да падне човек зад борда. Не можехме да се обръщаме и да плаваме срещу вятъра, поне докато не придобиехме опит. Един добър плувец не би могъл да ни настигне в морските вълни. Имахме един сандък със спасителен сал от пенопластмаса за шест души, завързан между стойките на кърмовата площадка, но той се пазеше само за крайна нужда и не можеше да се спусне в морето, докато не отрежем цялата площадка. За целта бяхме закачили специална брадва. Ала дори да спуснехме във водата този правоъгълен спасителен сал, той не би имал никаква възможност да настигне „Ра“ и щеше да дрейфува самостоятелно.

Затова правило номер едно гласеше:

„Дръж се на борда. Никога не се придвижвай от едно място на друго без осигурително въже!“

Карло Маури снабди всекиго с двуметрово въже с карабинер, какъвто използват алпинистите, за да не се откачат, когато се катерят. Това въже стоеше непрекъснато завързано за кръста ни с карабинер, винаги готов да бъде закрепен за свръзките, вантите или оградата на площадката, когато се движехме извън кабината.

Държах да се спазва правилото със смешна педантичност, независимо от времето. Разказах за Херман Вацингер, който само по чудо бе спасен от Кнут Хаугланд, когато падна от сала „Кон-Тики“. Майсторът по гмуркане Жорж и африканецът Абдулах трудно можеха да разберат, че не е достатъчно, дето се обвързват, когато носят сами нощната вахта или висят извън борда на напречната греда, за да задоволяват естествените си нужди. Така или иначе Жорж почна да спазва строго заповедта ми, когато се увери, че държа на нея. Но Абдулах заварих още на следния ден да пее безгрижно на най-външния папирусов сноп със спасително въже, увиснало свободно като опашка. Най-после го пипнах.

— Абдулах — почнах, — тази вода е по-голяма от цяла Африка и хиляди пъти по-дълбока от езерото Чад, в което Жорж може да се гмурне до дъното.

— Ah oui — зяпна Абдулах.

— И е пълна с риби, които ядат хора и които са по-големи от крокодилите и плуват два пъти по-бързо от тях.

— Ah oui — повтори любознателният негър, винаги жаден за познания.

— Не разбираш ли, че ако паднеш, ще се удавиш и ще бъдеш изяден и няма да видиш Америка?

Широка снизходителна усмивка грейна на лицето му. Той сложи приятелски огромната си длан на рамото ми.

— Ти не разбираш. Погледни само!

Той запретна дебелия си пуловер и оголи заобления си корем. Около кръста му видях дебела връв, на която висяха четири малки кесийки.

— С тия торбички нищо не може да ми се случи! — увери ме негърът. Кожените кесийки бил получил от баща си и били напълнени от един ходжа в родината му Чад. Ако съдех по торбичките, които бях видял да се продават на пазара в Бол, трябваше да съдържат леопардови нокти, шарени камъчета, семена и сушени билки. Абдулах смъкна тайнствено пуловера и кимна с глава тържествуващо. Бях ли се успокоил най-после? Нищо не можело да му се случи. За да ми достави все пак удоволствие, съгласи се и той да се завързва.

Първото си сътресение Абдулах изживя, когато призори дойде при мене и се оплака, че във водата имало сол. Във всичката ли? Как е възможно? Изплаших се не на шега. Запитах коя делва е пробвал. Никаква делва, там! — каза Абдулах потресен, сочейки океана. Той не подозираше, че морето е солено. Когато му обясних, че ще има сол по целия ни път от Африка до Америка, той се опули от изумление и запита откъде е била взета скъпата сол. Обясних му геологическия произход на солта, но той не скри съмнението си.

Сантяго се разпореди да пестим водата за пиене. Всеки щеше да получава по литър на ден. Абдулах поиска пет пъти повече, защото трябвало да измива краката и ръцете, главата и лицето си преди всяка молитва. Молел се по пет пъти дневно.

— За молитвите можеш да използваш и морска вода — отсякох.

Не можел. Вярата му изисквала само чиста вода. В морската вода имало сол.

Още не бяхме разрешили проблема със солта, когато Абдулах изживя нов ужас. Жорж беше прехвърлил сънливата маймунка Сафи от леглото си в една мукавена кутия, където беше прекарала нощта. Като се събудила, малката палавка намокрила сламеника на Абдулах. Сега нещастникът беше извън себе си. От маймунката ли произлизаше петното? Ако куче или маймуна задоволели естествените си нужди върху дрехите на правоверен, лишавал се от правото да се моли на Аллах четиридесет дни! Абдулах взе да върти очи, изгубил ума и дума. Четиридесет дни без закрилата на Аллаха!

Жорж разреши верските му тревоги с една необходима лъжа. Петното не се дължало на маймунката, а на морето. Понеже му изнасяше, Абдулах се задоволи с обяснението, без да навира нос по-дълбоко в леко намирисващия случай. Аз пък заявих тържествено, че няма да допускаме никога маймунката до сламеника на Абдулах.

— Абдулах — добавих със смях, — изискваш чиста вода за молитвите си, но замислял ли си се колко много маймуни и кучета живеят по бреговете на реките в Чад? Тук няма кучета с мили околовръст, а онова, което отделя малката Сафи остава далече зад кърмата ни. Няма място на света, където водата е по-чиста, от откритото море.

Негърът ме изслуша и се замисли. Миг по-късно проучи продължително съдържанието на една брезентна кофа с морска вода. После започна обредното миене с бясна скорост и изящната сръчност на фокусник. Щом свърши, отиде при компаса, където Юри му помогна да намери приблизителната посока към Мека. С убедеността на монах коленичи на сламеника си пред отвора на кабината и взе да прави метани на изток. Сетне измъкна дълга броеница и почна да реди молитви. Те се нижеха като грахови зърна от чувал, ала искреността му беше толкова очевидна, че уважавахме твърдото му като скала убеждение, макар да се бяхме събрали един копт, един католик, един натурфилософ, един протестант и един атеист. Имаше от всичко по малко в нашата тясна общност на борда.

След физическото и духовното очистване на Абдулах всички отидохме на площадката с бургия и нож, за да закрепим счупените пера на веслата към вретената им. Абдулах беше в чудесно настроение, пееше и биеше такта на родните си песни от централноафриканската джунгла. Здраво затягане, съчетано с алпийските възли на Карло, щеше да завърши работата, когато два мощни порива на вятъра от различни страни се втурнаха в платното и го усукаха, без да успеем да извием лодката, защото нямахме кърмови весла. Сега вятърът се нахвърли яростно върху ветрилото и отпред. Докато тежката седемметрова рея се блъскаше бясно във върха на разкрачената мачта така, че заплашваше да го счупи, огромното платно застрашаваше да се скъса. То събори кошовете с плодове и се закачи за птичия кафез. Кокошките се разкудкудякаха, патицата се разкряка и олелията им се сля с нашите команди. Един продълговат кош с продукти се озова в килватерната ни бразда и пое свой път. Не знаехме какво има в него, понеже домакинът Сантяго лежеше болен заедно с малкия си протокол. Юри трябваше да задържи Сантяго и Нормън насила в леглото. Покатерих се на площадката и понечих да се преборя с осемметровото ветрило. Човешкият глас се заглушаваше от бурята, която го отвяваше над разпенените вълни заедно с воя, трясъка, рева на платното и папирусовите снопи. Нямаше смисъл да смъкваме ветрилото, щеше да отлети подобно на хвърчило в морето. Трябваше да възстановим курса на лодката било като оправим платното, било като извъртим корпуса. С обикновено гребло, опряно в извитата папирусова опашка на „Ра“, великанът Жорж се напъна, за да извие кърмата срещу вятъра. Спуснахме с дълго въже една брезентова чадърообразна котва. Тя помогна много да се намали скоростта и да се завърти ладията. Видях, че компасната стрелка бавно се мести, докато се борех отчаяно с едно от въжетата на платното, което ме шибаше с яростта на бич. Опитах се да го завържа и едновременно ръководех малкия ни екипаж. В поривите на вятъра ревях команди на италиански за Карло, на английски за Юри, на френски за Абдулах, на английски, френски и италиански, според както се случеше, за Жорж. Всъщност знаех имената на въжетата, които им заповядвах да теглят, само на майчиния си език, затова, когато отмина денят, възхищението ми от досетливостта на тази международна прислуга от сухоземни плъхове нарасна до немай-къде.

Щом прибрахме ценното платно, затегнахме шкотите, завързахме всички обикновени гребла като индиански гуари отстрани на лодката, всичко тръгна мирно както преди. Настъпи къс отдих, през който се опитахме да измислим общоразбираеми ключови команди за положения, когато всяка секунда е ценна. През пролуките на бамбуковата стена между тътнещите пристъпи на бурята чухме слабия глас на трескавия Нормън. Той се беше помъчил предварително да ни запознае с професионалните моряшки изрази на английски, за да се опъне, отпусне или освободи въжето, с което се вдигаше и сваляше платното, или за да се обслужат другите спомагателни въжета. Но сега опитът показа, че след като трима от здравите членове на експедицията разбират съвсем малко английски или никак не знаят английски, е въпрос на щастие какво ще изпълнят Юри или Карло, когато им се извика: „Pull in starboard tack!“^[33] или на Абдулах: „Let go port side sheet!“^[34]

Запъхтени, но радостни от победата, петимата още седяхме на площадката и се напрягахме да съчиним къси практически изрази по образеца на есперанто, когато гигантското платно наново заплющя предупредително. Макар този път всеки да зае мястото си със светкавична бързина, ветрилото и лодката пак се завъртяха. Историята се повтори на няколко пъти. Продължихме да се движим със същия курс, ала извърнати наполовина встрани или с кърмата напред, като платното и реята се мятаха във всички направления. Накрая все сполучвахме да издуем ветрилото и да спасим реята, но от време на време се случваше да го завъртим в погрешна посока. Когато го обръщахме наляво, вместо надясно, автоматически плавахме в почти прав ъгъл спрямо курса, който следвахме, за да се отдалечим от сушата. Дълго, мъчително дълго летяхме с издуто платно към африканския бряг, докато гребяхме, опъвахме въжетата, влачехме плаващата котва и се мъчехме да завържем кърмовите весла в други положения по образеца на гуарите, за да възстановим правилния естествен курс. Без големите кърмови гребла обаче лодката отказваше упорито да заема междинно положение. Платното насочваше ладията или право на югоизток, или право на югозапад. Колчем необуздан шквал ни завърташе така, че се озовавахме с носа на югоизток, невидимият бряг на Африка се приближаваше все повече и повече. Карло висеше на бясно люлеещия се връх на мачтата, ала за щастие не съзираше никаква суша. Въпреки това знаехме, че брегът, който се врязваше навътре на юг от Сафи, пак ще се покаже. Едва оправяхме ветрилото на една страна, то се завърташе на другата и заплющяваше така свирепо, че трябваше да се отпускаме с цялата тежест на тялото и да се напрягаме с все сила, за да не бъдем хвърлени в океана.

Една подир друга шапките ни полетяха в морето, най-жалко беше, когато пропадна шарената мохамеданска шапка на Абдулах, съставляващо сякаш неразделна част от личността му. Сега всички се завързваха машинално, колчем сменяха мястото си, дори маймунката имаше своето въженце и се премяташе палаво през глава по реите, а домашните птици стояха на завет в кафеза си, покрит и здраво завързан по-далече от ветрилото.

Цял ден халата мени настъпленията с такива мощни пориви, че непрестанно се страхувахме да не загубим мачтовите си съоръжения, преди да сме поправили кърмовата уредба. Трябваше да приберем платното. Нямахме друг избор, освен да се опитаме да го смъкнем напук на бурята.

Двамина се заеха с фала, а троица стискаха шкотите, за да управляват реята с ветрилото, когато див шквал отнесе тежкото исполинско платно и го развя като знаме. Изтърваните въжета зашибаха гребените на вълните. Ние тримата, се вкопчихме с крака и колене в каквото ни попадна, за да не бъдем хвърлени в морето, стискайки десните шкоти, които бяха последният ни шанс да не допуснем ветрилото да изчезне завинаги във вълните. Мачтата и въжетата, които я крепяха, пращяха страхотно, папирусовите снопове скърцаха и се гърчеха зловещо. За първи път изпитахме тревожното чувство, че чудотворната ладия би могла да се обърне. Не се съмнявах, че никоя друга петнадесетметрова платноходка на света не би издържала този гигантски напор, без да се обърне мигновено, ако изобщо не се счупи мачтата й.

Педя по педя успяхме да приберем реята и ветрилото, ала значителна част от платното лежеше извън борда върху гребена на вълните и гънките му съдържаха вани вода. В борбата за изтръгването на скъпоценния товар от прегръдките на океана изтървахме едно от незаменимите гребни весла. То потъна в една вълна и изплава предизвикателно в браздата зад лодката.

— Довиждане в Америка! — провикна се Карло подире му. — Да знаеш, че ще те преварим!

Трябваше да приберем мокрото и ужасно тежко платно с рея, дълга два метра повече от широчината на палубата, надлъжно откъм левия борд. Тържествуващи, ала капнали като след двадесетрундов боксов мач, седнахме отгоре му, за да задържим този виненочервен змей, който продължаваше да се гърчи неспокойно, когато диплите се издуваха от най-яростните пристъпи на бурята. В края на краищата обуздахме чудовището.

Изведнъж на борда настъпи странна тишина. Само ритмично слабо скърцане ни напомняше, че бащицата океан е осиновил тръстиковата лодка „Ра“ като люлка, където трябваше да се друсат седем буйни близнака, за да се приспят, преди да са допуснали грешка и да са обърнали люлката или да са се разбили в крайбрежните скали. Сякаш сега „Ра“ отново гореше от желание да бъде послушна, без да ни заплашва, че ще ни отнесе на сушата.

Погледнах Карло. Той се усмихна. После се захили. Накрая се разкикоти неудържимо. Изгледахме го дружно.

— Вече нямаме нито ветрило, нито кърмови весла. Вече лодката няма да се подчинява на заповедите ни. Сега природата ще командва. Щом свършихме, не ни остава друго, освен да отпочинем и да се забавляваме.

Почнахме да се озъртаме. Нищо не куцаше. Без гребла, без платно, без двигател, без грижи лежахме и се люлеехме като в грамадна папирусова люлка, а мощното морско течение ни носеше натам, накъдето то желаеше, и посоката беше точно онази, към която се стремяхме. Абдулах се вмъкна в каютата, легна и прилепи до ухото мъничкия си транзистор. Жорж реши да се посвети на рибарство. Юри изяде един портокал и запази кората, за да приготви чаша ликьор с медицински спирт. Карло се разтършува из чувалите и кошниците, търсейки суровини за по-питателна храна. Сантяго, целият в рани, лежеше с малкия си протокол и съобщаваше високо от кабината номерата на делвите, съдържащи вода, фурми, яйца, маслини или царевица за кокошките. Аз пък измъкнах туристическия нож, за да издялам прибор, с който да определяме градуса на ширината.

Тогава Нормън не се сдържа.

— Момчета, нещата вървят чудесно — простена той. — Но не за близките ни, които ни очакват вкъщи. Вчера обещахме да се обадим. Трябва да знаят, че всичко е окей, иначе ще допуснат, че сме потънали.

Юри го подкрепи и му помогна да отмести сламеника, за да се отвори свободният капак на сандъка под краката му, откъдето бе изваден малък авариен предавател с вграден генератор, който се задействуваше ръчно. Час по-късно радио Сафи се обади ясно на позива ни, съобщихме, че сме счупили двете кърмови весла, ала че продължаваме плаването си в Атлантическия океан благополучно. Нормън предупреди също, че занапред няма да поддържаме редовна връзка, защото греблото със заземителната плоча е строшено и тя лежи на палубата. Ако я спуснем в развълнуваното море, има опасност медната плоча да среже въжетата и папируса. Изтощен от напрежението, Нормън се отпусна в спалния чувал, Юри прибра радиопредавателя, а Карло пропълзя с топло питие.

Жорж не улови риба, но пристигна с едно хрумване. Защо да не опънем само частично платното. Дори най-малкият къс би ни помогнал при този вятър. Действително то беше съшито така, че да може да се използва едната му трета или двете трети. При много силен вятър щеше да бъде достатъчна най-горната ивица. Внушението ми се стори примамливо, Нормън също го одобри с отпуснато кимане.

След пребогат обед от суджук и пресни зеленчуци, с какъвто са се гощавали хората от каменния век, настроението ни се повдигна. Петимата излязохме на палубата и подир триста напъна преместихме мокрото ветрило от левия борд напреко на лодката. Двата му края се подаваха с по един метър над вълните. Никак не беше лесно да се намали площта му при вятър, който менеше силата си между пет и девет бала, ала с дружни усилия се справихме, защото го сложихме над птичия кафез и другите товари. После го навихме, докато остана само една трета от повърхността му. Радостта ни нямаше край, когато тясната ивица платно се развя на върха на мачтата. Спуснахме плаващата котва във водата, затегнахме малките гребла и взехме курс на югозапад. Нададохме победоносни викове при това ни тържество над стихиите.

Минаха петнадесет минути. Беше рано следобед във втория ден от пътешествието, когато нов шквал се втурна към ветрилото. Като един човек се втурнахме към управляващите въжета, щом чухме първия тласък на дебелото мокро руло, което сега тегнеше на върха на мачтата и сякаш нанасяше удари с чук. Следващото сблъскване прогърмя като вик за помощ от висините. Сърцето ни се разкъса, когато чухме как пращенето се превърна в ужасен трясък, който проникна до мозъка на костите ни. Погледнахме нагоре и видяхме, че незаменимата рея, на която висеше опънато ветрилото, бавно се свлече от двете страни на средната линия, платното се усука и заприлича на прилеп, който е прибрал крилете си. Остри шипове от счупеното дърво стърчаха като зловещи нокти на хищник. Трябваше да смъкнем ветрилото, докато не се е разкъсало на дрипи. Беше вторият ден от плаването ни. Вторият ден!

Едва свлякохме на палубата трупа на реята с платното, „Ра“ наново се укроти. Вълшебните тръстикови снопи продължиха да се носят натам, накъдето пътувахме, подобно на питомен морски змей със седем човечета на гърба си.

— Виждате ли — тросна се Карло и доволен отиде да си легне.

Абдулах избърза на кърмата и се изми на колене и лакти за следващата молитва. Юри седна, като тананикаше, в отвора на вратата с късата си луличка и дневника, седнах и аз до него с дърворезбата си.

— Всичко ли е под контрол — обади се Сантяго, като извади носа си от спалния чувал.

— Всичко — отговорихме дружно. — Всичко. Сега натрошихме реята по всички правила. Остана само папирусът.

Следобедът протече мирно в кабината, докато навън беснееше халата. Целия ден не видяхме кораб, но поделихме нощните вахти помежду си, понеже плавахме покрай африканския бряг. Час по час се катерехме на мачтата, за да дебнем светлини от сушата. Плашехме се само от сблъскване с кораби и коварни скали.

В 0:30 часа ме събуди Карло, който стоеше наведен над главата ми с газен фенер в ръка. Изблещил очи от страх, той ми прошепна, че се виждали светлини по целия небосклон откъм левия борд. Движехме се извити наполовина, защото силен северозападен вятър духаше право в тази посока. Бях легнал облечен, та беше достатъчно да завържа спасителното въже, за да изляза на палубата. Дяволски студен вятър с умерена сила и облачно небе. В черната като гарван нощ видях светлини, разстлани на хоризонта пред нас в направление на дрейфа ни, както ме беше предупредил Карло. Четири светлини бяха много силни, а петата едва мъждукаше. Навярно мароканският бряг. Карло се покатери на люлеещия се връх на мачтата. Личеше, че се приближаваме бързо. Събудихме останалите трима здрави члена на екипажа. Трябваше да се опитаме да отбием с гребане тръстиковата си лодка, за да си спестим трагичната участ в скалите. Изведнъж ни се стори, на Карло и на мене, че виждаме зелена светлина. Още една зелена светлина. И една червена! Не беше сушата! Големи рибарски кораби, пръснати във верига, идваха насреща ни! Посинели от студ, другарите ми се прибраха в кабината. Малко по-късно близо до носа ни избоботиха три големи кораба. Четвърти легна на борд, след като спря машините си, и „Ра“ бе отнесен към танцуващия великан. Осветих с фенера стената на кабината и папирусовите снопи. Сигнализирах: „Ра окей! Ра окей!“ Океанският траулер потегли, като се плъзна толкова наблизо, че едва не се сблъскахме. Отправи ни някакъв неразбираем светлинен сигнал от върха на мачтата си, та се изгуби в тъмнината.

Увит като египетска мумия в платнища и одеяла, Жорж пое вахтата, а аз си легнах. Дори сипкавите скимтения на стотиците хиляди папируси, завързани с въжета, не бяха в състояние да заглушат буйната жизнерадост в напевите на сина на Нил, които вятърът отправяше към тънката плетена стена, единствената преграда между нашата уютна бърлога и свирепия външен свят.

Продължаваше да бъде облачно, когато се съмна на третия ден, откакто плавахме в океана. Вятърът беше понамалял, ала морето беше още по-бурно. Със задоволство установихме, че вълните, които танцуваха наоколо ни диво, само ни повдигаха. Морето ни носеше на разтворената си длан като топка. Даже най-коварната внезапна вълна не заливаше палубата. Целият товар беше сух. Без кормило и ветрило, без секстант и позиция, без суша на небосклона прекарахме третия ден спокойно. Успяхме да снадим едно кърмово весло и подсилихме средната част на дълъг запасен прът, за да заменим счупената рея.

Абдулах се залови да мие гладко обръснатата си глава за молитва, но прекъсна и с дрезгав глас се оплака, че водата била замърсена. Някой бил ходил по нужда в морето и той размазал нечистотиите по кожата си. На дъното на брезентовото ведро плуваха големи и малки черни топчета. Погледнахме в океана. Стотици такива топчета се носеха около „Ра“. От двете страни. Меки топчета, прилични на асфалт. След час още продължаваха да обкръжават плътно лодката. Несъмнено танкер беше изхвърлил отпадъците си. Огледахме от върха на мачтата, за да издирим виновника, ала не съзряхме никакъв кораб. Цял ден порихме води, обезобразени от черните топчета.

Следобед минахме покрай голяма риба-луна^[35], която беше излязла на повърхността и се носеше бавно. По-късно ни посетиха стотина делфина. Те се завъртяха неочаквано около ладията, изправяха се отвесно във вълните, подскачаха и танцуваха безгрижно за неописуема радост на Абдулах, сетне изчезнаха така внезапно, както се бяха явили.

На четвъртия ден стана осезателно по-топло и по-спокойно, слънцето проби през облаците. Дълго време наблюдавахме ясно далечните сини очертания на континента, които се извисяваха под формата на двугърба планина. Сантяго беше наистина зле, ала Нормън се чувствуваше значително по-добре. Не го тресеше повече и Юри му разреши да излезе, за да измери височината на слънцето. Понеже не разполагахме с хронометър и приемникът не беше в състояние да хване радио Сафи, нямахме точно време до секунда и не можехме да определим надеждно положението си. Това безпокоеше двамата болника в кабината. Нормън считаше, че щом продължаваме да виждаме материка, не ще успеем да обходим Канарските острови откъм външната им страна и ще навлезем в опасния проток между остров Фуертевентура и нос Хуби. Сантяго, който беше живял на Канарските острови като дете, потвърди предупрежденията от справочниците на Нормън, че нос Хуби е страшилище за мореплавателите, защото имало коварно плитка пясъчна коса, издаваща се подобно на език в опасното морско течение точно в частта, където африканският бряг свива на юг.

Седяхме на носа върху купища въжета и се хранехме, когато чухме възбудения глас на винаги наблюдателния Абдулах. Той беше излапал яденето си и отиваше в кабината да се моли.

— Кон! Кон! Речен кон! — поправи се той. — Хипопотам!

Погледнахме в посоката, където сочеше. Показаха се бавно два големи кита, които се взираха в нас с малки мътни очи, пухтейки през дихателния си отвор и изхвърляйки фонтани от въздух и водни пръски. Такива големи хипопотами Абдулах не беше виждал никога в Чад. За него денят не беше загубен. Звучеше му като приказка от „Хиляда и една нощ“, че съществуват бозайници с рибешка опашка. Единият от китовете обаче вдигна вежливо опашката за сбогом и Абдулах замря от възторг пред чудесата на Аллах.

Петият ден ни посрещна с хапещо студен северняк и много бурно море. Пет денонощия яростни вълни бяха шибали десния борд на „Ра“ точно, както бяхме предвидили, понеже цялото ни плаване щеше да протече в пояса на североизточния пасат. Затова бяхме поставили входа на кабината откъм противоположната страна, тоест откъм левия борд, който щеше да бъде на завет. Кабината и най-тежката част от товара бяхме струпали до десния борд, за да не може вятърът, издуващ грамадното платно откъм тази страна, да обърне лодката. И ние, и съветниците ни знаехме, че всички ветроходи съсредоточават главната тежест в наветрената страна, за да не бъдат обърнати от вятъра. Ала горчивият опит още на петия ден ни показа, че папирусовата ладия се различава от всички други платноходки в света. Тя беше единственият плавателен съд, при който товарът трябва да се струпа откъм подветрената страна. Причината произлизаше от обстоятелството, че наветреният борд поглъща много повече вода над водолинията, тъй като вълните и пръските го обливат непрестанно, а подветреният борд над водолинията стои сух и лек. Накрая тежестта на водата в изложената наветрена страна нараства дотолкова, че лодката се наклонява срещу вятъра, а не по посока на вятъра, както е нормално.

Да се премести кабината в средата на палубата беше много късно. Тя беше завързана със здрави въжета, които минаваха през цялото дъно на папирусовата ладия. Пренесохме всички подвижни товари на левия борд, ала мярката не помогна. Сноповете над водолинията откъм дясната страна бяха просмукали тонове морска вода, която сега щеше да бъде наш постоянен невидим спътник, тежащ далече повече от няколкостотин килограма храна и вода за пиене, прехвърлени на лявата страна. Предстоеше ни да плаваме в океана със съд, трайно наклонен срещу вятъра.

Нормън закрепна напълно и докато ние местехме багажите, той се опита да завърже опърничавата медна плоча под водата, за да може да установи радиовръзки и да получи точно време. Имаше сериозни основания да предполага, че се намираме много по-близо до брега, отколкото бе изчислил вчера без хронометър, и че в действителност дрейфуваме към сушата край нос Хуби.

Навън в нощта вилнееше буря и виеше в мачтите. „Ра“ изглеждаше все по-разпусната и по-разпусната, тъй като бесните вълни я шибаха още по-безмилостно от преди. Цялата нощ носихме двойна вахта, за да не ни изненадат пясъчните коси на нос Хуби. Не отделяхме очи от въжетата. Нито една връв не се беше скъсала. Нито един папирусов сноп не се беше разнищил. Но дървената скеля на площадката се триеше толкова силно в ъгъла на бамбуковата колиба, че вътре едно кьоше беше покрито с равен пласт ситни стърготини. Сантяго, който страдаше от безсъние, сега си намери дружина. Беше почти невъзможно да се спи. Сандъците под сламениците танцуваха, кабината, площадката, мачтите се тресяха с нестройно мяучене, сякаш опашките на хиляда котарака бяха затиснати от въжетата. Цялата кабина се накланяше дотолкова надясно, че никой не можеше да легне на ребро, без да се търкулне. В една редица лежаха четирима, във втора редица лежахме трима, защото при нас бяха радиото и навигационните прибори. Абдулах се свличаше непрекъснато към Жорж, той към Сантяго, а мексиканецът към Юри, който посрещаше другарите си с лакти и колена, понеже стената не му позволяваше да мръдне по-нататък. Аз натрупах всичките си излишни дрехи откъм дясната страна на сламеника. Същото стори и Карло, за да не се търкулнем към Нормън и радиоапаратурата.

Халата бушува цяла нощ, вълните достигаха четири-пет метра височина, поривите на вятъра заливаха палубата със ситен солен дъжд. Преди обед на седмия ден се учудихме, загдето „Ра“ е по-малко разпусната и се държи по-стегнато. Челото на мощна вълна, която се втурна съвсем ненадейно, заля кърмата, където водата стигна до кръста на Нормън, едва-едва се отцеди през папируса. Морските пръски и влагата отдолу бяха допринесли да набъбне тръстиката и да изпълни свръзките и междинните пространства. Затова лодката изглеждаше по-стегната и по-здрава отпреди. Можехме само да съжаляваме, загдето се наклонява непрестанно надясно. Всички изпитвахме възхищение от увереността, с която „Ра“ надделя над бурята, та когато Нормън заяви, че се налага или да се опитаме да вдигнем платното, въпреки силния вятър, или да приемем да бъдем отнесени към сушата, единодушно се съгласихме да опънем две трети от ветрилото на новата подсилена рея. Дори Сантяго излезе, залитайки, и в пълен състав обтегнахме платното. Закрепихме към кърмата и снаденото весло. Полетяхме като хвърчаща риба над вълните, отдалечавайки се от брега. Малко по-късно се разнесе нов трясък. Дебелото вретено на наставеното гребло се счупи като кибритена клечка и трябваше да приберем перото на борда. Ала сухоземните плъхове бяха почнали да усвояват моряшкия занаят. С тигърски скок Абдулах се добра до плющящото ветрило и хвана правилния ъгъл. Сантяго пропълзя и се вкопчи до негъра. Без да им се каже дума, Карло и Юри изчезнаха зад кабината и освободиха шкотите откъм десния борд. Жорж, облечен само по долни гащи, грабна едно весло и взе да извива върха на кърмата срещу вятъра. Нормън и аз нагласихме малките гребла, докато „Ра“ без кърмчия танцуваше подобно на тромава риба по вълните. Така поддържахме курса през останалата част от деня, без нито една тръстика да бъде засегната от бурята. Главоболия ни създаваха дебелите пръти извън борда, а не тънките папируси в корпуса.

Следната нощ бурята утихна, ала вълните продължиха да беснеят. Най-големите достигаха шест метра височина. Кабината загуби симетричността си, наклони се като моряшка фуражка към наветрената страна. Изпълзях на палубата в тъмнината, преди да е станало време да поема вахтата, за да огледам цялата лодка. Когато се промъкнах под платното, за да си осигуря обзор от носа, сърцето ми едва не спря да бие. Пред нас откъм десния борд се извисяваше фар, осветен с разноцветни лампи и обкръжен от ярки светлини. Левият ни борд сочеше към сияйното видение и следователно право към сушата. Фарът, намиращ се толкова навътре в морето, можеше да бъде само нос Хуби. Изменихме курса с трескава скорост, друго не можехме да направим без кърмови весла. Ала мярката се оказа недостатъчна. Не успяхме да минем откъм външната страна. Струваше ни се, че фарът и постройката на нос Хуби са прекалено подвижни, за да лежат на пясъчна коса. Скоро се плъзнахме откъм вътрешната страна. „Фарът“ се оказа висока нефтена сонда, закотвена далече от африканския бряг и осветена до върха от разноцветни лампи, за да се избягнат сблъскванията със самолети. Стояхме на палубата и зяпахме. Скоро сгълчах остро Жорж да се прибира в спалния чувал или да се облече, защото иначе ще се вкочани от студ.

На седмия ден продължихме плаването с ветрило, опънато до две трети. Струваше ни се, че следваме една и съща посока като развълнуваното море, което чертаеше пътя ни. Тежки облачни завеси висяха от двете страни на „Ра“. Само отпреде ни се виждаше ивица синьо небе. По всичко личеше, че Канарските острови и Африканският континент се гушат, загърнати в дебела облачна пелена, в синята лента на небето съвпадаше с открития морски проток между тях. Лодката се остави послушно да бъде отправена натам.

Лекарското умение на Юри вдигна Нормън и Сантяго на крака, ала сега Жорж трябваше да пази леглото, понеже изпитваше силни болки в гърба. Беше се схванал, когато през нощта в ледения вятър беше крепил полугол греблото.

По пладне Карло опъна въжетата, за да поизправи кабината. Стоях на площадката и за мой ужас ми се стори, че съзирам в бинокъла зелена тревиста низина всеки път, когато ни издигаше някоя вълна. След миг Карло се покатери на мачтата, последва го Нормън. Съобщиха, че виждат незаселена зелена равнина, успоредна на курса ни, отстояща на шест мили, а може би и по-малко. Доколкото ни позволяваха силите, напрегнахме се, за да се отдалечим. Скоро тревистата земя се изгуби от погледа. Навярно това бяха сетните плитчини около нос Хуби, където брегът свиваше на юг. Вероятно последният издатък на Африка, който оставихме зад гърба си, понеже повече не зърнахме суша. Абдулах закла три кокошки на кърмата, за да приготви Карло първата ни голяма празнична гощавка. Беше готов и ликьорът на Юри. Имахме няколко повода да се почерпим. Първо, за „бог да прости“ дървото „ироко“, което се оказа прекалено крехко за кърмови весла. Второ, за „да е жива“ папирусовата тръстика. Беше изключителна като строителен материал за лодки. Беше тридесет и първи май. Ладията беше лежала във водата вече петнадесет дни, без да изгние или да се разложи. Напротив, папирусът изглеждаше по-здрав и по-мек отпреди. Не бяхме изгубили нито една тръстика. За една седмица бяхме преплавали от Сафи до нос Хуби, разстояние, по-голямо отколкото от устието на Нил до Библос в царството на финикийците. Разстояние, равняващо се на пътя от Египет до Турция. Следователно бяхме доказали, че древните египтяни са могли да пренасят папируса си навсякъде по малоазиатското крайбрежие, без да се нуждаят от чужди дървени кораби.

Наздраве, Нормън! Наздраве, Юри! Наздраве, момчета! Наздраве за Нептун и за всички хипопотами на Абдулах! Маймунката Сафи седеше между нас на птичия кафез и пиеше сок от прясно отворен кокосов орех.

Внезапно чух брътвеж за „бели постройки“. Скочих, за да проверя. Жорж лежеше по корем във входа на кабината и сочеше натам, където бяхме видели да се стопяват ниските брегове. Сега те се виждаха отново, но този път по тях бяха накацали бели къщурки. Типично северноафриканско арабско село. Вдясно от сградите се открояваше живописна старинна крепост. Това беше нос Хуби! Едва сега се промъкнахме покрай коварната коса, която измъчваше мозъците ни от седмица и която беше взела толкова жертви през вековете. Цяла седмица се бяхме напрягали, за да се отдалечим от сушата, и ето че минахме с течението покрай нос Хуби на пушечен изстрел разстояние.

Белите къщурки потънаха в морето така, както и бяха изплували. Сбогом, Африка! Сбогом, Стар свят! Нямаме кормило. Не ни е и нужно при подобно плаване.

Зададе се голяма чайка и кацна на извитата кърмова дъга. Прогони я патицата, която пуснахме да се поразходи извън кафеза. Чайката литна и се изгуби. Скоро ни навести ято грачещи морски птици, те кръжаха над главите ни, а кокошките кудкудякаха в кафеза, който ни служеше за маса.

— Зная какво е казала първата чайка, дето отлетя, на другите — пошегува се Карло. — Съобщила им е, че е намерила извън нос Хуби плаващо птиче гнездо.

IX. Във властта на океана
Всички мостове са изгорени

Канарските острови лежаха зад нас. Подир осем денонощия бяхме изминали разстояние, равняващо се на пътя от Норвегия до Англия през Северно море. Плавателен съд, който се справя с толкова дълго плаване, обикновено се нарича мореходен. Напук на счупените кърмови и гребни весла, напук на нескопосното управление на неопитните сухоземни плъхове, напук на бурите и вълните „Ра“ продължаваше да се държи юнашки. Целият товар оставаше недостъпен за гребените на талазите. Продължавахме да плаваме в бурно море, нямащо нищо общо със спокойните води на Нил.

Бяхме отминали Канарските острови в дъжд и вятър, без да зърнем земя. Сега небето разкри синевата си над главите ни, виждахме ниската облачна завеса, спусната край африканския Златен бряг и издаваща континента откъм левия ни борд, докато останалите зад гърба ни Канарски острови се разпознаваха по невидимия вулкански конус Тейде, който се издигаше на три хиляди метра височина на остров Тенерифе и отправяше към небето поток от облачета, отвявани от вятъра над океана като ивици дим от голям параход.

Абдулах, който не беше виждал други острови, освен папирусовите острови от езерото Чад, се ужаси, когато узна, че толкова далече в пустия океан има острови, където живеят хора. Запита дали са черни или бели. Сантяго беше живял на Канарските острови и по специалност беше антрополог, та разказа подробности върху загадъчните „гуанче“^[36], които европейците заварили на тези острови, когато ги открили няколко поколения, преди да са отплавали още по-далече, за да „открият“ Америка. Част от туземците били тъмнокожи и дребни, други били високи, светлокоси, със сини очи, руса коса и орлов нос. Една пастелна рисунка от Канарските острови, датираща от 1590 година, показва група такива гуанче със златиста дълга брада, светла кожа, дълга руса коса, спускаща се на меки вълни на гърба им. Сантяго също описа един чистокръвен гуанче с руса коса, когото срещнал лично по време на следването си в Оксфорд. Този гуанче бил мумия, донесена от Канарските острови. Древното население на тези острови е познавало изкуството на мумиите и черепната трепанация точно така, както са се прилагали в древен Египет. Обстоятелството, че русите гуанче приличали повече на викинги, отколкото на африканци, е дало повод за безкрайни предположения относно староскандинавска колонизация или дори до хипотези, че Канарските острови са останки от потъналия континент Атлантида. Ала мумифицирането и черепната трепанация не са били прилагани в Скандинавия. Тази особеност и редица други културни белези свързват ясно племената гуанче с древните цивилизации по бреговете на Северна Африка. Старото население на Мароко и особено берберите, които арабите са изтласкали преди повече от хиляда години на юг във вътрешността на Атласките планини, представлявали точно такава смесица като някогашните гуанче. Едни били дребни и много тъмни на цвят, други били едри, светлокожи, руси, със сини очи. Потомците на тези два древни марокански типа са се запазили до ден-днешен в отдалечените села на Мароко.

Вгледахме се в облачния пушек от извисяващия се в небето вулкански конус на Канарските острови. При ясно време той би могъл да се види от мароканския бряг. Не беше нужно човек да ходи чак до Скандинавия или да се гмурка до дъното на Атлантическия океан, за да открие вероятната родина на племената гуанче. Те можеха да произхождат чисто и просто от коренното население на най-близкия континент, което в древни времена се е опитало да премине същия океански проток, който бяхме прекосили и ние сега с първобитната си тръстикова ладия.

Истинската загадка, свързана с изчезналите гуанче от Канарските острови, не беше кои са били, а откъде са дошли. Когато европейците ги заварили на островите няколко поколения преди Колумб, те не притежавали никакви лодки. Нито дори салове, нито еднодръвки. А на Канарските острови са растели огромни дървета, тъй че дървесина не е липсвала. И тъмнокожите, и светлокожите гуанче са били сухоземни плъхове, които обработвали само земята и развъждали овце. Успели са да докарат със себе си жив добитък от Африка до островите. Ала за да напуснат африканския материк с жените и живите овце на борда, трябва да са били мореплаватели или рибари, но не изключително овчари. Защо тогава тези гуанче са забравили ладиите на своите прадеди мореплаватели? Кой знае дали защото прадедите им не са познавали други лодки, освен папирусовите платноходки „мадия“, каквито са се запазили и до наши дни по северното крайбрежие на Мароко?

Лодкостроител, познаващ единствено изкуството да прави плоскодънни ладии от тръстика и невладеещ тайната на скованите от дъски кораби, е щял да седи безпомощен на брега без плавателен съд, щом собствената му папирусова лодка бъде разрушена от старост и на острова, до който се е добрал, не расте папирус или друга плаваща тръстика.

Внезапно „Ра“ се разклати и заскимтя толкова силно, че се наложи да оставим старите гуанче сами да се оправят, а ние се втурнахме към платното, което взе да плющи. Вятърът не беше изменил посоката си, но бяхме навлезли в участък, чиито вълни ставаха все по-яростни и по-яростни, с все по-дълбоки и по-дълбоки долини, където хлътвахме, и все по-високи и по-високи гребени, които се нахвърляха отгоре си, без обаче да се разбият връз нас, защото златистата ни папирусова вана само повдигаше изящно високата си опашка и пропускаше талазите под себе си веднага щом я наближаваха. Абдулах го заболя глава и се предаде. Юри допусна, че го е хванала морската болест, макар да не беше дал изобщо признаци на заболяване. Той прати болния да си легне, като му предписа за храна само египетски сухар, а Сантяго получи разрешение да излезе на палубата, за да обядва с нас, понеже лекарят намираше, че кожата му е почнала да зараства. Нормън се чувствуваше великолепно. Седяхме около птичия кафез и ядяхме горещо ризото с бадеми и сушени плодове, когато някой извика: „Погледнете горе!“. Изплашени, вдигнахме очи. Приготвихме се кажи-речи да скочим, когато исполинска вълна се плъзна вяло над покрива на кабината. Тя се сплеска и се превърна в пяна, която се промъкна с шумене под тръстиковите снопи, а ние се озовахме в дълбока водна долина. Последваха още няколко подобни талази. Когато океанът се тресе така без видима причина, това обикновено става пред устието на река, където силното течение предизвиква все по-високи и по-високи вълни. Навярно бяхме навлезли в пояс, в който силното течение от Португалия увеличаваше устрема си поради стеснените протоци между най-големите Канарски острови. Сега скоростта ни нарасна значително. Беше ни поело истинското Канарско течение, отиващо в Мексиканския залив.

Нагоре, нагоре, нагоре и дълбоко надолу. Абдулах спеше и не видя петте кашалота, които се промъкнаха досам лодката и изчезнаха, преди Карло да успее да нагласи кинокамерата. Нагоре и дълбоко, дълбоко, дълбоко надолу. Дървените части на кораба трещяха и пращяха. Още едно от малките ни гребла бе натрошено на трески, та остана да виси на папирусовите рула само къс от вретеното. И тези весла вече почваха да не достигат. Нямаше ля да бъде по-добре да се насочим към островите Зелени нос, за да си набавим по-як дървен материал? Единодушно не. Ала разполагахме със запасна здрава четириъгълна мачта от египетски „сенебар“. Мачтите още не бяха се счупили, бяха издържали всички бури. Затова взехме резервната греда и я завързахме за дебелото обло вретено от „ироко“ на запасното кърмово весло, което пазехме. Получи се толкова дебело и тежко гребло, че трябваше да се напънем и седмината, за да го повдигнем в ясната нощ и да го спуснем в морето. Имаше пълнолуние и звездите сияеха лъчезарно. Вълните на течението препускаха зад нас блестящи, високи, диви, черни, ала не ни плашеха, защото нямаха власт над папируса. Вълните мразеха само дървения материал и го рушаха тутакси, щом го спускахме във водата. Само докато лежеше неподвижно на палубата, дървеният материал се намираше в безопасност заедно със сто и шестдесетте крехки делви и останалия товар. Но сега предстоеше да закрепим исполинското весло, за да се пребори с океана.

Сантяго и аз се качихме на кърмовата площадка и поехме вретеното, дълго осем метра, за да го завържем горе, останалите държаха долу на палубата грамадното тежко перо. То трябваше да се смъкне във водата, а след това да се завърже шийката за дебелата напречна греда, която стърчеше от двете страни на кърмата.

