Севда Костова
Пенелопеида (7)

Тази година по време на есенното равноденствие валяха дъждове. В морето бушуваха бури. Над острова се носеха разкъсани сиво-бели облаци, гонени от висок вятър. В прибулените простори отекваше неочаквано тътен на далечна гръмотевица. Нощем се чуваха тревожните крясъци на идващите от север ята щъркели.

Самият ден на равноденствието започна със слънце, но после се стълпиха облаци и заръмя ситен дъжд. Влагата загаси жертвените огньове и това беше лош знак. Може би страхът от предзнаменованието ми внуши съня, който сънувах. Или обратното, трябваше да приема предзнаменованието като вярно указание за това, което видях на сън.

 

 

Намирах се отново на кораба на Одисей. Но не можах да разбера това веднага, защото над мене се лееше порой от вода. Сякаш бях застанала под водопад. Водата ме заливаше, пълнеше очите, ушите, носа и устата ми и ме давеше. След това, когато пороят се оттече, видях напрегнатите голи гърбове на Одисеевите другари, които изчерпваха водата от трюма без суетене, с привични, пестеливи движения. Доде се опомня, нова вълна се стовари върху кораба. А после видях отново измъчените хора да изчерпват водата от трюма. И това се повтаряше, и като че ли щеше да се повтаря безкрай. Одисей държеше кормилото, цял облян от вълните, покрит с пяна, с прилепнали коси и потъмнели мокри дрехи, от които се стичаха струйки. Беше застанал някак особено, с разкрачени нозе и превит на дъга гръб, за да може, изглежда, да устоява на страшното люлеене. Бе до такава степен вдаден в това, което вършеше, щото ми се струваше, че той и корабът представляват едно цяло. Вълните прииждаха, прилични на планини, които бързат в надпревара, настигат се, сблъскват се и непрекъснато менят формата си. Това, което в този миг бе връх, в следващия вече се превръщаше в пропаст. Цяло чудо беше, че те не са погубили досега кораба, че не са го обърнали или смачкали. Но чудото продължаваше пред очите ми, корабът се носеше от връх на връх през пропастите и Одисей бе този, който го водеше със силна ръка и бърз, съобразяващ ум, и с очи, които обхващаха всичко и виждаха всичко. Пак ни заля вълна и когато тя се оттече, помъчих се през мъглата на мокрите си ресници да разгледам лицето на Одисей. Бе неузнаваемо. Сякаш не само изразът, но и чертите му се бяха променили. Печатът на някакво вътрешно вцепенение бе легнал върху това лице и то изглеждаше като изсечено от камък. Само по зачервените очи личеше, че е от жива плът. Изведнъж почувствах, че Одисей е изморен до смърт и че дори не с усилия на волята, а по-скоро по силата на някакъв сляп навик или на някакво несъзнателно упорство да се бори докрай, той продължаваше да прави това, което правеше. Не смеех да пусна въжето, за което се бях хванала, защото вълните бяха толкова силни и огромни, че всяка можеше да ме отнесе в морето. Не смеех и да се обадя на Одисей, за да не отвлека вниманието му. Един миг на разсейване и гибелта на кораба би била неминуема. Всяка вълна, която се носеше към нас ни подемаше и ни издигаше върху гребена си. Там ние се задържахме за малко. Кратко затишие. Водата кипеше наоколо с бяла пяна, но корабът оставаше спокоен. После пред него се разтваряше изведнъж бездна, една главоломна яма, и той политаше стремглаво в нея. Разбирах, че ако в този миг кърмата на кораба останеше извън водата, той щеше непременно да се обърне в морето, пометен от ураганния вятър. Разбирах и положението на хората. Те се намираха в смъртна опасност и се бореха за живота си. Бяха пленници на бурята и щат не щат трябваше да премерят силите си с нея. Питах се от колко време продължава този ад. Може би денонощие, може би две, може би повече. Този вятър, който шибаше и гонеше вълните и ги издигаше високо с огромната си сила. Тези вълни, които се стоварваха непрестанно върху кораба със своите тежки и могъщи тела. Бученето на океана, което оглушаваше, блясъкът на мълниите, който заслепяваше, тласъците, които зашеметяваха. Аз бях вече като изумена. Чудех се как хората върху кораба издържат. Гледах ги и се питах докога ще издържат. Докога щеше да издържи Одисей?

Бурята бе наистина нещо невъобразимо. Море и небе се сливаха в едно. Гонени от урагана, облаците прииждаха и те на вълни, на вълни. Навремени се стъмняваше съвсем и мракът ставаше почти непрогледен. Тогава чаках да блесне светкавица, за да видя Одисей, и в нейната светлина той ми приличаше на някакво божество, което се бори с демоните на океана. Те бяха навсякъде, дебнеха го отвсякъде, зелени чудовища, гъвкави и силни, със запенени уста, готови да го погълнат всеки миг. Всъщност това бе борба между двамата: между Одисей и океана. Неравна борба, защото мощта на океана бе безгранична, а силите на Одисей имаха граници. Исках да се обърна с молба към Посейдон, но както и при болестта на Телемах, думи на молитва не идваха в ума ми. Чувствах: тук нямаше място за молитва. Все едно, стихията бе безмилостна. Сякаш в отговор на тези мои мисли пред кораба се надигна изведнъж великанска вълна. Вятърът виеше върха й така, че на всички страни летяха парчета бяла пяна като огромни пеперуди. В същия миг страховит грохот разтърси въздуха и в очите ми блесна такава силна светлина, сякаш небето се бе разтворило над главите ни и небесният огън падаше върху нас. Събудих се зашеметена, ослепяла и оглушала и дълго време не можах да дойда на себе си. Но дори и когато се опомних съвсем, все още продължавах да чувствам мощните тласъци на вълните, чувах бученето на океана и оглушителния трясък на гръмотевиците, виждах ужасния хаос на бурята и хората, попаднали сред него — безпомощни същества, играчка на стихията, с лица, обезобразени от умора и страх, от чувство за обреченост и жажда за живот. И едва по-късно се сетих, че този път не бях успяла да разменя нито една дума с Одисей и той дори не бе разбрал, че аз съм била при него, на кораба. Мислех си дали това не бе последната ни среща. Дали Зевс не бе поразил кораба и хората върху него със своята мълния. Дали загасените жертвеници не означаваха угасването на всички тези човешки съществувания, на живота на самия Одисей. Без да искам, вярвах в предзнаменованието и тази вяра отслабваше надеждата ми, че Одисей се е спасил. Имаше дни, когато тъжах за него тъй, както се тъжи за мъртвец. После си спомнях за предсказанията на Алитерсес и надеждите се връщаха отново при мене. Но все пак повече мислех злото, тъй както това се случва винаги с онзи, който обича. И цялата есен и зима прекарах в това състояние на духа. Не смеех да споделя опасенията си с Евриклея от страх, че тогава непременно ще се сбъднат. А с Телемах отбягвах изобщо да говоря за Одисей. За него той беше вече легенда. Понякога се случваше и да ме ревнува от спомена за този никога невидян баща, но най-често моите преживявания предизвикваха скрита насмешка в него. Младостта го правеше жесток реалист. И той живееше изцяло обхванат от нейната буйна треска, безучастен към всичко, което не се отнасяше пряко до него.

 

 

През тази есен се бе отдал на своята първа мъжка страст — лова, и по цял ден се губеше из полето и гората. Страстта правеше лова още по-опасен за него, а това засилваше и моите безпокойства. Ала мъжете не могат без страсти. Вече знаех това и не възразявах нищо срещу увлечението на Телемах. Но броях часовете, които прекарваше на лов, и въображението ми рисуваше картини една от друга по-страшни. Навремето един глиган бе разкъсал коляното на Одисей на планината Парнас, във владенията на Автолик. Когато дойдох в Итака, тук все още се говореше за тая рана, която се бе оказала опасна, бе заздравяла трудно и бе оставила лош белег върху крака на Одисей. Евриклея обвиняваше тогава Автолик и синовете му, които не се бяха притекли навреме на помощ на младия Одисей. Аз обаче знаех, че на лов всичко може да се случи, и като нямах друго упование, час по час се обръщах с молитва към свещената мощ на Артемида. Но това не ми носеше особено успокоение. Успокоявах се истински едва тогава, когато виждах Телемах да се завръща невредим. А той идваше със зачервено от студа лице и с очи, все още бляскащи от настървението на лова, нетърпелив да ми покаже дивеча, който носеше. „Как си? Добре ли си?“ — ме питаше разсеяно, докато ми разправяше перипетиите на лова или ми показваше точния удар в плешката на някоя убита сърна. „Мъжът трябва да бъде и жесток — казваше Евриклея. — Как иначе ще воюва?“ Но аз мислех с тъга за това, колко милосърдие имаше някога в детската душа на Телемах. После той отиваше да се изкъпе, а аз се отправях към залата, където привършилите вечерята си слугини вече се нареждаха върху столовете с къдели вълна в ръце. Аз също вземах в ръце вретеното и докато чаках Телемах да слезе, гледах старото Одисеево кресло и си мислех: „Колко неуловимо нещо е човекът! Няма го вече предишния Телемах. От него са останали само малките дрешки и играчките. Ето и креслото, на което Одисей е седял някога като дете, стои тук и може да стои така още двеста години, а самият Одисей го няма и кой знае дали някога ще се завърне?!“.

