Севда Костова
Пенелопеида (8)

Зимата чезнеше с всеки изминат ден. Разходката в планината и думите на Евримах също чезнеха от съзнанието ми. Други неща ме вълнуваха. Настъпващата пролет ме товареше с грижи около стопанството и терзаеше духа ми с мисълта за новия сън, който ми предстоеше да видя. Страхувах се, че той ще сложи край на спокойствието ми, че ще помрачи едва-що върналата се при мене радост. Но чувствата ми не допускаха да прекъсна тази последна и единствена връзка с Одисей. Наистина аз не очаквах вече нищо от него, но той не беше още за мене мъртвец и аз не можех да го предам без жал на забравата. Питах Евриклея за съвет, но тя ми отговаряше неизменно: „Както ти решиш, чедо!“. А аз не можех да реша нищо. Решението ми дойде от само себе си след един разговор с Евримах.

Той продължаваше да идва в двореца, но след случката в гората не бе разговарял с мене. Един ден го срещнах в нашата градина. Бяха мятали копие и диск с Телемах и сега си отиваше. А аз се разхождах с малката Мегара, дъщеричката на градинаря Долий, която от известно време бях взела при себе си в покоите, и като слушах детските й брътвежи, се смеех. Евримах се приближи до нас, също усмихнат, поклони ми се и рече: „Радостно ми е вече да те срещам, царице на Итака! А доскоро само като зърнех крайчеца на дрехата ти и ставах сериозен, настройвах се плачливо!“. Заканих му се с пръст. „Не се шегувай с човешката мъка, Евримах!“ „Не се шегувам — отвърна младежът. — Мисля само, че ти съзнателно търсеше да страдаш. Но не издържа!“ „Не е истина, рекох, мъката беше в мене!“ „Защото я държеше в себе си! — отговори Евримах. — Но силите ти не стигнаха да издържиш до края! Слабо нещо е човекът!“ Разбрах, че е настроен да отрицава и че иска да ме предизвика за спор, и при все че аз съвсем нямах желание да споря, не можах да се въздържа да не му отговоря: „Да, слаб е човекът, рекох, но и силен!“. „Силен с какво?“ — запита Евримах. Имаше засегнат вид, сякаш моят отговор го бе обидил. И макар че се усмихваше, това беше познатата ми усмивка, която напомняше зъбене на хищник. „Човекът е силен с глада и жаждата си, със стремежа си да живее! Силен е с алчността си, с други думи — със страха си пред бъдещето! Силен е още и със стремежа си да създаде потомство!“ „Грешиш, му отвърнах, това е слабостта, не силата на човека. Човекът е силен с духа си на човек! С човешкото в себе си! Със стремежа си да прави добро и да открива истината! Със стремежа си към красота!“ „Измислици, измислици…“ — се разсмя Евримах. „Дори и да се измислици, му отговорих, те съществуват, нали? Не си ли се запитвал от къде идват те в човека?“ „Откъде идват миражите в пустинята?“ „Не зная откъде идват миражите в пустинята, но зная, че всичко, което човек носи в себе си, е отражение на нещо, което съществува в света!“ „И красотата ли!“ — запита Евримах с ирония. „Най-вече тя. Тя е само отзвук на всеобщата хармония в света!“ „Не виждам никаква хармония! — рече Евримах, като се озърташе с пресилено недоумение. — Напротив, виждам само една повсеместна битка. Едни се бъхтят смело, други със страх, някои са победители, други победени, а има и такива, които се изхитрят да бъдат даже и герои!“ „Значи ти признаваш, че има и герои! Кажи тогава кое прави хората герои?“ „Суетата, царице на Итака! Само суетата! Или амбицията да се наложат!“ „А не мислиш ли, че зад такава амбиция може да стои любовта?“ „Да, но любовта към самия себе си! Ахил например беше влюбен в себе си и затова искаше името му да се слави, додето свят светува!“ „Но с тази слава той търсеше да победи смъртта и да остане завинаги в живота!“ „Значи пак това, което аз казвам!“ — рече Евримах със смях. Обърках се и замлъкнах. Но не ми бе възможно да се предам. Чувствах, че правата бях аз. „Одисей и Аякс са защитавали тялото на Ахил геройски — рекох. — Кажи защо?“ „А ти как мислиш?“ — запита Евримах. „Мисля, че кипежът на битката ги е изпълвал с настървение. Но после това настървение е стигнало до самозабрава, когато са видели геройската смърт на Ахил. Техният героизъм е бил едно отражение на неговия героизъм!“ „А аз мисля, че те са били заградени от троянците и са се борили за собствения си живот, не за тялото на Ахил.“ Вече започнах да се дразня и усетих как по бузите ми запълзя огън. Евримах си оставаше неподатлив и в своята неподатливост непобедим. На друга епоха беше той дете, но и умът му бе устроен различно от моя. Граници имаше неговият ум, защото му липсваше благодатният огън на любовта, който да освети пред него глъбината на нещата и да му разкрие безкрайното в човека. Въздъхнах. Трябваше отново да сложа оръжие. „Не мога да те убедя, рекох, но и ти не можеш да ме убедиш. За тебе всичко е прекалено просто. Като те слушам, чувствам хората и света принизени. Ти правиш човека по-малко от човек.“ Евримах мълчеше. Гледаше ме с поглед едновременно ироничен и нежен. В очите му блестяха златни искрици, като в очите на котка, която гледа пеещата птичка. „Умна си, царице на Итака, каза най-после, но умът ти е женски. Искаш да украсиш нещата. Не можеш да ги приемеш такива, каквито са. Защо да си въобразяваме за човека небивалици? Човекът е човек и толкоз!“ Изведнъж ми се прииска да му разправя за това, как Одисей обикаля света, за да го познае, да му разкажа за протока на Сцила и Харибда, за бурята в океана, но навреме съобразих, че с това само ще предизвикам присмеха му и ще му дам възможност да ми докаже, че моите разбирания наистина се изграждат върху небивалици.

 

 

След този спор с Евримах всичките ми колебания — да сънувам или да не сънувам Одисей — изчезваха като лятна роса. Бях почувствала отново величието на Одисей и неговата човешка стойност. Да се отрека от него, това означаваше да се отрека от себе си. Героизмът, който аз бях проявила в любовта, той бе проявил в диренето на истината. На мен силите ми бяха изменили. Това означаваха колебанията ми. Те бяха борба между обичта ми към Одисей и любовта ми към самата мене. Бях започнала да мисля повече за себе си и по-малко за него. Така не бях успяла да проникна в нещастието, което го бе сполетяло. А то бе голямо. Одисей бе откъснат завинаги от живота. Остров Огигия, островът на неговото спасение, бе едновременно негова гробница. Истината, която Одисей бе търсил да открие, никога нямаше да стигне до хората. Всъщност ние бяхме другари по нещастие.

 

 

Пак видях неизменната красота на остров Огигия. Но този път бях попаднала на непознато място, сред горичка от цъфтящи дървета. Над главата ми висяха гроздове от едри цветове, бели, розови и бледочервени. Залязващото слънце позлатяваше белите и пълнеше с пурпурна светлина розовите и червените. Невидена красота бе това, та човек можеше да изпадне в захлас пред нея. Но аз се сетих веднага, че Одисей е погребан тук, сред тази прелест и очарование, за вечни времена, и красотата на остров Огигия ми се стори изведнъж зловеща. Между дърветата се виеше тясна, но добре отъпкана пътека. Тръгнах по нея. Знаех, че скоро ще срещна Одисей, и мислите ми не се отделяха от него. Питах се дали той не бе поискал нарочно да ме лиши от всички надежди, за да ме накара да не го чакам повече, за да не жертвам годините на своя живот напразно. Тази мисъл ме покъртваше и душата ми трепереше от милост и жалост към Одисей.

