Севда Костова
Пенелопеида (10)

Есента изсипваше над земята последните си дарове с омалели от щедрост длани. Хората беряха маслините. Гроздовият сок се превръщаше във вино, кипеше, обладан от божественото превръщение, поемаше силата на своя бог. А той самият, великият Дионис, остарял в наслади и мъки от пролетта до есента, скиташе пийнал из селищата, навестяваше пустеещите лозя или се обаждаше от притихналите гори с любовния зов на елена мъжкар.

Това бе времето, когато подвластните на Итака земи изпращаха на царското семейство своите дарове. По морето пристигаха цели кервани от кораби и лодки, натоварени с всичко, което населението на тези земи произвеждаше. В такива дни в двореца имаше празник, а и самият град празнуваше, защото заедно с корабите в Итака пристигаха и много приятели и роднини на итакийските граждани, които трябваше да бъдат посрещнати и изпратени по закона на доброто гостоприемство. Тази година есента се случи рядко хубава, без бури в морето и затова всички подчинени на Итака земи изпратиха навреме своите дарове. Само остров Дулихий закъсняваше. И това се случваше за пръв път, тъй като властникът на острова, почтеният Низ, бе човек, който изпълняваше съвестно своите задължения. Одисей го бе назначил на длъжността царски наместник и той се бе задържал на тази длъжност през всичкото време на войната и отсъствието на Одисей. И това не беше случайно. Твърде слаб и чувствителен, за да може да бъде добър войн, Низ бе незаменим управник. Той умееше да направи така, че и народът да го обича, и знатните да го тачат, и царското семейство да му засвидетелства доверие и уважение. Под неговото управление остров Дулихий процъфтяваше непрекъснато, населението му растеше, хората богатееха. И даровете на острова ставаха все по-многобройни. Особено след като войната завърши и започна всеобщото замогване. Низ идваше рядко в двореца. Той си гледаше работата и при мене се явяваше само при нужда, за да поиска някой съвет или да получи някоя заповед. Но придружаваше винаги кервана, който носеше даровете на управлявания от него остров. Тогава той обличаше дребното си тяло в пурпурен хитон, украсяваше слабото си, приведено рамо със златна фибула и забравил вечната си заетост и загриженост, разговаряше весело и любезно с всички. Низ бе женен за жена хубавица, с красиво, снажно тяло и привлекателно, винаги засмяно лице. Наричаше се Алкандра и носеше в жилите си смесената кръв на две прабаби чужденки: финикийка и фригийка. Низ бе успял да накара и нея да го обича и уважава въпреки хилавото му тяло и те живееха в радост и мир. И навярно щяха да живеят така до края на дните си, ако единият от синовете им, вече израснал момък, не бе умрял внезапно. Това бе покрусило цялото семейство и бе лишило за дълго Алкандра от нейната светла, радостна усмивка. Заедно с мъката по загубения бе дошъл и страхът за живите. Алкандра бе заживяла в постоянни тревоги за другите си двама сина. Особено за по-малкия, още юноша. Не бях виждала никога това момче. Знаех само, че се нарича Антином.

 

 

Керванът от остров Дулихий пристигна в една тиха и топла есенна утрин, когато слънцето се издигаше като златно око над сребърното, още сънено море, а бреговете на острова и хоризонтът тънеха в мъгла. Влагата беше толкова голяма, че от голите клони на дърветата падаха водни капки като дъжд и образуваха мокри кръгове под короните им. А Итака изглеждаше и същата, и несъщата, като жена, обвита с воал.

Бях току-що излязла от къпалния басейн и Акторида разтриваше тялото ми с благовонно масло, когато в стаята влезе Евринома и съобщи на един дъх: „Дулихийските кораби пристигнаха!“. Извърнах се изненадана и неволно запитах: „В един толкова ранен час ли?“ „Навярно са пътували нощем за по-голяма безопасност“ рече Евринома. „Низ е бил винаги предпазлив, а напоследък говорят, че взел да става и боязлив.“ Оказа се обаче, че предпазливостта на Низ имаше сериозно основание. Защото този път не той придружаваше дулихийските кораби, а неговият най-малък син Антином. Но аз открих това много по-късно, чак когато седнала в голямата зала на своето царско кресло, направих знак да влязат дулихийските гости. И тогава видях да застава на прага не познатата дребна фигура на Низ, а някакъв строен, съвсем непознат младеж. Може би от смущение момъкът остана за няколко мига неподвижен в блестящата медна рамка на вратата, а аз го гледах с изненада и недоумение, които бързо прерастваха във възхищение. Той беше като красиво видение, което очарова очите и духа. Бе свеж като пролетен стрък и хубав като цвете. Но онова, което ми направи особено впечатление, беше изразът на лицето му. То лееше потоци светлина, все едно че слънцето светеше през него. Не бях виждала друго такова лице. И си помислих зашеметена от неговата лъчезарност: „Богове! Дали това не е самият бог Аполон, взел образа на смъртен!“. Една допълнителна подробност идваше сякаш да подкрепи моята мисъл: младежът държеше в ръцете си лира, изящно изработен инструмент от костенуркова черупка. Започнах да се питам дали пък не сънувам. Но тогава видях момъкът да пристъпва през прага, а зад него да се мяркат някои знатни дулихийски мъже, които познавах добре. Така видението се превърна в действителност, ала това бе действителност, която продължаваше да носи в себе си очарованието на видението. Навярно затова ми изглеждаше толкова прекрасна. Не свалях очите си от младежа, а и той ме гледаше неотклонно. Изведнъж ми се стори, че между нас се протягат невидими, тайнствени нишки, които растат през залата, срещат се и се сплитат. И се почувствах свързана с младежа преди още да бях разменила с него една дума. Той бе син на Алкандра. Не беше трудно да я открия в лицето му. То имаше същите невинни, детски устни, същите високо извити вежди, същото широко, открито чело. Но през общите с майката черти у сина прозираше един по-висш дух. Което при Алкандра бе просто светлина и топлота, при него беше любов и истина. Цялото това младежко, мило лице дишаше някаква благородна вдъхновеност. Отново погледнах лирата в ръцете на младежа и си рекох: „По всичко личи, че е певец! И трябва да е потомък на Аполон… Да, той несъмнено е син на Алкандра, но в същото време е и син на светлината и небето, на огъня и ефира, а може би и на Ерос, великия преобразител, който превръща хаоса в хармония“. Имах чувството, че го познавам отдавна, много отдавна, много преди да се родя. Душата ми гореше в радостна треска. Но изневиделица ме нападна страх. Като че ли бездна се бе разтворила под нозете ми. Още следващия миг обаче бездната изчезна. Може би защото вече летях в нея и тя ми изглеждаше като светъл, безкраен простор. Какво ставаше с мене? Нима бях попаднала в сиянието на златните очи на Афродита? Нима това, което чувствах, бе дарът на нейната милост, случайна и неочаквана както винаги?

