Севда Костова
Пенелопеида (5)

Заесеня. Морето, проснало се гладко и неподвижно, сякаш спеше. Земята също дремеше, изнурена от летните горещини, натежала от собствените си плодове. Над огледалните заливи и притихнали брегове, в бездънната синева прелитаха ята птици. Сутрин листата на лозите бяха покрити с роса като воден прах. Над изсъхналите треви се носеха сребърни паяжини. Есента поглеждаше от всеки кът сладостно усмихната, с полупритворени очи.

Нощите бяха още топли, тъмни. Оставах до късно под колонадата отвън, седнала в кресло. Почивах си от деня. Стараех се да не мисля за нищо. Отпусках се. Вцепенението на нощта обхващаше и мене. Небето сияеше над главата ми, черна бездна, пълна със звезден огън, който се разгаряше в безброй припламвания. Млечният път се стелеше и се разнасяше из безкрайните простори като сребрист дим. Морето шумеше тихо, едва доловимо. От горите долиташе жалният зов на някаква нощна птица. После и той замираше и шумът на морето вече не се чуваше и аз оставах пак сама под небето, вцепенена, с душа, зареяна из пространствата.

 

 

В такава една нощ неочаквано видях светлина пред себе си, далече насреща, там, където се намираше брегът на остров Сама.

Загледах се в необичайното явление. Сиянието постепенно се засили и се превърна в червено зарево като от голям огън. Докато го наблюдавах, под колонадата притичаха двама роби. „Господарке, заговориха те възбудено, на Сама са запалили огън! Трябва да е уговореният знак за свършване на войната!“ Наистина имаше такава уговорка. Веднага си я спомних и вълнението ме обхвана с такава сила, че онемях и останах закована на мястото си, без да мога да помръдна ни с нога, ни с ръка, сякаш бях направена от камък. В това време откъм града се надигнаха възгласи, шум и глъчка като от далечен говор на много хора. Изведнъж под колонадата се втурна Ментор, възбуден до безпаметство, никога не бях го виждала такъв, забеляза ме, спусна се към мене, но не можа да промълви друго, освен „Пенелопе!“, и ме прегърна. Разбрах: войната наистина бе свършила, това означаваше огънят на остров Сама и прегръдката на Ментор и радостта връхлетя върху ми, тъй както някога скръбта, когато чух за смъртта на чичо си Тиндар. Забравих се. Смеех се и плачех едновременно. Прегърнах Ментор, двамата роби, Евриклея и Евринома, които дотичаха, смаяния Лаерт, всеки, който се изпречваше пред мене. Отърчах при Антиклея. Тя бе дочула вече шума и се бе надигнала в леглото, като се готвеше да стане. Връхлетях върху й. Прегърнах я, зацелувах ръцете, лицето й. „Майко, майчице, миличка, златна!“ „Какво има, дъще?“ „Войната свърши! Радвай се! Войната свърши!“ „Значи доживяхме! Ох! Слава на боговете!“ Изтичах при Телемах, който спеше дълбоко, изморен от деня. Зацелувах го безразборно. Той скочи. „Мамо! Какво има?“ „Войната свърши! Миличък, златен, единствен! Свършиха се мъките ни! Сега и баща ти ще си дойде!“ Той гледаше като втрещен. „Откъде знаеш?“ „На Сама гори голям огън. Стани да го видиш! Донякога ще разправяш това на внуци и правнуци!“

 

 

Тази нощ никой в Итака не спа. Хората надойдоха в двореца като на празник и говориха до късно, възбудени и радостни, тъй както досега не ги бях виждала. Тръгнаха си малко преди разсъмване. След като изпратихме всички, легнах си, но не можах да заспя. В настъпилата неочаквано край мене тишина спомените нахлуха в душата ми като придошла река. Спомних си всичко, което преживяхме, всичко, което бе минало и преминало край нас и в нас през тези десет години, откак войната влезе в живота ни. Спомних си и онова, което беше преди войната, и сълзите ми отново потекоха. Плачех за себе си, за Одисей, и за всички, които бяха страдали като нас и които сега се радваха заедно с нас. Плачех за Тооса и Пизенор, Тетида и Ерибея, Дейдамия и Текмеса, които щяха да продължат да страдат. И за ония, които бяха вече далеч от всяко страдание и от всяка радост, преминалите отвъд, в небитието, в царството на Аид: Ахил, Аякс, милия Патрокъл. Плачех от жалост, но плачех и от облекчение.

На другия ден градът бе странно притихнал. Хората се държаха като гузни, бяха се изплашили от собствената си радост. Никой не знаеше всъщност какво му носи краят на войната. Можеше да се случи онзи, когото чака, да бъде убит в последното сражение, в последния пристъп, дори в някоя улична схватка. А и дали войната бе наистина свършила? Така бяхме свикнали с нея, че сега не можехме да повярваме изведнъж в нейния край. Но скоро се разбра, че съмненията ни са напразни. Сигналните огньове бяха разнесли вестта из цяла Ахейя. Хората се разшаваха, животът се раздвижи, близки и далечни взеха да се търсят. От материка пристигнаха овчарите на Лаерт с кораби, натоварени с животни за благодарствените хекатомби. Верните слуги бяха поискали да бъдат предвидливи и съобразителни и бяха донесли необходимото, без да чакат заповед от Лаерт за това. Те донесоха също и някои новини, които още не бяха успели да стигнат до нас. От тях научихме, че последните месеци на войната били много тежки за гърците. Животът на малоазийския бряг и без това трудно поносим през лятото поради горещината, засухата и болестите, сега през това десето лято от обсадата на Троя, когато и войната, и Мала Азия били омръзнали до смърт на всички, се оказал вече съвсем непоносим за войската. Бойците роптаели неудържимо. Обвинявали Агамемнон за всичко. Взели дори да го заплашват. Измъчени и чувстващи се повече от всякога сами на този чужд бряг, си спомнили за Филоктет, изоставен преди толкова години на пустинния остров Лесбос. Решили, че с тая си безбожна постъпка гърците са предизвикали гнева на боговете и че те сега им отмъщават, като им пречат да завладеят Троя. Брожението по този случай било толкова голямо, че Агамемнон се видял принуден да изпрати Одисей, след цели десет години, да търси Филоктет на остров Лесбос. Нетърпелива да чуя какво е станало, запитах: „Е, намерил ли го?“. „Намерил го, господарке — отвърна главният овчар, който разказваше новините. — Там бил! Оздравял, изхранвал се с лов, но бил подивял, дори бил забравил да говори както трябва.“ Върнали Филоктет при войската, устроили му тържествено посрещане и вождовете го помолили пред всички за прошка. Но с това положението край Троя не се променило. Само дето нашите се сдобили с един отличен стрелец. „Сума свят избил със стрелите си! — рече овчарят. — Убил и Парис!“ „Парис ли?“ Всички зинахме. „Истина ли е това?“ — запита Лаерт. „Така разправят, господарю, а дали е истина, не зная!“ „Може би затова и войната е свършила“ — изказа своето предположение Антиклея. „Щом Парис е бил убит, троянците навярно са върнали Елена на Менелай!“ „Ние пък чухме друго, рече човекът, че Елена веднага се омъжила за брата на Парис. Такъв бил обичаят там. Най-близкият роднина на мъртвия да вземе вдовицата му, за да не остане жената без помощ и закрила.“ „Странен обичай, каза Антиклея, но от друга страна, смислен!“

Да, наистина беше смислен! Иначе какво щеше да стане с Елена? Кой щеше да я пази от омразата на троянските майки и да я защити пред враждебния дух на троянските граждани? Нещастницата! Бе останала сама сред онова чуждо племе. Човекът, заради когото бе извършила своята лудешка постъпка и донесла безброй нещастия на всички ни, бе мъртъв! Този, заради когото бе изоставила детето, майка си, родината си и бе натоварила съвестта си със смъртта и страданията на хиляди хора, вече не съществуваше! Представих си болката й. И в огъня на тази болка трябваше да понася любовта на друг, да приема неговите ласки, съпружеството му! Изглежда и Антиклея помисли същото, защото каза: „Безкрайни бяха мъките ни заради нея! А колко жертви дадоха и гърците, и ония народи там от Азия! Но и нейното нещастие е голямо!“. „Е, няма ли други новини?“ — запита Лаерт. Искаше явно да промени разговора, личеше, че и на него му е жал за Елена. „Казваха, че господарят Одисей и Диомед извършили голям подвиг…“ „Какъв подвиг?“ „Проникнали предрешени в Троя и отвлекли Паладиума, който троянците пазели в едно светилище на Атина!“ Като чу това, Антиклея вдигна треперещите си ръце и изстена: „Богове, докога моят син ще се занимава с безразсъдства?“. „Какъв е бил пък този Паладиум?“ — запита Лаерт. „Разправят, че бил направен от дърво, но всъщност бил неръкотворен, защото паднал в старо време от небето. Нашите бойци вярвали, че той именно пази Троя от злото.“ „Така ли било наистина!“ „Не зная, господарю! Може би затова Троя е паднала, защото останала без този Паладиум. Но ако е така, велика слава ще се падне на нашия млад господар.“