Морето и папирусът играеха див танец, когато бе дадена заповедта да се спусне гигантското гребло. Веднага мощна вълна се надигна и измъкна перото от ръцете на петимата, които се напъваха с все сила да затегнат дебелите въжета и да закрепят перото. Горе на площадката Сантяго и аз се опитахме да завържем криво-ляво тънката част на вретеното за здравата скеля на площадката. Ала тъй като вълните продължаваха да свистят, получи се отвор под кърмата на „Ра“ и освободеното весло се стовари с цялата си тежест върху напречната греда. Сякаш исполински чук се блъсна в наковалня. При следващата вълна прогърмя нов удар. Долу петимата се напрягаха отчаяно, за да уловят необуздания чук с примки и голи ръце, горе Сантяго и аз се мятахме като безпомощни кукли, неспособни за друго, освен да издърпаме тънкия край, колчем веслото се укротяваше. Когато бесните талази хлътваха и перото се смъкваше, вретеното ни издигаше във въздуха и през това време петимата на палубата притегляха въжетата около шийката, мъчейки се неуспешно да я закрепят, преди нова вълна да е измъкнала от ръцете им греблото, за да го повдигне така, че ние двамата в горния край на люлката да се смъкнем. Слизането ни беше толкова бързо, че пръстите и краката ни щяха да бъдат премазани, ако попаднеха между вретеното и оградата, за която се крепяхме, за да не изхвръкнем във водата заедно с веслото. Дивият танц на ужасно тежкото гребло изглеждаше не по силите ни, та ни идеше да го пуснем да върви по дяволите, вместо да разбие на трески напречната греда на кърмата и да разкъса задържащите я въжета. Мисълта, че ще се превърнем в купа сено, носеща се безпомощно към Америка, отприщи скритите запаси от енергия на дивите зверове. Без да съзнаваме, издебнахме миг, когато тътнещото гребло се озова в благоприятно положение, за да опънем едновременно въжетата. Завързахме чудовището за „Ра“ горе и долу с въжета, достатъчно дебели, за да не може да ги надвие океанът. Едно от древноегипетските кърмови весла бе отново наместено на кърмата. Вретеното му беше безобразно, то подскачаше и се въртеше нетърпимо, понеже беше наставено с четириъгълна мачта, ала се оказа толкова яко, че когато вълните се засилиха, за да го счупят, завъртя се цялата лодка, без да изпращи вретеното. На Сантяго се стори, че е носил най-тежката вахта през живота си, но грамадното здраво гребло ни осигури толкова устойчив курс, че се прибрахме капнали от умора и си легнахме, поделяйки си едно спокойно дежурство. Вахтеният трябваше да бди само за кораби, в които бихме могли да се блъснем. Месецът, съзвездията, постоянната посока на правите редици от пенещи се вълни по течението показваха на нощния дежурен, че сме на верен път. Той седеше удобно разположен в защитения отвор на кабината откъм подветрената страна и единствено при смяна на вахтите пропълзявахме до площадката, за да хвърлим по един поглед на мъничкия компас, направен от човека. Скоро научихме, че звездното небе над главите ни представлява гигантски компас със светещ въртящ се циферблат, обърнат към нас. Плавахме право на запад. Всъщност не се тревожехме особено за посоката, тъй като сега поне се носехме далече от сушата.

Три дни пътувахме безгрижно. Поправихме второто кърмово весло, наставяйки парчета от две различни счупени гребла. Не използвахме гвоздеи. Всички съединения превързвахме с въжета, иначе дървото щеше да се нацепи мигновено. Мощните вълни се задържаха, те мокреха наветрената страна на лодката, папирусовите снопи се напоиха с вода чак до фалшборда и смъкваха тази изложена страна още по-дълбоко във водата. Докато талазите се издигаха така високо, нямахме никаква възможност да монтираме второто кърмово весло. Държахме го обаче готово в случай че се счупи първото, понеже от време на време то се огъваше застрашително при най-лютите схватки с океана. В замяна се престрашихме да вдигнем цялото платно и маневрата се извърши чудесно. Духаше северен, хапещо студен вятър, макар да съзирахме облачния покрив над крайбрежието на Испанска Сахара. Помъчихме се да прехвърлим колкото се може повече от товара на левия борд, който се беше запазил на същата височина, както при тръгването. Нашата тежка, широка тръстикова ладия се движеше сега на запад с равномерна скорост от над 100 километра на денонощие, 2,5 възела. Виждахме ясно киловата бразда зад лодката. След единадесет дни плаване бяхме изминали 557 морски мили, тоест повече от 1000 километра във въздушна линия, та трябваше да върнем часовниците си с по един час.

Два дни около нас се явяваха непрекъснато кораби. Веднъж зърнахме три големи океански парахода наведнъж. Сигурно се носехме в големия морски път около Африка. Налагаше се да закачваме на върха на мачтата най-силния си фенер, за да избегнем сблъсквания през нощта. Сетне морето отново стана безлюдно. Наоколо ни играеха само стада делфини, някои толкова наблизо, че можехме да ги докоснем с ръка. От време на време се плъзгаше ленива риба-луна, край носа на „Ра“ взеха да прелитат и първите хвърчащи риби. От небето изчезнаха птиците. Само някое и друго заблудено насекомо бръмчеше над борда. Дваж две малки вълнолюбки се стрелнаха между гребените на вълните. Тези птички спят във водата, тъй като се носят над най-големите вълни с лекотата на папирус. Напоследък от разни дупки в тръстиката бяха почнали да изпълзяват множество кафяви бръмбарчета. Надявахме се, че морската вода ще умъртви яйцата и ларвите им, преди да бъдем изядени отвътре. Скептиците, които бяха видели как камилите налитат на ладията, бяха предсказали, че навярно папирусът ще послужи за храна на гладните морски зверове. Досега обаче нито китове, нито риби се бяха опитали да се гощават с плаващите ни снопи, ала тези малки бръмбарчета, които гъмжаха навред, никак не ни харесваха.

Слънцето и месецът се редуваха да ни водят на запад и да ни сочат мътя. При пълнолуние самотните нощни вахти ни даваха безвременната перспектива на вечността така, както я бях изживял на „Кон-Тики“. Звезди и черна в тъмнината вода. Над вас блестяха неизменните съзвездия, под нас блестеше не по-малко силно планктонът във водата и святкаше като фосфорна жарава в меката тъмна подложка, над която се носехме. Сякаш се движехме над сгъващо се огледало или сякаш морето беше кристално бистро и без дъно, та през него се съзираше звездният рой откъм отвъдната страна на вселената. Единствената твърда и близка действителност в този фантастичен небесен свод бяха меките златисти тръстикови снопи, които ни бяха приютили, и голямото четириъгълно платно, което се пъчеше подобно на сянка срещу звездите, по-широко горе при реята, отколкото долу при палубата. Древноегипетските очертания на трапецовидното грубо ветрило в нощта беше вече достатъчно, за да върне календара с хилядолетия, подобни сенки от платна не се виждаха в наши дни. Странни скърцания и скимтежи на папирус, бамбук, дървен материал и въжета допълваха видението. Не живеехме в епоха на атомни бомби и ракети. Живеехме в ера, когато Земята е била още голяма и плоска, пълна с непознати морета и земи, когато всеки е разполагал с преизобилно време.

Изтръпнали и изтощени от напрегнатата умора на отминалите дни, светейки си с мижав газен фенер, сменявахме се за нощно дежурство на гъвкавата растителна палуба. Беше неописуемо приятно да се вмъкнеш в топлия спален чувал и да отдъхнеш. Събуждахме се с дяволски апетит. Чувствахме, че пращим от здраве. Животът на хората от каменния век никак не беше за подценяване. Нямахме никакви основания да твърдим, че хората, които са живели преди нас, отдадени изключително на физически усилия, са били несретници и не са познавали радостите на живота.

Всеки ден отбелязвахме на географската карта придвижването с по над сто километра, въпреки че небосклонът не се изменяше. Едно и също всеки ден и по всяко време на денонощието. Небосклонът се местеше с нас и ние бяхме винаги в средата. Ала водните маси също се местеха с нас. Канарското течение беше бърза солено-водна река, устремена към слънчевия залез заедно с неразделните си придружители — пасатите. На запад, на запад! С всичко, което може да бъде отнесено във водата и въздуха! На запад със слънцето и месеца!

Нормън и аз стояхме на площадката: той с истински секстант, аз с „назометър“. Юри беше нарекъл много учено първобитния прибор, който бях направил от две дъсчици, за да меря градуса на ширината. Бях ги закрепил за дървена дръжка, издялана в дъга така, че да приляга към носа. Оттам и латинското име: прибор за мерене на носа. Дръжката се поставяше точно под очите. С лявото око се гледаше по протежение на едната дъсчица, насочена към небосклона. Другата дъсчица, закачена за дръжката с парченце кожа, се наместваше пред дясното око така, че да съвпадне с Полярната звезда. Ъгълът между двете дъсчици се разчиташе направо от трета дъсчица, закрепена отвесно между двете дъсчици. Този ъгъл отговаряше на ъгъла на ширината, където се намирахме. Крайно първобитният „назометър“ будеше смях у всички, защото ползването му беше невероятно просто и бързо, а измерванията рядко даваха отклонение, по-голямо от един градус. Теза беше достатъчно да съставим карта на дневните си положения, която се оказа изненадващо близка до кривата, нанасяна по измерванията на Нормън.

След невероятната жилавост и товароподемност на тръстиката най-любопитното в папирусовата ладия беше древноегипетският такелаж. Кормилната уредба беше вече достатъчно поучителна, защото показваше как кърмовите устройства на древните мореплаватели постепенно са преминали от наклонени кърмови весла към изправено кормило. Но такелажът разказваше далече по-значителни неща. Бяхме го копирали в подробности от староегипетските стенописи. Здраво въже свързваше върха на разкрачената мачта с носа на лодката. Напротив, липсваше съответно въже от върха на мачтата до кърмата, въпреки че едно въже отпред и второ въже отзад щяха да бъдат предостатъчни, за да се поддържа разкрачената мачта права при речна ладия, плаваща в спокойни води. Староегипетските лодкостроители обаче бяха избягнали по очевиден начин всякакво въже от върха на мачтата до кърмата. Вместо него имаше пет-шест въжета, завързани за разкрачената мачта наклонено и успоредно от двете страни на известно разстояние от средата на ладията. По този начин цялата задна част на лодката беше свободна от укрепления и можеше да се мята нагоре и надолу във вълните, без да зависи от мачтата. Щом „Ра“ почна да се гърчи в големите океански талази, разбрахме огромната важност на устройството. Кърмата висеше зад ладията подобно на ремарке, което се движи безпрепятствено в бурното море. Ако тя беше завързана с въжета за върха на мачтата, гредите щяха да се счупят от първата голяма вълна, която би се втурнала срещу нас. При танца над високите гребени средната част на „Ра“ се повдигаше ритмично, носът и кърмата се огъваха едновременно с цялата си тежест в съответната долина на вълната. Ако двата края на лодката бяха съединени с мачтата, тя щеше да изпращи от натиска. При сегашното си устройство мачтата се задоволяваше да опъва извития нос нагоре и в същото време да държи права средната част от меката палуба. Всичко останало към кърмата следваше движенията на морето.

Възхищението ни от гениалното разпределение на такелажа и особеното му действие ни караше да го отрупваме всеки ден с похвали. Не оставаше на последно място вещият по морско дело Нормън, който тутакси оцени стойността му. Поне той не можеше да се заблуди. Още на третия ден от плаването вписах в дневника: „Този такелаж е плод на дълъг опит в открито море. Той не е роден в тихия Нил.“

Обаче имаше друг детайл в своеобразната корабна архитектура на египтяните, за който ни беше нужно дълго време, докато го разберем, и за който щяхме да заплатим скъпо. Постоянно гледахме с учудване широката, извита навътре опашка на издигнатата кърма. За какво е служела? Никак не се доверявахме на египтолозите, които бяха приели, че тази букла е била предназначена само за да се разкраси формата на речната лодка. Въпреки това дните минаваха, без да успеем да открием чисто практическото й предназначение. Все пак проверявахме редовно дали извивката не почва да се изправя. Тя обаче не мърдаше. Нашите чадски приятели имаха право, като твърдяха, че са свършили майсторски работата си и че опашката ще се задържи сама, без да е нужно въже да я опъва за палубата. Единствената грешка, която установихме, че сме допуснали, беше струпването на товара през началните дни като при обикновена платноходка. Не живи хора, а само скъпо заплатеният опит от продължителното плаване в пояса на пасатите щеше да ни подскаже, че при папирусовите ладии товарът трябва да се струпа откъм подветрената страна. Сега наветреният ни борд беше дотолкова напоен с вода, че кажи-речи допираше до водната повърхност. Това се чувствуваше най-осезателно на кърмата, където можехме да се мием, без да протягаме глава и крака навън както в останалата част на лодката. Там миехме съдовете и перяхме и в края на краищата всички намирахме, че така е страшно удобно.

На 4 юни морето взе да се успокоява бавно. На следното утро се събудихме в нов свят. Времето се беше оправило и затоплило, океанът се полюляваше с отпуснати, лъскави талази. Пак ни посетиха светкавично бързо пет големи кита. Величествено шествие. Може би бяха същите, които ни бяха поздравили по-рано. Наблюдавайки колко са красиви и дружелюбни в морските си владения, представихме си с ужас деня, когато хората ще пратят сетните си харпуни в последните топлокръвни великани на океана и че ще останат само студените стоманени корпуси на подводниците да се гмуркат в големите морски дълбочини, където дядо господ и мнозина от хората биха предпочели китовете да кърмят малките си.

Беше толкова хубаво и топло, че Жорж смъкна дрехите и се хвърли в морето с въже на кръста. Изчезна под „Ра“ с леководолазна маска и се показа с ликуващ вик, който накара Юри и Сантяго да се гмурнат с въжетата си, а ние останахме да ги наблюдаваме, очаквайки да ни дойде редът. Само Абдулах седеше в отвора на кабината с провиснала долна устна. Ако вятърът не се върнеше, щяхме да се подмятаме на едно място, без да стигнем до Америка. Нормън го успокои, като му разказа за невидимото морско течение. Вероятно нямаше да прехвърляме по сто километра на ден, както през изтеклите дни, ала сигурно щяхме да изминаваме поне по петдесет километра.

Скоро всички се озовахме под носа на лодката, с изключение на Абдулах. Той се изми в брезентовото ведро и коленичи с лице към Мека, унесен в дълга молитва. Може би се молеше за вятър.

Освежителната баня в солената вода ни накара да се почувстваме като новородени. Пък и самата гледка на „Ра“ отдолу представляваше силно изживяване. Приличахме на рибите-лоцмани^[37], плаващи под извития нос на исполински жълт кит. Слънчевите лъчи се отразяваха подобно на прожектори от дълбочината и огряваха папирусовите снопи над нас. Морето и безоблачното небе образуваха ненагледна синева около лъскавия златист кит, който блестеше над главите ни. Той се носеше толкова бързо, че въжетата ни повличаха, ако не плувахме в същата посока, колкото се може по-пъргаво. За първи път забелязахме, че ни придружават истински риби-лоцмани с тяло на ивици като у зебрите. Те се движеха ветрилообразно пред тръстиковия ни нос точно така, както ги бях наблюдавал пред балсовите трупи на „Кон-Тики“. Минахме покрай грамаден дънер с корени; донесен от Африка, той лежеше тромаво във вълните, които го полюляваха. Изпод стъблото се показа малък дебел „пампано“^[38]. Той се стрелна бързо с въртяща опашка и се прехвърли към „Ра“, където намери няколко по-дребни сродници, които вече танцуваха напред и назад около голямото перо на веслото. Навремени те се приближаваха кокетно и допираха подигравателно муцуни до бялата кожа на Юри.

Тук-там отдолу на папирусовия корпус бяха почнали да полепват мустаконоги рачета със синьо-черни черупки и жълто-червени мустачета, наподобяващи силно щраусови пера. Ала никъде не зърнахме следи от плесен или водорасли. Папирусовите тръстики, сиво-жълти и сгърчени в пясъците на Сахара, бяха набъбнали. Лъскави и гладки като златни стъбла под водата, бяха изгубили предишната си чупливост и бяха станали жилави и меки като чергилото на автомобил. Нито една тръстика не беше се разхлабила или счупила. Папирусът лежеше в морето от три седмици. Вместо да изгние и да се разложи подир две недели, беше увеличил якостта си.

Възхитени до немай-къде от видяното, се покатерихме на палубата. Скоро в дирята зад лодката се понесе перушина от кокошки. Карло готвеше празнична гозба.

Насърчени от прегледа, решихме да спуснем и второто поправено гребло. По-спокойно море от сегашното не бихме могли да очакваме. Ала великанското весло с двойното си снадено вретено беше толкова дълго и тежко, че мръкна, докато го прекараме и пренесем през обтягащите въжета на мачтата над покрива на кабината до наветрената страна, където предстоеше да го монтираме. Вълните бяха равномерни, но достатъчно високи, за да ни създадат главоболия, щом перото затанцува, преди да сме го вмъкнали в гнездата и затегнали. Поучени от опита, отложихме спускането в морето до следното утро. Затова завързахме здраво гигантското гребло: вретеното високо над палубата, перото за наветрения борд на кърмата.

Сутринта времето се задържа чудесно. Покатерих се над делвите на кърмата, за да се изкъпя рано-рано. Юри носеше утринната вахта. Весел и доволен, переше долни дрехи, ала направо на борда без брезентовото ведро. Всяка вълна плискаше малко вода над фалшборда, която се събираше в най-ниската точка, където натежаваше кърмовото весло. Ритмично прехвърляната вода стигаше, за да се образува малка локва в най-дълбоката част на кърмата.

— Тази яхта става все по-удобна и по-удобна — забеляза Юри закачливо. — Имаме вече корито за пране с течаща вода.

Побързахме да спуснем грамадното гребло, за да поемат вълните по-големия дял от тежестта му. Но хлътналата кърма продължи да задържа вода от плисъка на вълните. Докато ни служеше за корито, тя можеше — гледайки на нещата с широко сърце — само да ни забавлява. Проверихме извивката на кърмовата опашка. Не беше мръднала и не даваше признаци на изправяне. За всеки случай Жорж се гмурна под „Ра“ и за първи път установи, че в дъното се образувала гънка точно по плетената кабина на кърмата. Папирусовите снопи обаче си оставаха все така цели и стегнати. Когато притискахме тръстиките, от тях излизаха въздушни мехурчета. Папирусът плаваше така добре, както и преди. Навярно бяхме струпали прекалено много товар на кърмата.

Преместихме всичко и не оставихме зад каютата друго, освен тежката напречна греда, за която бяха закрепени двете весла, и самата кърмова площадка, която беше монтирана на опори и под която се намираше сандъкът със спасителния сал.

Откъм десния борд кърмата продължи да събира локва. Извършихме нов основен преглед над и под водата. Установихме, че „Ра“ беше запазила първоначалната си форма, непокътната от носа точно до линията, където най-задната двойка въжета свързваше върха на мачтата с двете страни на лодката. Оттам нататък дъното се беше пречупило и цялата кърма беше увиснала дълбоко надолу.

Пак си заблъскахме главите. Тъкмо свободната като шлеп част на ладията се беше огънала, а предницата и средната част, закрепени за мачтата, не бяха засегнати. Носът оставаше толкова издигнат, колкото и преди. Нашият горд златист лебед продължаваше да вири шия, ала беше провесил вече опашка. Ако мачтата можеше да издържи опъна на въже, завързано за кърмата, хлътването не би се получило. Но всеки опит да се повдигне кърмата с такова въже, би предизвиквал счупване на мачтата при среща с първата вълна. Кърмата трябваше да се огъва свободно. Все пак не биваше да виси непрекъснато с подобна чупка. Опитахме се да я повдигнем с въжета, опънати косо от двете страни на кабината. Прекарахме дебели въжета от опашката през фалшборда при кърмовата площадка над покрива на кабината до стълбовете на предната палуба. По този начин старите египтяни са придавали устойчивост на дървените си кораби, ала нито една папирусова ладия не беше изобразена с такива закрепвания. Колкото и да обтягахме всички тези въжета, не сполучихме да възстановим старото положение на кърмовата част.

Карло предлагаше всевъзможни възли, един от други по-находчиви, и теглеше повече от другите мокрото въже, докато ръцете му подпухнаха като бели макарони.

Дните минаваха. На кърмата се събираше все повече вода. Но докато дъното потъваше бавно под красивата букла на опашката, тя оставаше да стърчи с неизменена изящност без никакви признаци, че ще изгуби стройността си. Извивката не служеше за нищо и представляваше излишен товар за слабата ни кърма, която я носеше. По време на бурята вълните се бяха разбивали във високата опашка и тя беше погълнала сума вода. Понеже задницата беше широка, дебела и извита по-високо от покрива на кабината, сега, когато беше напоена, навярно тежеше най-малко един тон. Защо да я не отрежем? Кой знае дали дъното под нея не би изплавало пак на повърхността? Струваше ни се, че ще бъде все едно да се отреже шията на лебед. Не ни даваше сърце да осакатим кипрата си лодка.

Но как, как, как, дявол да го вземе, създателите на чудно сполучливия плавателен съд задържаха вирнатата опашка във въздуха без въже, което да я тегли нагоре? Напротив, използваха въже, което я дърпаше надолу към палубата, ала за щастие чадските ни лодкостроители го бяха махнали. Илй Или!…

Оставих настрани кокосовия орех, който чоплех, и взех да чертая като бесен. Поврага! Извиках Нормън, Сантяго, Юри, Карло, всички на палубата. Бях открил грешката ни. Не бяхме съумели да използваме извивката на опашката за целта, за която беше предназначена. Само горчивият опит можеше да ни поучи, защото хората, които знаеха предназначението й, хората, които я бяха изобретили, лежаха в гроба от хилядолетия. Чудноватата дъга над кърмата не беше поставена за красота. Въжето, за което всички бяха заявили, че служи само да държи опъната извивката на опашката, имаше съвършено друга задача. Буклата се крепеше сама. Въжето е служело не за да тегли върха на опашката надолу, а за да обтяга кърмата нагоре. Високата задница с форма на арфа служеше за пружина с яка единична струна, предвидена да държи свободно огъващата се кърма така, както въжетата, свързани с върха на мачтата, крепяха останалата част на папирусовата ладия. За да може тръстиковата лодка да се справи в открито море, без да се пречупи, гениалните й архитекти я бяха разделили на две свързани помежду си части. Предницата се държеше стегната от разкрачената мачта и скачените с нея въжета, задницата трябваше да се движи безпрепятствено, но винаги се връщаше на място с помощта на тетивата, закачена за голямата пружина, която се извиваше над нея.

Завързахме тетивата, ала много късно. След три седмици кърмата се беше пречупила и без здрава опора във върха на опашката никакво въже не можеше да отстрани повредата. Падаше ни се да теглим, защото бяхме приели като всички други за доказано, че извивката на опашката е била самоцел за египтяните, докато е била тяхно гениално средство.

Юри и Нормън застанаха в локвата на задната палуба, втренчиха се в златистата опашка на път да потъне и запяха дружно:

— We don’t want a yellow submarine, a yellow submarine, a yellow submarine…^[39]

Двамата не искаха жълта подводница, не я искахме и ние, затова всички наскачахме на кърмата и седмината запяхме в хор рефрена на Юри. Никой не се отнесе трагично към случая. Останалата част от ладията плаваше като тапа от шампанско, затова Юри и Нормън продължиха да перат чорапите си, мъчейки се да намерят рима на „подводница“.

Онова, от което най-много се страхувах, не беше толкова как папирусът ще се справи при сблъскването си с океана, колкото как седемте члена на експедицията ще се справят помежду си по време на плаването. В плетената кабина с размери 2,8 на 4 метра нямаше дори място за лактите ни, когато са лягахме, а папирусовата палуба беше така задръстена с делви и кошове, че нямаше място къде да се стъпи, затова се събирахме на тесен тръстиков сноп откъм подветрената страна край левия борд до стената на каютата и горе на малката кърмова площадка, която можехме да обхванем с ръце надлъжно и напреко. Всички бихме на такова разстояние един от друг, че приказвахме помежду си и се докосвахме взаимно ден и нощ. Бяхме сраснали като седмоглави сиамски близнаци със седем уста, говорещи седем различни езика. Бяхме не само черни и бели, произлизахме не само от комунистически и капиталистически страни, а представлявахме и най-големите крайности в степените на образование и жизнено равнище. Когато посетих единия африканец в колибата му във Фор Лами, той седеше на рогозка върху глинен под без други мебели, освен един газен фенер в средата на рогозката, а паспортът и пътният билет бяха сложени на земята в едно кьоше. У другия африканец в Кайро прислужници ме въведоха между колони в източен богаташки дом с тежки френски мебели, гоблени и старинни наследствени вещи. Единият от членовете не знаеше азбуката, другият беше професор в университет. Единият беше активен пацифист, другият — офицер. Любимото развлечение на Абдулах се състоеше в малкия джобен транзистор. Той ни поднасяше новини от войната в Суецкия канал, сцени от която беше видял с очите си. Правителството на родината му във Фор Лами поддържаше Израел срещу арабите и сега беше замолило Франция да прати парашутисти, за да смажат въстаналите араби в областите на пустинята преди Бол, през които бяхме минали. Абдулах беше фанатичен мохамеданин и държеше страната на арабите. Нормън беше евреин, Жорж — египтянин. Роднините им стреляха от двата бряга на Суецкия канал, а те живееха дружно в плетена кабина, която се носеше в Атлантическия океан. Със същото усърдие Абдулах ни поднасяше вести от войната във Виетнам. Не можеше да разбере как Юри и Нормън, и двамата бели, произхождат от държави, които враждуват помежду си, ала желаят мир и затова помагат на жълтите да се избиват във Виетнам. Искаше Нормън и Юри да постигнат единство в обясненията, които му даваха. На борда ни имаше в изобилие гориво за сериозен пожар. Папирусовата ни лодка беше заредена с психически бензин и отделяната топлина от триенето в малката бамбукова капсула би могла да се охлади само от обкръжаващите ни отвред вълни.

Най-коварната опасност за всяка експедиция, където хората се подлагат на напрежения със седмици, е една душевна болест, която може да се нарече „експедиционна треска“, психично състояние, при което дори най-спокойните стават сприхави, зли, заядливи, съвсем обезумяват, понеже способността им за възприятия постепенно се стеснява и те почват да виждат само недостатъците на другарите си, като ослепяват за качествата им. Първото задължение на ръководителя е да бъде по всяко време нащрек срещу тази коварна опасност. Преди да тръгнем, предупредих всички членове да се пазят от нея.

Затова се разтревожих не на шега, когато още на третия ден от плаването чух как кроткият Карло изрева на италиански на Жорж, че макар да е шампион по джудо, е мърльо и се нуждае от бавачка. Жорж му отвърна, но след жив, разпален словесен двубой двамата замлъкнаха и остана само папирусът да скърца и да скимти. На другия ден нова свада между двамата. Карло опъваше едно от мачтовите въжета, Жорж хвърли гневно рибарската си пръчка и си легна предизвикателно. На площадката Карло ми повери, че джазовият хубавец Жорж почвал да го дразни. Карло беше тръгнал да печели хляба си на дванадесетгодишна възраст, мъкнейки на гръб тежки чували с ориз. Беше се издигнал в живота с голи ръце, без да е имал възможност да получи образование. А маминото синче от Кайро било глезен мърльо, който разпилявал всичко и чакал други да му прибират нещата. Обещах да поговоря с Жорж и се съгласих с Карло, че сега-засега Жорж още не си дава сметка какво представлява една експедиция. Въобразяваше си, че всичко е само нова форма на развлечения, състезание за изпитване силата на мускулите. Ала и Карло трябваше да се помъчи да разбере, че до деня на тръгването Жорж е живял само в дом, където е можел да разпилява каквото поиска, без да се замисля, и всичко е намирал на мястото си, защото домашните прислужници, жена му или майка му са го прибирали и подреждали. Карло се беше учил в училището на живота, а Жорж все още не. Трябваше да му помогнем.

Малко по-късно разговарях насаме с Жорж на площадката. Беше силно огорчен, че беше нагрубил Карло, ала италианецът се месел във всичките му неща. Лесно обясних, на Жорж, че на борда нямаше място за „свои неща“ освен вещите в личния сандък на всекиго. Никой не беше длъжен да прибира нещата на другите и никой нямаше право да разпилява в кабината или навън харпуни, плавници, книги, мокри кърпи за лице, сапуни или пасти за зъби. В „Ра“ всички бяха равни и всеки трябваше да се грижи сам за вещите си.

В следния миг риболовните принадлежности, магнетофонът, нечистото бельо на Жорж бяха прибрани от палубата и покрива на кабината. Неочаквано Карло и Жорж се озоваха един до друг, теглейки заедно едно и също въже.

Второто избухване на борда се забавя, докато се понаредихме и въведохме дежурства по кухня. Карло сам предложи да стане постоянен готвач и се справи блестящо с доброволното си задължение. Останалите трябваше да влезем в ролята на негови помощници при миенето на кухненския сандък, тенджерите, тиганите. Всеки следваше да дежури по веднъж и редът на дежурствата бе написан с тебешир на една дъска на палубата. Никой обаче не се сети, че Абдулах не знае да чете. Той не забеляза, че преди него двама души бяха изкарали вече дежурството си, та когато Сантяго му показа сандъка с тенджерите, и телената четка, Абдулах пламна, отиде да си легне, отговаряйки ядовито:

— Зная отлично, че ти, Сантяго, си бял, а аз съм черен. Затова искаш да ви стана слуга.

Сантяго беше борец за мир, но забележката го бодна по-силно от удар с кама. Той избухна.

— Тези приказки ги говориш на мене, Абдулах — изръмжа той вън от себе си, — на човек, който от шест години се бори дейно за правата на негрите. В цялото това плаване най-важното за мене е именно че…

Абдулах не го изслуша, дръпна спалния чувал над ушите си. Когато погледна по-късно навън, видя, че мия на кърмата куп мръсни съдове. Опули се смаян.

— Размених само дежурствата — обясних му.

На следния ден Абдулах тананикаше щастливо и пееше ритмични песни от джунглата, докато лъскаше тенджерите.

На по-другата утрин изживяхме обща изненада. Жорж дойде хрисимо и запита дали не би могъл да отговаря само той за чистотата в кухнята до края на пътуването, вместо да се редуваме. Останалите имали много по-важни задачи, за които трябвало да отговарят.

Жорж, да, тъкмо Жорж се нагърби да поддържа постоянно реда на борда. Занапред кухнята щеше да бъде образцово поддържана и никой друг нямаше да се занимава с миенето на съдове.

По едно време Нормън и Карло взеха да реагират заплашително срещу Юри и Жорж, загдето не вършели нищо, докато не им се нареди изрично, а те си намирали сами работа от сутрин рано до вечер късно извън преките им задължения. Че Абдулах не проявява инициатива, Нормън и Карло разбираха, ала Юри и Жорж, които имаха висше образование, не трябваше да чакат заповеди. Точно със същата острота Юри и Жорж, дори Абдулах почнаха да се дразнят от Нормън и Карло, загдето се държали прекалено по военному и командвали, вместо да говорят дружелюбно като между приятели, а също не им давали възможност да си отдъхнат и да се порадват на живота. Сантяго пък беше интелектуален хитрец. Ако трябваше да се пренесе тежък предмет, навеждаше се, хващаше го, сетне викаше останалите да помагат и в следния миг се оттегляше усмихнат, докато великаните Жорж, Юри и Абдулах се напъваха и мъкнеха.

Едните се сърдеха, че като ръководител не изгонвам ленивците от спалните чували, когато си позволяваха да дремнат, докато другарите им по свой почин се трудеха, другите ме упрекваха, че не укротявам ония, които крещяха по фелдфебелски, вместо да разговарят приятелски, тъй като не се намирахме на кораб от военноморския флот, нито в рота на алпийски стрелци, ами бяхме седмина равни другари.

Ала чудото се извърши. Вместо малките триения да прераснат в експедиционна треска, всеки се помъчи да разбере реакциите на останалите. Тук на всички помогнаха научните изследвания на Сантяго върху мира срещу агресията. Юри и Жорж почнаха да се възхищават от Нормън и Карло, понеже тяхната съобразителност и трудолюбие подобриха бита на борда. Нормън и Карло измениха отношението си към Юри и Жорж, защото никой не носеше по-тежки вахти и не проявяваше по-голяма готовност да помага, щом биваха поканени, или виждаха, че има нужда от тях. Сантяго беше дипломатът и психологът, който улесняваше Юри при лечението на невидимите психични рани. Юри беше способен, съзнателен и неуморим като лекар. От Абдулах се възхищавахме всички заради пъргавия ум, любознателността и способността му да се приспособява към културни навици, съвършено чужди на африканския му бит. Абдулах пък ни обичаше, защото съзнаваше, че е равноправен член на групата ни. Той врънкаше доктора да му даде лекарство, за да му порасне брада като на другите и не можеше да си обясни защо чистникът Юри стои всяка сутрин в локвата и се бръсне, когато всички други си бяха пуснали червеникави или черни мустаци и бради. Абдулах престана да си бръсне главата, която досега лъщеше като лачена обувка. Скоро му порасна къдрава коса, толкова гъста, че в нея държеше дърводелския си молив подобно на фуркет.

Жорж имаше няколко чудатости. Денем заспиваше лесно. Ала нощем не го хващаше сън, докато не сложи възглавница на гърдите и музика до ухото. Затова беше донесъл магнетофон с ограничен брой от любимите му шлагери. Шумът от папируса и въжетата заглушаваше музиката за ония, които бяха навън, но същият шум караше Жорж и Сантяго да искат от Юри приспивателно. Магнетофонът свиреше денонощно. Неочаквано той изчезна. Видях го половин минута преди това. Когато минах край него, беше поставен в края на кърмовата площадка и свиреше в краката на Абдулах, който стоеше гърбом към магнетофона и управляваше. Нормън висеше наполовина извън борда и закрепяше едно гребло. Карло, Сантяго и аз сновяхме напред-назад и пренасяхме товари. Юри и Жорж работеха отвъд кабината. Внезапно свирнята спря. Минаха няколко мига, докато Жорж се покатери на кърмата през делвите и кошниците, за да пусне отново магнетофона. Но той се беше изпарил. Жорж го търси навсякъде. Отзад, отпред, под сламениците, отгоре на покрива на каютата. Нямаше го никакъв. Кой го беше пипал?! Майсторът по джудо се разфуча като побесняла горила. Кой, кой беше хвърлил магнетофона в морето? Сега пътуването беше свършено за Жорж. Край! Без музика никакъв сън. — Кой беше дръзнал? Въздухът трептеше от закани. Мъничката Сафи се беше покатерила високо на върха на мачтата, та не можеше да бъде обвинена.

Абдулах би могъл да запрати магнетофона във водата, ала обичаше прекалено много песните, за да се само-накаже. Нормън не би могъл да стигне магнетофона, Юри беше стоял през всичкото време пред очите на Жорж. Оставахме само ние тримата, които бяхме сновали напред-назад. Карло продължаваше да пренася делви невъзмутимо, сякаш нищо не бе се случило. Карло! В душата си не се съмнявах, че извършителят е той. Сигурно го беше още яд на Жорж. Безумие! Карло беше изгубил чувство за мярка. Сега всички седяхме на буре с барут, чийто фитил е запален.

— Жорж — почнах, — ти наистина обикна реда, но как можа да сложиш магнетофона толкова навън, че да падне в морето?

— Че стоеше в края, стоеше — съгласи се египтянинът, — но и да паднеше, щеше да падне на палубата.

Мислено се съгласих с този довод, но трябваше да спася Карло.

— Беше поставен в ъгъла откъм десния борд — заявих убедително. — Ако се е наклонил, докато клатехме силно дясната страна, може да е паднал в морето.

Жорж продължи да търси на най-неправдоподобните места, сетне се пъхна в спалния чувал. Заспа като пън. Събудихме го чак на следното утро, когато Карло изсвири специалния си сигнал за ядене и ни поднесе яйца на очи и солен свински бут. Кой би могъл да се сърди на италианеца? За магнетофона не се отвори повече дума до края на плаването. Едва на сушата отвъд океана един ден Сантяго сложи ръка на широкото рамо на Жорж и каза спокойно:

— Жорж, колко ти дължа за магнетофона?

Всички се стъписахме. Египтянинът се обърна бавно, ужасно бавно към малкия усмихващ се мексиканец, после се захили от ухо до ухо и отвърна:

— Какъв магнетофон?

„Как можа да го изхвърлиш?“ — упрекнахме по-късно Сантяго. Той призна, че е изпитвал силно колебание пред въпроса дали ще бъде уместно, или не да хвърли магнетофона в морето, ала бил напълно убеден, че ако продължават да се свирят едни и същи мелодии и занапред, рано или късно никой в пристъп на лудост ще строши магнетофона в главата на собственика му.

Докато седмиците се точела и ние, седмината, се притискахме ден и нощ в тясната плетена кабина като на непрекъснат банкет, „Ра“ продължаваше да се носи в центъра на един и същ небосклон, който ни следваше подобно на магически кръг. От 4 до 9 юни морските вълни се отпуснаха, вятърът спадна, част от екипажа изпитваше по всяко време нужда от сън. Папирусът престана да крещи и да ръмжи, почна да мрънка като котка, която се прилича на слънцето. Нормън не скри безпокойството си. Плавахме бавно на югозапад и ако вятърът не духнеше отново, съществуваше опасност да попаднем във водовъртежното течение край бреговете на Мавритания и Сенегал. Пак се бяхме озовали в пътя на параходите, постоянно виждахме надалече и наблизо кораби. През нощта на 6 юни право към нас се зададе осветен презокеански лайнер. Той наближи толкова „Ра“, че беше изключено офицерите на мостика да не са забелязали малкия газен фенер на върха на мачтата ни, затова взехме да даваме всевъзможни сигнали с джобните ни фенерчета. Слабият вятър ни предлагаше крайно незначителна възможност да се отклоним с помощта на кърмовите весла. Великанът напредваше с тътен и пълни светлини, насочи се застрашително към лодката, сетне внезапно застана откъм десния ни борд, машините му спряха грохота си. От мостика ни бе отправен гневен укор толкова бързо, че разбрахме само думата „please“^[40]. След това великанът се плъзна безшумно по инерция едва на триста метра от папирусовите снопи. Около гребния винт морето наново закипя, стоманеният колос забоботи и с пълни светлини се устреми към Европа.

На другия ден навлязохме със слаб вятър в нов участък, където повърхността беше пълна с плаващи черни асфалтови топчета, които сякаш нямаха край. Три дни по-късно се събудихме в толкова замърсени води, че не можехме да потопим дори четките за зъби в тях, та Абдулах получи извънредна дажба сладка вода за молитвеното си измиване. Атлантическият океан не беше повече син, а сивкавозелен и непрозрачен, пълен с асфалтоподобни нефтени отпадъци с големина от главата на топлийка до обикновен сандвич. Сред тази мръсотия се носеха и пластмасови шишета. Като че бяхме попаднали в мътните води на голямо пристанище. Подобно нещо никога не бях виждал, когато прекарах сто и един ден с нос, забит във водната повърхност от борда на „Кон-Тики“. На всички ни беше ясно, че хората наистина са на път да замърсят своя най-важен източник за живот, незаменимата пречиствателна инсталация на земното кълбо, световния океан. Заплахата за съвременниците ни и за бъдните поколения се разкриваше пред нас с целия си ужас. Корабовладелците, индустриалците, държавниците сигурно бяха виждали само как морето се плъзга с голяма скорост, когато се наблюдава от обикновена корабна палуба. Те не бяха потопявали, в буквалния смисъл на думата, четките си за зъби и носа си във водите му седмица подир седмица, както екипажът на „Ра“. Налагаше се да изтъкнем тези факти пред всички, които имаха уши да слушат. Какво щяха да помогнат на човечеството проповедите за социални реформи на сушата, когато всички народи допускаха нашият общ извор за живот, световният океан, да се превърне в помийна яма за нефтени и химически отпадъци? Още ли ще живеем със средновековните представи, че морето е безкрайно?

Странното е, че когато човек се клатушка върху гребените на вълните с папирусова ладия и наблюдава как цели континенти се плъзгат покрай него, разбира, че морето съвсем не е безкрайно. Водата, която се върти през май край Африка, минава няколко седмици по-късно край бреговете на Америка, носейки всичката мръсотия, която не потъва и не може да бъде изядена от морските обитатели.

На 10 юни отново духна вятър. Същия ден Абдулах закла последната кокошка. В птичия кафез остана само една патица. Когато го хвърлихме в океана, където постепенно щеше да се напълни с вода и щеше да потъне, никой няма сърце да заколи патицата. Помилвахме я, кръстихме я Симбад и я пуснахме да се разхожда направо по палубата за велико раздразнение на Сафи. Патицата бе завързана със сиджимка за крака, пригодихме й самостоятелно жилище в една кошница, като я оставихме да се разполага в предната палуба, а Сафи си запази частта около кабината. Щом патицата или маймунката навлезеше в чуждо владение, избухваше крамола, която завършваше с това, че или Сафи изквичаваше гневно, защото патицата я беше клъвнала в задника без опашка, или маймунката се оттегляше победоносно с перушина от Симбад в лапите.

През нощта морето се развълнува, стана наистина бурно. Често потръпвахме неволно със свито сърце на тресящата се кърмова площадка, откъдето не виждахме друго, освен едно осветено петно от платното и фенера на върха на мачтата, мятащ се като силно залюлян месец сред звездите, които блещукаха в отворите между препускащите буреносни облаци. От време на време ни се струваше, че точно зад нас съска гневна змия, надигаше се чак до главите ни яростна вълна с невидим черен гребен и бяло разпенено чело, което шилеше и летеше във въздуха. Снагата под гребена не стигаше до нас, разтърсваше високо исполинските си водни мускули, плъзваше и ни смъкваше толкова дълбоко, че следващият бял призрак се втурваше още по-зловещ. Чувствахме се смазани, изтощени до смърт подир два часа напрегната нощна вахта при двете кърмови гребла, въпреки че използвахме само едното, а другото оставяхме завързано.

Денят завари лодката сломена, както никога досега. На височина на покрива мачтата се люлееше напред-назад шестдесет сантиметра, върхът й, висок девет метра, се мяташе така силно, че Карло с мъка се покатери. По египетски образец двете греди на разкрачената мачта бяха закрепени в плитки гнезда на плоски пънчета, лежащи като крака върху папируса. Къси естествени дънери във формата на коляно бяха завързани за водоравната част на дървените крака и отвесната долна част на гредите. Въжените свръзки около трупчетата в основата се бяха разпуснали дотолкова, че танцуващата мачта заплашваше да излезе от гнездото си. Всички обтягащи въжета, прекарани като успоредни струни на арфа от двете страни на ладията, също се бяха разхлабили и ту увисваха, без да крепят мачтата, ту се опъваха с такова сътресение, че се страхувахме да не счупят дървените греди или да не разкъсат тръстиковите снопи, понеже целият такелаж беше завързан за голямото дебело въже, минаващо околовръст на „Ра“. Набихме здрави дървени клинове в основата на мачтата, затегнахме отпуснатите въжета, макар да имаше опасност въжетата, които опъвахме най-напред, да се скъсат, докато другите висят разхлабени. Наново върнахме устойчивостта на мачтата.

Днес в морето цареше оживление. Наоколо ни валеше дъжд от летящи риби. Покрай лодката пак мина риба-луна, грамадна, кръгла, безжизнена. Нещо захапа въдицата, закрепена за рибарския прът на Жорж, и изтегли цялата дължина на кордата. Преди Жорж да успее да прибере конеца, получи се силно сътресение, огромна риба-разбойник налапа плячката ни тъй, че Жорж измъкна само една отхапана рибешка глава. Понеже „Ра“ препускаше по вълнистите планини с рекордна скорост, всички изпитахме разочарование, когато Нормън, след като определи дневното ни положение, съобщи, че напредваме умерено. Странично течение ни отнасяше на юг. Последното денонощие десният ъгъл от кърмата на ладията, потъна толкова дълбоко, че краят на напречната греда стърчеше във вълните, играейки ролята на спирачка. На задната палуба имаше постоянно вода до глезени, вълните я заливаха чак до сандъка със спасителния сал под площадката. Той се движеше непрекъснато и триеше въжетата.

Морето продължи да реве и да бушува и на следния ден. Засилващ се буен северняк отново върна студа. Докато се мъчеше да затегне въжетата на кърмовата греда, която се заливаше от вълните, Юри видя син мехур, хвана го с голи ръце, за да го отстрани от края на гредата. Никога през живота си не беше зървал „португалска галера“^[41], та не разбра какво се случи, когато в следния миг ръката му бе обвита от дългите изгарящи пипала на едно от най-малките, но най-злите чудовища на Атлантическия океан. Този коварен мехур не е прост организъм, а общност. Всяко пипало си има своите определени задачи. Най-едрият организъм, образуващ същинския мехур, служи само за да плава чудноватата колония. Той влачи на буксир сноп от пипала, дълги по няколко метра и представляващи съграждани на мехура. Едни са ловци и доставят храна на общността, други се грижат за разплождането, трети са войници и изстрелват, буквално казано, разяждаща киселина в жертвата или враговете на мешестата колония. Най-големите медузи-галери дори са осакатявали или убивали хора.

Силните болки от опарено преминаха от кожата в нервната система, парализираха мускулатурата на дясната ръка и атакуваха сърцето на Юри. Злополучният ни корабен лекар измъкна от докторския си сандък мехлема, нерво-успокоителни и усилващи сърдечната дейност хапчета. Чак подир четири часа сполучи да умъртви болките и да раздвижи дясната си ръка.

