Севда Костова
Пенелопеида (9)

Тази година лятото се случи влажно и в същото време страшно горещо. Имаше дни, когато Итака приличаше на котел с вода, поставен върху огъня. От изпарения и зной едва се дишаше. И нощите бяха душни, без ветрец и прохлада. По животните и растенията се появиха болести. Най-вече страдаха лозите. Хората търсеха старите опитни лозари, за да ги научат какво да правят. Също и Евридамант, който знаеше за лозите не по-малко от тези старци. Измолваха и подкрепата на неговия бог Дионис, покровителя и създателя на лозарството. И Телемах ходи няколко пъти при Евридамант за съвет и помощ и винаги се връщаше развеселен от тези срещи. „Ама че чудак! — казваше. — Какви речи само произнася! Но иначе е умен и голям веселяк!“ Най-после дъждовете престанаха и настъпи ясно и сухо време. Гроздето бе спасено. По този случай Евридамант и неговият бог получиха много дарове. Любопитна да видя още веднъж странния младеж, аз отидох лично да му занеса нашия дар. Придружаваха ме както винаги две млади робини от стайните жени. Евридамант обаче не беше у дома си. Потърсихме го в горичката около светилището, пребродихме целия гъстак, но не можахме да го намерим никъде. Гората граничеше с една малка ливада. Надзърнахме и там. И най-после открихме този, за когото бяхме дошли. Евридамант се намираше сред ливадата. Бе седнал на тревата и поставил брадичка върху сгънатото си коляно, наблюдаваше нещо. Проследих погледа му и видях две малки светлосини пеперудки, които се гонеха над белите цветя на ливадата и гъстата зелена детелина. Обърнах се към младежа с приветствие. Той ме погледна и стана, но не бързаше да ме поздрави, а продължаваше да гледа играта на двете пеперудки. „Наистина чудак!“ — си помислих. Най-после пеперудките отлетяха и Евридамант се обърна към мене с един неочакван въпрос: „Царице, ти знаеш ли кой е върховният бог?“. „Зевс!“ — отвърнах с известно недоумение. „О, не, не — каза Евридамант, като се усмихна. — Не този, който управлява света, а другият, който го е създал. Богът творец!“ И понеже аз продължавах да го гледам с недоумение, сам отговори на въпроса: „Той е Ерос! В началото на времената съществувал само Хаосът, един необхватен въртоп, в който светът, целият свят, с всички видими и невидими неща, се въртял разбит на най-дребни частици. И над този въртоп се носел Ерос, свързващата сила, създаващата сила. Той вложил привличането в прашинките на Хаоса и от тяхното сливане се родили земята и небето, планините и моретата, облаците и реките, слънцето и звездите. Той създал още живата плът на растенията и животните и в нея вложил също свещената сила на привличането. Затова Ерос се намира навсякъде. Той е душата на света, огънят, който оживява всичко!“. В това време от по-далечните ливади долетя мученето на бик. Евридамант наостри уши и очите му засвяткаха. „Чу ли? — рече. — Това е един от безбройните гласове на Ерос!“ От гората подсвирна авлига. „И това също…“ — промълви. „Ами песента на чучулигата“ — запита и замълча съсредоточен в усещанията си. После пошепна: „Усещаш ли как мирише ливадата? И това е Ерос!“. Без да кажа нещо, изчаквах хода на мислите му. А той заговори отново: „Преди малко гледах две малки сини пеперудки. Ерос ги гонеше със своя изгарящ пламък и те играеха като луди“. Изведнъж той се взря в мене. „Ами ти? — рече. — Нима ти не си цяла проникната от бога творец? Тези очи, в които има толкова светлина, толкова нежност! Тези ръце, бели като лилии! Тази седефена кожа! Този звучен глас! И усмивката, сладка и загадъчна, усмивка, която обещава сякаш всички блаженства! Всичко това е той, винаги той!“

Почувствах стеснение пред робините от думите на Евридамант, но исках на всяка цена да чуя какво ще каже още. А той се позасмя лукаво и рече: „Но ти не мисли, че Ерос ще обитава винаги в душата и тялото ти. Ще дойде ден, когато той ще те изостави заради онези, които идват след тебе! И тогава кожата ти ще повехне, лицето ти ще се набръчка, светлината в очите ти ще погасне и радостната ти усмивка ще стане тъжна. И ти наистина ще тъгуваш за него, за Ерос, за напускащия те пламък на живота. Спомняй си от време на време това, царице, то ще бъде от полза за тебе“. Тази нощ сънувах, че ходя под звездите сама. Край мене се простираше безбрежна пустиня. Измъчваше ме непоносима жажда. И тогава видях пред себе си бяло езеро с прозрачни, светли води. Бе езерото на паметта. Наведох се и пих от него. Пих дълго, безкрайно дълго. Но жаждата ми оставаше неутолена. Дори повече се засили. Струваше ми се, че умирам от жажда. Тогава видях Евримах. Той ми сочеше някаква огромна река, която течеше от край до край под звездите, до самите предели на света. Изведнъж до Евримах се изправи Еванорид. Като ме гледаше право в очите, той каза: „Това е реката на Ерос! Всичко наоколо е пустиня. Само там, където проникват нейните води, животът цъфти…“. Следващия миг до Еванорид се появи Евридамант. Той се усмихна с бляскащи очи и рече: „Пий от нейните води, царице, пий, додето имаш достъп до тях!“. Сега усетих, че някой ме прегръща. Горещо дихание опари бузата ми и аз чух гласа на Антиной да шепне в ухото ми: „Ела, аз ще те заведа там! Ела, ще пием заедно от животворната река!“. Събудих се, обхваната от мъчително чувство. Някакво дразнещо усещане бе заседнало ниско, в корема, в кръста ми. Сякаш насекомо или мишка гризеше плътта ми. Гърдите ми пареха напрегнати. Коленете ми горяха. Подпухналите ми устни бяха изсъхнали. Тялото ми пламтеше в огъня на страшна жажда, жаждата за друго тяло. Изплашена, станах и без да се обадя на Акторида, се потопих в хладния басейн. Това ме уталожи и донякъде успокои. Дори успях отново да заспя. Но докато се унасях, мислех: „Толкова ли съм слабодушна, че Евридамант успя да ми внуши своите мисли? Или това е гласът на собственото ми същество?“. Беше гласът на собственото ми същество. Защото дните минаваха, а жаждата не ме напускаше. Усещах я как ме дебне притаена, скрита в плътта ми. После се надигаше, жестока в своята осезаемост. Започнах да изпитвам ужас пред нея. Нямаше съмнение — моето тяло се готвеше да ме предаде. Крепостта на моята вярност и чистота, която до този час бе моя гордост и моя сила, бе застрашена. Неудържимият поток на живота вече напираше да проникне в нея. Богове! Нима Одисей щеше да се окаже в края на краищата прав? Нима животът щеше да излезе по-силен от мене? Струваше ми се, че усещам простряната над мене безмилостна ръка на Мойрите. Страшно усещане. Сякаш очаквах неотменима присъда. И най-страшното беше, че аз сама се стремях към нея, с една част от съществото си. Очите ми се взираха в пространството, ушите ми се напрягаха до болка, ноздрите ми тръпнеха и се разширяваха, ръцете и устните ми се протягаха неволно към други ръце и устни, които не познавах, но които също ме зовяха и търсеха. Кръвта ми биеше трескаво. Тялото ми искаше своето. И това искане бе свирепо като настървен звяр, мощно като вълните на морето и заслепяващо като лъчите на слънцето.

Жаркото лято засилваше като че ли още повече жаждата ми. Дните бяха нажежени, нощите душни и тежки. Заспивах късно и спях малко. Лек, неспокоен сън, който се прекъсваше внезапно. Тогава оставах задълго будна, загледана в тъмнината. Среднощна тишина обгръщаше земята. А в мене бушуваше буря от усещания. Ставах и се потапях в басейна. Или обикалях по ходниците и покоите. Мъчех се да извикам спомените, но чувствах само самотата си и страшната треска, обхванала тялото и душата ми. Дворецът глъхнеше празен.

Телемах се бе усамотил в една висока кула сред градината на хлад и простор. Лаерт си бе отишъл. Антиклея бе умряла. Одисеи бе изчезнал, зареян някъде по безкрайния свят. Бях сама, съвсем сама, със звяра, който се бе събудил в мене. Исках да се моля на Афродита Пандемос да ме освободи от своята груба, зла власт, но думи на молитва не идваха в устата ми. Отново чувствах, че се намирам пред стихия, сляпа и глуха, незнаеща какво е милост и състрадание.