 

 

Още на другия ден, при голяма тържественост, Лаерт принесе хекатомба от избрани овни, благодарствена жертва на Егидодържеца — Зевс Олимпийски, един чер бик на Хадес и един пъстър на Арес. Последваха благодарствени жертвоприношения от страна на гражданите. Цяла седмица върху земята на Итака се лееше кръвта на жертвените животни и в чистия и неподвижен есенен въздух се издигаше димът от жертвениците.

В двореца започнахме приготовления за посрещането на Одисей. Отначало несмело и с недоверие към собствените си очаквания, постепенно се увлякохме и в увлечението си взехме да вярваме, че Одисей наистина предстои да се завърне. В двореца надойдоха майстори, каменоделци, дърводелци, тапицери, ковачи, и взеха да подновяват всичко, което трябваше да се поднови. Робините чистеха неуморно и без това чистия и добре поддържан дом. Известно време Антиклея стоеше настрана от приготовленията и все казваше: „Нека да го видя тука, тогава ще повярвам и аз“. Но Лаерт й рече: „Човек не бива да показва прекалено недоверие към съдбата! Никой не знае бъдещето, но каква полза да очакваме все злото?“. И тя започна също да се готви. Дори накара Евринома да й извади одеждите от сватбата на Ктимена. Аз също извадих старите си премени от раклите, а Евриклея се залови да ми приготви и няколко нови. От ден на ден вярвах все повече в завръщането на Одисей и треската на очакването ме обхващаше с все по-голяма сила. Имаше, часове, когато си го представях съвсем ясно пред себе си. Виждах очите му да ме галят с поглед като нещо свое, свидно и мило, загубено и отново намерено, чувах звука на гласа му, шепота му: „Пенелопе…“, усещах прегръдката му, допира на тялото му. В такива часове радостта пърхаше в мене като пеперуда, чуруликаше като птичка. После в душата ми настъпваха колебания, обхващаха ме съмнения. Знаех, че Одисей е променен. Не можеше да бъде такъв, какъвто замина оттук преди десет години. Навярно се бе отчуждил. Може би бе престанал да ме обича… Ами ако беше заобичал друга жена? Ако се върнеше с някоя наложница? Той държеше на семейството и макар страстите да го владееха, не им се подчиняваше никога докрай и не се оставяше те да го водят по пътища, противни на разума. Но кой можеше да каже, че познава човешката душа, и да предвиди всички нейни завои? „Нека се върне жив и здрав, си мислех, пък ако ще и да е с наложница.“ Ами ако беше убит в някое от последните сражения? Ако беше загинал като Ахил или Парис? Керите вървяха по петите на всеки човек, но най-лесно им беше да отнемат живота на боеца. Ами ако беше ранен тежко, осакатен като Еврим, слепия Пизенор или безръкия Полиб? Безброй въпроси си задавах, на които не можех да отговоря, и духът ми се огъваше и се люшкаше непрекъснато между радостта и унинието. А дните минаваха… Евриклея и бродирачките от двореца ми приготвиха две нови премени: розова като цвят на шипка, полупрозрачна дреха и към нея сребристо наметало, обточено по края с мъниста от зелено финикийско стъкло, и друга — от златотъкан плат със синьо наметало, бродирано със злато. Радвах им се и в същото време ме терзаеха лоши мисли. Питах се: щеше ли и Одисей да им се зарадва? Щеше ли изобщо да ги види? Защото никак не бе изключено надеждите ни за неговото завръщане да се окажат в края на краищата напразни.

 

 

Времето започна да изстива. Една нощ в морето се разрази силна буря. Прекарахме тази нощ почти без сън. Антиклея ставаше и лягаше, и все говореше: „Какво правят още там? Защо се бавят? Защо не побързаха да си дойдат, додето времето беше хубаво?“.

Изведнъж гръмна вестта: Нестор се бе завърнал в Пилос. Мълвата говореше, че бе докарал много кораби със злато, сребро и роби, но заедно с плячката и урната с праха на Антилох. „Защо й е на Евридика златото и среброто, когато загуби сина си? — рече Антиклея. — Черна главня е вече тя довека! Ох, дано боговете да дадат да видя сина си жив и здрав тука в Итака, друга милост вече не искам от тях…“ Но Одисей не идваше. Надеждите, вдъхнати ни от завръщането на Нестор, взеха да чезнат. А в морето отново забушуваха бури. Безпокойството ни растеше с всеки изминат ден. Роби от двореца бдяха ден и нощ на смени на брега. Гражданите, които имаха бойци край Троя, също се редуваха да наблюдават хоризонта. И аз тичах час по час край морето. Непрекъснато имах предчувствието, че корабите на Одисей идват, и бързах към брега, сигурна, че ще ги видя. Но там ме посрещаше само есенният вятър, грохотът на прибоя и крясъкът на морските птици. Телемах бе станал странно мълчалив и се губеше по цели дни, без да дава обяснение къде ходи. Но граждани ми казаха, че го виждали да стои постоянно сред крайбрежните скали, затулен на завет, и да наблюдава със зорко око морската шир. Нуждата да има баща се бе надигнала изведнъж в него и сега го измъчваше с желанието да види колкото се може по-скоро Одисей. Стараех се да сдържам сълзите си, но плачът бе вътре в мене. Душата ми плачеше често през тези дни.

Есента напредваше. Дните намаляваха, по небето се носеха сиви облаци, преръсваше студен дъжд. От материка до нас стигнаха нови вести: Диомед и Идоменей се бяха също завърнали. Загубила търпение, Антиклея каза, като триеше сълзите си, които не се мъчеше вече да спира: „Защо измъчва майка си? Хората се връщат един по един, само него го няма! Как можах да го родя такъв жесток?“. „Ще си дойде, майко! — рече Лаерт и сложи голямата си, загрубяла от полски труд ръка върху нейната посивяла вече глава. — Не го съди, защото не се знае какво го задържа!“ Но Одисей не идваше. Тогава Лаерт изпрати Ментор в Пилос със заръката да научи там всичко и веднага да се върне обратно. Ментор замина и макар че морето бе силно развълнувано, се завърна още на четвъртия ден. „Всичко е наред — рече, когато го заразпитвахме за новини. — Няма защо да се безпокоим за Одисей! Нестор мисли, че неблагоприятни ветрове го задържат някъде по островите. Предполага дори, че може да се е отбил заедно с Еврилох на остров Самос и там при Ктимена да изчаква хубавото време. Но навярно вече скоро ще си дойде с голяма плячка и с още по-голяма слава.“ „Не ми трябва ни плячката му, ни славата му, само да си дойде!“ — каза Антиклея. Но Лаерт искаше да научи за каква слава става дума, и Ментор, горд с приятеля си, не можеше да се въздържи да не ни разправи онова, което бе чул в Пилос. „Гърците никога нямало да превземат Троя, ако не била Одисеевата хитрост.“ Открай време не обичах хитрините на Одисей и сега въздъхнах, защото не очаквах да чуя нещо, което да ме зарадва. Но Ментор, сякаш усетил това, се обърна към мене: „Велика хитрост, Пенелопе, превелика хитрост! Чудя се само как му е дошла на ум. Чуйте и се чудете и вие! Имало там в нашия стан един изкусен художник, някой си Епей. Одисей дълго време разговарял и се съвещавал тайно с него, а после съобщил кроежите си на Агамемнон и получил одобрението на върховния вожд. Епей трябвало да направи огромен дървен кон, майсторски изработен, като най-хубава статуя, но кух отвътре. В тая именно кухина Одисей искал да скрие шепа избрани гръцки бойци…“.