 

 

Тогава предполагах, че Одисей е загинал. Но той се бе спасил и този път. Ако сънят, който сънувах на следващото равноденствие, не ме мамеше, той бе не само жив, но и щастлив. Неговото щастие обаче се оказа впоследствие нещастие за мене и това бе едно противоречие на душата, което аз се мъчих напразно да изживея в продължение на няколко години.

 

 

Видях се в своя сън на чудно място, създадено сякаш само за радост на смъртни и безсмъртни. Бе топла привечер. Слънцето залязваше и гъсто злато се отичаше по всичко, до което се докосваха неговите лъчи. Намирах се сред зелен гъсталак. Край мене се люлееха вейките на лаврови и миртови храсти. А над главата ми в златисторозовото небе се извисяваха стройни кипариси и грамадни ели. Птича глъчка като порой от радостни звуци огласяше листака. Тополи шепнеха, тръпнещи под ласките на морския зефир. Чуваше се страстното гукане на дивите гълъби, а от време на време прокънтяваше и гласът на славей, звънлив от пламенна нежност. В далечината блестеше морето, с цвят на опал и оттенъци на лъскава мед. Гръдта му се надигаше незабелязано, с лек шумол, като въздишка, пълна с копнеж. Широки поляни, прострели се между дъбравите, зовяха със своята свежест. Като че ли бяха пъстри везма, целите покрити със сини теменуги, бели нарциси, розови перуники и жълт шафран.

Ромон на вода се лееше подобно на мамеща песен. Въздухът бе свеж, но едновременно и замайващ, напоен с мирис на цветя и лавър, на борова смола и водорасли, на кедър и цъфнала лоза. „Богове, си рекох, дали това не са Елисейските полета.“ Защото не бях виждала, а и не можех да си представя друго място така чаровно, така предразполагащо духа на човека към блаженство. В същия миг забелязах Одисей. Бе застанал близо до мене и ме гледаше с ласкави, усмихнати очи. Исках да се хвърля към него и да го прегърна, но някаква преграда в иначе нежния му поглед ме спря. Подчиних й се, без да се запитам за причината й. „Значи ти се спаси?“ — пошепнах само. От радост гласът ми бе станал тих и сипкав. „Да, спасих се — отвърна Одисей и дори не ме попита откъде зная, че е бил в опасност. — И попаднах на този остров!“ „Това остров ли е?“ „Да!“ „А как се нарича?“ „Никой в Гърция не е чувал неговото име — отвърна Одисей. — Нарича се Огигия. Като пъп на океана е той. И едва ли има на земята по-красиво място от него. Тук цари вечна пролет!“ В гласа му долових съвсем ясно гордост, която не знаех как да си обясня. Изведнъж някакъв шум накара Одисей да застане нащрек. Лицето му стана сериозно и той се загледа в мястото, откъдето бе дошъл шумът. Но там нямаше нищо. Тогава се обърна към мене и като се усмихваше с детинско лукавство, рече: „Виждаш ли онази лаврова горичка? Иди и ме чакай там! Когато слънцето залезе, ще дойда при тебе!“. И изчезна в храстите. Останах сама, но не се помнех от щастие. Като на криле, без да усещам тялото си, стигнах до горичката. Притулих се между клоните и огледах мястото. Беше прелестно, както и всичко на този остров. Като обиталище на нимфи бе тази горичка или като гнездо на влюбени. Щастието ми ставаше все по-голямо. Срещата с Одисей на това място будеше в душата ми надежди за любовни радости. Усетих забравените желания да разцъфват в мене като набъбнали цветни пъпки, които чакат само един слънчев лъч, за да се разпукат. Чувствах се така, сякаш годините на разлъка между нас не съществуваха. Сърцето ми биеше ускорено и тялото ми тръпнеше от сладко предусещане. Въображението ми се разпалваше все повече и вълнението ми растеше. В това време слънцето залезе и мрак пропълзя над земята. Шепотът на тополите спря и в чистото небе затрепка бистра звезда. „Одисей ще дойде скоро!“ — си рекох. Вече се задъхвах от нетърпение. Опитах се да се разходя, но усетих краката си отмалели. Седнах и зачаках. Чаках дълго. Постепенно тялото ми изпадаше във вцепенение. А духът ми като в някакво бълнуване се носеше през времето и пространствата. Сякаш сънувах будна. Струваше ми се, че се намирам едновременно на остров Огигия и в двореца на цар Тиндар, където изпитах за пръв път любовната наслада, или в нашата спалня в Итака върху леглото от маслинов дънер. Не зная колко време прекарах така. Когато се опомних, наоколо бе вече пълна нощ. Между клоните на дърветата блестяха големи лъчисти звезди. Но Одисей го нямаше. Вълнението ми взе да замира и да се заменя с тревога. Какво се бе случило? Продължих да чакам, но духът ми бе угнетен от лоши предчувствия. Скоро нощта просветна и аз видях луната да надзърта между клоните на лавъра. В горичката потече сребро. Станах и излязох от гъстака. Исках да потърся Одисей, но не знаех къде. Островът спеше, обгърнат от тишина. Нощта бе преобразила света и той изглеждаше сега съвсем друг. Зеленината бе станала синя и от обилната роса светеше с матовия, блед блясък на тюркоаза. Изпарения се издигаха от цъфтящите поляни й ги прибулваха с лека мъглица. Дъбравите тъмнееха. А морето и небето се разкриваха безкрайни и необятни като сини бездни, пълни със святкащ огън. Всичко бе тайнствено и чаровно. Красотата на нощта ме завладя така, че престанах да мисля за Одисей. И тогава го видях отново. Крачеше бързо по поляните, но в посока, противоположна на горичката, в която трябваше да се срещнем. Отначало исках да му извикам, но после съобразих, че той навярно познава добре острова и не може да е сбъркал посоката. Мълчаливо го сподирих. И не го изпусках от очи. Видях, че на края на поляната той се спря и се срещна с една жена, която излезе от храстите. Да, жена беше! Луната светеше и аз виждах ясно здравото и закръглено тяло и светлото й лице. Тя хвана Одисей за ръката и те изчезнаха под дърветата. Спуснах се нататък, но над главата ми неочаквано изкряска сова със силен и зловещ глас и аз се събудих.

 

 

В голямо недоумение ме хвърли този сън. Не знаех какво да мисля. Ако Одисей любеше друга, ако му предстоеше да се срещне с нея, защо тогава ме бе накарал да го чакам в лавровата горичка? Нима, за да се подиграе с мене? Не можех да го допусна. Ако обичаше нея, защо се бе отнесъл с такава нежност към мене? Съвсем друг беше той тогава, когато беше увлечен в Кирка. Виждах ласкавите му, весели, пълни с неизречени обещания очи да се взират в моите очи. И започвах да се питам дали този мъж, който бях видяла да бърза през поляните, беше наистина Одисей. Или, ако това е бил той, дали аз действително бях видяла жена край него или само така ми се бе сторило. Игра на светлина и сянка беше може би това, което аз бях взела за очертания на женско тяло и женско лице. Доста време живях с тези съмнения. Но после щастието, надделя в мене. Бях щастлива от това, че Одисей се бе спасил и че ми бе показал обич. Постепенно се успокоявах. Всъщност успокояваше се душата ми, но не и тялото. Сякаш треската, която бях преживяла насън, продължаваше да се гнезди скрито в мене. Мислех, че съм свикнала с моя живот на девственица, и се чудех на настъпилата в мене промяна. Много безсънни нощи прекарах през това лято, а когато спях, сънувах Одисей как ме прегръща, целува и обладава. Понякога сънувах и други мъже: познати или непознати. „Майко, какво става с мене?“ — питах обезпокоено Евриклея. „Зряла жена си вече, чедо — казваше Евриклея. — Тялото на жената в зрялост е само сила и огън. Затова и жаждата му за любов е по-голяма. Както е жаждата на земята за дъжд в горещо лято!“ Наистина чувствах жажда да се надига в мене, предвечна и непобедима. И страх ме обхващаше.