Веднъж, след една такава нощ, не издържах и се разридах пред Евриклея. Тя не ме запита нищо. Само седна до мене и се опита да ме погали. Отстраних ръката й. Не можех да понасям ничие докосване. Евриклея разбра и се отдръпна. После рече тихо: „Много млади мъже се въртят напоследък около тебе, чедо! Това вълнува кръвта ти и смущава духа ти!“. Помислих си, че тя е навярно права, и реших, поне за известно време, да отбягвам Евримах и Еванорид, с които се бях сближила най-много. Но по-лесно беше да взема такова решение, отколкото да го изпълня. Не можех да обърна изведнъж гръб, без видима причина и без всяко обяснение, на двама приятели на царското семейство, които идваха редовно в двореца и дружаха едновременно с мене и сина ми. Дори имаше опасност такова поведение да се окаже издайническо за мен, да ме разкрие пред младежите. Трябваше значи, да се оттегля незабелязано. Но как? Тяхното внимание бе здраво съсредоточено върху мене и по-будно от всякога. И най-малкият опит от моя страна да избягам от тях ги предизвикваше да ме преследват. Пък и те не бяха единствените, от които трябваше да бягам. Спасила се от тях, попадах веднага на други. Евридамант, а заедно с него и десетина още от най-знатните итакийски младежи търсеха непрекъснато случаи да се доближат до мене, да проникнат в живота и душата ми. Обкръжението около мене растеше и натискът се увеличаваше. Понякога всички тези млади мъже ми приличаха на врагове, които ме преследват, за да ме погубят. Друг път гледах на тях като на живот, който минава край мене и отминава. Веднъж, на едно празненство, след като цял ден наблюдавах тайно прикритите опити на Еванорид да се доближи до мен, не можах да овладея неспокойството, треската и притеснението си и го запитах открито: „Какво искаш от мене? Защо не ме оставите най-после на мира, ти и всички останали?“. Еванорид не се смути, усмихна се тънко и каза с някаква нежна ирония в гласа: „Ти, изглежда, все още не разбираш цената си, Пенелопе. Другите обаче я разбират. Но има и още нещо. Знаеш ли как гледаш? Като човек, който е прекарал три дни и три нощи в пустинята без капка вода. А на всички е известно, че не вода липсва в двореца на Итака!“. Разбрах, че те бяха доловили с някакво свое мъжко чувство това, което ставаше с тялото ми. И вярваха, че е дошъл техният час. Затова се бяха устремили така към мен. Съперничеството само засилваше стремежа им. А лятото помагаше отлично на обсадата им. Животът на хората бе изнесен извън домовете и те имаха възможност да ме срещат така често, както и аз тях.

 

 

Имаше един младеж на име Еврином, син на стария Египтий, който сновеше непрекъснато по пътя, водещ за нашите лозя и градини, макар че градините и лозята на баща му се намираха в съвсем друга посока. Той беше само една година по-голям от Телемах и аз си спомнях добре, че като младоженка го бях държала на ръце веднъж, при едно посещение с Одисей в дома на Египтий. Еврином не блестеше нито с ум, нито пък се някакви особени дарби. Но той притежаваше в най-голяма степен онова, което се нарича очарование на младостта. Душата му бе изпълнена с нежност и готовност за обич към света, хората и преди всичко към жените. Отношението на семейството му към него само засилваше това естествено разположение на неговия дух, защото той беше галеникът на дома. Египтий обичаше най-вече своя първороден син Антиф. Но Антиф бе заминал с Одисей и заедно с него бе погълнат от неизвестността. Жената на Антиф продължаваше да чака мъжа си, но от известно време бе започнала да дели леглото с други мъже. Старецът се срамуваше заради снаха си, но не смееше да я прогони от къщи. Жалеше я, пък и искаше да вярва, че Антиф ще се завърне. Другите двама сина на Египтий бяха добри момци, но някак простовати. Мислеха само за оран, сеитба и копан и всъщност не се отличаваха от обикновените орачи и копачи. Затова Египтий постепенно съсредоточи цялото си внимание върху Еврином. Той гледаше на него като на своя утеха, не му отказваше нищо и от ден на ден го разгалваше все повече. Момъкът живееше със самочувствието на малък бог, нещо, което впрочем, подхождаше много на безгрижната му, току-що разцъфнала младост. Всеки, който го видеше и усетеше неговата обич и доверие към живота, си казваше: „Ех, младост!“, и беше готов да му се радва тъй, както човек се радва на пролетта, макар и да знае, че тя ще отмине. Аз също му се радвах и веднъж сама го спрях и го разпитах за Египтий, който напоследък се бе прегърбил и дали от стеснение заради недъга си или поради немощ в костите си, рядко излизаше. „Татко не е чак толкова стар, рече момчето, но се съсипа от мъка по брат ми Антиф.“ И побърза да промени разговора, изглежда, за да не разтъжи и мене, или защото не му се говореше за мъки, болести и старост. Отметна назад дългите си кестеняви къдри и като ме погледна нежно с очите си на сърна, рече: „Баща ми остаря… и майка ми също! А ти, царице, си все млада и хубава! Да не би боговете да са те дарили с вечна младост? Блазе на Телемах, че има такава майка! Сякаш си негова сестра, а не майка!“. Простодушното възхищение на момчето и неговата младежка искреност ми бяха приятни, но вече знаех добре какво мога да очаквам от тях. Затова казах, с цел да охладя възторга на младежа: „И аз ще остарея, Евриноме!“. „Може…“ — отвърна Еврином, но личеше си, че всъщност не го вярва. „Вечно млади са само безсмъртните богове!“ „Може…“ — промълви пак момъкът, но аз видях ясно, че моите думи не стигат до съзнанието му и че той е зает единствено с това да ми се любува. Побързах да се сбогувам.

От този ден обаче Еврином започна да ме следва навсякъде неотклонно така, сякаш беше моя сянка. Той знаеше приблизително кога излизам от двореца и винаги налучкваше чрез някакво необяснимо предусещане мястото, където можеше да ме срещне. Виждах го още отдалече, качен на своята великолепна колесница, майсторски украсена и поставена нарочно на по-високи колела заради средния ръст на собственика си. Той ту ме пресрещаше, ту се движеше след мене, като да отиваше в същата посока, в която отивах и аз. Понякога се спираше, като по този начин ме принуждаваше да го заговоря, но най-често се задоволяваше само с това да ми отправи един поздрав. Не мога да кажа, че беше нахален, и все пак това постоянно преследване започваше да ме дразни. Макар в същото време и да ме ласкаеше. Веднъж по беритбата на смокините дойде в нашите градини и сам предложи да ни помогне в събирането на обилния плод. Хората го приеха с радост, защото той беше приятен на всички, а и в работата бе сръчен и умятен. Действително Еврином показа през този ден чудна бързина и ловкост като берач на плодове и очарова останалите берачи със своята жизнерадост и момчешка закачливост. Каквото и да правеше обаче, винаги гледаше да бъде близо до мене. Аз късах само най-зрелите и едри плодове, подбирах ги нарочно за трапезата, като ги нареждах в малки кошнички, за да не се мачкат от собствената си тежест. По едно време забелязах между широките зеленикави листа един извънредно голям плод, красиво зачервен от зрялост и попукан от собствената си сочност. И протегнах ръката си да го откъсна. Но срещнах неочаквано друга ръка. И тази ръка, вместо да се отдръпне, изведнъж хвана моята, привлече я в гореща ласка. Толкова се изненадах, че дори не успях да извикам. Следващия миг видях между листата на смоковницата лицето на Еврином, съвсем близо до моето лице. Бе силно поруменяло и от това изглеждаше още по-хубаво. А в погледа му, покрай гальовната нежност и палавата веселост, се бе появила и някаква нова дръзка, мъжка решителност. Изплашена да не би робите и слугите да се забелязали станалото, не казах нищо на младежа. Само побързах да изтегля ръката си и веднага се отдалечих от мястото. Но бях раздразнена и неспокойна. Яд ме беше на Еврином заради дързостта му. Досега нито един мъж не си бе позволявал подобна волност с мене. В същото време разбирах, че младежът заслужава снизхождение, защото беше по-скоро дете, отколкото мъж. Дори усещах да се прокрадва в душата ми нещо като нежност към него. Смутена от собствената си обърканост, реших да не оставам до края на беритбата, а да си тръгна веднага за града. Колесницата с мулетата ме чакаше на пътя. Обадих се само на Евриклея и поех по пътеката между дърветата. Но когато гъстата зелена шума скри берачите от мене, чух стъпки зад гърба си. Обърнах се. След мене идваше синът на Египтий. Обхвана ме още по-голям смут и раздразнение, защото се почувствах преследвана. Но достойнството ми не позволяваше да бързам. Продължих със същата крачка по пътеката, докато Еврином вървеше все по-бързо. Преди да изляза на пътя, трябваше да премина през един малък дол, на дъното, на който протичаше плитко поточе. Вече бях подхванала с една ръка полите на дрехата си, за да скоча по-лесно, когато момъкът ме настигна. И дордето разбера какво става, грабна ме и скочи заедно с мене през потока. Тази нова дързост отначало ме зашемети. Но после гневът ми избухна несдържан, тъй както напоследък често се случваше с мене. „Ти си един безсрамен хлапак, Евриноме — викнах. — Още тази вечер ще изпратя глашатай при баща ти, за да дойде в двореца, и ще му разправя за твоето държане!“ Момчето не се смути, а продължаваше да ме гледа. Очите му се пълнеха бързо с топъл мрак. В ахатовите му зеници вече се мяркаше младежко желание, открито и откровено. Но тъкмо това неовладяно желание охлаждаше мене, караше тялото и душата ми да леденеят. „Евриноме, казах, не се ли свениш да ме гледаш с такива очи мене, която мога да ти бъда майка?“ „Като че ли това има някакво значение…“ — промълви Еврином. „Щом хората чувстват различно, има!“ — му отвърнах. Но веднага съжалих за думите си, защото видях, че младежът ме разбра криво. Юношеската му мисъл, която се плъзгаше по повърхността на нещата, го тласна към едно неизгодно за мене недоразумение. „О, значи друг ме е изпреварил…“ — пошепна и аз долових в неговия глас въпреки волята му да звучат детинско огорчение и обида. Засмях се. „Изпреварил те е Одисей, още преди двадесет години!“

