Севда Костова
Пенелопеида (19)

Навън взе да се мръква. Момичетата изчезнаха някъде. Акторида, прибрала всички дарове по раклите и ковчежетата, се умири. По едно време чух гласа на Нофрет, която запя сякаш някъде изпод земята, приглушено, но тревожно: „Пази се, гълъбице, от сокола, който се спуска като мълния от небето…“. И за пръв път нейното проникване в душата ми ме раздразни и изплаши и аз изпратих да й кажат да млъкне. Станах и накарах Акторида да оправи тоалета ми. Долу, в залата, глъчката на женихите бе стихнала. Просякът можеше да дойде всеки миг. Но мина час, мина и повече, а той все не идваше. И да имах още някакво съмнение, че странникът е Одисей, това бавене щеше да го премахне. Той търсеше нарочно да ме изтерзае! О, жестока душа, която не може да чувства, че живее, додето не мъчи себе си и другите! Той бе навярно изпълнен с бясна злоба срещу ми за това, което бе преживял следобеда. Но и аз започвах да изпитвам злоба към него. За да се спася от нея и от изгарящото ме нетърпение, реших да отида и сама да го потърся. С мене дойдоха Акторида и Евриклея. Залата не бе още прибрана. „Защо така се бавите?“ — запитах Евринома. „Досега прибираха оръжието от стените — отговори икономката. — Телемах реши, че ще е по-добре женихите да нямат оръжие под ръка. И това е умно. Ако днес Антиной бе запратил по чужденеца копие, а не столче за крака, тази вечер жрецът на Хадес щеше да извършва над тялото му погребалните обреди.“ „А къде е той сега?“ „Кой, Телемах ли?“ „Не, чужденецът!“ „Ей го там! Кара се с Меланто! Тия кучки захванаха да се зъбят вече на всеки!“ Действително Одисей се намираше близо до трапезата, край която шетаха робините, като прибираха блюда и чаши. Една от тях бе Меланто и тя ругаеше непознатия й мъж с груби слова, наричаше го мръсен скитник и вонящ просяк. „Аз искам женихите да бъдат учтиви с нашите гости, а виж собствените ми робини как се отнасят с тях!“ — казах на Евриклея. „Отдавна трябваше да я махнеш от двореца ми отговори тя. — Дори нямаше нужда да я продаваш, достатъчно беше да я изпратиш в полето.“ „Остави сега това, по-добре иди извикай просяка“ — рекох и седнах на първото ми попаднало кресло, защото усетих краката си отново разтреперани и отмалели. Евриклея тръгна към Одисей, а той в това време се залови да отговаря на Меланто, наруга я на свой ред по същия начин, със злобни и грозни думи. Изведнъж сякаш някакво було падна от очите ми и аз видях, че Одисей е обикновен човек. Как стана това не зная! До този миг той бе за мене едно виеше същество. Това бе усещането ми за него от младостта. Аз чувствах в Одисей героя, преди още той да се бе проявил като герой. А сега, когато той наистина бе такъв, когато цяла Гърция го славеше заради подвизите му при Троя, когато се завръщаше в родината си като покорител на земните пространства, аз виждах в него обикновения човек. Защо? Защо бе това? Но аз нямах време да се замислям над странното си преживяване. Налагаше се да събера цялото си самообладание, за да мога да разговарям спокойно и без да се издам с Одисей. Сред безпорядъка на неприбраната и непочистена зала ние седяхме един срещу друг и се мъчехме да се заблудим взаимно. Аз не му вярвах, той също бе недоверчив. Разправяше ми разни небивалици за себе си. Слушах го, като давах вид, че приемам насериозно лъжите му. И всичко това бе така противно и жалко, че аз изпитвах отвращение и към разговора ни, и към нас двамата и всеки миг ми идеше да стана и се махна. Гледах опустошенията, които не толкова годините, колкото преживелиците, свръхусилията и преодоляването на трудностите бяха оставили върху тялото и лицето му, и изпитвах човешка милост към него. Той изглеждаше много по-възрастен, отколкото бе всъщност. Тялото му се бе отпуснало и позатлъстяло и цялото му теме бе оголяло. От разкошните му медночервени къдри бяха останали само редки, сиви валма покрай ушите, брадата му се бе прошарила, лицето подпухнало и носът му се бе издал още повече напред. Бе облечен в мръсни дрипи. Но за тях вече не го жалех. Напротив, те предизвикваха в душата ми жесток, студен гняв към него. Защо бе това предрешаване, тази нелепа игра на смешник? Можех да си представя как бе преминал океана, ако действително идваше от остров Огигия. Какви трудности бе срещнал по пътя си, с какви опасности се бе справил. И вместо да дойде в Итака открито, като герой, вместо да тръгне с изправена глава към градската стъгда, за да се представи на старейшините и народа, той се промъкваше потайно, като крадец, в собствения си дом. Може би се плашеше от женихите? Но те не можеха да бъдат опасни за него, след като народът застанеше зад гърба му. Или се боеше от промените в близките си и двореца? Но нима можеше с измами и лъжи да се спаси от тези промени? Винаги бях мразила хитростта на Одисей, но сега я презирах. Виждах в нея свидетелство за глупостта му. И си казвах, че е глупак всеки, който смята другите за по-глупави от себе си и разчита на хитрините си. По едно време Евриклея, която уж следеше внимателно разказа на Одисей, се обади с присъщата на децата и старите хора непоследователност в мисленето: „Виж, чедо, рече, колко много прилича този странник на Одисей. И очите му са като неговите и гласът му е същият. У никого другиго не съм чувала такъв сипкав глас!“. Мнимият просяк веднага се съгласи с нея, като каза, че действително приликата между него и Одисей била просто поразителна и че край Троя се случвало дори Идоменей да ги обърка понякога. Впусна се да разправя за войната, от, където уж познавал Одисей, заговори за облеклото, привичките и държането му, разказа някои случки. Слушах го и сълзите ми течаха. Плачех над ужасните развалини на моята мечта. Бях унизена и унищожена, обезсилена и опустошена. А Одисей, изглежда, помисли, че плача за него, защото нещо в погледа му се пречупи и лицето му изрази някакво удовлетворение. Богове! Колко са плиткоумни понякога мъжете в своето мъжко и човешко самооблъщение и колко наивност може да се открие зад тяхната прехвалена мъдрост! Изведнъж се почувствах смъртно изморена. Но не станах да се оттегля. Тялото ми бе натежало като камък от товара на душата. Имаше обаче и нещо друго. Бях свързана по някакъв ужасен начин с този човек пред мене, който ми бе едновременно познат и непознат, чужд и свой, мил и немил. Заповядах на робините да изкъпят чужденеца, да го намажат с благовонни масла, да го облекат в съвсем нови дрехи и от следващия ден той да сяда на трапезата до Телемах. Но Одисей не прие милостта ми. Душата му бе упорита в своето ожесточение и той поиска да остане в същите дрехи и да спи на пода, завит в собствения си скъсан плащ. Помоли само някоя старица между робините да измие нозете му. „Някоя нещастница, рече, прекарала такива беди и тегла като мене.“ Евриклея стана веднага, донесе меден леген и повика странника настрани, за да го обслужи. А аз продължавах да стоя в залата, все още неспособна да помръдна. Неочаквано звънът на медния леген върху мраморния под и сподавеният вик на Евриклея ме накара да се обърна. И тогава видях ясно как предрешеният просяк посегна бърже, с изплашени очи, да затули устата на старицата. Веднага разбрах какво се бе случило. Изглежда Евриклея бе открила белега от старата рана на Одисей, получена някога на Парнас, и на свой ред също го бе познала. А той се бе помъчил да скрие това, за да може да продължи играта си. Сега вече станах и напуснах отвратена залата. Не исках да бъда повече свидетелка на Одисеевите момчешки измами, които принизяваха него, мене и всичко, което имаше ценност в нашия живот.