Продължавахме да се гледаме с младежа така, сякаш целият свят бе изчезнал и нищо друго не съществуваше, освен нас двамата. Тогава Телемах, който бе влязъл и застанал зад креслото ми, без да го усетя, се наведе над рамото ми и прошепна шеговито: „Да не би този певец да е ням, че така упорито мълчи?“. И за пръв път невинните думи на сина ми ме подразниха грубо, сториха ми се като нахално вмешателство, като муха, която кацва на цветето тъкмо тогава, когато се навеждаш над него, за да вдъхнеш аромата му. Но те ме опомниха. Видях, че залата е вече пълна с гости, Евриклея и Евримона ме поглеждат в очакване и като се усмихнах с приветлива усмивка, отправена сякаш към всички, казах на все още безмълвния пратеник: „Добре дошъл в Итака, млади Низеиде, и дано боговете благословят всеки час, който ще прекараш с нас!“. Той прекара само два дни в Итака и си замина на втория ден вечерта. Престоят му можеше да се измери с часове. Но тези часове бяха като че ли наистина благословени от боговете. Поне аз ги чувствах така. През цялото време бях обхваната от щастлива възбуда и душата ми преливаше от ведро безгрижие и безсмислена, но постоянно бликаща радост. Това бяха два пролетни дни в прегарящото лято на моята зрялост. Не можех да се позная. Станах такава, каквато бях при пристигането си в Итака. То бе едно връщане назад в самата мене, в изминалото безвъзвратно време. Не знаех на какво се надявах, но в мене имаше надежди. Не знаех в какво вярвах, но в мене се появи вяра. Не знаех кого обичам, но чувствах, че нося любовта в себе си. Разбирах, че това превръщение става по волята на Афродита, която съчетава в своята мощ всички животворящи начала, но нямаше в мене нито съмнения, нито страх. Цялата житейска смет, която затлачваше душата ми, бе отнесена сякаш от силен небесен вятър. И аз стоях отново пред дверите на живота, както някога и както някога го гледах с невинни, доверчиви очи. Защото там, между мене и живота, стоеше Антином и неговото присъствие преобразяваше старото, добре познато двойствено лице на света. Той ми приличаше в едно и също време на разлистващо се дърво и на златно слънце, на бистър хладен поток и на висок връх. Край него усещах онова опиянение, което изпитах веднъж, когато като дете се бях изкачила на Тайгет, високо горе, до самите заснежени върхове. В опиянението си постигах съвършенството. И то без каквито и да било усилия. Всичко, което вършех през тези дни, бе добро и всичко, което казвах, бе мъдро. Цялото ми същество излъчваше небивала красота. Бях вече разцъфнало цвете или зрял плод, с други думи, представлявах едно завършено и съвършено творение. Само веднъж словата ми пред Антином се оказаха не на място и ме поставиха в разногласие с него, но тъкмо в това разногласие аз открих по-добре стойността на младежа, та не съжалявах за тях. Говорехме за царските дела на остров Дулихий и всегдашното усърдие на Низ в тях. Антином смяташе, че двойният товар на родителската скръб и нарасналите задължения на властник бе причината Низ да се разболее. А аз си мислех, че ако не беше тази болест, навярно нямаше да видя Антином и макар и да жалех Низ за нещастието му, ликуващата ми душа благославяше болестта му.

Антином казваше: „Баща ми е честен мъж и е силно привързан към вашето семейство. Затова държи да бъде безупречен управник. Но дулихийците колкото по-имотни стават, толкова по-трудно се управляват. Алчността прави хората лоши.“ Без да се замисля, така както говорех и вършех всичко пред Антином, рекох: „Хората са достатъчно лоши и без алчността…“ Но веднага почувствах, че думите ми нарушиха досегашното съзвучие между мене и младежа. Не зная как го долових. Защото лицето на Антином си остана все така ведро и спокойно, очите все така лъчезарни и усмивката все така светла. Дори гласът му не бе променен, когато ме запита: „Така ли мислиш, царице? Наистина ли мислиш така? Не очаквах да чуя тъкмо от тебе подобни думи. Славата на твоето човеколюбие се носи по цяла Ахейя… Но на какво почива твоята любов към хората, щом си лишена от вяра в тях?“ Смутих се и речта ми остана безкрила. Словата на Антином ме объркаха. Той изглеждаше прав. Да му обясня недоверието си, като му разкрия своя житейски опит? Но имах ли правото да накърнявам неговата младежка вяра? Освен това, в този миг в самата мене имаше толкова много вяра, че чувствах изненада пред собствените си думи и бях готова да се усъмня в правотата на моето познание за човека. Антином остана също известно време безмълвен. После, без да сваля очите си от мене, прекара пръсти по струните на лирата и започна някаква мелодия, която растеше непрекъснато и се възземаше нагоре и все нагоре като птица, устремена към слънцето. Той изобщо бе пестелив на думи и както разбирах, отбягваше всеки спор, дори и тогава, когато можеше да докаже на другия правотата си. Може би защото имаше своята лира, чрез чийто сладостен глас успяваше да покори лесно човешките души, без да измени на хармонията. Той не свиреше като другите музиканти, които търсят винаги да станат средоточие на чуждото внимание. А някак между другото. Докато говореше или докато хората около него говореха. Така неговата музика се преплиташе с човешката реч, допълваше я и я разкриваше по-добре, прибавяйки към нея неизразимото, онова, което човешкият език е безсилен да каже. Случваше се обаче тя да бъде и в разнозвучие с водения разговор, весела при сериозните слова и тъжна при радостните. Ала на мен ми се струваше, че с тази привидна несъгласуваност Антином търсеше само да разкрие по-ясно образа на нещата, като ги допълни с тяхната противоположност. То беше един нагон на неговата душа на художник, едва ли още осъзнат. Защото Антином бе всъщност само едно голямо дете, което говореше прости и безизкуствени слова и се държеше простодушно и мило. Но така ли беше наистина? Заета през тези дни непрекъснато да го наблюдавам, аз в действителност само го поглъщах, без да го преценявам. Все пак бях забелязала как понякога съсредоточава погледа си в очите на хората с една необичайна, проникновена настойчивост, сякаш се гмуркаше като плувец в дълбочината на човешката душа със страстното желание да стигне до нейното дъно. Друг път зениците му се взираха унесено в някакви далечни, невидими за останалите хора пространства. И тогава той изглеждаше озарен от божествен дух, недостижим и още по-привлекателен, като звезда в недостъпното небе.