Еврином ме загледа недоверчиво. „Хайде де! — каза след малко. — Цар Одисей не влиза в сметката! Очи, които не се виждат, се забравят.“ „Ето, тъкмо тука е различието помежду ни — му отговорих. — Младостта обича с очите, а зрелостта с душата.“ Сега и Еврином се засмя. „Странни думи изрече ти, царице! Нима то не е едно и също?“ „Разбира се, че не е едно и също! Не бързай да разсъждаваш за неща, които не познаваш. И не се мъчи да грабнеш като крадец онова, което би трябвало да изчакаш като дар!“ „Значи за мене все още има някаква надежда, така ли?“ Пак изпаднахме в недоразумение. „Не съм казала такова нещо!“ — отвърнах. „О, каза го, каза го“ — заговори момъкът отново галено, както му беше обичай. „Добре, добре… Но сега се върни при берачите и ме остави да си тръгна спокойно за града.“ „Отпращаш ме като малко момче, царице — рече Еврином, издул недоволно устни наистина като момче. — Но няма как, трябва да се подчиня.“ „Да се подчиниш разумно е празник на по-голямо мъжество, отколкото да се противиш неразумно“ — му отговорих, за да го утеша. „Може“ — каза младежът и пое обратно по пътеката към вътрешността на градината. Той беше рядко благодушен по нрав. Лятото си отиваше: Жарта му разтляваше неусетно. Небето, укротено и изпълнено с нега, съзерцаваше Земята. А тя, изморена от усилията на родитбата, се отпускаше и дремеше. Светът се проникваше постепенно от мир и успокоение. Само в мене напрежението растеше. Като изпъната тетива на лък бе душата ми пред идващото равноденствие. Не очаквах нищо добро от съня, който ми предстоеше да видя. И въпреки това исках да го сънувам. Дори изпитвах някаква дързостна смелост пред неговото видение. Може би защото през изминалите месеци бях успяла да овладея страданието си, или защото любопитството на ума, мимо болката на сърцето, ме подтикваше да надзърна още веднъж в загадката на Одисеевата любов. А може би и затова че аз усещах дълбоко в себе си все още някаква надежда. Не бях престанала да обичам Одисей и духът ми жадуваше отчаяно за лъч просветление. За да мога да се боря по-лесно с тялото си и с вълната на мъжките пориви и желания, която се надигаше около мене от всички страни.

 

 

Остров Огигия си оставаше все същия. Видях и този път познатото ми златно небе и опаловото море, и винаги зелената разкошна растителност, над която се носеха облаци от благоухания, сякаш полъх от диханието на Афродита. Тук нищо не се променяше, като че ли времето бе спряло над острова или бе забравило да го включи в своя ход, на който се подчиняваше целият останал свят. Мястото обаче, на което се намирах, ми бе, както винаги, непознато. Пред мене се простираше обширна поляна, една прелестна ливада, покрита с безброй видове цветя и билки и с мрежата на множество лъкатушещи вадички и пътеки. По-нататък морето галеше брега с нежни, морни вълни. Зефирът прелиташе от време на време над поляната, пошепваше нещо на тревите, цветята и дърветата и отново отлиташе. Обърнах се. Зад гърба ми се издигаше скална стена, обвита с влечащи растения. Сред тях тъмнееше входът на пещера. Изтръпнах, макар че това не беше онази пещера, в която бях видяла Одисей и Калипсо. Струваше ми се, че тука живеят много хора, защото пещерни входове зееха по цялото протежение на скалите и към всички тях водеха добре отъпкани пътеки. Но само пред големия вход бе запален огън и върху неговата жарава се печеше месо, нанизано на шишове, тъй както хората го пекат в Гърция. „Одисеи трябва да е наблизо…“ — си помислих и следващия миг наистина го видях. Той дотича забързан отнякъде и веднага се наведе над огъня. Притулих се бързо зад клоните на висящите растения и останах така, като наблюдавах Одисей. Той обръщаше шишовете, а игривият Зефир вдигаше дима от недогорелите главни и го отпращаше в очите и ноздрите му. Лицето на Одисей се зачерви и очите му взеха да се пълнят със сълзи.

Тогава чух нестроен хор от човешки гласове, които захванаха да повтарят като на припев: „Заповядай на вятъра да не духа, Сине на Океана, заповядай на вятъра да не духа!“. После прокънтя кикот. Одисей не обърна изобщо внимание на тези гласове, но аз потърсих да видя откъде идваха те и открих тълпа диви люде, съвсем голи, само с по една препаска върху бедрата, насядали в корените на близките храсти. „Нима Одисей е стигнал до там да стане за подигравка на диваците?“ — си рекох и мъчително чувство на обида заради него потисна духа ми. От пещерата излезе девойката, прислужница на Калипсо. Тя носеше в ръцете си груб съд, направен от дървесна кора, овързана с върви. Дойде до Одисей и като му подаде съда, каза: „Богиня Калипсо иска да си измие нозете! Тичай бързо да донесеш вода от извора!“. Очаквах, че Одисей ще се разгневи и удари момичето, но той, изглежда, бе привикнал да се подчинява на подобни заповеди, защото веднага грабна съда и хукна нанякъде. Диваците захванаха да припяват нещо тихичко. Огънят димеше. В пещерата проплака дете. Скоро Одисей се върна. А диваците, щом го видяха, отново се обадиха в хор, както им беше обичай: „Месото изгоря, месото изгоря, Сине на Океана!“. Одисей остави бързо съда с водата и се спусна към огъня. Сне единия шиш, а другия само превъртя. Но диваците се обадиха пак със своите монотонни гласове: „Водата изтече, водата изтече, Сине на Океана!“. И Одисей изостави месото и се спусна към съда с вода. Откъм пещерата се чу плътен женски глас, който заповядваше нещо, раздразнено и сърдито. И отново детският плач. След малко от входа излезе същата прислужница, понесла на ръце едно момиченце, грабна съда с водата от Одисей и му даде да държи детето, като каза: „Наглеждай Ма, Сине на Океана, докато Калипсо се приготви!“. Одисей взе момиченцето на ръце, но то плачеше и се дърпаше. Искаше да слезе и да върви. Тогава той го пусна долу и като го хвана за ръчичка, го поведе по поляната. Детето бе малко, най-много на три години, и дребничко на ръст. Затова Одисей се огъваше цял, за да може да го води за ръка, и смешно ситнеше, изравнявайки своите стъпки с неговите. С облекчение видях, че детето не прилича на него. Но отново изпитах предишната обида и заедно с нея омраза към Калипсо. В това време диваците се обадиха пак: „Огънят прегаря, огънят прегаря, Сине на Океана!“. И Одисей отнесе Ма настрани, накъса клонки и треви и постави детето върху тях, а после се върна да наниже втори шиш. Едва го бе сложил да се пече, когато прислужницата излезе отново със съда за вода. „Богиня Калипсо иска още вода!“ — каза тя. И Одисей хукна пак към извора. Но сега Ма заплака и диваците взеха да повтарят, отначало тихо, а после все по-високо, като че ли искаха гласът им да догони тичащия към извора Одисей: „Ма плаче! Ма плаче!“. Одисей дотърча запъхтян, предаде водата на прислужницата, грабна Ма и отново се наведе над огъня. „Богове, си помислих, Калипсо се отнася с Одисей по-зле, отколкото Омфала с Херакъл…“ Най-после месото бе изпечено. Прислужницата дойде, постави го върху блюда от раковини и го внесе в пещерата. След това се върна и взе детето. А Одисей остана навън. Явно не смееше да се яви неповикан при Калипсо. Започна да се здрачава и диваците се разотидоха по своите пещери. Над поляната взеха да прелитат прилепи. Тлеещата жарава засвети с червено сияние. Горе, в синьото небе, трептяха вече звездите. Одисей все стоеше неподвижен, облегнат на едно ниско стъбло дърво. Приближих се тихо, неусетно откъм гърба му и го погледнах отблизо. Лицето, тялото му, цялото му същество, бяха проникнати от скрито напрежение. Той чакаше Калипсо да го повика. Но прислужницата не идваше.