 

 

Легнах си без надежди да заспя. Но от вцепенението на душевната тегота неусетно съм преминала към съня. Събудих се след няколко часа. Бях сънувала нещо ужасно. Мъж с исполински размери, подобен на циклопа, който бях видяла някога да дебне Одисей в пещерата, ме обладаваше с животинска похот, като едновременно ме разкъсваше. Пронизващата, всепоглъщаща наслада на плътта се примесваше със смъртна болка. Стенех и се мятах на всички страни и така виках, че се събудих от собствения си глас. Доста време не можах да се опомня. Скочих и обиколих стаята. Опитах дори ключалката, дали е добре затворена. Всичко бе в ред. Целият дворец спеше и около мене цареше пълна тишина. Легнах си отново. Постепенно се успокоявах. Нощта не бе гореща, но някак душна и тежка. Тогава усетих да се надига пак в мене позамлъкналият от някое време любовен глад. Опитах се да заспя повторно, за да приспя и него. Но не успях. Пристъпът се разрази като неочаквана буря. Дали присъствието на Одисей в двореца ми действаше така? Или срещата ми днес с женихите? Но до този час не бях преживявала нищо по-мъчително и жестоко. Струваше ми се, че ще умра. Бях като риба, извадена на сухо. Непоносимо усещане. Съзнанието ми се помъти, почувствах, че съм готова да извърша престъпление, за да задоволя глада си. Но защо трябваше да стигам до такива крайности? Нали Одисей се намираше в двореца, легнал долу под колонадата? Достатъчно бе да сляза и легна и аз при него… Без да мисля повече, станах, метнах някаква дреха на гърба си, отключих тихо вратата на спалнята си и безшумно като призрак преминах през покоите си, край спящото стайно момиче и заслизах по стълбите. Но всички тези действия донякъде ме отрезвиха. А когато се намерих под колонадата и видях Одисей само на няколко крачки от себе си, разбрах, че не мога да извърша това, което бях намислила. Той спеше, легнал върху нещавена кравешка кожа, както сам бе пожелал. Едно тежко, чуждо тяло, което ми бе противно да докосна. Похъркваше и оголеният му лоб се белееше в мрака. Изведнъж се почувствах безкрайно унизена чрез външната и вътрешната нищета на Одисей. Да го разкрия, след като той се криеше от мене, да го потърся, след като той не ме търсеше, да му предложа своята интимна, женска близост… Не, невъзможно ми беше да го направя! Върнах се обратно също така тихо, както бях и дошла, и се прибрах в спалнята си. Но тука вече не издържах и се разридах неистово, бясно, със злоба към живота и настървение към себе си, сякаш с този плач исках да се самоунищожа. Събудено от риданията ми, стайното момиче изтича изплашено при мене. Искаше да отиде да вика Евриклея. Не му позволих. Накарах го да ми помогне да се изкъпя, а след това поисках да ми разправи нещо за себе си, колкото малко да се отвлека. То отначало се стесняваше. Но после ми разказа, че било влюбено в някакъв момък, който живеел от другата страна на Нерит. Някакъв млад свинар, чието единствено богатство била една горска хижа и стадо свине. Запознали се на последните Дионисии. Той я обладал тогава и сега тя тъгувала за него и той за нея. Младежът искал да даде стадото си, за да я откупи и се оженят. „Аз ще те освободя и без откуп! — й рекох. — Но остани тука. Не мислиш ли, че ще съжаляваш донякога за двореца в колибата на този бедняк!“ Тя светна. Не знаеше как да ми благодари. И изобщо не отговори на въпроса ми. О, неизлечими човешки илюзии! Не бях ли и аз като нея? Тя поне беше само на шестнадесет години, а аз наближавах четиридесетте!

Навън се съмна. Нямаше смисъл да се опитвам пак да заспя. Още повече че времето ми днес бе скъпо. Очакваше ме много работа, защото на другия ден бе празникът на слънчевото противостоене, рожденият ден на Телемах. Бях му приготвила отново някои подаръци, а трябваше да се погрижа и за предстоящото празнично пиршество. Вече чувах тракането на хромелите в двора на пекарната. Извиках Акторида да ме облече. След нея в покоите ми дойдоха Евринома и Евриклея. Запитах къде е спал странникът. „Долу, под колонадата, чедо — отвърна Евриклея. — Макар че не му дадохме постеля и завивки, все пак за един бедняк това е голяма чест!“ Погледнах я. Лицето й бе невъзмутимо. Ах, как лъжеше моята честна старица! Как лъжата на Одисей караше всички ни да лъжем, да се мамим едни други! Започнах да давам последните си нареждания на Евринома. „Достатъчни ли са жертвените животни?“ — я запитах. „Достатъчни отговори икономката. — Току-що пристигна и Филойтий от материка с три ялови крави и сто овни. Ще стане пак разкошен пир. Дано той бъде и последен за нашите незвани гости!“ В този миг навън прогърмя. Изглежда, от запад идваха облаци, макар че на изток изгряваше блестящо слънце, огромно и великолепно пред своята победа. „Ето че и Кронион ни изпраща личба — каза Евриклея. — Ще видите, че думите на Евринома ще се сбъднат напълно!“ „Не зная дали това е желаната от всички ни личба, но днес непременно ще вали, ако не сега, то сигурно към обяд!“ — отвърна икономката. Жените си отидоха и аз се заех с подаръците на Телемах. Но демонът на глада, по-жесток от всякога, ме терзаеше неспирно. Струваше ми се, че преживявам кошмар наяве. Каквото и да правех, усещах глада си с такава сила, че единствената ми мисъл беше само как час по-скоро да го задоволя. След като толкова дълго бях чакала Одисей и най-после го бях дочакала, цяло безумие би било да потърся сега друг мъж. Трябваше да го накарам значи да се разкрие! Но как? Нужно бе да измисля някакъв ход, на който той не би могъл да устои. Добре разбирах, че в случая откровеността не би помогнала, а по-скоро навредила. Ако озлобеният Одисей би усетил в какво състояние се намирам, той щеше да ме измъчи още повече. Да го разкрия сама, също не намирах за уместно, защото той дълго време не би ми простил това. Налагаше се следователно да продължа да играя, но да покажа по-голяма хитрост от него. Да раздразня ревността му и да засегна собственическото му чувство до такава степен, че той да се откаже пръв от играта и сам да се разкрие. В ума ми зрееше бързо едно решение. Да сляза долу, в залата, и да обявя на женихите, че днес смятам да си избера един от тях за съпруг. Можех да предложа дори някакво състезание, не само за да разпаля ревността на Одисей, но и да засиля съперничеството между момците, да създам по-голямо напрежение сред тях и по-голям страх у него.

Извиках веднага Акторида и я накарах да ме облече разкошно, само в пурпур и злато. А додето тя ме тъкмеше, аз продължавах да обмислям решението си и неговото изпълнение. Имах едно великолепно хрумване. Текна ми да извадя лъка на Одисей и да поискам от женихите да го огънат без връв, така както той правеше някога, и заедно с това да прекарат стрела през брънките на дванадесет остриета от брадви, наредени едно след друго, по права линия и на еднаква височина. Победителят в състезанието щеше да получи за награда самата мене. Щом се видях нагласена, начаса се отправих към тайната съкровищница на двореца, където се пазеха всички най-скъпи неща на царското семейство. Дори ключът на тази стая бе скъпоценен. Направен от блестяща мед, той имаше държалка от слонова кост, цяла в художествена резба, дело на местния майстор Икмалий. В сводестото помещение, с меко, непряко осветление и сух въздух, сред купища златни и сребърни слитъци, ковчежета с украшения, ракли с богати облекла и скъпи оръжия, се пазеше и лъкът на Одисей. Той го бе получил като дар от Ифит в Спарта, когато, преди много години, бе ходил в Месена с тъжба от итакийските старей срещу месенските грабителски нападения. Лъкът представляваше рядко произведение на оръжейното изкуство. Одисей го пазеше като очите си и ходеше на лов с него само в пределите на острова. Когато замина, не го взе със себе си, а поръча да го скътаме в съкровищницата. През изтеклите години аз бях идвала безброй пъти тука и винаги се бях докосвала до този лък с нежно и благоговейно чувство, като до някакъв свещен предмет, бях търсила по излъсканата му повърхност следи от пръстите на Одисей, бях плакала над него. Но сега в мен нямаше и помен от моите някогашни чувства. Бях до такава степен ожесточена от глада на плътта и неудовлетвореността на душата, че мислех само за това, как ще измъча Одисей, като предложа на момците състезание с неговия лък, как ще го притисна до стената и ще го накарам ще, не ще да се разкрие. Извадих оръжието от калъфа му, взех и колчана със стрелите и подобна на дневната Артемида, мъжествената и сурова ловджийка, която бърза да порази дивеча, заплел се в примките й, слязох долу при женихите. Очаквах, че както появата и видът ми, така и въоръжението ми ще ги смая. Наистина, те се втренчиха в мене и занемяха. Но стана и нещо друго, което не очаквах. След първия миг на изненада младежите почувстваха по някакви неведоми пътища огъня, който ме изгаряше, и аз долових зад безмълвието им надигащата се стихия на техните мъжки желания. Изпитах неволен страх и побързах да наруша опасната тишина. Заговорих, но и гласът ми също ме изплаши. През неговия нежен звук на флейта се чуваше съвсем ясно грубият, открит и натрапничав зов на тялото, по-сладък за мъжкото ухо от всичко друго. А и словата, които говорех, бяха такива, че навремени сама се чудех дали действително аз ги казвам и защо ги казвам. Бях като плувец, който скочил от високата скала в морето, усеща мигновен ужас, но не може да се върне назад и продължава да лети към неговата раззината паст. Жребият бе хвърлен. Сама бях поискала да предизвикам женихите, а чрез тях и Одисей. Не ми оставаше друго, освен да продължа играта си до нейния край, какъвто и да бъдеше той. И аз не прекъснах речта си, макар и да приказвах неща, от които вътрешно треперех.