 

 

Промени се животът в Ахейя и нищо вече не беше както преди. Друг вятър се носеше над гръцките земи. Егейско море бе станало гръцко море. Гърците посещаваха спокойно бреговете на Мала Азия и все повече се заселваха там. Спускаха се и надолу към Финикия и Кипър, а най-смелите отиваха чак в Египет. На запад пък стигаха до остров Сицилия, където се беше заселил Диомед, и дори още по-далече. Широки простори се бяха разкрили пред гръцкия народ и свободен достъп до богатствата и знанията на чуждите народи. Самата Троя бе обогатила Ахейя не само със златото си, но и с хилядагодишния си опит във всичко що е човешки замисъл и човешко дело. Във всеки човешки труд се прилагаха нови похвати, които гръцките войни бяха донесли от троянския бряг. А най-вече в занаятите. Тънки занаятчии бяха азиатците и нашите се мъчеха да им подражават, защото и вкусовете на хората се бяха променили. Който по-рано се кичеше с медна гривна, сега я захвърляше и търсеше сребърна или златна, и то такава, която да е изработена с вещо умение и художество. Който по-рано се намяташе с плащ в естествения цвят на вълната, сега диреше пурпурна багра, за да грее плащът му като цвят отдалече. Новите вкусове и нужди искаха и нови печалби, а новите печалби носеха от своя страна нови нужди и нови вкусове. И както по жилите на тялото кръвта тече неспирно към сърцето и обратно, така по морските пътища течаха жизнени сокове от всички достъпни на гърците земи към Гърция.

Духът на хората също се промени. Великото изпитание на войната бе минало като рало през душите и бе издълбало в тях дълбоки бразди. И макар че браздите изглеждаха заличени след победния край, почвата не беше предишната и други злакове растяха върху нея. Обогатили се бяха умовете и с добро, и със зло и хората гледаха с други очи на света и живота. Победената Азия бе проникнала именно чрез поражението си в ахейските земи и продължаваше да прониква. Прокрадваха се нови вярвания, създаваха се нови разбирания, нови обичаи и нрави се раждаха.

Мина доста време преди да забележа промяната. Улисана в работа и задължения, в грижи за Телемах и мисли за Одисей, бях оставила нещата да минават покрай мене. Дори не усетих как се изнизаха пет години от свършването на войната. Всъщност през тези пет години аз живеех като че ли повече със сънищата си, от равноденствие до равноденствие. И изведнъж видях онова, което бавно и неусетно се бе извършвало край мене в продължение на много дни. Животът бе направил голяма крачка напред. Може би не бях почувствала движението, защото самата аз участвах в него. Или защото духът ми бе зает с промяната, която се извършваше в самата мене. Крачката, която и аз бях направила през тези години, бе толкова огромна, че ме бе откъснала от живота. Крачка на познанието бе това, придружена от шемет и пламтяща болка. Но познанието е сила. Бях придобила нова сила и тя ме тласкаше обратно към живота.

 

 

През това лято срещнах за пръв път възмъжалия Антиной. Беше ясен, горещ дан, първият ден на ечемичената жетва. Златопръстата Еос ме завари на полето сред узрелите ниви и синорите, покрити с дъхави билки. Исках да присъствам на падането на първия сноп. Към пладне обаче си тръгнах за града. Положих един венец от класове пред олтара на Деметра Кърмилницата и се отправих към двореца. Бях изпратила робините напред с колесницата, затова се движех пеш и сама. Улиците вече пустееха поради нарастващата жега и дори глъчката по домовете бе започнала да стихва. Наближавах двореца, когато забелязах Антиной, сина на Евпейт и Адреста. Бе застанал до един нов зид и ме наблюдаваше отдалече. В първия миг не можах да го позная. Навярно защото и не очаквах да го видя. Той живееше вече от няколко години на остров Дулихий при вуйчо си, брата на Адреста. Бяха го изпратили там, за да го отделят от лошите му другари в Итака, макар че лошият всъщност бе Антиной. Сега обесникът, изглежда, се бе завърнал, но беше много променен. От скоклест юноша се бе превърнал в снажен и красив младеж. Разглеждах го спокойно през спуснатия си воал. Беше по-едър от Одисей и тялото му показваше рядка съразмерност. Като някаква бронзова статуя бе застанал той там, край белия зид, със своята тъмна, загоряла кожа и сякаш изваяни мишци. Особено красива бе главата му, гордо изправена, увенчана с венец от черни къдри. Носеше просто, но изящно облекло: къс пурпурен хитон, който оставяше едното му рамо голо, и блестящи сандали. Китките на ръцете му бяха пристегнати с широки златни гривни като у азиатците и скъпа фибула от злато и слонова кост, тънка резбарска работа, кичеше покритото му рамо. Красотата винаги е привличала очите и духа ми. И сега не можех да откъсна погледа си от красивия младеж. Любопитно ми беше да наблюдавам и промяната в изражението му. И друг път бях забелязвала у юноши, които израстват, как лицето от проста отливка се превръща в огледало на душата и започва да те мами с вътрешния образ, който отразява. Лицето на възмъжалия Антиной бе придобило израз на горда самоувереност и мъжка дързост. Веднага разбрах, че е от онези хора, които знаят само себе си и не се задълбочават много в разсъждения, но следват упорито желанията си. И реших да го отмина, като се престоря, че не съм го познала. Но едва се бях изравнила с него, когато чух звучния му глас да изрича приветствие към мене: „Поздрав, царице на Итака!“. „Поздрав и на тебе, Антиной!“ — му отговорих. — И добре дошъл в Итака! — Момъкът остана за миг загледан в мене. Личеше си, че ми се любува. За пръв път един мъж в Итака се осмеляваше да ме гледа по този начин, но вместо да се възмутя, усетих как радостна възбуда обхваща духа ми. Тъмните очи на Антиной горяха в огън като очите на породист жребец и цялото му същество криеше в себе си нещо опасно и в същото време примамливо, тъй както облакът крие в себе си светкавиците. Додето разбера какво става, младежът пристъпи близко до мене. Стори ми се, че иска да хване ръката ми, но не го направи. Само каза: „Значи ти не си ме забравила!“. Погледът му проникваше като че ли през воала ми, мъчеше се да стигне до лицето и душата ми. Трябваше да се защитя от това дръзко посегателство. Разсмях се и отговорих: „Не! Още помня как дръпна магарето ми за опашката и как Аргос те завлече във водата!“. Лицето на Антиной потъмня като море, над което преминава буреносен вятър. Стана неприятно. Стаен яд присви зениците му и румените му красиви устни се издуха в надменна гримаса. А думите, които изрече, прозвучаха рязко като удар, който свисти във въздуха: „Хе! То беше отдавна! Тогава бях още дете!“. Веднага се почувствах господарка на положението. Антиной бе открил слабото си място. Бе ми показал къде може да бъде засегнат и уязвен. И аз продължих да го дразня. „За мене ти ще си останеш винаги дете!“ Не беше лъжа, но не беше и съвсем истина. „Аз дете? — рече Антиной и избухна в пресилен смях. — Бой се от боговете, царице, защото изрече една голяма неправда. Нарече дете един мъж, който е пресякъл десет пъти Егея и е ходил не само в Мала Азия и Финикия, но и в Египет и Либия.“ Загледах го с изненада. „Моряк ли си станал, Антиной?“ — го запитах. Този път мед капеше от устните ми. Изведнъж се почувствах разкаяна пред младежа и поисках да го успокоя. „Да, царице! Търгувам с корабите на вуйчо си!“ Знаех какво значи да бъдеш моряк и да се бориш със стихията на морето, затова казах съвсем искрено: „Ти си прав! Няма по-мъжествено занятие от това на моряка! Геройски подвиг е да плаваш по моретата и той изравнява човека с Бога!“.