Горичката неусетно свърши и аз се озовах пред невисоко скално възвишение, цяло обрасло в бръшлян и скални иглики. Сред камъните, зеленината и цветята зееше входът на пещера. Веднага си спомних за Полифем и макар че не очаквах да видя циклопи на остров Огигия, сърцето ми изтръпна от предчувствие за зло. Останах известно време в нерешителност, като се оглеждах и ослушвах. Наоколо, както винаги, не се мяркаше никой, но от пещерата долиташе приглушен ромон на човешка реч. Нима Одисей говореше с някого вътре? Пристъпих и влязох в пещерата. Отначало вървях по тесен ходник, слабо осветен от висока пукнатина. После пещерата изведнъж се разшири и аз попаднах в нещо като полукръгла зала. Видях огън и сред разиграните светлини и сенки — Одисей, в мига, в който се навеждаше, за да скрие лицето си от мене. Застанах в недоумение, без да разбирам какво става. Тогава забелязах, че Одисей не беше сам. Срещу него седеше жена — млада, по вид дивачка, с китка нарциси в ръце. Стоеше неподвижна като истукан. Чувствах, че ме гледа, но не виждах очите й. А само усмивката й, зла, присмехулна усмивка, отправена неизвестно към кого, към Одисей, към мене или към двамата. Затворих очи, за да не гледам тази усмивка. Но когато след малко ги отворих, жената все така се усмихваше и Одисей стоеше все така наведен. Сякаш ме преследваше натрапничаво видение, жестоко и мъчително до смърт. Действително, струваше ми се, че ще умра, ако не се спася от него. Обърнах се и се спуснах към изхода на пещерата. Навън всичко беше, както и преди. Само слънцето бе залязло и сиви сенки лягаха върху цъфтящите дървета и виещата се пътека. Облегнах се на камъните. Усещах краката си отмалели, в очите ми играеха пламъци и нещо ме душеше в гърдите. Неудържимо желание ме теглеше да се върна обратно в пещерата при Одисей, но страхът, че ще се натъкна пак на същата картина, ме парализираше. Тогава забелязах полуголо девойче, което бързаше със ситни крачки по пътеката. Носеше нещо в голяма черупка от мида, като блюдо. Пристъпих към него. „Дъще, рекох, кой живее тук?“ Момичето се взря изплашено в мене, но не избяга, а отговори: „Тук живее великата богиня Калипсо!“. Гръцкото име на жената се заби като нож в сърцето ми. „Кой й е дал това име?“ запитах отново девойката. „Сина на Океана.“ „И тя ли е господарката на острова?“ „Тя е господарка на земята, морето и небето!“ — отвърна бързо момичето. Неволно се усмихнах. „Толкова ли е голяма силата й, та управлява целия свят?“ Страх окръгли очите на девойчето. „Тя може да направи всичко: да свали слънцето, да потопи острова, да изтреби хората. Тя заповядва на змиите и, октоподите! Затова трябва да й се покоряваме!“ Разбрах, че момичето имаше дивашки недоразвит ум, но разбрах още и това, колко опасна беше жената от пещерата. „И Сина на Океана ли й се покорява?“ Девойката ме погледна удивена, сякаш моят въпрос не можеше да се отнася до действителността. „Той прави всичко, което тя каже!“ — отвърна. „И постоянно ли е при нея?“ „Различно се случва. Понякога при нея е Сина на Океана, а понякога Елиат. А може и двамата. Тя винаги е с двама. По-рано бяха Елиат и Ем.“ Всеки отговор на момичето увеличаваше тревогата ми. Желанието ми да видя отново Одисей ставаше все по-неудържимо. Но знаех, че не бива да му се поддавам. Трябваше да измисля нещо друго, да го накарам да ме види с очите на душата си, без да го дразня с присъствието си. Над главата на момичето висеше бръшлянова вейка, извита като изящна гирлянда. И аз си спомних изведнъж една малка песничка, която някога арфистката от женските покои в Итака пееше за мене всеки ден:

Подскача птичката от клон на клон

и пеперудата от цвят на цвят лети,

ти, дъбе, своя мил бръшлян пази,

че той от теб се не дели…

Протегнах ръка и откъснах един бръшлянов лист. „Вземи, дъще, рекох на девойката, занеси този лист на Сина на Океана.“ Мислех си: „Той ще си спомни песента. Не е възможно да не си я спомни. Заради нея той ме наричаше много месеци наред «Бръшлянко». Ще си спомни и онова мило, хубаво време, което е отминало, но което още живее в нас и не може да не живее, додето ние сме живи“. Момичето взе листа и влезе в пещерата. А аз останах навън, като напрягах слуха си до болка в желанието си да доловя какво става вътре. Най-после чух шум от бързи стъпки по ходника и след малко видях девойката да излиза развълнувана и изплашена. Като ме видя, тя изхлипа. „Той се разгневи, Сина на Океана! — рече. — Скочи и извика: «Не мога повече да я търпя!». Ах, какво направих! Сега Калипсо непременно ще ме накаже!“ Поисках да й обясня, че думите на Сина на Океана съвсем не се отнасят до нея, но откъм пещерата се чу отново някакъв шум и момичето хукна през глава по пътеката. Сподирих го. Тогава в лицето ми се блъсна голяма нощна пеперуда, аз се стреснах и се събудих.

Изчезна моето спокойствие, загуби се изведнъж и то така, сякаш никога не го бе имало. Пак нарамих своя дългогодишен товар и сега той бе дори по-тежък от преди. Ревността бе възпламенила любовта ми и тя се разгаряше все повече като тлееща клада под напорите на буен вятър. Но това бе любов без надежди. Към покойник бе насочена тя. Представях си безбрежната пустош на океана, непреодолима за усилията на един-единствен човек, после лицето на Калипсо, коварно и безпощадно, човешка маска, през която нагло се изстъпваше звярът, и си казвах, че моята любов е осъдена на смърт. Но тя живееше. Противно на всеки здрав разум, съществуването на Калипсо, вместо да ме отдалечи окончателно от Одисей, ме тласкаше обратно към него. Мислех за близостта между двамата, човешката близост, която се ражда от сливането на телата, от взаимно разменения дар на насладата, и цялото ми същество трепереше в мъчителната тревога на загубата. Тази тревога даваше отново живот на любовта ми, връщаше я в тялото, в сърцето ми. Отново усещах срастването си с Одисей — чрез непоносимата болка на разкъсването. В стремежа си да се спася от нея аз следвах неволно старата диря, прилепнах се пак здраво към изплъзващия се миг след миг със съсипителна настойчивост, търсех да проникна в мислите и чувствата му. Търсех да уловя надеждата. За да получа чрез нея успокоение, поне малко облекчение. Но надеждата ми убягваше. Спомних си Одисей при Кирка, замаян от шемета на сластта, отхвърлил повелите на разума, сляп и глух за всеки повик на човечността. Той беше по-беден тогава, но не и заробен. Във въртопа на животинството той пазеше поне достойнството си и не показваше нито страх, нито смирение пред чародейката. А сега пред Калипсо трепереше с унизителната боязън на роба. Евриклея ми говореше непрекъснато: „Тя е господарката на острова, чедо! Сама разправяш, че я почитали като богиня. Може ли той, пришълецът, да се държи различно от другите? И защо? Знаеш го, че е дарен с хитрост и съобразителност и винаги постъпва така, както е най-изгодно за него“. Разбира се, знаех това, но си казвах, че макар и предпазлив, Одисей не е бил никога страхлив. После си спомнях гордостта, с която ми беше говорил за остров Огигия, и замечтаното му лице в гората, край потока и си мислех, че този път предпазливостта му изхождаше не от разума, а от сърцето, и че пленът му при Калипсо бе колкото принудителен, толкова и доброволен. Впрочем, той сам ми бе признал желанието си да остане завинаги на острова на вечната пролет. Заключението се налагаше само. Зад страха на Одисей стоеше любовта. Оная най-пълна отдаденост, при която радостта, щастието ни, благополучието ни, всичко в живота ни, зависи от другия. Зависимост, която нито можеш, нито желаеш да отхвърлиш. Обреченост, на която се подчиняваш така, както човек се подчинява на своя смъртен жребий. Познавах я. От нея бе проникнато цялото ми съществуване. Но едва сега, когато я откривах в Одисей, разбирах нейния ужас. Наистина страшно беше да виждаш в един човек, с всички негови човешки несъвършенства, съдбата си, божеството, което властва самоволно над живота ти. Но когато зависимостта бе взаимна, тогава навярно хората постигаха онази житейска хармония, която човешкият дух винаги търсеше и щеше да търси.

Всъщност това, към което се бях стремила през целия си живот и несъзнателно, и съзнателно, бе да накарам Одисей да приеме любовта. И той я бе приел най-после. Но тя бе насочена към друга! Една нова несправедливост, която ме довеждаше до отчаяние. Аз бях страдала безкрайно и се бях борила с всички сили. А Калипсо бе получила без всякакви усилия и без всякакви жертви онова, което бе отказано на мене. „Защо?“ — се питах непрекъснато. Но не можех да си отговоря. Неразгадаема тайна стоеше пред мене. Кое бе привлякло Одисей към Калипсо? Кое го бе сляло с нея, сраснало с нея? Тя не беше дори красива. И изражението на лицето й бе противно и отблъскващо, сякаш човек виждаше змия. Ненапразно момичето, нейната прислужница, я бе нарекло „господарка на змиите и октоподите“. Тя носеше в себе си, видимо, нещо от нрава на тези животни. Застанала неподвижно, така, както я бях видяла в пещерата, до наведения, свит на две Одисей, тя приличаше на голям полип, който държи здраво плячката си и тържествува, защото знае, че тя няма никога да му се изплъзне. Когато стигнех до тука, усещах, че трябва да направя някакъв завой, за да не се проваля в разкрилата се пред мене мрачна яма. И си казвах: „Той е загубен за мене във всички случаи. Не е ли все едно тогава коя обича и как я обича?“. Но не беше все едно. Защото едно повърхностно увлечение щеше да ме остави да живея поне в спомените и мечтите на Одисей, това мое последно убежище. Истинската страст обаче не търпи съперници. Дори в спомените. Калипсо също не бе ги търпяла. Тя беше от ония хора, за които любов значи власт. Не се съмнявах в това. И знаех, че използвайки своята власт, тя ме беше осъдила вече безмилостно на смърт. Ала аз тъкмо със смъртта не можех да се примиря. Бях твърде много отдадена на силите на живота, за да я приема без противене и борба. Но как щях да се боря? Всичко беше против мене. Огромното разстояние, изминалото време, обстоятелствата, дълбокото, този път, чувство на Одисей към Калипсо. Богове, дайте ми сили! Афродито, протегни към мене всесилната си ръка и ме подкрепи! Аз съм разколебана, загубила вяра. И не победа очаквам, а поражение. Безсмислено и толкова по-трудно ми се струва това, което трябва да направя, което не мога да не направя. Макар още и да не зная какво ще бъде то.

