Наближаваше нова пролет. Хелиос се задържаше все по-дълго върху небето. От дълбоките усои се носеше тревожното гукане на гълъби. Морските птици летяха с крясъци над брега. От време на време над острова преминаваше топъл повей. Вечер небето бе тъмно, тежко натегнало върху земята. Падаше звезда, като оставяше огнена диря след себе си. Другите трепкаха неспокойно, сякаш всеки миг се канеха да полетят подире й. Хората се готвеха усилено да празнуват пролетните Дионисии. Една сутрин, докато ме решеше, Акторида каза: „Господарке, знаеш ли, че се е появила нова прорицателка? Някаква фригийка от Мала Азия“. „Тука при нас ли?“ „Не, на Сама. Но някои оттук вече са ходили да я видят. Разправяла, че е жрица на азиатската богиня Кибела. Нашите разрушили светилището на богинята още в началото на войната. Но на жрицата не сторили зло. И тя по божествено внушение, според както сама твърдяла, преминала Хелеспонт и тръгнала по ахейските земи да разпространява из тях вярата в Кибела. «Допитвал ли се е някой итакиец до нея?» «Египтий ходил да пита за сина си. Снаха му не го оставила на мира, додето не отишъл.» «Е?» Прорицателката казала, че Антиф е жив, но че е много далече оттук.“ „Истина ли?“ „Така казала, а дали е истина, не зная?“ До вечерта реших да изпратя Ментор да доведе жената в Итака. Това, което тя бе казала за Антиф, съвпадаше напълно с думите на Алитерсес, казани за Одисей. Съблазънта бе много голяма, за да мога да й устоя.

Тя дойде една привечер, когато здрачът вече се спускаше и мрак пропълзяваше по ходниците на двореца. Акторида изтича да ми съобщи, че е пристигнала и че чака долу, под колонадата. „Въведи я в малката зала — казах. — Веднага ще сляза!“ Оправих набързо дрехите и косите си и с припряна, неспокойна крачка забързах към малката зала. Жената бе вече вътре, но стоеше права, в очакване. Застанах на вратата и се опитах да я разгледам в полуздрача на залата. Беше висока и снажна жена с бели като сняг коси, разпилени по раменете. Очите й блестяха пронизващо сини, а лицето й тъмнееше, загоряло като на човек, който се намира по всяко време на открито. Дрехата й имаше необичайна кройка, но бе направена от груба тъкан, груби бяха и сандалите на нозете й. Бе наметната с извехтяла еленова кожа и се опираше на висока тояга. Въпреки простото, бедняшко облекло обаче целият й вид бе достолепен и вдъхваше още от пръв поглед уважение, дори страхопочитание. Тя също ме гледаше. Съсредоточено бе спряла върху ми неподвижни твърди зеници, но аз имах чувството, че като гледа мене, тя вижда в същото време цялата зала и целия дворец. Разменихме си обичайните приветствия и аз пристъпих да седна на трона. Прорицателката остана права, само се обърна с лице към мене. „Ела, майко!“ — рекох.

„Пристъпи и седни и ти!“ Тя направи няколко крачки, без да бърза и седна в креслото срещу мене. Помълчахме малко, после тя заприказва така, сякаш ме познаваше от детинство и всеки ден се срещаше с мене. „Викала си ме, Пенелопе — рече. — По море за мене човек си пратила!“ Неочаквано гласът й се прекърши и тя проточи словата си като слова на песен. „Ой, страшни са морските пътища! Ой, несигурни са рибните пътеки! Къде искаш да ме водиш, пратенико! Защо безпокоиш старицата?“ Мълчах, смаяна от странните й слова. Без да се смути от моето мълчание, жрицата на Кибела заговори отново: „Не щях да дойда! — каза. — Но майка ти, блажената Перибея, и свекърва ти, Антиклея, три нощи вече ме молят за тебе! А и Кибела, многострадната владичица, милосърдната наша кърмилница, се застъпи за твоята мъка!“. За пръв път чувах някой да говори така. Сякаш жената си играеше с думите, сякаш редеше приказка, в която измислицата и истината се преплитат. Въпреки това аз й вярвах. Усещах как духът ми неволно се покорява на нейния дух, как нейната сила ме пренася в друг свят. Бях като зашеметена от необичайното усещане. А жрицата, след като помълча пак известно време, заприказва, този път като че ли с известно усилие. „Мъча се, чедо, да стигна до него… да го видя къде е що прави… С далечината се боря, като птица срещу вятъра се блъскам…“ Тя въздъхна и се улови здраво с две ръце за високата тояга. Главата й се наклони встрани, едрата й снага се сведе и устните й замърдаха в отривист шепот: „Ох, тежко е, тежко е, но трябва да се помогне! Човек се мъчи тука! Чака… Не е камък, не е дърво човекът! Жива душа носи!“. Неволно следях промените в лицето на жрицата. Очите й се свиваха все повече и повече и чертите й ставаха все по-напрегнати. Цялото й същество показваше усилие и напрежение. Сякаш вървеше срещу препятствие, което преодоляваше с мъка. „Ой, зелени очи, заговори пак така, като че ли припяваше прорицателката, върло слънце ви заслепява! Ой, червени коси, тих вятър ви развява!… Големи вълни се надигат… Невидени вълни! Като подвижни планини! От край до край се подемат! Сякаш зли духове с корабчетата играят. Подмятат ги към небето, после ги тласкат надолу, в разиграните бездни… А хората, човеците дръзки, рожбите несвестни на Кибела, за корабчетата са се вкопчили, като лишей за камък са залепнали… Ей, скиталецо с червени коси, къде си вперил погледа си? Безкрайна е далечината пред тебе, слабо е кормилото в ръцете ти, несигурна — дъската под нозете ти… Ох, няма по нас такова море… Океанът трябва да е това, дето опасва земята.“

Колкото повече слушах прорицателката, толкова повече се вживявах в казаното от нея. Изведнъж радост преля в сърцето ми. Ликуващ възглас излетя из гърлото ми. „Значи Одисей е жив, майко?“ При звука на гласа ми лицето на прорицателката за миг се сви болезнено и тя ме погледна с невиждащи очи. Остана така известно време, неподвижна. Сякаш се мъчеше да се върне при мене, да проникне в смисъла на казаното от мене. Най-после промълви: „Жив е!… Само че е много далече…“. Неочаквано ме обхвана такава жажда да видя Одисей, каквато отдавна не бях изпитвала. Да го видя поне така, както го виждаше жрицата, като видение. „Искам да го видя така, както ти го виждаш!“ — казах със смелост, която досега не бях показвала пред никой гадател. Духът ми бе възбуден до крайност, сякаш бях пила силно вино. Чувствах силите си неимоверно пораснали и виждах нещата, подчинени на моята воля. Бях самоуверена, както никога. „Всички искат да виждат като мене, каза прорицателката, но то не е дадено на всеки. Ти, чедо, можеш да видиш Одисей само насън!“ „Не съм го сънувала отдавна — отвърнах. — Искам, но не мога. А и когато се случи да го сънувам, сънищата ми са все неясни и объркани.“ Жената мълчеше, мислеше, съсредоточена в себе си. „Аз не говоря за такива сънища, промълви тя най-после, които смъртният човек вижда в съня си всяка нощ. Дим са те и мъгла, която се разнася, игра на празни мисли и незает дух. Думата ми е за сънища, измолени от божеството и изпратени от него. Верни и истинни!“ Изведнъж тя занарежда с припевен глас, както й беше обичай: „Ой, силни очи има човешкият дух! Страшни очи! През камъка и през плътта виждат те, през земи и през морета преминават, в далечината безкрайна проникват. Господарю на световната светлина, Аполоне, и вие Хермесе, Атино и Афродито, водители на човешкия дух, от четирите посоки пристъпете и духа на дъщерята Кибелина с общи сили поведете!“. Жрицата млъкна отново с отметната назад глава и с очи, загледани в някаква невидима далечина. Изчаках я с мъка да сведе поглед към мене и я запитах, жадна да чуя по-скоро отговора й: „Може ли да стане това, майко?“. „Може, отвърна прорицателката с известно колебание, но по-добре е да не става. Не ми искай такова нещо, защото то няма да бъде за твое добро.“ „А аз мисля, че ако видя Одисей тъй, както ти го виждаш, ще се успокоя!“ „Няма, чедо, няма — заговори жената така, както се говори на дете, чийто разум е още слаб и неспособен да проумее дори най-очевидните неща. — Недей да ми искаш това, което ще направи грижата ти още по-тежка!“ „Защо по-тежка? Има ли нещо по-тежко от неизвестността?“ „Неизвестността не е умъртвила още нито една човешка надежда! — рече прорицателката. — А истината е безмилостна и понякога ни лишава от всички надежди.“ Думите на старицата бяха ясни, но аз, неизвестно защо, не можех да проникна до техния смисъл. Сякаш бях останала без разум и следвах единствено нишката на желанието си. Глухо упорство се надигаше в мене да постигна своето. „Майко, моля ти се, майко, моля ти се, майко, моля ти се…“ — повтарях като несвестна. „Не, не…“ — рече прорицателката и вдигна ръце, сякаш се бранеше. „Ще те обсипя с дари, майчице златна, не ми отказвай!“ „Какво можеш да ми дадеш ти повече от това, което ми дава Великата майка?“ — запита жрицата, като че ли с известен гняв, и тръгна бързо към вратата. Но аз я догоних и й препречих пътя. Държах я за ръцете и продължавах да я убеждавам: „Няма да видя вече мир и спокойствие, ако не удовлетвориш молбата ми, майко“. Изведнъж тя се спря и ме загледа в очите. Цяла ме пронизваше с поглед. Сякаш искаше да проникне до последната глъбина на съществото ми и да види какво се крие там. „Добре, промълви най-после, но помни, че всичко става по твоя воля!“

Прорицателката си замина, дните поеха своя обикновен ход и в реда на този ход цялата случка с нея започна да ми се вижда недействителна. Сякаш бях сънувала сън наяве. Не знаех как да си обясня обаче преживяното. Накрая реших, че мощният дух на прорицателката ме бе държал известно време в своята власт и ми бе налагал мисли и усещания, които сега ми изглеждаха като проста игра на въображението. Не е присъщо на ума ми да приема необяснимите неща за истински. Затова понякога се усмихвах на моето увлечение тогава и на доверието, с което бях приела думите на странната жрица. Но пролетта, която идваше, възбуждаше всичките ми чувства и караше мисълта ми да дири нови пътища за тяхното удовлетворение. Като че ли никога не бях изпитвала такава жажда да видя Одисей. От друга страна, любопитството, чието семе прорицателката бе хвърлила в духа ми, покълна и растеше заедно с дните. Неверието ми се примесваше с надежда. Може би наистина съществуваше някаква възможност да се свържа с Одисей насън. Най-после нищо нямаше да ми струва да направя един опит. По няколко пъти на ден вадех кожената кесия, в която стоеше билката, дадена ми от прорицателката. Припомнях си думите й. „Два пъти в годината, бе казала тя тогава, когато денят е равен на нощта, ти можеш да се срещаш с Одисей насън. Душата ти ще търси душата му и ще стига до нея. Великата майка Кибела ще я води. В тези дни сърцето на Кибела откликва на повика на всяко сърце. Тя ликува на пролетното равноденствие, защото Атис, смъртният мъж, пред когото тя, безсмъртната, се прекланя, когото тя, божествената, обожава, е възкръснал за живот. И страда безутешно на есенното равноденствие, когато види Атис отново белязан от знака на смъртта. Велик е нейният дух, затова и мъката, и щастието я правят еднакво отзивчива. Но запомни добре — само на двете равноденствия!“ Пролетното равноденствие наближаваше.

Не обичам жертвоприношенията. Стоя покрусена винаги пред умъртвените животни, пред пролятата кръв, пред разхитения сок на живота. Но човек не може да получи нищо даром. Това е тайната на осъществените човешки въжделения: жертвата. Трябваше да принеса хекатомба на Кибела. И отделно други жертви на Аполон. Всичко осветяващия, на Хермес Сънодаряващия, на Атина Промислителката и на Афродита Вседържителката. Никой, освен Ментор, Евриклея и Акторида, не знаеше за какво е жертвоприношението. Народът на Итака се събра и пирува през целия ден на равноденствието. Аз присъствах на жертвоприношението, но не взех участие в пиршеството. Прекарах деня, без да сложа нищо в устата си. Гладът и очакването ме замайваха. Привечер се изкъпах отново, свалих от себе си всички украшения, изядох парче пресен хляб, поръсено със сол, и изпих чаша неразредено вино, в което от три дни киснеше един стрък от билката на прорицателката. След това си легнах. Навън още не се бе стъмнило добре и дворецът не беше утихнал. Мислех, че шумовете, които чувах, и напрежението, което усещах, ще ми попречат да заспя, но съм заспала веднага. Не можех да кажа колко време съм спала, когато се събудих внезапно от собствения си вик. Изглежда бях викала и преди да се събудя, защото Евриклея се бе надвесила над мене, а Акторида стоеше изправена при нозете ми и ме гледаше уплашено. „Какво има, чедо? Какво има? — шепнеше Евриклея. — Какво видя в съня си?“ За миг си припомних това, което бях сънувала, и изпитах нов пристъп от ужас. „Майко — стенех — майко! Това не може да бъде! Много е страшно, за да бъде истинско!“ Действително бе толкова страшно, че ако не ми се беше открило насън, никога не бих могла да си го представя. Бях видяла онова море, за което ми бе говорила прорицателката. Непознатото, чуждо море, намиращо се неизвестно къде. Бях го видяла да се надига, величаво и равномерно, с огромните си вълни, без вятър, като жива гръд, която диша. А слънцето, увиснало на заник в безкрайната синкава далечина на хоризонта, приличаше на гигантско огнено око, жестоко и зловещо. Зарята му хвърляше червени отражения върху широките гърбове на вълните и върху гъсто нагънатите склонове на брега. Никога не бях виждала този бряг. Той бе за мене така непознат, както и морето, и като него величествен и страшен. Високи и стръмни възвишения го увенчаваха, отчасти голи, разкриващи тъмната скална гръд на планината, отчасти облечени в зеленина. Под тях се простираше широка пясъчна ивица, която белогривестите талази нападаха като неуморими пълчища. „Значи тука е дошъл Одисей…“ — си помислих и страх за него ме облада. Неочаквано съзрях върху мокрия пясък следа от бос човешки крак. Бе с невидени размери. А наоколо личаха и други следи от мъжки сандали с обикновена големина, които следваха дирята на великана. „Одисей е тръгнал с другарите си да търси този необикновено голям човек…“ — си помислих пак и още по-голям страх за него ме нападна. Сама тръгнах по дирите и те ме доведоха до гората, но тука трябваше да се спра и да събера смелост. Не бях виждала никога такава буйна растителност. Необикновените дървета, храсти и увивни растения се преплитаха в гъста мрежа. Зеленият полумрак и странните звуци, които се носеха от непроходимия гъсталак, ме плашеха. Влажният, топъл въздух, напоен с тежки аромати, ме замайваше. „Защо е влязъл в тази гора? — се попитах. — Какво е търсел в нея? Дали великана?“ Тревогата за Одисей ми вдъхна неочаквана смелост и изостри зрението ми.