„Все неговите игри! — прекъсна Ментор Антиклея. Пълновръстен мъж стана, в зрялост навлезе, а от детските си игри още не може да се откаже!“ „Такава «игра» би направила чест и на някой беловлас старец! — отвърна Ментор. — Слушайте и ще видите! Епей изработил коня, а когато всичко било готово, в кухината, образувана от корема, влезли нашите вождове: Одисей, Менелай, Диомед, Идоменей, Филоктет, Мерион, Аякс, Ойлеид. При войската останал само Агамемнон. После бойците разтурили стана, сринали укрепленията, принесли жертви и се приготвили за заминаване. Привечер всички се натоварили на корабите…“ „И отплували ли?“ „Отплували.“ „Къде?“ „Отишли да се разходят по морето.“ „А ония в коня?“ „Те останали на брега. Целта била да измамят троянците.“ „Как?“ „Сега ще видите. Троянците възликували и голяма радост обхванала душите им, когато видели, че гърците заминават. Щом неприятелските кораби изчезнали в морето, те отворили вратите на крепостта и целият град се изсипал на брега. Шега ли е! Десет години били като затворници! Обикновените хора се пръснали из гръцкия стан да дирят разни останки от воините за спомен от обсадата. А знатните се събрали край коня. Статуята била нещо невидяно. Чудели се защо гърците я били направили, а после изоставили. Извикали дори Елена да я види и да каже какво мисли. Тя дошла и се разридала, но не могла да даде никакви обяснения. Тогава някой изказал предположението, че гърците са оставили статуята като дар на бог Посейдон, за да им изпрати той попътни ветрове и да усмири морето пред корабите им. И всички приели това обяснение. След известни спорове, които нашите от коня слушали с притаен дъх, троянските първенци решили да приберат статуята в града и да украсят с нея някаква стъгда. Тук Одисей бил предвидил правилно: азиатците, които лудеели за красиви неща, не могли да оставят статуята да гние на брега. Те вкарали коня в града, като за тая цел дори разрушили част от крепостната стена. След това се отдали на веселие. За тях този ден бил като най-голям празник. Късно през нощта, когато троянците, пияни и изморени, си легнали да спят, нашите вождове излезли от корема на коня и отворили портите на града пред завърналите се под прикритието на тъмнината ахейски войски. Така паднала Троя!“

 

 

Зачакахме с подновени надежди. Но Одисей все го нямаше и нямаше. Зимата настъпи, леденият Борей свиреше в клоните на дърветата, ръсеше сняг по върховете на Нойон и Нерит. Земята се вкочани, хората се прибраха по домовете си. В двореца бе тихо и тъжно. Оставах да преда до късно през нощта край тлеещия огън. Пръстите ми усукваха нишката, а мислите ми следваха друга нишка, бродеха по никога невидените от мене острови и морета, по непознати пътища духът ми търсеше неуморно дирята на Одисей. Антиклея лежеше болна, старият й замай се бе появил пак с голяма сила. Грижата стелеше отново своето тъмно покривало над двореца в Итака.

 

 

Един ден от материка пристигна страшна вест: Агамемнон се бил завърнал в Микена, но още с пристигането си бе убит от Клитемнестра и Егист. Хората бяха потресени както от злодейското дело, така и от измамната съдба на големия вожд. Той се връщаше в Аргос победител, прославен в двата континента, по-могъщ от всякога, бе избягнал опасностите на войната, но бе убит в собствения си дворец от собствената си съпруга. Самата аз бях така поразена от чутото, че въпреки голямата си грижа, дни наред се занимавах само с него. Спомнях си Клитемнестра като девойка в двореца на баща си цар Тиндар, красива, горда, уверено гледаща бъдещето. Кой можеше тогава да допусне, че тая благородна млада княгиня ще стане донякога убийца? „Майко, как все пак го е направила?“ — питах безброй пъти Евриклея. „То трябваше да се очаква, чедо! — ми отговаряше Евриклея. — Любовта и омразата заедно са страшни съветници. При това тя не е имала, изглежда, избор. Ако тя не беше убила Агамемнон, той щеше навярно да убие нея заради Егист. Трябвало е да предпочете едно от двете: или сама да убие, или да се остави да бъде убита. Силният човек избира винаги живота!“ „Майко, колко е страшно всичко това!“ „Животът е изобщо страшен, чедо — отвръщаше Евриклея. — Той разделя хората на победители и победени. Страшно е да си победен, но не по-малко страшно е и да си победител!“

 

 

Сред зима настъпи неочаквано, хубаво време. Морето се кротна тихо и лазурно. Въздухът се затопли, замириса на пролет. Баща ми Икарий използва затоплянето и изпрати вестители от Лакедемон. Дойде някакъв боец от охраната на Агамемнон, човек още млад, но преди време побелял, цял покрит с белези от зараснали рани. „Менелай още го няма! — каза. — Както разбирам, и цар Одисей още не се е завърнал. Изглежда са заедно и една и съща причина ги задържа по пътя.“ „Дано е така!“ „Филоктет се е прибрал вече, също и младият Неоптолем.“ „Слава на боговете, че са върнали детето на Дейдамия! Но кой го е отвел на остров Скирос?“ „Още край Троя го бяха поверили на троянския гадател, Приамовия син Хелен. Трябва той да го е завел при майка му.“ „Защо са го поверили на троянец и пленник?“ „Хелен не беше пленник, а беглец от Троя. Избяга заради Елена. След смъртта на Парис поискал като негов брат да се ожени за нея. Но тя предпочела другия брат Деифоб.“ „Затова ли е избягал при гърците?“ „Най-вече за това. Но може да е имало и друга причина. Той като гадател навярно е знаел, че Троя ще падне.“ „Разправи как падна градът!“ — рече Лаерт. „Какво да ви разправям, господарю?! — отговори боецът. — То не е нещо за разправяне. Дано боговете изтрият по-скоро от паметта ми всеки спомен за това. Друго е да се биеш с въоръжени бойци сред открито поле и съвсем друго е да избиваш беззащитни хора по къщите им, да ги колиш като добитък, без да гледаш дали са зрели мъже и жени, грохнали старци, цветущи младежи или малки деца. Но ние едва после разбрахме ужаса на своето дело, а тогава се бяхме настървили като зверове. А и заповедта беше такава: всичко да мине под нож, освен най-младите, здравите и силните, които си струваше да водим до Гърция. Като кошмар ми е тая нощ. Легна вечер да спя, а сън не ме хваща и все онези улици и къщи виждам, ужасените човешки лица, кръвта, която се плиска по плочите като вода, чувам писъците, врявата, предсмъртните стенания…“ „Ами с царското семейство какво стана?“ — продължаваше да разпитва Лаерт. „Бяха се затворили в крепостта на двореца, но нашите бързо проникнаха в нея и започнаха да избиват мъжете. Убиха Приам, мъжа на Елена Деифоб и малкото останали живи царски синове. Жените търчаха по залите като стадо, обезумели от страх, красиви жени, невидено богато облечени. Търсеха защита в светилищата, но нашите ги измъкваха и оттам. Което е право, никой не посегна на живота на тези жени, но Астианакс, синът на Андромаха, бе хвърлен от крепостната стена.“