 

 

Пролетта шестваше по света, неудържима в своята победа. Очите й ту блестяха със слънчев смях, ту плачеха в поройни дъждове и така подбуждаха с двойна сила надигащия се отвсякъде живот. Треската на сътворението разтърсваше земята. Небето кънтеше от грохота на първите гръмотевици. Придошли, потоците се пенеха буйно, кипяха в своя бяг към неспокойното море. Като въртоп на придошла река бе и моята душа. Противоположни настроения и чувства бушуваха и се пресрещаха в нея, живот и смърт като че ли се бореха за надмощие и преднина. От едната страна бе подновената ми мъка и върналата се грижа, връхлетялата ме пак сърдечна тревога. А от другата, неволният трепет пред разцъфващата отново младост на света, опиянението на кръвта, надигнала се жажда на душата и тялото, а понякога и ивица ярка, ослепителна светлина, силата на съществото ми, избликнала неочаквано като светкавица, която блести в просторите. Този път страданието не можеше да погълне радостта ми и тя живееше, като по някакво чудо, редом с него. Досегашната ми вътрешна цялост не съществуваше. В двойственост се люлееше духът ми, багреше се едновременно в мрак и слънце, та отново не можех да се позная. Разбирах обаче, че моята двойственост ме прави по-гъвкава и по-издръжлива. Радостта ми беше нужна, да се боря, беше ми нужна, за да победя. Отчаяният е наполовина мъртвец и предварително осъден на поражение. Радостта бе храната на живата душа. Затова, дори когато тя ме напускаше, аз не я оставях, а се държах за нея тъй, както сляпото още кученце се държи за майчината си гръд. Учех се да бъда весела, когато не ми е весело, и да се усмихвам, когато ми се плаче. Привиквах да виждам винаги двете лица на живота едновременно и да откликвам със смях на всичко, що е несгодно и неприятно. Постепенно държането ми взе да става ведро, а словата спокойни и смехотворни, та на хората бе повече от всякога драго да общуват с мене. От съчетанието на скрита мъка и открита радост придобих някакъв особен чар, чара на светлосянката и той привличаше неудържимо всички, с които животът ме поставяше в допир. Особено мъжете. Независимо от възрастта. Имаше момченца, които майките не можеха да откъснат от скута ми. Имаше юноши, които ме гледаха и слушаха прехласнати, покорени сякаш от някаква магия. Имаше зрели мъже, които ме следваха като слепци, готови да се подчиняват на всяко мое желание. Имаше и старци, които идваха всеки ден на градската стъгда, за да ме виждат и да повтарят своите все едни и същи съвети и ласкателства към мене. Старейшината Поликарт, който обикновено се движеше на носилка поради схванатите си крака, говореше: „Идваме, дъще, при тебе тъй, както идваме да се греем на слънцето!“. Друг старец, вече немощен, казваше: „Събираме се като есенни мухи на мед!“. А жрецът Стений, по прякор Боетес, отдавна посивял и баща на голямо семейство, ми шепнеше при всеки удобен случай: „Ако Одисей беше тука, щях да облажавам него, а сега облажавам дрехата на раменете ти, сандалите на нозете ти, земята, която тъпчеш, хляба, с който се храниш…“.

Долавях, че тези признания, които старците ми правеха със свободата, присъща на тяхната безсилна възраст, напираха в устата на всички мъже край мене. Дори мъжете роби на дома взеха да търсят по всички начини да заслужат вниманието и благоволението ми. Евмей, който почти всеки ден идваше в двореца, казваше: „Чуя ли една хубава дума от устата на господарката, целия ден ми е леко и весело. Какво им трябва на бедните роби, освен малко внимание?!“. Всички тези неща ме удовлетворяваха, както нищо друго до сега. Усещах за пръв път истинския размер на моите сили. Вече можех да нося товара на моята мъка съвсем сама, без чужда помощ. И чрез страданието да печеля радост за себе си и за другите. Бях постигнала една човешка победа. И хората ми бяха благодарни за нея. Търсеха ме, за да получат моята сила, да я приемат, да й се покорят. Чувствах се царица, която властва не само над волята, но и над сърцата и умовете на своите поданици. Изпитвах обаче и нещо като страх от моето неотразимо обаяние пред мъжете. И често се питах: за добро или за зло ми го изпращаха боговете?

 

 

През тази пролет опознах още един от знатните младежи на Итака — младия жрец на Дионис, Евридамант. Той беше единствен син на престарял баща. Млада робиня го бе родила на господаря си в неговата старост, след като законната съпруга на този човек бе умряла бездетна. Старият притежаваше хубава къща в град Итака, но Евридамант не се задържаше твърде в бащиния си дом, а като жрец на Дионис живееше повече в една малка полска къщичка, близо до светилището на своя бог. Част от времето си посвещаваше в служба на Дионис, а останалото прекарваше в труд по лозята и нивята на баща си или в грижи около неговите стада. Виждах го почти на всички жертвоприношения, с които гражданите на Итака почитаха боговете. Той носеше винаги една и съща ленена дреха, украсена единствено със знаците на жреческия му сан. Имаше тежко и силно тяло и едра глава върху здрава шия. Като го гледах, неволно го сравнявах със земята. А присмехулният Евримах му прикачи прозвището „бичо“, което дотолкова му подхождаше, че скоро бе възприето от всички граждани на Итака. Лицето на Евридамант имаше правилни черти, но по-скоро детски, отколкото мъжки. Носът му бе къс, макар и прав, челото възниско, а устните пълни и румени. И изразът му бе като на момче: наивно-упорит и простодушно лукав. И пак като дете той бе небрежен и малко недодялан. Затова пък привличаше хората със своята цъфтяща жизненост. Винаги бе засмян и склонен да прави добрини по примера на бога, чийто служител беше. И също като него обичаше всички удоволствия. Ядеше и пиеше с жадността на животно. Като го наблюдаваше какви невероятни количества месо и вино поглъща по жертвоприношенията, добрата и набожна Евриклея казваше: „Този, изглежда, редовно забравя своята човешка природа и се слива със своя бог!“. А Евринома добавяше: „Ако продължава все така, скоро ще заприлича на мех, в който е налято непрекипяло вино“. Смятахме го за добродушен лакомец. По-късно открих, че нашите преценки са били съвсем повърхностни. Веднъж бях на обиколка по градините и лозята. Пролетта вече кипеше на острова. Също и трудът. Полетата бяха пълни с хора. Забавих се доста в разговор с нашите и чуждите работници и със съседите ни по земи. Така че, когато тръгнах за града, огромното пурпурно слънце вече клонеше към заник. Въздухът бе станал хладен, но в същото време бе така свеж и чист, сякаш Зевс бе отворил небесните двери и оттам върху земята се лееше животворният ефир. От влажните, раззеленени вече дъбрави се обаждаха славеите. Миришеше на прясна зеленина, на горска смола, на диви перуники. Гората ме мамеше и аз не издържах. Оставих колесницата на Долий, който ме придружаваше в обиколката, и тръгнах напосоки между дърветата. Тук, под разлистващите се вече клони, бе започнало да притъмнява. Дъбравата изглеждаше тайнствена и това ме плашеше и привличаше едновременно. Тръпки минаваха по кожата ми. Прехвръкваше сойка, изпращяваше съчка и аз цяла трепвах. Като в детинството си чувствах гората населена с невидими същества, които можеха всеки миг да вземат видим образ. Сетивата ми бяха възбудени. Отдавна не бях изпитвала такива живи усещания. Сякаш свежестта на природата бе освежила и моята душа, преснотата на света около мене бе опреснила и моите чувства. Бях обхваната от леко опиянение и не мислех за нищо. По едно време дърветата се разредиха и аз излязох на просторна поляна. Видях пред себе си чудна трева, пронизващо зелена, висока, остра. Стръковете й носеха сякаш нещо още от устрема, с който бяха пробивали земята. И сред тази трева бе седнал Евридамант, преливащ от живот като някоя пролетна луковица, напращяла от сокове. Почиваше си. Зад него се чернееше разкопана ивица земя. Той ме видя в същия миг, в който го видях и аз. Да се оттегля незабелязано бе невъзможно. Останах на мястото си, а младежът се вдигна, поздрави ме и като разкърши плещи, отметна с опакото на изцапаната си с пръст ръка черните си къдрави коси. После ме погледна весело с лъскави като маслини очи и разкри два реда ослепително бели зъби. Върху лицето му светеше както винаги разположение към хората и наслада от живота. „Ей, как ме изненада, царице! — каза Евридамант, без да чака да го заговоря аз. — Може ли така? Да се явяваш изневиделица… Ами ако вършех нещо неприлично за очите на една царица?“ Шегуваше се със сериозен вид. Само черните му очи продължаваха да лъщят и да се смеят. „Не бях тръгнала да диря тебе — отговорих. — Просто ходех из гората.“ „В гората сега какво ли не става?! — рече Евридамант. — И хората, и зверове са повилнели.“ „Никого не видях, освен тебе — отвърнах. — И ти копаеш земята.“