Едва забележима пътека се откриваше пред мене и аз тръгнах по нея през гората. Вървях така известно време. Не виждах опасността, но я чувствах около себе си. После гората отведнъж се раздвижи и аз видях опасността, която до този миг ме дебнеше скрита. Отвсякъде наизскачаха зверове. Имаше жълти лъвове с пламтящи очи, които биеха опашки в силните си хълбоци, имаше пантери, които безшумно се промъкваха през гъстата зеленина, и огромни змии, които се спускаха от клоните на дърветата. Исках да бягам, но нямаше къде. Отвсякъде ме заграждаха врагове, защото звярът е винаги враг на човека. Тогава зачух удари на тъпан, които се носеха глухо и равномерно из гората. И душата ми се възрадва. „Само човекът познава магията на ритъма — си казах. — Значи тука има хора, които биха могли да ме защитят и спасят.“ След малко видях и тези хора. Те минаваха във върволица, един след друг, и бяха високи и снажни, но голи и съвсем черни. Походката им бе гъвкава, безшумна и дебнеща, а лицата им дишаха кръвожадност и жестокост. „Тези хора са по-страшни и от зверовете — си помислих. — Но какви могат да бъдат хората сред тази гора?“ Не посмях да им извикам за помощ и те отминаха, а след малко и тъпанът им замлъкна. Неочаквано открих, че и зверовете са изчезнали, и с подновена смелост тръгнах по пътеката. „Трябва да намеря на всяка цена Одисеи, си мислех непрестанно, и да го изведа оттук. Не мога да го оставя повече да броди по тези ужасни места!“ След известно време пътеката ме изведе на една висока поляна. Отново видях морето. То продължаваше да напада брега. Нощта се спускаше като зъл дух, изпълнен със заплаха, тъмнината се сгъстяваше над земята, само далече, сякаш на самия край на света, все още светеха лъчите на погълнатото от океана слънце. Обърнах се, видях пред себе си черната паст на висока пещера и веднага си казах: „Одисей е тука! Трябва да е дошъл да прекара нощта в безопасност!“. Тръгнах пипнешком напред. Не виждах нищо, но усещах, че в пещерата има живи същества. Постепенно очите ми взеха да свикват с тъмнината, но освен стените и пода от скала погледът ми не откриваше нищо друго. По едно време се обърнах да проверя дали се вижда изходът и така останах на мястото си, вцепенена от ужас. Между мене и изхода стоеше висок човек с невиден ръст, с кожа, черна като абанос, и с едно-единствено око на челото. Неволно залепнах за скалата, а ръката ми се протегна, сякаш диреше защита от тъмнината. В същия миг усетих как някаква здрава и силна ръка хвана моята и чух бърз шепот до ухото си: „Стой неподвижна! Той няма да те забележи!“. Беше Одисей! Познах веднага и ръката, и хватката му, познах говора и дъха му. „Защо си дошъл тук?“ — пошепнах на свой ред, като се мъчех да го погледна в лицето. В мрака не видях нищо, но по звука на гласа му разбрах, че се усмихва. „Любопитно ми беше!“ — промълви лукаво, по детски. „А не мислеше ли за мене?“ — го запитах. „Сега, когато съм в опасност, непрекъснато мисля за тебе — отговори Одисей. — Иначе морето и приключенията владеят духа ми.“ „Значи това чудовище пред нас е наистина опасно?“ „Повече от всички зверове — рече Одисей. — То се храни с хора. Преди малко изяде двама от моите другари!“ Едва не извиках. „Възможно ли е такова нещо? — запитах. — Нима това същество с човешки образ няма човешко съзнание?“ „Няма! — отвърна Одисей. — Той няма вяра и богове, не признава закони и правда! Той е циклопът Полифем. Има само едно око и с него вижда само едната страна на живота. Той е човекът звяр!“ „И как ще се спасиш от него?“ „Ще измисля нещо — каза Одисей, като се усмихна отново. — Аз съм човек с две очи и грък! Аз нося човешки дух в себе си. А духът на човека може да преодолее всичко!“ В това време чудовището протегна ръка към Одисей, аз изпищях и се събудих.

До сутринта разправих няколко пъти съня си на Евриклея и Акторида. И колкото го повтарях, толкова по-ужасен го намирах. Не можех да се успокоя, треперех с цялото си тяло и от време на време плачех и ридаех. Евриклея направи приношения от благовония на Аполон и Атина, а също и на Морфей. И ги молеше да ме успокоят, а сама се залови да ме успокоява с думи. Но аз заспах едва на разсъмване, а когато се събудих, изведнъж си дадох сметка защо прорицателката не бе скланяла отначало на молбите ми. За една нощ тревогата ми за Одисей бе пораснала толкова много, че едва издържах тежестта й. Непрекъснато се питах дали това, което бях видяла насън, бе истина. Действително ли Одисей се намираше в такава опасност? Съществуваше ли такъв великан или това бе само образ, създаден от моето въображение. Дълбоко вярваща в боговете, Евриклея бе дарена със здрав разум и отхвърляше съществуването на великани. „Щом има там, би трябвало да има и тука! — казваше тя. — Тебе, чедо, те е измъчвал зъл дух насън! Моли се на Аполон да просветли духа ти и на Атина да насочи разума ти по верен път!“ Напротив, Акторида бе склонна да вярва като децата всичко, което й бях разправила. Ментор пък казваше: „Не ставай глупава, Пенелопе, да вярваш на оная стара магьосница! Ако знаех, че ще те разтревожи така, щях да я удавя, докато я водех насам от Сама!“. Но аз си мислех, че навярно никой от тях не беше прав. Може Полифем и да не съществуваше, но явил се в съня ми, той трябваше да ми подскаже колко опасен бе животът на Одисей по онова огромно море, сред оная страшна гора, при хората зверове, които не познаваха нито вяра, нито закон. Все едно че продължаваше да бъде на война.

Пролетта настъпи и отмина, без да я усетя. Дните се нижеха, но не можеха да отнесат тревогата ми. Сънят, който бях видяла, продължаваше да стои пред очите ми и неговото видение дебнеше всеки миг, в който духът ми бе свободен, за да ме нападне със своите неизживени ужаси и мъка. Доскоро лишени от плът, безпокойствата ми имаха сега жив образ. В горещите, душни летни нощи, когато сънят бягаше от мене, мисълта ми се носеше по безкрайните простори на океана, към краищата на света, където Одисей водеше една друга война, не по-малко опасна от войната при Троя.

Есента неусетно вплиташе своите нишки в тъканта на лятото. Нощите захладяха, на небето затрепкаха Плеядите. Наближаваше есенното равноденствие. За мене това бе като да наближаваше нов потоп. В едно и също време и исках, и не исках да сънувам Одисей. Като от смърт се страхувах от един нов сън и въпреки това знаех, че няма да мога да се откажа от него. Трябваше да разбера какво е станало с Одисей, но възможността да го видя изпаднал в още по-голяма беда или загинал не ми даваше мира. През нощта срещу равноденствието изобщо не спах и на жертвоприношението се чувствах едновременно отмаляла телесно и изтерзана душевно. Денят се случи горещ, като че ли останал от лятото, слънцето приличаше силно и топлината, както и блеенето на животните, ми докарваха замай, а миризмата на прясна кръв и изгорено месо ми причиняваше гадене. Едва изтраях до вечерта. Дори изкъпването не ме ободри, така че когато седнах да вечерям, очите ми се склапяха сами и залъците хляб присядаха на гърлото ми. Заспала съм веднага, но сънят ми, както и първия път, бе кратък. И при събуждането си отново чух собствения си вик. В същия миг Евриклея влезе в стаята ми. Изглежда, бе стояла отвън пред вратата, докато аз бях спала, и бе чакала да се събудя. „Какво стана, чедо? — ме запита и аз долових в гласа й като че ли известно нетърпение. — Какво видя този път?“ „Той е жив, майко! — бяха първите ми думи. — Но пак е много далече. Броди по непознати земи, за които никой от нас не знае нищо!“ Както и първия път, така и сега изведнъж си припомних целия си сън. Видях го така ясно, като че ли бе нещо, което бях преживяла в действителност. Пред мене се издигаше мрачен и суров бряг. Планината се възземаше непосредствено от самата вода като висока крепост. Склоновете й бяха сиви, надиплени и прорязани от пукнатини, тъй както старческото лице е прорязано от бръчки. Тъмни борики и ели, закрепени като по чудо върху голата скала, растяха високи и устремени нагоре, сякаш се мъчеха да достигнат бледото далечно слънце. Белезникава мъгла, накъсана на парчета, се рееше между тях. Оловни/облаци се носеха ниско, като ту откриваха, ту закриваха върховете на планините, побелели от сняг. „Какви мрачни места! — си помислих. — Защо ли е дошъл Одисей тук?“ Долу, в дълбокия пролом, блестеше водата на тесен залив, на който не се виждаше нито началото, нито краят. Бе тиха и гладка като водата на езеро. Тук не се надигаше ни голяма, ни малка вълна и в прозрачната глъбина окото долавяше съвсем ясно очертанията на плъзгащите се като тъмни сенки риби. Ята от черни и пъстри птици се вдигаха с крясък, който ехото на пролома повтаряше. Река се спускаше с гръмлив шум като пенлив водопад, а някъде изпод високия свод на бориките се носеше тръбният зов на елена мъжкар. „Колкото и да е неприветливо това място, си рекох, то ми изглежда по-безопасно, отколкото онзи зноен бряг, където преди половин година видях Одисей!“ Тогава съзрях стръмен път, който се виеше между гънките на възвишенията. По него се спускаха каруци, натоварени с трупи. „Може хората тук и да са варвари, си казах пак, но техният живот прилича все пак на нашия.“ Изведнъж видях Одисей. Стоеше на една пътека върху склона на планината и оттам наблюдаваше нещо долу в залива. Приближих се безшумно и с върха на пръстите си докоснах рамото му. Той трепна цял и бързо се обърна. Лицето му бе враждебно и свито в закана, но щом ме видя, чертите му се отпуснаха и очите му ме заляха със светлина. Няколко мига остана така загледан в мене, после протегна ръка и ме привлече към себе си, но някак разсеяно. Личеше, че друго занимава духа му. Неговата разсеяност ме накара да се почувствам неловко и ми наложи сдържаност. За да скрия смущението си, запитах: „Какво гледаш там, долу?“. Одисей се усмихна и отново насочи погледа си към дъното на залива. „Гледам нашите кораби“ — рече. Сега и аз забелязах, че долу край грубо построен пристан бяха закотвени десетина кораба, гръцки по вид. „Казах им, продължи Одисей, да не закотвят корабите тук. Лестригоните рано или късно непременно ще ни нападнат!“ „Кои са лестригоните?“ „Хората, които населяват тази земя. Ето, виж ги!“ Вгледах се в мъжете, които караха трупите. Бяха много високи и снажни, с бели като лен коси и дълги бради. „От три месеца сме тук, каза Одисей, и живеем в добър сговор, но на варварите не може да се вярва!“ „Защо си дошъл тук? — го запитах. — Защо не тръгна към Итака, след като се спаси от човекоядците?“ Той ме погледна бързо, после отмести също така бързо погледа си и остана известно време мълчалив.

„Светът ме мами — каза след малко. — Не можеш да си представиш колко той е обширен и разнообразен. И човекът ме привлича. Искам да опозная всеки човек: дивака, варварина… всеки!“ Покруса изпълни сърцето ми. „А не изпитваш ли мъка за нас?“ — го запитах. „Даже много голяма! — отвърна Одисей. — Но по света има толкова неща за гледане! Ето този залив! Откога плаваме из него и все още не знаем къде свършва и не познаваме всичките му разклонения. Така дълбоко се е врязал той в сушата. А и всички заливи по този бряг са такива.“ „Колкото и да са необикновени тук заливите, си помислих, как може заради тях да измъчва мене, баща си, Телемах!“ Тъкмо исках да му кажа това, когато той поде отново: „А преди три месеца, когато дойдохме тук, нямаше нощ“. „Как нямаше нощ?“ — запитах недоверчиво. Помислих, че Одисей ми разправя небивалици, че се мъчи, според както му беше обичай, да отклони нежелания разговор чрез една шега. „Слънцето залязваше, продължи той, но денят не си отиваше. Небето едва-едва помръкваше и всичко се виждаше. Две надници можеше да получи онзи, който се задоволява с малко сън.“ Отново си помислих, че той ме залисва така, както се залисват малките деца. Загледах го сериозно в очите. „Кажи ми истината, го помолих с тих, но разтреперан от мъка глас, защо не бързаш да се върнеш, защо скиташ по моретата?“ Неочаквано лицето на Одисей стана лукаво и тънка усмивка се плъзна по устните му. В този миг по целия бряг се вдигна голяма глъчка. Иззад елите и иглолистните храсти наизскачаха множество руси великани и започнаха да къртят с лостове скални отломки, които сриваха върху гръцките кораби. Вдигна се прах по стръмните склонове на планината и писъци и глъчка от дъното на залива. А камъните продължаваха да се сипят отгоре и да трошат корабите на Одисей. Погледнах го: той бе побледнял и очите му, пламнали от гняв, едва не изскачаха из орбитите. „Няма ли да им помогнеш? — го запитах, макар и да знаех, че въпросът ми е безсмислен. — Те гинат…“ „А как да им помогна?“ — кресна Одисей в лицето ми. После, като се мъчеше да се сдържа, продължи: „Те постъпиха глупаво и сега ще заплатят с живота си за това. Тук всяка грешка се заплаща и то най-често с живота!“. Изведнъж той се сети за нещо. „Трябва да отърча и да спася поне моя кораб. Хайде!“ И като ме хвана за ръката, повлече ме по пътеката в обратна посока. „Бързай! — ме подканяше непрекъснато. — Антифат, царят на лестригоните, е хитър. Навярно е изпратил хора и при моя кораб…“ „Но защо враждувате?“ — го запитах. „Не враждуваме — отвърна Одисей, като продължаваше да тича. — Ние просто им омръзнахме. Додея им да живеят в мир с нас. Те са по-силните, това е достатъчно, за да ни нападнат и унищожат.“ Пътеката свърна надолу между камъните на урвестия склон и аз видях морето. Бяхме стигнали края на залива и Одисей взе да се пуска по стръмнината. Краката ни се плъзгаха по ронливото нанадолнище, но ние продължавахме да слизаме бързо, като се ловяхме за растящите наоколо храсти. Скоро между клоните на елите съзрях черния кораб на Одисей. Сивите вълни на морето го люшкаха леко, като ту го приближаваха, ту го отдалечаваха от скалите, за които беше завързан. Още няколко крачки надолу и додето усетя какво става, Одисей ме грабна и заедно с мене скочи на кораба. След това изтегли меча си и замахна да пресече въжетата. В същия миг забелязах двама лестригони, които откъртваха огромна скала от стръмнината. Скалата вече се клатеше над кораба, готова всеки миг да се сгромоляса върху ни. Тогава аз извиках и се събудих.