Изведнъж ми дожаля за Одисей. Извих главата си около стъблото на дървото и погледите ни се срещнаха отблизо. Усмихнах му се. Одисей обаче не остана очарован от моята поява. За миг образът му се вкамени и очите му станаха мъртви. Пошепнах: „Милост, царю на Итака!“. Нозете и устните ми трепереха, но гласът ми звучеше спокойно и сладко. Моите думи обаче вбесиха съвсем Одисей. Той ме загледа с унищожителен поглед и процеди през зъби: „Не можеш да си представиш колко си ми отвратителна!“. Смразих се. А Одисей продължи: „Едно само те оправдава донякъде в твоята противна настойчивост. Ти, изглежда, се побърка от толкова вярност и чакане“. Усетих словата на Одисей като удар през лицето си, но не можех да отклоня очите си от него. В този миг неговото винаги красиво лице бе станало грозно. То се кривеше в някаква полуусмивка-полугримаса, която трябваше да изрази ирония и злъч. Не бях в състояние да му отговоря нищо, дотолкова бях поразена от злобата и несправедливостта му. Разбирах обаче едно: че той е страшно унизен от Калипсо и в безсилието си пред нея се мъчи да унижи и мене. Като ме видя занемяла в своята беззащитност, Одисей продължи: „Защо не си намериш един съпруг на твоята почетна възраст? И не ме оставиш вече на мира?“. Най-после езикът ми се развърза: „Ти си по-лош и от Агамемнон — рекох. — И заслужаваш неговата участ. Заслужаваш да бъдеш убит от онзи, с когото ми внушаваш да те заменя. Човек, който не цени и не уважава любовта, е по-лош и от звяр и с него хората трябва да се отнасят като със звяр!“. Гласът ми трепереше от негодувание и болка. Но Одисей, възликува пред новата рана, която ми беше нанесъл. Като ме гледаше с тържествуваща усмивка, той каза: „Словата на безумците не могат да ме засегнат!“. „Итакийците, на които съм царица, съвсем не ме смятат за безумна“ — рекох. „Тъкмо защото си им царица — отвърна Одисей. — Но царското достойнство не може да напълни с ум една празна глава! Мъдростта не се купува с богатство, нито пък се придобива с власт.“ „Добре знаеш, че съм по-умна от тебе!“ — му отвърнах. Не се помнех от гняв, обида и болка. И сама се смаях на думите си. В същия миг обаче бях озарена от прозрение и разбрах, че Одисей се страхува от ума ми, че той очаква от него безмилостна преценка, а може би и присъда, и поради тази причина го мрази. Едновременно чух плътен женски глас; същия, който преди малко даваше заповеди на прислужницата, да зове Одисей от пещерата високо и властно. И се събудих.

 

 

Ужасно бе този път моето събуждане. Чувствах, че се задушавам. После разбрах, че това, което напираше в гърдите ми с такава сила и ме душеше, бе гневът. Не, то не беше просто гняв, а ярост, която ме хвърляше в безумие. Искаше ми се да убия някого. Одисей или Калипсо? Сама не знаех. Може би и двамата. Не мислех за престъплението. Усещах само необходимостта от действието. Ако можех да плача, навярно би ми олекнало. Но плач нямаше в душата ми и сълзи не идваха на очите ми. Те горяха. И устните ми също. Сякаш цялата, отвън и отвътре, горях. Неволно посегнах към съда, поставен до леглото ми, и дълго пих. Но все едно че бях изляла водата в чуждо гърло. Потапянето в басейна също не ми донесе облекчение. Само ме разтресе. Тялото ми трепереше и зъбите ми тракаха, а сърцето ми биеше като ковашки чук. Като насън видях влизащата в къпалнята Евриклея. Изглежда бе ме търсила в леглото и сега идваше тука. „Какво стана, дъще? — ме запита още от прага. — Има ли нещо ново?“ Думите й стигнаха до мене сякаш отдалече, от много далече. Разбрах ги повече по чувство и промълвих: „Все старото е! Само че е станало по-лошо…“. Като че ли друг говореше вместо мене. Евриклея въздъхна, остави светилника на пода и седна на сгъваемото столче до басейна. Исках да си отиде, но не смеех да й го кажа. Мразех я. Впрочем, в този миг мразех всички хора. Известно време и двете мълчахме. После тя се обади: „Излез вече от водата, чедо, ще настинеш“. Подчиних се. Но когато се намерих вън от басейна, изведнъж загубих всяка власт над себе си. Хвърлих се върху мраморните плочи. Ридаех, стенех. Помъчих се да захапя мрамора. След това захапах собствената си ръка. По едно време усетих ръцете на Евриклея да ме подхващат и повдигат и чух разтревожения й глас да повтаря: „Недей така, недей така, чедо! Стани!“. „Майко! — хълцах аз без сълзи. — Майко! Не искам вече да живея, искам да умра!“ „Защо, чедо, защо? — питаше Евриклея. — Не говори такива неща, да не си навлечеш сама някое зло!“ Повдигнах главата си от пода. „Аз съм безсилна, разбираш ли! А който е лишен от сила, той е нищо! Все едно че не съществува! И най-добре е да умре!“ Най-после Евриклея успя да ме вдигне от земята, отведе ме в спалнята и ме положи на леглото. Оставях я да прави с мене каквото иска. Съзнанието ми се бе прояснило, но ме обхващаше вцепенение. Евриклея разкади благовония, за да прогони злия дух, и направи приношения на нимфите и боговете. След това дойде и седна до мене на края на леглото. „И нашето е сила, каза, само че мъжете не го разбират. Те уважават сила като тяхната, воюваща и побеждаваща. Не знаят, че за да обичаш и се надяваш, да търпиш и да прощаваш, се иска много по-голяма сила.“ „Не ми говори, не ми говори, майко, моля ти се, нито за обич, нито за надежди…“ „Какво е станало все пак?“ — запита Евриклея. „Тя го е превърнала вече в роб! Нещо по-лошо, в слуга!“ „Такива са те, мъжете — въздъхна Евриклея. — Заробват достойните, а сами робуват на недостойните!“ Не ме попита нищо повече. И аз мълчах. Не можех да й кажа, че Одисей ме кара вече да си намеря друг съпруг. То беше прекалено унизително за мене. И прекалено безнадеждно. „Помъчи се да се успокоиш, чедо — рече Евриклея. — Утре нещата ще ти се видят по-други, а след седмица-две, още по-други.“ „Евриклея, започва вече да остарява — си казах — иначе не би ме утешавала с такива думи…“ И отново ми се прииска тя да си отиде. Нарочно се престорих на успокоена и останах да лежа дълго със затворени очи. Евриклея действително помисли, че съм задрямала, и напусна на пръсти стаята. А аз едва изчаках стъпките й по коридора да заглъхнат и станах от леглото. Исках да погледна нощта навън. За да видя, че има и друг свят, освен моя свят на болка и безнадеждност. Несъзнателно дирех да противопоставя хармонията на този свят на хаоса, който бушуваше в мене. Но духът ми не можа да приеме и отрази спокойствието на нощта. Стана съвсем обратното. Бях обхваната от още по-голяма възбуда. Тогава долу в градината звънна арфата на Нофрет. А след това се разнесе и гласът й, който звучеше с някаква особена, непривична дълбочина и сила. Това бе странна песен, на която мелодията се менеше непрекъснато, но винаги оставаше в единогласие, тъй като бяха в единомислие словата на песента:

Моята любима е нежна като лотосов цвят

и великолепна като слънцето!

Така пееше Нофрет.

Гласът й е ромон на златен поток

и смехът — звън на сребърен дъжд!

Нейният ум озарява хората със светлина

и ги учи на непорочна мъдрост!

А добротата й се лее подобно на песен,

която облекчава всяка болка!