Евридамант отново показа белите си зъби и като се наведе, взе голяма буца пръст, черна и лъскава, разтроиш я между силните си пръсти и каза: „Виж, царице, каква хубава плът! Плътта на нашата майка земя! Здравата, сочна плът на Деметра, която храни щедро всичките си чада от човека до червея. Боря се с нея като настървен любовник. Но тя ще ми даде своя плод, няма как! Ей там, и Евридамант посочи края на поляната, има сноп пръчки. Това са кипърски лози. Донесоха ми ги моряци от Сама. Късничко е, но аз ще ги засадя тука на по-влажно и силно място. И след две години ще късам от тях ей такива гроздове“. „Той показа голямата си длан. Не вярваш ли? Погледни само какви помощници имам. Хелиос с огнените очи, Зевс с неговия дъжд и Деметра, неподатливата, упорита невеста, но която пращи от сили. Да, да, не се смей! Казвам ти, че след две, най-много след три години тука ще берем набити и издути гроздове и ще мачкаме попуканите от сладък сок зърна.“ „Вярвам ти, отговорих, и не се смея на думите ти, а се радвам на увлечението ти.“ „Хе! — каза Евридамант. — Такъв съм аз! Който не ме харесва, нека не ме среща. Ще изцедим гроздето и ще добием кръвта на Дионис, божествената, опияняваща кръв, с която той дарява хората от човеколюбив. Царице, ти обичаш ли моя бог?“ — запита той неочаквано. „Обичам всички божества, отвърнах, но към твоя бог имам особено предпочитание!“ „Хе! — рече пак Евридамант. — Знаех аз, че ние сме от едно поле ягоди. Всички естествени хора обичат насладите. Да обичаш страданието е нечовешко!“ „Когато човек страда дълго, отговорих, той свиква със страданието и случва се и да го заобича.“ „О, не, не! — възпротиви се Евридамант. — Който обича страданието, отваря в душата си път на смъртта!“ „Така е, казах, и все пак два са корените на живота: радост и страдание.“ „Забрави страданието, царице“ заговори с увлечение Евридамант. „Ако животът ти отказва големите наслади, задоволи се с малките. Огледай се около себе си! Какво изобилие, каква храна за твоите сетива! Виж това небе като най-чисто сребро! А въздухът! Бистър и несетно опияняващ като леко вино! Чуй славеите! Какъв звучен поток! Каква музика!“ После той изду широките си като бъчва гърди, вдъхна вечерния въздух и изпулил смешно очи, сякаш изплашен, че би могъл да забрави най-важното, пошепна: „А мирисът на перуники?“. Неволно се разсмях. Той беше цяло дете и истинско удоволствие беше човек да го гледа и да слуша непосредствената му, проста и естествена реч. Не бързах да се разделя с него, затова продължих разговора: „И Дионис е страдал…“, казах. „Да, да“ — потвърди и Евридамант. — Страдал е шегобиецът, веселякът… И то повече от всички. Да умреш! Какъв ужас! Да загубиш този свят и светът да загуби тебе! Само той от боговете познава смъртта.

Защото е син на Семела, смъртна жена. Но затова пък той жали хората. Другите, родените на Олимп, са безмилостни. А той е трак! Варварски бог! Но каква душа! Той е измислил виното, за да помогне на хората да забравят страданието и смъртта! Той им вдъхва опиянението, което ги прави повече от това, което са; И пак той им отнема човешкия разум, за да ги слее с твореца и творението и да ги накара да прозрат до дъно своята слабост на човеци. Така ги води към мъдростта. Той е чувственото начало, което опложда човешката мисъл. Той е и демонът на всяко живо превръщение. Ето го, взема бучка пръст, един слънчев лъч и капка вода и създава житен клас или прелестен цвят. Виждаш ли какъв вълшебник е той? Как владее стихиите, виждаш ли, царице? Виждах преди всичко каква душа на мъдрец и художник притежава Евридамант. Но виждах също и това, че над поляната засиня от спускащия се здрач. „Трябва да си ходя! — казах. — Долий, нашият градинар, ме чака.“ „Да те съпроводя ли?“ — запита Евридамант. „Не! По-добре е Долий да не знае, че съм те срещнала в гората!“ „О, значи между нас ще има една тайна! Внимавай, царице! Една тайна води след себе си и друга!“ Не му отговорих нищо. Само му махнах с ръка и тръгнах под дърветата в сгъстяващия се сумрак.

 

 

Беше в началото на лятото, когато един ден Евриклея дойде при мене с угрижен вид. Веднага разбрах, че има да ми каже нещо. „Какво има, майко?“ „В града е плъзнала една глупава мълва, чедо“ — рече Евриклея. „Каква мълва?“ — запитах, не без известно вътрешно смущение. Изплаших се, че говорят нещо за мене и Антиной. „Не го вземай присърце, каза Евриклея, но хората разправят, че Одисей няма да се завърне…“ „Откъде знаят?“ „Няма откъде да знаят, затова ти казвам, че мълвата е глупава. Но тя е пусната с хитра цел. Някой иска да спечели от нея и затова си е дал труда да я разпространи.“ „Кажи какво мислиш!“ „Според мене всичко изхожда от дома на Иполит. Преди няколко вечери самият Иполит, който кашля отново и не излиза в полето, отишъл на градската стъгда и там разправял на всеослушание, че вече е крайно време да помислиш за друг съпруг…“ „Съпруг? Аз ли?“ Изненадата ми беше безкрайна. Бях толкова далече от подобна мисъл, че очаквах да чуя всичко друго, но не и това.

„Да! — отвърна Евриклея. — Уж работите на Итака искали намесата на здрава мъжка ръка.“ „Какво, не са ли доволни от мене?“ „Даже много са доволни“ „Тогава?“ „Знам ли?“ „А Телемах? Той възмъжава и скоро ще бъде пълновръстен мъж!“ „Смятат, че не е възпитан по мъжки и че му липсват качества на истински мъж. Онази вечер Иполит казал на старейшините: Той израсна в сянката на майка си! От такъв мъж не чакай добро!“ „Това са нелепости!“ „Разбира се, че са нелепости, но след време те могат да ти причинят големи неприятности!“ „Но за какво е всичко това?“ „Според мене Евримах подготвя умовете на хората в Итака за онова, което смята скоро да предприеме.“ „И какво ще бъде то?“ Евриклея ме погледна в очите със сериозен, многозначителен поглед. Замълча. „Евримах иска да се ожени за тебе.“ — каза най-после. „Какво? — бях съвсем смаяна. — Но той е толкова по-млад от мене! За малко би могъл да ми бъде син!“ „Това няма значение — отвърна Евриклея. — Както знаеш, тиванският цар Едип е бил женен за собствената си майка, царица Йокаста, и чувства на трайна страст и обич са ги свързвали години наред, до онзи нещастен час, когато е била разкрита ужасната тайна… Евримах отдавна се пали по тебе!“ „Откъде знаеш?“ „Нали го наблюдавам!“ Чудно! Аз не бях забелязала нищо. Не, по-скоро не бях обърнала внимание на това, което и аз бях забелязала. Веднага изпратих за Евримах. Исках да се уверя в истинността на казаното от Евриклея. Той пристигна без бавене, весел, хубав, облечен с онова небрежно изящество, което така много подхождаше на мъжествената му красота. Не скрих неразположението си към него, но това не го смути. „Говорел си, му рекох, че Одисей няма никога да се завърне!“ „Нямам ли право да говоря?“ — запита Евримах. Очите му се смееха лукаво. „Да говориш — да, но не и да разпространяваш измислици!“ „Кой може да каже, царице на Итака: аз зная истината? Истината знаят само боговете. Аз говоря това, което мисля!“ „И това ли е, което мислиш? Че Одисей няма да се завърне?“ „Разбира се! И те съветвам и ти да започнеш да мислиш същото!“ Последните си думи Евримах изрече бавно, като ме гледаше в очите, сякаш искаше да ми ги внуши и чрез погледа си. Изглеждаше цял устремен към мене, макар че едва-едва се бе наклонил над креслото ми. Изведнъж ме лъхна дъх на здраво мъжко тяло и на някакво сладко-тръпчиво благовоние от маслото, с което бе намазана кожата на Евримах. Почувствах лек замай. В същия миг нещо се надигна и в мене, сякаш някаква вълна от сила, за да посрещне силата, излъчваща се от Евримах, и да отговори на повика й. Не усетих как гневът и неразположението ми изчезнаха.