И от този сън не получих успокоение. Само нова тревога се настани в душата ми на мястото на старата. Забравих за човекоядците и пълната с опасности южна гора и взех да мисля за неприветните места, по които Одисей скиташе сега, и за северните варвари, които го заплашваха със своята безсмислена враждебност. И макар че този път имах повече надежди за неговото спасение, страхът продължаваше да ме измъчва. Ами ако онази скала се бе срутила наистина върху Одисеевия кораб? Дори и да останеше жив, той нямаше да има вече с какво да се завърне в Итака. „Къде ли са тези места?“ — се питах непрекъснато. Те ми напомняха за нашите високи планини, за Тайгет, която така добре познавах. Може би бяха по-близо до Гърция, отколкото предполагах. „В края на краищата разстоянието е нещо преодолимо — си казвах. — За същото време, за което е отишъл дотам, той може и да се завърне оттам. Ала, ако няма кораб, с какво ще тръгне? Но тогава той може да остане при лестригоните цял живот!“ — си мислех и чувствах как душата ми изнемогва под бремето на това предположение. В такива часове започнах да мисля, че действително щеше да бъде по-добре, ако не знаех нищо за Одисей, защото колкото повече знаех, толкова повече се измъчвах. Прорицателката се бе оказала права. Като цар Мида аз бях поискала един дар, който имаше две лица. А сега не можех да се откажа от него. Не можех да се откажа от истината, макар че тя ми носеше само тревоги. Всъщност аз не бях сигурна дали сънищата, които виждах, ми разкриваха истината или представляваха само плод на възбуденото ми от билката на прорицателката въображение. И въпреки това вярвах в тях. Приемах ги за истина, защото така получавах надеждата и вярата, че Одисей е жив. Предпочитах тревогата пред безнадеждността и примирието. Наблюдавах другите жени на бойци в Итака. Повечето от тях живееха покорни на съдбата си, отбягваха излишните терзания и се оставяха на живота, той да ги води. Отчуждени от мъжете си с течение на времето, сега те спокойно ги забравяха. Имаше дори такива, които нарочно диреха забравата, защото не искаха да страдат. Свършването на войната ги възвърна за кратко към миналото, но те скоро изживяха това възвръщане. Съпружеството бе за тях навик, а навикът бе изчезнал. Те гледаха вече на мъжете си като на чужденци, нещо по-лошо, като на покойници, сенки от едно минало, лишено от плът. Това бяха съпрузи призраци, чиито лица се разсейваха и чиито души чезнеха пред избледнелите, безсилни чувства на съпругите им. Животът течеше и без тях щеше да продължи да тече. Появата им, както това става винаги с призраците, можеше да предизвика само безпокойства. Нали така се бе случило и с Диомед? Много жени бяха постъпили като Егиалея, а някои вече отиваха и в други домове като съпруги на нови съпрузи. Даже родителите на изчезналите войни показваха от ден на ден все по-голямо примирие пред нещастието си. Само аз не се примирявах. Може би защото не можех да гледам на Одисей като на чужденец или покойник, а продължавах да го чувствам жив и свой както тогава, когато тръгваше за Троя. Чертите на лицето му бяха започнали вече да ми се изплъзват, но нищо от душата му не ми убягваше. Пороят на живота не можеше да заличи нейните безплътни черти и тя беше най-верният ми съюзник в борбата със забравата, която не е друго, освен борба със смъртта.

След топлата дълга есен, която сякаш не искаше да си отиде, зимата се появи като недрага гостенка. Нямаше сняг и бури, но хвана нечакан студ. Хелиос криеше посърналото си лице зад високи сиви облаци. Морето, избистрено от студа, бе придобило ярък синьо-зелен цвят. Тънък резлив вятър шумолеше в златистокафявата шума на дъбовете, свиреше в тъмнозелените вретена на кипарисите. В градината на двореца се появиха горски птици, дошли поради студа по-близо до домовете на хората.

Не бяха минали и десет дни след като сви студа, когато от Лакедемон пристигна пратеник. Този път Икарий бе изпратил един от бившите коняри на Тиндар, когото знаех добре. Но човекът се бе изменил силно с годините и аз не можах да го позная веднага, затова го посрещнах като чужд. Старият слуга не се обиди, а рече: „Сума години минаха откак не сме се виждали, Пенелопе, как ще ме познаеш? И аз едва ли бих те познал, ако те срещнех извън този дворец. Ти беше пъпчица тогава, когато тръгна от Лакедемон, а сега си разцъфнал цвят. Аз пък заприличах на някоя изсъхнала на клона смокиня. Бързо преминава човекът! Преди четиринадесет години все още обяздвах конете на Тиндар, а сега мога само да чистя яхърите на двореца!“. „Не си се променил чак толкова, Антилий! — казах, за да утеша човека. — Но аз съм забравила вече хората от Спарта, а и не очаквах да те видя!“ Антилий само махна с ръка. Разбрах, че утехата ми бе излишна, затова побързах да го запитам за новините. „Не са добри новините! — отговори Антилий. — Грижовни и тъжовни!“ Надигнах се изплашена: „Да не сте научили нещо лошо за Одисей?“. „Не, за Одисей не знам нищо, но стринка ти, царица Леда, умря…“ Отпуснах се покрусена в креслото. Усетих слабост в коленете и болка в сърцето, но не се разридах, както навремето, когато научих за смъртта на цар Тиндар. Сама се учудих на спокойствието си. Но всъщност нямаше нищо чудно. Времето бе минало и бе променило много неща. Четиринадесет години ме отделяха от онзи живот в Спарта и от далечината на тези четиринадесет години той ми изглеждаше вече безкръвен. Отдавна бях във властта на един друг живот, осезаем до болка, пълен с радости и страдания, от плът и кръв. Ала и моят нрав се бе изменил. Много скърби бях преживяла и много страдания бях изпитала, затова бях станала сдържана в страданието и търпелива в скръбта. Някога мъката бе за мене болка, впита в плътта, сега бе сянка, легнала върху душата. Въздъхнах тихо. „Кажи ми, промълвих, как умря царица Леда! Далномерецът ли я улучи или скрита болест я отнесе?“ „Трябва да е имала някоя скрита болест, отвърна Антилий, защото беше заприличала на сянка: само кожа и кости. Не можеше да яде нищо, а напоследък разправяха, че дори водата с мъка поемала. Така и изгаснала, като огън, оставен без дърва.“ Слушах словата на Антилий и се мъчех да си припомня стринка си такава, каквато я знаех от детинството си, после — каквато я бях видяла в деня на моята сватба и при изпращането ми от Лакедемон. Лицето й беше бяло като лилия, но позавехнало от плач, а големите й тъмни очи бяха пълни с тъга. Бе ме отгледала от малка, затова при заминаването ми тъжеше за мене. Аз бях весела и безгрижна и нито веднъж не ми мина през ума, че никога вече няма да я видя, че това е раздяла завинаги. „Колко е страшно! — пошепнах. — Разделяш се с човека и мислиш, че пак ще се срещнеш, а се оказва, че това е било последната ти среща!“ „И Елена не можа да я види! — рече Антилий. — Само Клитемнестра дойде няколко дни преди смъртта й.“ „Няма ли ги още Менелай и Елена?“ „Няма ги и кой знае кога ще се завърнат! Много натоварена си отиде царица Леда. Така, както и живя години наред. Добре, че беше Хермиона, за да я теши през всичките тези години на мъка, тревоги и срам!“ „Какво прави тя? — запитах. — Чувах, че била пораснала.“ „Децата растат, Пенелопе — отвърна Антилий. — Не можеш да ги спреш. Хермиона кара вече шестнадесетата си година. Зряла девойка е, хубава, руса като Менелай, но не е весела. Тъжен беше животът й, от дете все край разплаканата си баба. А и сега на какво да се радва? Би трябвало вече да я омъжат, но Икарий се страхува да го стори. И с право! Не се знае какъв ще излезе женихът и дали няма да посрещне утре с оръжие завърналия се Менелай. И Егист и Клитемнестра се боят от същото и вече предупредиха Икарий да не бърза. Кой знае? Както е тръгнало, може Хермиона да остане и небрачна. Баба й правеше живота й тежък, но трепереше над нея. А сега момичето остана само, без близък човек, който да го обича и милее.“

„Разсипа се домът на Тиндар!“ — рекох. „Разсипа се! — каза замислен и Антилий. — Голяма жажда за любов имаше в царица Леда, тя я предаде на децата си и оттам дойде злото.“ „Аз я помня като спокойна и разсъдлива жена…“ — рекох. „А аз си я спомням млада, такава каквато Тиндар я доведе от Етолия. Като Владичицата Олимпийка беше горда и красива. И нямаше мъж, който да не бъде победен от силата на красотата й. Разправяха, че сам Егидодържецът слизал при нея нощем от Олимп, преобразен на лебед. После, когато злите Кери отнесоха синовете й, духът й се пречупи и нравът й се силно измени. Заживя тя само за дъщерите си, но не видя от тях добро.“ „Оракулът излезе прав, казах, макар че никой навремето не искаше да вярва на словата му.“ „Жаждата за любов ги повлече в неверни пътища — рече Антилий. — Те видяха мъки, но видяха и щастие, а царица Леда само в тревоги живя. До последния си ден все за Елена питаше. Жените от покоите разправяха, че вече едва движела устните си, а все за това питала: дали ги няма Елена и Менелай.“ „Зная — казах. — И моята свекърва умираше и все за сина си питаше. Голяма е любовта на майките, но децата вървят по своя път и нехаят за нея. Но то така, изглежда, трябва и да бъде!“ „А някъде става обратното — рече Антилий — майките нехаят за любовта на децата. Зависи кой как обича!“ „За кого говориш?“ „За Клитемнестра! Откак убиха Агамемнон, Електра се е превърнала в зъл демон за семейството. Като вълчица обикаля и вие из двореца и града ден и нощ. Ходи облечена във вретище и косата й е винаги посипана с пепел.“ „Какво иска?“ „Отмъщение за баща си!“ „Че тя навярно едва го помни!“ „Там е работата, че не от любов към баща си иска тя това, а от ревност към майка си. Боговете са я надарили със същата жажда за любов, каквато има и в майка й, но и със злата воля на Атридите. Дали са й и разум да разбере, че майка й обича Егист повече от децата си, и с това тя не може да се помири. Лоши неща ще има да стават в Аргос, Пенелопе. Ето, скоро и Орест изчезна.“ „Как изчезна?“ — запитах. „Знам ли? Казаха: изчезнал. А как, никой не знае. Хората обаче предполагат, че враговете на Егист са го отвлекли. Навярно искат да възпитат момчето в омраза и злоба и да насочат духа му по пътя на отмъщението. Но ако е така, Егист рано или късно ще загине от ръката на Орест!“ „Богове, промълвих, зла участ очаква тогава Клитемнестра! Дано не доживее да види двамата си най-скъпи хора изправени като врагове един срещу друг! Дано не дочака онзи нещастен час, в който собственият й син ще убие обичания от нея мъж!“ „И тя това казвала!“ — рече Антилий.

Извиках Евринома и й наредих да се погрижи за Антилий, а аз наметнах мъхест топъл плащ и излязох под колонадата на двореца. Задух ме гнетеше в залата и тежестта на чутото от Антилий притискаше сърцето ми. Исках да вдъхна свеж въздух и да погледам света навън.

Вечерта бе мразовита. Спускаше се студ и въздухът бе наситен с мирис на дим от запалените огнища. Небето се издигаше бледо, само на запад аленееше заревото на залеза, а над Нерит се рееха прозирни мъгли като розови воали, които постепенно посивяваха. Звездите се появяваха една по една като едва видими искрици, а през оголените клони на тополите надзърташе тънък месец, приличен на голям сребърен полукръг. Гледах небето и мислех. Разговорът с Антилий ме бе насочил към един въпрос, който винаги занимаваше ума ми: кого обичам повече: Одисей или Телемах? И както винаги, така и сега, невъзможно ми беше да отговоря ясно на този въпрос. Можех да кажа само едно: Одисей ми беше по-необходим, но над Телемах треперех повече. Може би, защото в Телемах виждах продължението на нашия живот. Всъщност ние тримата бяхме едно цяло. Телемах бе съединил двама ни и чрез това съединение животът ни се удължаваше, преминаваше границата на отделното човешко съществуване. Чрез Телемах ние бяхме победили, макар и за кратко, смъртта. Затова, изглежда, мисълта за сина ми ме изпълваше винаги с гордост. Разбирах: ако има нещо велико в родителството, то е именно победата над смъртта и чувството за нея. И то бе по-силно у майките, защото те заплащаха по-скъпо победата, отдаваха й целия си живот. И все пак не можех да кажа, че обичам Телемах повече от Одисей. Но това нямаше значение. Важното беше, че любовта ми към единия не бе в противоречие с любовта ми към другия, че между нас съществуваше единство. Нещастните ми братовчедки бяха раздвоени в своите чувства и край тях единството се превръщаше в разединение и обичта в омраза. Жаждата за любов, бе казал Антилий, е причината! Но имаше ли нещо по-естествено за човека от нуждата да обича и да бъде обичан? Защо ставаше така, че всички тези хора — царица Леда, Клитемнестра, Егист, Елена, Менелай, Хермиона, Електра, Орест, трябваше да страдат от своите чувства или от чувствата на другите, да се превръщат в жертва един на друг, да се погубват едни други? Животът не можеше без любов. Неотменима бе властта на любовта, тъй както и тая на смъртта. Великата Вседържителка влагаше своя закон във всяка плът и във всяка душа и нямаше начин той да бъде отхвърлен. Защо тогава човекът трябваше да носи вината за този закон? Не беше ли достатъчно, че носи тежестта му? Божественият закон бе жесток, но човешкият го правеше още по-жесток! Одисей гледаше на любовта като на робство и я отричаше. Искаше да живее по правилата на разума, сам със себе си. Но това ли бе освобождението? Той бягаше от любовта, защото чувстваше безсилието на човека пред нея. Но това ли бе победата?

Продължавах да гледам небето. Бе станало тъмносиньо и звездите, наедрели от тъмнината, блестяха в безкрая като отломки от световния огън, като плодове на вечността. „Богове, си казвах, защо трябва да страдаме под това небе, пълно с толкова красота и величие? Или чрез страданията вие ни водите към усъвършенстване, към осъществяването на нашата малка земна хармония, принуждавате ни силом да прекрачим прага на човешкото и да станем нещо повече от човеци?“

Тринадесетте години бележат един предел в живота на човека: с тях свършва безгрижието му. Девойката започва да се готви вече за сватбата си, а юношата да се готви за живота. Разбирах, че подготовката на Телемах трябва да бъде по-различна от тази на неговите другари и връстници. Той щеше да стане цар на Итака, и то може би много скоро, веднага с навършване на пълнолетието си, ако Одисей продължаваше да отсъства. Владетелят стои на върха на човешката общност, затова той трябва да представлява и връх сред хората. Иначе естествената хармония на живота се нарушава. Не е достоен за власт този, който не превъзхожда онези, над които властва. Вече знаех колко превъзходството на хората едни спрямо други е относително. Всеки имаше своите качества, които другият нямаше и не можеше да има, всеки по един или друг начин бе необходим за живота. И все пак превъзходството между хората съществуваше, съществуваше и вярно мерило за него: мощта на човешкия дух, силата на човешката мисъл и чувства. Но тези качества не можеха да се придобият, човек просто се раждаше с тях. С радост откривах, че Телемах имаше независим ум и приобщен характер — нещо, което говореше за силата на мисълта му и за широтата на чувствата му. И то бе главното, което той бе получил като дар от боговете. Пред този дар моето възпитание изглеждаше излишно. Пък и не умеех да възпитавам. Единственото, което можех да направя, бе да създам край сина си един здрав живот, който неусетно да го направлява и да насажда в него полезни навици и верни понятия. Това и правех. Но сега бе дошло времето, когато той трябваше да прекрачи границите на този създаден от мене свят и да излезе сред големия свят, защото бе необходимо да опознае хората, които щеше да управлява, и живота, който щеше да ръководи.