„Момци, тази нощ, изглежда, бог някакъв просветли ума ми и аз разбрах, че най-доброто, което бих могла да сторя, е да се подчиня на волята ви и да се омъжа за един от вас… Радвайте се и ликувайте, защото вашият час дойде! Но аз съм силно затруднена пред избора, който трябва да направя, затова ви предлагам едно състезание. Хайде, млади мъже, докажете, че сте достойни да бъдете заместници на героя Одисей! Това е неговият лък. Навярно всички тука сте чували, че той го превиваше навремето без връв. Направете и вие същото! Покажете силата и сръчността си! И който победи, ще получи като награда желаното от всички ви!“ Свърших, но те продължаваха да мълчат, този път изумени от чутото. А аз огледах залата, видях, че Евмей се намира наблизо и му кимнах да дойде и вземе лъка и стрелите от ръцете ми. Тогава се обади Ноемон: „Разбра ли най-после, царице, че за човека е винаги най-изгодно да се подчини на общата воля?!“. Неговите думи бяха като знак, който развърза езиците. В залата се понесе шепот, който бързо прерасна в гълчава. Както планинска река приижда изведнъж от падналия в изобилие по склоновете на планината дъжд, така и възбудата на женихите се прояви почти за миг. Всички скочиха и заобиколиха Евмей. И всеки искаше да види отблизо лъка и стрелите. Викаха, говореха безредно и отново се зъбеха един на друг. А Евмей плачеше. По здравото, грубовато лице на свинаря, загоряло и зачервено като изпечена глина, се стичаха една след друга едри сълзи. Потърсих с поглед Одисей. Той стоеше на прага на отсрещната врата, но не можеше да се разбере накъде и към кого гледа. Очите, лицето му, целият той изглеждаше така, сякаш бе посипан с дебел слой пепел. Сред шума на женихите прозвуча глух, но дълбок стон, като въздишка, която потиска ридание. Стенеше Филойтий, краварят, който също се намираше между гостите. Тогава Антиной се разгневи и в гнева си наруга несдържано двамата мъже. „Тъпи селяци, се развика той, защо плачете? Готви се сватба, а вие ревете като жени на погребение! Сега ли намерихте да оплаквате господаря си? Излезте веднага вън, защото, ако с вашия плач натъжите царицата, ще ви смачкам като два кухи ореха!“ Оскърбени, слугите го изгледаха под вежди, но не му отговориха нищо и побързаха да напуснат залата. Одисей ги сподири. Неочаквано Телемах, който до този миг бе скрит от взора ми, изтича към мене, стъпи на най-долното стъпало и цял пламнал, гневен, с очи, мятащи светкавици, притисна сведеното си чело с длан и заговори като че ли сам на себе си: „Богове! Горко ми! Майка ми, която ме е родила, отгледала и възпитала, моята най-добра приятелка, е решила да напусне днес дома ми и да се отдели завинаги от мене! А аз като безумен само допреди малко се смеех… Как човек не знае какво му готви съдбата и колко мъжът е безсилен да проникне в помислите на жената! Щом слугите ми ридаят, какво остава за мене! Но сълзи не идват в очите ми, а само огорчение и болка пълни сърцето ми. Вие обаче, приятели, победихте — обърна се той към женихите. — И сега можете да ликувате. Дойде най-после и вашият час! Ето, предлага ви се жена, каквато няма друга по света! Нито тук, нито в Азия, нито в черния материк! Впрочем не прилича аз, синът, да хваля майка си. Пък и вие навярно я познавате по-добре от мене! Хайде, вземайте лъка и започвайте състезанието! Наградата е тука! Звездата между цариците! Тя чака с нетърпение да бъде спечелена от победителя. Но нека преди вие да започнете състезанието да опитам и аз силите си. Искам това, за да разбера дали съм достоен за наследник на баща си и защитник на майка си. А ако не успея, поне ще зная, че тя справедливо ме изоставя и ще се постарая да преглътна болката си, колкото и голяма да е тя!“. Като каза тези думи, син ми свали наметалото от плещите си и захвана да си проправи път към средата на залата, където Евмей бе оставил лъка на баща му върху едно кресло. Никой още не го бе докоснал. Той пръв го взе в ръце, огледа го щателно и се помъчи да установи якостта му. После, като научи, че ще има и състезание със стрелба през брънките на секири, заповяда на глашатаите да му донесат дванадесет остриета и излезе в градината да ги подреди, както бе нужно.

В негово отсъствие женихите наобиколиха лъка и взеха да го разглеждат. Всички бяха страшно възбудени, а някои и изплашени, както от големината и здравината на оръжието, така и от съперничеството на по-силните и сръчни свои другари. За мене сякаш бяха забравили. Единствен Антиной дойде да ми се поклони и аз бях поразена от щастието, което осветяваше лицето му и му придаваше някакъв друг, съвсем нов израз на доброта и затрогваща нежност. „Благодаря ти, царице! — рече той с нарочно приглушен глас, за да не бъде чут от другите… Хората казват, че жените измислят често разни хитрини, за да скрият истинските си чувства и намерения от мъжете. Струва ми се, че състезанието, което ни предлагаш, е такава една хитрост. Но тъкмо тя ме кара да вярвам, че изборът ти е паднал върху мене. От всички тука аз съм най-силният и най-ловкият. Досега не е имало нито едно състезание между нас, твоите женихи, в което да не победя аз. Ти навярно си чула неведнъж за това. Единствените ми съперници са Ктезип и Евримах, но аз мисля, че и този път ще се справя лесно с тях…“ Слушах словата на Антиной, гледах щастливото му лице и се питах къде ли изчезна Одисей? Ами ако той не се разкриеше? Тогава аз щях да попадна в примката, приготвена за него… Богове! Дали той не целеше тъкмо това? Дали сърцето му не бе окончателно охладняло към мене или в ревността си бе започнал да ме презира и мрази? Може би дори той нарочно играеше на криеница с надеждата, че аз няма още дълго да упорствам и скоро ще взема за съпруг някой от женихите? В такъв случай решението ми трябваше да го радва. Впрочем то водеше, изглежда, и двама ни към желаната цел: на него даваше свобода, а на мене необходимия мъж. Един съпруг, определен ми от съдбата. Може би Антиной… Макар и да не смятах брака с него най-подходящ за себе си, аз бях привлечена от неговата необикновена страст, която го издигаше и му придаваше изключително достойнство не само в моите очи. Ала странно, след като бях изправена пред безразличието на Одисей, чувството на Антиной губеше стойността си за мене и вече съвсем не ме вълнуваше. Бях неочаквано дълбоко и болезнено засегната. Заедно с това започваше да ме обхваща някаква ужасна тревога, усещането на моряка, който след като е употребил всички усилия да се спаси, открива, че корабът се разпада под нозете му, тъкмо когато пред него се появява желаният бряг. Досега винаги бях чувствала мястото си във времето и пространството, мястото си в човешкия свят сигурно. Сега отношението на Одисей ме караше да губя бързо тази моя сигурност. А тя като че ли бе всичко за мене…

Телемах се върна от градината, но Одисей все още го нямаше. Макар че никога по-рано не бе вършил подобна работа, син ми и този път се бе проявил както трябва. Той бе подредил остриетата на секирите с такава лекота и сръчност, че всички, които бяха отишли с него да му помагат, се надпреварваха да го хвалят. Той бе малко по-спокоен, овладял гнева си, но не погледна дори към мене, а веднага се залови за лъка. Огледа го отново, опита още веднъж якостта му и накрая се помъчи да го огъне. Но не му се удаде. И без това гневен, той се почувства и принизен и амбициите му се разпалиха. При втория опит той вложи толкова упорство и сила, че цялото му лице се наля с кръв и мишците му затрепериха. Ала и този му опит се оказа безуспешен. Третият също. Женихите го наблюдаваха мълчаливо, с напрегната съсредоточеност и видимо растящ смут. Телемах съвсем не беше слабак, но лъкът на Одисей оставаше неподатлив в ръцете му. Той искаше да направи и четвърти опит. Процеди глухо, през зъби: „Все едно ще го превия, пък ако ще и сам да трябва да се свия на дъга…“. Но не бързаше. Реши да отдъхне малко, да събере силите си. Отметна глава назад и пое дълбоко въздух. Но тогава погледът му падна върху Одисей, който се бе завърнал в залата и го наблюдаваше не по-малко съсредоточено от женихите. Проследих срещата на очите им. Те си казаха нещо. Одисей дори направи един едва забележим отрицателен знак с ръка. Това стигаше на Телемах. Цялата му решителност изведнъж изчезна. Той стана колеблив, засуети се, после въздъхна примирено и като остави лъка на мястото, откъдето го бе взел, каза на момците: „Не! Няма смисъл! Изглежда съм още млад и не съм събрал достатъчно мощ в костите си. А кой знае, може и завинаги да остана такъв слаб?! Затова по-добре е да не губя времето ви напразно и да не поставям на изпитание търпението ви… Ето лъка на баща ми, започвайте състезанието!“. Той се дръпна, а младежите навадиха веднага към оставеното от него оръжие. Но никой не посмя да го вземе в ръка. Не се решаваха дори да посегнат към него, а само спореха, заяждаха се един с друг и вдигаха врява. Възбудата им бе по-голяма от когато и да било. Аз обаче се поуспокоих. Щом Одисей действаше в съгласие с Телемах, това означаваше, че моите предположения са неверни. Син ми не желаеше да се раздели с мене и по-скоро би се борил за единство между нас, отколкото да подкрепя действия, целящи нашето разединение и окончателно отдалечаване. И все пак той участваше в някакъв заговор с баща си, заговор, от който аз бях изключена… Защо бе това обидно недоверие към мене? То явно изхождаше от Одисей, който, изглежда, се бе разкрил пред всички свои близки в двореца, освен пред мен, неговата съпруга. Дали той ми отмъщаваше по този начин заради женихите или това го налагаше играта му? Може би краят на състезанието щеше да изясни нещата и да ми даде отговор на въпроса. Само че младежите не бързаха да се състезават. След неуспеха на Телемах боязън и нерешителност бе обхванала всички. Никой не искаше да бъде пръв и никой не започваше, макар че непрекъснато се подканяха и дразнеха един друг. Най-после Антиной стана и призова момците към смелост.