Думите ми подействаха веднага на Антиной. Лицето му за миг светна и очите му грейнаха от възхита. Той се приближи съвсем до мене и заговори отривисто. От силния напор на чувства гласът му трептеше леко. „Ненапразно славата ти се носи по цяла Ахейя! — рече. — Нито в Азия, нито в Гърция, нито дори в Египет човек може да срещне жена, дарена с толкова ум, с колкото те е дарила тебе богиня Атина!“ Почувствах се поласкана и в същото време ми стана неловко от похвалата. Разсмях се. Отдавна не бях се смяла така. Като песен на чучулига прозвъня смехът ми. Сама се изненадах от него. После казах: „Трябва да бъда умна, Антиной!“. Сякаш някой демон вложи в устата ми тези думи, които преди толкова години бях казала и на Одисей. „Защо?“ — запита веднага младежът. И пак сякаш демонът ме подбутна да отговоря: „Защото съм хубава!“. Това бе всъщност шега. Но шега или истина, то звучеше като предизвикателство към Антиной. И той го прие така и остана за миг стъписан. Побързах да използвам объркването му и като се сбогувах с него, продължих пътя си към двореца. Известно време ми се струваше, че ще ме извика или догони. Но Антиной остана неподвижен и безмълвен. На завоя на улицата едва го мярнах с поглед. Продължаваше да стои край белия зид, все така загледан в мене. Няколко дни след тази случка чух Евринома да казва: „Синът на Евпейт се е завърнал и по цял ден обикаля около двореца. Трябва да е хвърлил око на някоя от нашите робини!“. Тези думи ме накараха да се засрамя от себе си. И без това живеех със съзнанието, че съм допуснала една глупава грешка. Бях предизвикала лекомислено Антиной. Питах се защо, но не можех да си отговоря. Бях го направила неволно, почти несъзнателно. Тъкмо това ме объркваше най-много. То не бе присъщо на моя нрав. Бях изненадана от самата себе си и стоях озадачена пред постъпката си. Много добре си давах сметка, че моята женска игра с Антиной бе една измяна. Особено се измъчвах заради края на нашия разговор, който така много напомняше моя пръв разговор с Одисей. Чувствах се несигурна и бях пълна с неспокойство и лоши очаквания. Какъв бе тоя демон, който ме бе подтикнал към игра с момъка? Глас на тялото ли бе това или глас на душата? Нима Афродита бе решила да ме накаже или да се подиграе с мене? Но тук богинята изпадаше в противоречие със себе си. Защото като ме бе подчинила на трайната власт на едно чувство, тя самата ме бе осъдила на постоянна жажда. Един извор на любовни радости имаше за мене в целия свят и той ми бе отнет по волята на Мойрите. Нима аз имах някаква вина за това? Продължих да мисля за тези неща и най-после прозрение ме осени. Разбрах, че моята среща с Антиной бе всъщност среща с Одисей. Моите слова бяха предназначени за Одисей, а не за този младеж, когото не познавах, с когото нищо не ме свързваше, който бе така далече от мене и от моя живот. Пред Одисей се бях разкрила аз такава, каквато бях сега, след петнадесет години раздяла, същата и все пак променена, проникната от неговото отражение, обогатена с познание и придобила нови сили. Онова, което не можех да му покажа дори в сънищата си, защото ми пречеше чувството към него, бях показала на Антиной. Но младежът не знаеше тази дълбоко скрита истина. Едва ли би могъл и да я предположи. Тя беше прекалено сложна за неговия просто устроен ум. Затова трябваше да внимавам. Най-добре беше да избягвам нови срещи и разговори с него. Това и правех. Започнах да се движа навсякъде придружена от слугини. Често водех със себе си и Евриклея, която вдъхваше уважение на всички итакийци, особено сега, когато възрастта придаваше ново достойнство. Това наистина наложи сдържаност на Антиной. Той ме следеше с очи отдалече, но нито веднъж не посмя да се доближи до мене.

 

 

Беше вече краят на лятото, когато съдбата ни срещна отново лице с лице. Този ден бе напрегнат и изморителен за мене. Бях прекарала целия следобед на градската стъгда, където разглеждах едно трудно и объркано дело. Обвиняваха знатно семейство, че поддържа връзки с пиратите. Обвинения имаше много, но свидетелите си противоречаха и всъщност истински улики липсваха. Оправдах обвиняемите, но това предизвика злобата на обвинителите. Стъгдата кипеше като езеро по време на буря. Бяха ми нужди много самообладание и душевни сили, за да усмиря този кипеж. Успях да си тръгна за дома едва привечер.

По това време вечерите бяха започнали вече да захладняват. От морето нахлуваше влагоносен въздух, който караше листата на трепетликите край пътя, да шепнат възбудено. Шумът на вълните напомняше настойчив зов. Горите на Нойон въздишаха, а на хоризонта се събираха тъмни перести облаци, сякаш надвиснала опасност. Отивах си сама, макар че бях дошла придружена от две слугини. Но на едната бе прилошало от дългото стоене права, от горещината и шума на стъгдата и аз бях изпратила другата да я заведе в двореца. Вървях улисана от мисли за делото. Както винаги, чувствах се отвратена от злобата на хората и в същото време се съмнявах в правилността на собственото си решение. Лицето ми гореше, затова вдигнах воала си и открих бузите си на вятъра. Не очаквах, че ще срещна Антиной, но той ме изненада, като изскочи иззад една трепетлика и застана неочаквано пред мене. Не успях да забуля отново лицето си. Покрих само долната му част, но това съвсем не ме смути, защото с духа си бях все още на стъгдата при вълнуващите се граждани. „Какво има, Антиной?“ — запитах просто. Младежът остана за миг безмълвен, загледан в очите ми. Сякаш бе забравил какво иска да ми каже. После промълви бавно, като продължаваше да ме гледа в очите: „Какви очи имаш, царице! Сякаш слънцето грее в тях!“. Бях поласкана както от възхищението на Антиной, така и от словата му. Но веднага усетих дебнещата ме опасност, затова запитах със смях: „Това ли искаше да ми кажеш, момко?“. „Не, царице! Исках да те похваля за присъдата ти!“ Зарадвах се. Похвалата на младежа идваше тъкмо навреме. „Смяташ я за правилна, така ли?“ „По-добре не би могла да отсъди и самата Темида!“ „Защо мислиш така?“ „Всеки съдник би се повел по обвиненията и не би дирил доказателства.“ „Не всеки! — го прекъснах. — Навремето баща ти бе също обвинен, че поддържа връзки с тафоските пирати, и тогава Одисей го оправда пак поради липса на доказателства.“ Думите ми съвсем не се понравиха на Антиной. Той направи обикновената си гримаса на засегнато самолюбие и каза: „Не знаех, че ти черпиш мъдростта си от Одисей“. Искаше явно да ме засегне. Аз обаче не се засегнах и отвърнах спокойно: „Духът ми е в постоянно общение с неговия дух, затова неговата мъдрост е и моя мъдрост!“. Антиной се разсмя грубо, със скрит в смеха си яд и рече: „Жените винаги си въобразяват небивалици!“. Знаех, че е невъзможно да го убедя в нещо, което бе безкрайно далече от него, затова замълчах. Но в очите ми, които го гледаха, се появи насмешка. Това накара Антиной да загуби всяка власт над езика си и той рече: „Или може би аз си въобразявам небивалици, като вземам за истина една женска лъжа?“. Гласът му бе станал дрезгав от раздразнение.

Продължавах да го гледам с насмешка. Вече не виждах хубавото му лице, а само жалкото му самолюбие. Колко слаб бе всъщност този мъж! И колко неустойчив! Додето ме величаеше, и се опита да ме унизи, да ме приравни с жените, с които бе свикнал да общува: робините, блудниците от пристанищните градове, прислужничките, танцьорките и флейтистките от азиатските храмове. „Щом смяташ, че говоря лъжи, безсмислено е да разговаряме, Антиной — казах. — Сбогом!“, и си тръгнах. Не бях засегната. Исках просто да се отърва от себелюбеца, да поставя преграда между себе си и неговата пристрастност. Но едва бях направила няколко крачки и той ме догони. Като вихрушка, която връхлита разцъфналия в полето крин или като сокол, който се спуска над яребица, така застана Антиной пред мене, цял изпълнен с плам и устрем. Отново усетих не силата на духа му, а оная жизнена сила, която бях почувствала още при първата си среща с него, да ме завладява и покорява. „Царице, рече той, чуй ме!“ От вълнение думите му излизаха накъсани. „Не исках да те обидя! Но ти си една загадка за мене. Одисей отсъства вече петнадесет години, нима още не си го забравила?!“ Вълнението на Антиной неусетно обхвана и мене. Изведнъж си спомних думите на химна, който бяхме пели пред кладата на Антиклея. Думи, много прилични на онези, промълвиха и сега устните ми: „Потомка съм на земята и небето. Духът ми следва небесната светлина, макар че изнемогвам от жажда. Но аз пия освежителна вода от езерото на паметта и продължавам своя път сред звездите…“. Антиной ме гледаше смаян. „Не те разбирам…“ — каза най-после. Бях се вече опомнила. „Млад си още — отвърнах. — Може би след време ще ме разбереш.“ Понечих отново да тръгна, но младежът ме спря. Ръцете му се протегнаха към мене и горещото му дихание опари бузите ми. Неочаквано ме обхвана спокойствие. „Момко, казах и сама се учудих на твърдостта на гласа си, ако сега извикам гражданите на Итака, утре съветът на старейте ще ти наложи позорно порицание, глоба, а може би и изгнание.“ Антиной продължаваше да ме гледа. Двамата се гледахме очи в очи. Той отстъпи пръв. „Все едно, рече, аз ще замина и без наказанието на старейте“, и се отстрани от пътя ми.