Ментор се стараеше да направи от него изкусен боец. Аргийският воин, който се бе заселил в Итака, и още двама спартански бойци, изпратени от баща ми Икарий, се трудеха ден след ден да закалят тялото и волята му и да го посветят във всички тънкости на бойното изкуство. Аз пък го насочвах към мирния труд на хората. Телемах обичаше полския труд, но повече го влечеше към занаятите. Той имаше сръчни ръце и вярно око и показваше голяма придирчивост в работата си. Затова майсторите, при които учеше, непрекъснато го хвалеха. Хвалеше го и Фемий, дворцовият певец, който го учеше да свири на лира и да пее. „Синът ти, господарке, ми казваше, колчем ме видеше, е надарен от самия бог Аполон, водача на Музите. Жалко, че ще стане цар, иначе от него би излязъл чуден певец!“

Някои от новите занимания на Телемах ми носеха тревоги и безпокойства. Особено се измъчвах тогава, когато синът ми отиваше на лов или излизаше на море. Опасността, на която се излагаше в такива случаи, терзаеше духа ми като зъл демон. Преживявах я не само с душата си, но като че ли и с тялото си. Сърцето ми се свиваше в болезнена тръпка и цяла треперех от скрито напрежение. Понякога страхът ми, разпалван от въображението, бе така силен, че направо ме влудяваше. А мисълта, че отсега нататък ще бъде все така и че заедно с безгрижието на Телемах бе свършило и моето безгрижие за него, че и той вече се откъсваше от мене като Одисей, ме отчайваше. Евриклея се мъчеше да ми внуши спокойствие. „Моли се на Лето, страдащата майка, казваше, тя ще ти помогне!“ Но моята тревога не се влияеше от молитви. „Голяма е мъката на майките с момчетата — говореше тогава Евриклея. — Нали затова казват, че щастливата майка ражда момиче!“ Усмихвах се на думите й, макар че не ми беше до смях. Навремето сама бях пожелала да имам син. И това бе един дар с две лица. Но, изглежда, всичко, което човек получаваше от живота, бе с две лица. Като виждаше, че се усмихвам, Евриклея казваше: „Ще свикнеш, чедо! Човек свиква с всичко!“. „Да, изглежда ще трябва да привикна!“ — отговарях, но бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Имаше дни, когато и при най-големи старания не можех да потисна тревогата за сина си. Но дори и тогава, когато успявах да усмиря безпокойствата си, в мене оставаше чувството, че съм ограбена. Животът ми отнемаше вече сина. Като долавяше какво чувствам, Евриклея продължаваше да ми говори: „Мъжът принадлежи винаги повече на живота, отколкото на любовта. Но то така и трябва да бъде, защото иначе какво би станало с живота?“. Знаех, че е права, но това не ми носеше утешение, нито пък ми помагаше да се примиря. Мислех си: нима цял живот пред мене ще стоят истини, които нито мога да приема, нито мога да променя? Моята съдба ли е такава или такава е съдбата на човека изобщо?

Зимата напредваше все такава мразовита, каквато бе започнала. Сух студ сковаваше всичко и принуждаваше хората да се задържат повече от всякога по домовете си. Но по средата на зимата времето изведнъж се затопли. От юг се носеше топъл дъх. Замириса на влажна пръст, на гнила шума. Морските птици летяха над брега, възбудени като през пролетта. А морето заприлича на разстлан плащ, в чийто ярък лазур Хелиос втъкаваше своето искрометно злато. В затоплените води се появи риба на цели пасажи и риболовците от острова тръгнаха с лодки и кораби да я преследват. Телемах пожела също да излезе на риболов и аз си дадох съгласието почти без колебания. Времето бе хубаво, корабът здрав и изпитан, кормчията вещ, гребците опитни, а с тях отиваше и Ментор. Придружих сина си до брега. Телемах бързаше, нетърпелив да се качи на кораба, и аз не го въздържах в нетърпението му, а припках до него, сякаш бях девойче на неговите години. Бързият вървеж до сина ми възбуждаше радостно духа ми, а слънчевата топлина и светлина ме опияняваха, така че когато стигнахме брега, бузите ми пламтяха и очите ми блестяха. Като ме видя такава, Ментор рече: „Ей, Пенелопе, всички се променят с годините, само ти оставаш същата. Сякаш си сестра, а не майка на Телемах!“. Усмихнах му се благодарна. Чувствах се щастлива. Прегърнах сина си радостно, сякаш го посрещах, а не изпращах, и той скочи на кораба. В същия миг обаче над брега се вдигнаха ята птици и без всякаква видима причина закрещяха тревожно и жално. Това бе лош знак. Изведнъж ясното небе и тихото море ми се сториха пълни със скрита закана. И в ума ми се промъкна мисълта: „Не изпращам ли с твърде леко сърце сина си? Не е ли това предизвикателство към съдбата? Към морето, тази невярна стихия? Към бог Посейдон, този капризен и коварен бог. Почувствах желание да извикам на Телемах и да го накарам да се върне обратно в двореца. Но такава постъпка ми се видя много детинска. Помъчих се да се успокоя сама“. „Досега предчувствията винаги са ме лъгали — си казвах. — А и предзнаменованията невинаги се изпълняват.“ Човек би трябвало да се затвори в ковчег, ако реши да се вслушва във всичките си предчувствия и да се съобразява с всички предзнаменования.

Вкъщи се залових за работа и това, както винаги, ме успокои. Не усетих как мина пладне. Изобщо не мислех за времето, когато забелязах, че навън притъмня. За мръкване бе още рано. Веднага излязох под колонадата. От юг се носеха тежки маси от черни облаци и въздухът бе станал душен. Сякаш идваше пролетна буря. Додето оглеждах разтревожена небето, под колонадата излезе и Евриклея. „Май ще вали“ — рече предпазливо, но аз долових в гласа й безпокойство. Неочаквано въздухът се раздвижи. Ослушах се: морето бе започнало да шуми. Подемаше се вятър. „Майко, започва буря!“ — промълвих. Тя не отговори нищо. Следващия миг първият напор на вятъра профуча над главите ни. По пътя се вдигна вихрушка прах, клоните на дърветата в градината зашумяха, грабнати от въздушната вълна, птици запляскаха с криле. После буйният Нот се втурна върху острова с бясна бързина и необуздана сила и под ударите на неговите невидими криле всичко затрепери, затресе се, зашумя. Нямаше съмнение: започваше ураган. „Телемах! Какво ще стане с Телемах?!“ — ми мина светкавично през ума и веднага хукнах като луда към брега. Но да тичам бе вече невъзможно. Вятърът идваше насреща ми и ме блъскаше в гърдите, пълнеше с прах очите и устата ми, задушаваше ме. Обръщах се за малко с гръб, дори правех няколко крачки гърбом, но продължавах да се движа напред. Додето стигна брега, бурята се разрази с пълна сила. Тихият допреди няколко часа залив сега бе неузнаваем. Морето се бе надигнало с потъмнели води и черни, мъхести облаци се носеха с голяма бързина над кипналите водни маси ниско, почти до повърхността им. Над сушата тегнеше завеса от прах и старата маслина при пещерата на нимфите глухо стенеше. „Телемах! Какво ще стане с Телемах?“ — продължавах да мисля и никаква друга мисъл вече нямаше в главата ми. Тревогата ми бързо растеше и се превръщаше в паника. Вече не усещах вятъра, който продължаваше да ме блъска от всички страни. Бях само неспокойна мисъл, страх и ужасна мъка. По едно време чух гласове зад гърба си. Бяха Евриклея и Евринома, дошли с неколцина мъже роби да ме търсят. „Прибери се, чедо — започнаха да ме увещават и двете. — Няма полза да стоиш тука! Телемах не е сам! С него са двадесет опитни мъже и Ментор, който го милее повече от собствените си деца.“ „Не се оставяй на майчините страхове, господарке — рече и Долий. — Нищо не се знае! Те може и да са излезли вече на брега, тука или на Сама!“ „Ами ако не са излезли? Нали сам каза, че нищо не се знае?!“ — отвръщах, защото бях стигнала до онова състояние на духа, когато страхът ни намира свой съюзник дори в разума. „И да не са излезли, казваше Евринома, ти все едно не можеш да помогнеш с нищо на Телемах!“ Именно и за това се и измъчвах най-много, но те не ме разбираха. Спасението на слабите души е в примирието, в признаването на собственото им безсилие. Те искаха да ми го наложат, за да ме спасят от мъката ми. Но аз бях, както винаги, непримирима. Евринома постоя малко и си тръгна с двама от робите, а Евриклея и Долий останаха с мене. Притулихме се в пещерата и зачакахме. Непрекъснато се взирах във водния хаос и продължавах да се надявам, че корабът на Телемах рано или късно ще се появи отнякъде. Но нищо, макар и малко прилично на кораб, не се мяркаше. На брега идваха и други хора, чиито близки бяха излезли в морето на риболов, но бърже си отиваха. А аз все чаках. От преголяма възбуда тялото ми трепереше, тъй както трепери сух бурен, когато напролет копачката на земеделеца го удря в корена, за да го изтръгне из земята. А от лявата страна на гърдите, там, където тупти сърцето, усещах да ми се трупа някаква болезнена тежест. Заваля дъжд. Южният вятър спря да духа и вместо него се появи северният Борей. В пещерата стана студено. Трябваше да се прибера поне заради Евриклея и Долий. А бе започнало и да се мръква.

Тази нощ не можех да мисля за сън. Напразно Евриклея ме увещаваше поне да си легна. Останах в залата, като през всичкото време се разхождах, защото ми бе невъзможно да се задържа на едно място. Самата Евриклея заспа след полунощ, тъй както си седеше в креслото. А аз продължавах да ходя по залата и тежестта върху сърцето ми все се трупаше и трупаше. Мислех си, че тя най-после ще порасне навярно толкова, че ще надвиши силите ми и аз ще рухна под нейния товар. Въртенето в затворено пространство ставаше вече непоносимо за мене. По едно време не издържах и открехнах дверите към колонадата. Навън бе страшна нощ. Вихърът беснееше над острова, сняг се сипеше от небето и нещо незапомнено за нашите места, не се стопяваше, а оставаше да лежи и да се трупа. Морето ревеше като див звяр, а откъм горите се носеше такъв вой и фучене, сякаш всички зли демони се бяха събрали в тях. Изведнъж ми се стори, че от брега се чуват викове на хора. Може би това бяха звуци, породени от бурята, или крясъци на заблудени птици, но те напомняха удивително човешки гласове и навремени аз ги долавях съвсем ясно. Първата ми мисъл бе да събудя робите и да отидем на брега. Но тогава до слуха ми стигна жален, пронизващ писък и аз загубих сякаш разсъдъка си. Бързо изтичах под колонадата, а после се спуснах по пътя, който водеше към морето. Но той бе затрупан със сняг и отдолу подледен. Не бях очаквала това. Веднага усетих несигурната повърхност под краката си, но бях дала вече много силен тласък на тялото си, за да мога да се спра изведнъж. Всичко стана за миг. Полетях, а след това усетих удара на твърдата земя и нещо в глезена ми изхрущя. Помъчих се да стана, но нетърпима болка в ставата не ми позволи да мръдна. Помислих, че ще загубя свяст. Съзнанието ми се бореше с болката като удавник с вълните, който ту потъва, ту изскача отново на повърхността. Не само да се изправя и пристъпя, но дори да пропълзя, бе невъзможно. Трябваше да стоя неподвижна. А бурята продължаваше да реве над главата ми, вятърът развяваше дрехите и косите ми, засипваше ме със сняг. „Но аз ще замръзна тука!“ — си казах и започнах да викам за помощ, ала воят на урагана и звуците, които изпълваха нощта, поглъщаха виковете ми. Отново се помъчих да се придвижа с пълзене, но разбрах, че ако упорствам в това, непременно ще загубя свяст и тогава смъртта ми ще бъде фигурна. Пак взех да викам. Трябваше да ме чуят. Бях оставила дверите полуотворени, а Евриклея имаше лек сън.

По-късно си дадох сметка, че това падане бе всъщност спасително за мене. Иначе тежестта, която чувствах да се трупа върху сърцето ми, навярно щеше да ме погуби. Голямата болка обаче, както и опасността, в която бях изпаднала сама, отвличаха мислите ми от Телемах и тревогата ми за него загуби част от силата си. Предполагам, че това ме спаси. Започнах да се вкочанясвам и гласът ми взе да преграква. Най-после на вратата се показа някой. Беше, изглежда, Евриклея. „Майко-о-о!“ — гласът ми прокънтя с неподозирана сила и като че ли успя да се възземе над воя на бурята. Изведнъж дверите се разтвориха широко, като пропуснаха сноп неравна светлина. И в тая светлина видях наистина Евриклея да притичва под колонадата, подобна на огромен прилеп с разветите си от вятъра дрехи и необичайните скокливи движения. Тя дойде до последната колона и като се мъчеше да погледне в нощта, взе също да вика: „Чедо-о-о! Къде си, чедо-о-о?“. Отново се обадих. Тогава тя се върна обратно и скоро пред вратите настъпи суетня. Излязоха робите пазачи, които спяха в двореца, а после и Евринома, която се щураше като изумена. Вече не виках, започвах да изпадам в забрава. Някаква сладка дрямка, с която не можех да се боря, ме обхващаше. По едно време усетих, че някой хваща ръката ми и чух гласа на Евриклея: „Кронионе, та тя е съвсем замръзнала!“. Но не можах нито да отворя очите си, нито да продумам. Едва изстенах, когато ме положиха върху плаща и понесоха. Не биваше обаче да заспивам веднага. Евриклея ме изкъпа с гореща вода, а Евринома наложи крака ми с ечемичени трици и оцет. Дадоха ми да пия вино и едва когато се загрях добре, ме сложиха да легна. Известно време останах будна, като продължавах да слушам морето, което бучеше все така страшно, и вихърът, който свиреше над колонадата, метеше покривите на двореца, огъваше дърветата до земята и свистеше в клоните им. Но бях далече от всяко вълнение. Душата ми бе станала безчувствена. Така неусетно преминах в пълната безчувственост на съня.