„Приятели, рече той, разбирам колебанията ви, но полза от разтакаване и празни приказки няма. И до утре да приказваме и отлагаме няма кой друг да свърши тази работа вместо нас. Затова нека почнем състезанието и всеки да покаже честно какво може. А за да стане всичко по-лесно, без разправии и бъркотии, предлагам да се състезаваме по реда, по който ни поднасят виното на трапезата.“ Предложението на Антиной бе прието и женихите се строиха в дълга редица, като се извиха нарочно на дъга около залата, за да могат всички да гледат. Пръв трябваше да опита щастието си Лейод. Но вероятността да успее при него беше може би най-малка. Този мечтателен младеж рядко вземаше оръжие в ръка. При това той бе слаб и нежен, плах и лишен от устойчивост на духа. Почувствал страшната твърдост на лъка, още при първия си опит да го огъне той разбра, че задачата не е по силите му и за миг се обезсърчи. Отпусна ръце, сведе очи и едва промълви с побелели и разтреперани устни: „Не, не мога! Нямам сили! Нека друг да опита! Бих дал живота си, за да победя, но тука са нужни само сила и ловкост…“.

Никой не му съчувстваше. Страхът ожесточаваше всички. Някои го ругаеха, други го подканяха да излезе на двора и там да се отдаде на жалбите си. Младежките ведри лица станаха отведнъж сурови, а на слабите и зли. Те трепереха, да не би да ги сполети и тях участта на Лейод и направо не можеха да го гледат. Усетил това, нещастният юноша се притули някъде зад гърбовете, а на негово място дойде следващият. Ала и той не направи нищо. Така мнозина минаха по реда си, но никой не успя да превие лъка. Оръжието бе сякаш омагьосано. Някои от момците се напрягаха така, че за малко не губеха свяст. След това дишаха тежко, с побледнели лица, пот обливаше телата им, залитаха. Но усилията им отиваха напразно. Еванорид показа най-голяма ловкост, а Евридамант най-много упорство, ала и те без всяка полза. Залата приличаше на кипнал котел. Няколко души понасяха спокойно несполуката си, но всички останали негодуваха буйно пред нея, проклинаха, ядосваха се и се гневяха, дори плачеха. Това бе някакво всеобщо умопомрачение. Като видя, че работата взема лош обрат, Антиной накара козаря Мелантий да донесе пита лой и разпали огън, за да нагреят и смажат лъка. Това възвърна донякъде надеждите на момците. Възникна даже малък спор. Онези, които бяха огъвали лъка несмазан, казваха, че това е несправедливо спрямо тях и настояваха състезанието да започне отново. Другите не бяха много склонни да се съгласят, но в края на краищата отстъпиха пред искането на другарите си. И пак всички женихи се опитаха да превият лъка, ала пак никой не успя. Последни бяха Евримах и Антиной. В началото те се бяха показвали весели и нехаещи, но сега не криеха своята загриженост, бяха сериозни и мрачно съсредоточени. Евримах дълго и внимателно оглежда лъка, а след това още по-дълго се опитва да го огъне. Настойчивостта му бе толкова голяма, че ставите му взеха да пукат. А когато накрая трябваше по неволя да се откаже от напразните си опити, ръцете му се оказаха вклещени в дървото и самите те вдървени. Несполуката му бе приета с пълно мълчание от страна на младежите. Той също доста време мълча. Щом обаче му се върна способността да говори, рече, с все още изкривено от положените усилия лице: „Изглежда някой зъл дух е внушил на Пенелопа мисълта за това състезание, за да ни посрами…“. След това се обърна и към мене, яден и озлобен: „Да ти кажа правото, царице на Итака, не за тебе ми е жал толкова, колкото ме е срам, че се оказахме такива слабаци в сравнение с цар Одисей! Мълвата за нашия неуспех ще облети сега цяла Гърция и всеки глупак, дори последният роб, ще се сметне в правото си да ни укори и да ни се присмее… Добра шега си направи ти с нас, царице на Итака, няма що!“. Той се помъчи да се усмихне, но усмивката му приличаше на гримаса и повече от всякога напомняше озъбване на хищен звяр. След несполуката на Евримах, Антиной не се реши да огъва лъка, а направи едно ново предложение. „Аз мисля, приятели, рече той, че ние започнахме нашето състезание в лош час. Затова нека го повторим и утре, на празника на божествения стрелец Аполон. Преди всичко, нека всеки от нас жертва по един овен, за да принесем хекатомба на сребролъкия бог в деня на неговата победа! И ще видите, че той и нам ще дари победа!“ Думите на Антиной допаднаха много на женихите и те приеха предложението му единодушно. Виночерпците донесоха веднага вино и изправените младежи възляха в чест на Аполон, а после изпиха чашите си до дъно. Ожаднели силно, те повториха и потретиха и скоро дионисовата кръв им възвърна самочувствието, а заедно с него и надеждите. А аз се успокоих напълно. Разбрах, че няма опасност да попадна в собствената си примка. Одисей не се бе поддал на играта ми и не се разкри, но и момците не успяха. Едва ли щяха да успеят и на другия ден. Реших, че най-добре ще е да не предприемам повече нищо, а да изчакам и видя какво ще направят Одисей и Телемах. Треската на глада ми бе позатихнала, чувствах се изморена и жадувах за почивка.

Вече се канех да се оттегля, когато мнимият просяк се надигна неочаквано. Той се изправи в цял ръст и въпреки дрипавото облекло и натежало тяло, видът му бе внушителен и държането му, проникнато от мъжествено достойнство. „Момци, захвана той, женихи на прославена вредом царица, дайте ми и на мене лъка, момци, за да видя дали костите ми са запазили още нещо от своята предишна якост и дали в мишците ми има все още някаква мощ!?“ Думите на Одисей накараха женихите да зяпнат от удивление и изненада. Но това трая само няколко мига. Те се опомниха бързо и изпаднаха в буйно негодувание пред неговото искане. Страхът да не би той да успее и превие лъка, заедно с неизживяното още огорчение от собствената им несполука, ги хвърли в някакъв бяс. И те скочиха, готови сякаш да разкъсат странника. Ала никой не посмя да го докосне. Нещо в неговия поглед и стойка ги задържаше на разстояние от него и те се задоволиха само да го обсипят с хули. Най-зле го наруга Антиной. Той го нарече жалък скитник, окаян безумец, стар сатир. „Сякаш е малко, каза, дето го търпим на трапезата си и му позволяваме да слуша нашите беседи и речи, та трябва да понасяме още и безпримерното му нахалство да иска да се мери във всичко с нас!?“ Те бяха усетили чрез своя мъжки нагон съперника в Одисей и бяха доловили скрития замисъл на неговото искане, да покаже пред мене своето превъзходство над тях. Това не ми убягна и на мене и водена също от своя женски нагон, а може би и от някакъв зъл демон, аз се върнах отново към играта си. Чувствах се засегната заради Одисей от думите на Антиной и исках да поставя младежа на мястото му. Но заедно с това ми се искаше да засегна и Одисей. И аз казах високо и ясно, за да бъда чута от всички: „Спри, Антиное, своите противни речи! Мислиш ли, че е редно и прилично да се обръщаш така към гостите на един дом, в който ти самият си гост? Може би очакваш, че аз ще тръгна след този старец, ако той успее да огъне лъка? Макар че го наричаш безумец, аз съм убедена, че самият той не храни подобни надежди. Виж, ти си наистина безумен, щом такава въображаема заплаха те изкарва от кожата ти и те кара да забравиш кое е достойно за един знатен младеж като тебе!“. Антиной ме изслуша, вперил в мене големите си, тъмни очи. Не изглеждаше посрамен от моите упреци и се канеше да ми отговори. Но Евримах го изпревари. Възстановил бързо своята азиатска самонадеяност, той ми заговори с присъщата си ирония. „Ние съвсем не се страхуваме, че ти можеш да се омъжиш за този бедняк, царице на Итака! Добре знаем, че цариците не се женят за просяци! Нас друго ни плаши. Да не би той да огъне лъка и така да ни постави в смешното положение на празнодумци и самохвалци, които се перчат с големи намерения, а показват жалки възможности! Може да сме нахални и безсрамни, но не щем да минем за слабаци!“ „И смятате, че с грубост и насилие ще прикриете вашата слабост, така ли? — рекох. — Че ще измамите мене и другите?“ „Може би…“ — започна Евримах, но Телемах го пресече, като се обърна към мене: „Майко, достатъчно! Стига разговори за лъка на баща ми! С него ще се разпореждам аз, защото той е мое наследство. Ако поискам, мога и да го подаря. А ти си иди в покоите! На жените не прилича да прекаляват с речи! Имаш си задължения на домакиня в този дом, по-добре гледай тях!“. Макар и да знаех, че тези глупави и жестоки думи са внушени на сина ми от някое краткотрайно враждебно чувство, те ме зашеметиха като удари с бич по главата. Чувствах се безпомощна пред този стихиен, сляп гняв, който не държеше сметка за нищо и за никого. Виждах в него пристрастието на Одисей, с което моят разум никога не бе успял да се пребори. Веднъж вече син ми ме бе обидил по същия начин пред Еванорид. Но тогава той имаше поне оправдание. А и Еванорид бе наш приятел, който се отнасяше с уважение към мене. А сега аз бях унизена пред сто и осемнадесет женихи, които доскоро също ме бяха унижавали, и пред Одисей, който винаги се бе смятал в правото си да ме унижава. Сълзи избликнаха в очите ми и ридания взеха да напират в гърлото ми. Затова побързах да се оттегля. Бях съвсем разстроена. Безсънната нощ, влудяващите пристъпи на глада, напрежението на целия изминат ден и накрая оскърблението, нанесено от сина ми, от най-близкото ми и скъпо същество, всичко това ме доведе до някакъв припадък от плач. Напразно заобикалящите ме се мъчеха да го спрат. Не исках ничие утешение и не можех да търпя ничие присъствие. Отпратих всички, дори Акторида, и сама свалих диадемата и тежките си златни украшения. За дрехата обаче силите не ми достигнаха и аз си легнах така, както бях облечена, в разкошния пурпурен хитон. Но самотата и покоят засилиха още повече преживяването ми. Трескавият ми дух не можеше да се освободи от станалото и мисълта ми непрекъснато предъвкваше обидните думи на Телемах. Най-ужасното бе, че въпреки пристрастието и грубостта на сина ми, нанесеното ми от него оскърбление ми се струваше заслужено. Виждах се унизена от собствената си постъпка, от вихъра на нагони и страсти, които сама бях предизвикала и в който и аз бях участвала, къде съзнателно, къде несъзнателно, и бях безутешна. Така продължих да плача, додето съм заспала неусетно.