 

 

Тази нощ сънувах, че Антиной ме обладава. Понякога ми се струваше, че това е Одисей, друг път, че е Антиной. Събудих се с разтуптяно сърце, с объркани мисли и чувства. Два дни след това Акторида, докато подреждаше гънките на дреха ми, каза: „Синът на Евпейт заминал пак! Отново тръгнал да скита по моретата. Снощи Адреста плакала така, че риданията й се чували по цялата улица. И Евпейт настоявал Антиной да остане вече в Итака и да се грижи за имотите на семейството. Но той бил непреклонен и заминал“. Изпитах облекчение и в същото време женско удовлетворение. Досега не познавах своята женска сила. Изведнъж разбрах колко голяма бе тя. После ме обхванаха съжаления. Жал ми беше за отблъснатия Антиной, жал ми беше и за Адреста. Ами ако такова нещо се случеше някога с Телемах? Върху съвестта ми се трупаха угризения. Мъчех се да се отърва от тях, да се оправдая пред себе си. Независещи от мене обстоятелства ме бяха срещнали с Антиной, независещи от мене сили ме бяха въвлекли в игра с него. Най-после тази игра бе една човешка нужда. Антиной обаче бе жив човек, а не играчка. Аз, която познавах така добре страданията на човешкото сърце и стойността на човека и неговия живот, би трябвало да държа сметка за това. Но всичко бе дошло толкова неочаквано. И аз не бях разбрала какво става. Отново изпитвах страх от себе си. Спомних си думите на Одисей, казани преди заминаването му, за силите, скрити в тялото и душата на човека, и ме обхващаше тревога. Усещах почвата под краката си лишена от предишната сигурност и устойчивост. Сякаш бях стъпила върху плъзгава повърхност. Схващах, че Одисей ми е по-необходим от всякога. Но къде беше Одисей? Ако сънищата ми казваха истината, той се намираше безкрайно далече, зареян сред необозримата пустош на океана, върху някакъв от никого невидян и нечуван остров. Вседържателко, имай милост към мене! Аз съм като войска, която воюва. Но в мене се появиха предатели. Как да ги обезвредя? По какъв начин да ги победя? Нима сляпата необходимост се покорява на повелите на духа? Не е ли то като да се защитаваш със запален светилник срещу обнажен меч?

 

 

Терзана от такива мисли и настроения, бързах да сънувам час по-скоро Одисей. Смятах, че дори ако сънят ми донесе страдания, те ще бъдат този път благотворни за мене. Ще ми помогнат да забравя станалото с Антиной, ще ме върнат към предишната ненакърнена цялост. Наистина очакванията ми се сбъднаха. Но само наполовина. Мъката, която новият сън ми донесе, бе толкова голяма, че веднага погълна в себе си всичко останало. Не бях стигала до сега до такова отчаяние. Бях лишена за пръв път от всяка надежда. Но една жива душа не може да носи дълго време товара на безнадеждността. Самата пълнота и завършеност на нещастието вече ни води към примирение. Така в мене се появи още един предател, с който трябваше да се боря — примирението.

 

 

Видях се отново в своя сън на остров Огигия. Слънцето се готвеше да залезе и приличаше на огромен алено златен нар, увиснал над ненаситните, неспокойни устни на океана. Дъбравите бяха започнали вече да тъмнеят и да потъват в тайнствената сянка на нощта. А над поляните се стелеше синкава омара и им придаваше малко загадъчен и още по-привлекателен вид. Въздухът, както и преди, бе натегнат от аромати и всичко, което ме заобикаляше, дишаше възбуда и притаена радост като човек, който живее с мисълта за предстоящи наслади. Гледах цъфналите вейки, които се полюшваха редом с натежалите от плод клони на смокиновите и наровите дървета, губерите от свежи цветя и налетите златни гроздове и си мислех: „Богове, какъв е този остров, върху който пролетта и есента са си дали среща? Където началото и краят се сливат в едно? Където изключващите се неща преливат в съвършена хармония? Одисей го нарече остров на пролетта, а аз бих го нарекла остров на любовта! И ако не знаех, че Афродита е родена на остров Кипър, бих казала, че тъкмо тук е нейното родно място“. Заедно с тези мисли копнеж за любов взе да се надига в душата ми. Къде ли се намираше Одисей? Наоколо, както и по-рано, не се мяркаше никой. Тръгнах напосоки през ливадите и все се оглеждах. Островът изглеждаше съвсем безлюден и аз си казах пак, че женският образ, който бях видяла край Одисей в лунната нощ, бе навярно само видение, създадено от луната и собственото ми въображение. По едно време навлязох в някаква горичка, в която се чуваше бълбукането на поток. Отправих крачките си по посока на звука и скоро стигнах до брега на малък ручей. И тук видях Одисей. Седеше на един голям, покрит с мъх камък и гледаше пред себе си с невиждащи очи. Лицето му бе ведро, макар и не съвсем спокойно. Не бях виждала никога Одисей да мечтае и се зарадвах. „Може би той си спомня за Итака, си рекох, може би мисли за мене или Телемах?“ Пристъпих тихо отзад и сложих ръка върху очите му. Той рече стреснато: „Ха!“, а после с гальовно движение обхвана ръцете ми и се изви да ме погледне в лицето. Очаквах любовен поглед, но очите му бяха строги, когато срещнаха моите очи, а думите му ме удариха като плесница. „На какво прилича това?“ — ме запита, сякаш бях някое малко момиче, което се бе пошегувало неуместно с възрастен човек. И понеже аз не можах да му отговоря нищо, а само смутено се усмихнах, додаде: „Държиш се като дете! И изобщо вършиш глупости!“. Не знаех какво да кажа. Наистина бях като дете пред него, безпомощна и глупава. Одисей също замълча и се загледа в гъстака пред себе си. Отново ми се стори, че той се страхува от нещо, че може би се пази от някого. „Какво има?“ — пошепнах. „Нищо няма!“ — рече Одисей. „Кой живее тука?“ — запитах повторно, насърчена от това, че ми отговори. Одисей изведнъж скочи: „Разбери най-после, каза отривисто, че не желая да имам нищо общо с тебе!“. Не беше зъл, нито злобен. По-скоро искаше на всяка цена да се отърве от мене. Затреперих с цялото си тяло. Обида, съмнения и страшна болка ме пронизаха за миг като разкъсващи стрели. После усетих мъчителна слабост, сякаш бях получила смъртоносна рана. „И с Телемах ли не искаш да имаш нищо общо?“ — успях да запитам само. Но гласът ми бе отмалял и думите ми излизаха разчленени. Веждите на Одисей се свиха. Сякаш името на Телемах го бодна болезнено. „Слушай, рече малко по-меко, аз се заселих вече на остров Огигия и никога няма да се върна в Итака!“ „Никога е голяма дума…“ — промълвих. Одисей се засмя. „И да искам, не мога — рече. — Но аз и не искам!“ „А другите, твоите другари, и те ли не искат?“ „Те са отдавна в царството на Аид!“ „Всички ли?“ „Всички. Кронион порази нашия кораб с мълнията си и те всички се издавиха.“ „А ти?“ „Аз, както виждаш, се спасих. Улових се за кила на кораба и се оставих на вълните. Девет дни ме носиха водите на океана. Всъщност аз не мога да кажа точно колко дни продължи този кошмар. Най-после, в една тъмна нощ, бях изхвърлен тука. Сега вече нямам нито кораб, нито другари. Как да тръгна да плавам по океана? Върху някой дънер ли? И сам ли? То не е като да отидеш от Итака до Сама. Ще мине може би месец, додето стигна земя, където хората са чували нещо за Гърция.“ Този път се събудих от собствените си ридания и първото нещо, което усетих, бе солената влага на сълзите върху страните и устните си. Сетне в очите ми светна светилникът на Евриклея и аз видях лицето й да се свежда над моето лице. Така, наведена и взряна в мене, стори ми се изведнъж остаряла с години. Бръчките й бяха врязани по-дълбоко от когато и да било, а очите й гледаха измъчено и тревожно. Сякаш злата съдба се бе надвесила над главата ми. Изплашена, затворих отново очи. Но тогава чух гласа на Евриклея: „Какво стана, чедо?“. Не, не бе възможно да избягам от съдбата си! И аз казах, като се мъчех да преглътна сълзите си: „Майко, той няма никога вече да се върне в Итака…“. Евриклея се отпусна на края на леглото. „Тежко на Лаерт… — прошепна едва чуто. — Видя го мъртъв ли?“ „Не, жив е! Но за нас, все едно че е умрял. На същия остров е, сред вълните на океана. И няма нито кораб, нито другари. Няма как да тръгне за Гърция. Но той и не иска да тръгне. Сам ми го каза.“ „Защо не иска да се завърне?“ — запита Евриклея. „Не зная. Навярно, защото се е отчуждил от нас. А и мястото там му харесва.“ Сълзите ми отново потекоха. Евриклея ме гледаше изпитателно. После рече замислено: „Не е то заради мястото“. И аз мислех, че не мястото е причина Итака да отмилее на Одисей. Но мълчах. В ума ми се мяркаха съмнения, като грозящи призраци, ала аз се мъчех да ги прогоня. Евриклея също мълчеше. Изглежда, искаше да ме щади. Така и двете притулвахме умишлено най-важното. Което съществуваше… Което знаехме, че съществува…