„Големи страдания ще да се били…“ — каза Лаерт. „Толкова страдания и мъка видяхме през тази нощ, продължаваше разказа си боецът, че ако бяхме на себе си, можехме да обезумеем пред тях. Но ние не бяхме на себе си. А когато на другия ден отрезвяхме и видяхме какво сме извършили, и плячката, и победата сякаш загубиха стойността си за нас.“ „Голяма ли беше плячката?“ „Да се каже голяма е малко. Огромна! Гражданите на Троя бяха богати като царе, а в двореца всичко беше от злато. Разграбихме града, а после го подпалихме. Всъщност той сам пламна, защото в суматохата на клането и грабежа се подеха пожари, които никой не гасеше, и те се разпространиха бързо по целия град. Две денонощия горя Троя като огромна клада, цяла планина от огън. През нощта на брега бе светло като ден. Заревото се виждало чак в земята на траките, през Хелеспонт. През тези страшни нощи Хекуба се хвърли в морето и се удави, а Касандра стана наложница на Агамемнон.“ „Коя е тая Касандра?“ — запитах, пронизана от съчувствие и изтръпнала от ужас. Всичко бе толкова диво и жестоко! „Една от Приамовите дъщери, сестра близначка на Хелен и тя гадателка.“ „Млада ли беше?“ „Не беше много млада, но изглеждаше като момиче.“ „А хубава ли беше?“ „Хубава. Тънка и лека като палмово вретено. Кожата й бе матова като алабастър, косата голяма, гладка, черна и лъскава, а очите широко отворени, сини, наследство от фригийската кръв на майка й. Красива беше, но струва ми се, че не с красотата си привличаше мъжете, а с нещо свое особено, каквото човек не може да види у другите жени. Отдаваше се на насладите до безпаметство и в същото време бе някак безразлична към живота. Чувал съм я да казва на Агамемнон: «Каквото и да спечелиш, каквото и да преживееш, в края на краищата ще умреш и нищо няма да ти остане!». Може би това презрение към живота я правеше безстрашна пред смъртта. А който не се страхува от смъртта, той не се плаши от нищо. Тя така подчини и Агамемнон на себе си и го направи свой роб, защото не се плашеше от него. Виждал съм я да го заплюва в лицето и да му говори какви ли не дързости. А той й се умилкваше така, както кучето се умилква на господаря си. За всичко й беше покорен, само за Поликсена не я послуша.“

„А коя е Поликсена?“ — запита Антиклея. „Сестра на Касандра. Най-малкото дете на Приам и Хекуба. Беше на възрастта на Ифигения.“ „И какво стана с нея!“ „Агамемнон искаше да я принесе в жертва, види се, за да си върне за Ифигения. Каза, че уж сянката на Ахил му се явила на сън и поискала от него тая жертва.“ „И принесохте ли я в жертва?“ „Разбира се!“ „Жесток човек беше Агамемнон, рече Лаерт, но и него жестока съдба го срещна.“ „Касандра вярно му предрече, каза аргийският боец, но той не вярваше в пророчествата й, така както и всички.“ „Защо не й вярваха?“ — запитах. „Знам ли, господарке! Навярно защото имаше особен нрав. Всичко вършеше като на игра. Понякога прорицателстваше, говореше с покъртителен глас, сълзи течаха от очите й, пяна се събираше на устните й, ридаеше, блъскаше се така, сякаш се бореше с идващото нещастие. А после за миг забравяше какво бе предсказала, прегръщаше Агамемнон и започваше да го гали, танцуваше или пееше, нещо, в което беше голяма майсторка, или се задяваше с някоя млада робиня и се заливаше в смях.“ „А какво стана с Елена?“ — запитах пак. „Разправяха, че отначало Менелай налетял да я убива, но след това я отвел в шатъра си и тя вече не излезе оттам. Едва когато тръгвахме за Гърция, я видяхме, прибулена, тиха и мълчалива, да върви с покорна крачка към корабите на мъжа си.“ „Ами Одисей какво правеше през тези дни?“ „Господарят Одисей е мъж разумен, затова се стараеше колкото може да намалява страданията на хората. И да усмирява, разбира се, нашите царе.“ Значи Одисей не се беше променил чак толкова! Отдъхнах си и запитах: „Пак ли се караха?“. „Щом превзехме Троя, и всеки започна отново да се цепи. Двамата братя Атриди цял ден прекарваха в свада, глъчката им се чуваше по целия бряг.“ „За какво се караха?“ — попита и Лаерт. „Менелай искаше да напуснат час по-скоро Мала Азия, а Агамемнон настояваше да създадат от царството на Приам нова гръцка държава, за да бъде тя като преграда между ахейските земи и Азия.“

„Тук Агамемнон е бил прав“ — рече Лаерт. „Може и да е бил прав, господарю, но никого не можа да убеди. Заминаха си един по един всички ахейски царе, край Троя остана само Агамемнон със своите аргийски войски.“ „И Одисей ли замина?“ „И Одисей. Но се завърна след една седмица. Само че то нямаше смисъл. Липсваха хора, за да се осъществи замисълът на Агамемнон. Той си тръгна с намерението да се върне след една година, но сега, със смъртта му, всичко пропадна.“ „Одисей с Агамемнон ли тръгна?“ „Тръгнахме заедно, но после той се отби встрани, към остров Самос, заедно с корабите на Еврилох, а ние продължихме към Евбея. Вече стигнали Евбея, при самия Хорейски нос, нас ни настигна страшна буря. Сигурно и те са били застигнати от същата буря, освен ако с време не са се отбили на остров Хиос.“ „Кога беше това?“ „Преди около два месеца.“ „Тогава и тука имаше буря!“ „Все пак няма защо да се отчайваме — заключи Лаерт. — Има още надежда да си дойде. Морето оттогава досега бе все бурно. Едва от една седмица се умири. Ако е тръгнал през тия дни, трябва вече да го очакваме. Тъкмо ще чуем новини и за Ктимена. Нея я забравихме покрай Одисей. Все за боеца ни бяха грижите. Дано тя и децата да са живи и здрави. И ако и Одисей, и Еврилох се завърнат, ще забравим бързо и грижите, и преживяното зло.“ Когато Антиклея се оттегли и Лаерт излезе, агрийският боец рече: „Така е, хората мислят, че на война човешкият живот е най-застрашен. Но ето, аз изкарах войната и се завърнах в Микена, а там заварих всички мои близки измрели. Най-напред някакъв мор отнесъл децата ми, след това умряла и жена ми, от скръб по тях и от грижа за мене, а накрая и баща ми и майка ми се преселили от съкрушение в царството на Аид“. „Затова ли си напуснал Микена?“ — го запитах. „Да! Не ми е мила вече родната земя, щом ония, които ми бяха най-мили, ги няма на нея. А и след убийството на Агамемнон взех да се плаша за собствения си живот. Нали бях негов телохранител? Знам ли! Може това да се окаже неугодно на новите ни господари.“ „Няма ли да се връщаш в Микена?“ „Искам да се заселя в Лакедемон или Итака. Войната промени много неща. Мнозина изпратихме ние в царството на Аид и мнозина други оставихме без родина, но и много от нас станаха жертва на безжалостните Кери или пък се оказаха след войната несвои в родината си. Ето, сега и Диомед напуска Аргос и заминава в неизвестна посока.“ Останах силно изненадана. „Напуска Аргос ли? Защо?“ „Научил, че докато бил при Троя, жена му му изменяла неведнъж!“ Замислих се за Егиалея, жената на Диомед. Спомних си мъчителните състояния, в които изпадах сама, непоносимите главоболия, ужасното чувство за опустошено тяло и душа, и прошепнах: „Аз бих й простила! Целомъдрието не е по силите на всекиго!“. „Той й бил простил, господарке — отвърна аргиецът. — Егиалея е жена мила, синеока, румена и весела като зората. Всички я обичат и мъжът й така както и другите, но срамът пред хората го измъчвал силно.“ Мълчах, но си мислех: „Богове, колко жестоки са хората в своето плиткоумие! Толкова истински нещастия ги преследват, а те измъчват още и себе си, и другите с въображаеми беди. Животът е по-важен от всичко! Поне това би трябвало да научат от войната!“.