 

 

Събудих се при пълна тишина. Навън бе нощ. Никакви шумове не достигаха до мене от двореца. Кое ме бе събудило? Изпълваше ме тревожно усещане и всичките ми сетива бяха напрегнати. Но окръжаващият ме свят мълчеше. Изглежда, още не се бях успокоила от вчерашната случка. Изведнъж страхотен писък, от който кожата ми за миг настръхна, наруши мълчанието на нощта. Викаше жена, някъде в задните дворове, но така ужасно, както никога не бях чувала да вика жена. „Може би някоя от робините ражда“ — си рекох. Но ужасът бе влязъл вече в душата ми и аз бях убедена, че това мое усещане не е измамно. Някаква заплаха се таеше за мене и в безмълвната нощ, и в този неистов вик. Не смеех да помръдна. Тогава до слуха ми стигна лек шум от предпазливи стъпки. Някой се движеше по ходника, приближаваше се към спалнята ми с колебливи, бавни крачки. Спираше и пак тръгваше. И аз усетих веднага в тези стъпки нещастието, което бързо и непоколебимо идваше към мене. Скочих. „Кой е?“ Последва мълчание, което ми се стори цяла вечност. Сърцето ми биеше в гърлото, ръцете и краката ми изстинаха. Най-сетне един глас се обади: „Аз съм, чедо!“. Разбрах, че е Евриклея, макар гласът, който бях чула, пресипнал, треперлив и глух, да не приличаше много на нейния. „Какво има, майко? Защо ме безпокоите?“ В отговор Евриклея отвори вратата и щом я видях, веднага ми стана ясно, че безпокойството не можеше да ме отмине. Старицата приличаше на жив мъртвец. Ръцете й, които държаха светилника, трепереха и краката, изглежда, също, защото едва пристъпила през прага, тя се опря на стената. „Майко! Какво има?“ Евриклея ме погледна с някакво неописуемо горестно чувство, опита се да се усмихне и пошепна: „Мечтата на твоя живот се сбъдна, чедо, Одисей се върна…“. „Това го зная, отговорих, кажи ми какво се е случило!?“ Вече и аз треперех и устните ми бяха така изсъхнали, че с мъка ги отлепях, за да говоря. „Стана нещо, което не трябваше да става…“ — промълви Евриклея едва чуто. И изведнъж се завайка: „Ох, какво се случи, чедо, ох, какво видях… Видях главата на Медуза…“. Тя се задъха, млъкна. Хванах старицата за раменете и я разтърсих с все сили. „Кажи, какво е станало!? Говори ясно!“ „Одисей и Телемах избиха женихите…“ За миг целият свят се завъртя около мене в чудовищен въртоп и аз се свлякох на пода. Струваше ми се, че върху ми се изливат безкрайни кървави талази, които ме давят. Не можех да си поема дъх. По едно време усетих ръцете на Евриклея да ме подхващат и чух разтревожения й глас: „Недей, чедо! Недей! Опомни се!“. Продължавах да се давя, но съзнанието ми изскочи над въртопа. „Защо каза, че и Телемах е бил там?“ „Защото беше…“ Богове! Нещастието ми бе неизмеримо! Син ми убиец! Това бе наистина главата на Медуза, но аз не можех да откъсна от нея погледа на душата си. Изпитвах някаква непреодолима потребност да вникна във всички подробности на тази смразяваща кръвта ми маска на живота. „И те двамата ли избиха женихите?“ — продължавах да питам. „Помагаха им Евмей и Филойтий, а после дойде и Ментор“. „И всички ли момци избиха?“ „Всички!“ „И Антиной?“ „Него убиха пръв. Не чу ли преди малко писъка? Това бе Адреста, майка му! Дойдоха да вдигнат трупа…“ Обясненията на Евриклея дадоха изведнъж осезаемост на представите ми. Преливащият от живот, сила и страст Антиной, в чиито очи само преди няколко часа бях видяла да свети щастието, се бе превърнал в труп… До този миг аз все още не можех да повярвам напълно, че чудовищното деяние, за което слушах, бе извършено в действителност. Но сега почувствах с цялото си същество неговата неоспорима реалност. Неочаквано в помътения ми мозък изплува един спомен, едно видение от миналото. Видях онзи тих и топъл есенен ден и себе си, когато запътена за лозята, срещнах Адреста с малкия Антиной. Тя ми бе пожелала тогава един син като нейния, така хубав, но не и така буен. И през същата нощ аз бях заченала Телемах. Кой можеше да предположи в онзи час, че нейното момче ще бъде убито заради мене, а моят още незаченат син един ден ще убива? Нейният Антиной, проникнат цял от гордостта на своята великолепна човешка порода, и моят Телемах, изпълнен с разположение към хората, възпитан в човечност и обич към света и неговите създания… Те се бяха сблъскали и то бе естествено… Но какво търсеше тука смъртта, нелепият, страшен край, обезсмислящ всичко?! Той бе висял над нас през всичкото време като заплашителен меч, нещастието ни бе дебнало, съдбата бе заплитала своите нишки, бе втъкавала за зло нашите съществувания, а ние бяхме живели в щастливо неведение. Какъв ужас се криеше в тази слепота на човека пред неговата орис, пред скритото от погледа му бъдеще! Съзнанието ми изнемогваше пред неочакваното пропадане, до което бяхме дошли крачка по крачка, съвсем неусетно. Наистина, как се бе стигнало от онази някогашна мила и човешка наша среща, проникната от доверие, надежди и упование в живота, до сегашната пълна разруха? Мълния бе паднала и бе изгорила всичко! Толкова млади живота и толкова изпепелени души на майки и бащи! Адреста, Алкандра, упорито борещият се Лейокрит, старият, сломен Египтий! „И Антином ли е убит?“ — запитах. Все още не можех да приема гибелта на това мило и добро момче, което бе далече от всяка вражда и зло. „И той! Нали ти казах, че всички са избити? Дори слабият, тих и скромен Лейод не е бил пощаден.“ Да, всички бяха умъртвени без жалост. Напразно се мъчех да изтръгна някого от смъртта. Бяха ги изклали като жертвени животни, додето аз бях спала. „Ако бях будна, ако се намирах в залата, това нямаше да се случи… — изрекох гласно мислите си. — Но бог ме предаде…“ Евриклея спря върху ми блуждаещ поглед. „Кой бог, чедо?“ — запита. „Не зная. Силата, която стои над нас… Съдбата… Безмилостната воля, пред която ние сме като прах пред вятъра… Господарят, който не знае какво е справедливост…“ Старицата мълчеше. „Майко, изстенах аз, кажи ми защо той ни е дал разум и в същото време ни е лишил от свобода, подчинил ни е на нагоните, страстите, обстоятелствата? Защо? Само за да ни покаже колко сме слаби и безпомощни ли?“ „Знам ли, чедо! — пошепна Евриклея. — Може би тъкмо затова!“ „Но те не се ли защитаваха?“ — продължавах да питам. „Трябва да са се опитали, но не са имали с какво. Нали като гости не носеха оръжие, а и Телемах заповяда онази вечер да махнем всичкото оръжие от стените? Одисей, щом взел лъка в ръка, веднага изпънал тетивата му и додето момците се окопитят от изненадата, прострелял Антиной в гърлото!“ „Ох, не ми разправяй, недей! Как е могъл да стреля срещу безоръжен човек? По-добре никога да не се беше връщал! По-добре да беше загинал! И кой демон ме подбутна вчера да изнеса този лък!? Ах, да бях умряла и аз преди това!“ „Недей, чедо, недей! Не се проклинай! Бъди благодарна, че син ти е жив и здрав! Защото всичко можеше да се случи. Не забравяй, че макар и без оръжие, момците бяха сто и осемнадесет души срещу петима.“