Когато се събудих, в стаята бе съвсем светло. Още щом отворих очи, видях Евриклея, която дремеше в креслото насреща. Пошепнах: „Майко…“, и тя веднага трепна. Взря се в мене и каза, без да чака да я попитам: „Телемах се завърна, чедо!“. Не повярвах на ушите си и продължих да я гледам с питащи, недоверчиви очи. „Върнаха се по обяд — бързо заразказва Евриклея. — Бурята ги заварила пред залива Рейтрос и те веднага излезли на сушата. Ментор изпратил двама вестители по брега да ти съобщят, че са в безопасност, но хората се заблудили във виелицата и се върнали.“ „Къде е той сега?“ — запитах. Все още не вярвах на щастието си и усещах недоверие към думите на Евриклея. „Отиде да спи. Да го извикам ли?“ „Не, нека спи!“ Замълчах, като се мъчех да проникна с чувство и мисъл в казаното от Евриклея. Значи синът ми бе жив! Значи боговете се бяха смилили над мене! Но защо не се радвах истински? Сякаш бях тяло, останало без душа. „Майко! Какво ми е?“ „Какво ти е, чедо? Кракът ли те боли?“ „Не.“ Вдигнах ръка към пламтящите си бузи. Евриклея ме загледа продължително, после докосна с устни челото ми, хвана с ръка ръцете ми. „Цяла гориш! — рече. — Имаш треска!“

За пръв път боледувах тежко. Горях в огън по цели дни и нощи. Често се губех, за кратко идвах на себе си и пак се губех. Гърдите ми тежаха, сякаш бяха направени от камък, и така ме боляха, като че ли някой забиваше в тях остриета на кинжали. Вече почти не усещах болката в крака си, не само защото бе отслабнала, но и защото бях цялата болна. Имаше дори часове, когато смятах, че ще умра. И тогава мислех за царството на Аид като за нещо действително, което трябваше да съществува. Можех да си представя, че тялото ми ще умре, но не и душата. Недопустима ми се виждаше възможността да изчезна напълно от света и никога вече да не видя Телемах, и никога повече да не се срещна с Одисей. Любовта ме караше да се чувствам безсмъртна, свързваше ме с живота като че ли завинаги. Или поне дотогава, докато онези, които обичах, съществуваха. Защото аз бях те и те — аз.

Телемах идваше всеки ден край леглото ми и ме гледаше мълчаливо с големите си очи на ястреб. Сериозни, не по детски, бяха очите му и страшни с избликналите в тях недетски сълзи. Той преживяваше за пръв път като възрастен безсилието на човека пред страданието и смъртта. И това потрисаше душата му. Веднъж ми каза: „Никога вече няма да изляза на море!“, и избяга. Но веднага се върна и додаде: „Това е обещание!“, за да не помисля, че говори празни слова.

Постепенно огънят в мене секна, но болестта не си отиваше. Кашлях до премаляване и гърдите ми така свиреха, че понякога ми пречеха да заспя. В такива нощи лежах будна, слушах как зимата вилнее навън и мислите ми се носеха отново към Одисей. „Къде ли е той сега? — се питах. — Дали все още броди по онези северни места? Какъв ли сняг покрива планините сега там? Какви ли виелици вият по урвите и проломите? Какви ли бури бушуват в морето?“

В деня, в който се вдигнах от леглото, Телемах ми донесе първия букет пролетни цветя. „Привет от Афродита, даруващата живот! — рече въодушевено от прага. — Побързай да се научиш да ходиш, защото богинята те кани при себе си. Вече се е настанила в полето и гората и всичко е украсила с цветя!“ Взех дъхавата пъстра китка в ръка и докато поемах с жадни ноздри мириса на цветята, гледах очите на сина си. Светлината се бе върнала в тях. „Вълната ни отмина и този път — си казвах. — И този път крехката хармония на нашия живот е запазена. Защо да мислим за утре? По-добре да се радваме. Нищо друго не ни остава! Пролетното равноденствие наближава. Трябва да съм оздравяла дотогава, за да мога да сънувам Одисей. И ако видя в съня си и него жив и здрав, няма да има от какво да се оплаквам.“

Не ми беше леко в този ден на равноденствието. Все още бях много слаба и се наложи да присъствам седнала на жертвоприношението. А привечер се почувствах така изтощена от глада, жаждата и умората, че трябваше Акторида да ме заведе до леглото. Заспала съм, разбира се, веднага, а когато се събудих, видях както винаги Евриклея да стои над мене със запален светилник в ръка и с угрижено лице. „Пак ли видя страшен сън, чедо?“ — ме запита. Изглежда и този път бях викала. Все още под впечатлението на преживяното, едва я чувах какво говори. И бавех отговора си. „Не, не беше страшен“ — промълвих най-после. Тя ме гледаше с изпитателен поглед, а аз не знаех къде да дяна очите си. Искаше ми се да се скрия цяла някъде от срам, да изчезна от болка. Евриклея почака малко, после отново запита: „Няма ли да ми кажеш нищо?“. „Не, майко! — пошепнах. — Не мога! Не сега! Утре!“ „Ако искаш, ще почакам! — рече Евриклея. — Още е съвсем рано. Има време за сън!“ „Не, не, иди си. — Гласът ми прозвуча умолително. — И не ми се сърди!“ Нарочно отклоних погледа си, за да не види сълзите в очите ми. „Както кажеш!“ — отвърна колебливо Евриклея, помая се малко из стаята, но накрая все пак излезе. А аз останах сама със съня си до сутринта. До сутринта той стоеше пред очите ми и болката като огнен вихър бушуваше в душата ми и я опустошаваше.

Бях видяла пак морски бряг, непознат, покрит с пясъчни хълмове и остролистни растения. А зад хълмовете започваха гори от вековни дъбове с дебели дънери и широки корони. Гората изглеждаше мъртва, но въздухът бе пролетен. Морето се гънеше в сребристи гънки, едва приплясваше с лека, боязлива вълни, а от бисерното небе се сипеше ситен дъжд. Покрит с капките на този дъжд, целият свят изглеждаше бисерно сребърен. Огледах брега. Не се мяркаше жива душа. Тогава поех към гората. Нямаше път, нито пътека, но между дънерите на дърветата бе просторно и аз тръгнах напосоки, като пристъпях почти безшумно по влажната, полуизгнила шума. Гората бе така тиха, че приличаше на омагьосана. Започваше да ми става страшно. Стигнах до една поляна и на нея видях огромно построение от каменни блокове. Имаше няколко отвесни и една грамадна плоча, която бе поставена върху тях водоравно. Не разбрах какво е това, олтар или надгробен паметник, но каквото и да беше, то говореше за присъствието на хора по тези места. Побързах да напусна поляната, защото видът и размерите на каменното построение ме потискаха. Продължих да вървя без посока из гората. По едно време забелязах, че по дърветата се появи имел и че ставаше все повече и повече, колкото повече напредвах. Не бях виждала никога толкова много от това растение. По сивите дънери висяха цели снопове от зелени клонки, отрупани в бели, прилични на мъниста, полупрозрачни топчета. Сякаш две дървета, едното безлистно, а другото зелено, се бяха сплели в едно. Пак излязох на някаква поляна и тоя път се спрях стъписана. Пред мене се издигаше сграда толкова висока и внушителна, че можеше да бъде наречена само дворец, макар че бе построена грубо и имаше недодялан вид. Застанах в колебание какво да предприема, когато чух шум зад себе си. Обърнах се и видях голяма мечка, която душеше нещо край едно дърво. Изплашена, не усетих как изкачих стъпалата на двореца и се озовах пред вратите му. Побутнах ги с ръка и те се разтвориха. Прекрачих прага и се намерих в малка полутъмна зала, сред която гореше огън. Подът на залата бе от камък, а по стените й висяха завеси от нашарени кожи. „Трябва да е дворецът на някой варварски цар“ — си рекох и се изплаших за Одисей, защото си спомних за лестригоните и техния цар Антифат. Когато очите ми свикнаха с осветлението, огледах залата и забелязах в един от ъглите легло, върху което лежеше някой. Вгледах се по-внимателно и при светлината на играещите пламъци открих, че това бе жена. Изтръпнах от лоши предчувствия. „Дали някоя жена не е подмамила тук Одисей?“ — си рекох и ревността парна душата ми с първото си пламъче. Запристъпях безшумно покрай стените, като едновременно наблюдавах жената. Бе висока, с дълго тяло, което, така както бе легнала, изглеждаше още по-дълго. Бедрата й бяха широки и тежки, а гърдите малки, сякаш току-що напъпили. Коса имаше огромна, остра и тъмна и тъмни косми покриваха кожата на ръцете и краката й. Главата й бе малка, а лицето смугло и бледо, с дребни черти. Имаше хлътнали бузи и тежка закръглена брадичка. „Не блести с красота, си рекох, и по всичко личи, че е варварка.“ Въпреки това оставах неспокойна. Сърцето ми, като предчувстваше жестоката истина, ту трепереше, ту замигаше в мъчително очакване като някое забравено от есента листо, върху което връхлита зимният Борей. Неочаквано една от кожените завеси се вдигна и се появи Одисей. Той не ме забеляза и се загледа в жената. Веднага почувствах желанието му към нея. Лицето му изразяваше една почти мрачна устременост и мъглата в погледа му бе по-гъста от всякога. В същия миг жената отвори очи и протегна към него тънката си ръка с дълги, смугли пръсти. И в жеста, и в погледа й имаше някакво завладяващо очарование. „Богове, си помислих, тая жена е наистина варварка, но тя без съмнение е и чародейка! Тежко ми!“ А Одисей светна в усмивка и тръгна към жената, докато тя продължаваше да лежи и да го гледа с тайнствен, загадъчен поглед, в който от време на време проблясваха и лукави искрици. Вървях след Одисей, сякаш бях неговата сянка.

И бях цяла само зрение. Те не ме виждаха, обладани от оная взаимна съсредоточеност, с която желанието на телата свързва душите. Одисей вече се навеждаше към жената. Тогава аз застанах до него и протегнах ръката си между двамата. Не усетих как го направих и сама се изплаших от постъпката си. А той се обърна бързо, видя ме и гняв измени лицето му. Очите му станаха изведнъж мъртви, като че ли бяха направени от емайл. „Какво търсиш тук?“ — ме запита тихо и необикновено спокойно. Но аз почувствах веднага какво се крие зад това спокойствие. „Исках да те видя“ — пошепнах с пресъхнали устни, които едва движех. „Защо трябва винаги да ме виждаш?“ — запита Одисей и аз забелязах, че гласът му бе станал сипкав от злобата, която сдържаше с мъка. „Само когато те виждам, живея“ — промълвих, като се мъчех да се усмихна. „Тогава ти живееш много пестеливо“ — рече Одисей и зла усмивка изкриви устните му. Задъхах се от удара и се почувствах зашеметена. Смътно си давах сметка, че е станало нещо ужасно. „Не се отнасяй с мене така… — пошепнах умолително. — Аз съм болна!“ „Болните хора стоят у дома си, на постелята си, отвърна Одисей. — Иди си вкъщи!“ И отново се обърна към жената върху леглото. Ръцете му се протегнаха към раменете й. „Недей! — казах тогава с неочаквана и за себе си смелост. — Тя е моя приятелка!“ Не зная защо казах това. За пръв път виждах жената, затова не бе възможно тя да бъде моя приятелка. Одисей се обърна пак към мене, изгледа ме с презрение и каза: „Ти си луда! Кой ти е приятел? Кирка ли? Тя е чародейка! Господарка е на любовната наслада… А ти…, усетих как Одисей търси думите, които биха ме засегнали най-дълбоко… ти си една отегчителна разумна жена!“. Разбирах, че трябва да си отида, но не можех да го направя. Тогава жената, която Одисей нарече Кирка, се повдигна, погледна ме и рече: „Това ли е Пенелопа? Мъжете са лоши, Пенелопе, нали?“, и се усмихна. „Не, не са лоши, отвърнах, но са като децата. Трябва им игра. Затова бягат от тая, която ги следва, и търчат подир оная, която им се изплъзва.“ Кирка ме погледна и отново се усмихна снизходително. „Но тогава любовта е безсмислица, каза, и може да ни донесе само страдания. Търси насладата и отбягвай любовта! Всъщност мъжете не заслужават любов! С безброй от тях съм делила постеля и ги познавам. Искаш ли да ти ги покажа в истинския им образ?“ Тя се изправи, вдигна ръката си и в нея се появи китка имел. С тая китка тя заварди Одисей, а с другата хвърли някаква смола в пламтящото огнище. За миг залата се задими, после лумнаха пламъци и всичко се преобрази. Пред мене се простираше дълга зала за пиршества, толкова огромна, че краят й се губеше в сиянието на пламтящите отстрани факли. Около наредените маси седяха множество мъже и всеки държеше до себе си по една гола жена, удивително прилична на Кирка. Мъжете късаха със стръвни зъби мръвки месо, наливаха се жадно с вино, безчинстваха безсрамно с жените. Отвратена от гледката, бях готова вече да се обърна настрани, когато забелязах, че телата на пируващите започнаха да се променят, да се смаляват и изгърбват. Пред очите ми те взеха да се превръщат в шопари, които, изправени на четири крака, грухтяха, душеха и риеха по масите. Жените отначало като че ли не забелязваха промяната, но след това се разпищяха, скочиха и хукнаха безредно като подплашено стадо. А шопарите ги сподириха с грухтене и квичене. В огнището отново лумнаха сини и зелени пламъци и обхванаха сякаш цялата зала. Изплашена извиках и се събудих.

През тая нощ всичко, което бях изстрадала досега за Одисей, взе да ми се струва само като едно въведение в истинското страдание. Ревност, по-силна от всякога, терзаеше духа ми. Защото аз и преди знаех, че Одисей ми изменя, но всъщност не го вярвах. Умът ми приемаше измяната, а сърцето ми я отхвърляше. Сега обаче бях видяла и повярвала. Пламналите ми чувства разкаляваха и мисълта ми и тя осветяваше неща, които до този час оставаха скрити за мене. А то бе по-тежко от всичко. Виждах себе си жертва на една чудовищна несправедливост. Никой не обича заради отплатата и все пак всеки я очаква. Защото хармонията на живота я иска. За цялата ми обич и за всичките ми страдания Одисей ми бе отвърнал с омраза, злоба и презрение. Като враг се бе отнесъл той с мене пред Кирка, така както никога преди не се бе случвало. Спомнях си първия ни разговор, когато ми бе казал: „Не унивай трижди блажена!“. Дори това бях загубила — простото съчувствие, което всеки човек дължи на човека. И тук именно се криеше истинската измяна на Одисей. „Но защо? Защо? — се питах непрекъснато. — С какво я бях заслужила?“ И си мислех, че дори смъртта на Одисей не би могла да ми причини по-силна мъка. Имаше нещо по-страшно от загубата на тялото и то бе загубата на душата. Вътрешното единство на нашия живот бе разрушено. В действителност ние бяхме вече мъртви един за друг и по-зле разделени, отколкото досега. Затова, изглежда, този път болката ми бе така ужасна. Болка пред смъртта бе това. Смъртта ме бе победила въпреки цялата ми смелост и упорство да се боря с нея.