Прямите й очи не знаят какво е лъжа,

затова тя гледа винаги открито

и добродетелта краси челото й така,

както венецът краси победителя!

Неизказани са нейните съвършенства

и неподражаеми са прелестите й!

Когато я видя, всички несгоди на моя живот

се превръщат в чиста хармония

и духът ми сияе като ликуваща звезда

в безкрайността на просторите!

Тя е кръвта на моето сърце

и диханието на моите гърди!

Тя е пътят ми до самия мене,

пътят ми до глъбините на света,

до самото сърце на неговия създател!

Първото нещо, което ми мина през ума, докато слушах песента, бе, че Нофрет е магьосница. Как иначе можех да си обясня присъствието й в полунощ под прозорците ми и изпяването на този възвеличаващ ме химн в часа, когато бях най-дълбоко унижена? После си казах, че думите на песента са красиви, но измамни. Действителността бе съвсем друга. Друга беше истината за любовта. Тя се намираше там, на бреговете на остров Огигия, и между стените на моята спалня, в която аз се блъсках като уловен звяр. Любовта беше борба и ужас. Както, впрочем, и целият останал живот. Трябваше да воюваш срещу онзи, на когото си се подчинил сам! Да се мъчиш, на свой ред, да победиш онзи, от когото си победен! Да се раздвояваш в целостта и да противостоиш в единството! Нима това не бе в противоречие със самия дух на любовта? Не беше ли законът на Афродита закон на хармонията, на телесните и душевните съзвучия, от които се раждаше щастието? Нали така започваше всяка любов, със съзвучие и щастие? Или и то беше лъжа, една примамка, зад която се криеше все същото жестоко лице на живота? Или пък всичко зависеше от хората, от техния нрав и души, и от съчетанието, в което се намираха помежду си? Може би песента на Нофрет, измама за едни, бе величава истина за други? Нима и аз не чувствах любовта така, както се пееше в песента на египтянката? Изглежда, моето нещастие идваше оттам, че Одисеи съвсем не я чувстваше по същия начин. Той познаваше човешката обич и мъжките му влечения се проявяваха с голяма сила. Но не можеше или не искаше да съчетае тези две чувства в едно. А тъкмо от тяхното съчетание, от сливането им разцъфваше любовта. Тя бе онзи възел, който свързваше човешкото с животинското, телесните желания с душевните пориви, повика на плътта с отклика на сърцето и с проникновеното разбиране на ума. Тя бе цялостният човек, едно отражение на цялостния свят в човека, един друг свят, осветен, стоплен и оживен от собствения на човека дух. Нов Одисей нямаше единство между тялото и духа, сърцето и ума. И това разединение разединяваше и мене. То принизяваше Одисей, а мене унижаваше и терзаеше. То бе една празнота в душата му, пред която аз бях изпитвала цял живот неосъзнат ужас. Бях като заблуден пътник в един свят, в който нямаше място за мене. Струваше ми се, че там няма място за никого другиго, освен за самия Одисей. И това именно осъждаше и него, и мене на самотност и неудовлетвореност. Временно бях повярвала, че Одисей обича Калипсо. Но сега се съмнявах в това. Робството на Одисей пред тази дивачка не бе робство на любовта. В борбата на характерите той се бе оказал просто по-слабият. Защото се съмняваше, защото духът му бе във вечно колебание. А тя със своя прост ум не изпитваше съмнения и без всяко колебание бе отдадена на закона на своята хищническа природа. Освен това се намираше в пълно единство със света, в който живееше и животът прибавяше своята сила към нейната сила. Дори съдбата й помагаше. Нейният остров бе спасил Одисей от смъртта и го задържаше завинаги при нея. Правеше го вечен пленник на един свят колкото хармоничен, толкова и жесток, в който владееше единствено необходимостта и неотменимата принуда. Той връщаше Одисей към оголената същност на нещата, която винаги бе мамила ума му. Въвличаше го в едно откровено, неприкрито животинство, което бе за него сърцевина на живота. То бе настървената борба да съществуваш и се наслаждаваш, в която всеки мисли само за себе си и чувствата и разумът са заменени от нагоните.

Вече знаех, че мъжът с най-първичното, с други думи, най-силното от себе си, е готов всякога да приеме този живот като откровение, като разкриване на божествената мъдрост. Не се съмнявах, че и Одисей гледаше на него така. И се покоряваше на съдбата си без всяко противене. Макар че това бе гибелно за него. Неговите човешки пориви изтляваха в животинско примирение. И духът му чезнеше в безсилие пред плътта. В своето жалко съществуване той не можеше да бъде и щастлив и най-доброто доказателство за това бе държането му с мене. Щастието, което Афродита ни праща, е щедро. То прелива от този, който го носи, към всички хора, към целия свят. То е щастие силно и мъдро. Щастие божествено. Озарени от него, смъртните стават неузнаваеми, великодушни, съвършени. Но къде бе великодушието на Одисей? Той бе озлобен като роб. Калипсо бе превърнала бореца, неуморимия търсач на истината в, прислужник. Преднамерено, за да го смъкне до себе си, да намали стойността му. Бе му отнета свободата, за да го унищожи като човек. Хитро го бе лишила от човешко достойнство, за да може да го стъпче, да го обезличи и завинаги подчини на себе си. И най-ужасното бе това, че бе успяла. Одисей бе възприел вече недостойното държане на роба. Сляпо покорен пред Калипсо, той издевателстваше над мене. Така Калипсо унижаваше и мене чрез Одисей. Тъпчеше моето достойнство на човек и жена, обезценяваше най-човешкото в мене: моята вярност, моето постоянство, борбата ми с обстоятелствата, с Одисей, със самата мене, със съдбата. Затова я мразех. Мразех я така, както не бях мразила никого досега. Както изобщо не вярвах, че съм способна да мразя. Ако имах възможност, щях да я убия. Тя унищожаваше плодовете на целия ми досегашен живот, убиваше ме духовно, тъй както убиваше и Одисей. В същото време се питах: „Нима Калипсо носи единствена вината за това гибелно посегателство? Би ли могла да зароби Одисей, ако нейната власт не намираше някакъв съюзник в душата му? Робува слабият, не силният, кое правеше свободните хора да се държат като роби, да чувстват, мислят и постъпват като роби?“. И си отговарях: низшите страсти и низшите понятия!

Одисей бе жалък в любовта. Той не я познаваше и не искаше да я познава. Плашеше се от нея, тъй както човек се плаши от неизвестната опасност. Не я разбираше, затова не разбираше и мене. И ние бяхме всъщност чужденци един за друг в най-съкровената глъбина на нашите души. Моята любов и вярност към Одисей граничеха с чудото, но те нямаха цена в неговите очи. Целият ми живот бе подчинен на него, но той нехаеше за това. „Защо? — се питах непрекъснато. — Нима, защото бях далече? Отдалечена по време и пространство? Или защото той бе сигурен във властта си над мене? В притежанието си върху мене?“ Това все още можех да приема. Но аз мислех, че човешките чувства на жената изобщо нямат стойност за Одисей и че него го мами и привлича единствено напрегнатото усещане, с което дивата игра между двата пола дразни ума и чувствата му. Тя бе за него нещо като опияняване с вино. Той не познаваше проникновеното любовно преживяване, чрез което човек открива себе си, другия и света едновременно. И любовта не беше за него изравняване с боговете, докосване до вечността и оттам освобождение. А нещо съвсем просто. Полудетинска забава, в която той се забравяше. И в действителност загубваше себе си. Богове! Не бяха ли повечето мъже като него?! Безпомощни, подобно на животните, пред собствената си алчуща мъжка плът, пред демона на сластта? Той помрачаваше разума им, гавреше се с чувствата им, заглушаваше съвестта им. И това бе тяхната зла орис, отредена им от самите богове. Роби бяха родени мъжете, та затова търсеха непрекъснато вериги за себе си и другите, веригите на закона и обичая. За да оковат животното в себе си и му попречат да се проявява. Наистина, когато някой чувства жалко, той трябва да има юзда на мисълта си. Иначе лишената от задръжки мисъл ще го доведе до животинството също така лесно, както и пълното безсмислие. Не исках да поставям граници на Одисеевата мисъл, а да запаля в него пламъка на любовта, който пречиства душата. Казано е: „Обичай, за да те обичат!“. Това бях правила винаги. Но не бях успяла да победя Одисей. Защото любовта нямаше власт над неговия дух. Най-голямата сила, дадена на човека, оная сила, която служеше най-пълно и най-съвършено на живота, бе в неговите очи слабост. Той не долавяше в нея гласа на огромното, всемирно привличане. Нито пък усещаше пулса на миросъзданието във всеобщата треска на сливането. Не виждаше и чудото на хармонията, която побеждава хаоса и го превръща в творение. Най-малко в човека виждаше той това чудо. Пък и да го виждаше, не можеше да разбере силите, от които то се раждаше. Така, макар и устремен към истината, Одисей не можеше никога да я постигне в нейната пълнота. Липсваше му голямото чувство, което да го поведе във вярна посока. Пътят на чистата мисъл бе път, който не извеждаше никъде. Само одързостяваше човешкия дух, а после го въртеше в омагьосан кръг. Мамеше го с измамна свобода в един свят, в който владееше пълна и всеобща зависимост. Като не можеше да постигне свободата, Одисей се вмъкваше, подобно на Евримах, в безнадеждната яма на собственото си отрицание. Той отричаше любовта, защото мислеше за края й; отричаше живота, защото мислеше за смъртта. Но онзи, който служи на отрицанието, все едно че служи на смъртта, срещу която се бунтува. Защото човек е частица от света и като го отрича или се мъчи да се изплъзне от законите му, все едно че отрича себе си, че прогонва себе си от живота. Така Одисей се осъждаше сам на смърт. Умираше духовно, преди да е умрял телесно. Превръщаше се в сянка на самия себе си. В зърно, лишено от плодотворен кълн, който да продължи живота му и го отдаде на вечността. В гонитба подир миража на свободата Одисей правеше от своето собствено съществуване нещо като мираж.