На 13 юни духна леден вятър от север-североизток, разтърси мачтовите въжета, засвири в плетените стени на кабината. Морето закипя все по-диво и по-диво. То виеше, ръмжеше, ревеше във всички части на огъващия се съд. Къси вълни, които се възсядаха една-друга, нахлуваха откъм кърмата. Единични талази стоварваха тонове вода наведнъж. Виждахме как задницата се огъва бавно все по-надолу под натиска на тежките водопади. Не можехме да направим нищо друго, освен да чакаме те да се стекат от двете страни на „Ра“, за да ни оставят в нашата локва, с която се забавлявахме по-рано толкова и където сега водата стигаше до колене. Абдулах се намираше в чудесно настроение и ни уверяваше, че бедата с провисналата кърма не бива да ни тревожи. Докато издържат въжетата, нямаше да потънем. Посинял от студ, но с песен на уста, той шеташе в непромокаем комбинезон и джобен транзистор на ухото. Беше хванал арабска станция, предаваща на френски, която съобщаваше, че в Чад бил извършен преврат и мохамеданите завзели властта.

Великолепна синкавозелена златна скумрия^[42] играеше около папирусовите снопи по-голямата част от деня, ала след като се беше измъкнала от въдицата, не се оставяше да бъде хваната, нито пронизана с харпун. Карло се гласеше да сготви за обяд сушена риба, когато във врата му се плесна с все сила жива риба, в стените на кабината до него се заблъскаха други риби. На палубата се запремятаха единадесет летящи риби, готови за тигана.

От 14 до 17 юни морето вилня непрестанно. Необяснимо високи вълни се кръстосваха една с друга от две-три посоки. Навярно взаимодействие на течения и отражения от невидими брегове. Жорж получи болки в гърба и трябваше да лежи. Абдулах почна да повръща, ала предпочете да се лекува сам с цяр, приготвен от дванадесет скилидки чесън. Площадката взе да трещи и да се огъва, наложи се бързо-бързо да я подсилим с нови въжета и обтегачи. Юри бе споходен от забавното хрумване да пренесе Симбад в локвата на кърмата, където патицата заплава щастливо в кръг. Сафи се разлюти дотолкова, че получи разстройство, но както винаги в такива случаи седеше на външния ръб на фалшборда. Беше станала страшна чистница. Внезапно от вълните изскочи стадо тунци, дълги близо два метра. Сафи се изплаши ужасно и се скри в един кош, от който никой не можа да я измъкне, докато Жорж не я пренесе в специалния й спален куфар в кабината, когато се стъмни.

Отново мачтите заподскачаха, а „Ра“ се развъртя неистово във всички направления, за да следва хаоса на вълните. Лодката издаваше нов шум, какъвто не бяхме чували по-рано. Напомняше буен вятър, който свисти напред и назад, когато десетте хиляди свързани тръстики се гърчеха под водата. Подът, стените, покривът на плетената кабина се виеха и огъваха също с нови шумове. Сандъците под нас се наклоняваха така, че капаците им се затискаха. Нямаше място, където бихме могли да легнем, седнем или застанем, без да се върти под нас папирусът. Обтягащите въжета теглеха заплашително мачтата, ала не смеехме нито да ги отпускаме, нито да ги опъваме при силното вълнение. Цареше дяволски студ, но Жорж, Юри и Нормън се гмурнаха под тръстиковите снопи, за да ги проверят. Те изплуваха на повърхността и съобщиха с тракащи зъби, че тръстиките са в съвършено състояние, ала задницата е увиснала като истинска спирачка. Трябваше да предприемем нещо.

Дясното кърмово весло се откачи от напречната греда и затанцува лудо, за да се освободи от гнездото и кърмовата площадка. Поведохме борба на живот и смърт в буйните водопади, докато успеем да го притеглим и завържем с най-дебелото си въже. Навред гъмжеше от риба и посред бъркотията Жорж улови с харпуна една златна скумрия. Налагаше се да измислим нещо срещу талазите, които нахлуваха с дива ярост. Колко време щеше да издържи кърмата чудовищното изпитание? Дървена лодка би се пречупила.

Трябваше да заприщим пътя на водопадите. Събрахме всичкия запасен папирус, с който разполагахме. Подпомогнат от Сантяго и Карло, Абдулах стоеше във вода до бедрата и завързваше папирусовите снопи, за да се образува преграда срещу пристъпите на морето. Когато някои от най-мощните вълни връхлитаха, водата заливаше хората до гърди, макар да бяха прави. На няколко пъти Абдулах бе изхвърлен зад борда. Той увисваше на спасителното въже и със смях изпълзяваше на палубата. Нали носеше със себе си своя вълшебен пояс. Щом свърши работата, поблагодари на Аллаха.

Онова, от което се опасявах, се случи. Колкото по-висока преграда издигахме, толкова повече вода се събираше на кърмата, понеже папирусовите снопи бяха набъбнали така плътно, че задържаха водата. Тъй като тя не намираше отток, задницата бе обременена още по-тежко. Решихме да махнем преградата на Абдулах, но първоначалният фалшборд беше притиснат прекомерно ниско и нахълтаха тонове и тонове морска вода, сандъкът със спасителния сал взе да плава между стълбовете на площадката. Наложи се да завържем пак преградата миг по-скоро. Взехме нож и отрязахме въжетата на две малки папирусови ладии, които държахме на палубата за крайна нужда. Използвахме всичкия освободен папирус, за да издигнем преграда. Сложихме отгоре египетските си спасителни пояси, направени по рисунките в древните гробници. Когато в края на краищата не остана стрък излишна тръстика, стената се извиси значително, ала и локвата на кърмата стана още по-дълбока. Сега тя обхвана цялата задна палуба, но водопадите, които прехвърляха преградата, намаляха осезателно. Средната и предната част на „Ра“ останаха все така сухи, както преди.

На 17 юни бурята достигна връхната си точка, вятърът плющеше в западна посока, високите талази станаха по-равномерни. Намирахме хвърчащи риби навсякъде, навремени някоя рибка се озоваваше дори в каната за кафе. Вероятно бяхме пак попаднали в главното течение, защото благодарение на един прорез в дебелата облачна завеса Нормън можа да ни съобщи, че сме изминали през последното денонощие 80 морски мили, тоест 144 километра, напук на провисналата широка задница, спираща скоростта ни подобно опашката на рак. Отбелязахме постижението на картата.

В най-тежките дни на халата бяхме прехвърлили около 500 морски мили отвъд бреговете на Западна Африка в посока към островите Зелени нос на запад от Дакар. Северният вятър и течението ни тласкаха към тази голяма островна група, която можеше да се покаже пред нас. Това ни изпълваше с чувство за несигурност, докато се борехме с бурята, мъкнейки непокорната си кърма, която действаше подобно жълта подводница. Късно една вечер, когато островите ни дебнеха коварно в тъмнината, Нормън извади американския мореплавателен справочник за района, където плавахме, и зачете на висок глас под светлината на газения фенер, който се люлееше, закачен на огъващия се покрив, и правеше сенките ни да танцуват разкривени и пластични в такт с оглушителния призрачен оркестър на „Ра“.

Узнахме, че облаците и мъглата можели да бъдат толкова плътни около скалистите острови, че прибоят често се виждал, преди да се покажела самата суша, макар най-високите върхове да се издигали на повече от 2000 метра. Освен това около островите имало силни течения, които били толкова предателски, че на тях се дължали многобройни корабокрушения. Мощните вълни, които властвали около архипелага, били в стихията си при новолуние.

— Затова се изисква голяма бдителност, когато се плава близо до тези острови — завърши четенето Нормън.

— Чухте ли, момчета? Отваряйте си очите! — обади се Юри, дръпна спалния чувал нагоре и нахлупи кожената си шапка до носа.

За проклетия имаше новолуние. Нощта беше толкова черна, колкото денят — мъглив. Последните четири дни островите се намираха право пред посоката ни на движение, а сега вече трябваше да са пред нас. Може би щяха да се покажат през нощта или на утрото, ако ни подхванеше силното южно разклонение на течението. Валеше от ниски облаци, та нито секстантът, нито назометърът можеха да ни помогнат, за да узнаем къде сме.

Денят 18 юни мина драматично. Островите Зелени нос трябваше да се гушат пред носа или откъм левия ни борд, загърнати в мъгла и дъждовни облаци. Преди повече от две седмици бяхме минали съвсем близо край Канарските острови, без да ги зърнем в пясъчните коси. Ала днес изникна опасност, много по-голяма от опасностите на океана. Бяхме преживели в разбирателство двадесет и пет дни, тръстиката беше издържала в морска вода цял месец. Ладията беше прехвърлила над две хиляди километра покрай цялото северозападно крайбрежие на Африка. Предстоеше ни да почне същинското прекосяване на Атлантическия океан от континент до континент. Ако египтяните са плавали толкова дълго от устието на Нил, както ние от Сафи, щели са да стигнат до Дон в Русия или отвъд Гибралтар. Средиземно море беше явно недостатъчно голямо, за да изчерпи обсега на плаване на една тръстикова лодка. Само да бе беше тази дяволска кърма! Ако древните книжници бяха оставили инструкция за експлоатацията на папирусовите ладии, та да разберем предварително принципа им на действие, бихме прекосили Световния океан без трудности. Сега вълните не се плъзгаха под нас и повече не ни повдигаха високо. Те лазеха по кърмата и ни натискаха ниско. Последната нощ голяма вълна достигна стените на кабината и ме събуди, защото изля на главата ми леген студена вода. В спалния чувал влезе солена вода.

— Потегляме в неизгодно състояние — забелязах.

Тогава Сантяго хвърли клечка кибрит в бурето с барут.

— Да нарежем спасителния сал — предложи той ненадейно.

— Правилно — съгласих се. — Развалихме двете малки папирусови ладии. Защо да не нарежем и гумения сал?

— Тъкмо това имах предвид — продължи мексиканецът. — Трябва да повдигнем кърмата. Не разполагаме с повече папирус. Спасителният сал е от пенокаучук, който можем да нарежем на ивици, за да ги използваме така, както египтяните биха употребили запасния си папирус.

— Полудял е — бе прошепнато на няколко езика. Сантяго обаче упорствуваше и не пожела да отстъпи.

— Взел си спасителен сал, побиращ само шест души, а ние сме седем — подхвърли той предизвикателно. — Ти заяви изрично, че никога няма да се качиш на спасителния сал.

— Следващият размер беше за дванадесет човека — поясних. — Намерих го прекомерно голям. Но е вярно, че ще остана на тръстиковия ни рибарник, ако се наложи вие шестимата да се прехвърлите на малкия гумен сал.

— Аз също ще остана — намеси се Абдулах. — Да го нарежем. Сандъкът само протрива въжетата.

— Не — противопоставих се. — Гуменият сал дава чувство на сигурност у всички. Правим научен експеримент. Без сала никой не би могъл да напусне папирусовите снопи.

— Остави. Къде е трионът? За какво ни е вещ, която няма да употребим никога? — настоя мексиканецът разпалено.

Другите се стъписаха. Ала всички дойдоха на кърмата, за да видят как Абдулах ще изхвърли тежкия амбалажен сандък.

Зад задната стена на кабината нямаше повече лодка. Стърчеше само извитата опашка, която се извисяваше в самотна величественост, отделена от другата част на „Ра“ от напречни вълни, прехвърлящи палубата от борд до борд. Сандъкът със спасителния сал плаваше и се блъскаше в плитката вода между стойките на кърмовата площадка.

Абдулах взе брадвата, закачена нарочно за целта, Юри възропта гневно. Съвършено безумие. Трябвало да помислим за близките си вкъщи. Нормън подкрепи лекаря. Семействата ни щели да се тревожат, ако останем без спасителен сал. Жорж измъкна брадвата от ръцете на Абдулах. Карло се разколеба. Предложи аз да реша въпроса. За първи път, откакто бяхме тръгнали, се изправихме пред сериозно разцепление. По отношение на жизненоважен въпрос мненията се противопоставяха, двете страни защищаваха все по-рязко твърдите си становища.

Насядахме на кози мехове, чували и делви, а Карло ни поднесе солено месо, омлет с лук и мароканско „село“. Цареше затишие пред буря. Сухите тръстики на папирусовата палуба в нозете ни се къдреха и изправяха подобно хартиени ленти в такт с вълните, които бяха още високи и насечени. Тръстиката беше по-здрава във водата, която я мокреше. С двете наставени кърмови весла, завързани крепко, и рачешката опашка, провиснала и играеща ролята на спирачка, ладията се управляваше сама в посока на вятъра. Юри, Нормън и Жорж отразяваха мрачните гръмотевични облаци, които висяха над главите ни от всички страни. Те чупеха неспокойно бадеми с ръце, готвейки се да бранят позициите си. Налагаше се да се пробие крайно внимателно гнойната пришка.

— Все още има съвсем малка вероятност да ни се случи най-лошото, — почнах, мъчейки се да придам бодрост на гласа си. — Дайте да обмислим всички положения, при които може да стане нужда от спасителния сал. Аз се плаша най-много от възможността да падне човек зад борда.

— Мене пък най-много ме безпокои възможността да се блъснем в кораб — вметна Нормън. — На второ място идва опасността от пожар.

— С предницата плаваме чудесно, но не и със задницата — забеляза Юри. — Никой не знае колко ще потъне кърмата след месец.

— Вярно — съгласих се. — Остава и теоретичната възможност на скептиците, като в края на краищата папирусът се разложи в морската вода.

— Онова, от което се страхувам — обади се тихо Жорж, който никога не се страхуваше от нищо, — е ураган.

Не намерихме нищо повече от изтъкнатите шест причини за запазване на спасителния сал. Шест причини бяха все пак предостатъчни. Единодушно решихме всеки да се изкаже какво ще прави, в случай че изпаднем в някое от шестте възможни положения. Почнахме да броим на пръсти.

Първа възможност: човек зад борда. Всички се чувствахме сигурни, защото бяхме завързани с осигурително въже като катерачите. Освен това зад лодката се влачеше на буксир с дълго въже спасителен кръг. Ако нощем самотен човек се спънеше в делвите и паднеше зад борда, малко щеше да му помогне спасителният сал. Дълбок и четириъгълен с две торби-палатки, които се отваряха отгоре и отдолу, независимо на коя страна ще падне в морето, салът не беше пригоден за бързо плаване и щеше да изостане зад „Ра“, дори да свалихме ветрилото. По тази точка не съществуваше разногласие.

Втора възможност: сблъскване. Всички се съгласихме, че ако лодката бъде разсечена на две, не бихме успели да спуснем сала. Но дори той да бъдеше освободен и да плаваше, пак всички биха предпочели да се покатерят на по-голямата част, която би се запазила от „Ра“.

Трета възможност: пожар. В Сахара лодката би изгоряла като хартия, ала в океана трудно би се подпалила. Освен това разполагахме с пожарогасител. Пушенето беше разрешено само откъм подветрената страна, където искрите отлитаха извън борда. Наветрената страна беше така напоена с вода, че би плавала независимо от пожара. Никой не би предпочел малкия спасителен сал пред голямата неизгоряла част на „Ра“.

Четвърта възможност: папирусът потъва под нас. Едномесечният опит показваше, че макар да просмукваше вода, папирусът потъва толкова бавно, че бихме имали достатъчно време да пратим позив „SOS“. Но позив „SOS“ щяхме да отправим и ако се прехвърлехме на тесния спасителен сал. Беше за предпочитане да лежим в просторната плетена кабина, вместо да се свиваме в тясната палатка на спасителния сал, докато изчакваме помощ.

Пета възможност: папирусът изгнива и се разлага. Бяхме се уверили вече с очите си, че специалистите по папируса се бяха излъгали в това отношение. Несъмнено бяха правили опитите си в застояла вода. Единодушно заявихме, че тръстиките и свръзките са по-яки от преди, затова дружно решихме да зачеркнем и тази опасност.

Шеста възможност: ураган. Вероятностите бяха големи, когато наближим Антилите. Може би циклонът щеше да помете мачтата, кърмовите весла, площадката, може би щеше да откъсне потъналата задница. Ала с „Ра“ бяхме изкарали вече не една буря и бяхме уверени, че жилавата плетена кабина ще се задържи на средните основни снопи и по този начин ще ни осигури сал с повече място, вода и храна, отколкото би могъл да ни предложи малкият гумен сал.

Преди още да сме свършили, всички си възвърнаха доброто настроение. Никой не беше предпочел спасителния сал пред тръстиковите снопи на „Ра“ в кой да е от въображаемите случаи. Видимо облекчен, Юри се засмя и заклати смаяно глава. Карло се закикоти. Нормън въздъхна дълбоко и стана пръв.

— Окей! Тогава да потърсим триона.

Всички пожелаха да дойдат на кърмата, но там вълните се разбиваха така силно над подводната палуба, че трима души щяха да бъдат достатъчен извънреден товар. Нормън, Абдулах и аз нагазихме във водата. С брадвата, ножа и триона освободихме тежкия амбалажен сандък и го хвърлихме в морето заедно с полиетиленовия калъф. Мястото им не беше на борда. Показа се зеленият сал от пенокаучук. Под него Абдулах откри с ужас, че много от въжетата, задържащи снопите на „Ра“, бяха протрити от движенията на сандъка под тласъка на вълните. От папируса се подаваха парчета въже подобно застрашителните нокти на призрачен хищник. Само набъбването на тръстиката беше задържало въжетата и не беше позволило да се откъсне цялата кърма. Абдулах се спусна към стърчащите краища и ги завърза с допълнителни въжета. Стояхме на колене в шипящите вълни и Абдулах ни показа как кожата на краката му се бели на меки парцали поради продължителното стоене в морската вода през последните дни. Внезапно усетих, че върху лодката се втурна исполинска вълна, тя ни повдигна и ни метна встрани. Залитнах, за да запазя равновесие, чух оглушителен трясък на водопади и дървен материал, който се троши. Морето нахлу зад мене до пояс, дървената скеля и въжетата не издържаха яростта на океана и рухнаха. Вълните ме тласнаха към левия борд, наведох се, за да се хвана в едно папирусово въже и да не бъда изхвърлен в морето. Ненадейно почувствувах, че дървена греда с големи размери ме блъсна силно в гърба. Чух, че Нормън изрева: „Пази се, Тур!“. Не се съмнявах и за миг, че страхотният трясък идваше от площадката, която беше поддала след въжетата и се беше счупила над главите ни. Докато цялата палуба се тресеше и строшени греди ме притискаха във водата, очаквах всеки миг да увиснем на буксир с въжетата, за които бяхме завързани, и да бъдем отнесени в киловата диря заедно с площадката и кърмата. Водните струи се оттеглиха, озовахме се отново на колене, както преди, аз бях притиснат от счупени греди.

— Кърмовото весло отиде по дяволите — извика Нормън, помагайки ми да се освободя.

Над нас танцуваха краищата на две големи греди с остри ръбове. Дебелото обло кърмово гребло и четириъгълната резервна мачта, завързана за веслото, за да се подсили многократно здравината му, бяха строшени. Голямото перо висеше на буксир и се мяташе като опашката на разгневен кит. С бърз скок Нормън, Карло и Сантяго се спуснаха да го приберат. Абдулах се бореше сам с гумения сал, който сега плаваше свободно, а аз се напъвах с едно стокилограмово буре със солено месо, което внезапно се беше търкулнало между стойките на кърмовата площадка и заплашваше да предизвика катастрофа, ако не бъде спрян дивият му танц във водопадите.

През нощта, когато отидох да сменя Абдулах, той ми съобщи, че сме обкръжени от кротки гигантски вълни, които не носели на гърба си малки зли вълнички. „Ра“ яздеше спокойно и плавно с две малки гребла, завързани на мястото, където липсваше лявото голямо кърмово весло. Осветихме с джобни фенерчета повърхността и видяхме как се мятат октоподи сякаш зад витрина, когато вълните се надигаха отново, след като се бяха плъзнали под лодката. Египетското платно се открояваше срещу светлите пролуки в облачната завеса, ала небосклонът не се съзираше в тъмнината. Онова, което от време на време наподобяваше мигащи звезди, се оказваше често светещ планктон, подет от невидими талази до височина на очите ни.

На следния ден изпитахме странно чувство, когато застанахме с трион в ръка пред спасителния сал. Нормън и аз се изгледахме, поколебах се за миг, преди да застържа платнената ивица и да проникна в пенокаучука. Сетне тримата продължихме да режем единствения си шанс да се измъкнем от локвата, в която газехме до колене.

— Ако ни видят външни хора, ще рекат, че сме луди. Никой няма да ни разбере — хихикаше Юри.

Решението беше обаче единодушно и основно обмислено. Нарязахме спасителния сал на тесни ивици по подобие на папирусовите снопи, които бяха потънали под водата. Завързахме ги за провисналата палуба. Чудото се случи. Кърмата взе да се надига. Тя се покачи дотолкова, че се подобри управлението на ладията и вълните пак почнаха да се плъзгат под нас, без да заливат локвата с такива големи водопади.

Отпразнувахме радостното събитие. Тогава не предполагахме, че морето ще се промъкне на борда и ще отнесе нарязания пенокаучук парче по парче, докато останат само папирусови стъбла. Като че Нептун искаше да ни предупреди:

— Не разрешавам хитрини! Хората на фараона не използваха пенокаучук! Радостта ни не трая дълго, но поне отстранихме едно опасно натоварване от задната палуба.

На 19 юни попаднахме на къси вълни, примесени с отражения от скалисти брегове, които предизвикваха неописуем кипеж в морето. Палубата на „Ра“ се огъваше подобно на килим, тук-таме сухият папирус се накъдри на малки дъги над сноповете. Между мачтата и кабината, където обикновено можеха да застанат двама души един до друг, сега човек трябваше да се оглежда, преди да се промъкне сам. Малкият зев между площадката и стената на кабината се отваряше и затваряше като клещи за орехи. Ако се случеше да седнем в кабината на място, където се събираха два сандъка, получавахме удари в гърба. Една делва се разби на парчета от блъскането, разпиляха се лешници за радост на Сафи. Установихме, че от друга амфора е изтекла водата, защото триенето в съседната делва беше пробило кръгла дупка. Поправихме лявото кърмово весло и го спуснахме в морето, стоейки във вода до пояс. Твърде скоро то изтрещя наново и перото плувна на буксир. Ветрилото заплющя, когато Карло и Сантяго точеха вода от един кози мях. То ги блъсна към открития фалшборд и щеше да ги събори във вълните, ако не бяха завързани здраво. Едра хвърчаща риба скочи на палубата и заплува живо в локвата на кърмата, измъквайки се умело от Абдулах, който се мъчеше напразно да я улови.

В борбата с въжетата, платното и строшените огромни гребла си притиснах зле ръката. Тя ме заболя още по-силно през нощта, когато излязох на палубата, за да сменя Сантяго. Той посочи мълчаливо една светлина откъм левия борд. Хванахме се за оградата, разкрачени моряшката, за да не паднем, докато се взирахме. Зелени нос? Не, кораб! Идваше право към нас. Правеше ни знаци. Сигналите бяха прекалено бързи, за да ги разчетем. Питаше ни нещо.

— Ра окей! Ра окей! — отговорихме с морзови знаци с джобното фенерче.

Корабът продължи да се приближава. Допуснахме, че е патрулен катер от островите Зелени нос. Морето се развълнува, ние се залюляхме още по-силно нагоре-надолу.

Накрая разчетохме бавен сигнал.

— Ra, bon voyage!^[43]

Катерът сви и скоро ободряващите светлини се изгубиха в нощната тъмнина.

— Добър път! — казах на Сантяго, който отиде да си легне.

Два часа по-късно се запътих към бамбуковата колиба, за да събудя Юри. Той трябваше да ме смени, но другите трябваше да останат да спят. Внезапно усетих, като че сам Нептун сграбчи лопатата на веслото в черното море. Свръхчовешка ръка изтръгна греблото, лодката се наклони, бели водопади се стовариха и заляха всичко под нозете ми. Площадката се разтресе, гредите запращяха и пронизаха ушите ми с трясъка си. Дали този път нямаше да се строши площадката? Не. Счупи се и второто гребло. Сега нямахме изобщо с какво да управляваме. Ревнах през плетената стена и събудих всички. Ветрилото плющеше. Вълните ни заливаха. Въжетата и дървените части крещяха по-силно от нас. Заваля. Спуснахме двете плаващи котви. Тогава всичко се оправи.

— От катера ни пожелаха добър път — забеляза Сантяго, взирайки се в мрака. Не се виждаха светлини нито от сушата, нито от кораби. Пред нас се разстилаше отвред откритият Атлантически океан.

— Лека вахта, Юри. Нямаш с какво да управляваш!

X. Към американски води
Пет хиляди километра с течението като впрегатен добитък и вълните като товар

На борда на „Ра“ празнувахме. Небето и морето се усмихваха. Тропическото слънце припичаше на сухата предна палуба, Атлантическият океан заливаше спокойно задната палуба. В бамбуковата кабина беше прохладно и сенчесто. Синя карта на Атлантика беше закачена с канап на жълтата стена. Виждаше се наниз от малки кръгчета, нанесени с молив върху картата. Последното колелце беше съвсем ново и показваше, че днес бяхме пресекли четиридесетия градус на дължина. Сега се намирахме в американската половина на Атлантическия океан. Няколко дни Бразилия беше най-близката суша, тъй като се намирахме много по-близо до Южноамериканския континент, отколкото до Африка. Ала понеже се движехме почти право на запад, пресякохме морето в най-широката му част, затова Антилите бяха сега най-близката земя.

Събитието заслужаваше да се отпразнува. Италианският ни майстор-готвач получи извънредни помощници за кухненския сандък. Чревоугодникът Жорж се зае да приготви най-изисканите египетски гозби. След ордьовър от марокански маслини, суджук и египетски хайвер, осолен и изсушен на слънце, на всекиго бе поднесен огромен омлет от пресни яйца с артишок, лук и цели домати, пушен овнешки бут, овче сирене с избрани подправки, като се почне с египетския кимион и се свърши с пустинните билки и червения пипер. За десерт имахме стафиди, сини сливи, бадеми и най-вкусното от всичко — тройна дажба от сладкиша на мадам Айша „село“.

Кой от нас чувствуваше липсата на хладилник или отварачка за консерви. Никой от представителите на седемте народности, които участваха в тази фараонска гощавка, докато нашата папирусова лодка се носеше без дежурен на кърмовата площадка, но с издуто платно в посоката, към която се стремяхме.

На борда си имахме плаваща бакалница. Сантяго, мексиканският ни интендант, поддържаше ред в дюкяна и Карло беше единственият му законен клиент. Уловихме само Сафи, че краде от стоката. Въпреки че не беше в състояние да различи номерата на делвите, съумяваше да измъкне запушалката точно на гърнетата с лешници. От малкия тефтер на Сантяго можехме да узнаем например че в делви от 1 до 6 има пресни яйца, потопени във варна вода. Делви от 15 до 17 бяха пълни с цели варени домати в зехтин. Делви 33 и 34 съдържаха домашно овче сирене на буци, също в зехтин и поръсено с пипер. В делви 51 до 53 Айша беше поставила по берберски начин топено мароканско масло. Делви от 70 до 160 бяха налети с вода от бистър извор извън Сафи, а във водата, налята в козите мехове, бяхме пуснали зърна смола, иначе водата щеше да се развали. В другите делви и кошове държахме мед, сол, грах, фасул, ориз, разни видове зърнени храни и брашно, сушени зеленчуци, каркаде, кокосови орехи, „карабу“ или рожкови, орехи, лешници, фурми, бадеми, смокини, сушени сливи, стафиди. Кошовете с пресни кореноплоди, зеленчуци и овощия се бяха свършили за две-три седмици. В нишата, която представляваше продължение на покрива, бяхме закачили солено и пушено месо, суджуци, връзки лук, сушена риба, мрежи със сушен египетски хайвер. Под висящия склад бяхме наредили кошове с препечен хляб, приготвен по староегипетски, руски и норвежки рецепти. Задачата ни беше да изпитаме мореходността на папирусовите лодки, не дали можем да се храним като древните египтяни. Напротив, искахме да проверим до каква степен делвите и кошовете са в състояние да издържат подобно плаване и дали човек може да се справи без консерви и дълбоко замразени храни в случай че рибарското щастие му изневери. Очевидно това не беше най-маловажният проблем.

Когато във връзка с преминаването на четиридесетия градус Жорж наруши правилата на играта и отвори една от двете ни бутилки шампанско, а Юри раздаде руски рисувани дървени чаши с изгаряща гърлото домашна ракия, Абдулах поблагодари, плесна се по издутия тумбак и се изгуби зад делвите. Отиде да се мие в локвата на кърмата, за да се помоли на Аллаха.

Щом се върна при земните си приятели, пожела да му обясним защо на картата сме нарисували с молив чертата, на която дължеше прекрасната гощавка. Разбираше, че трябва непрекъснато да поправяме часовниците, защото Земята е кръгла и Слънцето не може да огрее едновременно навсякъде едно кълбо. Карло имаше ръчен часовник с автоматично навиване, който продължаваше да върви, въпреки че от пет седмици лежеше в една кутия на борда ненавит. Абдулах разбираше и това чудо, понеже бамбуковата каюта на „Ра“ се клатеше достатъчно, за да поддържа часовниковия механизъм в движение. Но не разбираше защо всеки ден бележим пътя си на карта, където морето беше разделено с прави надлъжни и напречни линии. Днес бяхме минали четиридесетия градус на дължина, ала досега Абдулах не бе видял един-единствен градус. Нормън му обясни, че сушата и морето са разделени от въображаеми пътища с числа, за да могат хората, когато разговарят, да посочат къде се намират.

— Аха — възкликна Абдулах, — на сушата пътищата стоят на едно място, а в морето се движат на запад с течението дори когато има затишие…

— Трябва да си представим пътищата долу на морското дъно — прекъсна го Нормън.

После му обясни, че сме тръгнали от Сафи, пристанище, разположено на 9 градуса западна дължина, днес бяхме прекосили четиридесетия градус. В същото време се бяхме движили на юг и от 32 градуса северна ширина бяхме достигнали 15 градуса, тъй че сега се намирахме в същото южно положение, в което е бил сам Абдулах, преди да напусне родината си Чад.

Тогава Абдулах сам посочи, че най-западната точка на Африка, Дакар, лежи на 18 градуса западна дължина, а най-източният бряг на Бразилия, Ресифе, се намира на 36 градуса западна дължина. Понеже сега бяхме минали четиридесетия градус, плавахме вече в американската половина на Атлантическия океан, затова имахме право да се веселим.

Вън на палубата празненството продължи. Юри се покатери на кухненския сандък, заигра и заподскача, доколкото вълнението му позволяваше, като пееше руски народни песни. Когато поде „Волга, Волга…“, всички му пригласихме. След него на сандъка се качи Нормън с устна хармоника и поведе целия хор с „Down in the Valley“^[44] и други каубойски мелодии. Сетне дойде ред на Италия със стегнати алпийски маршове, Мексико с пламенни революционни песни, Норвегия с мирни моряшки напеви, Египет с екзотични гърлени маанета, придружени от кючеци. Но Чад спечели първенството, било защото Абдулах се вживяваше, било защото съществуваше такъв невероятен контраст между обкръжаващия ни декор на морето и сина на Централна Африка, който се кълчеше на сандъка, думкайки дъното на една тенджера и пеейки своите ритмични тонове от джунглата…

Сегиз-тогиз вахтения притичваше до кърмата, за да погледне компаса. Плавахме право на запад с попътен вятър и все още средна скорост 50–60 морски мили, тоест около 100 километра на денонощие. В течение на шест дни, след като отминахме островите Зелени кос, изживяхме истински ад, управлявайки потъналата кърма с помощта на парчета снадени весла. Ала тук, в сърцето на океана, вълните бяха по-кротки, бяхме постигнали своеобразно примирие с Атлантика: щом оставяхме вълните да се возят безплатно отзад на лодката чак до стената на кабината, морето пък разрешаваше на течението да придвижва талазите и хората на запад с добра скорост. Карло спадаше към членовете на екипажа, които страдаха скрито, наблюдавайки как опашката на „Ра“ стърчи самотна във водата. Срамувахме се, като виждахме, че така напетата по-рано златна птица сега плава с лебедова шия и жабешка опашка. Ала на празник като днешния трябваше да гледаме само лебедовата предница и да забравим жабешката задница.

При залез-слънце съставихме оркестър с кухненските съдове на Карло. „Ра“ пращеше така свенливо, че заглушихме нестройния скимтеж на папируса с нашите импровизирани инструменти. Карло не се докосна до кухненския сандък, затова за вечеря ни поднесе руски сух хляб с мед. Хлябът ни се стори много по-вкусен от най-разкошната торта, но беше нарязан на дебели черни късове, твърди като кокс. Отхапах голям залък и внезапно нещо скръцна в устата ми. Единствената ми порцеланова коронка отскочи на папируса, останах да седя оклюман, вкарвайки върха на езика си в отвратителната малка дупка между зъбите.

— Долнокачествен комунистически хляб! — подхвърли Нормън хапливо към нашия руски корабен лекар.

Юри се наведе, взе коронката, разгледа я внимателно.

— Долнокачествена капиталистическа изработка! — отвърна той.

С дружни смехове, песни и свирни продължихме веселбата, докато богът-слънце Ра потъна в океана току под носа на своя морски съименник. Сякаш светлото небесно кълбо мамеше лебедовата шия на нашата лодка на запад, все на запад. Великолепни лъчи, каквито нито една кралска корона не би могла да възпроизведе, се разгънаха подобно на диадема от водната повърхност нагоре към небесната синева. Тропическото море се помъчи да повтори северното сияние. Най-напред ослепително злато, после кървав рубин, оранжев топаз, зелен смарагд, виолетов аметист. Накрая се спусна бавно черна завеса и все така бавно почнаха да мигат звезди, изскочили от бездната, където се изгуби богът-слънце. Величеството се беше оттеглило. Народът продължаваше да се тълпи, следвайки шествието на запад.

Лежахме на гръб върху празни и пълни кози мехове и мъдрувахме. Освен кабината нищо друго не ограничаваше кръгозора, нищо не спираше, нито смущаваше мислите. Бяхме прекарали чудесен ден, бяхме сити, бяхме се веселили и смели, сега искахме само да се наслаждаваме на звездите и да дадем простор на въображението, за да литне на воля.

— Ти си знаменит, Юри — заяви Нормън. — Има ли мнозина като тебе в Русия?

— Още двама — отговори Юри. — Останалите са далече по-добри от мене. Ами останаха ли много свестни капиталисти в Америка, след като дойде с нас?

— Благодаря за комплимента — отвърна Нормън. — Щом ме намираш за свестен, ще намериш какво да ти хареса отвъд океана!

Разисквахме миролюбиво върху комунизма и капитализма, антикомунизма и антикапитализма, абсолютизма и диктатурата на масите, върху въпроса дали е по-важен хлябът или свободата, защо държавниците враждуват помежду си, докато обикновените граждани във всички страни се разбират прекрасно, щом се опознаят взаимно. Дали движението на хипитата на изток и на запад е създадено от младежта или от родителите им, дали то ще отмре или ще се разрасне с напредъка на цивилизацията, дали може да се счита това движение за своеобразен предупредителен термометър, показващ, че цивилизацията, в която ние и бащите ни вярват, която изграждаме трескаво ден и нощ, няма да бъде отречена от утрешните поколения. Египтяните и шумерите, маите и инките са строили пирамиди, балсамирали са мумии, вярвали са, че са на прав път. Защищавали са идеите си с прашки, стрели и лъкове. На нас ни се струва, че не са разбирали истинския смисъл на живота. Затова произвеждаме атомни ракети и пращаме хора на Луната. Защищаваме политическите си позиции с атомни бомби и анти-антиракети. Сега нашите деца почват да негодуват. Кичат се с индиански украшения, пускат си дълги коси, свирят на китара, седнали на земята. С изкуствени средства търсят пътища към собственото си аз, където могат да отидат много по-далече, отколкото до Слънцето и Луната.

Човек се настройва философски, когато звездите и планктонът блестят в свят, запазил се такъв, какъвто е бил, преди да го видят хората, преди да се промъкнат в него със своите милиони пъргави пръсти. Мнението на другите се приема по-леко, когато човек седи с другари под светлика на звездите и знае, че ще доплава или ще потъне заедно с другарите си, отколкото, когато всеки седи отвъд националните граници с нос, забит във вестника или телевизионния екран и поглъща добре подбрани думи. На борда на „Ра“ нито веднъж не се разигра особено разгорещен словесен двубой от политически или религиозен характер. Всеки си имаше свое гледище. Свободни бяхме да застъпваме най-крайните противоположности и в действителност ги застъпвахме, ала намирахме, че най-малкият общ множител все пак не е чак толкова малък. Лесно можеше да се докаже, че е така. Навярно, защото ние седмината образувахме отделна биологична единица спрямо единствените ни съседи, които дишаха с хриле и изпълняваха други задачи на природата. В края на краищата хората си приличаха страшно много независимо, че у едни носът е крив, а у други сплескан.

Нещо изплющя в тъмнината, тежка риба се блъсна в папирусовата палуба и в бамбуковата стена. Победоносен вик на Жорж ни извести, че е пронизал с харпуна половин-метрова златна скумрия. В светлината на лампата видяхме, че ни придружават октоподи, плавайки назад с пипала, разстлани над главата. Те се пълнеха с вода и я изтласкваха с мощна струя, за да се придвижат назад. Реактивна система, създадена, за да ги спасява от преследвачите. Бяха я изобретили много преди човека. Кашалотите, които ни бяха посетили, можеха да се гмуркат на хиляда метра дълбочина, където налягането достига сто атмосфери, без да си блъснат муцуната в морското дъно, въпреки че там цареше вечна и пълна тъмнина. Разполагаха с вградени радари. Също изобретени преди радарите на човека.

— Юри, ти като атеист приемаш ли наличието на някаква система във всичко онова, което блести на небето, когато човекът още не, се е бил появил?

— Не трябва да се опростява понятието „атеист“. Аз чисто и просто не вярвам в попските измислици.

— Дарвин все пак признава, че църквата е права, като приема, че слънцето и месецът, рибите, птиците, маймуните са се появили преди човека. Когато най-после е дошъл човекът, всичко е било готово и подредено. Сега само си блъскаме главите, за да обясним как ние самите и вселената сме създадени.

Беше приятно да лежиш съвсем безгрижно сред приятели в спокойния океан и да се взираш само в точно същата гледка, на която са се любували преди хилядолетия мореплавателите и друмниците в пустинята. Модерните хора от големите градове, заслепени от уличното осветление, са изгубили звездното небе. Космонавтите се опитват да го намерят наново. Унесох се в полудрямка. Решихме да си легнем всички, освен вахтения. Зад гърба ни стояха тежки дни, не знаехме какво още ни чака. Че ще ни сполетят нови бури, не се съмнявахме. Кърмата беше изцяло под водата. Бяхме опънали един брезент върху задната къса и дясната дълга стена на кабината, след като откъм кърмата се бяха излели водопади във врата на спящите, чиято глава опираше в задната стена. Мислех си със смесени чувства за най-значителните преживелици през последните дни, преди да навлезем в по-спокойни води.

След загубата на двете кърмови весла край островите Зелени нос Юри и Жорж бяха измислили в нощната тъмнина временен начин, по който две вахти наред можеха криво-ляво да управляват лодката, като опъват обтягащите въжета на ветрилото. Изискваше се само да се държи вдигнат задният край така, че платното да се издуе, не да виси отпуснато и да се блъска в мачтата. Първите нощи отвъд островите Зелени нос ни преследваха мощни вълни, те тътнеха като гръмотевици, стоварваха се на кърмата високо над брезента върху кабината, преди да се разлеят от двете страни на палубата. Непрестанният грохот затрудняваше съня, а когато се случеше да заспим, трябваше веднага да излезем в нощния мрак, за да укротяваме великанското осемметрово ветрило, което се мяташе свирепо. Вълни и платно. Бяхме подхвърляни като кукли, събаряни върху делвите, блъскани в стените на каютата и във въжетата подобно на замаяни от ударите боксьори. Солена вода се стичаше от гърбовете и лицата ни. Отново лягахме в спалните чували. Отново скачахме. Четиринадесет хвърчащи риби за закуска. Седем златни скумрии, хванати за един час. Безумие, Жорж! Абдулах не би смогнал да ги изяде. Да ги пуснем да пътуват с нас, така ще ги ловим пресни, щом ни потрябват. Две изчезнаха в локвата на кърмата. Едната заплава под площадката, втората се скри под напречната греда. Поведе се борба между рибите и човека, който се опитваше да ги измъкне с ръце. Рибите имаха гъвкаво тяло, хлъзгаво като сапун, не се предаваха. Лявата ръка около тясната основа на опашката, дясната в хрилете не позволи на мятащите се риби да последват стичащите се в морето водопади. Разхлаби се цялата напречна греда, в която опираха стойките на площадката. Разнесе се пращене, разтресе се площадката. Въже, въже! Вода през глава. Забележително, момчета! Сега държи! Как се чувствуваш, Карло? Точно както в Алпите! Недей да седиш и да спиш тук, Жорж! Трябва да те отнесем в кабината! Дявол да го вземе, как отмаляват ръцете! Заспал ли бях? Не, напълно! Още ли сме на „Ра“? Разбира се, папирусът скимтя. Но на небето има звезди, справихме се както трябва в морето.

Беше трудно да се поддържат ясно подредени мислите през първите дни след островите Зелени нос. Времето се сливаше в мъгляво петно. Ала в дневника бях отбелязал, че 20 юни е бил най-тежкият ден от дотогавашното плаване. А на 21 юни бях вписал, че изтеклата нощ е била най-тежката, която сме преживявали. Пък и последвалият ден не беше се оказал по-лек. Макар без ветрило и без кърмови весла, макар със спуснати плаващи котви, които ни спираха, бяхме се придвижили все пак 31 морски мили, тоест 57 километра, най-ниската скорост, до която бяхме слезли по време на плаването. На 22 юни краят на потъналата напречна греда затрудни нетърпимо движението, та Жорж се гмурна с леководолазна маска и трион, за да отреже дебелото дърво под водата. Привечер, докато трима от нас висяха изцяло или наполовина извън борда, заобиколиха ни десетина делфина с черен или изпъстрен с бели петна цвят. Те заиграха край папирусовите снопи, на които висяхме, толкова наблизо, че можехме да ги докоснем. Животните се мятаха, въртяха се без плясък, гонеха се плавно, сякаш бяха сапунени мехури, не грамади от мускули, тежащи стотици килограми. Жорж, спуснат в морето, Абдулах и аз, заливани от вълните до кръста, наблюдавахме делфините в собствената им среда. Не ни безпокояха, оставихме ги да се забавляват на воля в общата ни баня. Същия ден открихме за първи път, че вълните, които се разбиваха в стените на кабината, проникват в пода й. Под сандъка на радиото лепнеше от влага. Подът на каютата се наклони така силно към десния борд, че част от нас обърнаха сламениците си напреко.

На 25 юни имахме забележителна атмосфера. На няколко пъти се редуваше студен и тропически горещ въздух. На няколко пъти нахлу знойна вълна с ясно изразена миризма на пясък, точно такава, каквато я помнех от Сахара. Ако не се доверявах на приблизителното ни положение, бих допуснал, че плаваме в непосредствена близост до пустинен бряг. През нощта морето стана по-бурно, отколкото през предишната нощ. Наложи се да пренесем всичко, което още можеше да се мести, на предната палуба. Всички сандъци, на които спяхме в кабината, бяха залети с вода, въпреки че „Ра“ се справяше блестящо с хаоса на вълните. Яхаше ги, сякаш беше вълшебен килим.

Накрая доживяхме хубаво време със свеж бриз, плавни талази и слънце. Пасатът духаше равномерно от изток и североизток, океанът имаше поведение, каквото би трябвало да се очаква в тези градуси на ширина. Щом времето се оправи, посети ни първата акула, подобно на патрулиращ катер тя се зададе откъм носа на „Ра“, внезапно се стрелна толкова бързо покрай крака на Жорж, че той го прибра, но тя само отмина и се изгуби зад кърмата.

На 28 юни имахме един от най-великолепните си дни. Всички се занимаваха тихо. Жорж седеше в отвора на кабината с Абдулах и го учеше да чете и пише на арабски. Другите стискаха въдици или дневници. Изведнъж чухме сърцераздирателен писък. Викаше хрисимия Нормън! Беше се спуснал в морето край предната палуба, за да закрепи заземителния кабел, който му създаваше вечни главоболия. Сега висеше като парализиран с изкривено лице, неспособен да се изкачи на борда. Помислихме тутакси най-лошото: акула! Измъкнахме го на палубата. Не липсваше крак, ала около долната половина на тялото се беше обвило чудовището. Лъскави яркочервени, изгарящи пипала на голяма португалска галера. Нормън изгуби съзнание, когато го пренесохме в кабината и му дадохме хапчета за подкрепяне сърдечната дейност.