Антином дойде да се сбогува с мене при залез-слънце в малката зала. Дулихийците щяха да пътуват отново нощем. Очаквах заминаването му, въпреки това се изненадах, че часът на сбогуването ни е вече дошъл. Не изпитвах тъга от раздялата. Но почувствах желание да го видя пак. Той седеше пред мене в привечерния час с хубавото си открито лице и ласкави, сияещи очи и аз виждах през тях да ме гледа цялата му непорочна младост. Чистотата ме обгръщаше като утринна светлина. Богове, дали това, което ме привличаше с такава сила в Антином, не бе неговата чистота?! Не невинността на младостта, а именно чистотата, която се корени в природата на човека и затова надживява младостта му. Но аз нямах възможност да се задълбочавам и разсъждавам върху тези неща, защото желанието да видя отново Антином ме мамеше с надеждите за нови срещи. И умът ми бе зает единствено с мисълта, как да ги осъществя. Погледнах младежа. Той ми се усмихна както винаги. Това бе всегдашната му усмивка, с която приемаше всеки човешки поглед, отправен към него. Но този път в нея имаше и нещо, което се отнасяше само до мене, някакво стаено щастливо очакване. Насърчих се и му казах: „Зимата ще ни затвори за дълго по домовете. Но напролет, ако все още си спомняш за Итака, ела и ни посети отново. Мисля, че тук всички ще ти се радват.“ „Твоята покана е за мене заповед, царице — отвърна младежът веднага. — Но една заповед, която ме прави щастлив. Бъди уверена, че ще дойда, дори ако трябва да преплувам морето между Итака и Дулихий сам, без кораб и другари.“ Изведнъж усетих как думите на Антином поставиха и двама ни върху някаква несигурна, плъзгаща се почва. Но не се отдръпнах изплашена, както друг път. Напротив, сякаш душата ми се помами от тази колебливост и сама я затърси. А Антином продължи увлечен и искрен по юношески: „Единствената пречка за мене ще бъде волята на майка ми, но смятам, че ще успея да я преодолея.“ Тези думи ми напомниха за нещастието на Алкандра и за нейните постоянни тревоги. Спомних си и за моите тревоги, и за това, което бях преживяла преди няколко години, когато бурята изненада Телемах в морето. И рекох на Антином: „Разбирам майка ти! И ако се бях сетила навреме за нея, навярно нямаше и да те поканя. Всяка майка трепери за детето си, но твоята е като ударена от гръм смоковница. Изгорена е и все за огъня мисли и от него се плаши.“ Бях, разбира се, искрена. Но дълбоко в себе си усещах, че моите думи са не толкова защита на Алкандра, колкото предизвикателство към Антином. И той, изглежда, ги прие така, защото каза: „Само че аз не съм вече дете!“. Засмях се. „На колко си години?“ — запитах. Зададох въпроса си непринудено, сякаш между другото, но въпреки това успях да смутя с него Антином. Той остави за пръв път лирата си и като подпъхна длани под себе си от двете страни на креслото, за миг сведе златистите си мигли. Така той приличаше повече от всякога на дете. И гальовността на гласа му бе също детска, когато запита: „Може ли да не ги кажа?“ Разсмях се. „Страхуващ се да не минеш за стар ли?“ „Не — отвърна младежът колебливо. — Страх ме е да не ти се видя прекалено млад.“ Отново се намерихме върху люлеещ се пласт. Беше и несгодно, и мъчително, и в същото време така сладко да усещаш замая от люлеенето. И пак, както и при посрещането, ми се стори, че целият свят, освен нас двамата е изчезнал или че ние двамата сме целият свят. Но тогава в залата влезе Евринома. Тя носеше сребърен поднос, с две златни чаши, пълни с вино. Трябваше да пием с Антином прощална наздравица. Взех едната чаша от подноса и я протегнах на младежа. Той скочи веднага, пое я, но вместо да се върне на мястото си, приседна на едно столче за крака, което се намираше до моето кресло. Сега бе съвсем близо до мене и така отблизо продължаваше да ме гледа. Чувствах как израствам в този безкраен поглед. Защото очите на Антином говореха ясно, убедително и настойчиво, че аз съм чудо на света. Че съм връх на всичко прекрасно. Че моята мощ е неотразима. Че е достатъчна една моя дума и всички ценности на живота ще променят веднага стойността си. И аз приемах всичко това за истина. Понеже то беше неоспорима истина за Антином. В ума ми се мяркаше един странен въпрос. Питах се кога хората виждат най-истински. Когато гледат със собствените си очи, трезвите, но късогледи очи на смъртни? Или с всевиждащите, безпределни и безсмъртни очи на Афродита? Някои смятаха любовта за сляпа. Но не страдаха ли те самите от слепота на духа? Афродита даряваше човешкия поглед с божествено проникновение и това бе може би нейната най-голяма милост към смъртния човек. Какво виждаше Антином в този миг у мене? Творението… Осъществената хармония… Чудото… В мене той виждаше бога… Кой бог? Богът творец на Евридамант ли, който ме бе изтръгнал из хаоса? Или единният бог на Еванорид, който ме бе създал из мъртвото вещество? Нямаше значение. Аз бях творението, чрез което му се откриваше творецът. Мамещата го тайна. Бях едновременно цел и път. Път към загадката на битието. И той се стремеше към мене като към вечен живот. Изведнъж усетих в душата си всемогъща радост. Страшна радост, която поглъщаше цялото ми същество. Обхвана ме необичайна възбуда. Говорех и се смеех с някаква трескава веселост, неприсъща на нрава ми. Антином се владееше по-добре. Той изглеждаше спокоен. Само потрепващите златни къдри край бузите му показваха колко бързи и учестени са станали ударите на сърцето му.

Прекарах една необикновена нощ. Нито спях, нито бях будна. Спомени се носеха около мене и изпълваха с образи тъмнината. Долавях мимолетни погледи, леки въздишки, недоизречени слова. И всичко това, преминало през кръвта ми, се издигаше като радостна песен на сърцето ми. Дори не се питах какво означава тази песен. Толкова мощна, открита и красноречива беше тя. За пръв път не мислех за Одисей. По-скоро мислех, но като за човек чужд, далечен, с когото не бях вече свързана нито външно, нито вътрешно. Но на сутринта трябваше да открия със смесеното чувство на жалост и облекчение, че очарованието е изчезнало. А след няколко дни цялата преживелица с Антином взе да ми се струва като хубав сън и нищо повече. Остана само недоумението. Всичкият ми опит и досегашни мисли за любовта сега ми изглеждаха измамни. Нямаше съмнение, през тези два дни аз бях влюбена в Антином. И може би щях да се влюбя трайно в него, ако можех да го виждам всеки ден. Но защо тъкмо в него? Това бе въпросът, който непрекъснато си задавах. Антином съвсем не приличаше на Одисей, още по-малко на Евримах. Той беше най-близо по дух до Еванорид. Но Еванорид аз приемах с разума си, а Антином с чувствата. Защо? Дали защото Антином носеше като естествен дар онова, което Еванорид бе придобил до голяма степен чрез собствените си съзнателни усилия? Или защото откривах в Антином себе си? Своята непохабена младост, ненакърнените от нищо чувства на живота и градежа: вяра, любов, надежда. Всичко, което бях загубила, което животът ми беше отнел и което сега можех да получа отново чрез Антином? Или може би тук не съществуваше никакво обяснение и аз трябваше просто да приема, че любовта е такава загадка, каквато бе и единният бог на Еванорид. Тъй или иначе, моята толкова бързо и изневиделица появила се любов към Антином бе изчезнала заедно с него. Но странно! Някъде дълбоко в душата ми продължаваше да свети надеждата като капка живителна роса, пронизана от слънчев лъч.

 

 

Настъпи зима. Времето изстина и бури връхлитаха ден през ден острова. Морето приличаше на кипнал котел, сиво, покрито с бяла пяна, обвито в мъгли. От небето се лееше неспирен дъжд и бесен вятър носеше последните отбрулени листа, като ги въртеше из въздуха или ги пръскаше над пустите полета и мокрия, притихнал град. Хората седяха край огнищата и обсъждаха събитията, станали в Итака преди лошото време. Не бях взела никакво участие в тези събития, но мълвата преплиташе и моето име в тях.

Една знатна девойка бе направила опит да се удави в морето през един от последните хубави дни, предшестващи зимата. Бяха успели да я спасят, но случката не можа да остане скрита. Момичето пазеше упорито в тайна причината за своята отчаяна постъпка. Стайната робиня обаче се разбъбри при разпита и разкри всичко. Разбра се, че девойката била отдавна влюбена в Евримах. Той сам поддържал чувството й към себе си, като й давал надежди. Но от някое време поведението му рязко се променило. Девойката сякаш престанала да съществува за него. Като всеки млад човек, който за пръв път губи щастието, момичето се отчаяло. И решило да свърши със себе си. Повиках безсърдечния любовник в двореца. Не изпитвах ревност към него. Но с изненада открих, че все пак се дразня от присъствието на друга жена в живота му. Евримах пристигна като играеше, както и очаквах, на досаден и отегчен човек, жертва на чуждите приумици. В същото време обаче очите му гледаха гордо. Той като че ли искаше да каже: „Ето как жените ме обичат! Ето какво са готови да направят за мене!“. На моите въпроси отговори спокойно: „Отначало тя ми харесваше…“. „А после?“ — запитах аз. „После стана това, което става обикновено“ — рече Евримах с присъщата си груба и дръзка откровеност. — Престана да ми харесва. Тази мъжка безотговорност ме възмути. Усетих в себе си състрадание към момичето, което идваше от чувството за нашата обща женска съдба. „Щом знаеш, че увлеченията ти минават толкова бързо, би трябвало да бъдеш по-сдържан или поне по-човечен след това.“ Евримах не се смути от моята забележка. Напротив, сякаш се одързости още повече. Повеселя и горната му устна се повдигна, като разкри острите му зъби. Сви рамене. „Не ме обвинявай, царице — рече. — Човекът е зло същество и чуждите мъки му доставят радост. Нима и ти не си същата?“ Не очаквах от обвиняваща да се превърна в обвинена. И се смутих от този непредвиден обрат. Толкова повече, че в думите на Евримах имаше известна правда. И аз знаех това по-добре от всеки друг. Не беше ли той моя жертва? Замлъкнах объркана. А Евримах продължи, насърчен още повече от моето смущение: „Ако искаш да знаеш истината, царице, ти си причина за станалото. Ако не беше ти, навярно Ерифила щеше да бъде сега моя съпруга“. Това беше вече прекалено. Но аз не смеех да възроптая. Бях поразена и обезоръжена. Казах само: „Не ти вярвам“. „Аз и не очаквам да ми вярваш — отвърна Евримах. — Никой не вярва уличаваща го истина. Никой няма да позволи да бъде обвинен, без да се опита да отхвърли това обвинение. Под предлог, че аз те мамя, ти се мъчиш сега да измамиш себе си. Но вярваш ли или не, това, което ти казах, е самата истина.“ Богове всезрящи! Аз действително не знаех коя е истината. Но виждах съвсем ясно какво преследва Евримах като прехвърля отговорността за станалото върху мене. Той искаше да ме направи своя длъжница. Трябваше сама да се почувствам длъжница, а и другите да видят в мене длъжницата. Защото аз бях убедена, че Евримах казва на всички това, което бе казал на мене. Той познаваше човешката душа и знаеше, че словата му падат на благодатна почва. Колкото хората се мъчат да отхвърлят уличаващата самите тях истина, толкова с по-голяма охота приемат истината, която уличава другите.