Истинската свобода се състоеше в това човек да се слее съзнателно със света и неговите сили. Ала Одисей бе безкрайно далече от нея. Той чувстваше и мислеше подобно на юноша. Като пренебрегваше моето цялостно и истинско чувство, той се бе поддал на окаяната игра на Калипсо, толкова пагубна за него. Непрекъснато мислех за това, което ми беше казал там, пред пещерата. Всяка негова дума бе гавра с любовта, охулване на човека, безсилие и нищета. Иронията в Одисеевата участ, противоречието между стремежите му и постигнатото, бе ужасна. Но тя се отнасяше и до мене. Аз също не бях постигнала нищо от онова, за което се бях борила, и подвигът ми бе отишъл напусто. В ума ми пропълзяваше присмех към Одисей, към самата мене, към всички хора. А сърцето ми продължаваше да се пълни с отчаяние. Защото какво по-отчайващо може да има за човека от това да се убеди в човешкото безсилие? И какво по-безнадеждно за една жена от това да види отрицаващата истина за мъжа, чрез когото единствено може да се осъществи нейната човешка цялост? Ако душата на човека можеше да се промени! Но излизаше, че тя представлява такава твърда и неизменна даденост, каквато бяха и чертите на лицето му или строежът на тялото му. Но защо, защо тогава животът ме бе срещнал с Одисей? Нима само за да ме доведе до пълна безпътица? Или за да се появи на света Телемах? Но майчинството не можеше да изчерпи целия ми живот на жена и човек. Защо волята на Мойрите бе така жестока към мене? Колко дълго се бях борила да я надмогна! Да осмисля поне страданията си! И всичко бе отишло напразно. Единственото, което ми оставаше, бе да се смиря пред волята на съдбата и да я приема без противене. Трябваше да прежаля двадесет години живот, отдаден на мъки, да се откажа от любовта си, която бях отгледала така, както се отглежда едно дете или едно цвете, и да се примиря със загубата на Одисей. Да последвам може би и съвета му. Да потърся при друг това, което не можах да получа от него. Да подиря един мъж от моята порода, с когото да се намирам в естествена хармония, един мъж, избран не по пътя на сляпото влечение, а чрез осъзнатата истина. Кой можеше да бъде той, освен Еванорид? Той, който винаги ме бе разбирал. Който отговори на удара на Одисей с ласка и на гаврата му с възхвала. Може би с него щях да постигна най-после щастието, което бях започнала да смятам за мит, за легенда, измислена от безнадеждните мечтатели на човешкия род. Все едно, вече нямаше на какво да се надявам от страна на Одисей. Той бе изживял дори ревността си към мене. А ревността си отива винаги последна в любовта, защото самолюбие е човекът и собственик по природа, та държи на своето даже тогава, когато то няма вече стойност за него. Но отиде ли си и тя, това означава, че всичко си е отишло.

Три дни прекарах в тази треска на духа. Разбирах: животът искаше от мене да направя завой. Но тъкмо това бе най-трудното. Ужасените ми чувства се връщаха непрекъснато по старите пътища, като отхвърляха насилието на необходимостта и водачеството на разума. Имаше часове, когато мразех живота. И други, когато презирах себе си. Но най-вече мразех и презирах Одисей. И в същото време продължавах да го обичам. Противоречието на собствената ми душа ме съсипваше. Изморена от хаоса в чувствата си, отново се обръщах към разума. За да се отвърна пак от него следващия миг. Безизходицата ме отчайваше. Мислех, че няма да издържа и че това безкрайно лутане ще ме доведе до някоя болест или лудост. Но на четвъртата сутрин се събудих успокоена. Може би бях само претръпнала. Или пък изтощеният ми дух сам си даваше почивка. Навън бе тихо есенно утро с ясно небе, кротко, сияещо слънце и обилна, чиста роса. Нещо омиротворяващо, пречистващо душата и примиряващо имаше в това утро. И аз го приех с благочестиво доверие. Престанах да се ровя в себе си и не се питах докога ще продължи спокойствието ми. Не мислех за нищо. Но подтиквана от някакво смътно чувство за обнова, накарах Акторида да ме облече по нов начин, с голяма простота и младежки, и да ме причеше също така. Сякаш доловила моя полусъзнателен стремеж, изумителната Нофрет запя:

Ден се ражда след нощта,

с нова хубост грей света!

В зърното, що умира,

кълнът за живот напира!

Усмихнах й се благодарна и й подарих разкошен пръстен с огромен червен сардоникс, на който бе изваян пеещ славей. После я запитах: „Кажи ми, Нофрет, какво ще се роди от новия клън?“. Тя отговори веднага и без запъване: „Един блестящ лотосов цвят в градината на слънчевия бог Ра!“. Знаех вече от Еванорид, че лотосовият цвят, тъй както и слънцето, са за египтяните символ на вечната любов и хармонията в света, затова си помислих: „Може би тази мъчителна смърт, която сега изживявам, е началото на един по-смислен и по-съвършен живот?“.

През тази есен Еванорид стана всекидневен гост на нашия дом. Особено след като нощите пораснаха и вечерите захладняха, та хората взеха да прекарват времето си повече край огнищата. По-рано той ни посещаваше обикновено през няколко дни, а сега почти не минаваше вечер, която да не прекара с нас. Беше ми ясно, че към тези посещения го тласка не само нуждата да ме вижда по-често, но и желанието да ми стане постепенно необходим с присъствието си. Но това не ме дразнеше и аз приемах Еванорид винаги с една и съща сърдечна, макар и все още сдържана благосклонност. Той идваше в двореца малко след мръкване, с лице, освежено от спускащия се студ, и крачката му бе бърза и лека, а усмивката радостна, когато влизаше при нас. Канехме го редовно в малката зала, защото бе по-уютна и задържаше по-добре топлината на огъня. Застанал на прага, той първо ме потърсваше с очи, а после вдъхваше мириса на горящите в огнището борови и кедрови цепеници. Долавях зад това вдъхване въздишката на щастливо облекчение, сякаш Еванорид бе чакал цял ден с нетърпение часа, когато щеше да ме види. Хубави бяха тези наши общи вечери, прекарани в разговори край буйно пламтящия огън. Еванорид умееше да говори, но умееше и да слуша. Всичко, което му се казваше, приемаше сериозно, като се мъчеше да открие в него ценното зърно, колкото малко и незначително и да беше то. Винаги боязлива в речта си пред Одисей и нащрек с Евримах, аз чувствах как край Еванорид умът ми разцъфва и се разтваря доверчиво, подобно цвете, облъхнато от благодатна топлина. Мисълта ми течеше бързо и леко и думите ми бяха ясни и красноречиви. С време се отпуснах до там, че започнах да споделям с Еванорид моите най-съкровени мисли за света и човека, всички онези истини, които бях извлякла от живота сама по пътя на страданието. И изпитвах странно чувство на освобождение, когато ги доверявах на него. А също и удовлетворение. Еванорид ме слушаше с разбиране, приемаше словата ми дълбоко в ума и сърцето си и ми засвидетелстваше почит и възхищение заради тях. Отношението му се предаваше неусетно и на Телемах. Защото тщеславен е мъжът и възторгът на другите от това, което той смята за свое, го ласкае и задължава като нищо друго. Макар че винаги бе уважавал достойнствата ми, Телемах сякаш едва сега взе да вижда моята истинска стойност чрез очите на Еванорид. Твърде млад, за да може да оцени по същество всичко, казано от мене, той се доверяваше на оценката на онзи, в чийто ум вярваше, гордееше се с мене и все по-често ми показваше своето чисто и възторжено младежко преклонение. И двамата бяхме благодарни на Еванорид за това, и двамата го обичахме повече поради тази причина. Така любовта свързваше трима ни с някакъв нов, сложен възел.