— Амоняк! — провикна се трескаво Юри. — Нямаме амоняк. Той единствен ще помогне да се неутрализира разяждащата киселина, която сега прониква в тялото. Урината съдържа амоняк, момчета. Работата не е до шега!

Два часа лекарят седя неотлъчно до Нормън, разтривайки го с парцал, потопен в кокосова черупка, пълна с урина. Пострадалият се гърчеше от болки. Накрая се укроти и заспа. Целите му крака бяха покрити с червени петна, напомнящи удари от бич. Когато Нормън се събуди и погледна морето, където над лъскавите вълни се носеха обичайните невинни мехурчета пяна, извика като замаян от наркотик:

— Вижте, сега целият океан е пълен с мънички португалски галери!

За вечеря получи паница горещ ошав и се успокои. На следния ден неразположението му продължи, та се накара на Жорж, когото внезапно обяви за непоносим. Ала вечерта двамата се сдобриха, седнаха един до друг и запяха каубойски песни.

На 30 юни отново попаднахме в участък от Световния океан, пълен с асфалтоподобни топчета. От сутринта до вечерта плавахме сред мръсотии. Сетне далече зад нас в кърмовата диря изгря приказна пълна месечина. Незабравима нощ с лунна светлина на жълтия папирус и виненочервеното платно. На изток звездите почнаха да избледняват на небосклона. Не беше вече май, нито юни. Навлизахме в юли! А продължавахме да се държим и да плаваме с тонове полезен товар!

На 1 юли от северозапад се зададе кораб с много мачти, кранове и стрели. Мина съвсем наблизо с курс на югоизток. Бяхме навлезли в пътя на корабите, сновящи между Съединените щати и Южна Африка. Покатерихме се на площадката, покрива на кабината, мачтата, за да поздравим този стоплящ полъх на нашия двадесети век, и го следихме с очи, докато зад небосклона се скри последният мачтов връх. Останахме пак сами с вълните. По-самотни от преди. Жорж стоеше на площадката и тананикаше меланхолично. Внезапно изрева:

— Ще се върнат!

Позна. На хоризонта, точно там, където беше изчезнал, се показа същият кораб. Сега идваше право към нас. Вероятно на борда му се бяха запитали покрай какво ли чудо са минали, та капитанът беше решил да се върне, за да ни огледа по-добре. Корабът се насочи право към „Ра“. Когато сви, прочетохме на носа му: „African Neptune“ — „Африкански Нептун“ — Ню Йорк. Палубата му се изпълни с ръкомахащи хора.

— Можем ли да ви услужим с нещо? — изрева Нормън на сънародниците си в изблик на повишено настроение.

— Благодарим. Може би вие ще пожелаете нещо — обади се в рупора глас от капитанския мостик.

— Плодове! — разнесе се отговор на разни езици от „Ра“.

„Ра“ се плъзна право напред, насочвайки папирусовата си муцуна към стоманения корпус на великана. Дивите ни викове и ръкомахания стреснаха капитана на презокеанския кораб, той заповяда да се задвижи гребния винт и се отдалечи бързо. Никак не беше лесно да се доставят продукти на толкова трудно управляем съд като нашия. Съименникът на Нептун описа голяма дъга около незначителния съименник на бога-слънце и щом пресече посоката на дрейфа ни, в морето бе хвърлен чувал, закрепен за оранжев спасителен кръг. Водата още кипеше от въртенето на витлото, когато Жорж, облякъл леководолазен костюм, за да се предпази от медузите, се хвърли с дълго въже на кръста. Изтеглихме го с незабравимия му улов: 39 портокала, 37 ябълки, 3 лимона, 4 грейпфрута и мокро руло американски списания. Взехме да ръкомахаме и да ревем от благодарност. Внезапно предната палуба се превърна в пищна шарена коледна софра. Пресни плодове и плодова салата в един солен свят. Сърцевините за Сафи, семките за Симбад.

По същото време прекарахме едни от най-чаровните си дни на борда на „Ра“. Папирусовото укрепление на Абдулах и джунглата от въжета на Карло, опънати във всички посоки и от всички страни на кабината и кърмата, ни бяха поповдигнали малко. Гледани от полюляващия се презокеански кораб, сигурно имахме твърде приличен вид. На борда всички бяхме еднакво възхитени от невероятната якост и товароподемност на папируса. Хартиена лодка? Може би! Чупеха се обаче само дървените части. Папирусът се беше оказал превъзходен материал. В морската вода имаше здравина, погрешно оценявана от теоретиците, независимо дали бяха антрополози или специалисти по папируса.

Погрешно беше също да се мисли, както и ние бяхме допуснали, че папирусовите ладии, които бяха изобразени в древните египетски стенописи, са били първобитни плавателни съдове. Единствената прилика на папирусовата лодка със сала се състоеше в това, че и двата съда продължават да плават дори да се яви пробойна в дъното им. И „Ра“ и „Кон-Тики“ бяха салове-кораби, защото нямаха кух корпус. Ала да се сравнява тръстиковата ладия „Ра“ с дървения сал „Кон-Тики“ беше все едно да се сравнява автомобил с каруца. Каруцата може да се управлява дори от коня, а за автомобила се изисква учител и книжка за право на шофиране. Ние ги нямахме. Бяхме построили староегипетски плавателен съд, без да подозираме, че представлява находчиво съчетание от тънкости, които човек трябва да познава, за да ги поддържа. Салът ни бе направен от първокачествен материал, но ако човек не беше посветен въз всичките му тайни, лесно можеше да повреди някоя важна част, преди да е открил по пътя на опита за какво служат разните части и как трябва да се обслужват. Учехме се непрекъснато и от грешките, които допускахме, и от сполуките, които отбелязвахме.

На 4 юли Жорж ме събуди със загрижено изражение на лицето. Струпало му се, че около нас съзира на няколко места циклони. Черна ивица между морето и небето будеше страх, ала се оказа, че тя се състои само от пръснати грамадни дъждовни облаци. Скоро по тръстиковата палуба и бамбуковия покрив затупкаха капки. Неочакваното барабанене събуди спящите. Всички наизлязоха в утринния здрач, за да измият солта от косата и тялото си. Имахме достатъчно вода за пиене в делвите, затова не беше нужно да събираме дъждовна вода. Валя с прекъсвания цял ден, валя на следващия ден, валя и на по-следващия ден. Дъждът умъртви вълните, които станаха по-плоски, но тръстиковата лодка подгизна цялата и натежа. Пасатът стихна, от време на време подухваше лениво, играейки си с драперията на дъждовните облаци. „Ра“ сякаш се ослушваше на пръсти, като продължаваше да скимти. В затишие пред буря ли се намирахме?

Имахме богата възможност да се къпем и да ласкаем ненадминатата здравина и жилавост на тръстиковите снопи, погледнати през очите на рибарите. Радостта ни обаче бе помрачена от обстоятелството, че отново два дни се носихме сред стотици хиляди черни топчета, пътуващи като нас за Америка.

Плавахме по-бързо от тях, понеже те следваха само течението. Сърцето на Колумбовия световен океан гъмжеше от мръсотия, ръцете ни почерняваха, щом се докосвахме до бучките. По някои бяха полепнали мидички. Когато проверихме „Ра“ отдолу, открихме стотици гъши мидички^[45] с дълги мустачета и едно изплашено до смърт раче. Сегиз-тогиз виждахме големи стада летящи риби, плаващи като селда пред носа на лодката. Те се плашеха, ала малките риби-лоцмани и пампано, първите на ивици, вторите на петна, толкова свикнаха с нас, че допираха муцунки до кожата ни и пробиха дупка в чувала със сушена риба, който Карло спусна във водата, за да я размекне.

На 5 юли египтянинът Жорж видя за първи път в живота си дъга. Същия ден залезът беше не по-малко пъстър. Боя за още сто дъги бе размазана с невидима четка на небосвода в посоката, която следвахме. Нормън седеше свит в кабината с карта и линеал пред дъска, служеща за маса и закачена на плетената стена. Останалите лежахме на сухите сламеници и изчаквахме изчисленията. През пролуките на предната стена наблюдавахме играта на багри от слънчевия заник, докато Карло запали газения фенер и го отнесе на върха на мачтата.

— Преплавали сме вече 3870 километра — съобщи Нормън. — С други думи, отминали сме средата на пътя с 1500 километра. Сега разстоянието до Антилите е точно 1530 километра по-късо от разстоянието до Сафи.

— Опашката ни бави, иначе щяхме да се движим още по-бързо — забеляза Юри. — Вчера слязохме на 77 километра.

— Опашката спира, но по-лошото е, че ни върти в зигзагообразно направление. Днес през всичкото време се отклонявахме с по 30 градуса на север и на юг от главния курс, въпреки че всички дежурихме на кърмата, 60 градуси криволичене означават сума извънредни мили. Изчислявам най-късото разстояние между обедно положение — поясни Нормън. — Ако не се отклонявахме толкова по вина на опашката, щяхме да сме напреднали много повече.

— Моряците, които са познавали тънкостите на папирусовите лодки, като нищо щяха вече да са стигнали — обади се Жорж.

Папирусът скърцаше тихо, на задната палуба водата се плискаше, сякаш някой се къпеше във вана зад дървена ограда.

— Мислех, че морето е толкова по-страшно, колкото повече човек навлиза навътре, а то било обратното — вметна Сантяго. — Ние, антрополозите, сме свикнали да твърдим, че първобитните мореплаватели можели да стигнат до едно или друго място само когато плавали покрай брега, а всъщност най-трудно е да се плава покрай брега!

— Покрай брега и около островите сблъскването между вълните и теченията предизвиква най-невероятните водовъртежи и прибои. Близо до сушата морето побеснява много по-лесно, отколкото в открития простор, където вълните може да се разстелят свободно на дължина. Дори бурите са по-опасни покрай брега.

— Грешката на антрополозите и другите учени е, че те разискват и спорят дали тръстиковите лодки и саловете могат или не могат да прекосят един световен океан, без да стигнат до единодушни заключения. Ала щом някой се опита да провери на практика хипотезите, те изпадат в ужас, защото им поднасял отговора по ненаучен начин.

И Сантяго, и аз познавахме твърде добре истинското положение на нещата. Аз поне не зависех от никого, та можех да се присмивам на тази човешка слабост, но Сантяго се беше сблъскал с големи пречки, докато университетските ръководители му разрешат да участвува в едно толкова ненаучно начинание като експедицията с тръстикова ладия. Папирусът би могъл да бъде изпробван и във вана. Учените работят в библиотеки, сред музейни шкафове, в лаборатории. Не си играят на диваци в Атлантическия океан.

А ние се клатушкахме посред морето брадясали, с прегорели от слънцето носове и бяхме получили отговор, съвършено различен от обясненията на учебниците, резултат, напълно различен от резултата на специалистите, които бяха изпробвали папирусовите стъбла във воден резервоар. Ако се подложи къс балсово дърво на лабораторни опити, той ще потъне подир седмица-две. Но ако човек постъпи като индианците, отсече трупите на корен и ги пусне сурови във водата, ще се получи неочаквано чудо. Валсовият сал ще издържи 101 дни и ще се добере до Полинезия. Специалистите по папируса бяха държали пробите в застояла вода, затова стъблата бяха не само изгубили бързо плавателността си, а дори тъканта им беше почнала да изпуска мехури и да загнива. Сега точно същият папирус, който беше потънал при лабораторни условия, ни носеше: нас и тонове товар. Защо? Защото специалистите бяха правили опити с тръстиката във вана, а древните мореплаватели са кръстосвали соленото море с лодки, построени от същата тръстика. Опитът беше показал на лодкостроителите от Египет до Перу, че тръстиката попива вода през отрязаните шуплести краища, не през плътната влакнеста кожа, която покрива стъблото. Нарочно са прилагали особена техника, когато са строили тръстиковите си ладии, като всички стръкове са се притискали силно един до друг, за да не може да прониква вода. Папирусът и лодката от папирус се бяха оказали две различни неща.

— Докато въжетата държат — повтаряше Абдулах всеки ден, — ще плаваме. Щом се разпуснат въжетата, папирусът ще погълне вода. Скъсат ли се въжетата, ще потънем.

Плавахме вече втори месец, та дотолкова се бяхме вживели в околната среда, че се чувствахме често съвременници на хората, които бяха създали папирусовата ладия и я бяха натоварили като нас с делви и кошове, вързопи въжета и кожи, солено и сушено месо, орехи и мед. Разнообразните настроения, които преживявахме, сигурно са преживявали преди нас древните и средновековните мореплаватели. Нищо не беше ново, нищо не изглеждаше необикновено. Еднакви тревоги, еднакви радости, еднакво небе и море. Стояхме извън времето на нашите тръстикови снопи. Никой от екипажа не беше повече учен, всички бяхме статисти в научен експеримент, който беше пуснат в действие и протичаше от само себе си. Всъщност времето беше почнало да губи размери. Понеже начинът ни на живот се приближаваше до бита на отколешните мореплаватели, разстоянието между отминалите векове се скъсяваше, образът на времето се размазваше. Викингите надзъртаха зад небосклона там горе в Северен Атлантик, Колумб следваше курс в дирята зад кърмата ни. Скоро строителите на пирамиди се превърнаха в прадеди на Жорж. Така или иначе той се чувствуваше все по-горд с египетските си предци, които по-рано бе считал за старовремски измишльотини на даскалите.

— Ако кърмата издържи, на драго сърце бих продължил през Панамския канал в Тихия океан — фантазираше често Жорж. — Не сполучим ли този път, ще построя нова лодка и ще отплавам. Ясно е, че прадедите ми първи са прекосили Атлантика. Най-малко в едната посока!

— Не бъди чак толкова уверен — възразявахме Сантяго и аз за голяма изненада на египтянина. — С положителност може само да се поддържа, че ако твоите предци са се опитали да преплават Атлантическия океан, щели са да успеят. Папирусовата ладия е далеч по-мореходна, отколкото някой изобщо е допускал. Ала тръстикови лодки е имало не само в Египет, те са се срещали и в други културни страни на древността, като се почне от Месопотамия и се стигне до мароканското крайбрежие на Атлантическия океан.

— Защо тогава построихме лодката по стенописите на староегипетските гробници, щом не подражаваме на египтяните?

— Защото само в Египет са се запазили древни рисунки, изобразяващи всички подробности. Можем да благодарим на религията на фараоните и на пустинния климат, че знаем толкова много за бита на египтяните отпреди четири-пет хиляди години.

Един от шестнадесетте сандъка в кабината беше пълен с книги върху най-старите цивилизации на света. В едно съчинение върху древна Месопотамия имаше снимка на каменна плоча от Ниневия, изобразяваща великолепен релеф на тръстикови лодки по време на война и мир. Развалините на Ниневия се намират далече навътре в сушата на над 800 километра от устието на река Тигър и на 600 километра от финикийското пристанище Библос в Средиземно море. Каменоделците, войниците, търговците на Месопотамия са поддържали връзки със Средиземно море и с Персийския залив. Каменната плоча от Ниневия показваше, че тогавашните моряци са познавали два вида папирусови ладии. Три от лодките на релефа представляваха тръстикови снопи, завързани по египетски образец, с вдигнат нос и кърма. На тях се виждаха хора, а вълните наоколо символизираха морето, понеже в средата се открояваше реалистично издялан исполински рак, обкръжен от плаващи риби. Въоръжени бойци в двойни редици се бяха добрали до борда на двете най-големи ладии и изтласкваха моряците им във водата. Едни се гмуркаха, други плуваха. Трета тръстикова лодка с брадати мъже, коленичили смирено, за да се молят на Слънцето, бягаше от битката. Прав бряг и два малки острова, обрасли с висок папирус, ограждаха морската сцена. Скрити в тръстиката, лежаха още три папирусови ладии. На борда на лодката при по-отдалечения остров бяха застанали на колене стрелци с лъкове, готови за сражение, докато на сушата и на по-близкия остров цареше мир. Мъже и жени седяха в тръстикови ладии и разговаряха с приятелски ръкомахания.

Този релеф разкриваше любопитни подробности. Съсредоточихме вниманието си върху разликата между трите лодки в открито море и трите ладии в тръстиката на сушата. Първите лодки имаха висок издигнат нос и кърма подобно на древните големи ладии в Египет и Перу, а лодките в тръстиковите блата бяха отрязани плоско отзад без защита срещу морските вълни, но съвършено пригодени да бъдат изтегляни на брега и изправяни, да съхнат на слънцето, какъвто е бил обичаят за малките папирусови ладии в Стария и в Новия свят.

Докато малките тръстикови лодки са се запазили до наше време в Месопотамия, едва ли някой би допуснал, че някога са съществували и в Египет, ако не са били увековечени за по-късните поколения в древните стенописи, понеже са изчезнали от долината на Нил заедно с папирусовата тръстика. И двата типа, които са изобразени на плочата от Ниневия, са се съхранили обаче в Перу до ден-днешен. Испанците са заварили и двата типа по цялото крайбрежие в империята на инките. Тръстикови лодки продължават да се използват тук-там и сега. Многобройни рисунки по плащеници на мумии, делви и релефи от най-старата прединкова епоха сочат, че двата типа не са се изменили от епохата, когато първите строители на пирамиди са се заселили по брега и са изобразили тръстиковите си ладии.

Благодарение на реалистичното изкуство от развалините на Ниневия, гробниците от долината на Нил и гробовете с мумии от източното крайбрежие на Перу знаем, че тръстикови лодки със същата форма са били използвани за установяване на културни връзки между най-древните цивилизации на Мала Азия, Северна Африка и Южна Америка. След като тези величествени цивилизации са угаснали, запазили са се малки ладии от двата типа в един кръг около Египет: в Месопотамия, Етиопия, Централна Африка, Сардиния и Мароко от едната страна на Атлантическия океан и в целия староамерикански културен пояс с крайно разклонение на Великденския остров от другата страна на океана. Сега и ние заедно с една маймунка и една патица бяхме проникнали навътре в американската половина на Атлантика с лодка, чиято родина беше Африка, та се запитахме дали разделителната черта е толкова действителна, колкото е показана на географската карта. По средата на Атлантическия океан ли минаваше пределът, който отдавна лежеше зад гърба ни, или по някой от бреговете му? Когато се говореше за плавателни съдове, по морското ли дъно, което не мърда от място, или на повърхността, която се придвижва непрекъснато от континент до континент, би трябвало да се прекарат разграничителните линии. Ние ли бяхме първите хора в течение на хилядолетия, чието кърмово устройство на първобитен плавателен съд, се беше строшило при среща с океанското течение на юг от Гибралтар?

У египтянина Жорж, който по-рано се беше интересувал само от джудо и леководолазен спорт, неочаквано се пробуди силно любопитство към приказния свят на древността. Нямаше ли писмени паметници, доказващи, че старите египтяни са излизали отвъд Гибралтар?

Не, нямаше. Ала финикийците, които в продължение на хилядолетия са били техни най-близки съседи в Средиземно море, са поддържали редовна връзка през Гибралтар с цялото открито крайбрежие на Мароко далече отвъд Сафи и нос Хуби. Чирепи от делви с финикийски надписи и други следи от трайно заселване, свързано с производството на пурпур, непрестанно се разкриват по северозападния бряг на Африка по-далече, отколкото го бяхме следвали. Само допреди няколко години науката не подозираше, че тези най-ранни мореплаватели от най-вътрешните води на Средиземно море, които ни са известни, са имали важна търговска колония на един плосък остров край Могадор на юг от Сафи. Сега там бяха разкопани финикийски останки. Подобни развалини се срещаха и по крайбрежието на Рио де Оро на юг от Мароко. Съвременните археолози установиха, че финикийците са били тясно свързана с племената гуанче на Канарските острови, че са използвали този архипелаг като междинни спирки, за да се прехвърлят безопасно покрай нос Хуби и нос Бахадор. Те са изнесли търговските си колонии твърде на юг, затова им се е налагало да плават край тези коварни издадености на сушата, край които и нашата тръстикова лодка се беше промъкнала с големи трудности.

На безлюден плаж също на юг от изходното ни пристанище стърчи вълнолом във формата на ъгъл от две хиляди мегалитни блока, изнесен навън сред рифовете и образуващ великолепно пристанище. Невъобразими количества великански камъни са били извлечени в морето от опитни пристанищни архитекти, за да се построи трайно укрепление срещу вълните на океана, което не са успели да унищожат хилядолетията. Кой е имал нужда от такова огромно пристанище в този пустинен пясъчен залив, преди арабите и португалците да са почнали да плават покрай атлантическия бряг на Африка?

На едно възвишение по северозападния бряг на Мароко, където широката река Лукус се влива в Атлантическия океан, лежат исполинските развалини на един от най-мощните градове на древността с минало, губещо се в тъмнината на историята. Гигантски мегалитни блокове, тежащи с тонове, са били изкачени на хълма и наредени един над друг, за да се получат великански стени, високи по няколко метра, които може да се видят от морето. Камъните са издялани, изгладени и нагласени с точност до милиметър, като е била приложена съвършено същата техника, която е отличителна за мегалитните стени в Египет, на остров Сардиния, в Мексико и в Перу, все области, където са се използвали тръстикови ладии. Река Лукус се влива в морето точно в подножието на тези древни развалини. Само тук са се запазили до наши дни мароканските тръстикови лодки „мадия“. Най-старото име на мегалитния град е Маком Семес — Град-слънце. Когато го открили, римляните писали, че фантастични легенди са свързани с отколешното му минало. Те нарекли Ликсус „Вечният град“ и построили храмовете си над развалините му. Техните сгради и колонади изглеждат незначителни и жалки в сравнение с колосалните блокове на стените, над които се издигат. Римските историци дори са поддържали, че гробът на Херкулес се намира на един остров посред реката в основата на величествените останки. На фона на открития Атлантически океан се е извисявала исполинската статуя на Нептун, бога на морето, като от косата и брадата му са се подавали щипците на раци. После римляните изчезнали, а арабите, които дошли последни, се смесили с коренното население от околните селища. Те наричат града-развалина Шимиш — Слънце — и разказват, че последната му владетелка се е зовяла Шимиса — Слънчице.

Малцината археолози, които са поразкопали тук-там наслуки, са установили, че финикийците са се били настанили в Града-слънце много преди римляните. Ала кой го е основал? Може би финикийците? Ако действително са били финикийците, тяхното каменоделно майсторство е съперничело на най-добрите образци, запазили се от двете страни на Атлантическия океан. Родината на финикийците се е намирала в най-вътрешното Средиземноморие. Но не средиземноморско пристанище, а атлантическо пристанище е било разположено на брега, където започва силното течение, което свива на запад между Канарските острови и завършва в Мексико. Откога произлизат зидовете?

Никой не знае. Те са покрити с петметрова наслойка, свидетелстваща за присъствието на финикийци, римляни и араби. Римляните са вярвали в Херкулес и в Нептун, ала не и в Бога-слънце. Затова римските развалини, които са се запазили най-отгоре, не са насочени към слънцето. От извършените напоследък пробни разкопки се установява, че най-долните гигантски блокове, които са били изцяло затрупани, когато са дошли римляните, които не са успели да ги разчистят и преустроят в свои храмове, съставляват основата на колосални постройки, ориентирани по слънцето. Но именно финикийците са се кланяли на слънцето.

Защо е бил основан отвъд Гибралтар Градът-слънце? Вечният град, последното убежище на Херкулес, мегалитното атлантическо пристанище, което според римляните е било по-старо от Картаген? Хората, които са поставили основите на този Вечен град, са живели еднакво далече от Мала Азия и от индианците в Америка. За да поддържат връзка с Мала Азия, е трябвало да бъдат изкусни мореплаватели, иначе не биха могли да следват опасното крайбрежие на Северна Африка, където нито редовни течения, нито постоянни ветрове са им помагали на отиване или на връщане. За да прекосят океана и научат индианците как да зидат стени, е било достатъчно да приберат веслата си и да се оставят да ги носи течението като нас. Ако финикийците са основали Града-слънце, мореплавателите им са водели със себе си жреци, архитекти, първенци на тогавашното общество, запътили се отвъд Гибралтар. Финикийците са известни, че са били най-личните разпространители на култура в древността. Ако финикийци са живели в Града-слънце на атлантическото крайбрежие, те са познавали всички древни форми на пирамиди в Стария свят — стъпаловидните пирамиди и пирамидите със скосени стени. Дървеният материал на лодките, заровени около египетските пирамиди, имаше финикийски произход, обратно, книгите на финикийците са се приготовлявали от египетски папирус. Фараонът Рамзес II бил заповядал да се изсече образът му на три места в скалите по финикийското крайбрежие. Финикийците са познавали още по-добре терасовидните кирпичени пирамиди на Мала Азия, които са се различавали от египетските пирамиди по това, че след една или няколко високи тераси са имали по средата си тясно стълбище, водещо за върха, където се е издигал малък каменен храм, точно какъвто е бил обичаят и в Америка.

— Египтяните също са плавали в морето — противопоставяше се Жорж и като добър християнин-копт сочеше библията.

Исай (18.2) говори за посещението на египетски пратеници, пристигнали по море с „рогозени кораби“. А Мойсей (Изход 2.3) бил пуснат в Нил в „рогозена кошница, намазана със смола и катран“. Докато бяхме в Египет, Жорж ме беше завел в Луксор, където стените от храма на царица Хатшепсут имаха рисунки, изобразяващи пратената от нея експедиция с дървени кораби през цялото Червено море до Пунт в Сомалия, за да донесат най-различни стоки, включително екзотични дървета с корени, за да бъдат посадени в царската градина.

Жорж обаче не знаеше, че скромни тръстикови лодки са плавали много по-далече от знаменитите дървени кораби на царица Хатшепсут. Ератостен, който бил главен библиотекар на гигантската библиотека в Александрия при устието на река Нил, преди да изгорят двете хиляди незаменими папирусови ръкописа на библиотеката, е съобщил, че „папирусови кораби със същите платна и съоръжения, както в Нил“ плавали чак до Цейлон и устието на река Ганг в Индия. Римският историк Плиний (книга VI, XXIII, 82) е цитирал по-късно този учен библиотекар в своето географско описание на Цейлон, добавяйки, че докато папирусовите ладии се нуждаели от цели 20 дни, за да стигнат от река Ганг до остров Цейлон, „модерните“ римски кораби изминавали същото разстояние само за седем дни. От сведението на Ератостен узнаваме следователно, че тръстиковите лодки с египетско въоръжение, подобно на нашето, са изминавали около 75 морски мили, или близо 140 километра на ден, тоест са се движили със скорост над 3 възела.

Ала Индийският океан не е Атлантическият океан. Възможно е египтяните да са излизали и извън Гибралтар, ала не се е запазил паметник за това събитие. Финикийците са пращали многобройни кораби през Гибралтар до колониите си по атлантическото крайбрежие на Испания, Африка и Канарските острови. Те са познавали плавателните води покрай бреговете, откъдето отпътувахме. Тайната около най-старите плавания в океана, който заливаше задната ни палуба, пращаше хвърчащи риби на борда и ни тласкаше непрекъснато напред, стана още по-примамлива, докато лежахме, забили нос в учените съчинения. Струваше ни се, че ние самите сме древни мореплаватели и че четем за себе си и за епохата си. В книгите се виждаха мексиканци, които наливат вода в амфора от кози мях, виждаха се египтяни с папирусов спасителен пояс през рамо. Използвайки унеса ни, маймунката с чудеща се муцуна се вмъкна и задигна „назометъра“ ми, с който мерех ъгъла на полярната звезда.

„Брадати мъже се носят на запад в Атлантическия океан“ — закачих в едно съобщение директора на Мексиканския археологически институт, заявявайки подигравателно за брадатите олмеки, положили основите на най-старата култура в Мексико.

Само когато Нормън измъкваше малкия радиокуфар от сандъка, на който спеше, древността се изпаряваше сякаш под замаха на вълшебна пръчка. В продължение на няколко минути се връщахме в истинския си съвременен свят. Дик Ерхърн, радиолюбител от Флорида, беше построял апарата. Скоро, след като изгубихме връзка с Мароко, неочаквано чухме в слушалките глас:

— LI2B, LI2B тук LA5KG, Крис Букели от Осло!

Оттогава той ни придружаваше в магическата кутия през целия океан. До него се наредиха, освен конструктора на радиото ни Дик W4ЕТО от Флорида, Юст, LA7RF, от Олесун, Франк, I1KFB, от Генуа, Хърб, WB2BEE, от Ню-Йорк, Алекс, UA1KBW, от Ленинград, и мнозина други, чиито гласове биха се сторили на древните хора, че са духове от вълшебната лампа на Аладин. Те се носеха невидими над морето и оживяваха в малката ни кутия посред козите мехове и глинените делви. Чрез тях роднини и приятели узнаваха, че сме здрави и читави. Подобно на нас и те бяха закачили на стената в стаята си карта на Атлантическия океан и от време на време нанасяха положението ни. Когато достигнахме средата на пътя, отправихме приветствия до У Тан и държавните глави на страните, от които произлизахме. Ръководителите на двете свръхвелики държави на изток и на запад ни изпратиха приятелските си поздрави, които получихме още същия ден. Щом Нормън затваряше своята „кутия на Пандора“, тутакси се връщахме в древността, накърнена за малко от съвременността, която изпълваше каютата с хор от квакащи металически гласове на радиолюбители от всички мислими страни, предлагащи ни доброволните си услуги. Когато гласовете заглъхваха, оставаха само бълбукането на водата, плисъкът на вълните, скимтежът на въжетата. Отново светът ни се свеждаше до безпределния океан, хвърчащите риби, някой и друг зелен гръб, който се плъзгаше покрай нас в безкрайните дълбочини.

Брадати мъже! Това беше едно от последните ни шеговити съобщения. Съдбата ни държеше в свитата си шепа. Опашката висеше под водата и улесняваше вълните да се разбиват свободно в задната стена на кабината, както се стоварва прибой в пясъчен бряг. В локвата на задната палуба живееха дребни рибки. Ако не ни застигнеше буря, за две седмици щяхме да се доберем до суша с каюта и предна палуба претъпкани с храни и товар. Но ако ни сполетеше буря, щяхме да се превърнем в развалина. Откакто бяхме напуснали Мароко само корабът „Африкански Нептун“ беше увековечил „Ра“ в морето с издуто платно. За да се видим от разстояние, трябваше да плаваме с въже на кръста. От седмици пред очите си имахме само собствените си образи и най-близките части на ладията, та ни се струваше, че е възхитително да се погледне „Ра“ отдалече. Жорж отплува с подводна камера, яхна една вълна и сне лодката в движение така, както други ни биха видели отстрани.

На 7 юли папирусовият кораб все още имаше великолепен вид със златния си висок нос и виненочервеното платно, което беше силно опънато, понеже духаше източен вятър право в гърба ни. Ако се разразеше буря обаче, „Ра“ не би изглеждала повече така напета и на филма от експедицията щяха да липсват снимки, направени в открито море на разстояние. Кой знае дали нямаше да се повредят и всички филми, заснети от Карло. Затова при следната връзка по радиото с Италия наредих на жена си Ивон да потърси кинооператор, за да ни пресрещне с малка яхта в океана пред Антилите. Макар да не се издадох с една-единствена дума пред членовете на експедицията считах взетото решение и за разумна проява на предвидливост. Носех отговорност за живота на шестимата си другари, за които бях длъжен да се погрижа, преди да помисля за себе си.

Какво да ни донесе кинооператорът? Всички пожелаха плодове, Сантяго кутия шоколад. Нищо друго. Имахме повече хранителни припаси, отколкото можехме да изразходваме. Солено месо, свински бутове, наденици, делви и кошове с мед, яйца, масло, сушени плодове, орехи, лешници, египетски пексимет. Предната палуба и левият борд продължаваха да бъдат толкова претъпкани с провизии, че нямаше място къде да стъпи човек.

Брадати мъже. Единствен Юри стоеше на колене в локвата на кърмата, за да се бръсне. Червеникави и черни бради. На Абдулах му порасна косата. Черни и бели ръце теглеха едно и също въже. Така е било и в древността. Нищо ново. Староегипетските стенописи показваха русокоси и чернокоси мъже, строящи дружно папирусови ладии. Под пясъка, където направихме „Ра“, в основата на собствената си пирамида фараонът Кефрин, син на Хеопс, е погребал царицата си, като в рисунката, в която я е увековечил, тя е със златисторуса коса и сини очи. В стъклените шкафове на Каирския музей сред мумиите с прави черни коси се вижда и Рамзес II с мека руса свилена коса на мумифицирания си череп с гърбав нос. Северните страни нямат право да смятат, че русите коси и светлата кожа са тяхна привилегия. Хора с руси коси са се срещали в средиземноморските страни на Мала Азия и Северна Африка още в епохи, когато викингите не са се били явили на север. Ако трябва да се търси някаква връзка, ще бъде по-правилно да се тръгне от юг на север, понеже ерата на викингите е почнала три хиляди години, след като фараонът Кефрин е погребал своята синеока и русокоса съпруга до величествения кедров кораб на баща си в Египет.

Руси мъже с бради. Те бяха толкова обичайни сред коренното население от Атласките планини, колкото и сред берберите в равнината около Града-слънце по мароканското крайбрежие, чиито потомци се срещат и до днес. От бреговете на Африка те бяха отплавали с жените и овцете си в Атлантическия океан и се бяха заселили на Канарските острови като туземци „гуанче“.

Руси мъже с бради, които не са викинги, защото са строили пирамиди и са се кланяли на слънцето, се срещат и във всички легенди, свързани с древните американски култури от Мексико до Перу. Из цяла тропическа Америка, навсякъде където има развалини на пирамиди и колосални статуи, представляващи останки от отколешни епохи, испанците са чували, че те не са първите бели брадати хора, идващи отвъд Атлантическия океан. Легендите разказват подробно за преселници със същия външен вид, както испанците, които научили скитническите прадеди на индианците да строят кирпичени къщи, да живеят в градове, да издигат пирамиди, да пишат на хартия и на камък, накъсо казано, навред белите брадати били тачени, защото се били смесили с местните туземци и положили първите основи на по-късния културен разцвет. Самите индианци не са имали бради. Испанците са се възползували от сказанията, за да завоюват Мексико и Перу, ала не те са създали легендите. Хиляда години, преди да се явят испанците, художниците на Мексико и Перу са ваяли керамични и каменни фигури на брадати мъже. Преди викингите да заплават в Атлантическия океан, маите са рисували бели хора със златисти къдри в морско сражение на атлантическия бряг в Мексико. Когато преди няколко десетилетия американски археолози отворили една гробница, богата с багри и украсена с колони, в една от най-големите пирамиди на Чичен Ица, намерили великолепни стенописи, от които направили копие с най-малките подробности, преди влажният тропически климат и туристите да са заличили и отнесли всичко. Рисунките изобразявали драматично сражение на голи бели хора, плаващи в жълти ладии с издигнат нос и кърма. Както в релефа от древна Ниневия, във вълните се откроява огромен рак, обкръжен от риби, и показва, че мореплавателите или идват от океана, или се опитват да избягат в океана. Белите мореплаватели са пресрещнати на сушата от тъмнокожи войни с пера в косата, които им завързват ръцете зад гърба, скалпират русите им коси и поставят един от тях на жертвения олтар, докато други скачат голи от обърнатата им лодка и дългите им жълти къдри се развяват във вълните сред скатове и морски риби. Част от белокожите са теглени безжалостно за жълтата коса, а част от тях са стегнали нещата си и спокойно се отдалечават по брега с големи вързопи на гръб.

Коя легенда или историческо събитие са се опитали да увековечат маите в една от своите най-важни пирамиди векове, преди да пристигнат испанците? Никой не знае. Тримата американски археолози, които са снели копия на стенописите, са отбелязали трезво, че храмовите портрети на светлокожи хора с жълта коса „дават основания за множество интересни размишления, когато речем да ги идентифицираме“.

На борда на „Ра“ разсъждавахме дълго и предълго върху възможните хипотези, докато природните стихии ни тласкаха все по-близо до Мексиканския залив, без да гребем или да полагаме някакви усилия. Не си правехме никакви илюзии, че бихме могли да съперничим на древните професионални моряци по отношение на сръчността. Нормън беше единственият ни моряк, ала през живота си не беше виждал тръстикова ладия. Папирусови лодки беше виждал Абдулах, но той пък никога не беше зървал море. Изобщо не бихме съумели да управляваме тръстикова ладия с египетско ветрило в непостоянните плавателни води около Цейлон. Нито бихме се справили с финикийски плавателен съд, движещ се между Мала Азия и Рио де Оро, плаване, което дори само в една посока е много по-дълго от разстоянието между Рио де Оро и Южна Америка. Но поне бихме могли да подражаваме на древните моряци, станали жертва на буря покрай бреговете на Африка и изгубили способността да се управляват.

Околовръст на небосклона висяха дъждовни облаци, на равни промеждутъци се изливаше дъжд и ни измиваше, нас и палубата. Папирусът се намокри и натежа, водата на задната палуба взе да пълзи бавно, ала все по-осезаемо напред по тясната ивица откъм наветрената страна на кабината, откъдето бяхме изместили отдавна всички товари. Основата на мачтата откъм десния борд беше притиснала папируса и образувала дупка в тръстиковото дъно, където се задържаше морска вода. Не по-високо лежеше и наветрената страна, чийто папирус беше подгизнал. Напротив, откъм подветрената страна трябваше все още да се протягаме над фалшборда, за да докоснем гребените на минаващите вълни.

Намирахме се вече толкова близо до континенталния бряг на Южна Америка, че ни посетиха първите птици от Новия свят. Над мачтата летяха красиви tropic birds^[46] с дълги развяващи се пера в опашката. Акула ни издебна отзад и се нахвърли яростно върху спасителния кръг, който влачехме на буксир с дълго въже. Членовете на екипажа, които никога не бяха виждали акула, се изплашиха здравата, когато Карло се провикна, че нещо е нападнало спасителния кръг. Малко по-късно се приближи двуметровият хищник, плавайки величествено с гръбна перка над водната повърхност. Щом настигна „Ра“, животното отново се разяри, обърна се със светлия си корем нагоре, разтвори паст, скри се под папирусовите снопи. Дали не обираше полепналите по дъното вкусни гъши мидички с дълги мустачета? Каквото и да обираше, акулата представляваше опасност за въжетата. Поучен от опита на ниския сал „Кон-Тики“, наведох се над фалшборда и хванах грапавата опашка, напомняща стъклена хартия. Тогава видях, че хищникът има зейнала рана на гърба и две големи риби-лоцмани са се прилепили плътно до раната. На два пъти докоснах опашката, ала подветреният борд беше толкова висок, че щях да бъда повлечен, ако я хванех по-здраво. Внезапно се спусна великанът Жорж и заби харпуна си в тялото на акулата. Звярът се замята така свирепо, че водата се разпени около опашката, сетне прехапа якото харпунно въже, което увисна в ръцете на египтянина. След миг изчезна в дълбочините, отнасяйки последния харпун на Жорж.

Наново потънахме посред бял ден в романтични сънища върху неразрешените загадки на древността. Нормън беше изучавал в училище, че Америка е била непознат свят, докато от Европа не са дошли прадедите му, за да донесат своите познания и култура. Политиците бяха издигнали това твърдение в догма, защото повечето от школските учебници са написани от изолационисти: ацтеки, маи, инки произлизат от първобитните диваци, разселили се от Сибир през Аляска в целия континент. Европа беше получила своята цивилизация от Мала Азия и Африка през Крит и други острови в тясното Средиземно море, но Америка не беше получила нищо през широкия Атлантически океан. Според тези теории първобитните кораби са можели да следват само бреговете и рифовете, ала не и да плават надалече в открито море. На Нормън сега се отдаваше сгода да се запознае и с доводите на дифузионистите. Бяха ли цивилизациите на индианците от Мексико и Перу съвършено различни от културите на вътрешното Средиземноморие, поставило основата на европейските цивилизации?

В действителност разликите не бяха чак толкова значителни — изтъкнахме Сантяго и аз. Съществуваха достатъчно тънкости за специалистите, които се ровят в подробностите. Но ако обикновеният любител, който не се задълбочава в дебелината на глинените чирепи или шарките на памучните тъкани, речеше да обхване едрите белези на приликите, положително щеше да се смае от успоредицата.

С устремна скорост, каквато Старият свят не е достигал никога, редица диви племена от джунглите и пустините в централните части на Америка са успели да изравнят преднината на Стария свят само за няколко века преди нашата ера, докато всички други представители на коренното население на Америка, макар да са живеели в по-благоприятни климатични пояси на север и на юг от тропическите области, са продължили да водят първобитния начин на живот на своите прадеди чак до появата на европейците. Кога точно дивите племена от Мексико и Перу са получили забележителния тласък, който им е позволил да извършат невероятния скок от пълна изостаналост към висша цивилизация, днес не би могъл да каже ни един изследовател. Сигурно е все пак, че най-древните култури на Америка са достигнали пълния си разцвет много преди нашата ера и все пак, след като цивилизованите народи от Мала Азия са били отбелязали върха на постиженията си и вече са плавали отвъд Гибралтар, полагайки основите на значителни колонии по атлантическото крайбрежие на Африка.

Какво е предизвикало внезапното преобразование в гъстаците на джунглата по атлантическото крайбрежие на Мексико и в пясъчните дюни на най-близката брегова ивица в Перу? Изведнъж слънцето е било обявено за божество. Независимо че сред дърветата на девствените гори е било сенчесто и влажно, а сред сухите пясъци слънцето е жарело безмилостно, индианците и в Мексико, и в Перу внезапно и приблизително по едно и също време почнали да строят стъпаловидни пирамиди в чест на слънцето, изхождайки от едни и същи принципи, под заповедите на своите всевластни владетели-първожреци, които са твърдели, че произлизат от слънцето и че имат божествен произход. В семействата на владетелите-първожреци са се извършвали бракосъчетания между братя и сестри, за да се запази колкото се може по-чиста божествената им кръв. Владетелите-първожреци са заповядали да се прекъснат индианските племенни танци около тотемния стълб, да се сложи край на жертвоприношенията в чест на невидими духове и свръхестествени чудовища, тъй като занапред е трябвало да се изучава и обожава слънцето. В Мексико и по крайбрежието на Перу червенокожите престанали да строят колиби от клони и тръстика за цялото семейство. И в двете области почнали да секат кирпичи „адобе“ със същия вид и по същата рецепта, която са били отличителни за Средиземноморието от Месопотамия до Мароко в течение на хилядолетия. Избран вид пръст се е забърквал с плява и вода, калта се е пресовала в правоъгълни дървени калъпи, кирпичите са били вадени чрез обръщане и сушене на слънце, като са се получавали „адобе“ с еднообразна форма и размери. Докато околните индианци продължили да живеят във вигвамите, колибите от клони, листа и трупи на прадедите си, обожателите на слънцето в Мексико и Перу се пренесли в приветливи кирпичени къщи, построени точно, както в Стария свят, често по на няколко етажа, с тераси и водосточни улеи на покрива, разположени една до друга, за да се получи регулирано селище с улици, канализация и акведукти.

Макар изобретяването на кирпичите да е позволявало на избраните племена от Мексико и Перу да строят храмове на слънцето, чиито развалини са се запазили до ден-днешен в джунглата и пустинята подобно на истински хълмове, те пак са отивали в планините, за да ломят и дялат гигантски блокове с майсторство и техника, чиито равностойни образци не се срещат в други части на света извън ограничения малък пояс от Месопотамия и Египет до Града-слънце в Мароко. Олмеките от Мексиканския залив, които са разполагали в изобилие с дървен строителен материал и кирпич, са изминавали големи блатисти области, за да търсят здрави скали, където да направят своите каменоломни. Горе-долу хиляда години преди нашата ера те са пренасяли каменни блокове с тежест до двадесет и пет тона всеки на разстояние сто километра през джунгли и блатисти местности до храмовото си светилище в Мексиканския залив, където били изсекли вече кирпичи за постройката на стъпаловидна пирамида, ориентирана по слънцето и висока тридесет метра. Кой в Европа е имал вдъхновението да издигне сграда колкото десететажна къща преди три хиляди години В Египет обичаят да се зидат стъпаловидни пирамиди от кирпич в чест на слънцето е бил отдавна изоставен, когато олмеките са почнали да строят своите пирамиди. Но в Мала Азия, задния двор на финикийците, слънцето е продължавало да бъде обожавано в храмове от върха на пирамидите „зикурат“. Тъкмо тези пирамиди, а не пирамидите от Гиза в Египет, имат поразителни прилики с пирамидите на олмеките и прединките от Америка.