Евримах очакваше гражданите на Итака да започнат да гледат на мене по начин, който беше изгоден за него. Но не, разбира се, и за мен. Споделих с Евриклея мислите и опасенията си. Тя ме изслуша много внимателно, после каза: „Всичко виждам, чедо, и всичко разбирам. Жив човек си. И животът в тебе иска своето, мъжът може да прави каквото си ще, защото боговете са го дарили с независим дух. А жената трябва винаги да държи сметка за онези, които я заобикалят. Тя има нужда от тяхната обич, вяра, почит. Жена, лишена от доверието на близките си, и царица, загубила уважението на поданиците си, са същества, достойни за окайване. Ти си играеш с огъня, но трябва да внимаваш“. „Не аз си играя с огъня, рекох, а той си играе с мене.“ „Тъкмо затова трябва още повече да внимаваш. Защото в тебе и покрай тебе бушуват сили, над които ти нямаш истинска власт.“ Умна беше Евриклея и идващата старост не бе помрачила с нищо яснотата на разума й. Но нейната мъдрост не можеше да ми помогне. Отново почувствах сянката на Мойрите, усетих я как пълзи застрашително към мене. Евриклея ме гледаше с изморени, помръкнали очи, благо, но и някак горестно. Може би и тя разбираше, че мъдростта й в случая е безполезна. Защото това, което животът раждаше, никога не беше случайно. Всяко явление бе рожба на други явления, брънка от една безконечна верига, на която не се виждаше нито началото, нито краят. И всяко явление бе живот със свой ход и свое развитие. Реката събираше водите си и течеше към морето. Дървото растеше, за да даде цвят и плод. И дали този плод щеше да бъде сладък или горчив, той все едно, трябваше да се появи.

Второто събитие, което занимаваше итакийските граждани през тези дни, бе някак смехотворно, но то ме плашеше не по-малко от нещастната случка с Ерифила. Защото, макар че не ме товареше със съмнителни дългове, то накърняваше достойнството ми.

Двама младежи се бяха спречкали на пазарната стъгда, невинно спречкване, което обаче скоро се бе превърнало в разгорещена разпра. Поводът бе незначителен, затова толкова по-силно впечатление правеше озлоблението на скаралите се. Като знаеха обаче, че и двамата момци се домогват отдавна до моята благосклонност, хората си обясняваха тяхната разпаленост с мъжкото им съперничество. Те се бяха нахвърлили един срещу друг с обнажени кинжали. И това именно бе смешното, понеже и двамата бяха дребни на ръст, слаби тялом и неспособни за истински бой. Гърците обичат смешните неща. Затова и итакийците се забавляваха от сърце със случката. Но аз бях разтревожена. Недопустимо е името на една царица да бъде замесено в улични разправии, пък макар и между знатни младежи.

Те се наричаха Пизандър и Антимедонт. Родени от здрави бащи и майки и отгледани в богати къщи, те кой знае защо бяха останали ниски, с ръст на тринадесетгодишни юноши. Освен това Антимедонт бе и болнав. Ала сякаш за да ги обезщети за скъперничеството на създателя им Кронион, бог Аполон ги бе надарил с големи и редки способности. Пизандър бе вдъхновен певец, който нямаше равен на себе си по цялото йонийско крайбрежие. А Антимедонт бе вещ като никой друг ахеец в сложното изкуство на писмеността. Той се славеше още като съчинител на приказки, в които чрез умелото изобразяване мира на животните се разкриваха човешките характери и отношения.

Почти не познавах семейството на Пизандър, защото то живееше от другата страна на гористия Нойон. Бях виждала само няколко пъти баща му в двореца и понякога срещах по улиците на града сестра му, омъжена в Итака, млада жена, хубавица, но известна като голяма сплетница. Видях Пизандър за пръв път на един празник на Аполон. Той стоеше сред жреците, защото сам бе жрец на чествания бог. Бе облечен с почти женско изящество и държеше главата си високо вдигната. Направи ми впечатление, че не откъсва погледа си от мене и че дори когато разговаряше с другите жреци, продължаваше да ме гледа. Очите му бяха синьо-зелени, пронизващи с цвета си, както е морето през студените и ясни зимни дни. Мисълта в тях блестеше като лед и волята като безпощаден меч. Необикновени очи! Но кой знае защо, те не ме привличаха. Бях им само благодарна. И ако ги поглеждах от време на време, то бе единствено, за да се уверя, че и те ме гледат. На пиршеството в чест на Аполон Фемий и другите певци накараха Пизандър да пее. И той запя пленителна песен, която накара присъстващите да занемеят задълго. В песента се говореше за потайната любов на Афродита и Арес, за измяната на богинята и отмъщението на законния й съпруг Хефест. Докато пееше, Пизандър изглеждаше така вдъхновен, че ниският му ръст вече не личеше. Той сякаш изведнъж израсна чрез духа си, навлизайки в един свят, който сам създаваше и на който бе неограничен властелин. Словата на песента му се редяха с такъв изключителен вкус, с такова тънко майсторство, че тяхното съвършенство ми се виждаше понякога нечовешко. По едно време Телемах стана от трапезата и като дойде до мене с щастливо и също вдъхновено лице, наведе се над ухото ми и пошепна: „Никога досега не съм чувал подобно нещо. Този певец е равен на бог!“. Той повтори същото и когато Пизандър свърши песента си. Възкликна възторжено пред цялото множество на пируващите: „Приятели, радвайте се и благославяйте часа на тази среща! Защото чухте певец, който е равен на бог!“. Хората му отговориха с радостни възгласи, а той се обърна да прегърне Пизандър. Сам певец, Телемах отлично разбираше стойността на току-що разкрилото се пред нас дарование и с присъщата си искреност и великодушие искаше да покаже пред всички възхитата си. Но Пизандър остана хладен. Той гледаше през Телемах и върху устните му блуждаеше усмивка, която явно не бе предназначена за никого от присъстващите. Той сякаш се усмихваше на себе си, доволен от себе си. А към нашите похвали се отнасяше с пренебрежение и като че ли с известен присмех. Почувствах се неприятно изненадана от държането му. Толкова повече, че не можех да го разбера. Да съчетая в представите си за певеца вдъхновеността на неговото песнопение с последвалата надменност и юношеско самооблъщение. Тогава си казах, че песните на Пизандър са вложени може би в устата му от бога и нямат нищо общо с неговия дух и нрав. Или че са плод на една друга негова душа, която живее скрита в глъбините на съществото му и която само Музите могат да изкарат на повърхността. Но и това не беше съвсем вярно. Защото след пира аз си припомних отново словата на цялата песен и този път открих в тях една тънка ирония, която ми се беше изплъзнала, докато слушах Пизандър да пее. Тази всемогъща Афродита, която постъпваше като измамница, непобедимият и неустрашим Арес, който се държеше като крадец, Хефест, измаменият съпруг, сам твърде коварен, груб и дребнав, и най-после великият всевиждащ Хелиос, който се забавляваше със собственото си издайничество, не бяха ли това все образи, в които се притаяваше присмехът на Пизандър към човека и неговата двойствена, несъвършена природа? С такива песни Пизандър едновременно принизяваше и ласкаеше хората. Итакийци бързо го оцениха. Те се смееха като олимпийски богове на неговите подигравки, облечени в одеянията на съвършени песни. Но му се и бояха. А аз се чудех на тези младежи, които влизаха в живота с готово познание за него. Имаше ли то стойност, след като не беше изстрадано? Можеше ли да бъде то за тях светлина в житейския път или беше само броня, която ги пазеше от живота?