 

 

Лаерт принесе за втори път хекатомба на бог Посейдон и макар че морето се задържа този път дълго време тихо, Одисей все не идваше и не идваше. Един ден Телемах ми каза: „Майко, ти вярваш ли, че татко ще си дойде?“. „Разбира се!“ „И аз го вярвам, но нека повече да не го чакаме. Когато му дойде времето, той все едно ще се завърне.“ Разбрах, че синът ми се бе изморил да чака баща си, мислеше и за моята умора от чакането и искаше да ме спаси от нея. Наистина всички вече изнемогвахме в нашето безкрайно очакване. Антиклея, по-болна от всякога, взе да вика ден през ден при себе си свинаря Евмей, който бе отрасъл в двореца заедно с Одисей и Ктимена. Не платеше и не ридаеше, а разговаряше за детството на децата си с него. Беше ми ясно, че тя се мъчеше да избяга в спомена от непосилната си грижа за Одисей и от мъката си за Ктимена, която не бе виждала вече цели десет години и от която я отделяше цяло море. Свинарят бе простодушен като децата, но имаше великолепна памет. Финикийски пирати го бяха продали едва петгодишен на Лаерт. Свекърът ми го бе купил от жалост и свекърва ми също от жалост го бе взела в царските покои, за да расте той заедно с нейните деца. Затова Евмей гледаше на хората от царското семейство не като на господари, а като на по-богати и влиятелни роднини. На Одисей казваше „бате“ и го обичаше като свой по-голям брат. Нямаше случка, станала с царските деца, която той да не помни до най-малките подробности. Той помагаше на Антиклея да си припомни всичко, което се отнасяше до детството на децата й. Току питаше: „Майко, спомняш ли си как Одисей дръпна кравата на стария Алитерсес за опашката?“. Или: „Помниш ли как цял ден се губиха със сина на Евриал в гората?“. И те започваха да възстановяват случката подробност след подробност и свекърва ми се предаваше цяла на спомените, залисваше се с тях, разведряваше се. Веднъж си спомниха една твърде забавна случка. Одисей бе присъствал на обреда на очистването на новородено дете в дома на Египтий. А когато се бе завърнал вкъщи, старият Аркезий, още жив тогава, го бе запитал: „Е, сине, какво беше детето: момче или момиче?“. И той бе отговорил с неизвестно недоумение: „Че как да го позная, то не беше облечено?“. Тоя отговор бе предизвикал навремето голям смях в семейството, той накара и сега Антиклея да се смее. Но на мене този смях ми се виждаше по-страшен, отколкото стенанията и воплите й. Имах чувството, че тя не е съвсем на себе си.

 

 

Зимата изтече. Вече не говорехме за Одисей, сякаш между нас имаше някакъв мълчалив заговор за това. Едва изчакал времето да се затопли, Лаерт избяга в полето. А Антиклея държеше Евмей непрекъснато в двореца и не говореше за нищо друго, освен за детството на децата си. Ако не беше ведрата обич на Телемах, мисля, че щях да се разболея през тези дни от мъка. Но тя смекчаваше страданията ми и ме крепеше. С настъпването на пролетта от материка до нас достигна една лоша вест: Аякс Ойлеид бе претърпял крушение край Хорейския нос и сам се бе удавил в морето. Тази вест ме изпълни със страшни опасения за Одисей. Страховете се нахвърлиха върху изтерзания ми от чакането дух като демони и ме мъчеха непрекъснато с кошмарни видения и сънища. На сън и наяве виждах мъртвото тяло на Одисей, носено от вълните. Мислех: „Богове, възможно ли е това?! То би било такава нелепост! Да изкара войната невредим и да загине в морето от някоя случайна буря!“. Постарах се вестта да остане в тайна от Антиклея, но не мина много и тя я научи от невнимателните робини. Това, което последва, беше ужасно. Тя сякаш изведнъж се събуди и излезе от заблудата, която сама си бе създала. Изпадна в паника пред победилата я действителност и мъката й нямаше граници. Тя плачеше непрекъснато и повтаряше: „И той се е удавил, и той се е удавил…“. Не допускаше никакви възражения и не приемаше никакви утешения, сякаш търсеше да измъчи колкото се може повече и себе си, и другите. Напразни бяха всичките ни опити да я успокоим. Така минаха няколко дни, а после, един следобед, в покоите ми дотърча Евриклея, загубила обичайното си спокойствие, и изрече задъхано: „Ела веднага, че Антиклея е зле! Тоя път, изглежда, Сребролъкият я улучи със стрелата си!“, и отново отърча нанякъде. Изтичах в покоите на свекърва си. Отначало видях само гърбовете на робите и робините, които пренасяха тялото й на леглото. После, когато те се отдръпнаха, пред мене се откри болната, простряна с цялата си дължина върху разхвърляната постеля. Тялото й не помръдваше като на мъртвец, но от гърдите й излизаше тежко хъркане. А лицето й беше страшно: подпухнало и потъмняло, почти синьо, с подбелени кървясали очи. Останах за миг ужасена, след това неволно пристъпих към леглото. „Майко!“ — прошепнах, макар и да знаех, че е безсмислено да се обръщам към нея. Вдигнах ръката й. Бе необичайно тежка, неподвижна, безжизнена. Веднага я пуснах и тя падна върху постелята, сякаш бе ръка на умрял човек.

Антиклея прекара три дни в борба със смъртта. Силното й тяло не искаше да се предаде. Но страшно беше да гледаш тая борба. Тя продължаваше да бъде в несвяст. Редувахме се край леглото й: аз, Евриклея, Евринома. А Лаерт стоеше денонощно в съседната стая. Загледан с невиждащ поглед в една точка, от време на време задрямваше седнал, с глава, отметната назад, но не напускаше поста си. „Татко, му казвах отначало, иди да си легнеш, няма смисъл да се измъчваш тука!“ Той не ми казваше нищо, но продължаваше да стои. Само веднъж вдигна посърналото си лице към мене и с изплашени, по детски безпомощни очи рече: „Не ме карай, дъще, не мога“. Не позволявахме на Телемах да влиза в стаята при баба си и той ходеше с унило лице, изплашен за нея и тъгуващ за мене, по прохода край покоите й. Забравяхме ги и двамата, залисани около болната, която ставаше все по-зле. Животът в дома бе загубил обичайния си ход. Пред страшното тайнство на смъртта всичко губеше значение.

 

 

На четвъртата нощ Антиклея дойде на себе си. Стоях край нея заедно с една дремеща робиня. Отначало долових промяната в дишането й: тя бе престанала да хърка. След това в полумрака на слабо осветената стая видях очите й да се отварят към мене като две тъмни ями, да се спират върху лицето ми и да остават неподвижни. Не можех да откъсна погледа си от тези очи. Като две бездни на страданието бяха те. Не зная колко време се гледахме така. Не издържах и прошепнах: „Майко…“. При звука на гласа ми нещо трепна в лицето на Антиклея, после то се сгърчи в конвулсия, засъхналите й устни се размърдаха и аз чух шепота й: „Чедо, мило чедо…“. Никога не ме беше наричала така. Ръката й шавна, но не можа да се вдигне. Наведох се и долепих устните си до тая осакатена, лишена от подвижност ръка. „Майко, майчице, скъпа…“ Риданията ме задавяха, беззвучни ридания, които напразно се мъчех да сдържам. След малко, по-скоро с духа си, отколкото със слуха си, долових, че Антиклея пак ми говори нещо. Повдигнах разплаканото си лице. Тя ме гледаше отново с тъмните си страшни очи. И в тях имаше такова очакване, така напрегнато и могъщо, сякаш цялата сила на съществото й се, бе превърнала в очакване. Няма ли го още? Думите излизаха из устата й бавно, със запъване, провлачени и накъсани. Но аз ги разбирах. Само че какво можех да й отговоря? Сведох погледа си, за да не гледам очите й, и замълчах. Антиклея остана за малко неподвижна, след това застена и се замята и отново падна в несвяст. Гърдите й се заповдигаха пак с тежко хриптене като ковашки мех. Погледнах я с притаена боязън: очите й се бяха отново подбелили. Станах и събудих дремещата робиня. Беше ми непоносимо страшно да стоя сама в полуосветената стая, с огромни гонещи се сенки по стените, пред умиращата Антиклея, да гледам очите й, потръпващото й тяло, да слушам хъркането й. На разсъмване тя дойде пак за малко на себе си. Сграбчила дрехата ми с пръсти на удавник, зашепна с пъшкане: Не ме давай, не ме давай, не ме давай… Постепенно гласът и взе да заглъхва, лицето и посивя и започна да се стапя, в гърлото й нещо заклокочи. Извиках силно и изтичах навън. Спрях се чак под колонадата на двореца. Прегърнах една от колоните, допрях бузата си до нейната студена повърхност и се разридах. Отначало усещах само хладината на колоната, о която се държах, после почувствах утринния зефир, който развяваше дрехата и нападалите ми коси, дочух и гласовете на птичките, които се събуждаха в храстите и дърветата на градината. Бавно се опомнях. Тогава видях Евриклея. Идваше с кротка крачка към мене. Лицето й имаше необикновено изражение. Тъга, но в същото време и облекчение, и като че ли някакво просветление бе легнало върху него. „Влез, чедо — каза тя. — Страшното мина. Тя вече е успокоена завинаги. Иди да починеш.“ Отидох в спалнята си и полегнах на леглото, но не можех да почивам. Навън утрото настъпваше, птичата глъчка в градината се засилваше, през прозореца се промъкваше пурпурната светлина на зората. Чувах леките стъпки на Акторида, която правеше като всяка сутрин приготовленията си за утринния ми тоалет. „Богове, си мислех, ето, всички ние сме живи: аз, Акторида, Евриклея, птичките, дърветата, слънцето… целият свят живее, тече потокът на живота, а тя е мъртва, изхвърлена на брега на потока. Защо? Защо се е родила, щом е трябвало да умре? Какво е животът? Какво е смъртта? Богове, защо сте ни създали смъртни и сте ни дали съзнание за това? Ако можехме поне да проникнем до дълбочината на тайната и да я разберем! Но тя е скрита за нас и върховният промисъл остава недостъпен за нашия ум!“ Не можех повече да лежа. Станах и отидох отново в покоите на Антиклея. Тялото бе още непобутнато: дребничкото пълно тяло с подпухнали ръце и подути глезени. Очите й бяха затворени, а лицето неподвижно, безнадеждно неподвижно, по-тежко от когато и да е, не плът, а камък. Не, това не беше Антиклея! „Къде е тя? — се питах с недоумение. — Къде е тя?“ Евриклея дойде и сложи ръка на рамото ми. Обърнах се към нея и произнесох гласно: „Майко, къде е тя?“. Евриклея ме разбра и рече: „Душата й е вече в царството на Аид, дано намери там мир и успокоение“. Но аз не можех да приема казаното от Евриклея. И не само през този ден, но и много дни след това в ума ми звучеше все този въпрос: „Къде е тя? Къде е тя? Къде са мислите й и чувствата й? Къде е онова, което бе човекът в Антиклея? Нима всичко бе изчезнало веднъж завинаги от света, като снежинка, която се стапя, като цвят, който улита?“. И душата ми се бунтуваше срещу преходността на човека.