И през тази нощ спах малко, а когато се събудих, разбрах, че краткият ми сън бе като межда, която разделя живота ми на две. Досега живеех в очакване. Сега вече нямаше кого и какво да чакам. Бях като Пандора, която изпуска из кутията своето последно упование: надеждата. Не само океанът, но и желанието на Одисей разкриваше между нас двамата непреодолима бездна. Мечтата ми да се завърне той някога се превръщаше в химера. Бъдещето ми с него вече не съществуваше. Любовта ми губеше целенасоченост и като ослепяла птица кръжеше безсмислено около себе си. А нещата отново губеха своето значение… Търпението и постоянството ми… моята героична борба. За кого бяха предназначени те? Одисей никога нямаше да научи за тях, нищо от мен нямаше да достигне до него. Това обезсмисляше самото ми съществуване. Бях превърната в нищо. Сякаш бях умряла и бях изгорена на клада. И това, което бе останало от мене, бе само купчина непотребна пепел.

 

 

Есента настъпи и продължи мрачна и дъждовна. Дните се редяха влажни и тъжни, като разплакани очи. Прекарвах ги затворена в покоите си, отдадена на размисъл. По-скоро изпаднала в някакво вцепенение на духа, защото и мислите, и чувствата ми бяха все едни и същи. Бях във властта на самотата си. И това не беше предишното чувство на самотност, живо, бунтуващо се, непримиримо, а безпощадното, ясно и правдиво осъзнаване на самотата. Разбирах, че човек е винаги сам. Сам в раждането и смъртта си, сам в болката и страданието си. Сам дори в щастието си. Макар че тогава той не чувства своята самота, защото се намира в хармония със света. Единствено любовта съединява душите в едно. Но кой може да бъде господар на любовта? Да накара другия да обича, когато той не обича? Двадесет години се стремях с всички сили към любовта на Одисей, но какво бях постигнала? Нищо! Празнота в себе си и около себе си. Защото светът бе населен за мене не с хилядите непознати хора, не и с онези, които познавах, не дори и с онези, които ми бяха близки и мили, а главно и преди всичко с Одисей. Около мене се мяркаха безплътни сенки. И самата аз бях сякаш сянка, застанала пред тъмната бездна на лишения от живот свят. Може би трябваше да започна всичко отново. Но как да се върна по пътя, по който бях отишла толкова далече? При това, аз не виждах други пътища. А и тези, които виждах, ми изглеждаха бедни, жалки, не водещи никъде. Едно въртене в ограничено пространство, безцелно и безсмислено.

 

 

Месеци минаха, преди да изляза от моето вцепенение. Но, изглежда, душата на човека не може да стои на едно място. Към по-добро или към по-лошо, тя винаги намира някакъв път, по който да върви.

Бе вече средата на зимата, когато една сутрин Евринома дойде забързана при мене и каза: „Пристигнали са пратеници от остров Тафос. Какво ще наредиш?“. Останах силно изненадана. Очаквах пратеници от баща си Икарий или от сестра си Ифтима. Не бих се изненадала също, ако Клитемнестра би ми съобщила нещо чрез пратеничество, дори ако Ктимена би ми изпратила някаква вест от нейния далечен Самос. Но с остров Тафос не ме свързваше нищо. „Новият цар Ментес ги изпраща“ — поясни Евринома, разбрала моето недоумение. За миг си спомних Ментес, изтънчения момък, облечен изящно като жена, благоухаещ на скъпи източни благовония. То бе като полъх от моята младост, от дните на моето отминало щастие, от краткото време, прекарано заедно с Одисей. Развълнувах се. „Евринома, приготвена ли е голямата зала за гости?“ „Както винаги!“ „Изпрати бързо Акторида да ме причеше и облече, а пратениците нека почакат в преддверието!“ Струваше ми се, че старите времена са се върнали, и ми се прииска да се облека разкошно и блестящо, както прилича на царица, така, както Ментес би очаквал да ме види, така, както наистина ме беше виждал в онези хубави, ведри дни, когато ни беше гостувал, на Одисей и мене. Но желанието ми постави Акторида в голямо затруднение. Моите скъпоценни премени лежаха, вече от години, нагънати по раклите и оттам ги вадехме само два пъти в годината, за да ги проветрим. В покоите ми настъпи суетня, но в края на краищата Евриклея и Акторида намериха това, което ми беше нужно, и аз слязох в голямата зала и седнах на моето царско кресло облечена в богата царска дреха от златотъкан плат, наметната с пурпурно наметало и украсена с египетски изумруди. Пратениците влязоха и аз се учудих още веднъж на вкуса, който Ментес умееше да покаже във всичко. Напред вървеше достолепен старец, побелял, но с живи, умни очи и стоика на млад мъж, а след него двама красиви юноши, единият тъмен като нощта, другия светъл като деня, но еднакви на години и ръст. Те носеха в ръцете си две ковчежета, майсторска изработка от мед, слонова кост и янтар. Разменихме си обичайните приветствия, след което старецът каза: „Царице, нашият цар и господар Ментес ни изпраща при тебе с дарове. Открий сърцето си пред неговата щедрост и приеми даровете му с радост!“. „Цар Ментес е бил винаги приятел на този дом, отвърнах, но за какво ни изпраща той своите дарове?“ Старецът се поклони на моите думи и каза: „Преди години нашият господар гостувал в твоя дом, царице! И ето, той ти изпраща сега дарове от благодарност за твоето гостоприемство. Дано боговете ти изпратят още повече и с пълно щастие в живота да те сподобят!“. Той се оттегли и напред пристъпиха двама юноши, за да поставят в нозете ми своите ковчежета. Накарах Евриклея да ги вдигне и отвори. И останах смаяна пред това, което те съдържаха. В едната се намираше княжеска диадема, широка златна лента за челото с инкрустирани десет скъпоценни камъка върху нея, различни по цвят, но еднакви по големина и форма. В другото бяха наредени десет пръстена, за всеки пръст от двете ми ръце. И всеки пръстен бе украсен с по един от десетте камъка от диадемата. Първото нещо, което изпитах, бе радост. Но после ми стана неловко и се смутих. Какво означаваше този закъснял дар на Ментес? При това толкова голям, така невероятно щедър? А старецът заговори отново. „Това са десетте камъка на живота, царице! — рече той. — А словото на цар Ментес към тебе е такова: положи венеца на челото си и пръстените на ръцете си и нека всички твои помисли и всички твои дела бъдат озарени от скъпоценната светлина на живота!“ Думите на Ментес ме развълнуваха до сълзи, но духът ми продължаваше да се колебае пред този нечакан и богат дар. „Радвам се, че получавам това съкровище, промълвих, но ми е жал, че цар Ментес се лишава от него…“ „Нашият господар каза още: което оставиш за себе си, е мъртво, живее само онова, което дадеш на другите…“ — отвърна старецът. Веднага разбрах значението на казаното от Ментес. То не се отнасяше до златото и скъпоценния дар, а до чувството, което стоеше зад този дар. И вълнението ме обхвана още по-силно. Сбогувах се с хората и отпратих всички от залата. Останах сама с ковчежетата върху коленете си. И от очите ми потекоха сълзи. Сякаш нещо се ломеше в мене. Бях като планинска река, която, огрята от слънцето, чупи леда, който я е сковавал до този миг. Плаках дълго и през всичкото време си мислех: „Значи Ментес не ме е забравил! А какво съм дала на Ментес? Нищо, в сравнение с това, което дадох на Одисей. Само малко внимание! И за тази дреболия той е поискал да ми въздаде радост. Той е щял, може би, да ми изпрати своя дар още при завръщането си в Тафос, но изглежда се е стеснявал от баща си. А да ми направи по-малък дар навярно не бе искал от страх да не принизи своята благодарност. Така той беше чакал цели седемнадесет години и през това време чувствата му не се бяха променили“. Сравнението с Одисей ми се налагаше неволно. Защото чувствата на Одисей през тези седемнадесет години се бяха менили непрекъснато като луната. За да изчезнат накрая съвсем, тъй както изчезва водата, оставена в открит съд.