Не желаех да разбера това чрез Пизандър. Младежът ме отблъскваше с надменността си. И аз не зная защо, но все ми се струваше, че той прилича по нещо твърде много на сестра си сплетницата. Може би по лишеното от всяко целомъдрие и сдържаност любопитство към живота на хората. Не обичах и Антимедонт. Впрочем, него никой не го обичаше. Отчасти за това бе причина едно старо настроение, насочено срещу баща му Мела ней. Този човек се бе старал винаги да спечели уважението на съгражданите си. Но бе постигнал тъкмо обратното, той беше сякаш изтъкан само от граждански добродетели. Ала прекалената добродетел е понякога по-лоша от порока. И Мела ней бе доказал това. От всички знатни мъже той единствен бе отворил вратите на дома си пред Агамемнон и го бе приел като гост тогава, когато безпощадният мъж бе дошъл в Итака да уличи Одисей в неговата добронамерена лъжа. Итакийци не можеха да му простят това. Царското семейство още по-малко. Постепенно лошите чувства на хората се прехвърлиха от Мела ней върху целия негов дом. Не бяха пощадени дори и децата му. Но навярно от трите деца на Мела ней Антимедонт бе този, който чувстваше най-дълбоко несправедливостта на това положение. Лишен от добро здраве още от детската си възраст, Антимедонт израсна болезнено чувствителен. По-късно дребният ръст и немощното тяло го направиха и мнителен. Засягаше се лесно и във всичко виждаше подигравката, обидата, оскърблението, отправени към него. Може би и той обичаше хората, но не можеше да не воюва с тях. Да не им отмъщава, като разкрива техните вътрешни недостатъци: жестокостта, недомислието, безчовечието, глупостта. Ако другите младежи се гордееха с произхода и богатството си, със силата и красотата си, Антимедонт бе горд единствено със своето правдолюбие. И както Пизандър се пазеше от света, като се затваряше в крепостта на своята надменност, така и Антимедонт нападаше света от твърдината на своята добродетел. Тя беше негова придобивка, защита и оръжие едновременно. Тя го издигаше в собствените му очи и го обезщетяваше както за несправедливостта на хората, така и за тази на съдбата. Даваше му правото да казва истината на другите. Атимедонт изобличаваше човека, защото искаше да го направи съвършен, според както сам казваше. Но понеже самите богове бяха несъвършени, неговите изисквания към смъртните хора изглеждаха смешни в очите на гърците. Те откриваха в тях признак на незрял ум или на вродено злосърдечие. Суровата язвителност пък на Антимедонт ги отвращаваше и плашеше, защото с търпимост е надарен гръцкият дух и крайностите не му са присъщи. Еванорид разправяше, че такива настървени ревнители за праведност били юдеите, народ далечен, съседен на финикийците, но доколкото бе известно, в жилите на Антимедонт не течеше юдейска кръв.

Телесно той също не беше привлекателен. Дребното му тяло завършваше с едра и некрасива глава. Лицето му бе дълго, с отметнато назад чело, лице повече азиатско, отколкото елинско. Вежди имаше дебели и черни. И също такива черни, остри и къдрави коси се спускаха до раменете му. Очите му имаха мекия цвят на ореха, но в сянката на гъстите мигли и вежди изглеждаха също черни. А когато произнасяше своите изобличителни речи или казваше злостните си закачки, светеха с някакъв мрачен блясък и приличаха на две застрашителни остриета. Устните му бяха тънки и здраво стиснати, носът — къс и леко чип. Така в лицето му се смесваха по странен начин пророкът и сатирът. А може би и духът на Атимедонт бе такъв и с тази строгост, която показваше към слабостите на хората, той искаше да обуздае преди всичко собствените си слабости. Когато го виждаше да порицава другите, изпълнен със злорадо тържество, Евримах обикновено казваше: „Добродетелта е тежко бреме за душата на Антимедонт. Но той не може да се отърве от нея. Затова гледа да натовари всички с този товар“. И беше може би прав. Викахме го в двореца рядко, по необходимост, когато трябваше да напишем някой договор, послание или царско решение по всички правила, за да го запазим в неговия най-точен смисъл. А гражданите го канеха редовно на пиршества и жертвоприношения заради приказките, пословиците и гатанките му, съчинени със сръчен и находчив ум и произнесени с подвижен и остър език. Още в юношеските си години Антимедонт показваше към мене не само уважение, но и някакво благочестиво преклонение. За него аз бях съвършената жена: добродетелна, честна и вярна. Той виждаше в мене своя въплътен идеал, собственото си утвърждаване. Далеч не така простодушен, Пизандър ме гледаше с очите на съмнението. Изглежда, той разбираше, че моята добродетел е рожба на любовта, не на разума. Но понеже изобщо малко вярваше в любовта, не можеше да повярва истински и в мене. Тъкмо това негово отношение обаче дразнеше страшно Атимедонт. Той го приемаше като лично оскърбление, което не можеше да му прости. Предпазлив с младежи като Евримах и пренебрежителен с такива като Еврином, той ставаше досадно заядлив край Пизандър. Може би защото виждаше в негово лице един равен съперник. Равен както в дарованието, така и в телесната слабост. Хладен и ироничен, Пизандър обикновено не му обръщаше внимание. Но навярно вечните предизвикателства на Антимедонт му бяха додеяли накрая и той бе загубил търпение. Така се бе стигнало до свадата, която ме унижаваше в собствените ми очи и ме принизяваше в очите на моите поданици. За пръв път итакийци говореха за мене не като за царица, а като за обикновена жена. Нравствената преграда между мене и тях бе съборена и аз се чувствах, както никога досега, разголена пред хората, уязвима и безпомощна. Смаяна се питах как бях стигнала дотук. Какво бях направила? За каква вина бях наказана? Но напразно търсех вината си. Дори и да имах такава, тя беше неволна. Отново мислех за предупрежденията на Евриклея, уместни и в същото време безсмислени. Защото нещата не бяха вече в моята власт. Душата ми не можеше да се спре в своя път и нищо не можеше да се върне назад. Времето бе минало и аз се бях променила неусетно в него. Променили се бяха и обстоятелствата около мене. Предишната Пенелопа я нямаше, нямаше го и предишния неин живот. Зимата стана люта. Над острова се тълпяха ден и нощ грамади от сиви, тежки облаци, закриваха побелелите върхове на Нойон и Нерит, спускаха се ниско до самото море. Вечер сипеше ситен, остър сняг като белезникав, блестящ прашец. В залите горяха денонощно огнищата и робите разнасяха непрекъснато по стаите мангали с жарава. Гражданите колеха белозъби свине, източваха новото вино, събираха се на пиршества до късно след полунощ.

Един ден по избистреното от студа море пристигна красив многовеслен кораб и спря на пристана при пещерата на нимфите. Свободни от работа, хората се стекоха веднага на брега, като обсъждаха по пътя оживено кого е довел корабът и за какво. Скоро из града се пръсна новината, че е пристигнал Антиной след година и половина непрекъснато отсъствие от Итака. А на другия ден Акторида, която неизвестно как научаваше начаса всичко, станало в града, ми каза през време на сутрешния ми тоалет: „Синът на Евпейт се завърнал. Уж вече завинаги! Донесъл много богатства и снощи празнувал завръщането си. Бил облечен като финикийски княз и канел всички минувачи да пометат пиршеството му. Събрал се сума народ и домът на Евпейт кънтял през цялата нощ от глъчка, песни, смях и свирни“. Зарадвах се заради Адреста, но усетих и някаква тревога в душата си. Присъствието на Антиной в Итака ми навяваше безпокойство.