Нощта напредваше, без да я усетим. По някое време, освободила робите за сън, при нас идваше Евринома и ни носеше вино като кръв или като злато искрометно, което ние пиехме на малки глътки. Ставаше ни весело и ведро. Дионисовата кръв разливаше по жилите ни своя живителен пламък. Очите на мъжете започваха да блестят. Появяваше се и Нофрет със своята арфа и в тишината на късната нощ и на заспиващия дворец песента й прозвучаваше с особено очарование. Огънят догаряше. Жаравата хвърляше пурпурно отражение върху златните чаши, правеше белоснежния вълнен хитон на Еванорид да руменее. Гостът ни си отиваше късно. Излизахме да го изпратим до колонадата, да вдъхнем свеж въздух и да погледаме и послушаме нощта. В градината свиреха щурци. Приплясваше далечна вълна. Горе в небето вечно неспокойните Плеяди неспирно трептяха и сияйното око на Сириус бдеше над тъмната, заспала земя.

През тези нощи сънят не идваше дълго при мене и аз лежах будна, с душа, обхваната от сладостна възбуда. Преживявах все отново и отново чистата радост от прекараните с Еванорид и сина ми часове. Но случваше се и скритият в тялото ми любовен глад да се надигне като алчно чудовище и да погълне радостта ми, като я замени с терзание и ужас. Опитвах се да насоча глада си по следите на Еванорид, но това не ми се удаваше. Не можех да си представя никаква телесна близост с него, сякаш той имаше само душа или бе същество от един друг, безплътен свят. Дори ми се виждаше кощунствено да мисля по този начин за него. Забърквах се в лабиринта на собствената си душа. Чувствах някаква пречка да се издига между мене и Еванорид, но не можех да видя ясно нейния образ. Нещата се преплитаха, сенки и очертания преливаха и всичко бе в постоянна промяна и движение. Долавях абсурдни надежди, едно последно усилие на агонизиращата ми любов към Одисей. И едновременно недоверие към новото, което стоеше пред мене и ме мамеше. Крушението на моята любов ме плашеше като призрак. Страхът идваше не от ума ми, а от нараненото ми сърце. Имаше обаче и нещо друго… Но тъкмо него не можех да уловя. Във всеки случай, духът ми се намираше в противоречие сам със себе си, и то тъкмо тогава, когато исках да постигна хармонията в живота и щастието в любовта, вечна като слънцето и прекрасна като лотосов цвят.

 

 

Разговорите, които водехме напоследък с Еванорид, само задълбочаваха това мое състояние. С напредването на есента Телемах се отдаваше все повече и повече на своята ловна страст, губеше се по цял ден из гората и полето, а вечер беше изморен и бързаше да си легне. Вместо него при нас оставаше Евриклея. Тя присъстваше отначало мълчаливо на нашите разговори, било от благоприличие, било защото дълбоко в себе си не одобряваше тези събирания. Но постепенно започна да се увлича и не само че слушаше внимателно, но и сама взе да задава въпроси на Еванорид. Винаги вярваща в божествените сили на света, с напредването на годините Евриклея ставаше все по-вярващата. И нейните въпроси се отнасяха главно до вярванията на чуждите народи. Веднъж, когато Еванорид разказваше за храмовете на Египет, огромни и богати като истински домове на богове, Евриклея рече: „Изглежда, египтяните са не само трудолюбиви, но и много благочестиви, затова боговете ги обсипват със своите дарове, с богатство, мъдрост и всякакви други блага“. Еванорид едва-едва се усмихна с присвити очи и промълви в отговор: „Били са някога, когато са вярвали, че бог Амон говори на богомолците в храма на Тива или че статуята на Озирис възкръсва всяка сутрин в светая светих на неговия Мемфиски храм“. Споменаването на тези чужди имена накара Евриклея да запита: „Не вярват ли египтяните в същите богове като нас?“. „В същите, майко — отвърна любезно Еванорид. — Навсякъде по света хората вярват в едни и същи богове, защото едни и същи са силите, на които човек е подвластен. Но всеки народ според нрава си и обстоятелствата на своя живот им отдава различни почести и с различни имена ги зове.“ Евриклея бе приела без всяко възражение вярването на египтяните, че реката Нил е бог. Нали и в Гърция всяка река бе бог? Макар у нас и да нямаше нито един речен бог, който по заслуги към смъртните да съперничи с бога на река Нил. Тази удивителна река създаваше всъщност Египет, като побеждаваща мъртвешката безплодност на пустинята, затуй бе напълно справедливо да я наричат свещена река, извор на живота, откровение на небето и път, който свързва безсмъртните със смъртните. Но благочестивата жена не можеше да си представи света без върховната власт на Зевс и това, че египтяните поставяха бога на слънцето на първо място сред боговете, я караше да се съмнява в правотата на техните вярвания изобщо. Еванорид се помъчи да й обясни защо е така. Той й каза, че богът на слънцето Ра твори живота по цялата земя и че без него водите на Нил биха били също така безплодни, както и пясъците на пустинята. Че слънцето дава на всичко своята сила и заедно с това е вечен разпоредник на времето.

Евриклея оставаше недоверчива. Аз също бях малко озадачена пред новите представи и макар и да долавях в тях правда и истинност, трудно ми беше да ги приема изведнъж. Египтяните вярваха, че слънцето е звезда велика в своята мощ, че то властва не само над земята, но и над част от небето. За гърците светът това бе земята. Небето представляваше само неин свод. За египтяните истинският свят бе небето. Гръцките богове живееха на земята, макар и извисени над хората върху високия Олимп. За египтяните безкрайните небесни простори бяха обиталище на един върховен бог, за когото нищо друго не се знаеше, освен това, че останалите богове са пред него като сламки пред вятъра. Той беше всемогъщ, единствен и непознаваем. Затова нямаше име в човешкия език. Нито статуи в храмовете. За него се говореше само в тайните светилища и простолюдието бе държано в неведение относно съществуването му. „Защо е непознаваем?“ — запитах Еванорид. Свикнала с достъпността на гръцките богове, аз усещах да се промъква в душата ми страх и непримиримост към този недостижим бог. Сякаш за да подсили още повече тези мои чувства, Еванорид рече: „Той е тайна и вечна загадка! Никой не може да стигне до него! Няма живо същество, което би могло да проникне в безкрайността на небето. То е недостъпно даже за човешката мисъл. За единния бог можем да кажем само това, че съществува. Той е силата, която твори, създател на всички видими и невидими неща, воля на битието, закон на световете. Той е всичко. Той е висшият разум, пред който човешкият разум е като припламваща и гаснеща искра пред слънцето. Ние искаме да го познаем… Но как? Може би чрез творението му… Ала как да познаем самото творение? Макар и достъпно за нашите сетива, неговата същина остава скрита зад видимата обвивка, неподатлива за усилията на нашия ум. Виж тази гривна!“ — додаде Еванорид след кратко мълчание. Погледнах гривната, която отдавна бях забелязала на ръката му. Върху тъмния обсидиан бе изрязано кълбо с крила на орел. „Това е образът на света — рече Еванорид. — Той говори за цялост и движение. Навярно това са качества и на бога. Но какво друго бихме могли да кажем за него?“

 

 