 

 

Изгорихме тялото на Антиклея. Денят се случи ветровит. Буреносният Евър се спускаше по склоновете на Нойон и Нерит, събираше дъждовни облаци. Кладата гореше буйно, вятърът раздухваше пламъците, развяваше пепелта. Едва успяхме да съберем няколко шепи пепел, които да поставим в урната. Това бе всичко, което бе останало от Антиклея. „Нищото я погълна — си казвах. — То ще погълне всички ни.“ През следващите седмици животът до такава степен се обезцени за мене, че дори не изпитвах мъка за Антиклея, нито тревога за Одисей. Пролетта цъфтеше на острова, но на мене всичко ми изглеждаше помръкнало и почернено. И хората ми приличаха на сенки. Дори Телемах не можеше да разведри духа ми. Гледах го и страх и безнадеждност ме обхващаха. „Защо съм го родила, си мислех, за да умре и той!“

 

 

Лаерт изчака да преминат всички възпоменателни дни от смъртта на покойницата и принесе всички полагаеми се жертви на Хадес и подземните божества. За пръв път бе изоставил лозята и градините си. Ходеше тихо из двореца, като сянка, изведнъж остарял, превърнал се в старец. Понякога говореше с Телемах или с някого от прислугата, но повечето мълчеше, седнал в някое кресло, замислен, с поглед, обърнат навътре в самия себе си. На сутринта след последната траурна гощавка ме извика на разговор. Отидох при него в малката зала. „Какво има, татко?“ Той помълча малко, сякаш обмисляше какво да ми каже и как да го каже, а след това заговори с равен, спокоен глас. „Виждам, рече, чедо, че смъртта на майка ти те натовари с мъка и размисъл и душата ти боледува. И аз съм като тебе. Но аз съм вече старец, а ти си млада. Аз приключих сметките си с живота, но ти трябва да живееш.“ „И ти трябва да живееш, татко!“ „Аз трябва да доизкарам живота си — отговори Лаерт. — Като някоя стара маслина да дочакам под небето онзи час, когато и последният ми клон ще изсъхне.“ „Какво мислиш да правиш?“ „Ще напусна завинаги града и двореца…“ „А кой ще управлява царството?“ Лаерт ме погледна и за пръв път от смъртта на Антиклея лека усмивка се плъзна по свитите му старчески устни. „Ти!“ — рече. Загледах го удивена. „Как аз?“ „Ти!“ — повтори Лаерт. — „И в миналото жените са управлявали царствата, когато мъжете са отсъствали. И братовчедка ти Клитемнестра десет години управлява Аргос. Боговете са ти дали повече разум, отколкото на Клитемнестра, повече разум, отколкото, на която и да е друга гръцка жена. На народа е нужен разум и доброта. Ти имаш и двете, затова няма от какво да се плашиш.“ Не бях изплашена, но някак стъписана. Духът ми не можеше да приеме изведнъж решението на Лаерт, затова се колебаеше и противеше пред него. „Измъчена съм, рекох, от скръб и грижи и трудно ще ми бъде да управлявам царството. Като иго ще бъдат за мене задълженията на управник.“ „Това иго ще бъде в същото време и твое благо — отвърна Лаерт. — Когато се натовариш с грижите на другите, товарът на собствените ти грижи ще олекне.“

 

 

Евриклея искаше да отиде с Лаерт в полето и да сподели там неговото усамотение, но той й каза: „Ти си още нужна тука в двореца. Особено сега, когато Пенелопа ще има и други задължения, освен поддържането на царския дом“. Тя го погледна само с големите си тъмни, все още хубави очи. С думи не рече нищо, но очите й говореха достатъчно. В тях имаше и покруса от раздялата, и някакъв като че ли укор, и гаснещия пламък на някакви, може би последни, надежди. Лаерт наведе погледа си пред тези очи и промълви: „Което е минало, то не може да се повтори. Голяма е скръбта ми за Антиклея. Обичта може да бъде заместена от друга обич, но общият живот кара човека да се срасне с другия и такава загуба остава незаменима“.

 

 

Не запитах нищо Евриклея, но си спомних нашия разговор от преди десет години, в деня, в който бях открила близостта на Одисей с Меланто и преживявах първия си пристъп на ревност към нея. Няколко месеца след това, в една есенна нощ, когато двете останахме да предем до късно край огъня, след като бяхме изпратили слугините да спят, чух нейната изповед. Навън валеше ситен дъжд вече цяло денонощие и морето бучеше яростно. Аз мислех за Одисей, но мълчах. Евриклея обаче каза: „Какво ли прави сега нашият упорит старец Лаерт? Дали е здрав? Или лежи болен в своята колиба? Дали има кой да му запали огъня и да му сгрее вино или старицата, която взе да му прислужва, се е схванала и лежи и той трябва да се грижи и за нея?“. „Утре ще изпратя човек да им занесе храна и да го види“ — рекох. А в себе си помислих: „Афродито, каква е тази твоя мощ, която нито раздялата, нито безнадеждността, нито възрастта дори могат да прекършат и намалят? В моите мисли стои Одисей, а в нейните Лаерт. Макар че и тя обича Одисей, като майка го обича, защото го е откърмила и отгледала. Лаерт е вече старец, а и тя старее, но старостта види се не поставя межда на любовта. От душата зависи обичта на хората, не от възрастта им“. Помълчахме, всяка заета с мислите си, а след това аз запитах: „Майко, от толкова години живеем заедно, а никога не си ми разправяла как си дошла в Итака и попаднала в дома на Лаерт и Антиклея“. Евриклея не ми отговори веднага, а с известно закъснение, през време, на което като че ли обмисляше нещо. После каза: „Истина е! Досега не съм ти казвала нищо… Но тази нощ ще ти разправя всичко“. Тя стана, сложи нови дърва в огъня и отново седна. Морето продължаваше да бучи в далечината, иначе нищо не нарушаваше нощната тишина. „Аз съм родена на север, нагоре по крайбрежието, в Епир — започна Евриклея. — Баща ми бе мъж свободен и имотен. Оп се наричаше той като нашия орач. Бях хубава девойка, затова се омъжих рано. На тринадесет години бях вече майка. Тогава ни се случи голямо нещастие: пирати нападнаха брега ни и отведоха много хора в робство. Мъжът ми се защитаваше — убиха го. И детенцето ми загина в суматохата. А мене качиха на пиратския кораб и на третия ден ме продадоха. Тогава на брега на река Ахелой ставаше голямо пазарище на роби и добитък. Там ме купи Лаерт. На нечувано висока цена: двадесет бика. Можеше да ме вземе и наполовина по-евтино, но той не се пазари. За човека, казваше, никаква цена не е достатъчно голяма!“