„Не се отчайвай, дъще! — ми говореше Евриклея ден и нощ. — Та ти дори не знаеш дали това, което си сънувала, е истина.“ „Истина е! — отвръщах. Чувствам с цялата си душа, че е истина!“ „Нека е истина! — продължаваше Евриклея. — Но нали нищо в този свят не стои на едно място. Както я е залюбил, така и ще я разлюби!“ „Но аз ще бъда за него вече отдавна погребана!“ „Жив човек не се погребва така лесно! — възразяваше Евриклея. — А помни, че има и възкресение! Виж как Персефона побеждава смъртта и все отново и отново се връща към живота!“ „Не ми говори само за утеха, майко! Как мога аз да се върна в живота на Одисей, когото той дори не ме вижда. А тя е неотлъчно до него.“ „Човешката душа също има очи — отвръщаше Евриклея. — Живият живот се похабява, износва се като дреха, а споменът си остава непокътнат.“ „Мисля, че само чудо би могло да ме спаси.“ „Понякога стават и чудеса“ — думаше Евриклея.

Но аз не се надявах на чудо и за кратко време отслабнах толкова, че отново легнах на легло. И пак взех да мисля за смъртта, ала този път вече не й се съпротивлявах. Изплашена, Евриклея взе да ми вари билки, караше ме да пия старо червено вино, хранеше ме само с печено месо. Постепенно тялото ми укрепна, но колкото силите ми растяха, толкова и силата на болката в мен растеше. Душата ми приличаше на открита рана, която не търпи никакво докосване. Затова отбягвах хората. Странях Дори от Телемах. Станах мълчалива и затворена. А навън пролетта шестваше и светът ликуваше. Земята, изкъпана в светлина, облечена в зеленина и украсена с цветя, празнуваше тържеството на живота. Но аз бях далече от радостта на празненствата и животът не ме мамеше. Понякога излизах в градината или полето, гледах сухите голи клони на замръзналите през суровата зима смокинови и маслинови дървета и си казвах: „И аз съм като тях“. Един ден с уплаха и горест открих, че Телемах също бе започнал да страни от мене. Чувстваше се виновен за болестта ми и ме жалеше, но с мене му бе несгодно, а може би и скучно. Животът в него се надигаше вече със страшна сила и това го караше да бяга неволно от сянката на смъртта, която витаеше край мене. Откритието ми ме накара да се опомня. Трябваше да живея въпреки болката си. Евриклея бе навярно права. Додето бе жив, човек не биваше да мисли, че е загубил всичко, защото наистина можеше да загуби всичко. Отново се върнах към хората и работата си и поех всичките си задължения. Но душата ми си оставаше винаги обвита в трептяща мъка като лице, покрито с жалеен воал.

В неволята си не усетих как мина лятото и дойде есента. Изпитвах ужас пред един нов сън, но въпреки това знаех, че няма да мога и сега да се откажа от него. Очаквах да видя пак Одисей с Кирка и да изпитам още веднъж жестокостта му върху себе си. Но този път сънят ми ми показа съвсем друго. Видях пуст и безрадостен бряг. Висока ледена планина се издигаше в сивото притъмняло небе. Не се виждаше никаква растителност, а само черни скали, бял лед, пясък и зелени, студени вълни, които се издигаха и прииждаха огромни и заплашителни, готови сякаш да залеят брега и да погълнат планината. Нямаше слънце, нямаше и звезди, но полуздрач обгръщаше земята, като че ли нощта и денят се бяха смесили в едно. Скоро забелязах черноклюнния кораб на Одисей. Бе изтеглен на пясъка и до него стоеше самият Одисей като самотна, тъмнееща се фигура. Гледаше някъде на запад със съсредоточен поглед и сурово лице. Страх пресече коленете ми. „Дали няма да ме изгони пак?“ — си рекох. Въпреки страха си обаче се приближих и застанах до рамото му. Той не ме усети. Почаках малко, додето придобия смелост, и запитах тихо: „Коя е тази мрачна земя?“. Одисей се обърна. Но лицето му не изрази нищо, когато ме видя, ни радост, ни гняв. „Земята на кимерийците“ — отвърна тогава, когато аз вече губех надежда, че ще получа отговор на въпроса си. „Какво дириш тука?“ Одисей отново помълча, преди да ми отговори. „Тука няма нищо — рече след малко. — Само пясък, море и ледени вълни! Но от тука се отива в царството на Аид.“ Смразих се. Не знаех какво да мисля. Какво означаваха тези думи на Одисей? Шегуваше ли се или бе решил да погуби сам себе си? „В царството на Аид отиват само мъртвите“ — промълвих колебливо. „А аз ще отида жив“ — каза Одисей и сега за пръв път се усмихна, но продължаваше да не ме гледа. Помислих, че е загубил ума си, но не смеех да му кажа това от страх да не ме нагруби, както тогава, в двореца на Кирка. Най-после се престраших и го запитах: „Какво си намислил да правиш? Защото не мога да повярвам, че говориш сериозно такива неща“. „Ти никога нищо не разбираш! — отвърна Одисей рязко. — Кирка е в постоянно общение със света на мъртвите. И аз искам да стигна до него, като следвам нейните указания. Тя каза, че това е възможно!“ Отново Кирка! Душата ми изведнъж изтръпна в болка. „Тя е една ужасна магьосница! — пошепнах. — Моля ти се, остави магиите й, остави и мъртвите й и замини. Махни се от нея.“ „Ти си глупава — рече Одисей този път с ненавист. — Мислиш, че само нещата, които виждаш, съществуват. И нямаш желание да научиш нищо. А аз искам да разбера дали това, което се говори за мъртвите, е истина. Дали душата на човека продължава да съществува и след смъртта, дали има свят на мъртвите и къде е този свят?“ „За какво ще ти послужи това? — рекох. — Нима няма да умреш?“ „Ще умра, но ще зная, че нещо от мене, най-ценното нещо — душата, ще продължи да съществува, и това ще бъде за мене утешение.“ Спомних си мислите, които бяха предизвикали в мене смъртта на Антиклея и собствената ми болест, и си казах, че всеки човек има правото да се стреми към такова утешение. Не мислех вече за Кирка. В сърцето ми преля жалост към Одисей. И той е смъртен като всички, си помислих, вярва в това. Страшно е да вярваш в смъртта! Може би тъкмо вярата в смъртта състарява зрелите хора… Потърсих с очи очите на Одисей и пошепнах: „Мили, мили, мили… обични, никога не съм те обичала така, както те обичам сега…“. Не зная дали думите ми или милостта, която бликаше из очите ми, но нещо смекчи духа на Одисей. Той ме погледна като нещо далечно, но скъпо, чиято цена бе осъзнал неочаквано, и рече с лека усмивка: „Ти все за твоята любов мислиш!“. „Толкова е голяма любовта ми, отвърнах, че в нея всичко потъва и се загубва!“ В същия миг усетих как в сърцето ми напира огромна сила, готова сякаш да го разкъса и пръсне. Като че ли морето бе заключено в сърцето ми, безкрайно и необятно. И това усещане бе така мъчително и болезнено, че аз се събудих стенеща.

След този сън престанах да мисля за Кирка и душата ми цяла се проникна от жалост и нежност към Одисей и от такава човешка обич, каквато по-рано сякаш не бях изпитвала към него. Продължавах да усещам морето затворено в сърцето си и болката от съня често ми се явяваше и наяве. Тогава казвах на Евриклея: „Някога любовта ще пръсне сърцето ми!“. Но тя не се усмихваше на шегата ми, а продължаваше да ме гледа със загрижени очи. Знаех, че не изглеждам добре. Напоследък лицето ми бе бледо и повехнало.

Настъпи нова зима. Земята заспа вцепенена. Горите заглъхнаха, полетата помръкнаха. Нощем Селене, остролика и мъртвешки бледа, криеше посърналото си лице зад студени мъгли или осветяваше с призрачна светлина самотните върхове и пустите брегове. Като гледах мъртвилото край себе си, не преставах да мисля за смъртта. Но не вече с доскорошното примирение. Заради Одисей бях започнала отново борба с нея. Заради него духът ми диреше неуморно да я победи.

Веднъж отидох да посетя Лаерт и на връщане минах пеш през гората. Гледах нападалите мъртви листа и малките, едва забележими пъпки по клоните на дърветата, от които щяха да се разбият новите листа, и си казвах: „И хората са като листата на гората. Едни умират и други се раждат, за да умрат и те. Но животът не престава. В постоянна борба са животът и смъртта, но никой не може да победи другия. Ние ще умрем, но ще се предаваме в безкрая на дните чрез онези, който ще дойдат след нас. И може би след хилядолетия на света ще се появят отново една Пенелопа и един Одисей, в които ние ще се повторим. Дори може би не тука в Итака, а в някои други далечни земи, където нашето племе ще отнесе нашата кръв. Трябва да кажа на Одисей това, си мислех, и тогава може би смъртта няма да му се вижда вече така страшна. Но ще го повярва ли той? Защото без любов няма и вяра“.

Този път нямах търпение да дойде пролетта. Исках да видя отново Одисей, за да разбера дали бе проникнал в царството на Аид и какво бе успял да почерпи от това проникване. Да му кажа и за моето прозрение. Но пак видях нещо съвсем различно от това, което очаквах. Видях брега на остров Еея, острова на Кирка. И тревогата веднага отвлече мислите ми в съвсем друга посока. Разбрах, че Одисей се е завърнал при Кирка и че близостта на двамата не е прекъсната. Изведнъж ми се прииска да не отивам никъде, а да легна и заспя в пустата гора, далече от Одисей и Кирка и от мъките, които биха могли да ми причинят. Но продължих да вървя. Както и първия път над гората се сипеше ситен дъжд, който обличаше света в бисерно сребристо одеяние и му придаваше приказен вид. Неочаквано съзрях Одисей и Кирка. Вървяха под дъжда един до друг; той с помътени очи и неспокойни крачки, а тя с лице, което сияеше от тържество и женска гордост. Като я гледах, почувствах се излишна и безнадеждно ненужна. А Кирка ме забеляза и поведе Одисей към мене. Знаех, че го прави от жестокост, но нямаше къде да избягам. А и да имаше, навярно не бих избягала. Те се приближиха до мене и Кирка каза: „Пенелопа е дошла отново!“. Но Одисей не отговори нищо, дори не погледна към мене. Тогава Кирка ми заговори пак: „Дрехата ти е много стара, Пенелопе — рече. — И сандалите ти също!“. Знаех какво искаше да каже. „Ти самата си остаряла… Ти си минало…“ Погледнах дрехата си. Бе същата, с която бях облечена тогава, когато срещнах Одисей на брега на река Еврота и му казах: „Не унивай, богоравни!“. Наистина много време бе минало оттогава и всичко бе така ужасно променено. Сърцето ми се препълни с мъка, но казах на Кирка, като се мъчех да говоря спокойно: „Да, дрехата ми е стара, но затова пък има история…“. „О, рече Кирка подигравателно, забравих, че ти живееш със спомени. А за мен цена има само настоящето. То единствено е истинско!“ Вдигнах очи към Одисей. Той продължаваше да стои безучастен, като гледаше над главата ми. А аз копнеех за погледа му. „Веднъж поне да ме погледне — си казвах. — Нищо, че лицето ми е бледо и с повехнали черти! Да ми покаже малко човешко внимание, малко човешка обич и това би ми стигнало!“ Сякаш доловил мислите ми, Одисей наистина ме погледна, но очите му бяха безжизнени и студени и аз не видях в тях нищо. „Ела с нас в двореца! — рече Кирка, обхваната от неочаквано великодушие. — Тук може да станеш жертва на дивите зверове.“ „По-добре тяхна жертва, отколкото ваша“ — си помислих, но въпреки това тръгнах след тях. Те вървяха напред прегърнати, а аз ги следвах с душа, изгаряща от мъка и унижение. Чувствах се унизена в собствените си очи. Но не от страх вървях аз след тях. Невъзможно ми беше да се откъсна от Одисей, дори в този миг, когато виждах ясно, че всичките му мисли принадлежат на другата. Тъкмо в този миг най-малко. Когато стигнах двореца, те бяха отдавна вече вътре. Известно време останах вън пред дверите в колебание. Разумът ме възпираше, а пламналите ми чувства ме тласкаха вътре. Най-после бутнах вратите и се намерих пак в познатата ми вече зала. Неволно потърсих с очи леглото. Както и предполагах, Одисей и Кирка се намираха върху него прегърнати в любовна прегръдка. От движението на телата им завивката се бе смъкнала и сливането им се разкриваше пред очите ми.

Обезумяла от мъка и срам, веднага се обърнах с гръб към тях, но продължавах да чувам тежкото дишане на Одисей и смеха на Кирка, като писукане на невестулка. Обхвана ме желание да избягам, но объркана се спуснах към другия край на залата. Едва сега видях, че и там имаше легло, поставено в ниша и наполовина скрито от кожените завеси. На него също лежаха двама: мъж и жена. Мъжът бе грък по вид и приличаше много на Ментор, а жената бе явно варварка. Тя имаше едро месесто тяло, широко румено лице и тесни черни очи. Изведнъж чух гласа на Кирка зад гърба си: „Олгеста, хайде да се сменим!“. „Хайде!“ — каза жената, скочи, дотърча и легна при Одисей, а Кирка притича към леглото на другия. Но тука тя ме забеляза, спря се и се обърна към мене: „О, ти тука ли си? Ние те забравихме… Видя ли какво правим? Гледай и се поучавай!“. „Не искам да гледам нищо! — й отговорих с разтреперани от болка и отвращение устни. — Искам да бъда сама! Не искам да виждам вече хора!“ „О, така ли? — рече Кирка и пребледнялото й от сладострастие лице се озари за миг от весело лукавство. — Ами че ние можем да те оставим и сама!“ Тя се изправи и така, както беше гола, протегна напред едната си ръка. Веднага в нея се появи малка дъбова вейка. С тази вейка Кирка замахна около стаята, като в същото време шепнеше някакви заклинания. Изведнъж излезе силен вятър, който се втурна сякаш през отвора на огнището. Не, то не беше вятър, а направо вихър, който завъртя в кръг всичко от стаята, понесе го и го отнесе. Чувах само смеха на Кирка, като писукане на невестулка, да се отдалечава нанякъде и гърления смях на Олгеста, който му пригласяше. Когато всичко утихна, видях, че се намирам сама в стая, зазидана отвсякъде, без прозорец или врата, без какъвто и да е изход. Бях обхваната от ужас и се събудих.

Нощта, която последва, бе страшна за мене. Лежах неподвижна, с отворени очи и гледах тъмнината. Час след час. И все отново и отново виждах съня си. Ту ме тресеше, ту ме хвърляше в огън. Ревността бушуваше в мене като буря в морето. В същото време ме задавяше отвращение. Изпитвах погнуса от Одисей и от самата себе си, от тялото и сърцето си. Бих искала да се отърва от тях, но то бе невъзможно. Чувствах ги като затвор, в който бях осъдена да остана. Мъчех се да се откъсна поне от Одисей, ала и то бе също толкова възможно, колкото и другото. Продължавах да бъда едно цяло с него. Затова именно усещах себе си омърсена. Омърсяването на Одисей бе и мое омърсяване, макар че аз не носех никаква вина за него. Треперех, потресена пред тази нова несправедливост.