Евримах продължаваше да ме гледа настойчиво. Отклоних погледа си от зениците му. Останах така известно време мълчалива, притихнала. Бях малко изплашена и в същото време чувствах Евримах по-близък от всякога. „Може би и аз го мисля, Евримах“ — промълвих. „Защо тогава не постъпваш според мислите си?“ „Защото чувствата ми ме водят по друг път…“ „Твоите чувства са деца на въображението, царице на Итака. Побързай да се отървеш от тях! Животът е нещо действително!“ „Нито мога, нито пък искам!“ — отвърнах. „Защо?“ „И аз не зная защо…“ „Това е то да разговаряш с жена! — рече Евримах. Усмихваше се, но изглеждаше развълнуван. — До едно място в думите й има разум, а после разумът изчезва. Любовта, царице на Итака, иска двама! Твоето не е любов, а изтезание!“ За миг си помислих: „Да, той е прав! Това при мене е изтезание! Но мене може би тъкмо изтезанието ми е нужно…“. Не казах обаче нищо на Евримах. Известно време останахме и двамата мълчаливи. После Евримах заговори пак: „Навярно ти разчиташ на сина си. Вярваш, че винаги ще имаш неговата обич и от нея чакаш утешение, а може би и удовлетворение. Но тъкмо тука те очакват най-големите разочарования. Защото Телемах ще израсне и вие ще се окажете чужди един на друг. И толкова по-болезнено ще чувствате, че сте чужди, понеже общата кръв ще ви задължава към близост. Нима ти не усещаш вече как неговият дух малко по малко се отдалечава от твоя?“. Почувствах, че предишният яд към Евримах се връща пак в мене. „Нека се отдалечава! — рекох. — Той носи моя печат и никога няма да се освободи от него!“ „Хайде, пак измислици! — каза Евримах. — Наистина ти си въобразяваш прекалено много за хората. Изглежда, че по същия начин мислиш и за Одисей. И навярно смяташ, че го познаваш. А всъщност ти познаваш само собствената си представа за него. Колко години си живяла с него? Три! За толкова кратко време, и при това млада, неопитна и оплетена в илюзиите на любовта, какво си могла да видиш в него? Пък дори и да си видяла всичко, дори и да си го познала, мислиш ли, че той е останал същият през това време? Войната и животът далеч от Гърция отдавна са направили от него друг човек. А чувствата му към тебе? Един мъж в разцвета на силите си не може без женска любов. Одисей навярно отдавна се увлича по друга жена и едва ли си спомня за тебе. Твоята вярност не му е нужна. Дори, ако знаеше за нея, тя би го гнетяла, понеже би го карала да се чувства виновен пред тебе…“ Колкото повече Евримах говореше, толкова раздразнението ми растеше. Защото неговите думи бяха всъщност прави и аз знаех това по-добре от всеки друг. Не исках обаче и Евримах да го знае. Имах чувството, че той ме съблича гола. Изведнъж гневът ми блесна като мълния. Не усетих как се изправих. „Иди си! — му казах. — Не искам да говоря повече с тебе! Ти си дързък! И освен това жесток. Сякаш единствената ти цел, когато говориш с мене, е да ми причиниш болка или да ми покажеш, че съм късоумна глупачка.“ За пръв път се случваше да говоря на някого по този начин, но гневът ми беше толкова голям, че не изпитвах нито неудобство, нито смущение от думите си. Самоувереният досега Евримах обаче се оказа смутен. Той също се изправи и се помъчи да се усмихне, но този път обичайната му усмивка на хищник се появи колебливо и несмело върху устните му. Тогава си дадох сметка, че моите думи го бяха поставили в твърде несгодно положение. Като поданик той не можеше да не се подчини на моята заповед, но тя бе твърде унизителна за неговото човешко и мъжко достойнство. Затова не изчаках да си тръгне, а сама го оставих и с бързи крачки се отправих към вратата на залата. Но той ме догони. „Прощавай, царице! — рече тихо. Гласът му бе пресипнал и думите излизаха, като че ли с известно запъване. — Признавам, че прекалих. Но ти обещавам, че това никога вече няма да се случи…“ „Внимавай какво говориш! — му отвърнах. — И то не само пред мене…“ „Вече обещах!“ — каза Евримах. И неочаквано се усмихна подкупващо, сладко, по детски, макар и все още малко смутено. Личеше си, че му е олекнало.

 

 

Този разговор, пък и цялата случка, заседнаха надълго в ума ми. Търсех да проникна до скритата в тях истина. Не се тревожех, че правата на Телемах като наследник на Одисей и Лаерт са сериозно застрашени от брътвежите на Иполитовия дом. Но много исках да разбера коя бе главната причина, която тласкаше Евримах към тази не твърде честна игра. Дали някакво чувство към мене, както казваше Евриклея, или честолюбивият стремеж да стане управник на Итака. Бях повече склонна да приема второто. Има простодушни жени, които смятат, че всеки мъж, който ги погледне с желание, е влюбен в тях. Аз вече знаех, че мъжете лесно се увличат, но трудно обичат. Особено мъже като Евримах. Наистина той се бе унизил и ми бе поискал прошка. Но това можеше да бъде просто част от играта му. Обаче уплахата и неподправеното вълнение не говореха ли те по-скоро за една любовна зависимост, отколкото за едно властолюбиво желание, готово на всички компромиси? Като стигнех до тука, изпитвах неволно тържество. Най-напред пред Одисей, а после и пред Евримах. Но с тържеството идваха и угризенията. Този път не толкова пред Одисей, колкото пред Евримах. Защото, без да имам намерение да отговоря на любовта на младежа с любов, аз исках той да ме обича. Знаех, че не е хубаво, но то беше нужда на душата ми. Претърпяла поражение пред Одисей като жена и човек, аз дирех сега да побеждавам другите. Да се сдобивам с все нови и нови доказателства за моята женска и човешка сила, да получавам някакви надежди за бъдещето. Но имах ли право да обричам Евримах на мъките на едно несподелено чувство, за да удовлетворя своята душевна нужда? Собствената ми съдба, а и случилото се с Антиной, ме караха да се замислям дълбоко върху тези неща. Обаче чувството, лошото, жестоко чувство, родено от необходимостта, се оказваше по-силно и пред неговото надмощие разумът ми се смиряваше и дори започваше да му служи, подобно на роб, който изпълнява заповедите на своя господар. Радостта, че може би съм завладяла или пък съм на път да завладея чувствата на Евримах, който не вярваше в любовта и се смееше на любовните преживелици на хората, не ме напускаше. Разбирах, че това беше една косвена победа над Одисей. А от нея аз не можех да се откажа за нищо на света. Само търсех да оправдая жестокостта си към Евримах. Казвах си, че с характера, който има, той едва ли ще страда много. Че страданието навярно не ще му навреди. По-скоро обратното, ще го направи по-мъдър, а може би и по-човечен. Че единствено чрез него той би могъл да разбере всички онези неща, които смяташе за измислици поради досегашния скъден живот на сърцето си. Стигнах дори дотам, че виждах във всичко това мъдростта на боговете, които водеха Евримах чрез страданието към по-добро. И това бе прозрение. Но в него се таеше лукавство. А в правата, които си присвоявах над Евримах, имаше самозванство. И аз си давах ясна сметка за това. Защото дълбоко в себе си разбирах, че само боговете могат да отреждат страдания на хората за тяхно добро. И че не бива смъртният човек да се превръща съзнателно в техен пълномощник, понеже мъдростта му е ограничена и духът му е слаб, за да понесе товара на безпощадността.

Но който се бори, той става безпощаден по принуда. Така и аз, макар и с известни угризения, скоро превърнах Евримах в своя жертва. Не го отблъснах, при все че не можех, а и не исках, да споделя чувствата му. И това бе най-лошото. Не само за Евримах, но и за мене. Моята игра, колкото и невинна да беше на пръв поглед, постепенно покваряваше ума ми и похабяваше сърцето ми. И настъпи време, когато започнах да мисля дали Евримах със своето виждане за човека не е по-прав от мене. И често се питах: кой от двама ни е всъщност победеният? Той или аз? Евримах пък се увличаше все повече и повече. Отдавна доловил потайния, несъзнателен стремеж на душата ми към неговата душа, той смяташе сега, че разбира добре това, което ставаше с мене. И надеждите му растяха. Скоро те пораснаха дотам, че станаха видими за всички и започнаха да се отразяват и в другите. Мнозина млади мъже по примера на Евримах взеха да мислят за мене като за възможна невяста и да ми показват без стеснение това. Така, през тази седма година от завършването на войната с Троя, аз се оказах неочаквано ухажвана жена, към чието женско благоволение се домогваше не един от знатните момци на Итака.