Словата на Еванорид така завладяха духа ми, че много седмици напразно се мъчех да се освободя от тях. Новите представи ме поразяваха най-напред с величието си. Гръцките богове бяха земни и човешки. Но те изглеждаха дребни и жалки пред единния бог на египтяните. Те бяха символи на една действителност, която ни бе близка като собственото ни тяло. Ние я приемахме така, както дишахме въздуха, както поглъщахме всекидневната си храна. Египетският бог не беше символ. Той беше самата действителност, но действителност потресна и чужда със своите безгранични, непознати хоризонти. Така в едно и също време той изглеждаше и близък, и далечен, и реален, и въображаем. И в последна сметка, неуловим. Това бе най-ужасното, че той бе тайна и винаги щеше да си остане тайна. То ме предизвикваше да го отрека и ме мамеше неизменно да го диря. Погледни, казваше Еванорид, не откриваш ли единния бог във всяко нещо? Естествено, аз го откривах във всичко около себе си и преди всичко в себе си. Еванорид го наричаше небесен отец, добър и милосърден. За мене той беше по-скоро господар, безмилостен и страшен. Той бе създал живота. Защо? Целият многообразен мир на растенията, животните и хората, облъхнат от радост, но и съпътстван от страдание, обречен на смърт. Какво бе всъщност животът? Една игра на неговата божествена мисъл. Какво бе смъртта? Една жестока, повсеместна хекатомба, с която се заплащаше играта. Заплащахме я ние, живите същества. А той? Еванорид го наричаше вечно жив. Наистина той трябваше да бъде вечен, щом и творението му бе вечно. Но ако беше жив, не можеше да не познава смъртта. Нима той страдаше заедно с нас? Нима умираше с всеки от нас? Никой не можеше да каже това. Еванорид говореше: „Трябва да сме му благодарни, задето ни е измъкнал с усилията на своята мисъл и воля из небитието на мъртвото, безплодно вещество…“. Но нали, в края на краищата, той щеше да ни върне пак в него? Даряваше ни живота и заедно с него света, само за да ни ги отнеме. Защо съзиданието и разрушението трябваше да вървят винаги ръка за ръка като двама братя близнаци? Не можеше ли той в своето всемогъщество да създаде един свят, в който владее ненарушима хармония? „Ти мериш неговата божествена мъдрост с твоята човешка мярка — казваше Еванорид. — Свят на неизменната, ненарушима хармония! Неподвижност, мъртвило, пустота! Запомни: неговата хармония е жива, защото се ражда от борещите се противоположности.“ Разбира се, аз мерех бога с моята човешка мярка. Но и мярката на Еванорид, макар и по-широка, бе също човешка, тя също не можеше да обхване бога. Ала каква друга мярка можехме да имаме ние, човеците? Така между бог и нашата мисъл се изправяше непреодолимата преграда на собствената ни — ограниченост във времето и пространството, духовната ни недостатъчност, рожба на нашето телесно битие. Бог ни се изплъзваше колкото и да се стремяхме към него, а истината оставаше скрита за нас. Чувствах се въвлечена в един водовъртеж, от чийто омагьосан кръг нямаше спасение. Бях постигнала едно мъчително познание, което само поставяше пред мене въпроси, без да може да им даде отговор.

Странно и необяснимо беше, но душата ми като че ли взе да се отдръпва от Еванорид. Продължавах да се удивлявам и да се възхищавам, както и преди, дори още повече от преди, на неговото всегдашно спокойствие, на неизменното му съзвучие със света, на доверието му в живота и на непоклатимата му вяра в единния бог. Но идваха часове, когато цялото това съвършенство започваше да ми се струва измамно, сякаш бе само едно изкуствено построение на ума. Отчайвах се от своята придирчивост и се питах какво всъщност искам. Нали бях решила да подиря една ведра, безметежна, хармонична любов? Тя стоеше сега пред мене, взела образа на Еванорид. Но защо не ме привличаше така, както очаквах? Дали висшата мъдрост, с която Еванорид живееше, убиваше в сърцето ми кълновете на любовното изживяване и придаваше едностранчивост и отвлеченост на чувствата ми към него? Или пречката бе тъкмо в неговата хармония? Нали самият той ми бе казал, че неизменната хармония е мъртвило, пустота? Наистина аз усещах вече как еднообразната, несмутена от нищо радост на нашето приятелство започва като че ли да ме гнети. И откривах в себе си неволното желание да противореча на Еванорид, да му противостоя по някакъв начин, да създам някакви сблъсъци между нас. Може би несъзнателно дирех промяната, за да внеса повече движение и напрежение в нашите отношения. Изглежда, в стремежа си да ги запазя живи. В тези необичайни настроения непрекъснато си спомнях за Одисей. Чрез тях започвах сякаш да го разбирам по-добре. Може би и той навремето се бе мъчи да противостои на еднообразието на моята обич чрез собствените си изневери, за да спаси духа си от скуката на ненакърненото щастие и любовта си към мене от неминуемо изтляване. Навярно така постъпваха повечето мъже. Но жените рядко ги разбираха.

 

 

Отново приближих Евримах до себе си. Не от кокетство, а именно от този дух на противоречие, който се бе вселил напоследък в мене. Не беше трудно да го направя, защото Евримах сам се стремеше към това, а и обстоятелствата му помагаха. Еванорид не обичаше лова и Телемах, търсеше, както всякога, Евримах за другар в своите ловни скитания. Двамата младежи се връщаха привечер, изморени и гладни, изкъпваха се и вечеряха заедно в двореца. След това Телемах, който като по-млад бе по-малко издръжлив, отиваше да спи, а Евримах идваше при нас в малката зала. Забравил всяка умора, той бе готов да стои с нас до зори, щастлив с подновени надежди, но и повече от всякога тровен от ревност към Еванорид. Виждах как при неговата поява и по лицето на Еванорид преминава лека сянка като прозирен облак, който едва-едва засенчва блясъка на слънцето, но после то засияваше отново с предишното си спокойствие. Ала Евримах съвсем не беше спокоен. Той мразеше Еванорид заради мене, мразеше го и заради това, че двамата бяха толкова различни един от друг. Не можеше да сдържа омразата си и само чакаше случай да влезе в словесен двубой с него. След като нямаше възможност да го нападне с обнажен меч, той го нападаше с хапливите си слова. Впрочем всичко, което казваше Еванорид, предизвикваше Евримах към спор, защото те мислеха за всичко по съвсем противоположен начин. Да се спори с Еванорид обаче бе трудно, понеже той беше безпристрастен и в същото време изпълнен с вяра и сигурност в собствените си разбирания. Отрицанието на Евримах го лишаваше от всяка увереност, а пристрастието му бе една слабост, която Еванорид умееше да използва майсторски срещу него. Обикновено победеният бе Евримах, но той преживяваше така тежко своите поражения, че предизвикваше моето съчувствие. Не можех да го защитя в ущърб на истината, но се мъчех поне да го приобщя към нея. И за чудо, често успявах. Евримах се смиряваше, къде на шега, къде на истина, показваше се разколебан, а накрая и склонен, макар и с някоя дребна, най-често незначителна уговорка, на която обаче той държеше докрай. Естествено, не толкова от убеждение, колкото от самолюбие. Но след всеки такъв спор, аз разбирах нещо, което досега бях пропускала да забележа, а именно че Евримах отчаяно жадува да вярва, но не може. Може би той и затова се стремеше толкова към мене, защото знаеше, че аз имам вярата, която той напразно желаеше да има. В такива часове го жалех още повече, а тази моя жалост ме влечеше към него и ме отдалечаваше от Еванорид. После оставах потресена пред собствената си душа и нейните неочаквани тежнения. Богове! Нима бе възможно да предпочета Евримах пред Еванорид. Да се свържа отново с един мъж като Одисей, дори по-лош от него. Защото духът на Одисей притежаваше дълбоки и здрави устои. Одисей имаше велики стремежи: да постигне истината за хората. И той вярваше в тази истина. Евримах отрицаваше всичко и на всичко гледаше с циничен присмех. По нрав той беше също по-лош от Одисей. Никаква милост нямаше в него и душата му бе душа на източен деспот, насилническа и жестока. Убедена бях, че той, ако почувства някакво, макар и малко надмощие над мене, ще се превърне веднага в мой безсърдечен мъчител. Кое тогава ме привличаше към него? Нима мъките? Може би бях придобила някаква извратеност на чувствата в дългогодишните си страдания край Одисей и сега ме теглеше отново към страданието? Спомнях си думите на Евридамант: „Нечовешко е да обичаш страданието…“. И изплашена се мъчех да се насоча отново към Еванорид. Тогава обаче неочаквано открих безсмислието на моето присъствие край него. Той бе цялостен като топка от слонова кост или янтар. Аз не можех нищо да му дам, нищо да променя в него и по този начин да проникна в него. Удивена, разбирах, че към такива мъже, като Одисей и Евримах, ме влекат не страданието и мъките, а радостите на творчеството. Разбирах също, че в мене винаги бе съществувал един дълбок, макар и неосъзнат стремеж да променям човешките души, да ги обогатявам чрез моето отражение, да им поставям моя печат. Можеше този творчески нагон да се проявява като човешка милост, женска нежност, страст или майчинско чувство, ала зад всички тях стоеше винаги той и само той. Но медалът имаше две страни. Защото като творях другия, аз изграждах и себе си като човек. Да дава, за жената значи да получава. Чрез всичко, което бях дала на Одисей чрез моята обич: вярност, преданост и жертви, аз бях създавала най-напред себе си. Питах се какво ли щях да представлявам, ако на времето се бях омъжила за човек като Еванорид. Виждах се непроменена, едно голямо дете, за което пътят през живота представлява една приятна разходка. Бях сътворила себе си чрез Одисей. И аз се чувствах отново свързана с него чрез собственото си сътворение.