 

 

Този път той дойде да се представи в двореца така, както подобава на мъж зрял, пазещ обичаите и желаещ да покаже почит към царския дом. Появи се облечен наистина като финикийски княз, цял в пурпур, злато и янтар. И ме затрупа с дарове, едни от други по-редки и по-скъпи. Имаше между тях и сидонски стъкленици, пълни с благовония от далечната земя Пунт, и шарени слънчобрани, които, разтворени, разцъфваха като цветя, и златни египетски украшения, покрити с многоцветен емайл, и ветрила от пустинната птица щраус и дори един прелестен съд за измиване на ръцете, направен от алабастър и представляващ лебед, който извива глава, за да погали с нея крилото си. Смути ме тази необикновена щедрост на Антиной, та се обърках и в първия миг не намерих думи, да му благодаря. Само го гледах удивена. Той бе разхубавял още повече, наедрял още и възмъжал напълно, откак не го бях виждала. Струваше ми се, че стои пред мене със самочувствието на бог и цар едновременно, и си помислих, че каквото и да му кажа, то няма да достигне до него, ако не е в съзвучие със собствените му мисли и настроение. Затова, щом се съвзех, благодарих му с цветисто многословие. Като смятах, че иска да ме смае с даровете си и да получи моята благодарност на царица, постарах се да го полаская, макар и без излишна излиятелност. И чак накрая го смъмрих леко за прекалената му щедрост. „Нужно е човек да спазва във всичко мярка — рекох. — Дарът, предназначен за една царица, не трябва да бъде под нейното достойнство. Но не бива и да го превишава.“ Очаквах, че Антиной ще възрази на словата ми, но то остана все така мълчалив, загледан в мене. Изведнъж разбрах, че той не отдава особено значение на думите ми, а само се радва на гласа и присъствието ми. Усетих глада на душата му и че в този миг той бе зает единствено с това да ме поглъща с всички свои сетива. Кръвта ми се развълнува неочаквано и аз отклоних погледа си от Антиной, за да не гледам тези очи, които ми приличаха на два тъмни, мамещи водовъртежа. Тогава го чух да казва: „Всичко зависи от мярката на човека, царице! Ако можех, аз бих изсипал в нозете ти планини от злато и скъпоценни камъни, хълмове от тамян и смирна, бих ти дал всички великолепия на Изтока и в добавка още слънцето, луната и звездите!“. Бях така изненадана от думите на Антиной, думи, които съвсем не очаквах да чуя от него, че неволно го погледнах. Сега очите му горяха. Той бе целият пламнал като бор в планината, досегнат от мълния. И гласът му се вълнуваше като придошъл поток, когато заговори отново: „Царице, рече, аз не умея да говоря с извъртания и всички тънки изкуства, които предрешават истината и я превръщат в гатанка за човека, ми са чужди. Аз съм моряк и морето ме е научило да бъда правдив. Пред стихията няма място за игри! Затова ще ти кажа открито това, което е в сърцето и ума ми. Царице, аз съвсем не познавах любовта. Бях като млад жребец, който препуска по всички посоки. Всяка жена ми изглеждаше хубавица. Аз я изпивах като чаша опияняващо вино и я забравях“. Той замълча и се усмихна на смутеното ми, изплашено лице. След това продължи: „Зная, че не е прилично мъж да говори така на жена. Но това е истината. Спомняш ли си нашата последна среща? Всичко започна оттогава. Промених се така, че сам не мога да се позная. А как стана това, не разбирам. Сега търся жените не за удоволствие, а от нужда. И ги мразя. Навярно ти си причината за това. Защото ти стоиш непрекъснато между мене и тях. Непрекъснато виждам очите ти в онази вечер и чувам думите ти. Вече ги разбирам. Зная, че паметта на човека може да бъде господар на душата му. Вярвай, случвало се е буря да разтърсва кораба, морето кипи, вода и въздух се сливат в едно, денят се превръща в непрогледна нощ. Кронион мята своите огнени стрели и другарите ми треперят от ужас. А аз виждам само твоя образ и само той ми изглежда истински, всичко друго ми е като на сън. Или пък морето се е кротнало, лекодиханен вятър носи кораба, другарите ми се смеят и шегуват, а на мене всичко, казано от тях, ми се струва глупаво и дори песента на кормчията не може да услади духа ми“.

Той замлъкна задъхан и щастлив. Сякаш бе изнесъл огромен товар по стръмна планина и се чувстваше най-после освободен. А аз бях така поразена, че стоях, като каменно изваяние, занемяла пред чутото. Досега никой не ми беше нравил такова горещо и страстно признание. За пръв път виждах любовта на една чужда душа, разкрита в нейната прекрасна и едновременно страшна голота, и тя ми изглеждаше така заслепяващо примамлива, така неотразимо привлекателна, щото не можех да си поема дъх пред това нечакано за мене видение. Чувствах се тъй, сякаш бях поставила ръката си върху сърцето на света и усещах как под пръстите ми бие и се вълнува кръвта на световния живот, кипяща и безпределна. То беше една победоносна песен, пред която всичко отстъпваше, в която всеки друг глас се загубваше и изчезваше. Богове! Изпратете ми по-скоро спасителния страх, защото само миг и аз ще бъда погълната от пеещата река-море и вече няма да бъда аз, а само една капка от нейните пламтящи струи. Но нима обичащото човешко сърце може да бъде прогонено като скитащо куче, което няма дом и стопанин?! Кое ми дава право да превърна една преливаща от щедрост душа в окаяна просякиня?! Да кажа: „Умри!“, на онова, което се стреми с всички сили към живот, което е самият живот? Допустимо ли е да сринеш човешкото и божието величие в праха и да посегнеш като убиец на живото тяло на любовта, за да запазиш собственото си спокойствие и независимост? Въпросите нахлуха като порой в душата ми, за да ме изтръгнат от почвата на моето досегашно съществуване, да ме изскубнат из корен и ме запратят някъде в неизвестността. Усетих огромната покоряваща мощ на любовта и наистина се изплаших. Но какво трябваше да направя? Ужасно беше да отблъсна любовта на Антиной, но не по-малко ужасно беше и да я приема. Каква връзка имаше тя с моето минало? С целия ми досегашен живот? Кой беше за мене Антиной? Какво общо имах аз с него? Така, поставена пред невъзможността да се справя с действителността, аз потърсих убежище в словата. „Защо ми говориш тези неща, Антиной?“ — запитах младежа. „Защо ти ги говоря ли? — ми отговори Антиной на въпроса с въпрос. — Как защо ти ги говоря?… Говоря ги, защото са истина. Защото се отнасят за тебе. Защото мисля, че те ще бъдат като семе в твоята душа, което ще даде плод… Иначе не бих се върнал в Итака, макар че би ми било трудно да живея, където и да е на друго място.“ „Да, но Одисей не е умрял — отвърнах. — А и аз не съм престанала да мисля за него. Той е погълнат от неизвестността, но не и от забравата.“