Думите на Евриклея дадоха нова насока на мислите ми. Тя беше права. Телемах бе минал през смъртна опасност и бе излязъл от нея невредим. Действително имаше защо да бъда благодарна! Но аз знаех, че това не беше вече същият Телемах. „Къде е той сега, майко?“ „Оттегли се в кулата сред градината.“ „Сам?“ „Сам.“ Надигнах се. „Ще отида при него.“ „Недей! Остави го да се опомни и дойде на себе си! По-добре се облечи и слез долу, Одисей те чака!“ Изтръпнах. Неволно се дръпнах и се долепих до стената. Тръпки залазиха по тялото ми и дланите ми се изпотиха. Не можех да си представя как щях да се срещна с онзи човек долу, който бе избил толкова невинни младежи, воден единствено от своите зли чувства, и който аз трябваше да приема сега като свой съпруг. „Не, промълвих, при него не мога!“ Евриклея ме погледна с неизразима жалост в очите. „И той е един нещастник, дъще! — рече. — Което направи, направи го в пиянство от ревност, злоба и ожесточение. Но той ще отрезвее и ще има да се кае…“ „Каква полза? — отвърнах. — Това нечовешко клане погубва всички ни. Кръвта на женихите ще падне върху нашите глави. Той изби тях, а деянието му ще унищожи него, мене, а може би и Телемах. Ще обезсмисли всички усилия на нашия живот, всичко, което сме постигнали, за което сме се борили и страдали.“ Евриклея изглеждаше съкрушена. „От мъжете можеш да очакваш всяко зверство — рече. — То им е в кръвта! Но и Одисей, откак тръгна за Троя, е преследван сякаш от зла съдба. Всички се върнаха, само той се губи по света цели девет години. И сега, когато най-после щяхте да заживеете в мир и радост, стана това чудо!“ „Нито аз ще му го простя някога, нито той на мене… — пошепнах. — А и хората няма да ни го простят!“ „Ти все пак иди при него — продължи да ме уговаря старицата. — Той е сам долу със своето деяние. Вашият живот е свързан в едно. Ако Одисей си беше дошъл навреме, той нямаше да завари женихи в дома си, но пък клането стана заради тебе…“ Порази ме верността на тази мисъл. Додето замъгленият ми ум се мъчеше да я обхване от всички страни, в стаята влезе Акторида, по-бледа от всякога, но владееща се напълно. „Господарке, господарят поръча да слезеш долу!“ — рече тя с обикновения си спокоен тон, сякаш нищо не се беше случило. И аз разбрах, че трябва да сляза и че ще сляза, независимо от това дали обичам или мразя Одисей, дали изпитвам към него ужас или презрение. Животът продължаваше, той бе прибавил само още една неразрушима брънка към веригата, която ни свързваше. Нашите две съществувания бяха окончателно слети и дори всеки от нас да избягаше накрай света, той щеше да отнесе със себе си отговорността си пред другия. И това бе не по-малко страшно от всичко останало, защото сега виждах по-ясно от всякога какво представлява Одисей и откривах не само различията на нашите характери, но и различната степен на нашата вътрешна зрялост. Той се намираше на едно стъпало по-ниско от мене, когато човек още не е осъзнал, че човешкото в него го задължава да служи винаги на хармонията, не на хаоса, че неговото задължение е да гради, не да руши и че доброто и опрощението струват повече от злото и отмъщението. Трябваше следователно да поема отново борбата с Одисей, за да му разкрия чрез собственото си държане неосъзнатата още от него истина. В този миг чувствах с цялото си изтерзано същество, че никой няма право да презира дори престъпника, щом живее в една човешка общност с него, и че онзи, който е излязъл, макар и с една крачка по-напред от другите, е длъжен непрекъснато да извлича и тях след себе си, иначе неговият напредък е безсмислен.

Изправих се напълно подчинена на своята съдба. Акторида искаше да ме причеше, но аз й махнах отрицателно с ръка. И тръгнах така, както бях, с разпуснати и разрошени коси и измачкания хитон върху себе си. А тя пое отново от ръцете на Евриклея запалената борина, с която бе дошла, и мина напред, за да ми свети. Пристъпях бавно. Не бързах да стигна до Одисей, а усещах, че и силите ми изменят. Краката ми трепереха, а главата ми шумеше, тъмни кълба плуваха пред очите ми. Пламъкът на борината хвърляше червени отражения върху излъскания под и мене ми се струваше, че това са кървави петна, по които сандалите ми лепнат и се плъзгат. Ужасът витаеше около мене, натрапваше ми страховити видения. Акторида, която също се плашеше, макар да се показваше спокойна, ми каза, за да окуражи мене, а може би и себе си: „Не се безпокой, господарке, труповете са отдавна пренесени под навеса за коли. Целият дворец е почистен и никъде няма капка кръв. Дори опушихме залата със сяра, а след това и с благовония. Не усещаш ли миризмата?“. Тези прости обяснения, вместо да уталожат духа ми, ме хвърлиха направо в паника. Видях нещата живи и ми се прииска да избягам, да се махна завинаги от това злощастно място. Ала връзките, които ме свързваха с двореца и острова, бяха неразкъсваеми. Тук бе преминал целият ми живот, тук беше синът ми… Но и къде щях да отида? Дори и да се върнех в Спарта, дори и да избягах на края на света, нямаше ли страшното деяние, чиято пряка причина бях аз, да ме следва навсякъде? „Може би само като мина през Лета ще забравя, си помислих, а дотогава забрава няма и не може да има…“ Най-после слязохме долу и аз се спрях, защото не смеех да насоча крачките си към голямата зала. „Насам, господарке — рече съобразителната Акторида. — Господарят е в малката зала.“ Той се намираше действително там. Седеше в кресло пред огнището, в което не гореше огън, и чакаше, осветен оскъдно от един димящ факел. Бе сам и не приличаше на победител. Плещите му се бяха огънали така, сякаш върху тях тегнеше цялата земя, погледът му бе сведен надолу и лицето му изразяваше някакво мрачно недоумение. При звука на моите стъпки трепна, но не избърза да вдигне глава. Когато обаче се реши да го стори, очите му се заковаха в мене, сигурен признак, че се вълнува силно. Той явно очакваше моята присъда и се боеше от нея. Усетих това и окончателно се вцепених. Неспособна да направя нито крачка повече към него, аз се спрях на разстояние, напипах някакво кресло с ръка и седнах там, в сянката на стената. Така останах известно време, подобна на бездушно изваяние. Ако гледах някъде, то беше навътре в себе си. Виждах отражението на Медуза в собствения си дух както в огледало, един хаос, който напразно се мъчех да овладея. Чувства и мисли, които се изключваха взаимно… Минало, настояще и бъдеще преплетени в един възел, който никой и нищо не можеше да развърже… А Одисей чакаше вледенен, отрезвял. Евриклея бе права. Той е бил като пиян тогава, несъзнаващ добре какво прави, престанал да бъде господар на себе си. Почувствах опомнянето и стъписването му пред това, което бе извършил, и разбрах повече по нагон, отколкото чрез разума си, че е настъпил най-после и моят час, решителният миг на борбата ми с него. Той бе останал без собствени устои. Сега бе времето да го изтегля след себе си! Но самата аз бях толкова объркана… Накрая Одисей не издържа и се размърда в креслото си. Като че ли искаше да стане и дойде при мене. Но не го направи, а предпочете да ми заговори. Гласът му бе колеблив и несвой, по-глух от когато и да било. Едва разбирах какво ми казва. Думите бяха обикновени, ала зад тях се чувстваше едно огромно вътрешно напрежение и мъчителната треска на чувствата, породена от несигурността и отчаянието. „Както виждаш, аз се върнах, Пенелопе… Няма ли да ме приветстваш след толкова години раздяла? Не съм ли все пак твой съпруг?!“ Той се опита да се усмихне. Събрах всичките си душевни сили и като го погледнах твърдо и открито, право в лицето, казах ясно: „Не зная кой си ти, страннико! Но научих за твоето престъпно деяние, тука, в този дом, и мисля, че заслужаваш не приветствие, а наказание за него“. Очите на Одисей се разшириха, изпъкнаха до пръсване и погледът му изрази последователно най-напред изненада и объркване, после припламване на гняв и накрая настойчив зов за пощада. Очаквах, че той ще започне да обвинява мене или че ще се опита да оправдае себе си, но той не рече нищо. Скочи, грабна факела и като дойде при мене, разкри коляното си с белега. „Ето, виж! — каза. — Това е белегът, по който всеки би ме познал!“ Може би се надяваше, че видът на този някога жестоко разкъсан крак и на старата рана, която навремето едва не му бе струвала живота, ще ме трогне, а окончателното припознаване ще му върне властта над мене. Но аз не се трогнах, а си представих веднага раните, които самият той бе нанесъл преди няколко часа, убийствените удари, отнели живота на няколко десетки млади хора, в разцвета на силите им, и разбрах, че трябва да следвам непоколебимо целта си. Този път отклоних лицето си от Одисей, но се помъчих гласът ми да звучи все така ясно. „Не по белега на плътта бих искала да позная аз в тебе Одисей, рекох, а по делата, рожби на духа. Някога ти беше против войната и направи всичко възможно, за да я осуетиш. Мразеше разрушението и унищожението и искаше да предпазиш своя народ от тяхното зло. А сега извърши нещо, което малцина биха се решили да направят дори на война. Посегна на хора, невъоръжени, далече от всяка смъртна вина, само за да удовлетвориш злото в себе си. Въвлече и сина си, този неопетнен още с нищо момък, в твоята малка и страшна разправа. Утре Итака ще бъде почернена. Мрак се спусна над дванадесет нейни знатни семейства и той ще се разпростре скоро върху целия остров. И само тука ли ще бъде така? Между женихите имаше петдесет и двама младежи от Делихий и още толкова от Сама и Закинт. Кефалийският край ще бъде поразен като от мор. А стореното зло, рано или късно, ще се върне обратно и ще се стовари върху ни. Този огън, който гори сега по толкова къщи, ще изпепели и нас! Сто и осемнадесет могъщи, знатни семейства ще станат наши врагове. Смъртта на техните синове ще се превърне в един нескончаем повод за вражда и кръвно отмъщение, във вечна заплаха за нашия остров. Да не говорим за пораженията, нанесени на душите и умовете на хората, на техните човешки чувства! И ти искаш във всичко това да позная някогашния Одисей! Не само аз, но и никой от твоите поданици не ще познае в тебе предишния цар на Итака. За тях ти ще бъдеш вече само един тиранин, за когото ще говорят с омраза и възмущение…“ Жестоките ми думи предизвикаха в Одисей неочакван отпор и сякаш върнаха почвата под краката му. „Нека говорят! — каза със злоба и предизвикателство в гласа. — Сега ще говорят! А защо не прогониха женихите от двореца навреме? Телемах ги молил за помощ, но те останали безучастни пред бедата му!“ „Ти трябваше да поискаш помощта им! Защо не се разкри пред твоите поданици, а се промъкна като измамник в собствения си дом?“ „Защото не вярвам на хората!“ — рече мрачно Одисеи. И това беше истина. Той не вярваше дори на мене. „А може би, ако се беше разкрил пред момците, те щяха да се засрамят и да си отидат!“ „Нямаше да си отидат! — отвърна Одисей. — Щяха просто да ме убият!“ „Можеше да ги прогониш! — рекох. — Щом успя да ги избиеш, значи би могъл и да ги прогониш!“ Одисей ме погледна. „Виж, това не можех — каза. — Не можех, защото бях заслепен от ревност, омраза и озлобление. И ти само засилваше тези ми чувства с държането си. Сякаш правеше всичко нарочно, за да ме влудиш съвсем.“