Горчилка се трупаше в мене от тези мисли. Но скоро разбрах, че този път това бе горчилката на лека, не на отровата.

 

 

Промени се от тоя ден и моята душа, стана друга, тъй че сама се чудех на себе си. Болката, с която толкова години вече ме терзаеше любовта ми към Одисей, взе като че ли да се разсейва. И макар че дълбоко в себе си аз изпитвах тъга по нея, защото бях свикнала с нейните бодли като със собствената си плът, чувството за облекчение бе по-силно. Приличах на роб носач, който смъква тежкия товар от плещите си, изправя гръб, вдига винаги наведената си глава от пътя, по който крачат нозете му, и открива, че светът около него е светъл и широк и че все още го мами с хубостта си. Знаех добре, че моят товар стои до мене и че рано или късно ще трябва да го нарамя отново. Но мисълта ми едничка бе заета със страданието, а чувствата ми пърхаха подобно на пеперуда, която разкъсва оплелата крилете й паяжина и се готви да излети на свобода. Дишах леко, гледах ясно й сърцето ми биеше с ритъма на живота край мене.

Тиха бе моята възвърната радост, без шума и показа на младостта, затова не правеше впечатление на никого. Само един човек от тези, които ме заобикаляха, й обърна внимание. Един момък на име Евримах. За добро или за зло, той я забеляза веднага и след като я забеляза, вече не преставаше да се занимава с нея.

Млад човек бе тоя Евримах, но умен и зрял духом не според годините си. Нравът му бе такъв, че обичаше да търси истината в душите на хората, кога за свое удоволствие, кога за своя изгода. Знаех го още от ранното му детство и го виждах почти всеки ден. Затова мога да кажа, че той израсна и възмъжа пред очите ми. Семейството му бе едно от най-знатните в Итака и отдавна се намираше в близки връзки с царското семейство. И ние двамата се държахме един с друг като хора близки, но душите ни бяха в много неща далечни, та често се пресрещаха в разпра и вражда. Все пак нещо ме влечеше към него. Отначало това бе властта на спомените, свързани с Одисей. А по-късно в мен се появи и желанието да премеря силите си с този толкова различен от моя дух. Особено откак умът на Евримах узря и започнахме да влизаме в словесни схватки с него.

 

 

Когато дойдох от Лакедемон в Итака, Евримах бе четири или пет годишно момченце. И още тогава Одисей се възхищаваше от неговия ум. Помня, че като изпращаше Еврибад да кани гости за пиршеството по случай нашата женитба, той му заръча неведнъж: „… и недей забравя да кажеш на Иполит да доведе на всяка цена и сина си…“. А когато аз полюбопитствах да узная какво представлява този син, той ми обясни: „Едно много сладко момченце! Ще го видиш! И голям умник! Сякаш самата Палада-Атина е люляла люлката му!“. Вече знаех, че Одисей цени ума в човека повече от всичко останало. Но ми направи впечатление определението „сладко“. Не очаквах, че чарът на едно дете може да има някакво значение за него. Детето се оказа наистина много мило. То имаше чудесно телце, като че ли изваяно от алабастър, и хубава главица, натегнала от златисти къдри. Златисти бяха и очетата му, пълни с лукави светлинки. Още щом го видя, Одисей го грабна със силните си ръце и го издигна високо над главата си. Но хлапакът не се изплаши, а само каза: „Искам още по-високо!“. Одисей се разсмя, пусна детето и рече: „Я виж хитрец! Знае, че не мога да го вдигна по-високо, и затова иска още!“. И като сложи ръка върху главата на детето, додаде: „Така е Евримах! Никой не може да надмине собствения си ръст!“. Той го взе за ръчичка, а после го постави на коляното си и през цялото време на пиршеството го държа до себе си. Наряза му късчета месо в своето блюдо и му даваше да пие от своята чаша. А мене тази гледка ме трогваше. Виждах една привлекателна страна от нрава на Одисей. Виждах и желанието му да има син. Предполагах дори, че той бе поканил нарочно Иполит с момченцето, за да ми покаже това, което в скритостта си никога не би се решил да ми каже със слова.

 

 

Бащата на Евримах, Иполит, бе знатен собственик на земи и стада, един от най-богатите хора в Итака и най-тачен след Одисей и Лаерт. На младини той бе избягал от дома си и бе скитал дълги години из Азия. Бе се завърнал оттам обогатен със знания и житейски опит, но и придобил някаква опасна болест, която разяждаше бавно дробовете му. Пак оттам, от земите на Двуречието, си бе довел и жена — Никия. Тя беше горда и силна жена, от могъщия господарски народ на асирийците. Евримах приличаше повече на грък, но той бе наследил много и от племето на майка си. Това личеше още от пръв поглед. Той израсна висок и строен, с великолепни крайници, но плещест и мускулест подобно на асирийските войни. Лицето му бе тънко, с триъгълна форма, но очите му бяха леко изпъкнали и веждите му имаха формата на дъга. Носът му бе къс, ала силно извит и с разкрити ноздри. А когато говореше или се смееше, хубавите му, нежни устни се повдигаха и откриваха здравите му и остри зъби на хищник. Изобщо цялото му същество представляваше една неуловима преплетка между грък и асириец. Такъв беше и нравът му. Евримах бе изтънчен и чувствителен, но в същото време прям до грубост и жесток. Многословен, но и решителен във всяко дело. Проникнат цял от хладната светлина на разума, той не познаваше пристрастието, но бе жертва на суетно самооблъщение. Обичаше само себе си. Към жените се отнасяше с нежно презрение, а към мъжете с любезно пренебрежение, и с присмех и недоверие към целия човешки род. А боговете изобщо не го занимаваха. Но аз подозирах, че той ги мрази скрито, защото се бои от тях. Бе изпълнен с отрицание към живота и то идваше тъкмо от съзнанието за слабостта и преходността на човека. Той виждаше в света преди всичко разрушението, а в хората най-напред злото. Човекът бе за него звяр, но звяр, който чрез разума си се е научил да се крие зад маски, понякога дори красиви. Затова ироничната усмивка не слизаше от устните му, когато говореше за хората. И въпреки това хората го обичаха. В него имаше някакъв чар, на който малцина можеха да устоят. Аз също се поддавах на този чар. А Телемах бе напълно в неговата власт. Той потърси дружбата на Евримах още щом поизрасна и двамата бързо се сприятелиха. Но докато Евримах бе хладен и спокоен в своята дружба, Телемах показваше разпалеността и зависимостта на влюбен. Той не вършеше нищо без Евримах, не предприемаше нищо, без да поиска мнението му, правеше му подаръци, канеше го всеки ден в двореца. „Какво ти харесва толкова в него?“ — го питах понякога. Телемах не знаеше още, че противоположностите се привличат. Замисляше се. „Той е умен! — отговаряше след малко. — По-умен е от всички итакийски младежи. И не е дребнав…“ Наистина Евримах умееше да се постави винаги над нещата със себеуважението на родения аристократ. Но той влияеше зле на Телемах. Тровеше младежката му вяра със своето отрицание и предизвикваше злите сили в него. Можех да забраня дружбата между двамата. Но в началото се страхувах да не би с това да оскърбя старите приятели на Акезиевци. А по-късно не исках да накърнявам свободата на Телемах в избора му на приятели. Докато накрая открих, че и аз държа на връзката с Евримах.