За рекордно късо време преди нашата ера индианците от джунглата в Мексиканския залив са проникнали във всички тайни на календара и са натрупали познания, за чието събиране на Стария свят са били необходими хилядолетия. Египтяните, вавилонците, асирийците са живели в открити равнини или в пустинни области и са можели да наблюдават безпрепятствено цялото въртящо се небе през повечето от нощите през годината. Финикийците са се възползвали от плодовете на това прастаро културно наследство, което им е позволявало да плават в открито море, без да виждат сушата. Как са успели индианците от джунглата да им отнемат тази преднина и да излязат първи в надпреварата, след като са живели сред исполински дървета, от които се е стичал дъжд, след като обзорът в девствената гора не е стигал по-далече от замаха с първобитните брадви? Въпреки това индианците от джунглата са имали по-точен календар от испанците, които ги „открили“. Дори нашият григориански календар днес не е толкова точен, колкото календарът на индианците мая от Мексиканския залив в епохата преди Колумб. Те са стигнали до заключението, че астрономическата година се състои от 365,2420 денонощия, а това прави само едно денонощие по-малко на всеки 5000 години. Нашият съвременен календар обхваща 365,2424 денонощия, та се получават ден и половина в повече на всеки 5000 години. Подобна точност не е можела да се постигне така бързо и просто. Изчислението на маите за дължината на годилата е било следователно с 8,64 секунди по-близо до действителността от нашия модерен календар. Техните по-стари съседи, които бяха погребали своя крал-слънце в каменната пирамида, по която се стичаше дъжд, когато я посетихме в Паленке, бяха оставили надпис, където се поменава, че 81 месеца възлизат на 2392 дни. С други думи астрономическият месец се е равнявал на 29,53086 дни, изчисление, което се отклонява само с 24 секунди от фактическото положение. Маите са получили основите на астрономическите си познания от по-старите олмеки, които още преди нашата ера са издълбали точно летоброене на красивите си каменни паметници. По онова време не е съществувало системно летоброене. Нулевата година на модерното летоброене е почнала от 1 януари на годината, за която се е приело, че се е родил Христос. Нулевата година в мохамеданското летоброене е годината, в която Мохамед избягал от Мека в Медика. Преизчислена по нашия календар, тя се пада в 622 година от нашата ера. Летоброенето на будистите започва с раждането на Буда, тоест в около 563 година преди нашата ера. Нулевата дата в прастария календар на маите, преизчислена по нашето летоброене, се пада на 12 август 3113 година преди нашата ера. Какво е отбелязвала тази странно точна начална дата? Никой не знае. Някои смятат, че индианците са се спрели на нея случайно, за да имат с какво да почнат календара си, други предполагат, че са я свързали е определено съзвездие, което може да е било наблюдавано дълго преди културата да почне да процъфтява в Америка. Първата династия на фараоните в Египет води началото си между 3200 и 3100 година преди нашата ера, тоест съвпада с летоброенето на маите. Ала доколкото е известно, в този ранен период не е съществувала никаква цивилизация в американската страна на Атлантическия океан. Ако приемем, че дивите червенокожи са се заселили в Мексико преди най-малко 15 000 години и са изчакали, докато разцъфне внезапно смайващата цивилизация на олмеките няколко века преди нашата ера, защо са поставили началото на летоброенето си точно в периода, когато са почнали да процъфтяват в Месопотамия, Египет и Крит най-древните култури на света?

Защо маите са наследили календар, отличаващ се с точност до секунди, а са избрали за зачатък на летоброенето си епоха, в която прадедите им са били варвари и олмеките, доколкото ни е известно, не са били дори започнали астрономическите си наблюдения в Америка? Не разполагаме с отговор. Знаем само, че началото от летоброенето на маите е „4 Ахау 2 Кумху“, това прави 12 август 3113 преди нашата ера. Знаем също, че техните мексикански приятели, ацтеките от високите плата, са имали писмени и устни паметници, разказващи, че цивилизацията в Мексико е възникнала, когато се явил бял брадат мъж, произлизащ от слънцето и пристигнал в Мексиканския залив със свита от книжовници, астрономи, архитекти, жреци и музиканти. Маите са го нарекли „Кукулкан“, ацтеките „Кецалкоатъл“. И двете названия означават „крилат змей“. Кой е носил това странно име не е известно. Крилат змей често с огромни размери е нарисуван в някои от гробниците на египетските фараони, както в много от древните папируси. Смесицата от птица и змия като символ на божественост от двете страни на Атлантическия океан не изглежда така чудновата, ако се вземе пред вид обстоятелството, че хищните птици, змиите и котките са били трите отличителни знака за личността на владетеля-слънце в Месопотамия, Египет, Мексико и Перу. Точно в тези страни украсата на главата и емблемите на владетеля-слънце са съдържали глави и често цели фигури на трите вида свещени животни. Не по-малко важни за Месопотамия и Египет са били човеците птици, обкръжаващи в символичните рисунки владетеля-слънце и бога-слънце. Те се срещат и в Мексико, и в Перу, където точно както в Египет са изобразени като човеци с птича глава и крив клюн, помагащи често на владетеля-слънце при плаванията му в сърповидните папирусови ладии. От Перу човеците птици са стигнали до Великденския остров, където също са представени с тръстикови лодки. Ала не на тези символични рожби на въображението се приписва заслугата, че са донесли културата в тропическа Америка. Носителите на цивилизации са били съвсем обикновени хора според преданията на маите, ацтеките и инките. Различавали са се от индианците главно по това, че имали мустаци, брада и бяла кожа. Те не са летели, а са ходили пеш в джунглата с наметало, тояга, сандали, и са научили местното население да пише, да зида, да тъче и да се кланя на слънцето като върховно божество. Най-старите летописци на Америка са ги проследили от първото им пристигане в Мексиканския залив до високите котловини на ацтеките и гористия полуостров на маите, а по-нататък през тропическия гъстак на юг към Централна Америка. Индианците от цялата империя на инките от Еквадор до Перу и Боливия имат едни и същи предания, че цивилизацията била донесена от бели брадати мъже, които под водачеството на владетеля-слънце „Кон-Тики-Виракоча“ се заселили на Острова на слънцето в езерото Титикака. По-късно доплавали от острова с флотилия тръстикови лодки, за да се установят на брега и издигнат пирамиди в чест на слънцето, които може да се видят и днес сред развалините на древното светилище Тиаунако. Нападенията на войнствени племена са принудили тези носители на култура да се придвижат на север през Куско до пристанището Манта, разположено в точката, където линията на екватора пресича Еквадор. Там те взели курс право на запад и изчезнали в Тихия океан като „пяна във вода“. Оттогава названието „виракоча“ се е запазило и било дадено на пристигналите испанци, както и на останалите бели.

Не е задължително да вярваме, че зад тези сказания се крие истина, ала в такъв случай изглежда още по-чудно обстоятелството, че голобради индианци с гарвановочерни коси са се сетили да ваят, рисуват и описват хора с брада, светла кожа и руси коси, каквито срещаме в египетските гробници и в историческите паметници на Мароко и Канарските острови. Вярваме в ненадминатото ваятелско изкуство и астрономическите познания на индианците от джунглата, защото не можем да ги отречем. Но отхвърляме преданията им било защото са смесица от чужда за нас митология, било защото вярваме само на писмени доказателства. Забравяме, че древните културни народи на Мексико са имали писмо, че са пишели на хартия, дърво, кожа и камък. Забравяме, че са илюстрирали йероглифните си описания с реалистични рисунки. Олмеките, които преди нашата ера са издигнали паметници, където са изсекли дати, са оставили на по-късните поколения образи от два твърде различни човешки типа, които те са увековечили в колосални каменни статуи. Макар скулптурите им да са достигнали реалистично майсторство дори в най-малките подробности, те не отговарят на нито един от запазилите се в наши дни индиански типове. Първият тип е подчертано негроиден: топчесто лице, дебели бърни, сплескан, широк и къс нос. Този тип е получил популярното название „бебешка муцунка“. Вторият тип има изразен остър профил с издаден крив нос, малка уста, тесни устни, мустаци и брада. Археолозите са го нарекли подигравателно „чичо Сам“. Той е изобразен най-често с пищна украса на главата, дълго до земята наметало, колан и сандали. Със своя натрапващ се семитски вид и пътническа тояга в ръка този тип се среща в земите на олмеките и на юг, докъдето се простират преданията за белите хора. Модерни верски секти често са го използвали, за да изградят ученията си за „изгубените племена на Израел“ или за „свещената книга на мормоните“. Една статуя на носителя на култура Кон-Тики-Виракоча северно от езерото Титикака в Перу е била взета от испанците за „сан Бартоломео“ — „свети Вартоломей“. В негова чест бил създаден монашески орден, докато един ден недоразумението се изяснило и древната статуя с дългата двадесет сантиметра каменна брада била разбита на късове.

Негроидният тип на олмеките изглежда, напротив, войнствен и първичен. Често е предаден в гротесков танец, гърбав и крив, или под формата на каменна глава, поставена свободно на възвишението, като същевременно е толкова огромна, че може да тежи до двадесет и пет тона. Кой е бил „чичо Сам“ и придружителят му „бебешката муцуна“? Кой от двамата е бил олмек. Нито един! „Олмек“ е име, измислено в наши дни, защото изобщо не знаем кои са били и двамата.

Олмеките са умеели да пишат. Ацтеките и маите са заели писмеността от тях, макар да са предпочели да си създадат съвършено различни йероглифи, тъй че един мексикански народ не е можел да разбере другия. Лесно е да се усвои писмеността, ала не и да се изобрети азбуката. Трудността се състои в изискването да се стигне до хрумването, че думите може да се изразяват и с безгласни знаци, които могат да се запазят. Щом човекът се е досетил, по-нататък е било твърде просто да се измислят нови знаци, букви, руни, клинове или йероглифи. В Средиземноморието народите са си предавали изобретението един на друг. Дали олмеките са открили изкуството да се пише по бреговете на Мексиканския залив? Изнамирането на хартията е било кажи-речи естествена последица от изобретяването на писмото. Древното население на Мексико е произвеждало и хартия за писане. Не от смляна дървесна каша, както я произвеждаме ние, а по същата рецепта, която се е използвала за приготовлението на папирус от старите египтяни и финикийци. Те са употребявали тръстика и други влакнести растения, които първо са киснели, размеквали, очиствали от плаващи целулозни тъкани. След това са тепали напреко и надлъжно с особени чукове мокрите влакна. Получаването на истинска хартия по този начин е толкова сложно, че модерният Институт по папируса в Кайро е правил опити няколко години, докато накрая Хасан Рагаб успял на практика да възстанови древния способ за производство на хартия. А индианците в Мексико са овладели същото изкуство до съвършенство, преди да се явят испанците, и по подобие на финикийците са произвеждали книги. Тези книги, които испанците са нарекли „кодекси“, не са имали обрязани страници както в Европа, а са се навивали на руло. Цялата книга се е разгъвала като единична широка лента подобно на папирусовите рула. Текстът е бил написан с йероглифи и е бил богато украсен с цветни рисунки, както в египетските папируси. Между другото в тези книги се е говорело и за брадатите мъже.

Докато хиляди индиански племена на север и на юг са живеели при условия на каменния век до появата на европейците, техните родственици от джунглата и пустинята на един взаимно свързан пояс от Мексико до Перу са издирвали с опитното око на миньори рудници, за да извличат злато, сребро, мед и калай. Медта и калая са съединявали така, че са ковали сечива от бронз, точно както са постъпвали и културните народи от отвъдната страна на Атлантическия океан. Златари от Мексико през Панамския провлак до Перу са майсторели филигранови украшения под формата на брошки, игли, пръстени, звънчета от злато и сребро, често инкрустирани със скъпоценни камъни, чиито равностойни образци са били в състояние да направят само най-изкусните ювелири на Стария свят. Именно това златарско изкуство се е превърнало в проклятие за тях, защото безкрайните съкровища от благородни метали в Мексико, Централна Америка и Перу са привлекли конквистадорите, следващи Колумб по петите, далече по-силно от простите каменни и кокалени изделия на останалите американски червенокожи, оценени едва от модерните етнографи.

Същите индианци, които внезапно почнали да дялат камъни, да секат кирпичи, да извличат метали, да произвеждат хартия, да проникват в дълбоките тайни на календарната година, да записват племенните хроники, са съумели да кръстосат два вида див памук, за да се получи изкуствен вид с толкова дълго влакно, че се е оправдавал трудът да бъде отглеждан в памучни ниви. Щом бил обиран, памукът бил влачен и преден точно така, както в Стария свят. А когато преждата станела достатъчно дълга, била боядисвана с разни трайни цветове и била насновавана точно на двата типа лежащи и стоящи станове, които са се използвали през древността и във вътрешното Средиземноморие. Чак тогава били произвеждани изтънчени тъкани, които понякога превъзхождали най-разкошните тъкани в света.

Преди да бъде изнамерено грънчарството, културните народи от цяла Северна Африка в зората на своето развитие са почнали да отглеждат кратуни, които пробивали, за да държат в тях вода. Това растение е било толкова важно и разпространено, че се използва и до днес за същата цел сред строителите на тръстикови лодки от Етиопия до Чад. По един или друг начин кратуната е стигнала и до културните народи в Мексико и Перу, където е била употребявана точно за същата цел и е била едно от най-полезните растения по времето, когато дошли испанците. Ако кратуни са били отнесени от океанските течения до американския бряг, трябва да приемем, че не са били унищожени от акули, не са били пробити от червеи, нито са изгнили и че са ги намерили индианци, които са се досетили какво е предназначението им.

Независимо от кратуните, които земеделците, отглеждащи памук, са употребявали повсеместно, американските червенокожи са открили и грънчарството. Те са месели, формовали, оцветявали и пекли глината, за да получат съдове за вода. Произвеждали са делви, стомни, гърнета, вази със и без столчета, бърдучета с човки, кръгчета за вретена, свирки и фигури със същия общ вид и със същите отличителни подробности, каквито са имали изделията на древните грънчари от Месопотамия и от Египет. Дори майсторски произведения като тънкостенни стомни във формата на четирикраки животни с пъпка на гърба, за чиято направа са се изисквали сглобяеми кухи калъпи, са се срещали сред грънчарите отсам и отвъд Атлантическия океан. Не липсват плоски и цилиндрични печати и щампи от печена глина за подпечатване или за щампосване на тъкани чрез натиск или търкаляне. Ала най-чудноватото е може би, че в гробниците на олмеките от епохата преди нашата ера, както и в древните гробници на Месопотамия се намират малки керамични кученца, возещи се на истински колелца точно, както са направени модерните играчки. Това е особено забележително, понеже един от основните доводи на изолационистите до тази находка беше, че колелото не е било известно в предколумбова Америка.

Откъде впрочем маите и инките са взели своите особени кучета, каквито ни са известни от паметниците на изкуството и от многобройните грижливо мумифицирани животни, погребани заедно с господарите си в гробниците на прединково Перу? Никой не знае. Те са развъждали породи от неустановен произход, които са се различавали от ескимоските кучета с рунтава козина и извита опашка, каквито са били познати и на другите индианци. Тези кучешки породи имат поразителна прилика с мумифицираните животни на древен Египет. Обичаят да се мумифицират кучета и птици е бил толкова разпространен в Перу, колкото и в Египет.

Никаква мумия на животни или на хора не би се запазила в климата на джунглите, но знаем, че важни личности са били балсамирани, за да им се осигури вечен живот, защото стотици грижливо балсамирани мумии са се съхранили в пустинните гробници на Перу. Одеждите издават високия им ранг. Ала докато едни перуански мумии имат права черна коса, други имат червеникава или дори руса, вълниста мека коса. Също ръстът на погребаните е толкова голям, че образува очевиден контраст с индианците, които днес живеят в Перу и минават за едни от най-дребните народи в света. Изпразнени от вътрешностите, натъпкани с памук, разтрити със специални вещества, ушити и обвити в мумийни облекла, накрая снабдени с мумийна маска, поставена пред лицето, прединковите мумии следват традиционна рецепта, чиито основни елементи са добре познати в Египет. Снажният владетел-слънце, който лежеше проснат със своята украса под петтонния капак на каменния саркофаг в пирамидата от Паленке, е имал също маска на лицето. Дългото тяло е било обвито с червени ленти, остатъци от които са се запазили по костите. Но никакво балсамиращо изкуство не е можело да спаси тленните му останки в дъжделивия климат на джунглата.

Било е естествено един мексикански владетел-първожрец да бъде увит в червени дрехи и саркофагът да бъде боядисан в червено. Червеният цвят е бил свещен за Мексико, а в Перу са били пращани нарочни експедиции на север покрай брега с големи балсови салове и тръстикови лодки, за да събират и доставят специални червени миди. Но и предназначението на финикийските колонии по атлантическото крайбрежие на Африка е било да се задоволи острата нужда на древните народи от червена боя, която се е приготовлявала от пурпурните охлюви.

И в Мексико, и в Перу индианците са създали многобройни обичаи, които не се срещат у другите червенокожи. Някои от тях са били толкова странни, колкото и забележителни. Те са обрязвали момчетата, ала същият религиозен обичай е бил разпространен и сред редица културни народи в Мала Азия. Жреците на слънцето, които не са имали истинска брада, са можели да косят изкуствена брада точно, както е бил обичаят и в Египет. Изчаквали са съзвездието Плеяда да изгрее на небосклона, за да почнат жътвата. Такъв е бил обичаят и сред някои културни народи от вътрешното Средиземноморие. Лекарите в Мексико и още по-подчертано в Перу са правили трепанация на черепите на пациентите си, било за да упражнят магическо въздействие, било за да лекуват черепни спуквания. Когато испанците пристигнали в Америка, извънредно трудното изкуство на черепната трепанация се е прилагало в крайно ограничени географски области. Обхващало е само тесния пояс от Месопотамия до Мароко и Канарските острови, заселени от племената гуанче.

Малките подробности във всекидневния бит не са били особено различни, въпреки разстоянието между Средиземно море и Мексиканския залив. Семейният живот и общественото устройство са следвали, общо взето, едни и същи образци в тези държави с диктатура на духовенството. Сечивата са се различавали по второстепенните белези. Земеделците от Мексико и Перу обработвали терасовидни ниви, които били изкуствено напоявани с акведукти и торени с животински тор точно, както се е обработвала земята в Средиземноморието. Изолационистите сами са посочили забележителни съвпадения в подробностите на мотиките, кошниците, сърповете, брадвите. Рибарите отсам и отвъд Атлантическия океан са плетели еднакви мрежи с тежести и поплавъци, използвали са едни и същи серкмета и въдици. Музикантите са думкали кожени тъпани, надували различни тръби, тромпети с мундщуци, свирки, понякога дори тръстикови флейти, кавали и всякакви звънци. Изолационистите сами са изтъкнали прилики в устройството и въоръжението на армията: обичаят да се използват платнени шатри при походи, обичаят войниците да носят щитове с фигури, символизиращи частта им, обстоятелството, че прашката, която е била непозната на индианците, дошли през Беринговия проток, ала е била отличителна за древните воини на Мала Азия, внезапно се е превърнала в едно от най-важните оръжия в целия прединков културен район. И дифузионистите, и изолационистите са съгласни, че съществуват набиващи се на око прилики в набедрениците и наметалата на мъжете, в дрехите на жените с колани на кръста, игли на раменете, в кожените сандали и във въжетата, произведени по едни и същи начини. Украшения, метални огледала, щипки, татуировки, ветрила, слънцебрани, носилки за знатните големци, дървени подложки за главата, заместващи възглавниците, еднакви везни и теглилки, игра на дама, кокили, пумпали и безкраен низ от успоредици в образците и шарките. Всъщност, общо взето, не зее особено дълбок ров между онова, което малоазиатските и египетските народи са създали, когато Европа е тънела във варварство, и онова, което са заварили испанците, когато са пристигнали в Америка две хиляди години по-късно. Те са дошли под знака на кръста, за да донесат на индианците от отвъдната страна на океанското течение нова вяра, чиято люлка пак се е намирала в Мала Азия.

Съпоставяхме, чоплехме, анализирахме всички тези странности, докато същото течение влачеше тръстиковата ни ладия все по-близо до тропическа Америка. Въпреки всичко като че лодката, на която седяхме, съставляваше една от най-значителните успоредици. Задницата потъваше по-дълбоко и по-дълбоко. Тя беше ахилесовата ни пета. Нашите лодкостроители от Централна Африка първоначално изобщо не искаха да направят кърмата. Не бяха свикнали да строят кърмова част, защото не е имало кой да ги научи. Напротив, индианците от Перу са свикнали да извиват високи кърми, защото изкуството се е предавало неизменено от баща на син. У тях се беше запазила първоначалната форма на полумесец, която са изобразили най-древните грънчари в страната. Езерото Титикака беше единственото място в света, където и в наши дни продължаваха да се издигат ветрила на тръстиковите ладии. Не по-малко странно беше, че те се опъваха на разкрачена мачта, каквато е била отличителна и за старите египтяни. Накрая само в езерото Титикака и сега се строяха действително яки тръстикови лодки с два извисени края и с въжени свръзки, които не са нарязани на парчета, а представляват непрекъснато цяло от палубата надолу през дъното точно, както древните художници бяха изобразили строежа на ладии в стенописите на гробниците в долината на Нил. Нашите приятели от Чад бяха завързали множество малки папирусови снопи на няколко пласта с нарязани къси въжета, съединени помежду си като верига. Макар да бяхме ги склонили да направят издигната кърма, единствено външното й очертание съвпадаше напълно с рисунките в Египет. Големите стари цивилизации никога не са проявявали към вътрешността на Африка онзи устрем, с който са се разлели по бреговете на Средиземно море и Мароко благодарение на корабите си. Сега за първи път се запитах дали не бе ме подвела географската карта. Бях докарал строителите на лодката си от Чад, защото в Стария свят не се срещаха по-добри майстори. Но нима древните цивилизации от двете страни на Атлантическия океан не представляваха общо наследство? В такъв случай индианците от езерото Титикака, най-важният и най-старият културен център на прединките, са получили своето изкуство да строят ладии по пътя на по-пряка приемственост от стоящите далече настрана негри будума в сърцето на Африка. Спомних си твърдението на изолационистите, че съществува непреодолимо разстояние между вътрешното Средиземноморие и Перу. Мигар бях допуснал да ме заблуди това възражение? Бяхме ли забравили, че испанецът Франсиско Писаро, който не бе имал на свое разположение крила, пътища или железници, също бе потеглил от Средиземно море и със своите съвсем обикновени войници се бе добрал до Перу така, както Ернандо Кортес бе достигнал високите плата на Мексико? Испанците бяха колонизирали областите от Мексико до Перу за едно-единствено поколение, същото поколение, което бе доживяло трите плавания на Колумб до Америка и обратно през Атлантика. Сега седяхме на борда на една папирусова ладия седмина души от седем различни народности, за да докажем колко си приличат хората на север и на юг, на изток и на запад. А не бяхме съобразили, че същите прилики са съществували и в отколешното минало, когато старите египтяни са съчинявали любовните си химни, а сирийците са усъвършенствали бойните си коли или финикийците са поставяли основите на собствената ни писменост и са кръстосвали моретата на кораби с мачти и платна.

Когато изтече първата седмица от юли, взех да се тревожа тайно. Надявах се, че корабът с кинооператора ще превари дъждовните облаци, които ни преследваха от няколко дни и застрашаваха да се превърнат в буря. Бяхме навлезли вече в участък, където почваше сезонът на циклоните. Другарите ми обаче посрещаха всичко с невъзмутимо спокойствие.

На 8 юли вятърът се засили, вълните се надигнаха. Като че зад небосклона се беше развихрила хала. Исполински вълни застигаха жалката ни задна палуба и за първи път заливаха изцяло кърмовата площадка, която бе издигната на високи стойки зад кабината. През нощта носихме тежка вахта. В непрогледния мрак вятърът виеше, свистеше, тътнеше, плющеше, ревеше, гърмеше. Сандъците, на които лежахме, се размърдаха и заиграха нагоре и надолу заедно с нас. Онези, които спяха откъм десния борд, се принудиха да изпразнят сандъците си, защото се напълниха до половина с вода. Прехвърлиха съдържанието им в сандъците на останалите, където водата проникваше по-слабо и не се изкачваше на повече от няколко сантиметра, сетне пак се изтичаше. Час по час вълните се стоварваха в задната стена на каютата, покрита с брезент. Бамбуковите стени се разтърсваха, солена вода се промъкваше навсякъде или над главите ни се изливаха водопади. Бяхме свикнали със скърцането на напречната греда, служеща ни за възглавница, макар Сантяго да вземаше хапчета за спане, ала от време на време се разнасяше по-остър, необичаен трясък, който ни караше да напускаме спалните чували. Платното се обръщаше и се блъскаше в мачтата. Влизахме в двубой с великана, който провиждахме в светлината на фенера, спъвайки се и удряйки се в делвите на Сантяго и почти непроходимата мрежа от въжета на Карло. В шест часа сутринта на следния ден стоях на площадката и се борех с буйния вятър, духащ откъм десния борд, като едното кърмово весло беше завързано неподвижно, а другото контролирах непрекъснато. Съвсем неочаквано морето около мене се надигна и погълна всичко. Лъскава водна равнина се разстла бавно около кръста ми, без особен шум или трясък покривът пред гърдите ми се изгуби под водата. Подир малко „Ра“ се разтърси силно, обърна се срещу вятъра тежко, толкова тежко, че за да не се свлека по наклонената площадка и да не падна в морето, се хванах здраво за греблото. Очаквах, че масивната разкрачена мачта ще повлече папирусовите снопи и ще обърне ладията. Но „Ра“ само се наклони на ребро, освободи се от водата и се изправи пак, въпреки че не изглеждаше както преди. Трябваше да коленичим на левия крак, за да се изправим на косия десен борд през дните, които последваха.

Кърмата провисна като плувен басейн, та трябваше да се завързваме, за да не бъдем отвлечени в океана, когато се къпехме на другото утро. Вълните продължиха да гърмят от двете страни на кабината. Откъм подветрения борд зад входа на каютата издигнахме преграда от празни кошове и въжета, покривайки ги със запасното платно, което досега не бяхме използвали. Навред се виждаха умрели хвърчащи риби. Въпреки че задницата спираше ужасно и въпреки че непрекъснато криволичехме в зигзаг, без да сме в състояние да управляваме лодката, силният вятър ни изтласкваше всеки ден с по 63 морски мили, тоест 116 километра, в посока към Америка. Тази скорост беше само с 30–40 километра по-ниска от средната дневна скорост, посочена за древните папирусови кораби от библиотекаря Ератостен. Наново ни посетиха tropic-birds с бели опашки, идваха от Бразилия или Гвиана, които сега се намираха на юг и югозапад. Настроението у всички членове на екипажа беше чудесно. Нормън влезе във връзка с Крис от Осло, който съобщи, че се опитал да помогне на Ивон, за да намери кинооператор в Ню Йорк. Крис се надяваше, че американецът ще може да ни пресрещне с някой кораб от Антилите.

На 9 юли установихме, че вълната, която беше заляла покрива на кабината, е проникнала през капака на една каца и я е напълнила с вода. Тя съдържаше близо сто килограма солено месо, което изхвърлихме по-късно. Внезапно дойде Жорж разстроен и съобщи нещо далече по-тревожно. Всички главни въжета, които откъм наветрената страна крепяха най-външното папирусово руло за остатъка на „Ра“, били прерязани, понеже подът на кабината ги е триел напред и назад под ударите на вълните. Жорж беше пребледнял, изгубил кажи-речи ума и дума. Спуснах се с Абдулах към отвъдната страна на каютата. Посрещна ни гледка, която няма да забравя никога. Лодката беше разцепена по цялата дължина. Дясното странично руло, което носеше едната основа на мачтата, се полюляваше бавно навън и навътре, отделено от тялото на ладията надлъжно. Крепяха го само въжетата на носа и на кърмата. Колчем го повдигаха вълните, виждаше се бистрата синкава вода. Никога Атлантическият океан не ми се е струвал толкова прозрачен, толкова бездънен, както когато го наблюдавах през този процеп в собствения ни малък папирусов свят. Ако Абдулах можеше да пребледнява, бих казал, че беше побелял. Със стоическо спокойствие, без да трепне гласът му, заяви хладнокръвно, че сега е настъпил краят. Въжетата се бяха протрили. Веригата беше разкъсана. Въжените примки щяха да се разплетат една подир друга, след някой и друг час папирусовите тръстики щяха да се изнижат и щяха да плувнат във всички направления.

Абдулах! Абдулах се беше предал! Жорж и аз останахме известно време като втрещени, неспособни да откъснем очи от зейналия отвор, който ту се отваряше, ту затваряше в нозете ни до завързаната основа на разкрачената мачта. С по една коляновидна обувка на всеки борд тя всъщност задържаше заедно двете части на лодката, иначе въжетата отпред и отзад също отдавна, щяха да са се протрили. Неочаквано до нас застана Нормън и се втренчи съсредоточено подобно на тигър пред скок.

— Не унивайте, момчета! — провикна се той сдържано.

В следния миг до един се раздвижихме. Карло и Сантяго измъкнаха рула въже, почнаха да мерят и да режат свръзки от най-дебелия сапан. Жорж се гмурна под вълните и преплува под „Ра“ с единия край на въжето. Нормън и аз се разпълзяхме навред, за да изследваме разядените свръзки, и да определим каква дължина въже ще бъде нужна. В дирята зад кърмата се носеха цели или натрошени папирусови стъбла. Абдулах размахваше чук и забиваше през снопите гигантската губерка, в която беше вдянал осеммилиметрово въже. Щяхме да се опитаме да зашием с игла „книжната си лодка“. Юри остана да дежури на кърмата сам час подир час. Най-напред Жорж преплува четири пъти напречно под „Ра“ с най-дебелия ни сапан, който опънахме през борда като четири големи чембера на бъчва, за да задържим снопите и да не допуснем да се разцепи разкрачената мачта във върха. След това египтянинът се гмурна под ладията точно там, където Абдулах забиваше грамадната губерка. Под водата Жорж измъкваше тънкото въже от иглените уши и го вдяваше наново, щом Абдулах вкарваше губерката празна на друго място. Така „закърпихме“ криво-ляво съдбоносния процеп, ала изгубихме много папирус, та десният наветрен борд се наклони още повече. Разкрачената мачта се изкриви, но „Ра“ продължаваше да напредва толкова бързо, че Жорж трябваше да се държи за спасителното въже. Имахме щастието да го извлечем на борда точно когато за малко великанската губерка щеше да се забие в главата му.

Карло се извини, че не е в състояние да сготви, защото пръски от вълните прониквали час по час в кухненския сандък и гасели примуса. По заник-слънце зърнахме как един от големите ни кошове с неизвестно съдържание танцува нагоре-надолу по гребените на вълните зад нас. Преди да се е спуснала нощта, прегледахме зашитото руло, обхващащо почти цялата дължина на „Ра“ откъм дясната стена на кабината. То развяваше застрашително тънките въжета, с които го бяхме закърпили, беше така намаляло и се беше толкова напоило с вода, че трябваше да газим до кръста, за да заобиколим каютата откъм наветрената страна. После се стъмни. Преди да заспя, зърнах как бялото от очите на Абдулах в ъгъла до отвора на кабината играе нагоре-надолу, наляво-надясно. Нормън бе уведомен по радиото, че навярно, корабът, който Ивон възнамеряваше да наеме, ще ни пресрещне след четири-пет дни.

На 10 юли се събудихме по изгрев-слънце, без да сме си доспали, защото сандъците, на които спяхме, се бяха клатушкали и блъскали диво и зловещо цялата нощ. Нормън не успя да запази равновесие на своите непокорни сандъци, та легна напреко на краката ни. Първата ни мисъл беше да притегнем четирите дебели сапана, които бяхме прекарали вчера, и да опънем още едно допълнително въже в частта, където лежеше основата на мачтата, за да не се изкриви самата мачта. Целия ден шихме с дългата губерка, която забивахме и измъквахме през папируса от палубата до дъното на ладията.

Днес Нормън получи вест, че на остров Мартиника се очаква да пристигнат двама кинооператори и малка моторна яхта на име „Шанъндоа“ е на път да ги вземе оттам. Междувременно италианската телевизия беше съобщила, че сме претърпели корабокрушение и че сме се прехвърлили на гумения сал. Засмяхме се кисело, като се сетихме за решението си да го нарежем на ивици. Впрочем никой от нас не съжаляваше за гумения сал. Имахме предостатъчно папирус, за да продължим плаването.

Връз ладията връхлетяха зли вълни. Рев на Карло ни извести, че отнесли най-хубавите му тенджери. Неочаквано от водните грамади се подаде Жорж с червен предмет, от който се стичаше вода и който той беше уловил посред въртопа.

— „Това“ ще ни трябва ли още или да го хвърля в морето?

„Това“ се оказа малък пожарогасител от времето, когато беше забранено да се пуши на десния борд. Залп от смехове придружи хвърлянето на пожарогасителя във водата. Дори Сафи, която седеше на мачтовото въже и наблюдаваше как апаратът изчезна в дълбочините, оголи зъби и издаде гърлени звуци, за да покаже, че и тя разбира шегата.

На 11 юли морето взе да се сляга на по-плавни дипли, ала и тези кротки вълни заливаха кърмата и наветрения борд. Когато поех вечерната вахта, от небесния свод премигваха безчет звезди. За пръв път от доста време зърнах Полярната звезда. Взех назометъра и бързо определих, че се намираме на 25 градуса северна ширина.

Посред нощ се втурнаха няколко яростни вълни откъм десния борд и проникнаха през плетената стена на кабината с такава сила, че натрошиха на трески единия сандък, на който досега спеше Нормън. Той беше отдавна изпразнен, та в кипящата вода плувнаха само дъски. „Ра“ взе да издава извънредно неприятни шумове откъм страната, където беше зашито папирусовото руло. Никой не чу тревожните писъци на Сафи, когато следната вълна събори спалния й куфар от стената. Той беше затворен и почна да плава между натрошените дъски от сандъка. За щастие маймунката успя да отвори капака и да се спаси. Сантяго се събуди, когато тя, мокра до кости, се промъкна до брадата му, квичейки, за да бъде пусната в топлия спален чувал.

На 12 юли се зададе от сушата нова птица и ни посети. От радиото узнахме, че яхтата, която трябваше да ни пресрещне, ще закъснее, защото двама от моряците й офейкали, когато корабчето се отбило на остров Мартиника, за да вземе двамата кинооператори. Изненадата на деня се оказа една гемия-развалина, която изскочи от небосклона на юг и започна да криволичи към нас. Първоначално помислихме, че е любител на приключения с направена от него самия лодка, ала после установихме, че е стара закърпена рибарска гемия с китайски знаци. По палубата навсякъде висеше сушена риба, прислугата на „Ной Юнг Ю“ стоеше безмълвна на оградата и ни наблюдаваше, когато гемията се плъзна на двеста метра от „Ра“. Взаимно се оглеждахме със съжаление и ужас, ала и китайците, и ние не пропуснахме да направим снимки. Сетне рибарите ни махнаха с ръка нехайно и снизходително. Не се усъмнихме и за миг, че бяха взели „Ра“ за туземна „жаганда“, тоест първобитен балсов сал, отдалечил се от бреговете на Бразилия, за да лови риба, и те бяха видимо поразени, че подобна антика може да се използва още в наши дни. Талазите, предизвикани от рибарската гемия, се плиснаха в кърмата на ладията ни. И отново останахме сами. Отново заваля. Засили се вятърът, засилиха се и вълните. Скоро заплющя отвред.

Докато вечерният здрач се плъзгаше над бледи, намръщени облаци пред нас, съзряхме истински буреносни грамади, надничащи от небосклона на изток подобно на зли черни биволи и бързащи да ни догонят с тътен. Приготвихме се да посрещнем урагана, който ни настигна със светкавици и яростни тласъци на вятъра. Платното си имаше предел на издръжливост, ала не го свалихме. Оставаха ни само още няколко дни път, та държахме да напредваме, без да се бавим. „Ра“ се разтърси от пристъпите на бурята. Египетското ветрило се изду както никога досега, лодката препусна като див звяр над вълните. Силно, буйно, но не лишено от красота преживяване. Черните вълни ставаха все по-бели, все по-клокочещи, все по-набраздени. От морето над нас се изливаше повече вода, отколкото от небето. Гребените на талазите се разстилаха плоски, лодката мигновено ги яхваше, затова водните грамади, които ни застигаха отзад, се стоварваха с по-малка свирепост от обикновено. Ала вълните, които се блъскаха в кабината, така ни разтърсваха, че не ни даваха миг покой. Отвсякъде ни дебнеха опасности, ако не бяхме надеждно завързани за стените на каютата или за папирусовите снопи. Тежки водопади се изливаха с грохот над плетения покрив, който се огъна напред и доби формата на седло. Сантяго бе изхвърлен през борда с развързано спасително въже, но се хвана за единия ъгъл на платното. От време на време „Ра“ се наклоняваше толкова силно, че всички се улавяха за обтягащите въжета и увисваха във водата като противотежест. Единият кухненски сандък бе разбит, с голям труд Карло се промъкна, за да спаси втория сандък, който се мяташе между мачтата. Антената бе отвята и радиото ни заглъхна. В най-голямата бъркотия патицата бе отнесена в морето с въжето и си счупи единия крак, та Юри трябваше да я превърже. Сафи се държеше юнашки вътре в кабината. С огромните вълни се изсипваше дъжд от хвърчащи риби. Никога не бях виждал подобни стада. Точно преди смяната на вахтата чух, че Абдулах се опитва да пее на кърмовата площадка в нощната тъмнина. Исполинска вълна се стовари върху покрива на каютата отзад. После дойде моят ред. Абдулах се беше завързал на площадката, мократа му коса блестеше под светлината на фенера.

— Как е времето, Абдулах? — пошегувах се.

— Не е чак толкова лошо — отговори Абдулах нехайно.

С променлива ярост халата бесня три дълги денонощия. Ставаше все по-опасно и по-опасно да се държи ветрилото опънато, но сполучихме да го опазим първите два дни, докато лодката яхаше бурните вълни. Мачтовата греда откъм десния борд играеше на халтаво закърпената страна, която беше увиснала наполовина и беше изгубила толкова папирус, че тръстиката, която оставаше, беше потънала под водата. Разкрачената мачта се наклоняваше още повече към вятъра, а това ни помагаше да се справяме по-леко с поривите, въпреки че пънът, служещ за основа на дясната греда, хлътваше все по-дълбоко и по-дълбоко в зле завързания сноп. Жорж и Абдулах зашиха всичко, каквото можаха, под трупчето, което сякаш напираше да пробие папируса чак до дъното. Мачтата подскачаше нагоре-надолу в дървените си обувки и само тежестта им, както и въжетата ги задържаха в гнездата след всеки пристъп на бурята. Понеже всички въжета откъм десния борд бяха протрити и разхлабени, тръстиковите снопи просмукаха извънредно много вода, набъбнаха и станаха толкова хлъзгави, че не знаехме до колко можем или трябва да опъваме обтягащите въжета. Когато разкрачената мачта се залюляваше назад, те се отпускаха и увисваха като въжета за скачане, а в следния миг се обтягаха като тетивата на лък и разтърсваха мачтата така, че само великанското въже, което опасваше подобно на фалшборд цялата ладия по староегипетски образец, не допускаше да се разкъсат папирусовите снопи. Иначе отделните тръстикови стъбла бяха жилави и здрави, както след един-единствен ден киснене във водата и продължаваха да плават, когато се измъкваха. Хлабаво зашитите остатъци от тръстиковите рула допускаха водата да ги залива безпрепятствено, а изкривената разкрачена мачта ги смазваше с цялата си тежест, затова те потъваха все повече и повече. Гъвкавият плетен под ги следваше, като образуваше пружинираща дъга, без да се счупи. Помъчихме се да запълним празното пространство, предизвикано от единия строшен сандък на Нормън, но преди да успеем, през бамбуковите цепки се вмъкна нова вълна и строши втория сандък. Един подир друг бяха разбити и останалите сандъци. След всеки счупен сандък ставаше все по-трудно да спасим здравите сандъци, понеже се отваряше място, където те можеха да плават подобно на малки лодки в задръстено пристанище две по две с по един сламеник отгоре. Оттеглящата се вълна повличаше със себе си чорапи и долни дрехи, които по-късно изскачаха там, където не очаквахме. Нормън и Карло напуснаха каютата и легнаха на кошовете с хранителни припаси под навеса пред кабината. Сандъците на Юри се разбиха, преди да беше успял да ги изпразни. Получи се невъобразима каша от строшени шишенца, смачкани туби, счупени кутийки, надробени епруветки и смесица от миризми. Стана опасно да се пада от сандъците. Натрупахме сламеници, спални чували, всичко ненужно, за да запълним празнината срещу вълните, които проникваха през пролуките и за да можем да лежим спокойно на запазилите се сандъци. Изостави ни и Юри. Покривът хлътна в средата още по-близо до носовете ни. Наложи се да преместим газения фенер, който се мяташе насам-натам, в по-висок ъгъл. Шеги и висок смях от тримата, които бяха предпочели да се преместят от другата страна на тънката бамбукова стена, показваха, че настроението е добро и вън, и вътре.

В океана бурята вилнееше, светкавиците бляскаха, но почти не чувахме гръмотевиците, защото ужасното клокочене на водата, която нахлуваше в каютата, заглушаваше всичко при оттеглянето си. Дежурството на кърмата беше изтощително, та се сменявахме колкото се може по-често. Стойките на площадката откъм десния борд бяха потънали заедно с папирусовите снопи. Самата площадка, на която стоеше вахтеният, се беше наклонила като покрива на къща. Не успявахме повече да достигнем дръжката на дясното кърмово весло. Трябваше да се вкопчваме в левия ъгъл, където оградата беше най-висока. Затова измислихме приспособление, което беше толкова находчиво, колкото и изнурително. С едно въже на крака и друго на ръката движехме напред и назад дясната лопата, ала само когато не успявахме да запазим курса с лявото кърмово гребло. Сегиз-тогиз затягахме всички въжета, за да си отдъхнем за миг. Най-важно от всичко беше да се поддържа платното издуто, затова за оградата на площадката беше завързано и по едно въже от ъглите на ветрилото. Така дежурният можеше да наклони силно мачтовата рея, когато кърмовите весла се оказваха безпомощни, за да се оправи посоката. Площадката беше задръстена от въжета, а потъналата задница приличаше на съвсем непокорно гигантско гребло, което правеше управлението отчайващо тежко. Безпомощното мятане в бурята ни излагаше на опасността мачтата да пробие папируса или да се свлече през снопите и да предизвика обръщането встрани на подгизналия сал-лодка.

На 14 юли влязохме във връзка с „Шанъндоа“, която сега плаваше на изток от остров Барбадос. Яхтата съобщи, че също е била застигната от урагана, като вълните са се издигали чак до командния мостик, висок шест метра. Радистът на кораба предупредил дори, че са в опасност. Капитанът се двоумял дали да се върнат, понеже яхтата не била пригодена за силни бури.

Само мисълта, че се намираше още по-далече от сушата и сме жертва на същия ураган, ги подтикнала да продължат на изток към средището на бурята. Капитанът наредил да се движат с максималната допустима скорост за случая. Осем възли. Три-четири пъти по-голяма от скоростта на „Ра“. Но тъй като ураганът бушуваше насреща й, яхтата сигурно щеше да се движи значително по-бавно. Затова в най-добрия случай би ни пресрещнала след два дни при условие че се насочим едни срещу други в еднакъв градус на ширина. Един радиолюбител ни уведоми, че някакъв търговски кораб се намирал на около 30 мили от положението ни и че бихме могли да се обърнем към него при нужда. На борда обаче цареше единодушното желание да продължим на запад без ничия помощ.

В един часа през нощта Юри изрева, че реята на мачтата се била счупила с трясък. Излязохме всички, ала се прибрахме с недоумение, защото платното продължаваше да виси издуто до немай-къде на здравата рея. Но внезапно управлението на лодката се влоши безобразно. Изредихме се всички на кърмата през нощта и до един признахме, че никога вахтите не са били по-тежки. Чак призори разбрахме какво се беше случило. Карло откри, че стиска в ръцете си само вретено без лопата. Дебелото, удвоено гребло се беше наново счупило, като под удара на великански чук. Грамадното перо беше изчезнало завинаги във вълните и нощната тъмнина. Именно неговия трясък беше чул Юри, а ние всички се бяхме напрягали до премаляване с два кръгли пръта, докато всъщност „Ра“ се беше управлявала сама, използвайки потъналата си кърма за кормило.