Сега Антиной се усмихна така, сякаш моите думи бяха детски брътвежи. „Какво значение има това, царице? — рече. — Да не би то да променя нещо в мене? Та нали аз и досега го знаех? Моята обич не се подчинява на нищо и на никого. Напразно се мъчиш да поставиш пред нея една пречка, която всъщност не е никаква преча. Сама кажи! Ако в полето избухне пожар, може ли оградата от тръни да спре огъня?“ Той беше безспорно прав! Прав беше и когато ми каза, че пред стихията всяка игра става безсмислена. Мощта на боговете налагаше на хората истинност и правдивост. А съдбата — смирение. Вече бях започнала да разбирам, че нейните неотменими пътища се определят не от капризите на Мойрите, а от онази всеобща зависимост и цялост на света, която изключваше случайността. Умът ми немееше пред тази величава картина, а сърцето ми се вълнуваше като от звуците на съвършена мелодия. И без сама да разбера как, изрекох слова, които може би не трябваше да изричам. „Ще стане онова, което е отредила съдбата — промълвих. — На нея се подчиняват и смъртни, и безсмъртни…“ Напрегнатото до този миг лице на Антиной изведнъж се отпусна и грейна. Цялото му същество просия пред миража на надеждата. И гласът му звучеше като многострунна арфа, досегната от ръката на вдъхновен музикант, когато заговори: „Нека Астрата, която е слънце, излее върху ти цялата своя благодат, царице! Мъдростта ти е равна само на добротата ти! Но от какво се страхуваш, щом вярваш в съдбата?!“. Какво трябваше да му кажа? Колкото и да беше узрял в любовта, той нямаше да разбере моите колебания. Не биваше дори да знае, че имам такива. „Не се страхувам от нищо — отвърнах. — Искам само да не насилваш нещата…“ По загорелите страни на Антиной изби руменина и той изрече на един дъх: „Бъди спокойна! Няма да насилвам нещата. Но знай, че ако трябва, готов съм да се преборя дори със съдбата!“. Замълча, загледан някъде над мене. Стоеше неподвижен, но в тази негова неподвижност имаше толкова много дързостна сила, щото ми се струваше, че ако сега скочи, зидовете на залата ще рухнат и ще се срутят над нас. Дързост се надигаше и в мене. И в същото време някакво безумно любопитство да разгадая тайната на тази страст, така могъща, непризнаваща никакви пречки и недопускаща поражение. Никой досега не ме беше обичал така. Какво имаше в Антиной, което го правеше способен на едно толкова необикновено чувство? Дали това бе вътрешната му цялост? Или може би силата, отразената мощ на морето, с което той се намираше в постоянна борба? Колко бледи и жалки изглеждаха чувствата на всички други млади мъже, които ме ухажваха, пред стихийната страст на Антиной! И колко голямо бе изкушението да се хвърля през глава в тази страст, да се оставя бурята да ме грабне, вихърът да ме отнесе и огънят на светкавиците да ме подпали и изпепели!

Още не бях успяла да изживея напълно вълнението си от срещата с Антиной, когато от материка до нас достигна една необикновена вест. Синът на Ахил, младият Неоптолем, се бе оженил за вдовицата на Хектор, Андромаха, без да дочака дори да навърши пълнолетие. Това бе голяма новина за итакийци сред еднообразието на мирния живот и те се нахвърлиха с любопитство на нея и дълго време я обсъждаха оживено. Както винаги в такива случаи, хората бяха на, различни мнения. Едни смятаха, че неопитният още юноша бе станал жертва на игрите на хитрата и коварна азиатка. Други, напротив, виждаха в станалото само една проява на вроденото великодушие и благородство на Ахиловия син. За най-мъдрите този брак бе едно благовестие за мир и добро и един символ за покоряващата мощ на Гърция. Той свързваше с връзките на любовта и кръвта непримиримите доскоро врагове, победителите и победените. Така омразата биваше усмирена, дългогодишната вражда обезоръжена и гласът на отмъщението заглушен. На мене той говореше за силата на живота и за победата на човешкото начало в него. Войната бе оставила Неоптолем без баща и Андромаха без съпруг и без син. Тя бе направила от княгинята робиня. Бе я лишила не само от най-голямото човешко благо — свободата, но й бе отнела и щастието на майчинството, нейната единствена утеха. Сега обаче вдовицата на Хектор, робинята троянка, се превръщаше в гръцка царица, а нейните деца щяха да бъдат внуци на Ахил, най-прославения герой на гръцкия народ. Действително имаше нещо дълбоко вълнуващо в тази женитба, нещо, което ме трогваше. И в същото време ме караше да мисля за превратностите в съдбините на хората и за благодатните житейски обрати, чрез които се осмислят дори големите човешки страдания. Така всяко зло като че ли ставаше за добро, защото градежът и разрушението взаимно се поддържаха и над всичко стоеше ненарушимото равновесие на живота.

 

 

Наблюдавах Телемах през тези дни. Той показваше равнодушие към водените разговори. Изглежда се стесняваше да говори за неща, които не познава. Или любовта и бракът още не го занимаваха. Но един ден ми каза неочаквано: „Аз също бих се оженил за нея!“. В изненадата си успях само да го запитам: „Ти ли? А защо?“. Телемах поруменя силно, но не отклони погледа на ясните си спокойни очи от мене. И гласът му бе също спокоен, когато ми отговори: „Не зная… Навярно бих я обичал заради мъката й. А и защото така е справедливо!“. Този път изненадата ми бе толкова голяма, че не успях да запитам нищо сина си. Човекът прилича на кълн през всяка от своите възрасти. В детството, младостта или зрелостта си той винаги носи в себе си нещо ново и непознато, което предстои тепърва да се развие и разкрие. Но най-много загадки крие юношеството. Детето вече не е дете, но то не е и мъж, и ти не можеш да познаеш в него сина си. Виждаш един трескав зародиш, разтърсван от пристъпите на превращението. Старите граници на съществото се рушат, но новите още не личат в безформената маса, породена от разрушението, потриса те мъртвилото сред този кипящ живот. Липсата на любов в тази жадуваща любов душа, нейната самота. С усета си на майка и човек ти разбираш целия абсурд на това положение. Но не можеш да го промениш. Не можеш да извлечеш силом сина си от страната на безмълвието, в която той блуждае не по своя воля и не по своя вина. А да чакаш е трудно. Потиска те собственото ти безсилие. Измъчва те страх. Трепериш над това второ раждане на детето си. И дори когато врящият, мътен сок започва да се избистря, ти все още следиш с недоверие и тревога промените в него и се боиш от всеки обрат. Телемах отдавна вече не беше какавида, потънала в небитието на безчувствеността. Той се беше превърнал в пеперуда, която лети, опиянена от радостна възбуда, от избликналите изведнъж в нея неподозирани сили, от новото, непознато до сега усещане на света. Пламъкът на живота бе отново запален. Но той нямаше предишната топлина. Повече светеше, отколкото грееше. Телемах бе така завладян от собствената си радост, че чуждата мъка го оставяше почти безчувствен. Той бе готов да се отзове с възторг на всяка красота, но страданието го отблъскваше. То го потискаше с грозотата на разрушението, с видението на смъртта. И той бягаше от него. Така, с цялата своя чувствителност, той бе почти лишен от милосърдие. Питах се дали това бе присъщото на младостта безразличие, равнодушието на ненаранената още с нищо душа, което щеше да се изживее заедно с първата болка? Или пък слабост на духа, която щеше да остане завинаги? Чувствителният човек вижда в страдащия себе си, собственото си страдание. Затова, ако е малодушен, бърза да се извърне изплашен. Мъката е непоносима за него най-напред със страха, който предизвиква. Наистина у всички хора съществува стремеж към радост и благополучие. Но силните души приемат винаги смело страданието. Те дори сякаш сами го търсят, подтиквани от нагона на познанието. Защото радостта е сляпа. Само страданието вижда и знае. Не исках Телемах да бъде слаб и да мине като слепец през живота. Предпочитах той да страда, но не и да бъде повърхностен. Сама се чудех, че моята майчина любов можеше да бъде така сурова и въпреки своята безусловност да поставя изисквания пред сина ми. Но в същото време разбирах, че без тези изисквания тя не би била достатъчно човечна, че би се смъкнала до животинската несъзнателност. Или би се завъртяла в омагьосания кръг на безсмислените жертви, които правим само за да удовлетворим нуждата си от пожертвователност. Щеше да бъде унизително да обичам сина си по този начин. И то нямаше да е предишната моя обич. Унижението би отровило неминуемо любовта ми към Телемах, тъй както беше отровило любовта ми към Одисей. Духът ми се бореше упорито с грозящия призрак на една такава възможност. Богове! Каква нелепост — да видя в Телемах собственото си отрицание! Да се окажем с него от двете страни на бездната, широка като света, през която не може да се прехвърли никакъв мост! Да се превърнем в чужденци един за друг, тъй както ми предричаше Евримах! Нима животът щеше да ми поднесе и тази нова, страшна несправедливост, по-жестока от всяка друга? Отхвърлях я еднакво заради себе си и заради сина си. И измъчвана от съмнения, дълбоко в себе си продължавах да вярвам в него. Защото така искаше любовта ми, така искаше животът! И ето че сега само няколко думи, произнесени от Телемах, разпръсваха изведнъж всичките ми съмнения и помитаха опасенията ми така, както вятърът помита облаците в небето. И вярата ми тържествуваше подобно на утринно слънце. Да бъдат благословени силите на живота и техните неизповедими пътища! Милостта се бе върнала по някакъв тайнствен път в сърцето на Телемах и заедно с нея бе дошло и новото чувство за човешки дълг. Стоях удивена пред чудото на кръвта. Защото това, което се проявяваше сега в Телемах бе наследството на Лаерт. Навярно и той бе мислил навремето за Антиклея така, както моят син мислеше днес за Андромаха. Но защо за Андромаха? Защо Телемах не бе насочил своето милосърдие най-напред към мене? Нали и аз бях страдала? Нали той сам беше свидетел на моите страдания? Нали аз бях най-близкият му човек?