И това бе също истина. Но знаех ли аз накъде ще избие неговата лудост, можех ли да предвидя този фатален край? Нима самата аз не бях влудена от моя глад? Одисей стана и направи няколко крачки по залата, но не се реши да дойде при мене. Спря се, погледна ме с горчива усмивка и продължи: „Не мисли, че аз не съзнавам какво съм извършил. Опомних се още щом треската на стълкновението мина. Но стореното е непоправимо! Остава ни само да приемем последиците с достойнство. Права си, че разрушението се обръща винаги срещу разрушителя. През деветях години война успях да се уверя напълно в това. Но аз видях и широкия свят, където няма ни човешки, ни божески закони, наблюдавах разрушението на всяка крачка около себе си и разбрах, че то е скрито в самата същина на живота. Така е! Днес ти ще унищожиш, утре тебе ще унищожат! Друг начин няма…“. Слушах Одисей смаяна. Ето как приемаше той нещата! Ето как моите думи затвърдяваха неговото виждане, вместо да го оборят! Отдавна знаех, че всеки приема действителността съобразно със своята вътрешна насоченост, но тази невъзможност да накараш човека да види света с други очи, по друг начин, ме порази. Изведнъж си дадох сметка, че съм безсилна да променя съзнанието на Одисей и че опитът ми да използвам за това избиването на женихите е пропаднал. Обхвана ме отчаяние, чувство за безнадеждност и безсмислие и като закрих очите си с ръце, аз се разридах, застенах с такива горки вопли, сякаш бях видяла пред себе си края на всеки живот, окончателната и безвъзвратна победа на смъртта. Забравих за Одисей, мислех само, че светът ще бъде винаги във властта на двете начала и че човешкият разум може само да освети, но не и да промени картината, нещо само по себе си безсмислено. От непоносимата углъбеност в преживяването ми ме изкара докосването на Одисей. Той се бе приближил най-сетне до мене и бе поставил леко ръка на рамото ми. „Упокой се, Пенелопе — чух аз гласа му. — И това ще мине. Всичко минава и отминава…“ Неволно се дръпнах от него и продължих да ридая. Тогава Одисей ме хвана доста грубо за раменете и ме разтърси. „Слушай! Престани да събираш робите и слугите на дома! — изсъска в лицето ми. — Сега трябва да сме единни, дори и да се мразим помежду си. Не е време за плач и съкрушение!“ Погледнах го с ненавист. В този миг го мразех така, както не бях мразила никога и никого. „Ти сам трябваше да покажеш това благоразумие, което искаш сега от мене, преди да извършиш кървавото си деяние!“ — рекох. Одисей ме загледа с вторачен поглед, задиша тежко, но се овладя. „Разбери — каза вече по-меко. — Не можех другояче. Ти не знаеш откъде идвам. Живях пет години сред океана, на малък остров, населен с диви хора. Бях като жив погребан. Бях и си останах чужденец за тези жалки люде, които живеят като животните, само с насъщните си нужди! В самотата си почувствах стойността на другарството и още повече на приятелството между хората. Закопнях за тебе. Ти беше сякаш олицетворение на истинския живот, при който човек живее еднакво чрез себе си и чрез другите. Не зная защо. Винаги съм се стремял към сигурност, затова навремето спрях избора си на тебе. Чувствах, че ти си човек, на който може да се разчита напълно. Но после започнах да се плаша от любовта ти. По природа отричам всеотдайността, не само защото ми е чужда, но и защото виждам в нея заплаха за собствената си независимост. Любов като твоята задължава безкрайно и аз се страхувах, че в края на краищата тя ще ме подчини на тебе напълно. Така и стана. Ето, виж ме, през времето и пространството аз се подчиних и дойдох, върнах се в Итака, след почти двадесет годишно отсъствие…“

Бях престанала да плача и слушах Одисей. Значи аз все пак го бях победила, макар и не така, както бих искала, самата откровеност на признанието, толкова неприсъща някога на Одисей, бе най-доброто доказателство за това. „Ти не знаеш какво представляваше завръщането ми — продължи Одисей. — Бях сам, както ти казах, на онзи остров, без кораб и без другари. Знаех само в каква посока се намира Гърция, но не и на какво разстояние. Цяла лудост бе да тръгна, разбирах го добре и въпреки това тръгнах. Построих си сал, снабдих се с колкото можех по-големи запаси от вода и храна и поех слепешката на изток. Най-много се плашех от това да не би пътуването ми да продължи твърде дълго и да остана без вода. Страхувах се и от бури. Мъчеше ме също съмнението дали ще мога да улуча протока, който свързва океана с морето, край чиито брегове се намира Гърция. Осемнадесет дни се носих по водите сам, почти без да спя, терзан от съмнения и страхове. На деветнадесетия, тъкмо когато бях забелязал пред себе си очертанията на планински бряг, напомнящ гръцките острови, в морето се надигна свирепа буря. Салът ми бе обърнат, а аз самият изхвърлен сред вълните. Отново се добрах до него и продължих да плавам върху обърнатия сал. Но тогава нова вълна го разби на късове. Хванах се за една греда. Така морето си игра с мене две денонощия. Ту ме доближаваше до скалистия остров, ту ме отдалечаваше от него. Изтощен до смърт, непрекъснато се люшках между отчаянието и надеждата. Най-после една по-силна вълна ме отскубна и от гредата и аз се принудих да плувам. С последни сили се насочих към брега. Но той бе скалист и отвесен. Невъзможно бе да изляза на него. По-скоро имаше опасност някоя вълна да разбие главата ми в скалите. Тогава не зная как ми дойде на ум да заплувам покрай брега. Помислих си, че от планините винаги изтичат потоци, които се вливат в морето. Действително скоро открих устието на някаква рекичка и се вмъкнах в него. Излязох на брега гол, както ме е майка родила, и припаднах. Сам се свестих и се завлякох под две маслини, където, заровен в шумата, съм спал цяло денонощие. Намериха ме добри хора, дъщерята на тамошния цар Алкиной. Той властва над феаките и с техен кораб ме изпрати до тук. През тези дни непрекъснато спах, заспивах така, както седях, от умора и изтощение. Заспал ме свалили и моряците на Алкиной върху итакийския бряг. Събудих се сред гъста мъгла и отначало не можах да позная мястото. Обхвана ме тревога, да не би да са ме оставили на друг остров. Но скоро открих пещерата на нимфите, разбрах, че съм в Итака, и като коленичих, целунах земята, която така малко очаквах отново да видя. Бях нетърпелив час по-скоро да те срещна, но изпитвах и страх. Не мислех, че си ми изменила през тези години, дори и не това, че си се омъжила. Плашех се, да не би да си умряла. После, когато дойдох в двореца и те видях толкова различна от онази Пенелопа, която познавах, с такова съзнание на своята женска и човешка стойност, когато видях и живота тук, толкова различен от живота, който бях водил през последните девет години, и твоите женихи, всички в разцвета на младостта и хубостта си, изтънчени гърци, чиито слуги дори живееха по-човешки от мене, аз се почувствах чужд на всичко това, излишен, безкрайно отдалечен от тебе. Оттам дойде озлоблението, ревността и настървението за кръв и разплата…“