На 15 юли бурята достигна връхната си точка. Платното не беше повече в състояние да издържи поривите на халата, която го шибаше така безпощадно, че обикновена гемия би се обърнала непременно. Смъкнахме ветрилото под грохота на гръмотевиците. Святкаше се и валеше. Когато свалихме платното, мачтата със смешната си стълба остана да стърчи самотна и се залюля към бляскащите мълнии като гол скелет. Без ветрилото лодката изглеждаше ужасно пуста и безжизнена. Щом намаля скоростта, увеличи се настъплението на вълните. Остатъкът от кухнята изчезна в морето. Известно време в краката на Карло се въртяха черупки от яйца и късчета вар, защото се счупи една делва. Все пак предната палуба и левият борд бяха пълни с храна в завързаните делви с плътни запушалки. На мачтовата стълба висяха суджуци и пушени свински бутове. По-неприятно от жълтъците на яйцата беше появата на няколко „португалски галери“ по палубата. Със своите изгарящи пипала те се увиваха във всичко. Настъпих един мехур, ала не пострадах. Но около краката на Жорж и Абдулах се усукаха парещи пипала, когато работеха във вода до кръста, за да прекарат нови въжета на мястото на скъсаните. И двамата бяха основно измити с импровизираното естествено лекарство на Юри. Абдулах отричаше, че изпитва болка. Ала на ръката му имаше кръгли белези от зараснали рани, които сам си беше нанесъл, опирайки до кожата запалена цигара, за да докаже, че мъжете от Чад са безчувствени към болките.

Единственото безопасно и донякъде сухо място навън, когато халата беснееше най-върло, беше около входа на кабината откъм подветрения борд. Там бяхме струпали всички филми и ценни съоръжения, тъй че почти не беше останало свободно пространството за хората. Патицата и маймунката живееха в своите кошници една над друга върху личните ни вещи. Вътре в каютата вълните продължаваха да се промъкват през стените и да нанасят поразии. Разбиха се сандъците един след друг. Накрая, когато дойде вечерта, под покрива се озовахме само Абдулах и аз. Останалите се бяха изнесли и спяха на открито по кошовете с провизии, на мачтата или на покрива на кабината, който се беше извил като седло така, че можеше да побере двама-трима души. Бяха се запазили здрави едва три сандъка от шестнадесетте, които съставляваха по-рано леглата ни. Двата сандъка принадлежаха на Абдулах, третият беше мой. Понеже спяхме откъм лявата страна, сандъците ни се бяха задържали най-дълго, ала сега идваше и техният ред. Сандъкът под краката ми беше вече разбит, дрехи и книги се бяха размесили подобно на хартиена каша в мътилката, която се плискаше наоколо ни. Изправих един капак отвесно, задържах го с краката, хванах се за покрива и стената, за да не се обърне сандъкът под гърба ми, когато вълна нахлуе към нас. Комично положение! Абдулах коленичи и се помоли от входа за последен път. Сетне се вмъкна в спалния чувал над двата здрави сандъка и заспа. От всякъде се чуваше дяволско бълбукане. Под главата ми ехтеше грохотът на въртопи, които се въртяха от стена до стена, без да се изтичат. Имах чувството, че лежа в корема на кит, като плетените стени образуваха пластините, през които се процеждаше храната и се изхвърляше само солената вода. Посегнах към възглавницата и напипах нещо меко. Ръка! Гумена ръка или по-точно пълната с вода операционна ръкавица на Юри. Прекалено дяволско съвпадение! Надигнах се, за да угася фенера, но от брезента на покрива във врата ми се изля водопад. Капакът, на който държах краката си, се обърна и изчезна. Изпълзях навън при другите. На открито под дъжда откъм подветрената страна беше по-безопасно. Абдулах остана да спи сам в нашето някога толкова уютно жилище.

На 16 юли, много преди да се раздени, установихме нова радиовръзка с „Шанъндоа“. Въртяхме неуморно ръчката на генератора и се вслушвахме упорито, докато чухме металическия глас на радиотелеграфиста. Капитанът ни молеше да изстреляме сигнални ракети в тъмнината. Бурята беше стихнала. Циклонът бе профучал по на запад и вече беше стигнал до островите. Като се изключеше счупеният крак на патицата Симбад, всички се бяхме измъкнали невредими. Нормън потърси сигналните ракети, които бяхме прибрали от спасителния сал, когато го бяхме нарязали. Те се бяха така напоили с вода, че не успяхме да възпламеним барута дори с кибрит. На късче от етикета прочетохме наставлението: „Да се пази на сухо място“. Замолихме „Шанъндоа“ да изстреля своите ракети. Подир малко капитанът обясни, че и те не сполучили да възпламенят ракетите си. Нито яхтата, нито лодката имаха съвсем точно положение след бурята. Движехме се обаче право едни срещу други в същия градус на ширина, доколкото можехме да преценим. Радистът ни замоли; да въртим непрестанно ръчката на генератора, пращайки редовни позивни сигнали, за да може „Шанъндоа“ да се ориентира по пеленгаторния звук. Макар вятърът да беше спаднал рязко и проливният дъжд да беше укротил вълните, плавателните ни съдове не бяха достатъчно големи, за да се забележат от големи разстояния. Узнахме, че яхтата има водоизместимост 80 тона и е дълга 22 метра.

Докато седяхме и въртяхме генератора, наново установихме, че океанът гъмжи от плаващи асфалтоподобни топчета, каквито бяхме съзрели и вчера. Те полепваха по папируса, когато водата се отцеждаше през тръстиката. Събрах няколко проби, за да ги пратя на норвежкото постоянно представителства при Организацията на обединените нации. В подобна мръсотия бяхме плавали в двете половини и в средата на Атлантическия океан.

Докато Нормън се залисваше с копчетата и слушалките, а ние се редувахме да въртим ръчката на генератора, дойде Карло и ни поднесе вкусни и превкусни студени ястия. Извини се, че кухнята не работела така образцово както преди, защото всички тенджери били отплавали зад борда, примусът пък не можел да бъде запален, понеже лежал на морското дъно. Но ако желаехме, можехме да получим пушен свински бут или египетски хайвер, ножът му бил на разположение. Не се предвиждаха никакви дажби и за египетския „мумиев хляб“, който беше рядко вкусен, независимо дали го мажехме с берберско масло и мед, или с пиперлия овче сирене в зехтин. Ураганът беше пощадил делвите с хранителни припаси, поставени на меката папирусова палуба. Пострадали бяха главно дървените сандъци. Папирусът и въжетата, делвите и меховете, кошовете и бамбукът бяха издържали. Изобщо най-уязвим в двубоя със стихиите се беше оказал дървеният материал.

Следобед, 16 юли, времето отново се оправи. Дебнехме във всички посоки от покрива на кабината и върха на мачтата. Юри въртеше ръчката, Нормън повтаряше монотонно в микрофона позивния ни сигнал, когато се случи нещо, чийто смисъл не разбрахме първоначално. Нормън, който седеше неподвижно посред входа на каютата и въртеше с двете ръце копчетата, внезапно погледна пред себе си, без да ни съзира, и се обади със странен глас:

— Виждам ви! Виждам ви! Вие виждате ли ни?

Мина драматичен миг за нас, които зяпахме безцелно около него, докато съобразим, че говори на радиотелеграфиста от „Шанъндоа“! Всички се обърнахме, и Жорж, който лежеше на покрива на каютата и се взираше в противоположна посока, и Карло, който висеше на кривия връх на мачтата с полюляваща се камера на корема.

Яхтата! На равни промеждутъци тя се подаваше подобно на бяла пясъчника от върха на далечните вълни. Когато наближи, забелязахме, че се клати безумно. „Ра“ посрещаше вълнението далече по-спокойно. Как се бяхме намерили беше истинска загадка, ала сега лежахме едни срещу други и се полюлявахме в надпревара нагоре-надолу посред океана далече от Антилите. Около нас закръжа грамадна черна птица. Показаха се перки на акули и разрязаха водата около „Ра“. Навярно бяха проследили яхтата още от островите. От двете страни се въртяха филмови камери и се тракаха фотоапарати. Ала яхтата беше закъсняла с един ден. Голямото платно на „Ра“ беше свалено завинаги. Мачтата нямаше да издържи повече тежестта му, без да пробие хилавата основа, която се беше запазила откъм десния борд.

От „Шанъндоа“ бе спусната в морето гумена лодка. Абдулах нададе ликуващ вик, щом зърна, че в ладията гребе мъж със същия цвят като него. Той изрева най-напред на чадско-арабски, сетне на френски и зяпна безпомощно, когато чернокожият отговори на английски. Африка посрещна Абдулах в Америка. Една Африка, която се беше запазила неподправено американска.

Първото, което натоварихме на танцуващата лодка, бяха всички филми на експедицията. На няколко групи отидохме до яхтата, за да поздравим екипажа й. Приветливи и сърдечни мъже. С високата си надстройка и тесния си кил изящната „Шанъндоа“ се клатеше така, че ние, които бяхме прекарали осем седмици на борда на „Ра“, изпитвахме затруднение да се движим по лъскавата й палуба. Тя се полюляваше толкова силно, че Карло и Джим, които се опитаха да се снемат взаимно, признаха, че е несравнимо по-леко да се снеме яхтата от тръстиковата ладия, отколкото обратното.

Капитанът и екипажът бяха млади мъже, повечето наети за случая. Всички ни подканяха настойчиво да се прехвърлим на борда на „Шанъндоа“, за да поемат обратния път начаса. Това не съответстваше на договора за наемане на яхтата, затова останахме на „Ра“. „Шанъндоа“ донесе по четири портокала на всекиго и кутия шоколадови бонбони за Сантяго. Импровизираният екипаж беше потеглил, без да провери, че хранителните запаси на яхтата се състоят главно от бира и газирана вода, затова капитанът наблягаше да се приберем, докато не са се изчерпали провизиите му и не ни е застигнала нова буря. Взехме гумената лодка на „Шанъндоа“ и донесохме от „Ра“ свински бутове, овча пастърма, суджуци, делви с храна и вода, достатъчни да не изпитваме глад и жажда още дълго време.

„Шанъндоа“ се съгласи да изчака. Левият борд на „Ра“ беше незасегнат, ала десният беше изгубил толкова много папирус, че не можехме да разчитаме на издръжливостта му. Решихме да отрежем деветметровата разкрачена мачта, която беше прекалено тежка. Нормън приспособи нова лека мачта от две петметрови гребла, които завърза на върха и на които закрепи малко аварийно ветрило. „Ра“ продължи да плава. На 17 и 18 юли пренесохме на „Шанъндоа“ всичкия излишен товар и се заехме да зашием колкото се може по-яко разнищените снопи. Докато Карло се крепеше на носещата се на повърхността разкрачена мачта, Жорж работеше под дъното на „Ра“, Юри сновеше сам с гумената лодка между яхтата и папирусовата ладия, а ние газехме делово по палубата, взехме да откриваме все повече перки на акули наоколо си. Когато се гмуркахме под водата, виждахме грамадни хищници, които кръжаха в бистрите сини дълбочини. Екипажът на „Шанъндоа“ почна да лови акули. На борда беше измъкната двуметрова акула с бели перки и друга по-малка. Вкусният им черен дроб бе сготвен с ориз и ние получихме своя дял от гозбата. Синя акула, дълга четири метра, беше премного хитра, за да се помами от въдиците, ала непрекъснато се навърташе около нас.

Въпреки всички мои заповеди за крайна предпазливост, Жорж се гмурна при потъналата задница на „Ра“ и с ужас видяхме как нахална акула се стрелна към краката му. Жорж и без това имаше белег от ухапване на акула на единия крак. Забраних му да влиза във водата, докато не се отдалечат акулите, ала той отвърна, че в такъв случай ще трябва да чакаме дълго, защото бил преброил 25 до 30 акули, които се въртели в сините дълбочини. Безсмислено беше да рискуваме живота на екипажа. Това означаваше обаче да прекъснем кърпенето на папирусовите снопи. Тръстикови стъбла и късове постоянно се изнизваха от десния борд, докато средата и левият борд не мърдаха и не даваха признаци на разнищване.

Метеорологичната прогноза, получена от „Шанъндоа“, не беше успокоителна и капитанът основателно настояваше да се прибере в пристанището. Членовете на „Ра“ единодушно смятаха, че ако се разрази циклон, ще бъдем по-сигурни на борда на собствената си развалина. Естествено, папирусовата лодка беше изгубила способността да се управлява, тъй като кърмовите весла бяха счупени и площадката беше толкова наклонена, че едва можехме да се задържим, но тръстиковите рула плаваха и щяха да продължат да плават на запад подобно на гигантска шамандура, докато бъдат изхвърлени на сушата. „Шанъндоа“ беше със запазена мореходност, макар двете помпи и единият от двата дизелови двигатели да се бяха повредили по време на урагана. Ала капитанът и екипажът на яхтата си даваха сметка, че и най-слабият циклон е в състояние да пробие корпуса или да го разбие и тогава „Шанъндоа“ ще отиде право на дъното.

Събрах другарите си на първото наистина сериозно съвещание след обсъждането, когато нарязахме гумения сал край бреговете на Африка. Изказах мнението, че е уместно да приключим експеримента. Бяхме прекарали два месеца на борда на тръстиковите снопи, които продължаваха да плават. Без да вземаме пред вид лъкатушното си движение, бяхме изминали кръгло 5000 километра, или разстояние, равно на пътя от Африка до Канада през Северен Атлантик. Следователно бяхме доказали мореходността на папирусовите ладии. Бяхме получили търсения отговор. Нямаше повече никакъв смисъл да се излагаме на опасност.

Брадясали и обгорели, с мазоли на ръцете, членовете на експедицията ме изслушаха с мрачна съсредоточеност. Замолих ги всеки да се изкаже.

— Смятам, че трябва да продължим — почна пръв Нормън. — Имаме още храна и вода. Ще приспособим нова площадка от бамбуковите стени и дъските на сандъците, за да спим на нея. Дежурствата ще бъдат тежки, но за седмица ще се доберем до островите дори с малкото ветрило, което издигнахме.

— Подкрепям Нормън — обади се Сантяго. — Ако сега се откажем, никой няма да се съгласи, че опитни мореплаватели с папирусови лодки са могли да стигнат до Америка. Дори много антрополози ще заявят, че е важна не голямата част от пътя, която изминахме, а малката, която остава пред нас. Ако ще и да не достига един-единствен ден, пак ще отрекат валидността на опита. Трябва да преплаваме океана от бряг до бряг.

— Сантяго — забелязах, — малцината антрополози, които не разберат, че хората, които са създали папирусовите ладии, са умеели да ги ползват по-изкусно от нас, няма да се убедят дори ако преплаваме и цялата река Амазонка.

— Трябва да продължим — намеси се Жорж. — Даже ако другите се откажат, Абдулах и аз ще продължим. Нали, Абдулах?

Негърът кимна мълчаливо.

— Лодката е египетска. Аз представлявам Египет. Ще продължа дотогава, докато остане един-единствен сноп, на който бих могъл да се задържа над водата — завърши той тържествено.

Карло ме погледна въпросително.

— Ако смяташ, че трябва да продължим, ще дойда и аз — каза той, чешейки се по брадата. — Ти трябва да прецениш положението.

Юри беше седял досега загледан пред себе си.

— Ние сме седмина другари, които делиха досега всичко — заяви той накрая. — Считам, че не трябва да се делим докрай.

Предстоеше ми да взема трудно решение. Всички бяха готови да продължим плаването. Може би то щеше да завърши благополучно. Но ако ни застигнеше ураган, кой знае дали той нямаше да помете зад борда едного или другиго от нас. Не заслужаваше да рискуваме.

Бях уредил експедицията, защото търсех отговор. Бях го намерил вече. Една папирусова ладия беше потеглила със сухоземни плъхове без учители, които макар и да не притежаваха никакъв опит, бяха съумели да я построят, съоръжат, натоварят и управляват, после се беше справила с циклон, без хората, животните или товарът да пострадат, след като беше плавала в Световния океан в продължение на осем седмици. Ако речехме да начертаем един кръг около древното финикийско пристанище Сафи, откъдето бяхме тръгнали, със същия радиус като разстоянието, което бяхме изминали, кръгът щеше да обхване Москва и най-северната точка на Норвегия, щеше да пререже Гренландия по средата, щеше да мине през Нюфаундленд, Квебек и Нова Скотия в Северна Америка и щеше да стигне до Бразилия в Южна Америка. Ако бяхме тръгнали не от Сафи, а по-надолу по западния бряг на Африка от Сенегал, разстоянието, което бяхме преплавали, във въздушна линия щеше да прекоси целия Атлантически океан и щеше да продължи с 2000 километра нагоре по Амазонка, кажи-речи до изворите й, тъй като Атлантическият океан е само 3000 километра в най-тясната си част, а ние бяхме прехвърлили 5000 километра. По-добре да спрем играта, докато печелехме. Пред себе си имахме два плавателни съда, всеки със слабостите си. И двата се движеха на запад в район от океана, където се зараждаха ураганите. Не подозирахме, че първият циклон за годината, Ана, се беше вече надигнал зад нас точно там, през където бяхме минали, и препускаше с растяща сила към най-северния от островите пред носа на „Ра“. Държахме курс към остров Барбадос, далече на юг в Антилите. Не подозирахме и че изследователският самолет от американската програма BOMEX (Barbados Oceanographic and Meteorological Experiment^[47]), който беше открил циклона в зародиша му, беше намерил в най-високия въздушен пласт над Барбадос ситни песъчинки от Сахара. Валеше пясък от Сахара над джунглите в Централна Америка. А пред нас и зад нас се носеха асфалтови топчета от бреговете на Африка към плажовете на Централна Америка. Участта на „Ра“ беше да следва стихиите в надпреварата им към тропика сама…

Върху мене пък падаше тежестта да взема решението сам…

XI. „Pa II“
Шест хиляди километра с папирусова лодка от Африка до Америка

Странно предчувствие. Несигурност. Събуждам се неспокоен. Опипвам под себе си. Усещам, че се клатим, танцуваме, чувам бученето на вода. Нощ е. Сънувам ли? Не приключихме ли пътуването с „Ра“? Нима беше лош сън, че кърмата потъна и че отрязахме мачтата? Или бях жертва на кошмар, та сънувах, че още не сме напуснали безнадеждната развалина? Чувствам са объркан, опитвам се да различа съня от действителността. Плаването с „Ра“ беше завършило. В душата си се бях заклел, че никога повече не ще се хвърлям в такива приключения. А ето че продължавах да се люшкам. Същата плетена кабина. Същият нисък широк входен отвор, зейнал към пустинния свят на бесните вълни, черни с бели чела, които се извисяваха към нощното небе. Отпред се открояваше същото огромно египетско платно, неизменено в устрема си, опънато на разкрачената мачта, която бяхме отрязали. Отзад виреше изящна дъга извитата стройна кърма, която бяхме наблюдавали как потъва във водовъртежа на вълните. Изпитвах смъртна умора. Боляха ме ръцете. Надигнах се и седнах, когато Нормън се вмъкна пълзешком и първо освети мене, а сетне една рошава глава с червеникава брада, която се подаваше от спалния чувал съвсем близо до сламеника ми.

— Тур и Карло на вахта! Ваш ред е!

Взех джобното фенерче и осветих наоколо си. Всички лежаха прилепени един до друг, както по-рано, дори по-плътно, понеже Нормън, който се беше прибрал от дежурство, се мъчеше да си отвори малко място в отсрещния ъгъл, за да легне, и всички се обръщаха дружно на една страна. Карло, Сантяго, Юри, Жорж. Но те притискаха помежду си и една чужда глава с азиатски черти и щръкнала гарвановочерна коса. Това беше Кей. Кей Охара от Япония. Май току-що беше пристигнал на борда на „Ра“. Положително. Отпуснах се на гръб и взех да навличам панталоните си. Под плетения покрив беше прекалено ниско, за да се изправим, можехме само да седим. Той беше по-нисък от покрива на „Ра I“. Разбира се. Сега всичко ми се проясни. Това беше „Ра II“. Нали бях започнал всичко отначало? Наново се бяхме събрали в Африка. Не бяхме ли минали веднъж край нос Хубй Навън в тъмнината чакаше да бъде сменен на кърмата не Абдулах, а друг африканец, когото едва познавах. Тъмнокожият чистокръвен бербер Мадани Аит Ухани.

— Карло, мръдни! Легнал си на половината от сламеника ми и си затиснал ръкава на ризата ми.

На кърмовата площадка беше дяволски студено, ала спокойно. Мадани свали берберската си шапка и ми показа докъде е безопасно да се върти кърмовото весло към сушата, без да рискуваме духащият от морето вятър да обърне исполинското платно. Докато се откъснем от коварния скалист бряг на Сахара и безкрайното гъмжило на параходите около Африка, чувствахме се заплашени отвред.

Но с всичко това се бяхме справили веднъж. Сега само повтаряхме несигурното приключение. Бяхме се промъкнали край нос Хуби веднъж. Сега плавахме тук и морският вятър ни тласкаше, излагайки ни на явна опасност да се разбие всичко, каквото бяхме вече постигнали. Защо този път не бяхме потеглили отвъд нос Хубй Защо изобщо се бяхме заловили с „Ра II“? Защо бях започнал отново дебелия дневник от страница първа? Бих ли могъл да отговоря?

— Тоя път трябва да издържим до края — подхвърли Карло от покрива на кабината. — Трябва да изминем малкото морски мили, които ни остават до Барбадос.

Карло и другите ли ме бяха склонили да задвижа наново всички колела? Или защото не ни бяха достигнали някакви си мили, за да запушим устата на неверниците? Може би ни тласкаше любопитството? Желание да узнаем дали ще успеем да прекосим Световния океан с по-здрава папирусова ладия сега, когато бяхме опитали веднъж чрез налучкване да построим и да управляваме кораб, чиито очертания бяха известни само от изображенията по стените на хилядолетните гробници Изглежда и двете подбуди! Толкова невероятно много неща се бяха случили за една къса година между „Ра I“ и „Ра II“. Бях се запознал с нови тръстикови лодки. Лодки, които продължаваха да се срещат в места, където бяха оставили трайни следи древните културни народи от вътрешното Средиземноморие и крайбрежието на Атлантическия океан.

В богатия с археологически находки участък край големите блата Ористано по западния бряг на Сардиния спътникът ми от „Ра I“ Карло Маури и аз плавахме с рибари в просторните им тръстикови ладии и пронизвахме риби с тризъбци, докато старинните кули, наричани „нураги“, открояваха петхилядигодишните си очертания над околните хълмове. Според археолозите най-старите от тези чудновати твърдини в най-вътрешната част на Средиземно море произлизат от близо три хиляди години преди нашата ера. В Сардиния такива постройки са били градени в течение на хилядолетия. Рибарите ни отведоха до най-запазения от масивните цилиндрични колоси, чиито стени от гигантски блокове, обрасли с мъх, бяха устояли на войните и земетресенията хиляди години. Щом се проврях през входа и запалих джобното фенерче, тутакси се озовах в позната обстановка. Бях виждал вече другаде същата сложна система от тесни коридори, където грамадните камъни на покрива се срещаха в заострени сводове, а коридорите образуваха двоен концентричен пръстен с ниски напречни проходи, свързващи външния с вътрешния обръч и водещи към средата. Там спирална стълба извеждаше на обзорния покрив на кулата. Точно същите странни форми, толкова необикновени и своеобразни, бяха използвани и от строителите в Мексико много преди Колумб да се впусне в път. Странното разположение на кулата с всичките й особености е било възприето и от маите, които са издигнали прочутата си астрономическа обсерватория в Чичен Ица на Юкатанския полуостров. Би ли могло да се намери липсващото звено? Бяха ли строили по същия начин и неизвестните учители на маите, древните олмеки?

След като видяхме, че старинните тръстикови ладии „фасони“ още се използват в Сардиния, в мислите ми отново взе да се промъква мароканската река Лукус. При първото ми посещение управителят на крайбрежния район беше заявил малко прекалено категорично, че жителите от поречието не помнели други лодки, освен от дърво и пластмаса. Затова се обърнах към своя добър приятел, пашата на Сафи, когато отидох във връзка с постройката на „Ра II“. Той ни даде кола и преводач. В пристанището Лараш на река Лукус открихме двама стари рибари, които кърпеха мрежите си на кея. С единия от тях като водач веднага попаднахме на търсената диря. Два дни се провирахме през рядка гора от коркови дъбове, докато се доберем до забутаното селце Жоло, разположено недалеч от морето. Когато най-после пристигнахме пеша, съзряхме живописни колиби от клони, покрити с тръстика, щъркелови гнезда, кози, млади и стари селяни, цели тълпи, ту руси със сини очи, ту негроиди. И нито един арабин. Това беше смесеното коренно население на Мароко. Черно и бяло. Внушителни кактусови огради защищаваха тяхното малко слънчево кралство, закривайки гледката към морето, реката и рядкото пасище с разкривени коркови дървета.

„Мадия“ ли?

Разбира се. Всички прегърбени дядки и беззъби бабки помнеха „шафат“ и „мадия“, двата вида тръстикови ладии, които са били използвани в устието на река Лукус допреди няколко десетилетия. Двама старци побързаха да ни направят модели на „шафат“ — лодка с плоска отрязана кърмова част, използвана за пренасяне на товари по реката, и на „мадия“ — лодка с извит нос и кърма, каквито са били познати на древните египтяни. „Мадията“ издържала морското вълнение, затова можела да бъде построена в най-различни размери, тръстиката „хаб“, тоест тънката плоска тръстика, от която се правела, плавала с месеци. Старците изпипаха малък образец с красиви класически линии, на който се качиха пет човека, за да ни докажат просто невероятната товароподемност на ладията.

Благодарение на лова ми на тръстикови лодки попаднах и на Ликсус. Градът-развалина беше толкова неизвестен на мароканците, колкото и на повечето археолози. Специалистите по Египет, Шумер или древно Мексико все още не бяха обърнали поглед към атлантическото крайбрежие на Африка и само шепа марокански учени са имали време и средства да извършат някоя и друга пробна разкопка тук-там край хилядолетните стени. Сам аз се бях натъкнал на тези хълмове от развалини, защото покрай тях водеше пътят от Лараш до корковата гора, където племето жоло строеше тръстиковите си ладии. Селцето отстоеше само на няколко километра от древния град. До неотдавна тръстикови лодки са плавали нагоре по реката, която извива около основата на развалините, където бяха разкопани редица стари пристанищни сгради от римско време.

Тръстиковите ладии ме бяха привлекли в Ликсус. Малко гледки са ме поразявали така силно. Отпред Атлантическият океан, отзад непрекъснатият Африкански континент, стигащ до бреговете на египтяните и финикийците с Месопотамия в гърба им. Оттам бяха дошли, прекосявайки цяло Средиземно море, минавайки край Гибралтар, следвайки западния бряг на Африка, с жените и децата, с астрономите и архитектите, с грънчарите и тъкачите, тръгналите на дълъг път колонисти от Мала Азия, които бяха живели в зората на времената. А после бяха дошли римляните през Гибралтар. Такава беше всъщност историческата основа. Тук, на атлантическия бряг, лежеше селище, което римляните са наричали „Вечния град“, в което великанът, който е носил на плещите си земното кълбо, богът Херкулес от най-древната митология на гърците и римляните, е приключил дните си. Най-старите стени, които сега бяха изцяло или отчасти затрупани с купища отпадъци, след като бяха отминали араби, бербери, римляни, финикийци, внушаваха преклонение и даваха крила на въображението. Гигантски блокове бяха издялани и изкачени до върха на хълма в огромни количества. Макар различни по размери и по форма, те имаха отвесни и водоравни страни и ъгли, които прилягаха точно едни към други, подобно на кутийките от исполинска кръстословица. Камъните се отличаваха с толкова правоъгълни неравномерности, че фасадата би могла да бъде десетоъгълна или дванадесетоъгълна, вместо четириъгълна. Тази особена строителна техника, неизвестна и неповторена другаде в света, почвах да разглеждам като своеобразен отличителен знак, издълбан в камъните там, където в миналото са били използвани тръстикови ладии, като се почне от Великденския остров, Перу, Мексико и се стигне обратно до големите древни цивилизации във вътрешното Средиземноморие. Олмеките и прединките са владеели тази техника до съвършенство, както и древните египтяни и финикийци, ала викингите и китайците, бедуините и индианците от прерията биха се оглеждали толкова озадачени, колкото и сбор от съвременни учени, ако човек им посочи планинска стена и ги покани да издигнат зид по същото начало, макар да им се дадат стоманени сечива и им се позволи да гледат образеца. Когато се въртях сред наполовина затрупаните грамади в града на Слънцето и изследвах необикновено находчивата строителна техника, стори ми се, че Америка и вътрешното Средиземноморие се приближават. Ликсус ги свързваше и преполовяваше пътя. Тук бяха дошли изселници от най-вътрешното Средиземноморие много векове преди нашата ера. Тук бяха сновали добре съоръжени и подготвени колонисти и търговци, плавайки на безопасно разстояние от застрашителните скали на Африка. Тук и по-нататък покрай опасния нос Хуби по времето, когато брадати олмеки са се появили на противоположния бряг на Атлантическия океан и са почнали да си пробиват просеки в девствените гори, за да въведат каменоделното изкуство и цивилизацията сред дивите индиански племена. Тук, в устието на реката, се бяха запазили тръстиковите ладии с класическа форма, въпреки че наоколо имаше най-различен дървен строителен материал. Тук бяха използвали същото морско течение, което повличаше ладиите, откъсвайки ги от брега, същото течение, което сега влечеше и нас за втори път в разстояние на една година.

Завъртях още веднъж тежкото кърмово весло, за да бъдем съвсем сигурни, че ще се отдалечим от скалите около нос Хуби. Бих желал да зная колко ладии от най-стария период на Ликсус са се борили като нас, за да заобиколят опасните плитчини там, където Африка свиваше на юг, и достигнат най-далечните финикийски колони чак долу при нос Бахадор.

— Тоя път във всеки случай кърмовите гребла ще издържат — казах на Карло, като се засмях и тупнах дебелата греда, до която стоях и с която управлявах откъм левия борд.

Другото весло откъм десния борд беше здраво завързано с дебело въже. Тънките пръти на „Ра I“ се бяха счупили още при първата ни среща с морските вълни, та бяхме по-скоро дрейфували, вместо да плаваме.

Този път и папирусовият корпус беше безкрайно по-як. Тръстиката бяхме доставили пак от изворите на Нил, защото оскъдният папирус, който растеше в Мароко, където строихме „Ра II“, нямаше да стигне. Нито Абдулах, нито аз можахме да отидем до Бол край езерото Чад, за да доведем Муса и Омар, тъй като тамошните племена се бяха разбунтували в пустинята и френски парашутисти бяха заели цялата област. Пък и строителната техника от вътрешността на Африка се беше оказала недостатъчно устойчива за продължително плаване в морето. Два месеца, след като бяхме потеглили, част от тръстиката откъм единия борд беше пропаднала в океана, понеже една крехка издадена опашка се беше огънала надолу, позволявайки на вълните да движат бамбуковата кабина подобно на трион, докато тя преряза въжетата. Бях решил да се обърна към строителите на ладии, които правеха и до днес здрави лодки по старовремски образец с кърма, извисена толкова, колкото и носът. По този начин строяха тръстиковите си ладии индианците аймара и кечуа от Боливия и Перу. Те следваха образците на древна Ниневия и Египет и в друга една забележителна подробност. Техните въжета се спускаха от палубата и препасваха ладията през дъното, докато лодките от езерото Чад, нямащи кърмова част, се състояха от множество малки папирусови снопчета, завързани отстрани с къси въжета, снадени с примки.

Беше смайващо, че южноамериканските индианци прилагаха метод, много по-близък до старовремската строителна техника на средиземноморските страни, отколкото народите от вътрешността на Африка. Навярно обяснението се криеше в обстоятелството, че племето будума от езерото Чад никога не е имало тесен допир с древните цивилизации. Такъв досег обаче са имали индианците кечуа и аймара от езерото Титикака. Прадедите на индианците аймара бяха издигнали пирамидата в Акапана и другите исполински статуи в Тиаунако, най-важният верски център в Южна Америка, който в прединковата епоха се е намирал на брега на езерото Титикака. Те бяха пренесли грамадните блокове с ладиите си през езерото. Индианците бяха разказали на испанските завоеватели, че бели хора с бради ръководили строежите и че този изчезнал културен народ първи се явил с такива тръстикови лодки. Индианците аймара никога не са се научили изобщо да дялат камък. Ала изкуството да строят риболовни тръстикови ладии са възприели до съвършенство и са го запазили до наши дни.

Всички членове на експедицията „Ра I“ бяха заявили, че са готови да продължим опита. Сантяго отново се откъсна от научните си занимания в университета в Мексико, за да търси лодкостроители край езерото Титикака. Италианецът Марио Буски бе замолен да прати тихомълком етиопските си помощници на езерото Тана, за да нарежат още веднъж дванадесет тона папирус. Тръстиката от Етиопия и лодкостроителите от Боливия трябваше да се отправят незабелязано за Мароко, където се налагаше да се извърши строежът в пълна тайна, ако исках да бъда оставен на мира, докато напиша главите върху „Ра I“, които бяха абсолютно необходими, за да осигуря средства за новата експедиция. Дванадесет тона етиопски папирус под прикритието „бамбук“ бяха разтоварени в пристанището Сафи и изчезнаха. Четирима чистокръвни индианци аймара, боливийският им преводач и Сантяго кацнаха на летището в Казабланка и изчезнаха. Платно за ветрилото от Египет, готова плетена кабина от Италия, греди за мачти и гребла, камари въжета, всичко пристигаше от различни страни незабелязано в Мароко. И изчезваше…

На 6 май бе съборена част от високата ограда на общинското земеделско училище в Сафи. Между цветните лехи и палмите загърмя мощен булдозер, влачещ лек кораб от цветни стъбла, сякаш поникнал от само себе си посред пищната зеленина.

„Ра II“ се беше родила!

Бавно и величествено лодката излезе през отвора в стената подобно на грамадна хартиена птица, излюпваща се от яйцето си. С внушително достойнство тя се понесе плавно на колелата из тесните градски улици, където араби и бербери с кафтани и фереджета се трупаха, за да зяпат. Полицаите важничеха, а босоноги хлапетии подтичваха зад шествието. Пъргави градинари и електротехници се катереха по дървета, стълбове и на една червена кола с подвижна стълба, за да не се повредят или подпалят сухите папирусови върхове, които се извиваха високо отпред и отзад на златната парадна ладия. Властите си отдъхнаха облекчено, когато чудноватата постройка се разтърси над железопътната линия и спря между редици наскоро боядисани рибарски лодки, които чакаха да бъдат спуснати в морето за първия пролетен риболов на сардина.

— „Ра II“ ще бъде името ти — каза Айша, съпругата на пашата Тайеб Амара, която за втори път в разстояние на по-малко от година разливаше козе мляко върху сухата като прахан папирусова лодка, преди тя да се е плъзнала по водната повърхност.

— Ура! — разрева се човешкото море, което се вълнуваше на кея и взе да ръкопляска, щом необикновеният плавателен съд се задържа и завъртя във водата подобно на истинска детска играчка — книжна ладийка. Гребците при влекалното въже седяха неподвижни и само наблюдаваха. Ние, които щяхме да ползваме дребосъчето, изпитахме силно облекчение. Лодката беше изпипана изцяло ръчно, та достатъчно много хора очакваха, че ще се обърне или поне ще легне на една страна. Ура-а-а!!!

— Но какво става?! Стоп! Помощ! Вай-вай-вай!

Викове на отчаяние се изтръгнаха от човешкото гъмжило. Суматоха в лодката, която трябваше да извлече „Ра II“. Внезапно луд вятър препусна над планината, завъртя хартиената ладия, откъсна я от влекача и я запрати със страхотна сила право в каменния вълнолом, висок четири метра. Рев, олелия, команди на френски и арабски, лица, скрити в ръцете. Журналистите се разтърчаха с кинокамери и фотоапарати, за да снемат и да не изтърват нещо. Новокръстената ладия се връцна и се устреми с пълна скорост към стената. Напетата папирусова задница получи цялата тежест на удара и се огъна като пружина. Сърцето ни заболя. Кърмата! Тъкмо кърмата, която трябваше да се запази този път ненакърнена и неуязвима! „Ра II“ се разигра необуздано във вълните над плиткото каменисто дъно. Никой не можеше да я укроти посред поривите на вятъра. Очевидно експедицията ни щеше да завърши, преди още да е започнала. Но не! Опашката във форма на арфа се отблъсна като стоманена пружина, тръстиковото кълбо отскочи подобно гумена топка. Веднъж. Дваж. Дървена ладия би се разбила и би потънала. „Ра II“ остана невредима. Само сиви белези по кората на някои от златистите стръкове. Влекачът улови буксирното въже. „Ра II“ не се нуждаеше от никакви поправки! Безгрижна и игрива, подскачайки наляво и надясно под тласъците на повея, тя последва въжето до пристана, където трябваше да поставим на борда й разкрачената мачта. Държеше се, сякаш беше книжно хвърчило, което се надува да литне във въздуха.

Докато стисках кърмовото гребло, неволно потръпнах, когато се сетих как бяхме спуснали папирусовата палавница във водата. Същевременно си казах, че ако по-нататък попаднем на рифове и скали в мъглата, ще имаме добри изгледи да се спасим, преди тази сламена топка да потъне. Беше така плътна и набита, че не се огъваше със сантиметър във вълните. „Ра I“ се виеше като морски змей. „Ра II“ беше стегната като бейзболна топка. Всички на борда бяхме еднакво изпълнени с възторг пред ненадминатото умение на червенокожите строители. Съвършените линии и находчивото устройство, с които бяха разрешени строителните проблеми, нямаха ни най-малко сходство с бита и нищетата на индианците аймара. Макар прастарото им изкуство да не беше привлякло вниманието на специалистите, които бяха виждали готовите им лодки, нашият опит ни доказваше, че само техният метод позволява да се построи ладия, свързана по начина, който бе изобразен в релефите на древните средиземноморски култури. Всички други способи да се свързва папирусът, за да се получи лодка, водеха неизбежно до разхлабване и разнищване с гибелни последици за въжетата.

Четиримата кротки индианци Деметрио, Хосе, Хуан и Паулино и техният не по-малко спокоен боливийски преводач, сеньор Себальос, асистент от музея в Ла Пас, организираха майсторски работата си с шепа марокански помощници. Всички бяха толкова мълчаливи, че трябваше постоянно да отмествам ръкописа и да поглеждам от палатката, за да видя дали строежът на „Ра II“ е в пълен ход, тъй като строителите се задоволяваха само с движения на ръцете и сегиз-тогиз се отронваше по някоя дума на аймарски, испански и арабски.

Червенокожите натрупаха най-напред две гигантски рула от свободни папирусови стъбла, които обвиха с тънка папирусова рогозка, изплетена така, че всички краища да бъдат обърнати нагоре и добре притиснати. Двата десетметрови цилиндъра от тръстика станаха толкова дебели, че не можеха да бъдат достигнати, без да се изкачи човек на скелята. Чак тогава те бяха завързани. В средата между огромните рула бе вмъкнато трето, много по-тънко руло със същата дължина. За него бяха завързани външните по-големи рула. За свързването бяха намотани няколкостотин метра въже в непрекъсната спирала, която обхвана както тънката средна част, така и едното от исполинските рула. Когато двете самостоятелни спирални въжета бяха затегнати с дружните усилия на четиримата индианци, грамадните рула бяха притеглени все по-плътно до средното малко руло, докато накрая то бе сплескано помежду им и се превърна в невидима сърцевина, а външните рула се прилепиха надлъжно по средната линия. По този начин се получи устойчиво тяло във формата на двоен цилиндър без възли и преплитащи се въжета. Оставаше само да се удължи корпусът, за да се заострят издигнатият нос и кърма. Най-сетне от всяка страна на палубата бе закрепен по един сноп във формата на наденица, за да й придаде широчина и за да разбива вълните. След това ние пак завързахме десет напречни греди за леката плетена кабина, закрепихме стойките на кърмовата площадка и трупчетата за тежката разкрачена мачта. „Ра“ беше готова. Имаше двадесет метра дължина, пет метра широчина, два метра дебелина. Кабината пък беше четири метра дълга и два метра и осемдесет сантиметра широка. Изплетена по поръчка, тя побираше осем души, при условие че ще лежим по четирима на редица с изопнати крака като мумии. „Ра II“ беше не само три метра по-къса от „Ра I“, но имаше и по-обло и по-стройно напречно сечение. Сърцето ми се свиваше, при мисълта, че на строителната площадка остана неизползвана близо една трета от папируса. Ала никакво възнаграждение, никакви увещания не успяха да накарат нашите приятели аймара да добавят един-единствен стрък, нито да посветят един-единствен ден в повече на лодката. Повече не можеха да се бавят час, бързаха да се приберат при жените си на езерото Титикака.

— Добър път и заповядайте на остров Сурики — каза радушно Деметрио, сваляйки вълнената си плетена шапка с помпон, докато събаряхме градинската стена, за да изнесем произведението им.

— На остров Сурики ли? — изненадахме се.

— Да. Ако не точно на нашия малък остров, поне заповядайте на езерото Титикака.

Очевидно червенокожите аймара не бяха твърде силни по география. Не си даваха сметка, че бяха построили „Ра II“ отвъд Атлантическия океан и че бяха се спуснали от езеро, разположено на четири хиляди метра над морското равнище. Но иначе умееха да строят тръстикови ладии със съвършенство, на което не можеше да съперничи нито един инженер, нито един моделист, нито един архитект от нашия модерен свят.

— Стегната е като плътен дънер — забеляза Карло.

И двамата си отдъхнахме облекчено, когато товарен кораб с пълни светлини профуча току до нас, без да се сблъскаме.

— Стегната е като дънер и все пак потъваме — продължи италианецът.

— Нищо чудно. Носим преголям товар за малкото количество папирус, което гази под водата.

— Нормън смята, че трябваше да намажем тръстиката отвътре със зифт, както е описано в библията.

— Излишно е. Вода просмукват само отрязаните краища. Затова потопихме по два сантиметра от повечето краища в асфалт.

Ала мислено се запитах дали не трябваше да намажем цялата лодка отвътре с дебел пласт зифт. Тогава не бихме потънали и сантиметър. Навярно древните египтяни са покривали с асфалт отвътре ладиите си, защото иначе на стенописите те биха ги изобразили черни, не жълти.

След експедицията „Ра I“ неколцина свещеници ми бяха писали, за да ми напомнят, че според библията Ноевия ковчег бил залят отвътре със смола, майката на Мойсей е използвала изрично „смола и катран“ за „рогозената кошница“, в която пуснала сина си, за да го намери дъщерята на фараона сред тръстиките на Нил. Идеята за зифта се е натрапила кажи-речи сама, тъй като в древен Египет и Мала Азия се е добивала смола и с нея се е търгувало редовно. Въпреки това от опита с „Ра I“ знаехме, че и без асфалт папирусът плава, стига въжетата да държат. Въжетата! За „Ра I“ бяхме употребили много по-дебели въжета, които Муса и Омар бяха нарязали на стотици къси примки, годни да се задържат сами, дори ако другите бъдат протрити. На пръв поглед свръзките на индианците будеха недоверие. Червенокожите бяха използвали едно-единствено тънко въже, което бяха завързали спираловидно от носа до кърмата. Бяха решително отблъснали въжета над 14 мм. Твърдяха, че тънкото въже се опъва по-равномерно, а ако се скъса, няма да се разхлаби, защото мокрият папирус ще го задържи. Можехме ли да им се доверим? Та на кого другиго бихме могли да се доверим? Всички на борда си даваха сметка, че всъщност правим нов опит. Бихме могли да прибегнем още веднъж до чадския метод, внасяйки усъвършенствания, от които се нуждаеше. Тогава не бихме се излагали на нова несигурност. Бяхме опънали съдбоносната кърмова струна от извивката на опашката до палубата, бяхме съсредоточили товара откъм подветрената страна и все пак „Ра II“ криеше сума неизвестности. Не само се плашехме, че тънкото единствено въже, което държеше ладията сглобена, ще се скъса от ударите на гневните вълни. „Ра I“ се носеше спокойно над водата подобно на гумен дюшек, а „Ра II“ се клатеше така, че не можехме да седим или да стоим, докато не се хванем за нещо. Наложи се да опънем въже още първия ден, понеже нямаше за какво да се задържим, ако случайно залитнем. Докато лодката газеше плитко във водата, порехме вълните устремно и около носа се извисяваха разпенени грамади. Първия ден прехвърлихме 95 морски мили, тоест 177 километра. Напрежението беше тежко, едва смогвахме да задържим грамадното ветрило. Веднъж от ръцете ни се измъкнаха обтяжните въжета, друг път вятърът ги скъса, платното, високо осем метра, широко седем метра горе при реята и пет метра долу при палубата, се развя подобно гигантски флаг, заблъска се, заплющя така, че очаквахме да разбие цялата лодка. Още първата нощ прелетяхме край Могадор и хълма с древните работилници за пурпур на финикийците толкова наблизо, че видяхме светлините на отделните къщи по брега зад острова. На втория ден покрай Сахара бурята се развихри съвсем неукротимо, принудихме се да свалим платното, излагайки се на опасност да повредим по време на маневрата високия строен нос. На третия ден вятърът легна. Дотолкова стихна, че престанахме да напредваме. Полюлявахме се безпомощно и дрейфувахме в зигзаг. Крайбрежието се изгуби зад стена от мъгла. Въртяхме, превъртахме, стискахме тежките кърмови весла, дърпахме, опъвахме въжетата на исполинското отпуснато ветрило, за да се предпазим от крушение, защото знаехме, че най-слабият повей откъм морето ни тласка към бреговите скали, от които се намирахме на два часа плаване, а най-лекият полъх откъм сушата, особено нощем, ни отдалечава от нея.