Докато говореше Евриклея, огънят в огнището се бе разгорял и сега осветяваше лицето й с пурпурна светлина. Но не това го подмладяваше, а някаква друга светлина, която идваше отвътре, която скъпият спомен запалваше в душата й. „Той беше млад тогава, твоят свекър. Хубав. Усмивката му те стапяше, думите му те ловяха за сърцето. А аз бях като златна ябълка, като румен нар, гърдите ми, напращели от мляко, очите ми, плувнали в сълзи от срам пред голотата ми и от мъка пред нещастието ми. Косата ми тогава бе двойно по-голяма и бе разпусната, та с нея се покривах и тайно триех сълзите си.“ „Облечи се, Евриклея, рече Лаерт, и ела с мене!“ „И аз усетих, че съм готова да отида с него, където и да ме заведе. Нея нощ прекарахме при овчарите на Лаерт, на материка. Постлаха ни кожи от овце и бици и върху тях легнахме. А на другия ден светът ми се стори прекрасен като зората и светъл като слънцето. Нямаше грижа в мене и мъката ми бе изчезнала така, сякаш някой я бе взел в ръка. След една седмица стигнах до там, че благославях пиратите, които бяха нападнали брега и ме бяха отвлекли. Не жалех за мъжа и детето си, на смъртта им гледах като на откуп за моето щастие и не изпитвах угризения от това. Голямо нещо е щастието и нищо по-голямо не съществува от него.“ „А после какво стана?“ „После всичко свърши отведнъж.“ „Как така отведнъж?“ „Така. Дойдохме тука и заварихме Антиклея, че очаква дете. Часът й бе наближил, можеше да роди всеки ден. Тя веднага разбра какво има между мене и Лаерт и изпадна в голяма тревога. Започна семейна разправия, която завърши с това, че Лаерт й обеща да не дели никога вече постеля с мене. Очаквах, че след това Антиклея ще ме изпрати в полето, но тя ме остави в собствените си покои, за да й бъда винаги пред очите. Три дни след това се роди Одисей и аз му станах кърмачка и бавачка. Млякото ми не бе съвсем прегоряло и щом детето засука, то слезе отново. Бях доволна и от това, че гледах сина на Лаерт, че можех всеки ден да виждам самия Лаерт и да говоря с него. А и надеждата, че някой ден той ще забрави своето обещание пред Антиклея ме поддържаше. Но той не го забрави. Постепенно се примирявах. Когато Антиклея замина при Ктимена, надеждите ми се върнаха, но само за да бъдат отново измамени. И сега при смъртта й стана същото. Мъжете са неблагодарни пред любовта и винаги са готови да направят по-големи жертви за законната си съпруга, отколкото за оная, която ги обича.“ „Сигурно и Антиклея го е обичала“ — рекох. „Не, тя не го обичаше — отвърна Евриклея. — Друг й беше нея на сърцето. Чувала ли си нещо за Сизиф?“ „Коринтският цар?“ „Да!“ „Той отишъл веднъж на гости на Автолик, защото двамата се разбирали и търсели. Сизиф бе също разбойник и измамник, дори по-голям от Автолик. Антиклея, тогава съвсем млада девойка, видяла Сизиф и веднага пламнала по него.“ „А той!“ „Той също я харесал и я убедил да избяга с него.“ „Избягала ли!“ „Да. Но след като поживяла няколко месеца при него, той я прогонил и тя се върнала при баща си. Била обаче толкова нещастна, че се случвало да гори ръката си на факела, за да може чрез болката на плътта да позабрави болката на душата. Тогава Лаерт дошъл случайно в двореца на Автолик, видял нещастната хубавица и дали от жалост пред мъката й или от милост пред младостта и красотата й, я поискал за жена. Тя приела без колебание, сватбата станала и младоженците заминали за Итака. Щом обаче мълвата за станалото стигнала до Сизиф, той се изпълнил със съжаления за Антиклея и страстта пламнала в него с непозната дотогава сила. Веднага се отправил обезумял за Итака, макар и да знаел, че не е възможно да върне нещата назад. Лаерт го приел любезно, защото като мъж разумен не желаел да нарушава законите на гостоприемството. А може би в добротата си той да е изпитвал и жалост към своя съперник. Така или иначе, Лаерт не се отнесъл със Сизиф като с враг, а по-скоро като с приятел. И Сизиф започнал да се държи като приятел на новото семейство. Когато аз дойдох тука, на коринтския цар бе станало обичай да идва почти всеки месец в Итака. Не искам да коря свекърва ти, особено сега, когато е покойница, но трябва да ти кажа, че тая дружба със Сизиф не беше много редна. Някои мислят дори, че истинският баща на Одисей не е Лаерт, а Сизиф, и което е право, Одисеи няма нищо от Лаерт, а със Сизиф приликата му е несъмнена. Аз виждах и разбирах всичко, но трябваше да мълча и да се правя на невиждаща. Така продължих до самата смърт на Сизиф.“ „Тежко си живяла, майко!“ „По-тежко, отколкото можеш да си представиш, дъще! През всичките тези години бях като Тантал в Ада. Вода газех, а ходех жадна. Ръцете ми бяха завързани и устата заключени, та с нищо не можех да си помогна. И досега жаждата гори в мене. Вече разбрах: доде сляза в царството на Аид, тази жажда няма да ме напусне!“

 

 

Нов живот започна за мене. Трябваше да управлявам Итака и всички подвластни на нея земи. Това, което по-рано бе задължение на Лаерт, сега стана мое задължение. Всеки ден се будех в зори. Най-напред давах разпорежданията си за дома и за царските имоти. Орачи, копачи, овчари, козари, свинари и говедари, занаятчиите от царските работилници, всички очакваха моята дума. Не беше лесно да давам заповеди на тези хора. Трябваше де познавам труда им, а също и нрава на всеки от тях. За да не бъда голословна в заповедите си, реших да се запозная с труда на хората и да проникна, доколкото мога в характерите им. Понякога се губех по цели дни в полето. Търсех и съветите на Ментор, който бе винаги готов за помощ и подкрепа. Въпреки това правех грешки, които ме обезкуражаваха. Управлението на държавата бе още по-тежко, защото там и отговорността бе по-голяма. Особено трудно ми беше да раздавам правосъдие. С мъка стигах до решенията си и с още по-голяма мъка ги съобщавах. Все ми се струваше, че и двамата противници са прави. Вече бях разбрала, че всеки човек има свой вътрешен закон, на който е подчинен. Различни бяха хората, с различна природа и различна беше и тяхната правда. От друга страна, обстоятелствата ги люшкаха тъй, както вълните на морето люшкат отломките. Съществуваха ли тогава виновни, се питах? Кого трябваше да накажа и кого да оправдая? Често привидно правият се оказваше не прав по същество. И в края на краищата и най-неправият бе прав от своя гледна точка. Това бе най-страшното, че аз влизах неволно в кожата на всеки и започвах да гледам на нещата с неговите очи. Обърквах се и ставах несигурна, а несигурността ми пречеше да вземам твърди решения. Издавах присъди, с които се мъчех да задоволя всички. Получаваше се тъкмо обратното. Обикновено всички оставаха недоволни. А аз ставах все по-объркана и по-несигурна. Най-после отидох при Лаерт за съвет. „Ти, чедо, каза свекър ми, искаш и вълкът да бъде сит, и агнето цяло! Но то не е възможно. Всичко, което човек прави, е несъвършено. Несъвършен е и неговият съд. Напълно справедлива присъда няма и не може да има. Ти искаш да задоволиш всеки човек, мислиш за доброто на всеки. Затова ти е трудно. Когато съдиш, трябва да мислиш най-напред за общото добро. Съдът е измислен, за да има ред в живота на човеците. Трябва да им се попречи да посягат един на друг, на живота и имота си. Затова са и наказанията!“ Започнах да постъпвам според съветите на Лаерт и работата ми на съдник тръгна по-добре. Но аз оставах неудовлетворена и в постоянни съмнения. Относителната справедливост, която налагах на хората, терзаеше духа ми. Ако останеше на мене, бях готова да простя на всички и да оправдая всички. Навярно бих осъдила само убийците и предателите. Но тогава си спомнях за Клитемнестра, която бе убила Агамемнон, и за Одисей, който коварно бе превърнал Паламед в своя жертва, и си давах сметка, че дори и убийците и предателите имат своите основания да бъдат такива, а следователно и право на оправдание. Непрекъснато мислех за тези неща, но не успявах да стигна до нищо определено и ясно. Аз бях права, но и Лаерт бе също прав. Ако всеки започнеше да прави каквото иска, човешкият живот би се превърнал в хаос. Хората щяха да стигнат до пълен произвол и злото щеше да тържествува. Защото в човека живее звяр, който не заслужава доверие. В работата си на съдник се сблъсквах с него всеки ден.