Всеки, който видеше Еванорид, завърнал се след своя дълъг престой в Египет, не можеше да не каже на себе си или на другите: „Какъв прекрасен млад мъж!“. Той произхождаше от знатно и преди богато, но впоследствие западнало семейство. Някога един негов прадядо бе нарушил свещения закон на гостоприемството, като бе убил своя гост в собствения си дом. И оттогава казваха, че гневът на Зевс преследва семейството. Постепенно целият род на убиеца бе загинал. Мор бе унищожил неговите стада и земите му бяха запустели. От всички само Лейокрит, бащата на Еванорид, бе пощаден от гнева на божеството. Но той бе принуден да води дълго време жалко съществуване. Поради бедност, той не бе желан жених за никого. Една-единствена девойка от Итака бе пожелала да се омъжи за него. От преголяма обич се бе решила да сподели съдбата му. И тя му бе родила един-единствен син. Но той, според общото мнение, струваше за десет. Аз го познавах още като дете, бях го виждала и по-късно като юноша и младеж. И винаги бях оставала поразена както от красотата, така и от благородното държание на момчето. Самият Лейокрит бе мъж силен и макар преследването на Ериниите и заплахата на Бога да смущаваха духа му, те не можеха да го съкрушат. И дали за себе си или за сина, който растеше в дома му и се превръщаше вече в гордост за него, но от някое време той започна борба със съдбата, като се мъчеше да надвие бедността и да умилостиви разгневените богове. Той не замина на война и докато другите воюваха, се зае да възвърне благосъстоянието на семейството. Неочаквано му провървя. С голяма предприемчивост и почти денонощен труд той успя да засади отново своите пущинаци, да развъди стада и да се снабди с роби. И към края на войната бе вече имотен човек, прочут производител на вино и елей из целия Йонийски край. А след войната, докато другите още не бяха разбрали какво трябва да се прави, той си построи няколко големи кораба и започна търговия с Крит и Егейските острови. Разправяха, че от там пък бил стигнал до Кипър, Финикия и дори Египет. И че навсякъде съумявал не само да продаде стоката си с голяма печалба, но и да завърже връзки с видните тамошни търговци и граждани. Сега домът на Лейокрит бе като чаша, която прелива. В него имаше изобилие от всичко. Не липсваха дори предмети на източния разкош. Но познал превратностите на съдбата и винаги несигурен в своето благополучие, Лейокрит не се гордееше с богатствата си. По-скоро като че ли искаше да ги скрие. А когато при едно пътуване на юг отведе и сина си в Египет, всички решиха, че той иска да скрие и него от гневните, безмилостни очи на Ериниите. Мнозина смятаха, че Еванорид ще остане завинаги далече от Итака, но той се завърна. Наистина след едно доста дълго отсъствие, тогава, когато никой вече не го очакваше и почти никой не говореше за него. Донесе много богатства и още повече знания. И толкова бяха тези знания нови, странни и невинаги понятни за ума на гърците, че още с първите дни от завръщането му гражданите на Итака взеха да се отнасят с почит към него и да го наричат „умният син на Лейокрит“.

 

 

Той дойде да се представи в двореца на третия ден след завръщането си. Беше ми известил предварително за своето посещение, така че и двамата с Телемах го чакахме в голямата зала на двореца по определеното време. Понеже се страхувах, че след изтънчените египтяни ние навярно ще изглеждаме на Еванорид като обикновени варвари, бях положила повече грижи за облеклото си от всеки друг път. Знаех, че не мога да съпернича с разкош на египетския разкош, затова се постарах да постигна поне пълна изрядност в моята гръцка простота. Сложих си лека дреха от белоснежен лен и тъмнозелено, като горски мъх, наметало. Няколко златни цветя и листа украсяваха косите ми и фибулата на рамото ми представляваше също златно цвете. Бях доволна от постигнатото. Но когато видях Еванорид, забравих всяка мисъл за дрехите си. Дотолкова завладяващо бе впечатлението ми от него. И колкото повече го гледах, толкова повече се чувствах завладяна. Обайваше той духа ми като хубава песен или като красиво украшение, плод на тънка художническа работа. Най-странното бе, че не толкова телесната красота на Еванорид ми действаше в случая, колкото нещо друго, което струеше от него, неуловимо, но осезаемо, тъй както струи ароматът от лекит, пълен с благовонен елей. Той премина през залата, богоподобен, с високо и стройно тяло, което, откак не го бях виждала, бе придобило гордата осанка на палма. Крачката му бе сдържана и плавна. Носеше гръцко облекло, но с разни чуждестранни допълнения, нещо, което му придаваше необичаен вид и го правеше още по-интересен, защото говореше за далечния, непознат за нас свят, от който идваше. И изразът на сивите му умни очи бе такъв, сякаш той се намираше все още далече от нас, сякаш все още принадлежеше на онзи живот, който бе живял доскоро. Лицето му имаше подчертано мъжествени черти и въпреки това ми се струваше някак безплътно, до такава степен бе изтънчено и цяло пронизано от светлината на духа. Усмивка трептеше върху това лице, дори и тогава, когато устните му не се усмихваха, загадъчна и чаровна усмивка като у човек, надзърнал в тайните на живота, но не престанал да обича насладите му. Аз също се усмихнах неволно в отговор на тази усмивка и казах: „Добре дошъл в Итака и в царския дом, благородни Лейокритиде!“. Той се спря, поклони ми се по гръцки и ми отвърна със звучен, пеещ глас: „Привет, царице, слънчева светлина на Итака!“. Непривичните за гръцкото ухо ласкателни слова прозвучаха така естествено в устата му, че аз ги приех, без да се дразня от преувеличението, което те криеха. А Телемах скочи въодушевено, ръкува се с госта и като го настани в най-хубавото кресло в залата, цяло обковано със сребро, рече: „Достойний, чувствай се в този дом като в дома на собствения си баща!“. След това ние разговаряхме дълго с Еванорид и този разговор бе така занимателен и увличащ, че не усетихме как измина следобедът и приехме с изненада настъпването на вечерта. Той ни разправи за страните на Азия, които бе посетил, но най-вече за Египет, където дълго бе живял. Разказът му бе лек и жив и се лееше подобно на ручей, защото той бе изучил в Египет изкуството на говора до съвършенство. Пречудни и дивни неща чухме ние от Еванорид за Египет през този следобед, та ако нямахме доверие в него, щяхме навярно да ги приемем за измислици, рожби на въображението му. Той ни каза, че в тази необикновена страна цари вечно лято. Че небето там е винаги синьо и рядко, много рядко се случва облаци или мъгла да засенчат блестящия лик на Хелис.

„Значи Египет е царство на слънцето!“ — рече Телемах. „Да — отвърна Еванорид. — И едновременно царство на живота и смъртта.“ „Слънцето носи живот, но и смърт — казах аз. — Навсякъде обаче животът и смъртта вървят ръка за ръка. Затова не мога да разбера защо наричаш Египет тяхно царство.“ „Ето защо — рече Еванорид. — Животът и смъртта са в постоянна борба за египетската земя. От една страна са пясъците на пустинята, които обграждат Египет отвсякъде като горещо, сухо море и непрекъснато се стремят да го засилят и заличат от лицето на земята. От другата страна е великата река Нил, която напоява Египет от край до край и поддържа неговия постоянен цъфтеж.“ „А от къде взема реката Нил водите си, щом там не пада никога дъжд?“ — запита Телемах. „Това още никой не знае. Наистина, без да е капнала капка дъжд, идва едно — определено време през кръговрата на годината, когато водите на реката започват да растат и да се надигат, додето излязат от бреговете си и залеят цялата страна.“ „Не става ли наводнение“ — продължаваше да пита Телемах. „Не, защото градовете, селата и храмовете са построени по високите места. А което е най-важно, цялата страна е покрита с мрежа от канали, които поемат излишната вода. С нея египтяните поливат подир своите ниви и градини и изкарват по няколко реколти в годината.“ Телемах се замисли, а после каза: „Изглежда, затова са толкова богати. Но за такова нещо е нужно здраво държавно устройство и могъща царска власт“. Еванарид го погледна, като че ли с известна изненада, след тора погледна и мене и се усмихна със своята тънка, умна усмивка. „Мъдростта говори вече през устата на твоя син, царице — рече той. — Истина е. Египетската държава е устроена може би по-добре от всяка друга. Тя съществува от хилядолетия и прилича на величествена сграда, в която опитът и усилията на всяко поколение лягат като ред дялани камъни. Все по-сложно става нейното управление, но в същината си то е било винаги неизменно. То е представлявало нейната сила през вековете. Ала сега вече се превръща, в нейна слабост. Животът обича движението. И всяко нещо, което не върви напред, се връща назад.“ „Значи египетската държава е в упадък?“ — запитах. „Да — отвърна Еванорид. — Там има само един свободен човек: фараонът. Но и той се подчинява на жреците. Всъщност всички са роби. А знайно е, че заедно със свободата Зевс отнема на човека и доблестта. Робският език не може да говори истината. Истината обаче е пътеводният знак за хората. Онзи, който е оплетен от лъжи, не знае накъде да върви. И дори и да тръгне нанякъде, то е обикновено в невярна посока.“ „Така е — додадох. — Без истината не може да се направи нищо сигурно. То е все едно да градиш дом върху подвижни пластове. Такъв дом рано или късно ще се събори.“ Додето говорех, забелязах, че Еванорид ме гледа с дълбок, проникновен поглед, и разбрах, ме той изпитва радост и удовлетворение от моите думи. И аз изпитах също радост и удовлетворение, когато го чух да казва: „Мъдри са хората на Египет и по знания ненадминати. Но те не познават тази най-голяма мъдрост, която ти, царице, преди малко изрече: да градиш живота върху лъжа, това означава да губиш време и сили напразно. Истината може да е неудобна, но е здрава като студената вода, която закалява тялото. А лъжата е като вино, което замъглява погледа, помътва разсъдъка и оплита крачките. Египет е отровен от лъжата на угодничеството и се върти в омагьосан кръг, без истински път пред себе си. И той скоро ще стане плячка за някоя от азиатските страни, които се надигат вече неудържимо и живеят в хищни въжделения“.