Към сутринта чувствата ми се поуталожиха, но тогава се надигна разумът ми, за да ме измъчи на свой ред и той. „Такъв ли бе Одисей? — се питах непрекъснато. — Такъв, какъвто го бях видяла в своя сън? Или се бе променил край Кирка? Аз ли не го познавах или Кирка го бе превърнала неусетно в животно, тъй както бе превърнала пред очите ми пируващите мъже в свине?“ Трябваше да приема едно от двете положения. Как иначе можех да си обясня тази обща локва на насладата, в която бях видяла Одисей да се валя заедно с другите? „Мъж ли е, казваше навремето свекърва ми, царица Антиклея, не поглеждай в душата му, защото ще се разкайваш. Животно се крие в нея!“ Но аз не бях съгласна със свекърва си. Пресилени ми се струваха словата й и проникнати от клевета. Любовта ми към Одисей искаше защита за мъжете и разумът ми я диреше неуморно. Какво трябваше да мисля сега? Че Антиклея е била права? Или да стоваря цялата вина върху Кирка и така да спася Одисей от моя съд? Себе си да спася най-напред от него. Защото страшно е да съдиш онзи, когото обичаш. Навярно преди години щях да тръгна без колебание по този път. Но не и сега. Вече разбирах: извън истината нямаше и не можеше да има любов. Чувство, което се градеше върху измама или самоизмама, бе ефимерно като мираж и несигурно като сграда, построена върху пясък. Затова не исках, а и не можех, да се заблуждавам. Трябваше ми истината. Но коя бе тя? „Майко, човек ли е той или животно?“ — питах непрекъснато Евриклея. „Не се терзай излишно, дъще — ми отговаряше неизменно Евриклея. — Мъжете понякога и по-лоши неща вършат и пак си остават човеци. Двойствена е природата им, та всичко можеш да очакваш от тях, но затова пък нравът им е променлив и лесно се възвръщат. И Одисей скоро ще отрезвее и сам ще се отвърне от Кирка, ще видиш!“ Исках да се надявам, но надеждата бягаше от мене. И вярата неусетно ме напускаше. Стоях потресена пред разрушението на моя свят. Като корабокрушенец се мъчех да се уловя, за нещо. Но отломките се оказваха слаби или ми се изплъзваха. Виждах ясно: бях изградила живота си върху любовта, но тя бе лишена вече от основание да съществува. Към кого бе насочена всъщност моята любов? И за какво бе послужила? Незнайни пространства ме отделяха от Одисей. Морета и земи лежаха между нас. Но по-страшна и от пространствата бе нашата вътрешна отдалеченост. И по-рано я чувствах, ала сега разбирах цялата й непреодолимост. Безкрайно далече бяха нашите две души в своята противоположност и любовта не можеше да ги сближи. Бе хвърлила само временно мост между тях, но този мост вече не съществуваше.

Одисей искаше да принадлежи единствено на себе си. И аз бях за него като дреха, която човек слага или маха от плещите си според това дали има нужда от нея или не. Той признаваше само една власт, тая на собствения си разум. Но Афродита го бе подмамила чрез плътта и роб на демона на сладострастието го бе направила. В настървение по удоволствието Одисей бе тръгнал по нанадолни пътеки. Като слепец вече не правеше разлика между грозното и красивото и като безумец, когото Атина е лишила от разсъдък, не отделяше човешкото от животинското. Бе приел жестокия закон на варварката чародейка, подобно на куче, което, като попадне в гората, приема закона на вълците. И така бе похабил най-човешкото свое чувство, чувството за другия, от което се раждат съчувствието, милосърдието, великодушието, доброжелателството, щедростта, всички онези добри сили, които свързват хората помежду им и ги превръщат от зверове в човеци. Но той не си даваше сметка за това и то беше най-страшното. Заблудата се коренеше в самия му нрав, намираше съюзник в собствения му ум, та нямаше и как да я разбере. Отчаянието ми ставаше все по-дълбоко. Бях отчаяна изобщо от хората, защото Одисей бе моята мярка за хората. Повечето от всякога бях убедена, че в човека стои скрит звярът, и човешката нищета ме ужасяваше. Като затворен и запечатан съд бе човекът. Нищо не можеше да прелееш в него и нищо не можеше да отлееш. Не бе възможно капка мъдрост или доброта да му дадеш, ако сам той не стигнеше до тях. „Всъщност всеки, който жадува да даде или да получи нещо, е самотник — си мислех. — Не са самотни единствено онези, които се задоволяват сами със себе си. Но пък те са бедни!“ И както къртицата рови безкрайни ходове, но винаги остава в мрак, така и моята мисъл, колкото и да се ровеше в нещата, не откриваше никакво просветление за себе си. Не зная колко време живях в тази мъка. Понякога ми се струваше, че душата ми умира. Може би тя наистина умираше. Може би бе вече умряла. След това усетих живота да се надига отново в мене из някакви неподозирани глъбини. Като далечно морско вълнение, което се долавя в тишината на нощта. Като кълнове, които напират из вкочанената земя. Сякаш в мене се зараждаше нова душа. Из разрухата на старата. Вярата, която бях загубила, вярата ми в Одисей и хората, се връщаше отново при мене като вяра в самата мене. И любовта ми — спасена, прочистена и закалена в огъня, в който бе горяла, ми подаваше отново ръка. Водеше ме по нови пътища, защото старите бяха вече изминати. И както реката, като срещне препятствие, го заобикаля, но продължава пътя си към морето, така и моят дух правеше завой, но продължаваше своя път. Към каква цел още не знаех, но вече смътно я предугаждах.

Веднъж видях нещо необикновено. Беше в гората на някаква закътана поляна. Някой бе клал тук огън през зимата и на това място все още тъмнееше мъртвото пепелище. Но из пепелта бяха поникнали нарциси и сега цъфтяха. Златните звезди на цветовете им се люлееха над сивата, бездушна пепел. Огънят бе изгорил безнадеждно тревата, но не бе успял да стигне до скритите надълбоко в пръстта луковици. „Така е и с мене, си казвах, и върху моето пепелище растат цветя. И това можело да се случи! Когато животът е скътан много надълбоко, него и огънят оставя понякога невредим.“

През тези дни на мъка и изпитание някаква особена гордост се роди в мене. Беше гордостта от собствената ми чистота. Тя стана мое убежище. Бягах в това убежище от грубото докосване на живота. Затварях се в него с моите рани. Допусках там само Телемах и Евриклея. И то с известна боязън. После моето убежище се превърна в моя крепост. Усетих силата си и нова гордост облада духа ми. Беше гордостта от моята сила. Промени се и любовта ми. От готовност за борба и мъжество бе проникната вече тя. „Няма да се предам! — си казвах. — И не само, че няма да се предам, но ще започна война с Одисей! Ще се преборя с него, като използвам неговото оръжие: разума. Ще му покажа непобедимостта на любовта, ще му докажа нейната мощ и така може би ще го накарам да я приеме, да повярва в нея, да се преклони пред нея!“ Знаех, че борбата ме водеше по пътя на отречението и че това беше жесток път. Но който иска да победи, той не трябва да щади себе си, не трябва да мисли за себе си.

През цялото лято се подготвях за една нова среща с Одисей и Кирка. Стараех се да се проникна от спокойствие и твърдост. Но случваше се да изпадна в обезсърчение. Плашех се от изненади. Плашех се от нови страдания. Съмнения разклащаха волята ми и въображението тровеше душата ми с мъчителни видения. Това обаче, което сънувах този път, бе така неочаквано за мене и така необикновено, че струва ми се и най-необузданият порив на въображението ми не би могъл да ме насочи към него. Видях се на кораба на Одисей, стария, изпитан кораб, плавал по толкова морета, преживял толкова бури и опасности и от всички излязъл невредим. Но сега този кораб се носеше по такова море, че гибелта му изглеждаше сигурна. Неописуемо бе това място. Едва ли някъде би могла да съществува по-жестока и безрадостна картина. От едната страна на хоризонта се бе ширнала необятната пустош на океана, тъмна, почти черна, заплашителна и безутешна, сякаш това бе самата смърт в нейната мрачна и страшна безбрежност. От другата страна пък се издигаха безкрайни вериги от черни скали, диво нарязани, като че ли някое чудовищно божество ги бе сякло в момент на сляпо изстъпление. Към тези скали, додето стига поглед, се носеха запенените вълни на океана с нестихващ рев и вой и с такъв могъщ устрем, че въздухът трепереше под техния напор. Вълните ту мятаха кораба на възбог, ту го спускаха в дълбоките си пазви, сякаш се готвеха да го погълнат. Потърсих с очи Одисей и веднага го видях. Бе застанал до кормчията и следеше едновременно кормилото и океана. Лицето му имаше необичайно напрегнат и суров израз, но бе озарено и от някакво тържество, от някакво опиянение, предизвикано, изглежда, от борбата му със страшната стихия. „Богове, си помислих, този безумец е щастлив от собственото си безумие! Гибелта стои пред него, а той изпитва радост от това, че успява миг след миг да й се изплъзне.“ Помъчих се да пропълзя по палубата към Одисей, но трябваше да положа невероятни усилия за това. Корабът бягаше непрекъснато под краката ми, вятърът ме ослепяваше и адският шум на вълните ме оглушаваше. Не можех да си поема дъх, не можех да съобразявам. Най-после успях да се добера до него и както бях на колене, прегърнах нозете му. Той се сведе веднага, изненадано се взря в мене и със свободната си ръка ме вдигна. Следващия миг бях вече в прегръдките му, крепко притисната към гърдите му. Изведнъж и ужасната картина, и бучащият океан, и опасността, всичко отстъпи от мене. Бях заслепена от светлината на моето неочаквано щастие. А Одисей ме погледна още веднъж, с бърз като искра поглед, но с такава обич, с такова горещо признание, каквито не бях виждала още в него. И аз го гледах, без да мога да отместя очите си от него. И тялото, и душата ми се намираха в някакво блажено вцепенение. Тогава Одисей ми извика в ухото, за да надвие грохота на океана: „Не се ли страхуваш?“. „Не! А ти?“ „Аз съм свикнал! Сега грижата ми е за тебе!“ Усмихнах му се. Бях изпълнена с такова силно усещане за вечност, че смъртта ми се струваше несъществуваща и опасността недействителна. „Знаеш ли какво ни предстои? — ми извика отново Одисей. — Ще минем през най-опасния проток на света, през протока на Сцила и Харибда.“ „Какво представлява той?“ „Гробница за всичко живо! Ако скалните зъби на Сцила не те надробят, то бездънната паст на Харибда непременно ще те погълне.“

Тъкмо исках да го запитам защо трябва да минаваме оттам, когато в морето настъпи такава промяна, пред която дъхът ми неволно спря. Дочух едно усилващо се бучене, сякаш океанът се бе превърнал във водопад, който се изливаше в невидима пропаст. После цялото море закипя като гигантски котел на огъня. Водата се виеше в диви гърчове, вреше в неукротим бяс. Нямаше вече вълни, но безброй водовъртежи се появиха около нас. Един водовъртеж подриваше друг, затова нямаше опасност да бъдем погълнати от морето, но корабът ни стана играчка на водните демони и вече не се подчиняваше на кормилото. След това настъпи нова промяна. Морето утихна съвсем. Водовъртежите изчезнаха и водата стана почти гладка. Тогава се появиха огромни дъги от бяла пяна. Постепенно пенестите ивици взеха да се съединяват една с друга и да се сливат в един-единствен кръг. „Започва най-страшното!“ — рече Одисей и ме завърза здраво до себе си, а сам той застана при кормилото. Погледнах лицата на хората. Бяха бледи от ужас, а на Еврибад, любимия глашатай на Одисей, косата изведнъж настръхна, изправи се като четината на таралеж и той закрещя неистово: „Обърнете кораба! Да се върнем назад!“. „Хвърлете го в морето!“ — извика Одисей, но никой не помръдна. А Еврибад хвана настръхналите си коси с две ръце и като се сви на кълбо, притихна. Обърнах се пак към Одисей и възхита изпълни душата ми. Лицето му бе осветено от сиянието на някакво свръхчовешко любопитство. И в същото време изразяваше едно невероятно ожесточение. Сякаш това бе същият бяс, с който кипеше водата, но овладян, превърнат във воля и амбиция да победи стихията. Не можех да отмахна погледа си от това лице. А Одисей се наведе към мене и пак извика в ухото ми: „Дано се спасим, за да мога да разправя на хората за това, което ще видим!“. В същия миг корабът бе подхванат от огромна вълна, която взе да го издига високо-високо, все по-високо, като че ли в самото небе. Въздухът трепереше и досегашният грохот се смесваше с някакво пронизително пищене. После корабът се намери на върха на вълната и остана за кратко там. Погледнах от шеметната височина, на която се бяхме издигнали, и пред очите ми притъмня. Пред нас се разкриваше фуния с невероятни размери, един гигантски водовъртеж, който обхващаше сякаш целия океан. Вътрешността му бе равна и гладка, с катранено чер цвят и се въртеше със зашеметяваща бързина. Следващия миг корабът се откъсна от върха на вълната и полетя надолу в бездната. Чух гласа на Еврибад: „Кронионе, Тартарът ни поглъща!“, и се събудих разтърсена от ужас.

Веднага разправих този си сън на Евриклея. Но в началото думите ми бяха несвързани и мисълта ми неясна, дотолкова бях възбудена. Плачех и се смеех едновременно. Духът ми се люшкаше непрекъснато между две крайности. Ужасът ми се заменяше с възторг и възторгът с ужас. Тревогата ми бе примесена с радост и мъката ми се преплиташе с щастие. Но като че ли щастието надделяваше. И ставаше все по-пълно. С напредването на нощта мислите ми взеха да се избистрят и аз започнах да осъзнавам нещата. Нямаше съмнение, отново имах любовта на Одисей. Все още виждах очите му да ми казват за един кратък миг онова, което устните му не ми бяха казвали никога. Но пълнотата на щастието ми идваше от друго. От това, че моята собствена любов бе получила най-после основание да съществува. Истинско, а не въображаемо основание. Бях открила един нов образ на Одисей, който досега не познавах, но който долавях скрито с душата си и заради който ми се струваше, че го обичам. Бях видяла в Одисей човека, непобедимата човешка сила, която се бори със силите на света и ги побеждава. Хората го наричаха богоравен. И с право! Не беше ли той равен на бога на моретата, когато се одързостяваше да се бори с неизмеримата мощ на океана? Величие имаше в него, и то бе равно на божественото величие. Пред всичко това случаят с Кирка ми изглеждаше нищожен. „Ти беше права, майко — говорех на Евриклея. — Аз не го познавах. Не познавах изобщо мъжете. И ги мерех с моята женска мярка.“ Очите ми се бяха отворили изведнъж. Безкрайно различни бяха мъжът и жената. Дотолкова различни, че никой от двамата не можеше да бъде измерен с другия. От хармония бе проникната женската душа. И това бе силата й: нейната цялост. Но то бе и слабостта й. В мъжа се бореха две души. И това бе неговата слабост, но и неговата сила едновременно. Двустранността на природата му го правеше по-богат и по-сложен. Животинското и човешкото еднакво подхранваха духа му. Борбата на двете начала в него го тласкаше напред. Един ден просветление осени ума ми. Открих дълбокия смисъл на Одисеевите странствания. Той търсеше да познае света и това познание да даде на хората. Бе разбрал, че войната на гърците не свършва при Троя. Гърците бяха победили, за да воюват по-нататък, за да побеждават по-нататък. Сега вече за всички хора. Защото те бяха водещият отряд на цялата човешка общност. „Богове, си казвах, а аз го съдех заради една жена!“ Може би не само нуждите на тялото и душата го бяха тласнали към Кирка. Навярно това бе стремеж на духа му да преживее всичко, да проникне във всичко, да опознае всичко. Чувствах се виновна пред Одисей в най-непростимия грях на любовта, в неразбирането. И изпитвах разкаяние пред него. Не се противях на това чувство, а го приемах с благодарност, защото то водеше любовта ми към нов живот, даваше й нов смисъл, облагородяваше я, извисяваше я.