 

 

Той беше като хром човек, който иска да върви по пътя на истината с един крак. Безспорно, в неговите мисли и думи имаше правда, но това бе половинчата правда. Той виждаше само едната страна на нещата. Бе открил противоречията на живота, но не познаваше неговата хармония. Навярно, защото не познаваше любовта. И това бе недъг на духа. Но той не си даваше сметка за него и вярваше непоколебимо в своята правота със самонадеяността на младостта и на азиатската си кръв едновременно. А мен ми бе жал за него. Изпитвах едно почти майчинско чувство към този хубав и умен младеж, когото боговете бяха така жестоко онеправдали. Той ми напомняше в много неща за Одисей и това бе една причина повече да го жаля и милея. Случваше се обаче и да споря ожесточено с него, цяла пламнала от амбицията да му се наложа. Но не успявах и тогава се оттеглях за дълго. Той оставаше спокоен. Докато в мен се явяваше отново надеждата, че ще успея да го победя. Младежът бе умен. Трябваше най-после да види истината. Но той не я виждаше. От това моята амбиция само растеше. Така, ден след ден, аз се свързвах неусетно с Евримах.

 

 

Започнала рано тази година, зимата бързаше вече да си отиде. Лъчистите очи на Хелиос се разпалваха все повече и със своя огън гонеха дрямката и вцепенението на земята. Пролетта витаеше невидима над острова. Присъствието й се чувстваше дори нощем. Въздухът не бе така усоен, както беше през зимата, а небето от черно бе станало синьо и дълбоко. Звездите сияеха поживи от всякога и кръглоликата Селене плуваше усмихната сред спокойния небесен океан.

В душата ми се промъкваха странни настроения, неуловими и те като пролетта. Някакво очакване, някакви надежди… За какво, сама не знаех. Нямаха име моите надежди и очакването ми бе лишено от образ. Не чаках вече Одисей. Далече бе той изглежда, завинаги загубен за мене. Спомените се мяркаха в мисълта ми като безплътни сенки. Отдалечаваха се. Не ги виках обратно. Нямаше смисъл. Сънят, който ми предстоеше да видя, също не ме вълнуваше. И той ми изглеждаше безплътен и неистински. Чаках по-скоро нещо действително, нещо, което животът край мене би могъл да ми донесе. Но какво бе то, още не знаех. А и не исках да зная. Не бързах да се ровя в себе си, да изпитвам сама себе си.

 

 

Веднъж, като се завърна от лов, Телемах ми донесе няколко стръка пролетни цветя. Зарадвах им се като дете. „Цъфнаха ли вече?“ „Подават се тук-таме — отвърна Телемах. — Но скоро всички поляни на припек ще се покрият с цвят. Ако времето е хубаво през следващите дни, вземи няколко робини и иди да се разходиш из гората. Може и аз да ви придружа. А може да извикаме и Евримах.“ Не отговорих нищо на сина си, но реших да направя според неговите думи.

Този ден се случи хубав. Ясен и топъл, изпратен ми сякаш по благоволението на боговете. Слънцето грееше и морето блестеше. Гората бе още мъртва, но поруменяла от набъбващите листни пъпки. А по заветните места трепетликите вече зеленееха с бледа, нежна и въздушна зеленина като странни облаци, спуснали се и плъзнали между голите дървета. Над поляните се носеше дъх на сухи треви и понякога мирис на мед от разцъфналите тук-таме цветя. Бях накарала момичетата да се облекат в яркоцветни дрехи, за да бъде излизането ни като празник. И самата аз носех ясносиня дреха с пурпурна лента в косите. От началото се движехме тихо. Телемах ме оставяше да се радвам мълчаливо на красотата около себе си. Девойките също мълчаха. Едва-едва пошепваха полугласно по някоя дума зад мене. После чистият въздух ни опияни. Из гората звънеше сребърната песничка на чичопея. Изведнъж една от девойките запя с чист глас: „Харити, пред мен вървете, цветя ръсете, Афродита славете!“. И веднага другите й отговориха в хор: „Слава на тебе, богиньо всичко оживяваща, всичко осветяваща…“. Песента отекна в долищата и после ехото я изпрати отново към нас от насрещния рид. Същата девойка, която запя, извика: „Привет, о мила нимфо!“. И ехото й отговори: „Нимфо!“. Другите момичета се разсмяха. Пътеката, по която вървяхме, се извиваше нагоре, като оставяше пенещия се между скалите поток ниско под себе си. Тук на височината ни чакаше Евримах. Той ми се поклони, размени няколко думи с Телемах и мина отзад, за да пази, според както сам каза, момичетата от горските зверове. Поласкани, девойките му отговориха с викове и смях. Продължихме да се изкачваме нагоре и ставахме все по-шумни. Евримах пускаше шеги, шепнеше на момичетата слова, от които те румееха. По едно време се спря и каза, че чул рева на магарето, което пияният Силен язди из горите. И когато девойките се умълчаха и заслушаха, сам изрева като магаре и стресна всички.

Движението, слънцето и смехът ме възбуждаха все повече. Бях обхваната от някаква приятна трескавост. А когато видях долчинката, за която бяхме тръгнали, направо се забравих от радост. Това бе цяло море от цветя. Нагазих в него и вече не виждах нищо друго, не мислех за нищо друго. Късах и късах, и алчното ми желание сякаш нямаше да има насита. Но по едно време на Телемах, изглежда, доскуча от това безкрайно късане на цветя и той предложи да играем на „сляпа баба“. Завързахме му очите и се пръснахме в кръг около него. Играта ме увлече веднага и ме изпълни с нова възбуда. Телемах излови бързо момичетата и вече преследваше само мене. Но не можеше да ме улови. Бях по-ловка и по-съобразителна от другите. А и приемах играта сериозно. Изпитвах детински страх да не бъда уловена. Неочаквано се заклещих между две млади дъбчета и изпаднах в паника. Освободих се, но в уплахата си хукнах през глава из рядката гора. Бягах и се смеех от радост, че съм се спасила. Така попаднах на Евримах. Бе се отдалечил от нас, без да го усетим, и сега седеше на един повален дънер между дърветата. Посрещна ме с усмивка. „О, царице на Итака! — рече. — Гласът ти звъни из гората! Отдалече предупреждава: иде опасност! Също като сребърните звънчета върху сандалите на майка ми!“ „Каква опасност?“ — запитах. Още не можех да съобразявам. „Жената е винаги опасна!“ — отвърна Евримах. Седнах до него на дънера, като си веех с двете ръце. „Така ли мислиш?“ — запитах разсеяно. „Не го мисля — каза Евримах. — Само го говоря, за да доставям радост на жените!“ Изведнъж схванах значението на всичко, казано от Евримах. И се разсмях отново с глас. „О, лукавец!“ „Но с тебе съм винаги искрен, царице! Забележи! — рече Евримах. — Все едно, зная, че не мога да те измамя. Много си умна!“ „И това е измама!“ — отвърнах. „Може и да е! — каза Евримах. — Колкото хората са по-умни, толкова по-тънко се мамят. А най-добре мами онзи, който мами чрез истината!“ Запратих китката цветя, която все още държах, върху му. „Чудовище!“ Евримах не трепна. Продължаваше да ме гледа. Янтарните му очи бяха станали съвсем прозрачни. Останахме за миг така. Около нас играеха слънчеви петна. Обедният въздух трептеше от жуженето на насекомите. Сякаш отдалече, от много далече чувах гласовете на момичетата, които ме търсеха. „Никога ли не си мислила, че можеш да живееш другояче?“ — запита изведнъж Евримах. Въпросът ме завари съвсем неподготвена. „Не! — казах. — Защо? Как другояче?“ „Трябва да помислиш! — отвърна Евримах, като едва-едва се усмихна. — А и другите ще трябва да помислят! Макар че те навярно няма да искат това. Твоята добродетел е едно от чудесата на света и единственото чудо, което Итака притежава!“ Странно, но думите на Евримах не ме възмутиха. Напротив, усетих ги в хармония със собствените си чувства.