После ние говорихме и за Гърция. Еванорид каза, че тя е още бедна и изостанала, но че ще дойде ден, когато ще застане начело на всички народи в света. „Гърците притежават необикновена проницателност, дълбок усет към всичко и божествения дар на прозрението. И силите им са млади и непохабени. А азиатците и Египет са натрупали хилядолетен опит. Трябва знанието да се съедини с младата сила и тогава непременно ще се роди нещо голямо, такова, каквото още светът не е виждал…“ Спомних си, че навремето и Одисей говореше нещо подобно и побързах да кажа на Еванорид: „И Одисей мислеше като тебе, преди да започне войната с Троя…“. „Майко! — рече Телемах с предупредителен глас. А после се обърна към Еванорид, като че ли с известно извинение. — Моята майка все търси да спомене баща ми и с повод, и без повод…“ Но Еванорид не обърна внимание на забележката на Телемах. Той ме погледна с очи, огрети от дружелюбна, съчувствена топлота, и рече: „Цар Одисей бе най-мъдрият от всички гръцки царе. И досега никой не го е надминал по проницателност, дълбокомислие и находчивост. Та нищо чудно той да е прозрял истината за бъдещето на Гърция още преди петнадесет години“. Думите на Еванорид паднаха като благотворен балсам върху душата ми. Веднага разбрах, че той беше мой приятел. И сърцето ми се възрадва силно. Защото досега не бях срещала мъж с дух до такава степен сроден на моя, способен така добре да ме разбере. За миг си дадох сметка колко всъщност Еванорид ми бе необходим, колко отдавна го бях чакала. И сърцето, и умът ми се устремиха към него, готови да му се разкрият, да му се доверят, да потърсят неговата помощ и подкрепа. Погледнах го право в очите, едновременно сериозни и усмихнати, открити и загадъчни, и казах: „Еванориде, знай, че отсега нататък вратите на царския дом ще бъдат винаги отворени за тебе. Идвай тука всеки път, когато е угодно на сърцето ти, и бъди уверен, че твоята поява ще бъде посрещана неизменно с радост“. Еванорид стана и ми се поклони. С думи не рече нищо, но мълчанието му говореше достатъчно ясно, че той приема с готовност поканата. Действително от този ден Еванорид започна да посещава редовно двореца като приятел на царския дом. Телемах прие веднага неговата дружба, изпълнен с възторг пред достойнствата му и любопитен към знанията му. Той бе готов да слуша без насита разказите на Еванорид. А те бяха безкрайни. Еванорид бе надарен с тънка наблюдателност и изчерпателно слово и притежаваше безпристрастна мисъл. Затова, докато го слушахме, ние имахме чувството, че сами обикаляме страните на Азия, че сами разглеждаме Египет. Така Телемах неусетно придоби такива знания за света и хората, каквито никой от връстниците му нямаше. А и самата аз научих безброй неща и много нови мисли намериха място в ума ми, додето следях разказите на Еванорид.

 

 

Евримах посрещна появата на Еванорид отначало с пренебрежение. Макар че то ми изглеждаше по-скоро разигравано, отколкото искрено. По-късно обаче, когато разбра, че Еванорид го засенчва и измества край Телемах и мене, пренебрежението му се превърна в открит яд и ревност към този появил се изневиделица съперник, човек, доскоро почти забравен в Итака и поставен под знака на божията заплаха. В озлоблението си той изостави своето винаги достойно държане и взе да напада Еванорид с пристрастни, присмехулни слова. Но от това само загуби. Еванорид бе неуязвим за присмеха на когото и да било. Защото, дотолкова, доколкото човек изобщо можеше да бъде съвършен, той бе постигнал съвършенството. Бе овладял себе си както външно, така и вътрешно, и представляваше едно въплъщение или едно творение на собствения си дух. Да нападаш такива хора с пристрастието си е винаги опасно. Тъй, запратеният в скалата камък пада върху този, който го е запратил. Същото се случи и с Евримах. Той сам се оказа смешен в желанието си да осмее Еванорид. Почувствал грешката си, ревнивецът се помъчи да си възвърне сдържаността и да приеме спокойно нещата. Но спокойствието вече не му се удаваше. Той започна да се страхува, че ще ме загуби, преди да ме е спечелил. Стараеше се да не показва страха си, но от това напрежението вътре в него само растеше. Виждах добре какво става, но бях безсилна да загася един огън, който се разгаряше от собствената си сила. Времето, когато стихията можеше да бъде обуздана, бе минало. Сега всеки опит да бъде тя победена само увеличаваше нейната мощ. Мъчех се да показвам на Евримах предишното внимание. Но то бе човешко внимание, което не го задоволяваше. Той търсеше да ме подчини на своята мъжка власт. И понеже това не ставаше, чувстваше се измамен и онеправдан. Ревността му ставаше все по-открита.

Веднъж ме срещна, когато отивах да посетя Лаерт. Спря се да поговори с мене. Разменихме няколко обикновени думи за времето, за лозята и градините. Бях готова вече да подкарам колесницата, когато Евримах ме погледна в очите и като разкри както обикновено хищните си зъби в някаква полуусмивка, каза: „Защо си сама, царице на Итака? Къде са твоите прислужнички, които са длъжни да те придружават навсякъде? — Не подобава на една царица да излиза в полето сама. Това може да събуди съмнения в нейната добродетел…“. Казваше го уж на шега, но вълнението му издаваше истинските му чувства. Разсмях се и го загледах лукаво. „Ти, мисля, си единственият човек в Итака, рекох, който се съмнява в моята добродетел…“ Евримах се смути от думите ми и отклони очите си от моите очи. Приличаше на момче, хванато в непозволена постъпка. А аз, изправена върху колесницата си, го наблюдавах от горе на долу и той ми изглеждаше смален дори по ръст. И двамата мълчахме. „Може да не съм единственият…“ — промърмори той най-после. Не му отговорих. Плеснах мулетата с камшика и те ме понесоха бързо по лозарския добре утъпкан път. Бях развеселена. Хищна радост се надигаше в душата ми. Казвах си: „Ето те, присмехулнико, как си хванат и ти! Напразни бяха самонадеяните ти слова! Никой още не се е изплъзнал от властта на Вседържителката. По един или друг начин, всеки трябва да й плати дължимата дан!“. Тържествувах заради тържеството на любовта, за победата на истината, за собствената си победа. И в същото време усещах отново човешка жалост към Евримах за робството, в което беше попаднал, страшното робство, с което демонът на сътворението измъчва хората. Чувствах и смъртен страх да полазва в мене. Защото знае ли някой пътищата на Мойрите и къде ще го отведат те? Като слепци са хората пред своето бъдеще, като слепци се срещат те и един с друг. Всъщност истинският съперник на Евримах бе Одисей, не Еванорид. А онзи, който бе по-опасен за мене от двамата младежи, бе Евримах. Той вълнуваше кръвта ми и възбуждаше мисълта ми, докато Еванорид само очароваше духа ми. Край Еванорид разумът ми оставаше ясен и чувствата спокойни. Нашето приятелство се задълбочаваше непрекъснато, но между нас не съществуваше треската на неудовлетвореността, на борбата, на търсенето. Близки по дух, ние се намирахме в хармония, но не можехме да се допълваме, защото, което имаше той, имах го и аз. Афродито, не сходните, а види се, съвсем несходните търсиш да свържеш ти и то не с понятни, а със съвсем непонятни за човешкия разум връзки! Смятах, че приятелството на Еванорид с неговата равна светлина и топлина не заплашва с нищо любовта ми към Одисей. Затова все повече и повече го търсех. Но колкото аз се прилепвах към Еванорид, толкова пък Евримах се прилепваше към мене. Така, неволно и неусетно, аз навлизах в жестоката игра на любовта, която всъщност не познавах и чиито ужасни последици не можех да предвидя, въпреки опасенията, които изпитвах понякога.