Би трябвало да се чувствам поне отчасти удовлетворена от признанията на Одисей, но аз изпитвах само тягост и мъка пред съзнанието за неотвратимостта на човешките съдбини. „Защо не си дойде веднага след свършването на войната, както направиха всички?“ — го запитах, макар и да разбирах безсмислието на своя въпрос. Одисей не ми отговори веднага. Помисли, а след това каза: „Как да ти обясня?! Намеси се съдбата, но моят дух откликна с готовност на нейната намеса. Бяхме връхлетени от буря и тя ни носи много дни на запад, все по-далече и по-далече от бреговете на Гърция. През тези дни се намирах в особено душевно състояние. Естествено, мъчно ми беше за вас и родният остров ми беше мил, но в същото време не можех да си представя как ще се върна към мирното ежедневие, към еднообразното, безлично съществуване на дребен гръцки владетел. Бях свикнал на друг живот, пълен с необикновени и неочаквани неща, с опасности и напрежение, а най-вече с героизъм. Героизмът е едно освобождение на човека от самия него и който го е вкусил веднъж, не може да се помири лесно със загубата му. Затова се оставях безгрижно на бурята и на случая. Той ни доведе до някакъв проток, а после, после вече всичко тръгна някак от само себе си. През протока ние преминахме в океана и нашите кораби сред онези исполински вълни се оказаха жалки като орехови черупки. Не можехме да ги управляваме и трябваше тепърва да се учим на това. Като че ли бяхме попаднали в нечии мощни, макар и невидими ръце, които правеха с нас каквото искат. Но това бе един нов, героичен живот, който ме увличаше дори повече от войната. А когато стигнахме до първия бряг и аз видях растенията и животните там и най-вече хората, така подобни и така различни от нас, в мене се роди благородното любопитство на откривателя, което скоро завладя напълно духа ми. И ние плавахме на юг и после на север и още по на север, чак до царството на Аид, където не се вижда нито зелено стръкче, нито разцъфнал цвят и всичко е покрито с лед и сняг. Видяхме неща, които още никой друг не е видял, и аз научих за света може би повече, отколкото знае и най-добрият финикийски наварх. Тогава дойде новата буря, която разби и последния ни кораб. Другарите ми загинаха, а аз бях изхвърлен на малък остров, зареян сред безкрайността на океана. Някой ден ще ти разправя всичко това. А сега… нека отидем и починем след този страшен ден…“. И Одисей се усмихна, за мое удивление, с лека, едва доловима усмивка, израз на надигналото се в него мъжко чувство.

Богове! Колко жизнен беше този човек, как естествено приемаше той нещата и как животът, с цялата своя сложност, изглеждаше край него прост и ясен! Безсилна да се справя сама с хаоса в себе си, аз усещах как се залавям неволно за тази жизненост като за единствено средство за спасение. Щом умът и волята ми не можеха да ме поведат във вярна посока, не беше ли най-добре да се оставя на живота, той да ме води? Да се подчиня на духа на Одисей, който въпреки своята двустранност или именно поради нея, ми се струваше сега по-силен от моя, по-издръжлив и непреклонен в бедите, а може би и по-мъдър…

Все пак не беше лесно да тръгна заедно с Одисей към нашата някогашна спалня. Имах чувството, че подът се люлее под нозете ни и че домът може всеки миг да рухне върху нас. Премаляла, едва се добрах до разкошното легло от маслина, моето младежко хрумване, на което някога се бяхме толкова радвали. Полегнах на края му, така както бях облечена, а Одисей се съблече и се изпъна с цял ръст върху него. Известно време и двамата останахме неподвижни и мълчаливи. Аз се мъчех по дирите на спомена да открия нов път към тялото и душата на Одисеи. Но това съвсем не ми се удаваше. Накъдето и да се обърнех, навсякъде се натъквах на трупове, по един или на грамади, купища млади тела, безжалостно прободени или насечени, покрити със запечена кръв, застинали в предсмъртни гърчове. Виждах и призраци, които ме вледеняваха. Безплътните, но грозни видения на пренебрежението, жестокостта, оскърбленията и униженията, които бях понесла от Одисей. От миг на миг се вцепенявах. Нямаше като че ли сила, която да ме тласне към близост с Одисей… Но наистина ли нямаше?! Той лежеше, без да мърда и продължаваше да мълчи. Но в тази негова неподвижност имаше нещо действено, някаква мощна струя, която течеше неудържимо към мене. Това бе желанието, нуждата да ме обладава, необходимостта от самозабрава. Едно замайващо течение, което ме откъсваше силом от моята самотност и ме понасяше редом с Одисей… Накъде? Към тъмната бездна, която ни всмукваше подобно на водовъртеж и ни теглеше все по-надолу и по-надолу, към началните сили на битието и глъбините на живота, където разсъдък мълчи и дух чезне. Изведнъж Одисей се обърна рязко, привлече ме почти грубо, полуобърна ме към себе си и зашепна задъхано в лицето ми: „Махни най-после тези дрехи, Пенелопе, не се намираме на градската стъгда…“. И аз не усетих как свалих дрехата си и как бедрата ми се разтвориха сякаш сами, за да приемат Одисей. А след това дойде шеметът на задоволяването, смерчът, който се върти в мрака и сипе блестящи искри, шумящите приливи и отливи на кръвта-океан. Съвестта ми бе заличена с един удар, всяка мисъл в мен изчезна, остана само алчната радост на насищаща се плът. Опомних се стенеща, захапала гръдта на Одисей. Чух го как се смее тихичко, с младежки, бълбукащ смях над ухото ми, чух и дълбоката му въздишка на облекчение, когато се простря отново по гръб до мене. Кръвта ни все още шумеше и телата ни се вълнуваха трескави от току-що преживяното освобождение, тази краткотрайна независимост на човека от съзнанието и неговите изисквания. Мигове, които ми се сториха вечност… По едно време Одисей се надигна, сведе чело над рамото ми и промълви: „И все пак, Пенелопе“ — но не можа да довърши речта си, главата му клюмна върху гърдите ми и той заспа, като човек смъртно изморен, когото сънят грабва мигновено. А аз останах будна. Как можех да спя, когато се чувствах като току-що пробудена от дълбок и продължителен сън? Бях като Кора, която се отърсва от смъртното вцепенение. Сетивата ми, придобили изведнъж необичайна свежест и бистрота, ме връщаха към времето на моята младост. Но може би аз бях все още млада и тези усещания бяха естествени за мене. Струваше ми се, че до този миг бях живяла и се движила в мъгла. Бях долавяла само смъртни очертания там, където блестяха багри и струеше светлина. Години наред… Така бях забравила колко прекрасен е светът, колко хубав е животът и колко радостно може да бъде чувството, че живееш. Въпреки всичко… Въпреки труповете там долу, на двора, въпреки смъртта, която бе вилняла в този дом и тържествувала над духа ми. Откъде бе дошла промяната, това неочаквано превръщение?! Дали от близостта ми с Одисей? От намесата на грубата, винаги отхвърляна от мене Афродита, богинята на сляпата телесна нужда, на стръвната Астарта, чиято душа е душа на животно!? Бях се смъкнала до най-низшите същества, до тинята на живота, за да се извися сега… До къде? До ясното и чисто, незамъглено от нищо човешко чувство, до съвършеното телесно и душевно равновесие, до пълнотата на съществуването. Величав покой ме обгръщаше от всички страни. Съзвучие на гласовете, божествено омиротворение… Дали това не бе образът на бога, който ми се разкриваше там, където най-малко очаквах да го видя? Силата на сътворението, която бе преминала през мене като мълния и бе вляла нов живот в духа ми? Никога не се бях чувствала така обособена в себе си и заедно с това така приобщена към битието, отъждествена със света. Аз бях аз и едновременно всичко, което ме заобикаляше. Бях и нощта навън, с нейното тихо сияние и блесналата на изток зорница, лъчезарна като очите на влюбена богиня, и предутриникът, който галеше листата на лавровите рози в градината, и чайката, безшумно носеща се под звездите като бленуваща душа. А труповете под навеса? Те съществуваха и щяха да съществуват. Нов този час на равновесие разрушението ми се струваше като брат близнак на градежа и смъртта като последно и върховно осъществяване на живота. С такива мисли съм заспала неусетно.