Вятърът не се върна. Посрещнахме четвъртия ден в затишие.

— Потъваме — отсякоха един след друг членовете на екипажа.

Това можеше да се установи лесно при спокойно море. Лодката потъваше с по десет сантиметра най-малко на денонощие. Съвършено ново преживяване. С „Ра I“ не беше ни се случило подобно нещо. Не беше ли успяло спиралното въже на индианците да притисне достатъчно папируса?

Сантяго се завъртя най-делово с бележник в ръка и раздаде листчета, за да се изкажем дали вярваме, че ще успеем да прекосим океана. Двама се изказаха положително, шестима отрицателно. Кой беше вторият от двамата оптимисти не зная. Може би Нормън? Той поддържаше постоянно, че стига да се измъкнем живи покрай нос Хуби, можем да пуснем лодката сама да се управлява, тъй като Америка ни прегражда пътя във всички посоки. А може би Карло? Той страдаше от неизличима любов към „Ра I“, та намираше, че „Ра II“ е съвършена платноходка.

Потъвахме страхотно бързо. Ако течението не беше подело потъващата ни ладия, едва ли бихме мръднали от място. Още на четвъртия ден Жорж дойде с неузнаваемо сериозно изражение, за да ме предупреди, че по преценка на интенданта Сантяго и главния готвач Карло сме имали прекалено много хранителни припаси и вода, затова било уместно да хвърлим в морето всичко, което не е безусловно необходимо. Той грабна един кози мях и почна да развързва връвта, за да изпразни съдържанието му.

— Ще останем без вода за пиене!

— По-добре да въведем дажби във водата за пиене, отколкото да потънем, преди да сме отминали Канарските острови. Тоя път трябва да успеем!

— Почваме разчистването. Ужасно забавно! — пошегува се Сантяго необичайно благо.

— Трябва да изхвърлим всички храни, изискващи продължително готвене. Тоя път закъсахме с примусите. Единият изгоря, другият пък няма достатъчно силен пламък.

От кабината Юри подаде глава със сериозно изражение. Зад него видях кроткото лице на Мадани с тревожен въпрос в очите. Кей стоеше на десния борд като непроницаема порцеланова статуя, без да издава чувствата си. Нормън определяше положението.

— Потъваме — каза Юри бавно. — От миналата експедиция знаем, че частта от лодката, която слезе под водата, никога повече няма да се изкачи. Трябва да изхвърлим незабавно всичко, каквото можем.

Нормън изслуша безмълвно и замислено доводите. Във въздуха се надигаше психична буря. Никакъв вятър, невъзможност да напредваме. Защо не бяхме изживели такова премеждие миналия път? Нима специалистите, които поддържаха, че папирусът потъва след четиринадесет дни, щяха да излязат прави? Бяхме оставили нарочно „Ра II“ да престои десет дни в пристанището Сафи, за да се напои дъното с вода, иначе великанското платно щеше да обърне леката неустойчива ладия. Днес изтичаше четиринадесетият ден. Половината от папирусовите рула бяха изцяло под водата.

— Да изхвърлим двете тръстикови спасителни лодки от предната палуба — предложи Нормън. — Не са ни нужни. Освен това имаме надуваема гумена лодка за трима души, с която ще правим снимки.

Завързахме бутилка с писмо за по-голямата спасителна ладия, преди припрени ръце да са я пуснали в морето. Втората лодка изчезна толкова бързо, че не успяхме да закрепим нищо за нея. Сбогом! Те заплаваха подобно на балони към сушата. Не предполагахме, че бутилката с писмото ще бъде намерена няколко дни по-късно от самотен пост на пустинния бряг на Сахара. Продължавахме да газим дълбоко, докато течението ни влачеше успоредно на континента.

През борда бе хвърлен грамаден чувал с картофи. Те изискваха продължително варене. Пожертвувахме и две делви с ориз. Брашно. Царевица. Два чувала с неизвестно съдържание. Един кош. По-добре да гладуваме, отколкото да потънем. Освободихме се от повечето жито за кокошките. Една голяма греда, дъски за наставяне и поправки. Още няколко пълни делви. Мадани ме поглеждаше озадачено. Кей оголваше зъби и се блещеше в платното. Изхвърлихме тежко руло въже. Едно точило. Един чук. Огромното желязно шило на Жорж за кърпене на лодката, изчезна в дълбочините. Наоколо ни се цамбурнаха и заплаваха книги и списания. На някои беше откъсната само подвързията. Донякъде бях съгласен. Донякъде не. Чакаха ни хиляди километри, току-що се бяхме отделили от брега. Ако карахме с такава скорост, бихме се нуждаели от храна за месеци. А не можехме и без запасни материали за поправки. Ала и другите имаха право. Потъвахме. Защо? Колко време щяхме да потъваме? Помъчих се да си внуша първо на себе си, сетне да внуша на останалите, че потъването ще спре, щом папирусът се напои достатъчно с вода, за да може да се противопостави на тежкия товар, който бяхме струпали набързо в последния ден преди заминаването. 17 май. Сега беше 20 май. Продължавахме да потъваме с ненамалена скорост.

Юри понече решително да събори малката дъсчена палуба, която бяхме завързали за тръстиката пред мачтата. Тя ни вършеше толкова работа. Вчера Сантяго и Жорж я бяха използвали за сцена и ни бяха веселили с палячовски танци и кълчения, докато лежахме и дрейфувахме в почти огледално гладкото море. Успях да го склоня да остави поне две дъски, за да минаваме между двете големи папирусови рула, когато океанът наново се развълнува и лодката почне пак да се клати.

През това време други тършуваха в кабината и изхвърлиха всичкия ни ароматичен египетски чай „каркаде“, който кажи-речи не тежеше. Също тухления мангал с дървените въглища. И малкото пакети тоалетна хартия. И подправките за готвене. Всичко, каквото бяха докопали.

В гърлото ми заседна буца. Едни се смееха безрадостно. На други в погледа се четеше смес от срам и горест. Ала беше за предпочитане да оставим да се развихрят изстъпленията в разумни граници, отколкото някои от нас да стаят в душите си опасното чувство, че не сме направили всичко, което е било по силите ни, за да спрем потъването. Далече по-важно беше да се не наруши душевното равновесие у никого. Внезапно настървението се насочи към кокошките, които бяха запратени във водата. Двамина грабнаха нож и брадва, посегнаха към птичия кафез, за да го хвърлят в морето. Без свестен примус, не можехме да готвим птиците. Крайно време беше да се сложи край на безумието. Кокошките бяха пожертвувани, но Жорж сполучи да спаси единствената патица. За раздразнение на Сафи тя се заклатушка по палубата и в самоотбрана кълвеше голия задник на маймунката точно така, както се беше бранила и патицата Симбад I миналата година. Сафи беше пораснала с няколко пръста на бой, ала иначе си оставаше същата безгрижна палавница, каквато я бяхме получили като талисман за плаването с „Ра I“. Празния кафез на предната палуба приспособих за лека маса, на която щяхме да се храним. Някои настояха да пратим на дъното тази импровизирана маса и пейките. Предлагаха да се храним прави с чинии и чаши в ръце. Нормън и аз се противопоставихме единодушно, понеже считахме обедите и вечерите за най-важната точка в дневната ни програма.

— Освен това ще падне духът ни, ако трябва да живеем като свине — заключи Нормън с опита на изпечен морски офицер.

Духовете се успокоиха. Отървахме се и от един гръмоотвод. Най-после се отвори място за свободно движение на борда, без да става нужда да се катерим. Но вятърът не завя.

Затишие имахме и на другия ден. И на по-другия. И на по-по-другия. Дремехме на едно място. Май не потъвахме повече. Ала кога щяхме да се измъкнем оттук?

— Според статистиката през май на този участък се пада 1% безветрие — съобщи Нормън, слагайки пръст върху навигационната карта.

А ние бяхме установили за една седмица 100% безветрие.

Опитахме да гребем с дългите тежки гребла. Полза никаква. Засега поне опасност не ни заплашваше. Решихме да го ударим на живот: скочихме в морето да се къпем. Над главите ни припичаше слънцето, Африка и Канарските острови лежаха забулени в омара от двете ни страни. Прохладна освежаваща вода. Нормън плаваше с патицата, завързана с въженце. Сафи се изправяше на задните си лапи и посягаше към морската повърхност. Водата съблазняваше. Но, Дявол да го вземе, над повърхността и под повърхността не се ли носеха черни асфалтоподобни топчета? Откакто бяхме тръгвали, Мадани ловеше умерени количества от тези бучки всеки ден. Тоя път възнамерявахме да проведем системни изследвания ден по ден. При миналата експедиция бяхме отбелязали само най-значителните замърсявания, пред които не можехме да затворим очи. Докладът и пробите, които бяхме пратили на постоянното представителство на Норвегия при Организацията на обединените нации, бяха предизвикали такъв интерес, че се налагаше да се проведат по-задълбочени наблюдения, тъй като плавахме с „нос, забит във водата“. Използвахме морето от сутрин до вечер за чаша за миене на зъбите, леген, биде и вана. Сега за щастие асфалтовите топчета бяха твърде разредени, та не ни пречеха. Гмурнахме се под папирусовите снопи. Кристално бистра вода. Купища риби. Риби-лоцмани на ивици и риби-пампано на петна кръжаха в сянката на „Ра“ или стояха неподвижни близо до тръстиката. Папирусът лъщеше стегнат и здрав. „Ра II“ имаше още по-разкошна форма от „Ра I“ и напомняше по-силно корема на кит. Я погледни там! Ех, че великолепен костур, дълъг половин метър, дебел, охранен, тлъст. Не можехме да се намираме далече от Канарските острови. Тези костури не се отдалечават много от брега. Гостът се приближи и опипа с муцуна леководолазната маска на Жорж. Двадесетсантиметрова риба-лоцман, шарена като зебра, се плъзна подобно малък цепелин през пръстите ми. Сантяго имаше право: рибите плаваха само когато бяха на повърхността. Под водата летяха свободно като птици. Покрай носа ми се заувиваха две необикновени същества, наподобяващи чорапи без ходила, и един кръг, приличащ на медуза. Понеже в паметта ни споменът за „португалските галери“ беше пресен, предпочетохме да се отдалечим от тези непознати мешести.

— Акула! Грамадна акула!

Хищникът беше много надалече. Гръбната и задната перка се показваха на повърхността със значителни промеждутъци, толкова голям беше звярът. Ала той нехаеше за „Ра“. Без да ни обръща внимание, продължи пътя си напречно на нашия курс.

След като видяхме колко съвършена е „Ра II“ под водата, на всички се подобри настроението. Кърмата не беше мръднала. Никакво наклоняване към наветрената страна. Нито една разхлабена тръстика.

Час по час Юри и Жорж подхвърляха, че папирусовите снопи са се понадигнали малко. Навярно тропическото слънце изпаряваше влагата, просмукана през първите дни. Предишния ден поддържаха, че пред мачтата не бива да се събират повече от двама-трима души, за да не потъне носът. Сега се съгласиха да направим скамейки от малкото материал, който ни беше останал. Пригодихме си уютна трапезария на предната палуба.

Цяла седмица лежахме и се носехме, криволичейки на югозапад с лек повей от изток и запад, който не успяваше да отдели реята от ветрилото от мачтата. Заедно с нас се движеше бавно и морето. После се появи плавен ветрец. Очаквахме, че ще духне откъм десния борд. Когато се къпехме или гмуркахме сред кротките риби, винаги завързвахме на кръста си въже. То щеше да ни повлече, ако случайно променливият полъх на вятъра тласне ладията. Така знаехме, че няма да изостанем зад „Ра II“. Последния ден на затишие Нормън, Сантяго и патицата Симбад плаваха завързани за въжетата си. Гмурнах се и аз, промъкнах се под лодката и се отпуснах на гръб, за да се порадвам на слънцето. Истинска лятна идилия! Беше необичайно да виждаш отдолу как плава патица. Изскочих на повърхността, за да се полюбувам на чудната ни ладия. Ноев ковчег! Слама и жълт бамбук. На мачтата висеше маймунка. На покрива гълъб. От кабината стърчаха два голи крака. Вълшебно настроение. Платното леко издуто. Тих плясък при кърмовите весла. Стори ми се странно, че не усещам опъна на въжето. Изненадах се, че е толкова дълго. Въжето? Къде е въжето ми? Нямаше го. Беше изчезнало. Измъкнало се беше от примката. Лежах сам и се приличах на слънцето в Атлантическия океан, докато „Ра“ се отдалечаваше. Обзе ме ужас да не би да изостана. Спокойствие! Лодката беше още съвсем наблизо. Не минавах за майстор-плувец като Жорж или Нормън, ала все щях да се справя. Настигнах ладията. Вкопчих пръсти в тънкото въже, опънато около гладкия папирус и полазих на палубата. Сърцето ми се отпусна, щом усетих устойчивите тръстикови снопи под краката си. Не отроних дума пред другите, но спуснах мрежата за къпане откъм подветрената страна. Тази мрежа, наподобяваща чувал, бях измислил, за да можем да влизаме в нея и да се къпем, когато се движим с голяма скорост. Не знаехме какви последици ще се получат, ако се къпем направо на палубата. Сапунът щеше да остане между папируса, понеже нямахме дъсчената палуба на корабите, която се измива лесно.

Духна вятър откъм десния борд. Североизточният пасат откъм дясната страна улесняваше управлението с кърмовите весла. Понесохме се устремно, без да съзрем суша нито отляво, нито отдясно. На 26 май Нормън слезе от покрива на кабината със секстант, молив и хартия. Въздъхна облекчено. Бяхме отминали нос Хуби. Ура! Крайбрежните скали, най-опасният враг на „Ра“, лежаха зад гърба ни. Сега океанът се откриваше свободен пред нас за втори път. Ала днес опашката на ладията се издигаше възбог и кърмовите весла, дебели като телефонни стълбове, бяха здрави. Всички, които бяха видели тези внушителни греди, преди да тръгнем, смятаха, че бихме се оправили и с по-тънки и по-леки гребла. Крехките папирусови стъбла щели да се надробят на късчета стотици пъти, преди да се строшат тези великански пръти.

Животът на борда доби рядък чар. От невидимите брегове, между които плавахме, долетя пъстра менажерия, пляскайки с изморените си криле. От ятото се отделиха единични птици, накацаха по реята, покрива на кабината, дръжките на кърмовите весла, издигнатите папирусови снопи отпред и отзад. Сбъднаха се думите на Карло, че представляваме „плаващо птиче гнездо“. Сред гостите видяхме стари познати като синигери, ластовици, овесарки, врабци, срещнахме и по-едри папагалоподобни красавци от южен произход, които блестяха с ослепителното си синьо и зелено оперение. Кротък пощенски гълъб с пръстен на крака закръжи над „Ра“, кацна на мачтата, слезе на площадката при дежурния кърмчия под флага на Обединените нации. „Гълъбът на мира!“ — провикнахме се всички. Гълъбът и знамето на ООН, под което плавахме, се допълваха взаимно. На медния пръстен имаше надпис „27773-68 А. Испания“. Превърнахме се в плаваща зоологическа градина. Под водата ни придружаваха неотлъчно мълчаливи разновидни риби. На палубата цвъртяха птици с пищни багри, сновяха напред-назад, пиеха вода от паници, кълвяха пшеница, предназначена първоначално за кокошките. Понеже се отдалечавахме все повече от Канарските острови, без да дадем признаци, че се насочваме към сушата, отморилите се гости ни поблагодариха и отлетяха един по един. Само една ненадмината красавица не издържа и бавно издъхна. Хранеше се с насекоми, а не можехме да й предложим и муха. Гълъбът, напротив, прояви особена слабост към дажбите на патицата Симбад, охрани се и се опитоми. Очевидно се канеше да ни последва до Америка.

Щом вятърът духна, повдигна се още малко и лодката. Като че грамадното издуто платно поде нагоре предната палуба. От свежия бриз „Ра II“ се пробуди за живот и тутакси взе да наваксва изгубеното. Понесе ни през открития Атлантически океан със скорост 60, 70, 80 морски мили, тоест 110, 130, 150 километра на ден.

Животът на борда доби обичайния си облик. Всички се ободриха. Песни и смехове. Нищо за поправяне. Леки нощни вахти. Добра храна от делвите. Никакви дажби. Четирима превъзходни готвачи. Всеки фараон би ни завидял за египетските гозби, които Жорж ни поднасяше с изобилни подправки. Нито една гейша не би могла да бие Кей по готварско умение. Лютивата яхния „а ла бербер“, която Мадани приготовляваше с пастърма, лук и зехтин, неуморимата изобретателност на Карло, който измисляше вкусни ястия, когато не се проявяваха доброволните готвачи, всичко допринасяше да се създаде впечатлението, че препускаме над вълните с билет за първа папирусова класа.

Привечер платното изпълваше ладията с прохладна сянка. Обгорели от слънцето, брадясали и весели, седмината седяха на пейките около празния птичи кафез и се хранеха, а осмият стоеше на кърмовата площадка и въртеше тежкото вретено на греблото, следвайки направлението, което му сочеше залязващото светило. Компасът показваше запад. Слънцето пращаше сетните си лъчи като паунова опашка пред шията на златния книжен лебед, който се плъзгаше напред по дирята на безсмъртния древен и съвременен „Ра“. После заблестя Голямата мечка с Полярната звезда, надничаща над десния ни борд. Все добри приятели. Част от малкия ни свят. Познавахме ги толкова добре от миналата година. Свеж нощен бриз. Седяхме на палубата с дълги панталони и пуловери. Мадани в дебелия си марокански кафтан с островърха качулка напомняше средновековен монах, когато, коленичил на покрива подобно силует срещу тропическото небе, се кланяше доземи, молейки се на Аллах. Необикновено хрисим и добродушен спътник. Заместваше Абдулах като представител на цветното население в Африка. Нямаше гарвановочерния цвят на негъра, ала спадаше към най-тъмнокожите бербери. За съжаление Абдулах беше единственият член от командата на „Ра I“, с когото се разделихме три дни, преди да тръгнем. Цяла година беше живял в доброволно изгнание, защото в Чад кървави борби противопоставяха мохамеданските му съверници от северните провинции на християнското негърско правителство, което имаше подкрепата на френския чуждестранен легион. Безпокойството в душата на Абдулах растеше. Една жена тук, една жена там и географски пречки за редовен семеен живот. В едната ръка снимка на три сладки негърчета в Чад, в другата — телеграма, че сега, тъкмо сега, най-новата му любима жена е родила дъщеря в Кайро. Кой щеше да оправи бъркотията, ако Абдулах пак замине с папирусовата ладия? Сбогом, Абдулах! Ще ни липсваш на всички!

Едва Абдулах беше излязъл от вратата, яви се Мадани Аит Ухани, усмихвайки се спокойно зад гишето на хотела, където бяхме отседнали. Не би ли могъл да дойде с нас? Току-що го назначили за управител, тъй като стопанисването на хотела било поето от голям химически завод в Сафи. Седемте, готови за път гости го отвлякоха от хотела, защото се нуждаеха от истински, африканец на мястото на Абдулах.

Мадани познавахме от три дни. Кей изобщо не бяхме зървали по-рано. Мой приятел от Швеция заминаваше за Токио във връзка с размяната на телевизионни програми. Замолих го да поиска да му препоръчат японски кинооператор с общителен нрав и добро здраве. Малко по-късно в Сафи пристигна и ниският, набит Кей Охара, отрупан с апарати. Жизнерадостен и музикален. Мускулест. Любим спорт — джудо. Моряшки опит? Една разходка с моторница в залива на Токио. Освен това правил снимки в езерото Титикака, за да отрази бита на индианците с тръстиковите лодки.

— Ами Мадан? — осведоми се Нормън с леко безпокойство.

— Веднъж, когато пристигнах за първи път от Маракеш в Сафи, излязох с рибари в морето, но ме хвана морската болест, та се върнах на брега.

— И тоя път само сухоземни плъхове — изсумтя недоволно Нормън и ме погледна.

— Не товарят ли папирусовата ладия така, както моряци биха натоварили дървен кораб — отвърнах. — Най-сигурни са хората, които съзнават, че не знаят нещо. Един устойчив ски-скачач е рядко достатъчно гъвкав, за да скочи от парашут.

Двамата нови членове на екипажа станаха жертва на морската болест, първите два дни, но и кипрата тръстикова лодка се подмяташе и люшкаше като празна бутилка в бурното море. Сякаш Аллах и Буда се вслушаха в молитвите им за затишие напук на всички статистики и метеорологични карти. Когато вятърът отново духна, представителите на Япония и Мароко бяха посвикнали с моряшкия занаят. Повтаряше се всекидневието на „Ра I“. Деляхме едни и същи радости и тревоги. Бледите станаха от слънцето кафяви, кафявите потъмняха още повече, без някой да се интересува от родословното дърво, кръщелното свидетелство, членската карта или паспорта на този и онзи. На предната палуба мястото беше тясно, на задната палуба — още по-тясно, а ивиците покрай двете прозрачни стени на кабината имаха по метър широчина. Плетената каюта се състоеше от едно-единствено помещение, премного ниско, за да може човек да се изправи с целия си ръст, и премного тясно, за да легне свит, без да забие коляното в стомаха или лакътя в главата на съседа си. Познавахме ругатните, хъркането, навиците, вицовете на всекиго, въпреки че скимтежите и скърцането на мачтовите въжета и кърмовата площадка често не позволяваха да се различи в тъмнината от кого точно произлизат странните звуци. След като проследявах ориенталските тонове на флейта и тамбура в носа на музикалния Мадани и работилницата с трион, бургия и ренде, инсталирана в устната кухина на по-практичния Карло, заспивах с чиста съвест, макар да ме обвиняваха, че съм глътнал лъв. Само Сантяго и Жорж молеха от време на време Юри да им даде хапчета за спане. Живеехме, сякаш си гостувахме непрекъснато. Никакво място за тайни, по всяко време на денонощието и при всяко положение се намирахме близо и неразделно един до друг.

Ако американец и руснак рядко имаха възможност да се опознаят, сега се опознаха основно. Ако арабинът и евреинът бяха естествени врагове, единият от двамата щеше да изчезне във вълните. Ако бог не допускаше да бъде обожаван под различни имена, щяха да пламнат верски борби на борда. Представлявахме вавилонско стълпотворение от осем езика, но в будно състояние използвахме английски, италиански и френски, за да общуваме. Спорехме, разказвахме си весели истории, пеехме в хор, когато бяхме свободни, особено след вечеря, двоица-троица насядали в основата на мачтата, останалите на пейките около птичия кафез, понеже в кабината винаги се случваше някой да иска да спи. Разисквахме на политически теми, без да се скараме. Доводите се изказваха без цензура, никой не стискаше в ръка зареден пистолет. Риболовните харпуни, брадвата, въдиците бяха почти единствените ни оръжия и те се употребяваха за общо благо. Обсъждахме дружно, както повечето хора, палестинския проблем, племенните вражди в Африка, намесата на американците в Азия. Никой не се разпалваше, никакви оскърбления, никакви повишени гласове. Разговаряхме за религия и никой не се чувствуваше засегнат. Копт, католик, протестант, мюсюлманин, будист, атеист, свободомислещ и евреин-полухристиянин. По-голяма смесица не би могла да съществува в нашия малък ковчег, където маймуната беше Ной, а ние играехме ролята на животните. И все пак не ни деляха верски вражди. Напротив, когато веднъж една четка за зъби се изгуби и бе намерена, изникна спор чия е, разнесоха се гневни възклицания и люти ругатни на разни езици, защото в душата си човекът си оставаше един и същ независимо от географските ширини. Една четка за зъби под носа му беше по-значителна от топ на разстояние. Лесно беше да се открият разликите между отделните хора, ала още по-лесно беше да се налучка общият множител. Добрата воля ни улесняваше да се разбираме взаимно. Живеехме в такава непосредствена близост, че приличахме на резени от общ хляб. Радвахме се и се ядосвахме за едни и същи неща, помагахме си на драго сърце, понеже помощта беше за обща изгода. Едни дежуреха, за да спят останалите, втори готвеха, за да се нахранят всички, трети шиеха платното и опъваха въжетата, за да напредваме дружно. Трябваше да се поддържаме в добра форма, за да можем да издържим тежките напрежения, на които ни излагаше заплахата на стихиите.

Нижеха се дни и нощи. Нижеха се седмици. Изниза се месец.

— Почва да става скучно — оплакваше се Карло шеговито и грабваше рибарския прът. — Още нищо за поправяне, както на „Ра I“, още никакви строшени дървени части, още никакви скъсани въжета.

Той седна на носа, провеси крака навън, закачи сръчно малка хвърчаща рибка на въдицата си. На палубата намирахме редовно летящи риби. Сред рибите-лоцмани под ладията плаваха немалко риби-пампано. Те кълвяха стръвта почти всякога, когато пожелавахме. Ала корифената, тоест златната скумрия, която дебнехме и която е най-сигурната храна на плаващите със сал, съвсем не беше изобилна този път. Тунецът играеше весело далече от нас и въдиците не го примамваха ни най-малко. Веднъж Жорж попадна сред безкрайно стадо сребърни пури „бонито“^[48]. Още край Африка избързаха да ни поздравят грамадни китове, кой знае дали не беше същото семейство от миналата година. Плосък скат, голям колкото цялата кърмова площадка на „Ра“, се изхвърли от вълните с мощен тласък и се отпусна като исполинска палачинка със страхотен плясък. Палави чевръсти делфини ни забавляваха с лудориите си. Тлъста, ленива змиорка, дълга като човек, дебела като бедро, се изви сънливо в браздата зад кърмата. Един следобед изпод лодката изплава ясночервен октопод, промъкна опипващите си крайници до кърмовите весла, сетне изпъна дванадесетте си пипала над главата и с вградения си реактивен двигател се стрелна към дълбочините.

Не забелязвахме достатъчно богат живот в Световния океан, но в замяна имаше несравнимо повече асфалтоподобни топчета. През първия месец Мадани не видя плаващи черни бучки само три дни, ала тогава морето беше прекалено бурно за нормални наблюдения. На 16 юни, месец след тръгването ни, морето се оказа толкова замърсено, че се гнусяхме да се мием. Големи и малки топчета с размери от картоф до грахово или оризово зърно покриваха повърхността. Само в течението между Мароко и Канарските острови бяхме попаднали на още по-значително замърсяване, тогава обаче лежахме съвсем неподвижно и имахме възможност да се вглеждаме във всичко, което се носеше във водата. На 21 май бях отбелязал в бордовия дневник:

„Замърсяването е възмутително. Мадани лови тъмни топчета, големи колкото сини сливи и покрити с гъши мидички. На някои от тях се намират разновидни рачета. Следобед морската повърхност беше спокойна и гъмжеше от огромни количества кафяви и черни асфалтови топчета. Те се носеха в среда, напомняща сапунена пяна. Тук-там водата блестеше с всички цветове на дъгата, подобно на отраженията от бензин.“

В същия участък плаваха няколко съвсем малки мешести във формата на чорапи, напомнящи продълговати оранжеви и зелени детски балончета, докато хиляди други бяха мъртви и се носеха сред асфалтовите топчета, отпуснати и сплескани като пукнати играчки.

Две денонощия не можахме да се измъкнем от тази мръсотия. Тя следваше същия курс като нас, макар и по-бавно, на път за Америка.

По-късно, когато морето беснееше, на борда бяха изхвърлени грамадни топчета, достигащи човешки юмрук. Те оставаха на палубата след отцеждането на водата през папирусовите стъбла като през пластините на кит. Нефтените отпадъци не бяха единственият дар на модерния човек за морето. При наблюденията ни рядко минаваше ден, без да се случи да не съзрем в непосредствена близост до тръстиковите снопи на „Ра“ пластмасови съдове, металически туби, бутилки или други, по-нетрайни отпадъци, да речем, дъски от сандъци, корк и какви ли не боклуци.

Деляха ни 1725 морски мили от изходното пристанище и ни оставаха 1525 мили до сушата пред нас, когато за втори път попаднахме във възмутително замърсен участък. На другия ден духна силен вятър. На по-другия ден, 18 юни, морето побесня и развихри най-мощните вълни, които бяхме виждали през двете плавания с „Ра“. Вятърът, който ни застигна, беше повече от свеж, навремени диви пристъпи го превръщаха в буря. Вълните се надигаха като успоредни хребети все по-високи и по-високи, несъразмерни със силата на халата. Навярно, преди да се понесат от североизток, ги беше породил ураган. Първоначално се почувствувахме възбудени, после изпитахме леко безпокойство, сетне се изненадахме с неуверено облекчение от устойчивостта си, накрая ни изпълни безгранично възхищение пред майсторството, с което мъничкото ни сламено кълбо се справяше с колосалните водни стени. Стоях сам на кърмовата площадка зад кабината, отварях си очите на четири и въртях наляво великанското весло, за да посрещаме вълните право отзад, докато вретеното на дясното гребло беше здраво завързано и изпълняваше ролята на кил. Кърмовото устройство работеше невероятно добре. Препускащите вълни се различаваха съвършено от вълните в плитчините. Талазите ни настигаха отзад, плъзгаха се под сърповидната кърма, издигаха ни високо, гребенът им се слягаше, докато се люшкахме на гърба му, и ни изтласкваха напред с вятъра и водата. Яздехме с бясна скорост, опашката на „Ра“ стърчеше във въздуха, носът й се устремяваше към дълбоката синкавозелена долина. Не биваше да свиваме встрани.

— Шест метра! Осем метра!

Другарите ми определяха височината на гребените с възторг, премесен с ужас.

— Десет метра!

Сега вълните надвишаваха върха на мачтата. Десет метра!

Морската болест повали Мадани. Гъсти буреносни облаци и дъжд отвред. Всичко протичаше по обичайному за чудо и приказ. Сякаш на шега ладията посрещаше невероятно леко обезумелите водни планини. Само от време някоя вълна позаливаше палубата. Незначителна дреболия. За щастие талазите бяха стройно подредени с достатъчни промеждутъци, отговарящи на дължината и формата на ладията. Посоката им беше равномерна, задаваха се в редици една, две, три последователно. Беше по-добре човек да не извърта глава. Отзад приличаха на стъклена стена, която се готви да ни погребе, преди да сме успели да се измъкнем от бездната. Свободните от наряд се прибраха един подир друг в кабината. Там можеха да се взират в покрива и да се вслушват в заглушителния рев на разбушувалия се океан. Единствен Карло, покорителят на планинските върхове, седеше на високия папирусов нос, любимото му място, сякаш яздеше кон.

Почувствувах, че пак се издигаме в небесата по-високо от обикновено. Втурнахме се напред, оградени от водни стени. После същият гребен, гладък и с бяло чело, се изпречи пред нас и отмина.

— Беше по-висока от върха на мачтата — изрева Карло въодушевено, оголвайки белите си зъби в червеникавата брада.

Малко по-късно слезе от носа. Пазейки равновесие, докато спасителното въже се влачеше отзад, допълзя до каютата. Сетне обясняваше, че пред очите му зейвали такива бездънни пропасти, в които „Ра“ отчаяно се устремявала, че предпочел да ги не вижда.

Наближаваше краят на смяната ми. Не биваше да отклонявам поглед от курса за миг, не трябваше да допусна лодката да се извие напреко на вълните. Беше към четири часа следобед. Изведнъж изсвистя водна планина, по-шеметна от досегашните. Налагаше се да напрегна всички мускули, за да не се извърти лопатата на веслото. Усетих, че грамадата поде кърмата и я издигна високо, високо, високо. Не откъсвах очи от компаса, за да не изменя посоката. Нямаше ли този подем най-после да свърши и съскащият великан да отмине? Внезапно гребенът рухна отстрани на ладията, бучащи пенливи водопади ни заляха, разтърсиха ни, отблъснаха ни свирепо. И ни сполетя бедата. Зловещ трясък. Дебелата греда на кърмовото весло изпращя и се счупи. Тласък във вретеното и лодката. „Ра II“ се втурна необуздано, извивайки се наляво, и хлътна в бездната.

Стори ми се, че някой ме удари с боздуган по главата. Неволно изтръпнах от уплаха, ала мигновено се съвзех и намерих сили да посрещна нещастието очи в очи. Кърмовото весло! Дебелото вретено на греблото, което стисках, се беше строшило и широкото перо висеше свободно, като се подмяташе на въжето, за което беше завързано. Зърнах го светкавично, преди водните грамади да са връхлетели върху „Ра“. Те се сринаха безпрепятствено откъм цялата ни дясна страна, понеже издигнатата кърма не ги посрещаше повече, за да ги яхне.

— Аврал! Лявото весло счупено! Юри, пусни плаващата котва!

Лодката и площадката се наклониха силно под натиска на водните планини. Свлякох се встрани до дясното гребло, за да го развържа. Грохотът на вълните, които се стоварваха в стените на кабината, и плющенето на ветрилото, което се блъскаше в разкрачената мачта, говореха по-красноречиво на другарите ми от моите предупредителни викове. Мълчаливи съсредоточени, те изскочиха със спасителните си въжета, които затегнаха около кръста.

— Коя плаваща котва?

— По-голямата!

Добрах се до въжетата на здравото кърмово весло, но двата ключа от твърдо дърво, които ги крепяха горе и долу, се бяха затегнали и пречеха. Нова водна грамада се стовари връз нас. И още една. Мачтата затрещя застрашително. Вятърът и водата си играеха на воля с платното и ладията.

— Снеми грота!

За да увеличи скоростта, Нормън беше вдигнал напоследък малко допълнително платно на бамбуков прът, който се беше счупил. Това спомагателно ветрило се развяваше и шибаше голямото платно като пукнато балонче.

— Снемете грота, докато не се е раздрал!

Нормън пое командуването на предната палуба. Покатери се на мачтата и отряза малкото платно. Петима души хванаха дебелото въже, за да свалят голямото ветрило. Седемметровата рея взе да се отдалечава от върха на мачтата, ала вместо да слезе, тежкият прът бе повдигнат напред от огромния издут грот. Всички на предната палуба се отпуснаха с цялата си тежест, опъвайки въжето, за да не отлети платното като хвърчило. Нова гърмяща вълна ни заля.

— Спуснете плаващата котва, поврага!

— Вълните усукаха въжето!

— Тогава хвърлете малката котва колкото се може по-далече, докато не са ни разбили вълните!

Още един водопад се стовари върху лодката. И още един, далече по-голям. За щастие бяхме се извъртели така, че лежахме срещу талазите с дясната страна на кабината, в която нямаше отвор и която бяхме покрили с брезент, по който сега морето лазеше чак до покрива.

— Спуснахме малката котва — извести Карло победоносно.

Но тази котва нямаше достатъчно спирателна сила. Малката торба, която сега се влачеше зад „Ра“ не беше в състояние да извърти напоената с вода кърма назад. Юри и Карло, във вода до кръста, се напрягаха трескаво в разпенените въртопи, за да разплетат въжето на голямата плавателна котва, което вълните усукваха непрестанно на борда.

— Проверете си спасителните въжета! Всички да се завържат здраво! Успях да завъртя затегнатото дясно весло с няколко пръста. После с още няколко пръста. Ала не се получи подобрение. Тласъците на вятъра мятаха долния ръб на голямото платно към върха на издигнатия папирусов нос. Диви, безжалостни удари отдясно и отляво. То се беше закачило за тънката дъга и завърташе предницата косо наляво. Водопадите и пристъпите на халата се сипеха с див вой, затова командите и предложенията трябваше да се предават от човек на човек между кърмовата площадка и предната палуба.

— Снемете платното, иначе ще се разбие лодката! — крещях. Най-после ветрилото бе смъкнато на части.

— Стоп! — извика Нормън. — Вдигни грота, докато не го е грабнала вълната!

— Грабне ли го вълната, никога няма да го приберем на борда — изрева Жорж.

Имаше право. Долу египетското платно беше широко само пет метра точно колкото палубата, но горе при тежката рея, на която беше закачено, достигаше седем метра, та при сегашния ураган и вълнение талазите щяха да го грабнат неизбежно от двете страни.

Разрешението дойде от само себе си. Ветрилото бе свалено постепенна, всеки път с по една педя, без да достигне палубата, защото петимата мъже стискаха края му и го навиваха веднага. Напрягаха се юнашки, за да се задържат, въпреки поривите на бурята, клатенето и оттеглящите се водовъртежи. Блъсках и удрях вретеното на дясното кърмово весло, докато малко по малко го разхлабих, ала не се почувствува никаква промяна в курса. Борещите се с платното успяха най-сетне да навият една трета и да я завържат здраво на руло с напречни върви, зашити на ветрилото, за да се намалява площта му.

Крайно време беше да приберем грамадната свободна лопата, която още висеше свободна и се мяташе бясно. Вълните я блъскаха непрекъснато в кърмата. Осигурителното въже, с която я бяхме завързали по образец на стенописите в египетските гробници, ни помогна да я изтеглим. Вретеното се беше счупило напреко, точно при долния вилков ключ. То имаше диаметър шестнадесет сантиметра и беше дебело колкото обикновен телефонен стълб. Направено от жилав бор с яка сърцевина, греблото, което всички смятаха за неуязвимо, се беше строшило като кибритена клечка, без да можеха да се открият недостатъци в дървесината. През същото време нито една папирусова тръстика не беше се скъсала, разхлабила или повредила. Папирусовите снопи пружинираха повече от дървеното стъбло и още веднъж гъвкавостта на Давид беше надделяла над силата на Голиат. От случилото се извлякохме поуката, че бяхме употребили прекалено дебело въже, за да завържем кърмовото весло горе и долу. Ако бяхме използвали по-тънко въже, то щеше да се скъса първо и нямаше да се строши греблото.

Жорж изтегли тежкото перо, по което бяха полепнали безброй гъши мидички. Отряза възглавничката от къси папирусови стръкове, които Нормън беше закрепил за лопатата, за да й предаде по-добра обтекаемост откъм страната, където бяхме завързали вретеното. Той хвърли тръстиките във водата и изчака, за да провери дали ще плават. Те обаче потънаха. Жорж не спомена на никого дума, без да подозира, че друг го наблюдаваше от площадката. Този ням свидетел остана не по-малко озадачен и изпита същото присвиване в стомаха. Какво се беше случило с тези папирусови късове? Шуплите ли им бяха изгубили всичкия си въздух?

Юри и Жорж стояха гърбом, залисани с въжето на голямата котва. Накрая им се удаде да я спуснат в морето и прибраха малката котва. Сега спирачният чувал бавно завъртя кърмата. Не напълно. Продължихме да плаваме наполовина срещу вълните. Океанът ни обстрелваше с водни залпове откъм десния борд точно така, както ни беше преследвал при пътуването с „Ра I“.

Ураганът вилнееше. Бордовият часовник показваше девет без десет, нощта се спускаше, когато другарите ни от предната палуба успяха да приберат голямото платно наполовина. Оранжевото кълбо на слънцето бе наполовина навито като двойник на слънчевия залез, който не можахме да видим поради облачната завеса. Но ако небето беше ясно, залезът нямаше да се намира пред носа на „Ра“, а от лявата му страна, понеже напредвахме наполовина извити встрани.

Трагедия. Неволя. Никаква запасна греда, достатъчно голяма за ново вретено. Най-добрия материал от твърда дървесина за наставяне бяхме изхвърлили в морето край Канарските острови. Ако се застояхме тук повечко със спусната плаваща котва, кой знае дали тези пожертвувани греди нямаше да ни настигнат. Лоша шега. Безнадеждно положение. Никакъв изход. Лека нощ на всички! Сега да дремнем, пък утре ще търсим лек. Безполезно е да управляваме. Едното гребло е счупено наполовина и е без перо, другото не работи. Нека бучи океанът на борда и в простора, плаващата котва ще поддържа курса така, че водата да не прониква през отвора на кабината. Ще носим двучасови вахти, за да не се блъснем в кораб.

Беше невъзможно да се спи. Бяхме се върнали в последните нощи на „Ра I“, когато морето вземаше надмощие. Тонове вода се стоварваха върху задната стена откъм десния борд. Навсякъде около нас се лееха водопади, кипяха, клокочеха, истинска река струеше напред и назад по палубата, под плетения под на кабината, в широките процепи между двете папирусови рула, на които се крепяхме. Водата се изтичаше надлъжно през пукнатините на тръстиките, ала папирусът беше набъбнал и беше затиснал всички пролуки, затова преди да се е оттеглила водата, нови гейзери се изливаха на борда и изпълваха коритото до горния ръб.

Докато ми дойде редът за дежурство, не мигнах. Изпълзях навън, поех вахтата и задрямах, завързан на бамбуковата скамейка пред входа на каютата. Сепнах се внезапно и видях прилеп. Не, сова. Тя кръжеше над „Ра“, накрая се спусна към мене, сякаш се канеше да ме нападне. Нощният гост летеше зле, блъсна крилото си в едно въже, падна, преди да кацне на пейката до мене. Клетата птица. Беше гълъб! Нашият опръстенен спътник! Зловещото скърцане на ветрилото и настъплението на вълните го бяха прогонили, беше отлетял, за да търси други убежища. Напразно! Когато се беше озовал на пустата изоставена кърмова площадка, самотата в плетеното му гнездо на покрива го беше изплашила, та беше предпочел да се сгуши до спящия вахтен. Продължи да седи до редуващите се дежурни, докато съмна. През това време Атлантическият океан нахлуваше безпрепятствено на борда пред и зад кабината, като само откъм подветрената страна в краката ни се образуваха поточета, преди да се излеят в морето.

Забележителна лодка. Имаше обаче един недостатък: беше почнала да става плътна като обикновена ладия и водата не можеше да се изтича през дъното.

Адът продължи и на следния ден. Чувствахме се изморени до смърт. Газехме във вода, пренасяхме делви на завет, изхвърляхме счупените в морето, затягахме разхлабилите се свръзки на товарите, опъвахме мачтовите въжета, кърпехме платното, блъскахме си ума до полуда, за да измислим начин, по който бихме могли пак да управляваме ладията. Папирусът беше напоен с вода, клоняхме към гибел, беше само въпрос на време кога океанът ще ни срази окончателно. Дървените части и тръстиката бяха завързани с въжета, които неизбежно щяха да се скъсат от тежките изпитания. Спиралното въже, което крепеше папирусовите рула, имаше диаметър 14 милиметра, а за кабината, трупчетата на мачтата и кърмовата площадка бяхме употребили осеммилиметрово въже, тройно преплетено като плитка коса. Индианците бяха отказали да използват по-дебело въже. Ако свръзките не бяха толкова гъвкави и пружиниращи, вълните щяха да ги разкъсат така, както бяха натрошили гредите и както огъваха стоманата. Първото денонощие океанът не беше надвил тръстиковото кълбо, което отскачаше от ударите. Но той не се признаваше за победен. Покатери се на борда и взе да ни притиска надолу. Почнахме да потъваме страхотно, едно, защото тоновете клокочеща вода се задържаха като мъртъв товар в дългата яма между двете външни папирусови рула, друго, защото погълнатата вода проникваше все по-дълбоко в тръстиката, която досега се беше запазила суха и лека. Всичкият папирус поглъщаше все повече влага и натежаваше все повече и повече. Предстоеше да потънем страхотно бързо. Нямаше признаци, че някой е изплашен. Всички бяха твърдо уверени, че ще се справим. Правеха се предложения, които обсъждахме дружно, после отхвърляхме единодушно. Мадани, който не беше участвал в експедицията „Ра I“, ме дръпна настрани и ме запита предпазливо дали положението е опасно. Щом узна, че засега не е, ухили се от ухо до ухо. Кей изтърси морската вода от лъскавата си черна коса и каза с широка усмивка, че никога не е подозирал съществуването на подобни вълни.