Тази зима се случи необичайно мека. И цялата приличаше на едно въведение в пролетта. Нямаше бури, нямаше сняг и студ. Неподвижното море отразяваше като огледало тихите брегове. Нежносиньо небе гледаше ласкаво земята с бездънните си очи. Поляните се раззелениха и градините се покриха с розовите облаци на нацъфтелите бадеми. Въздухът бе пълен с благоухание на мед и звънеше от песента на пчелите. Пролетното равноденствие бе още далече, но подранилата пролет ме караше да го чувствам близо. Отново мислех за съня, който ми предстоеше да видя. Очаквах го с нетърпение, но не и с предишната трескавост. И макар че тревогата за това, дали Одисей се е спасил от чудовищната паст на Харибда, продължаваше да ме терзае, душата ми бе променена и дълбоко в себе си аз бях спокойна. То бе спокойствието на удовлетворението. А може би и на познанието. Вярата ми бе станала по-твърда и надеждата по-здрава. Изненадите не ме плашеха както преди.

Странен бе този път сънят ми и твърде чудноват. Не мога да каже, че ме разтревожи особено, но обремени за дълго ума ми с размисъл. Видях се отново на кораба на Одисей. Бе спокойна привечер. Слънцето залязваше над тихото като езеро море. Зеленикавите води стояха неподвижни и бяха така прозрачни, че под тях се виждаха жълтите пясъци на дъното. Корабът се движеше бавно. Веслата се вдигаха внимателно, заставаха за малко, като че ли в колебание, и пак се спускаха все така внимателно. Кормчията следеше със зорко око плитчините, а гребците следяха с очи него. „Значи са се спасили от онзи адски водовъртеж!“ — бе първата ми мисъл и веднага подирих с поглед Одисей. Но едва не извиках от изненада, когато го видях завързан за мачтата на кораба. Приближих се обезпокоена и го запитах: „Какво си сторил, че са те завързали?“. „Лудостта ме хвана пак!“ — рече Одисей. Разбрах, че се шегува, и повторно го запитах: „Наистина, кажи ми защо са те завързали тука!“. „Виждаш ли онзи остров, там насреща?“ — каза Одисей. Погледнах в тази посока, в която той ми сочеше с глава. И видях в чистия, прозрачен въздух, че пред кораба лежи равен остров, цял покрит със зелена трева и пъстри пролетни цветя. Сякаш това бе някоя ливада, която неизвестен бог бе вдигнал някъде от сушата и разстлал тука, сред тихите води на морето. „Да, казах, изглежда много приятно място.“ „На това приятно място, отвърна Одисей, безброй хора са намерили смъртта си!“ „Защо отивате тогава там?“ „Защото искам да чуя песента на сирените!“ „Кои са сирените?“ „И аз не зная още. Казват, че са жени, които обайват хората с чудно пеене. Всеки, който чуе песента им, бива така завладян от нея, че вече не иска нищо, не изпитва нужда от нищо, а стои заслушан в сладките й звуци, додето умре от глад и безсъние. Разправят, че върху свежите поляни на този остров е загинал не един мъж.“ „Затова ли си накарал да те завържат?“ „Позна! — рече Одисей с усмивка. — Заповядах всички гребци и кормчията да запушат ушите си с восък. Те няма да чуят нищо и спокойно ще карат кораба. А аз ще чуя песента, но все едно няма да мога да отида при сирените, защото съм здраво завързан за мачтата на кораба.“ В това време наближихме острова. Равнината бе безлюдна, но привличаше очите и душата със свежата си, сякаш току-що измита трева и гъсто нацъфтелите цветя. Островът приличаше на видение. Наоколо цареше пълна тишина. Чуваше се само плясъкът на веслата и звънът на водните капки, които се отцеждаха от тях. Изведнъж върху пустия бряг се появиха две женски фигури. Не мога да кажа откъде се взеха те. Сякаш изскочиха из тревата или се родиха от въздуха. Като се носеха леко, с младежки бяг, те тичаха към кораба, който продължаваше да се плъзга към брега. Жените дойдоха до водата, спряха се и се загледаха в нас. Аз пък наблюдавах тях. Бяха млади девойки, полудеца-полужени. Имаха дребен ръст и крехки, нежни нозе, а кожата на телата им бе бяла като мляко. Корабът се приближаваше все повече и повече. Сега можех да виждам съвсем ясно лицата им. Прелестни лица с дребни черти и нежни овали. Имаха малки нослета с тесни ноздри и розови устни, а зъбките им бяха бели и остри като у рибите. Най-вече се налагаха очите им. Големи и широко отворени, те имаха сиво-зелен цвят. У едната бяха изпъкнали и приличаха на езера, над които са легнали тежки мъгли, а у другата бяха дълбоки и напомняха въртопи, пълни със звезди. Косите на момичетата бяха също светли, сиво-зеленикави и се спускаха като наметала върху голите им бели рамене. Погледнах Одисей. Бе впил погледа си в девойките и сякаш бе забравил всичко друго на света. А те изчакаха корабът да дойде почти до брега, после се приближиха една до друга, кимнаха си и като обърнаха главици към нас, запяха. Не бях чувала никога такова пеене. Като звън на сребърни струни се носеха гласовете на момичетата, изчистени от всяко чувство и въпреки това пълни с живот. За миг кънтящата песен завладя сякаш света и като че ли пееха вече не момичетата, а водата и въздухът, тревите и цветята, облаците и пясъкът, всичко пееше:

Син на мига,

син на мига,

протягащ ръце към вечността!

Ела при нас,

ела при нас,

остави да те води нашият глас!

Послушай как пее за тебе света!

Послушай зова на радостта!

Чуй!

От радост просторът кънти…

Чуй!

От радост земята ехти…

О, радост,

глас на вечността!

О, радост,

кипеж на кръвта!

О, хубав свят!

Погледни!

Тръпнещо в радост

морето искри…

Погледни!

В шемет от радост

безкраят гори…

О, радост,

божествена радост!

Песен на светлината,

песен на душата…

Радост — цвят на деня!

Радост — плод на нощта!

О, радост, ти в нас се всели

и първо безумство и мъдрост

последна за нас ти бъди!

Докато слушах песента, чувствах как цялото ми същество се изпълва с непобедима, безсмислена, но толкова по-силна радост и как всичко друго изчезва от духа ми, освен жаждата да се насладя и да се радвам. Изведнъж чух гласа на Одисей: „Еврилохе, развържи тези проклети върви!“. Ала Еврилох не го чу. Тогава той започна да се извива във въжетата като змия, но Еврилох и Перимед скочиха и го завързаха още по-здраво. А жените продължаваха да пеят:

Вселената радост залива,

радост, чиста и дива.

Нека грабне духа ти,

нека къса плътта ти,

плячка ти й стани!

Сега Одисей сякаш наистина полудя. Лицето му побледня от усилията да се изскубне от мачтата, очите му бяха като че ли готови да изхвръкнат от орбитите, на устните му се появи пяна. „Освободете ме! — шепнеше той яростно. — Освободете ме! Еврилохе, ела по-скоро и ме развържи! Пуснете ме да отида при тях! Искам да тичам по поляните заедно с тях! Искам да ги целувам, искам да ги обладавам! Да се радвам, неспирно да се радвам!“ От усилията да се освободи, вървите, с които бе овързан, се впиха в месата му и капки кръв се появиха по кожата му. Приближих се до него и поставих кротко ръка на челото му. „Ти наистина не си на себе си! — рекох. — Защо искаш да отидеш при тях? Нали знаеш, че всичко това е измама?“ „А кое не е измама? — отвърна Одисей. — Измамата е навсякъде. Измама самият живот. Самият живот е сън, който преминава и отминава. Какво друго ни остава тогава, освен да се радваме?“ И отново напрегна мишци, опитвайки се да скъса въжетата. Неочаквано ме обхвана ужас. Не зная защо си помислих, че момичетата, които пееха, са мои дъщери. Разплакана, прегърнах с ръце шията на Одисей и го замолих: „Моля ти се, не ги гледай с такива очи! Не се отдавай на желанията си към тях! Те са мои дъщери! Аз съм ги родила и отгледала! Сестри са на твоя син!“. Сега Одисей ме погледна с такъв гняв, че ако ръцете му не бяха завързани, навярно би посегнал да ме удари. „Махни се, безумна жено! — извика. — Словата ти ми са противни! Какво от това, че тези девойки са твои дъщери? Техните тела и души ме мамят и аз зная, че чрез тях мога да почувствам живота в неговата пълнота, да уловя неговата хармония още веднъж и още веднъж!“ Негодувание се надигна в мене. „Ти си станал вече като Полифем! — му казах. — Няма вече за тебе човешки закон!“ „Какво е човешкият закон пред божествения?“ — отвърна Одисей. „Кое наричаш ти божествен закон?“ „Свободата! — извика Одисей. — Тя е привилегия на силните.“ „Свободата!“ — извика той повторно думата с такава сила, че аз трепнах цяла и се събудих. Дълго време мислих и върху този свой сън и то не само през тази нощ, но и през всички дни и нощи, които последваха. И колкото мислех, толкова повече се обърквах. Кой беше правият: Одисей или аз? Защо божественият и човешкият закон се намираха в противоречие? Нима човешкият закон не бе продиктуван от божеството? Защо Одисей смяташе свободата за божествена привилегия? Не бе ли богът сам по себе си закон? Не бе ли самата негова същина неотменим ред?

Съществуваше ли изобщо свобода? Или имаше само човешки и божествени закони и единствената свобода, дадена на човека, бе тая да избере едните или другите? Да се подчини на божествения ред и следва своите естествени желания или да приеме своя собствен човешки закон и да се покори на неговите повели? Но откъде бе дошъл човешкият закон? От живота на човека с другите хора. Ако човек не поставяше граници на своите желания, той не би могъл да живее дълго време сред себеподобните си. Но в човешките желания, дори в най-грубите, говореше богът, творецът на живота. Той нехаеше за страданията и щастието на смъртните, небрежеше човешките задължения и искаше преди всичко животът да цъфти и продължава. Затова, изглежда, бе напълнил човешката душа с желания. Може би и Одисей гледаше така на нещата и оставяше стихиите да носят духа му, тъй както бе оставил вълните на океана да носят кораба му. Искаше да познае живота, както искаше да познае и света. И все пак той се бореше с океана, следваше някакъв път през него. Нима човек не трябваше да следва някакъв път сред стихията на своите желания и страсти? Кое обаче трябваше да приеме и кое да отхвърли? Все едно, аз не можех да приема свободата на Одисей, но тя разкриваше пред мисълта ми глъбини, които ме мамеха с шемета на непокорените бездни. Надзъртах в тези пропасти, в които витаеше богът, и тръпнех от свещен ужас, както в протока на Сцила и Харибда.

Това, което ставаше напоследък с Телемах, отново и отново ме връщаше към тези мои мисли. Синът ми се променяше. Някаква знойна, напрегната и буреносна пролет бе връхлетяла съществото му и го разтърсваше из основи. И тялото, и душата му се намираха в кипеж. Той продължаваше да расте. Мишците му наедряваха все повече, нова сила се появи в костите му и златист мъх полази по брадичката и горната му устна. Духът му също не бе предишният. Не можех да го позная. Онова ведро спокойствие на нрава му, което така много ме радваше и което бе основа на щастието между нас, вече го нямаше. Враждебни сили се надигаха в него, неочаквани и неподозирани изблици, глуха борба на душата сама със себе си. „Кръвта му се променя, казваше Евриклея, затова и той се мени. Превръща се вече в мъж!“ Виждах и разбирах какво става. Божествената воля се проявяваше в моя син и се раждаше неговата нова, двойствена душа, която ме плашеше. Струваше ми се, че тя плаши и него. Той откриваше себе си такъв, какъвто още не се познаваше, виждаше света такъв, какъвто още не го беше виждал. И ту се възземаше в порив на ликуване, ту се бъхтеше озлобено със силите, които напираха в него тъмни и непонятни и пред които той се чувстваше унизен. Държането му стана променливо. Дори към мене. Започваше да ми противостои. От самолюбие. То се бе надигнало изведнъж в него като алчно чудовище, което иска всичко да му принадлежи, което жадува всичко да владее. Или просто от желание да изпита своята и моята сила, от стремеж към игра, от несъзнателната склонност към несъгласие. Сякаш искаше да разруши единственото между нас. Всъщност той не го искаше. Но разрушението бе вече вътре в него и той не можеше да устои на неговите подстрекателства. Те го нападаха обикновено внезапно и го заварваха неподготвен. И стълкновенията ни бяха мигновени. Но винаги ме оставяха стъписана и недоумяваща. Страдах от тях. Разбирах нещата само с разума си, а сърцето ми искаше предишната сладостна хармония между мене и сина ми. Душата ми вехнеше в такива часове и изплашена се затваряше в себе си. Като виждаше пораженията от своите изблици, Телемах бързаше да поправи стореното, разкаян ми се покоряваше отново сляпо, връщаше се към предишното обожание. Но не минаваше дълго и отново настъпваше някакъв неочакван, трескав миг в него и той пак диреше да отхвърли властта ми от себе си и се държеше така, сякаш се срамуваше от предишното си обожание към мене. Понякога ми се струваше, че той страда от това, дето аз управлявам Итака. Не от властолюбив, разбира се, а защото бе започнал да ме обича по мъжки. В обичта си той искаше вече да ме подчини на себе си, да ме чувства по-слаба от себе си, покорна нему, нуждаеща се от неговата подкрепа. И понеже не можеше да постигне това, спореше с мене, показваше ми открито непослушание, а случваше се и незачитане, макар и прикрито. Понякога хващаше ръцете ми и беше щастлив, когато виждаше, че аз не мога да помръдна. Иначе отбягваше да ме докосва и не позволяваше да го галя. А ако аз настоявах да бъда нежна, смущаваше се и ставаше груб. В такива мигове си спомнях за Одисей и сирените и гледах сина си с горчивина, в която се примесваше насмешка. Вече познавах мъжката душа. Но затова именно не можех да се заблуждавам. Нямаше съмнение, това бе краят на моето безметежно майчинско щастие. Отсега нататък трябваше да воювам с Телемах тъй, както и с Одисей. Да го обичам и да виждам враг в него. „Богове, си казвах, каква съдба сте отредили вие за нас, жените! Вечно и напразно да гоним хармонията в борба с тези невероятни същества, мъжете. Те рушат неуморно сградата на нашето общо щастие, която ние така търпеливо градим. И ние трябва все отново и отново да градим!“

Към следващата част или към съдържанието

Севда Костова Пенелопеида (6)

Метаданни

Данни

Пенелопеида

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втораСънища и действителност

Севда Костова
Пенелопеида (6)

Част втора
Сънища и действителност