Веднъж Телемах и Еванорид вечеряха в малката зала. И аз бях също там, седнала край тях с къделя пурпурна вълна в ръце, тъй както го изискваше обичаят и благоприличието. Но почти не предях, а слушах Фемий, който бе дошъл и пееше. Като знаеше, че аз не понасям да слушам песни за войната при Троя, Фемий пееше песен за Язон и Аргонавтите. Песента му разказваше за преминаването на Арго през Симплегадите. Вдъхновен, както винаги, Фемий редеше словата на песента с такова майсторство, че аз сякаш виждах Арго, борещ се с морските талази, и високата като хълм вълна, която го подема, издига и го тласка във водовъртежа между блъскащите се в постоянна борба скали. Изведнъж си спомних за протока на Сцила и Харибда и ме обхвана вълнение. Отдавна споменът за Одисей не ме беше нападал с такава сила. Едва не се разплаках с глас и трябваше да обърна лицето си настрана от младежите, за да не видят те блесналите в очите ми сълзи. Въпреки това Еванорид забеляза със зоркия си поглед моето вълнение и като ме погледна с ласкави, съчувствени очи, рече: „Нека пием за героите на Гърция, които са се борили, борят се и винаги ще се борят с вълните на всички морета, за доброто и славата на нашето племе!“. И той поднесе своя ритон на виночерпеца, за да го напълни с вино. Благодарих му с поглед, а после рекох с глас, в който мимо волята ми се прокрадваше известна горчивина: „Жалко е само, че героите невинаги остават герои до края…“. Усетливият Еванорид ме разбра веднага така, сякаш беше погледнал в душата ми, и каза: „Не бива да бъдем придирчиви към човека, дори когато той е герой. Във всеки човек живеят по няколко души и коя ще вземе надмощие зависи от обстоятелствата и от устройството на самия човек. Понякога на хората додява да бъдат това, което са, и те несъзнателно търсят да преминат в своята противоположност“.

После Фемий си отиде и ние слушахме отново Еванорид да разказва за Египет, за неговата сила и богатство, които макар и отминаващи, надвишаваха всичко, което ние можехме да си представим. „Там някога златото е текло подобно на пълноводната река Нил“ — казваше Еванорид. И той ни разправи за живота на знатните в Египет, за техния разкош, дворците и гробниците им. „У нас хората насипват надгробни могили, говореше той, а там някога фараоните са си строили гробници от дялан камък, подобни на високи планини. Те са представлявали едновременно и едно нагледно изображение на египетската държава, в която хората се издигат все по-високо за сметка на онези, които остават винаги ниско. На всеки по-горен пласт броят на камъните намалява, тъй както намалява броят на хората върху всяко по-горно стъпало на човешката общност. Докато се стигне до единицата, или фараона, който стои на върха. Този връх не може без основата, а и без всички предхождащи го пластове, но и неговите възможности са огромни. Те се определят от силата на целия египетски народ. Силата на всички египтяни е поставена в служба на фараона.“ Когато, късно през нощта, Еванорид стана да си ходи, той ми каза на сбогуване: „Ще ти изпратя, царице, една от моите египетски робини, за да ти пее своите песни. Те няма да те натъжават като песните на Фемий“.

На другия ден, тъкмо бях привършила с нарежданията си към слугите на дома и на царските имоти, когато Евринома въведе при мене египтянката. Тя беше младо момиче, свежо като майско цвете. Имаше дребно, но стройно тяло и движенията й напомняха разлюляна от вятъра тръстика. Лицето й приличаше на плод, а тъмните й очи бяха топли и чаровни като лятна нощ. Косите й бяха също тъмни и огромни, като косите на Евриклея, когато беше още млада. Момичето пристъпи към креслото ми и изведнъж падна по очи пред мене. Направих знак на Евринома да вдигне девойката, а сама й казах: „Стани, дъще, гръцките царе не са богове като египетските!“. Тя отговори веднага с поток от славословия: „Нека живееш вечно, милостива господарке! Ти си благодатна като Изида и лъчезарна като Хатхор! Миро капе от устните ти, думите ти са като тамян, а очите ти светят като скъпоценни камъни! Твоята милост е роса в горещо лято и мъдростта ти е небесна светлина!“ „Кажи ми как се казваш…“ й рекох, за да прекъсна потока от ласкателни думи. „Нофрет, владетелко на душите!“ В това време Телемах, който също се намираше в залата, се приближи до нас и заговори: „Сега ти, Нофрет, изрече една истина. Моята майка е действително владетелка на човешките души. Но останалото можеше и да не го кажеш. Изглежда египтяните са страшно словоохотливи. Чудно ми е все пак как при такова многословно ласкателство са намерили време да построят пирамидите на своите фараони…“. Девойката не отвърна нищо. Само скръсти ръце на гърдите си и наведе глава. А когато те двете с Евринома излязоха, Телемах ми каза: „Вярвам, че Египет наистина ще падне от своята висота, а ние ще се въздигнем. Защото у нас всеки е цар. Всеки е господар на себе си. И ако гръцкият човек поиска да стигне боговете, той прави това, като разчита само на собствените си сили“. „Всичко това е твърде относително — отговорих. — Но общо взето, ти си прав!“

На другата сутрин се събудих от нежните звуци на арфа, които се разнасяха зад вратите на спалнята ми. Това бе жизнерадостна, ликуваща мелодия, в която сякаш блясъкът на изгряващото слънце, свежестта на утринния въздух и птичите песни се бяха слели в едно. Разбрах, че Нофрет започва своята служба при мене. След това тя влезе в покоите ми заедно с Акторида и оживи часа на утринния ми тоалет с една малка песен. Докато Акторида довършваше последните подробности от прическата ми и закрепяше воала ми, Нофрет пееше:

Погледни лицето си

как блести, обградено от косата ти,

като цвят сред тъмния листак;

как се оглежда в огледалото,

като луна, изгряла над тихи води;

как свети през воала ти,

като слънце през облаци…

„Кажи ми, Нофрет, я запитах, когато свърши, кой те научи да говориш по гръцки!“ „Господарят Еванорид — отвърна девойката. — Той обърна и египетските слова на песните в гръцки.“ „За да ги разбирам и аз, така ли?“ „Не зная — рече Нофрет. — Той започна това няколко дни, след като дойдохме тук. А онзи ден ми каза: Иди при нашата царица, разтушавай я с песните си и бъди мое слово в нейните уши.“ След тези думи сърцето ми се изпълни с благодарност към Еванорид и аз започнах да слушам с още по-голямо удоволствие и интерес песните на Нофрет. Тя ми даваше малко почивки, след което отново чувах нейната арфа и гласът й, който пееше някоя нова песен, често съвсем кратка, но винаги на място и навреме. Това бе всъщност най-удивителното у Нофрет — нейното умение да налучква с една необикновена усетливост настроението на момента и как и какво трябва да пее. Понякога гласът й звучеше отдалече, някога отблизо, веднъж високо, друг път тихо. Аз дори невинаги виждах самата Нофрет. Но тъкмо понеже не я виждах, оставах с чувството, че песните, които слушах, изхождаха от Еванорид и мисълта ми, като подминаваше робинята, се насочваше към господаря. Минаха няколко дни и аз разбрах колко хитроумие имаше в този изтънчен дар на Еванорид. Музиката на Нофрет ме следваше през целия ден, караше ме да мисля за Еванорид и облъхваше мислите ми за него със своето очарование. Тя представляваше едно признание. И в действителност не бе друго, освен едно настойчиво, но чисто и красиво ухажване.

 

 

Казах на Еванорид: „Подаръкът, който ми направи, няма цена. Музиката на Нофрет ми носи непрекъснато радост. Тя оживява всекидневието ми. А словата на песните й повдигат самочувствието ми. Ако все така продължава, скоро ще започна да се чувствам действително благодатна като Изида и лъчезарна като Хатхор“. „За мене ти си несравнено повече от това“ — отвърна Еванорид съвсем сериозно. И така ме погледна, че аз се смутих и побързах да променя разговора. След няколко дни Еванорид ме запита, като че ли между другото: „Царице, ти вярваш ли в щастието между двама души?“. „Отдавна вече не вярвам!“ „Защо?“ „Защото онези, които се привличат, обикновено не си приличат. Как биха могли тогава да се разберат?“ „Щастието е равновесие — каза Еванорид. — То свързва равните.“ „Може и да е така…“ „Не, може, а е така. И аз ще ти докажа това.“

Не мина и месец след този разговор и Еванорид започна строеж на нов дом, извън град Итака, върху високия бряг, откъдето се откриваше широк простор и красива гледка към синьото, необозримо море. Гражданите решиха, че той иска да се отдалечи от дома на дедите си. Самият Еванорид каза на мене и Телемах: „Искам с този дом да поставя едно ново начало. Искам също да покажа на нашите итакийци какво значи изкуството на строителството. Нали тъкмо него изучавах толкова години в Египет?!“.