Веднъж Евриклея ми беше казала: „В сърцето на мъжа има винаги място само за една любов. Затова, когато се влюби, той забравя, че е син и дори, че е баща“. В тези думи бе скрит отговорът на моите въпроси. Телемах бе помечтал любовно за тази никога невидена и никога несрещана от него жена и чувството му към нея, чувството на мъжа, бе приело образа на човешка милост. Изглежда, така беше. И така щеше да бъде отсега нататък. Още една несправедливост на живота, срещу която обаче не можех да роптая, защото тя изхождаше от самата природа на нещата. Щом имах син, трябваше да го приема с всички особености на неговия мъжки нрав. Годините, когато той можеше да ми принадлежи изцяло, бяха минали безвъзвратно. Ние бяхме вече два отделни живота, като дървото и издънката, която се отделя от него. И макар че чувствахме еднакво, насочеността на нашите чувства бе различна. Аз го чаках да се върне при мене, а той, едва появил се, бързаше да поеме към неизвестността, към онази непозната жена, на която щеше да отдаде целия дар на своя живот. Така той отново ми се изплъзваше. Щях ли да го обичам поради това по-малко? Тъкмо обратното. Чувствах, че този изплъзващ ми се син ме влече след себе си и ме привързва към себе си с новата, мъчителна, но толкова по-силна връзка на неудовлетвореността. Вече разбирах защо майките обичат така много синовете си. Те откриват в тях собствени си дух, оцветен от контрастните багри на другия пол. Едно същество, което е и безкрайно близо и безкрайно далече от тях. С което ги свързва едновременно и сладостта на съзвучието и треската на противоречието. Загадката прибавя и тя своя дял. Защото майката не познава мъжа в своя син. Неговият интимен живот, сърцевината на битието му, остава винаги неизвестна за нея. Той може да бъде достояние на една робиня, но не и нейно достояние. Спомнях си за Антиклея, за ревността й към Одисей, за неудовлетвореността и. Съчувствах й, разбираща я както никога досега. Но аз не трябвайте да бъда като нея. Не трябваше да искам от сина си да ми изплаща онова, което ми дължеше животът.

Той беше невинен и не бързаше да се отърве от невинността си. Не показваше влечение към жените. По-скоро ги отбягваше. Още когато по брадичката му започна да избива златист пух, аз наредих на Евринома да отстрани от мъжкото отделение на двореца всички млади и хубавички робини. „Ще го направя, Пенелопе, бе отговорила вярната слугиня, но да знаеш, че грижата ти е напразна. Телемах е целомъдрен като девойка. Страни от жените и гледа на тях като на безчувствени вещи.“ „Не се знае докога ще гледа така на тях — отвърнах. — Нека бъдем предпазливи! Няма да загубим от това.“ Но няколко години бяха минали оттогава, а Телемах не се беше променил. Това безразличие към жените в едно време, когато знатните младежи сменяха наложница след наложница, ми изглеждаше почти неестествено. От друга страна обаче, искат то да трае колкото се може по-дълго. Мисълта, че Телемах може да загуби своето целомъдрие, ми беше непоносима. Тя ме изпълваше с тревога и отвращение. Не можех да си обясня защо е така, но не можех и да подчиня чувствата си на разума. И тайно се ядосвах на Евримах, който, както ми се струваше, се мъчеше да съблазни сина ми с непознатото за него удоволствие. Ала Телемах явно не се поддаваше на тези внушения. Внукът на Лаерт оставаше винаги верен на себе си устойчив пред всяко влияние добродушно усмихнат даже на подигравките, неизменно чист духом и тялом. Казвах си, че той е като златото, което нищо не може да омърси. И се радвах.

Чистотата създаваше най-здравата връзка между нас. Тя беше и моя гордост. Едно достойнство, което ни отделяше и ни издигаше над мнозинството от хората, над всички онези, които не бяха така устойчиви и така взискателни към себе си, които не уважаваха толкова себе си. И сега Телемах не бе пожелал да има някоя жена, а бе помечтал да обича една жена. Предполагах, че той наистина скоро щеше да заобича и понеже беше чист, щеше да се отдаде цял на своята обич. А аз? Аз трябваше да остана настрани и да се задоволя с това, което можех да получа. Да не искам невъзможното. Ала тука цялата моя неудовлетвореност на жена, за която годините бяха минавали и продължаваха да минават напразно, се надигаше в бунт. Самота… Празнота… Докога? Не бягах от страданието, знаех стойността му. Но защо трябваше да живея във вечно отречение? Чувствах живота си ограбен, въпреки постигнатото познание за света и човека. Един живот, лишен от очарование, от пълнокръвна радост, от дълбока наслада, от цялост.

До вечерта все още продължавах да мисля за тези неща. Късно през нощта Телемах се отби в моите покои. Изглежда, и той не бе престанал да мисли за направеното признание. Бях сама с Нофрет, приседнала до нозете ми, тиха и смълчана като нощта навън. Още щом видях, че синът ми влиза при мене, наведох се и пошепнах на египтянката: „Изпей химна на възкръсващия Озирис!“. И винаги готовата да пее Нофрет прекара веднага пръсти по струните на арфата и запя старинната песен, покоряваща с необикновената си мелодия и с още по-необикновените си слова:

О, вечен страннико, не подминавай своя дом!

Твоят дом това си ти, многолики, многолюбими!

Душите, които са твое обиталище, те очакват…

Не забравяй, че те са твоят най-истински дом!

Не отхвърляй веригите на любовта

заради измамната свобода на пустинята!

 

Ти така дълго блужда из нея…

Никого не срещаше там и никой не срещаше тебе.

На никого не говореше и никой не говореше на тебе.

Мрак се спуска над земята

и аз търся във велика скръб

тебе, моя господар и моя брат…

 

Нека чуя гласа си, който е ридание на лъв

и чуруликане на птичка пред идващия ден!

Боговете ридаят за тебе и хората те призовават.

Чуй ги и се отзови на техния зов!

Върни се в живота, който е клик и отклик!

 

Запали светлинка на любовта,

освети с него собствения си път!

Не бъди самотен, не бъди далечен!

Вихър свисти над света и всяко живо сърце трепери.

Но ти, владетелю на истината, не се боиш от нищо!

Ти си възлюблен на вечността!

Телемах дойде до мене, но остана прав до края на песента. Слушаше, но изразът на лицето му показваше, че чутото не прониква в духа му. Тогава го хванах за ръката и промълвих усмихната: „Ти се върни, сине!“. Телемах също се усмихна, но издърпа ръката си от моята и каза: „Какво е това? Някаква свещена мистерия ли разигравате с Нофрет?“. „Да, отговорих, мистерията на вечното раждане!“ Ала Телемах остана и този път чужд на чутото и като повдигна рамене, рече: „Никога няма да разбера жените! Дори тебе, която си ме родила. Вие сте такива странни същества! Нищо у вас не е на своето място!“. „Жените казват същото за мъжете“ — отвърнах. „Може би“ — промълви Телемах разсеяно и отново заговори за Неоптолем. Но този път не за женитбата му, а за неблагодарната му съдба, която го задължаваше чрез славата на баща му, без да му даде възможност да се прослави и той на свой ред. „И като си помисля, че накрая, че това е съдбата на всички от нашето поколение…“ Значи моят син мислеше вече и за славата, тази най-непонятна за жените мъжка страст. Богове, колко е трудно понякога да се разберем дори с онези, които ни са най-близки!