 

 

Тежко е да познаеш човека и такова познание не носи радост. Особено ако по природа си склонен да виждаш доброто в хората и да им вярваш. Скоро разбрах, че малцина са човеците, към които можеш да пристъпиш с доверие. Човешкият дух се разкри пред мене, не толкова силен в злото, колкото слаб в доброто и тази слабост ме обезкуражи. Истински зли хора се срещаха толкова рядко, колкото и истински добри. Повечето, рожби на Девкалион и Пира, бяха безразборно създадени, имаха посредствени сили и душите им представляваха смесица от добри и лоши нагони, които се проявяваха според случая, според това с какви сили им действаше животът отвън. Най-често той възпитаваше в тях злина, жестокост, грубост и алчност. Пораждаше дребни, лоши страсти. Това бе осакатяване, което те не чувстваха и с което продължаваха да живеят. Както лечителят се занимава непрекъснато с недъзите на тялото, така и съдникът се сблъсква ден след ден с недъзите на душата. И това е като отрова за собствената му душа. Големи сили се искат, за да устоиш на тая отрова. Понякога се прибирах като болна от градската стъгда. И вече разбирах Лаерт, който бягаше през всеки свободен час при своите дръвчета и лози. Наистина жестоко беше познанието, което придобих в качеството си на съдник. Видях в човека онова, пред което не можех да изпитвам друго, освен покруса и мъка. Но чудно! Не преставах да обичам хората. Може би защото виждах във всеки човек Одисей с неговата двойственост, може би защото в тая двойственост откривах отражението на живота, който бе също двойствен, може би защото разбирах, че няма човек, който да не се е поддал никога на по-силния от него живот, но хората ми ставаха все по-мили, аз приемах огорченията, които ми причиняваха, със снизхождение и всяка моя присъда над тях бе едновременно и защита.

Не мина много време и аз открих, че и хората също изпитваха към мене обич, дотолкова, разбира се, доколкото тя не им струваше нищо и доколкото изобщо бяха способни да обичат. „Зито!“ — викаха въодушевено, когато се появявах на градската стъгда, облечена в траурна дреха, със златна княжеска препаска в косите и с жезъла от слонова кост на Лаерт в ръка. И странното беше, че аз изпитвах удовлетворение пред тези възгласи и нуждата да се срещам с гражданите на Итака и да участвам в живота им растеше непрекъснато в мене.

 

 

Времето течеше неусетно. Със заети мисли и претоварена със задължения нямах време да мисля, както по-рано, за Одисей. Но той беше непрекъснато в мене и аз усещах как неговият ум и дух ме ръководят, как неволно се обръщах към него за съвет и помощ във всичко, което вършех. Не разбрах как мина една година от падането на Троя и завършването на войната. Но самата годишнина ме сепна. Гръцките кораби пресичаха за по-малко от седмица Егейско море. Бяха минали прекалено много седмици, за да мисля все още, че някаква обикновена причина задържаше Одисей далече от Итака. Бе се случило нещо извънредно, но какво? Дали буря бе потопила кораба му? Но той бе тръгнал с дванадесет кораба от малоазийския бряг. Нима всички те бяха претърпели крушение и всички итакийски мъже бяха загинали? И никой не се бе спасил, за да каже какво се бе случило? Не можех да го повярвам и жаждата ми да проникна в неизвестното от ден на ден се засилваше. Жив ли бе Одисей или мъртъв? Имах чувството, че е жив! Но кое тогава му пречеше да се завърне в родината си? Дали не бе тръгнал нарочно да скита по чуждите земи и морета? Познавах любопитството му към света и хората… Но той не бе сам… С него бяха всички мъже итакийци, участвали във войната срещу Троя… Нима бе успял да склони и тях за едно безсмислено пътешествие, докато близките им в Итака изнемогваха в мъчително очакване? Във всеки случай, ако това бе станало, то означаваше, че Одисей бе охладнял не само към мене, но и към всички свои близки, а също и към родината си. Като стигнех до тука, започвах да мисля, че само любовта към друга жена би могла да изтрие в душата му чувствата към бащата и майката, към сина, към хората и земята на Итака. Имаше ли наистина такава жена и коя би могла да бъде тя? Елена! Менелай също не бе се завърнал още в Лакедемон и това ме изпълваше с опасения, които не смеех да споделя с никого. Минаваше ми през ум да не би Одисей да е убил Менелай от любов към Елена и после, изплашен от делото си, да се е заселил на някой чужд бряг… Но какво бе станало с бойците спартанци — хората на Менелай? С шестдесет многовеслени корабът бе отплавал царят на Лакедемон към Троя, всички натоварени с бойци. Не бе възможно Одисей да е избил и тях…

Така духът ми се губеше в догадки и напразно търсеше вярната посока в лабиринта, създаден от собственото ми въображение. Не смеех да се допитам до оракула, защото се плашех от неговия отговор, но търсех обикновени гадатели и прорицатели, чиито предсказания не ме задължаваха непременно да им вярвам. Отидох при Алитерсес, който живееше в град Итака и гадаеше по полета на птиците. „Одисей е жив, Пенелопе“ — ми каза той. Не бях много убедена, ме чувам истината от устата му, но все пак си отдъхнах. „То е най-важното! — промълвих. — Нека боговете да те наградят за добрите думи. Но само това ли можеш да ми кажеш?“ Алитерсес се колебаеше, види се имаше да ми съобщи нещо недобро. „Кажи ми всичко! — рекох, за да го насърча. — Няма по-тежко нещо от неизвестността.“ „Одисей е жив, повтори Алитерсес, но е много далече оттук. Чак на края на света!“ „А няма ли надежда да се завърне оттам?“ — запитах. Бях обезкуражена. Ако Одисей не се завърнеше, той щеше да бъде мъртъв за мене. „Ще се върне, отвърна Алитерсес, но ще минат много години…“ Докато говореше с мене, той следеше с очи полета на птиците и броеше полугласно: „Една, две, три… четири, пет… шест, седем, осем… девет… Да! Тъкмо девет скитални години стоят пред него“. „Богове, си помислих, но аз няма да издържа! Да чакам още девет години! Това е извън всяка човешка мярка, то надвишава всяка човешка издръжливост!“ Сякаш доловил мислите ми, Алитерсес рече: „Годините минават, Пенелопе! Ден по ден става година! А какво е денят? Миг. Додето съмне и вече гледаш, че мръква. Неусетно минават годините. Неусетно тече човешкият живот!“. Да, истина беше! Но вместо да ме утеши, тази истина ме потискаше и изпълваше с мъка. Нещастието не бе в това, че годините минаваха, а в това, че никога нямаше да се върнат. Животът изтичаше, минаваше моето златно време в скръб, грижа и очакване и което губех, беше безвъзвратно загубено. Алитерсес видя помръкналото ми лице и изглежда, за да ме утеши, рече: „Не унивай, щерко! Който обича, той се и надява, а с надежди чакането не е толкова тежко!“. Бях изморена вече да чакам и да се надявам и си помислих за Евриклея, за нейното безкрайно чакане, за нейните винаги мамени надежди, за безсмислието на целия й невероятен подвиг. В душата ми се надигаше бунт. Не исках повече да чакам! Но какво можех да направя, след като обичах Одисей, освен да го чакам? Чувствах се като птичка в примка или като риба в мрежа. Духът ми бе безсилен да отхвърли игото на любовта. Бях здраво хваната, невъзможно бе да се освободя. Ща не ща, трябваше да се примирявам с нещастната си съдба.