Благодарение на плаващата котва кърмата посрещаше криво-ляво настъпващите талази. Ако я приберяхме, щяхме да открием наветрения си борд и морето щеше да ни залее по цялата дължина. Ала спуснатата котва ни задържаше на едно и също място. Вместо да напредваме, лежахме безпомощно в сърцето на Атлантическия океан и потъвахме на 1900 морски мили от изходното пристанище и на 1300 морски мили от целта.

Две денонощия се борихме с бурята само и само да спасим себе си и товара. Оказа се невъзможно да се настави счупеното весло поради няколко причини. Вълните продължаваха да се извисяват на шест-седем метра, а някои великани достигаха и до десет метра. В кабината изрязах гърба на един бележник и направих модел на спасеното перо, двете строшени части на вретеното и кърмовата площадка, като отбелязах разстоянието между двата дървени ключа, които държаха наклоненото гребло, горе и долу. Моделът показа, че ако горната счупена част на вретеното, която беше по-дълга, бъде закрепена за горната половина на перото, краят на вретеното ще достигне пода на площадката. При това положение дежурният кърмчия би могъл да стои в другия край на площадката, за да върти дясното гребло с дясната ръка, и да управлява счупеното весло наляво, дърпайки го с въже, завързано за крака му, и надясно, тикайки го с бамбуков прът в лявата ръка. Това представляваше почти акробатика, която се усложняваше от необходимостта да се притягат и въжетата на ветрилото, които бяха завързани за оградата на площадката, понеже сега тръстиковата ладия газеше толкова дълбоко, че двете кърмови весла не всякога бяха достатъчни. Когато „Ра II“ отказваше да ги слуша, дежурният си помагаше с платното, за да не допуснем вятърът и вълните да ни нападнат отстрани.

Лодката лежеше ужасно дълбоко в морето, когато късно вечерта на другия ден бяхме готови да изпробваме новото устройство. Всички съзнавахме, че ни очакват тежки вахти, ако държим да осъществим останалата половина от плаването. Щом закрепихме строшеното весло, положението се пооблекчи. Веднага успяхме да завъртим задницата срещу вълните, прибрахме плаващата котва и насочихме на запад навитото наполовина платно. На следния ден се престрашихме да вдигнем цялото ветрило, без да се плашим от клатенето. Като че огромното платно ни повдигна над водата и ни понесе със скорост близо три възела, тоест над сто километра на ден. Сега само палубата се намираше над водата. Отзад талазите прехвърляха кърмата, а на предната палуба къси вълни се разбиваха в носа и ни мокреха с пръските си, когато седяхме на пейките около птичия кафез, затова се гушехме и се хранехме на най-долното стъпало от мачтовата стълба подобно птици на клон.

— Трябва да издигнем преграда срещу най-нападателните къси вълни, за да се изливат извън борда, иначе ще потънем — каза Юри и опъна парче брезент откъм десния борд, завързвайки го с дебели върви горе и долу за обтягащите въжета.

— Не си губи времето, Юри! — разсмяха се всички.

Още първите талази щяха да разкъсат този парцал. Без да ни обръща внимание, Юри продължи намисленото.

Зададе се вълна откъм дясната страна, тя се надигна, плъзна се спокойно по брезента и се изля извън борда. До предната палуба стигнаха само няколко пръски, платното отклони водопада. Юри се разположи победоносно на птичия кафез, приспособен за маса, и взе да се храни, а останалите при мачтовата стълба с чинии в ръце се изблещиха, когато видяха, че отмина омаломощена и следната вълна, и по-следната. Седяхме и зяпахме магьосника, който беше сполучил да обуздае стихиите с един парцал. Тайната му се криеше в обстоятелството, че папирусовата опашка умъртвяваше тласъка на вълната, разцепваше я на две и само профилът на водната стена се изливаше надлъжно от двете страни на лодката, затова брезентът я отклоняваше лесно.

— Дайте още платно!

Нарязахме с нож целия брезент, който покриваше предната стена на кабината, та след това се откри свободна гледка през дупките към птичия кафез, мачтата и морето. Накълцахме и запасното ветрило. Юри закачи парчетата и скоро се получи истинска платнена стена във виненочервен, оранжев, зелен и жълт цвят. Вълните се плъзгаха по защитната преграда и я разтърсваха леко, предизвиквайки лек шум в обтягащите въжета на мачтата, сякаш на тях беше проснато пране. Ала на борда се изливаше само незначителна част от водопадите.

— Хипита! Цигани! — се провикнаха Карло и Жорж зад нас високо, когато спуснахме малката гумена лодка, за да снемат „Ра II“ от разстояние. Подадохме глави през шарените парцали и видяхме как двамата се закриват изцяло от гребените на талазите.

— Връщайте се! — ревнах. — Прибирайте се на борда, докато не сте се обърнали!

И по-рано бяхме надували малката лодка, за да правим снимки, ала при спокойно или леко развълнувано море. Сега обаче бяхме дотолкова свикнали с бурите и солената вода, че всички почвахме да проявяваме лекомислие.

Дните и седмиците продължиха да препускат заедно с вълните. В разстояние на по-малко от година шестимата от нас, които бяха участвували в експедицията с „Ра I“, бяха прекарали четири месеца върху папирусови снопи.

След урагана се наложи да въведем дажби за водата: по половин литър дневно на човек и девет литра за готвене. Че поради необмислена прибързаност сами бяхме излели в морето водата за пиене от повечето мехове, когато ни преследваше безветрие, беше деликатна тема, която не трябваше изобщо да се зачеква. От солената вода Карло получи рана в слабините и Юри му предписа промивки по няколко пъти на ден. Нещастникът се задоволяваше едва с едно канче сладка вода, повече не можеше да си позволи. Патицата, гълъбът и маймунката получаваха дажба, колкото за един човек. Жорж се разсърди не на шега, че за животните сме треперели повече, отколкото за хората.

Сантяго също не беше съвсем здрав, защото преди тръгването беше опериран за камъни в бъбреците и не биваше да яде солени гозби, орехи, сушени зеленчуци, яйца и кажи-речи повечето от нещата, които съставляваха всекидневната ни храна. Чувствуваше се изтощен, изпълняваше съвестно всичките си задължения, без да роптае, ала когато беше свободен от наряд, предпочиташе да лежи на гръб във вътрешния ъгъл на кабината, където Юри не го изпускаше от очи.

Една вечер той се показа в отвора на каютата с разстроено лице и дойде при нас край птичия кафез. Изгледа Карло и Жорж.

— През стената чух гадни упреци срещу мене! Италианецът се сопна.

— Остави тая професорска физиономия!

— По-добре свърши някоя извънредна работа като нас — обадя се Жорж. — Ако си решил да вземеш доброволно вахтата на някой изморен кърмчия, почакай барем да останат десет минути до смяна на дежурството.

Заваляха обвинения. При плаването с „Ра I“ трудолюбивият работник Карло и разглезеният гуляйджия Жорж не се погаждаха особено, ала сега се бяха сприятелили до немай-къде и дружно взеха на мушка безобидния професор по антропология. Упрекнаха го, че лежал в кюшето, за да ни психоанализира, докато ние сме се напъвали. Освен това негова била проклетата идея да носим храната и водата в делви вместо в леки консервени кутии и туби. На „Ра I“ бяхме доказали, че човек може да преживее и без модерни храни. Какъв дявол щели сме да докажем с второто плаване? А щом веднъж се бил наложил да помъкнем над сто тежки делви и този път, трябвало е като интендант да ги завърже толкова здраво, че да не се счупи нито една делва, та да не става нужда да се въвеждат дажби за водата.

— Делвите не тежат повече от тубите! Ами кой изля в морето водата от големите кози мехове?

Разрази се яростен словен двубой, при който се изсипаха купища хапливи обиди и люти хули. На всички ни мина охотата да се храним. Сантяго се бранеше от катедрата си на мачтовата стълба, но накрая бе сразен от общите нападки.

— Карло — намесих се тогава, — ти си професионален алпинист и си участвал в много експедиции. Не бива да очакваш, че един университетски професор може да се сравнява с тебе по умение да връзва възли или да мъкне товари. Приличаш на поп, който е толкова съвършен, че иска и другите да постъпват като него.

Изглежда, че не бих могъл да измисля по-оскърбително сравнение. Карло стана бавно, лицето му пламна по-червено от червеникавата брада. Плъзна едната ръка по косата си.

— Аз поп!

Застоя се известно време неподвижен, погълнат от размисъл. Сетне се обърна към мене и Сантяго, протегна разтворената си мазолеста ръка.

— Олрайт! Дайте да забравим случилото се, момчета!

Станахме всички и си подадохме ръце над птичия кафез. Нормън отиде да донесе устни хармоники за себе си и за Кей, Мадани измъкна плоския си марокански барабан. Когато два часа по-късно се прибрах в кабината, заспах под продължаващия на предната палуба весел оркестър и хор с репертоар от седем краища на света.

Плаването с „Ра I“ предишната година, след като се счупиха двете ни кърмови весла, се свеждаше до чисто дрейфуване още от първите дни в морето. Носехме се към остров Барбадос, далече на юг във веригата на Антилите, когато прекъснахме експеримента. Сега бяхме в състояние да се борим с морето. Решихме да се насочим право към същия остров, където миналия път щяха да ни отведат стихиите. Затова всеки ден мерехме разстоянието пред нас с числото на морските мили до Барбадос. По-благоприятен курс не бихме могли да изберем, за да си осигурим вятър и вълни точно в гърба. Само дежурният кърмчия се измъчваше дяволски, за да не допусне напоената с вода тръстикова ладия да се криви и отклонява от набелязаната цел. Чувствахме се смъртно уморени след завършване на нощната вахта, не можехме почти да изправим пръстите на ръцете си. Случеше ли се „Ра II“ да се завърти, платното се усукваше, вълните се стоварваха на борда, брезентовата преграда на Юри се разкъсваше и злочестият вахтен получаваше купища ругатни от седемте голи мъже, мъже, които със спасителни ризи трябваше да се спъват в тъмнината с вода до кръста, за да оправят ветрилото, да гребат, да прибират лопатите и да спасяват товара. Част от членовете на екипажа замолиха плахо да не дежурят сами на кърмата. Увеличихме тежките нощни вахти от два на три часа, но с двама души на площадката едновременно.

— Трябваше да измислим нещо, за да не се преуморяваме до смърт с това тежко кърмово устройство.

— Помисли дали не бихме могли да изнесем мачтата по-напред — подхвърлих една нощ на Нормън, когато дежурехме двамата на площадката. — Ако платното мине съвсем отпред на носа, лодката ще се управлява сама.

— Това е осъществимо — съгласи се Нормън възторжено.

На другия ден, преди да сме обявили програмата, се заловихме с ужасно трудна задача. — Решихме да наклоним върха на тежката разкрачена мачта напред, за да изнесем ветрилото на носа.

Нормън отсече с брадвата долния край на мачтовите стойки, освободихме трупчетата. Сетне разпуснахме внимателно дванадесетте странични въжета, обтягащи разкрачената мачта назад. Тогава дойде ред и на самата двойна мачта, висока десет метра и тежаща най-малко триста килограма. Заедно с нея мина напред и реята. Щом опънахме обтягащите въжета, вятърът наду платното над високия папирусов нос. Незабавно се облекчи управлението.

„Ра II“ продължи да препуска на запад с блестяща скорост. Скоро престанахме да потъваме, понеже имаше все още достатъчно папирус, за да издържи допълнителния товар под формата на просмукана морска вода. Когато бяха изтекли пет седмици от тръгването ни, потъването спря, ала газехме толкова дълбоко, че при спокойно море палубата почти не се издигаше над водната повърхност, по откритата задна стена на кабината и по палубата почнаха да се увеличават гъшите мидички. Мадани ловеше всеки ден асфалтови топчета.

Валеше и вятърът вилнееше. Платното се закачи за носа на ладията и я изви, същевременно се разпра шевът на долния ръб. За нас ветрилото представляваше най-важното съоръжение след тръстиковите снопи. Събрахме се да обсъдим и решихме да пожертваме гиздавия извисен нос. Карло се покатери и отряза изящната лебедова шия. За по-голяма сигурност завързахме въже около носа, за да не се разнищи цялата ладия, когато бъдат прерязани двете въжени спирали. Но индианците излязоха прави. Въжетата се бяха така затегнали в примките на малкото средно руло, че не успяхме да ги измъкнем, колкото и да се напрягахме. Папирусовите стъбла бяха набъбнали и се бяха притиснали, цялата отрязана повърхност напомняше великански праз, когато опашката падна на палубата, сразена от триона на вандалите.

Веднага „Ра II“ получи по-умерено модерно очертание, внезапно през стените на кабината стана възможно да се вижда целият небосклон отпред под платното. Дъгата ограничаваше обзора, сега можехме да дебнем по-лесно сушата.

Подир някой и друг ден наумихме да отрежем и задната опашка, която, след като бяхме скъсили носа, само пречеше и правеше курса неустойчив. С чувство на неувереност развързахме кърмовата струна от най-горната извивка на буклата и я прехвърлихме на плоската, широка кокоша опашка, която се получи. Ала изглежда никаква намеса не беше в състояние да накърни ненадминатата здравина на ладията. Един след друг се гмурнахме с въжето и се прибирахме успокоени, разказвайки с възхищение на другарите си, чийто ред не беше дошъл, че „Ра II“ си е останала неизменно яка, неизменно стегната под водата, че нито една тръстика, нито едно въже не са мръднали. Полепнали бяха само живи мидички подобно на черни и жълти гъби с развиващи се жълти мустачета.

При сегашното плаване вадехме по-рядко от сандъка малката радиолюбителска станция. Смятахме, че семействата ни се чувстват по-спокойни, затова не искахме да ги тревожим с дреболии. Задоволявахме се с лаконичното съобщение: „Всичко е в изправност на борда!“. В последната половина на втория месец се движехме толкова бързо и бяхме толкова напреднали, че можехме да посочим приблизителната дата на пристигане. Ивон веднага стегна куфарите и отлетя с децата за Барбадос.

Не след дълго Нормън влезе във връзка с радиолюбител от Барбадос и чухме гласа на Ивон. Тя ни изненада с шест технически въпроса върху придружаващите ни представители на морската фауна, като обясни, че от отговорите се интересувал ръководителят на един морски биологически институт към фонда за подпомагане развиващите се страни при Обединените нации, който се бил установил на остров Барбадос. Разказахме за вярната си свита от рибки, които плаваха неотлъчно под тръстиковото дъно, за няколкото златни скумрии, които ловяха хвърчащи риби около нас, за голямото ято морски птици от Южна Америка, което кръжеше като препускащи облаци над небосклона на юг и на запад, където лъскави тунци се изхвърляха от синьото море подобно на сребърни ракети. На следния ден радиолюбителят ни уведоми, че навярно ще ни посети един от научноизследователските кораби на ООН.

На 25 юни долетя кафяво четирикрило водно конче. Толкова ли близо се намирахме до сушата? Или едрото насекомо беше пътувало с кораб, минал зад небосклона? Откакто два-три кораба за малко не ни бяха потопили край Африка бяхме срещнали изненадващо малко параходи.

Движехме се с пълна скорост във водите, където лани бяхме прекарали сетните си драматични дни на борда на „Ра I“. Всички изтръпнахме, когато от десния борд се разнесе предупредителен вик. Бясна акула хапеше яростно червения спасителен кръг, който влачехме на въже за в случай че паднеше човек зад борда. Точно тук ни бяха пресрещнали многобройни хищници миналата година. Самотният скитник скоро изостави алената шамандура и се изгуби на север. Май акулите не се интересуваха от плавателен съд като „Ра II“, който не се нуждае от поправки под водата.

На 26 юни морето пак се разфуча. Вълните запрепускаха с бели гребени, които свистяха подобно на сняг в скарата пред колелата на локомотив. Гъсти облаци изляха пороен дъжд. Оставихме го да измие солта от телата ни, същевременно ближехме ръцете си. Можехме да съберем дъждовна вода за пиене, ала плавахме толкова бързо, че дажбите щяха да стигнат. Патицата се поклащаше в кръг на покрива и пиеше вода от локвичките. Сафи предпочете да се прибере в каютата. Дясното кърмово весло се запъна в ключовете и се изплашихме да не се счупи, но Кей го освободи с длето под водата.

На следния ден опитоменият гълъб отлетя. Напоследък изглеждаше неспокоен, постоянно летеше на големи кръгове над лодката, ала винаги се връщаше при паничката с жито на покрива. Напусна ни окончателно и изчезна на 27 юни. Потопът около нас наближаваше своя край. Ковчегът се раздели със своя гълъб. Подире му остана празнина. Беше ли усетил сушата? Най-близкият бряг беше Френска Гвиана на юг. Обичащият странстванията гълъб сега носеше два пръстена, единия с испански знаци, втория с надписа „Ра II“.

На 28 юни температурата на водата внезапно се покачи с два градуса, а след това не открихме повече изобилни асфалтоподобни топчета. В друго разклонение на течението ли бяхме попаднали? Липсата им ни озадачи, защото, когато миналата година напуснахме „Ра I“ тук, водата беше страшно замърсена, а целият океан се движи в кръг между континентите.

На 29 юни намерихме веригата, с която връзвахме Сафи, увиснала над вълните. Празна. Суматоха на борда. А маймунката се беше покатерила на върха на мачтата и ни наблюдаваше. Не я помамиха нито кокосови орехи, нито мед. Чак когато Юри извади любимата й играчка, пиукаща отвратително грозна зелена жаба с грамадни червени очи, Сафи се спусна на палубата светкавично, грабна гумената залъгалка и се озова в ръцете на лекаря. Веднага след това чухме рева на Нормън от кабината. Беше влязъл в пряка връзка с един радиолюбител, придружаващ научноизследователския кораб на ООН „Калмар“, който се намираше съвсем наблизо и ни молеше да изстреляме през нощта ракети, за да ни намерят сред вълните на бурното море.

През нощта изживяхме съвършено различно вълнение. Преди да е станало време за смяна на вахтите, Нормън ме събуди с шепот. Беше 30 юни, 00:30 часът. Седнах в спалния чувал и взех да си обувам чорапите, защото на площадката беше влажно и студено. Тогава Нормън ме извика наново, сега с уплаха в гласа.

— Ела бързо! Бързо! Погледни натам!

Изскочих от кабината, следван от Сантяго. Качихме се на покрива и обърнахме очи в направлението, което сочеше Нормън.

Истинско видение от страшния съд. Над небосклона откъм лявата ни страна, на северозапад, се открояваше бледо кълбо, което не се отдели изцяло от водата, ала нарасна постепенно подобно призрачна гигантска луна, оцветена в алуминиево-сребристо, наполовина скрита зад хоризонта. Като гъста звездна мъгла, по-ярко от Млечния път и съвсем обло, то напомняше гъба без пънче и се плъзгаше плавно към нас, увеличавайки се непрекъснато в небето. Месецът се намираше на противоположната страна. Беше ясна, звездна нощ без облаци. Най-напред си рекох, че виждаме отражение на мощен прожектор зад хоризонта във влажното нощно небе. Сетне предположих, че е атомен облак, предизвикан от човешка грешка, или че е северно сияние, ала надделя мисълта, че е светещ дъжд от летящи тела, идващи от космоса. Светлият кръг покри близо тридесет градуса от небосклона. Тогава внезапно престана да расте, разтвори се почти неусетно и се стопи. Останахме със зяпнала уста в мрака.

Почнахме да палим факли, с чийто червен пламък си играеше вятърът, и да пращаме във висините ракети със звезден дъжд, за да посочим положението си на „Калмар“. Беше приказна нощ, будеща странни настроения. Отново чухме в мъничкия приемник гласа на „Калмар“. Не видели ракетите ни, нито били на палубата, когато се беше появило светлото кълбо. На следното утро радиолюбители от Барбадос ни съобщиха, че явлението, на което бяхме станали свидетели, било наблюдавано от няколко места на Антилските острови, но в североизточна посока. Не беше ли част от ракета, изстреляна от Кейп Кенеди, която беше експлодирала и изгоряла при падането си в атмосферата? Не узнахме никога истината. Привържениците на непознатите летящи предмети, които търсеха доказателства за летящите чинии, свързаха явлението с две други наблюдения, които бяхме извършили две нощи последователно в океана. На небосклона, на северозапад, видяхме малки оранжеви светлини: първата представляваше почти кратък блясък, без да забележим кораб; втората имаше формата на капка и я съзряхме точно когато премина косо, преди да се изгуби. Уведомихме радиолюбителите от сушата да бъдат нащрек. Може би бяха сигнални ракети на кораб в бедствие, ала никой не улови сигнал SOS. Вероятно военноморски кораби на учение си бяха разменили сигнали или подводница беше съобщила положението си на повърхността.

Докато препускахме право на запад с издуто платно, „Калмар“ шареше ту наляво, ту надясно, за да ни търси. Не разполагахме с достатъчно ракети, но наш наблюдател непрекъснато висеше на върха на мачтата.

Слънцето изгря. Наближи пладне. Нормън, чиито ръце бяха заети със секстанта, таблиците и ключовете на малкото радио с ръчно захранване, непрекъснато ни уверяваше, че корабът е съвсем наблизо, ту на север, ту на юг, непрекъснато скрит зад безкрайните редици високи вълни. Обядвахме. Вечеряхме. Изоставихме мисълта, че ще се срещнем. Тропическото слънце клонеше на заник. Местното време беше шест часа, но нашите часовници, които откакто бяхме напуснали Африка само навявахме, без да ги поправяме, показваха девет часа. Внезапно наблюдателите от двата съда се видяха едновременно. Наблюдателят на „Калмар“ извести, че вижда платно на хоризонта, а нашият дежурен ни предупреди, че на небосклона се сивее почти невидимо петно. Вечерният здрач се спускаше, когато ни настигна нашето корабче. Беше велик миг.

Бързоходният траулер се изравни с „Ра“ и почна да ни поздравява, като спускаше и вдигаше синия флаг на ООН, който се развяваше на върха на мачтата му. Тогава Нормън се покатери на разкрачената мачта и отговори с нашето знаме на Обединените нации, от което бурите бяха оставили само две трети. Обзе ни празнично настроение, покачихме се на площадката, покрива, мачтата, махахме с ръце, крещяхме от радост, надувахме писклив ловджийски рог. Целият екипаж на „Калмар“ се беше струпал край парапета и ни приветстваше шумно. Сред моряците имаше цветнокожи и бели. На мостика стоеше капитанът. Китаец. До него беше застанал мъж с рупор.

— Добре дошли в отсамната страна на океана! — ни поздрави на шведски.

Когато Кей видя китаеца на мостика, разчувства се пряко мяра. Покатери се при мене на покрива и ми стисна ръка.

— Благодаря, загдето ми даде възможност да участвам и аз!

Цялата среща звучеше като видение от приказките. Пръв в американската половина на Атлантическия океан ни посрещаше кораб на Обединените нации. Досега не бях виждал друг плавателен съд, освен „Ра“ с флага на ООН.

Над морето се спусна мрак. Силно осветеният кораб направи няколко обиколки около нас и спря двигателите, за да дрейфува през нощта. Скоро светлините му се изгубиха зад кърмата ни. Останахме пак само с вълните и мижавия си газен фенер. Уютно, ала самотно.

През нощта си припомнихме, че плаването още не е завършило. Мощен тласък ни изненада внезапно от север и извъртя ветрилото, преди дежурният кърмчия да е успял да мръдне пръст. Натискът на вятъра върху огромното платно беше толкова силен, че цялата лодка се наклони наляво и част от палубата потъна под водата. За спящите в кабината чувството, че след като са били търкулнати към подветрената страна, се озовават до чатала във вода, при това вода, не представляваща втурнала се вълна, която бързо ще се оттегли, а морската повърхност, която е проникнала с намерение да остане, беше доста необикновено. За първи път изпитах усещането, че ни предстои да се запознаем с морското дъно. Ревове, викове, святкащи джобни фенерчета. Мадани до кръста във вода без осигурително въже. Шахматната дъска на Юри разбита на парчета откъм подветрения борд. Сетне пристъпът на халата изви в посоката, от която обикновено духаше. Пак от изток на запад. Осем опитни папирусови моряци успяха с дружни усилия да върнат платното на място. „Ра II“ се изправи спокойно, водата изтече, палубата се показа на същата височина, както през последните дни. Ала много от делвите, които досега бяха стояли в безопасност на левия борд, се бяха строшили. Порязах си пръстите, стъпвайки бос по чирепите, и Юри трябваше да ми превърже крака. Освен това в лявата страна се бяха преплели лъскавите парещи пипала на две „португалски галери“. Жорж пострада, когато отиде да задоволи своя естествена нужда, та се наложи да се разтрива с амоняк.

На следното утро мина доста време, докато „Калмар“ ни догони, понеже беше спрял машините си. Никой от траулера не беше допуснал, че една първобитна тръстикова лодка може да развие що-годе скорост. Въпреки премеждията, последното денонощие бяхме прехвърлили 75 морски мили, тоест 140 километра.

„Калмар“ ни достави поща, мехлем, който облекчи болките на Карло, няколко кесии с плодове от Барбадос и голям пакет сладолед, който се превърна във ванилено мляко, докато бъде пренесен с танцуващата гумена лодка. Траулерът ни прави компания два дни, сетне набра скорост и се изгуби пред очите ни, отнасяйки поздрава на очакващите посрещачи.

Още веднъж останахме осмина в плавателните води на Антилите, където се зараждаха атлантическите циклони. Времето не беше сигурно, навлизахме в юли. Отвред ни ограждаха тъмните стени на изливащи се порои. Буйните пристъпи на вятъра носеха облаци почти всеки ден и над нас. Налагаше се да спускаме час по час плаващата котва и да воюваме със стихиите, за да спасим платното. Ала вятърът и течението бяха най-често наши съюзници. Сетните дни средната ни скорост достигна 81 морски мили, тоест 151 километра. Сега виждахме редовно кораби, сновящи между Северна и Южна Америка.

На 8 юли ни деляха само 200 мили от Барбадос. Правителството на острова изпрати бързоходното корабче „Кълпепър“, за да ни приветствува с добре дошли в тази независима частичка от Британската империя. Единствените пътници на борда му бяха жена ми Ивон и най-голямата ми дъщеря Анет. Ако екипажът на „Кълпепър“ успееше да ни намери въз основа на изчисленията, щяхме да се срещнем през нощта.

Мина нощта, мина денят, а „Кълпепър“ се въртеше около нас над и през вълните, без да ни намери. Времето беше далече от най-хубавото. Уловихме съобщения на правителствения кораб до базата на сушата, в които описваха вълнението и съобщаваха, че съпругата на мореплавателя със сала страдала от морска болест, но храбро настоявала да не се прекъсва търсенето. То продължи на другия ден, и на по-другия. Две денонощия. Наближаваше вечерната дрезгавина на втория ден, приготвихме се да достигнем острова преди „Кълпепър“, защото ни оставаха стотина морски мили, изведнъж корабът се показа на разиграния небосклон. И „Кълпепър“ ни настигна отзад. Плосък, широк, устойчив, истински красавец, той се плъзна откъм борда ни с две жени в бяло, които се притискаха в парапета, обкръжени от ръкомахащи чернокожи моряци. Докато двете жени бяха явно затруднени при разпознаването на рошавите и брадясали мъже с обветрени лица, които се кълчеха неистово от покрива на бамбуковата кабина, прислугата на „Кълпепър“ насочи вниманието си към Мадани, когото взе за барбадоски моряк. Мадани, сухоземният плъх, направи силно впечатление на зрителите, като хвърли въдицата със суджук за стръв и измъкна пет риби пампано и една неизвестна сребристозелена риба от сходен род.

Леководолазът Жорж отплува до „Кълпепър“, за да извърши дребна, неосъдителна разменна търговийка: прясна риба, египетски пексимет и вечно вкусното мароканско „село“ срещу ненужни, но доставящи удоволствие портокали, когато слънцето бързаше да се скрие в морето. Застанал на кърмата, Жорж се канеше да се гмурне и да се прибере, плувайки. Прожекторите на „Кълпепър“ играеха по вълните, за да осветяват пътя му. Неочаквано чернокож моряк го спря и го запита дали хората от „Ра“ не се страхуват от акули.

— Не — каза Жорж нехайно, ала веднага си оттегли голямата дума, щом барбадосецът му показа спокойно едра човекоядна акула, която се плъзна бавно от кила към осветената ивица. Гумената ни лодка беше толкова ожулена от триенето в делвите, че не посмяхме да я спуснем във водата. Наложи се Жорж да пренощува на „Кълпепър“. На следното утро се върна с малка металическа лодка без гребла, която бе спусната от кораба и после бе изтеглена назад.

„Кълпепър“ остана зад нас откъм левия ни борд на другия ден. На по-следния ден, 12 юли, от запад се зададоха такива грамадни ята морски птици, че отгатнахме непосредствената близост на сушата. Беше неделя. Нормън и аз носехме вахта от 5 до 8 часа. Стояхме на площадката и се наслаждавахме на гледката, очаквайки да бъдем сменени. Скоро Карло и Кей щяха да изпълзят от кабината, за да извадят последните яйца от варната каша и да приготвят празнична закуска. Имахме още изобилни запаси, особено пълни чували с „мумиев“ хляб в сандъците, над които спяхме, суджуци и свински бутове, закачени под бамбуковия покрив, делви със „село“, подсладената с мед смес от бадеми, съдържаща всичко, от което се нуждае пътникът в мароканската пустиня. Не бяхме познали изобщо глад и се чувствахме великолепно. Изведнъж долових нещо и дръпнах Нормън за ръката.

— Усещаш ли? — запитах, вдъхвайки соления морски въздух. — Фантастично! Ясен мирис на прясно окосена зелена трева!

Двамата почнахме да душим. Бяхме прекарали 57 дни в океана. Излязоха Сантяго, Карло, останалите и разтвориха ноздри. Непушачите различаваха най-осезателно миризмата. Тя се примеси с миризмата на тор, миризмата на селски двор. Беше съвсем тъмно и не се виждаше нищо. Вълните обаче се движеха съвършено различно, имаха съвършено друг ритъм. Очевидно отражение от сушата, откъдето духаше и вятърът. Държахме, доколкото можехме, курс на север. Останахме изненадани от способността на дълбоко газещата лодка да се справя със страничния вятър.

Нормън, Карло и Сантяго се редуваха на върха на мачтата целия преди обед. В 12:15 наше време над главите ни екна възбуден рев.

— Ура!

Нормън беше съзрял сушата. Сафи се изплаши. Патицата запляска с криле на покрива. Покатерихме се като мухи на клатещата разкрачена мачта. Сега ладията беше по-устойчива, защото по-голямата част от папируса лежеше под водата. „Кълпепър“ наду сирената си. Виждахме на небосклона, на северозапад, сушата — ниска и плоска. Последния ден се бяхме насочили много далече на юг, за да противодействаме на течението, което извиваше на север точно пред острова. Несъмнено бяхме прекалили. Сега трябваше да извъртим голямото ветрило и да извием кърмовите весла съвсем в противоположно направление. Иначе щяхме да отминем Барбадос и щяхме да излезем на някой от многобройните острови зад него. Би било чудесно, но роднини и приятели ни очакваха на Барбадос. „Ра II“ се подчини послушно на маневрата подобно на кораб с кил. Тя проряза дълбока бразда, която се очерта зад сплескания сноп между двете големи рула. Вероятно той изпълняваше ролята на хлътнал отрицателен кил. Вятърът духаше отстрани, почти напряко на червения спасителен кръг, чието въже показваше, че се движим точно в посоката, която сочеше носът: право към ниския бряг без странично отклонение.

Когато се събрахме всички около птичия кафез, знаехме, че това е последният ни обед на борда. След пладне чухме бръмчене на аеропланен мотор. Малък частен самолет закръжи над нас, правейки ни знаци с крилете. Не след дълго се яви по-голям двумоторник с министър-председателя на Барбадос. Скоро самолетите се увеличиха на четири, единият се спусна толкова ниско, че въздушната струя за малко не извъртя ветрилото ни. Сушата нарасна, слънцето заблестя в далечните прозорци. Различавахме къщи, все повече и повече. От омарата край брега изскочиха многобройни плавателни съдове. Приближи се стрелкащ се над вълните скутер с жената на Нормън, Меъри Ан, и двете ми по-малки дъщерички — Мариан и Бетина. Всевъзможни лодки. Страдащи от морска болест лица, ликуващи лица, зяпнали лица. Някои се наклоняваха и подвикваха, питайки ни дали сме дошли от Мароко „с това тук“. Гледани отвън, представлявахме само плетена колиба, плаваща във водата зад стройно египетско платно, и два издаващи се отпред и отзад отрязани папирусови върха. Парцалената завеса на Юри никак не подсилваше впечатлението, че сме презокеански кораб. Над петдесет съда от всякакви типове и размери придружаха „Ра II“ до крайната му цел. Насочихме се към столицата Бриджтаун. Платноходки, скутери, рибарски моторници, яхти, един катамаран, един тримаран, един полицейски катер, един зелен ветроход, напомнящ холивудска бутафория, украсен като пиратски кораб и претъпкан с туристи, старият ни познат „Кълпепър“ се въртяха около нас с такава олелия, че обичащият тишината Карло взе да съжалява за дивотията на самотния океан. Жорж, напротив, беше в стихията си. Запали последния ни сигнален червен факел и застана на покрива на кабината като паметник на свободата.

Така завърши плаването с „Ра II“. Преди да влезем в пристанището Бриджтаун, свалихме за последен път избелялото ветрило с кръглия диск на слънцето и го навихме, а екипажът на „Кълпепър“ ни подхвърли влекално въже.

Пристанището беше почерняло от народ като мравуняк. Всички улици бяха претъпкани с народ. Часовниците ни показваха седем часа без пет минути. Трябваше да ги направим по барбадоско време. Бяха изостанали значително, понеже зад гърба ни лежаха 3270 морски мили, тоест 6100 километра, от последната си стъпка на твърда земя.

Преди да скочим на кея, стиснахме си ръце и осмината. Всички съзнавахме много ясно, че бяхме прекосили океана благодарение на мирното си сътрудничество.

Хвърлихме сетен поглед назад към победеното море. То се стелеше безкрайно, както в дните на Колумб, както по времето на финикийците, както в епохата на величие на олмеките. Още колко време в него щяха да играят китове и риби? Щяха ли хората да се съгласят в единадесетия час да заровят отпадъците си, да заровят своята бойна секира срещу природата? Щяха ли да се научат утрешните поколения отново да ценят морето и земята, които инките са наричали „Мама Коча“ — „Майка море“ и „Мама Алфа“ — „Майка земя“? Иначе малко би ни помогнал мирът и още по-малко войната на нашата малка планета.

Скочихме боси на сушата.

Морското течение продължи самотно. 57 дни. 5700 години. Изменили ли са се хората? Природата не се е изменила. А хората са природа.

Послеслов

Сухи крака. Суха коса. Всичко сухо. Затворен прозорец. Големите дървета се разтърсват от вятъра. Силен вятър. Навън. Ала хартията на масата не мърда, дори не трепва. Креслото също е неподвижно. Всичко е устойчиво, закрепено, затегнато. Намирам се в безопасно убежище. Отново седя в работната си стая. Между полюляващите се клони на високите дървета съзирам синя вода. Средиземно море. Кръстопътят на ранните цивилизации. Свръзката между три континента, затворена от всички страни и имаща само един изход през Гибралтарския проток. Синьото море е нагиздено с бяла пяна, но е безмълвно. За да чуя как бучи прибоят, трябва да отворя прозореца. Не го отварям, защото вятърът ще отвее книжата. Струва ми се, че е неизказано приятно да бъда в уютния си кабинет, без да съм изложен на опасности. Обкръжават ме книги, наредени по всички стени. Книги и затворени прозорци. Клети моряци, които се борят с вълните при такъв вятър. Пред прозореца към морето развивам рулото на голяма карта. Тя изобразява Атлантическия океан така, както го представят картографите. Плоска, безжизнена преграда, разделяща на две един правоъгълен свят. Вдясно — Африка, вляво — Америка. Горе — север, долу — юг. Какво ужасно обезобразяване на най-динамичния, мощен, неуморим и неукротим ескалатор, който природата изобщо е пускала в движение. Вечен конвейер, снет в покой подобно на закована във въздуха антилопа. Неподвижен като Сахара. Вкаменен като Алпите. Различен само по цвят. Напечатан в синьо, докато сушата е жълта, зелена, бяла. Каква съвършена шахматна дъска. Точно пригодена за малки фигурки, които ще бъдат местени чрез хвърляне на зарове. Можем да хвърляме заровете и да местим фигурките дотогава, докато те бъдат спрени от синьото. Щом се опитате да ги прекарате през синьото, нарушавате правилата на играта. Дифузионистите нехаят. Играят нечестно. Местят фигурките по синьото във всички посоки. Колко биха се изненадали всички играчи, ако синьото на шахматната дъска се раздвижи. Подобно на океана. Ако почнат да се вият мощни ивици, които подмятат фигурките и ги отправят от Африка в Тропическа Америка. От Тропическа Америка в Азия и после пак в Северна Америка. Ако картите бяха направени подвижни, би трябвало да се измислят нови правила за играта. Белите и черните фигурки, които достигат квадратче при Мароко, ще печелят право на извънреден скок до Америка по синята ивица на Канарското течение. Жълтите фигурки при Индонезия ще се сблъскват с виещата се ивица, която идва от Полинезия, и ще бъдат върнати там на два етапа, следвайки Японското течение и течението покрай Северозападна Америка. Синьото винаги ще означава дълъг скок в едната посока, загуба и връщане в другата посока. В тази реалистична игра нови прегради ще представляват зелените блата, жълтите пясъчни пустини, белите ледени полета.

Дръпнах шнура и моята глупава карта отскочи като изстреляна ракета. Средиземно море наново се раздвижи между дърветата подобно на ливада, накъдрена на вълни на вълни от вятъра. Отворих прозореца, вслушах се в гърмящия прибой, оставих повеят да си играе с хартиите ми, с мислите ми. Поврага всички хартии! Поврага всички „изми“: и дифузионизмът, и изолационизмът. Отворени прозорци. Свеж въздух. Дъжд, гръм и действителност. Ако тътнещото море можеше само да говори. Едно нещо беше сигурно. Би разказало истории за плавания в древността, които не са били записани от никого, ала които се равняват на плаванията, описани от средновековните летописци. Средновековието представлява крачка назад, не напред. Хората от древността не са били шахматни фигурки. Смайващите им постижения доказват, че са били предприемчиви, изобретателни, находчиви, смели, сръчни. По-силни от нашите съвременници, от които се изисква само да натиснат някое и друго копче, с по-голяма вяра в своите божества и все пак изпълнени с онази суета, омраза и обич, които са втъкани в клетките и нервите на човека от всички времена. Моряци от древния Египет са напускали Червено море, за да отидат в Месопотамия и много по-далечни азиатски пристанища. Тръгвайки от устието на Нил, те са кръстосвали Източното Средиземноморие, за да събират данъци от островите, подчинени на далечния фараон. Народът на Египет и народът на Месопотамия, макар и да са говорели различни езици и да са ползвали различни азбуки, са били сродни. От недрата им са излезли моряци, неотстъпващи по вещина на архитектите, които са поставили основите на нови морски цивилизации, създали са свои говори и свои писмености по всички далечни острови на север и на запад. Не е известно кога египтяните са завладели островите, ала финикийците постепенно са ги изместили. Едва знаем какъв е произходът на финикийците и какви кораби са строили първоначално. Техните най-близки съседи на изток и на юг са използвали най-напред тръстикови ладии. Дори на запад: на един пръстен, остатък от древната култура на остров Крит, е изобразена тръстикова лодка във формата на полумесец с напречни превръзки, мачта и кабина. От финикийските води културата се е разпростряла отвъд Гибралтар. В Ликсус, където тръстиковите ладии са се запазили до наши дни. Никой никога не ще бъде в състояние да възстанови пътищата, които са следвали тези плавателни съдове, нито да узнае взаимоотношенията между тези различни цивилизации, тясно свързани помежду си и все пак самобитни, отчасти наслоени над по-стари местни култури и допълнени от разнородни външни влияния. Кой ще установи някога какви моряци са пренасяли през четвърти век пр.н.е. с делви златни и медни монети от Средиземноморието до остров Корву, съставляващ част от Азорските острови, които са по-близо до Северна Америка, отколкото до Гибралтар?

Тръгвайки да търсят богатства или убежище, хиляди и хиляди кораби в древността са напускали родните пристанища, без да оставят писани бордови дневници. Придворните художници са увековечили голямата експедиция на египетската царица Хатшепсут^[49] в Червено море до Пунт^[50], но само по една случайност древният географ Ератостен^[51] е отбелязал разстоянието до далечния Цейлон и река Ганг в плувни дни на папирусови ветроходи с египетски платна и въоръжение. Никакъв храм обаче не е бил издигнат в чест на незнайните мореплаватели. Само когато през петото столетие пр.н.е. Ханон^[52] е минал през Гибралтарския проток с шестдесет кораба, натоварени с хранителни припаси и хиляди финикийски преселници от двата пола, подвигът е бил обезсмъртен на колона, издигната в Картаген. А надписът признава, че Ханон не е бил пионер, защото на четвъртия ден от крайбрежното плаване отвъд Гибралтар флотата му достигнала мегалитния град Ликсус, където взел местни лоцмани, които познавали крайбрежието и имали имена за всички носове на едно разстояние от двадесет и осем плувни дни покрай Африка. Запасени с храни за два месеца, Ханон и придружителите му продължили отвъд Ликсус, докато стигнали до джунглата и речния бряг на екваториална Западна Африка. Надписите на колоната, запазени от по-късните гърци, говорят за жителите на Ликсус като за чужденци, сред които изследователите престояли достатъчно дълго, за да спечелят приятелството и съветите им. Тези древни пътешественици са били майстори в изкуството да си създават плодоносни връзки дори с враждебни първобитни народи. Според техните хроники, преди да се решат да напуснат корабите си, винаги стоварвали съблазнителни дарове на брега, за да докажат на местните племена дружелюбните си намерения. Очевидната полза от международното сътрудничество при странстванията из чужди земи е била напълно оценявана от тогавашните хора. Най-напред от египтяните и финикийците. Затова е съвсем естествено, че египтяни и финикийци са си подали ръце в първата записана от историците обиколка по море на Африка близо два века, преди умело подготвената флота от преселници на Ханон да предприеме плаването си покрай познатия вече бряг на този континент. Експедицията на фараона Неко^[53] за морска обиколка на Африка, извършена в около 600 година пр.н.е., е била чисто египетско начинание, което е използвало финикийски кораби и моряци. Нито цар, нито фараон не е участвал в тригодишното плаване, затова неговата история не е отбелязана нито в гробници, нито по колони. Добре, че Херодот е записал събитието, преди да е било забравено, когато е пътувал във финикийските земи, Месопотамия и Египет през петия век пр.н.е. във връзка със знаменитата си история на света.

Каква цивилизация би разцъфнала между бившите диви ловци в джунглата отвъд Атлантическия океан, ако такава смесена експедиция от преселници или изследователи би била отнесена там? Нещо съвършено ново и все пак сходно със старата цивилизация, но със силна местна отсянка?

Тази глупава карта с мъртвото си синьо, която поставя Мексико на столетия или хилядолетия от Мароко, вместо да го отдалечи само с няколко седмици. Къси денонощия за птиците. Още по-къси мигове за историята. Народите на Америка не са били виждали дървени кораби преди Колумб. Ала народите от Мароко, от цялото Средиземноморие и от Месопотамия са виждали тръстикови кораби, подобни на ладиите, които и сега се срещат в Южна Америка.

Бях извършил само несъвършен експеримент, като бях построил два кораба с помощта на неколцина езерни жители и бях преплавал близо 6000 мили за четири месеца, като вторият път бях достигнал Америка. Ако построим стотина лодки от типа на „Ра“, вероятно и ние ще се научим като Ханон да плаваме безопасно край страшния нос Хуби. Но през това време колко ли пъти ще се изложим на опасността да ни се счупи кормилото и да бъдем отнесени в Америка. И господ знае каква ли цивилизация би била пренесена заедно с „Ра“.

Затворих прозореца. Грабнах молива и написах:

„Още не зная. Нямам друга теория, освен че една тръстикова лодка е мореходна и че Атлантическият океан е конвейер. Все пак бих сметнал, че е истинско чудо, ако измежду многобройните морски експедиции в течение на хилядолетията на нито един кораб не се е случило да счупи кормилото си отвъд Ликсус и да бъде отклонен от пътя си, докато се бори да не бъде разбит в страшния нос Хуби.

Дали стигнахме до Америка поради безподобната си глупост да се откажем от дървения строителен материал, или поради ненадминатото си умение да се крепим на тръстика?

Тук вече имам теория. Стигнахме, защото плавахме в океана, не по картата.“