Севда Костова
Пенелопеида (20)

Когато се събудих, денят изглеждаше напреднал и дворецът мълчеше утихнал, както това става обикновено в предобедните часове. В първия миг се изненадах от необичайната обстановка около мене, после си спомних събитията от изтеклото денонощие и те ми се сториха сън. Но аз знаех, че всичко се бе случило наяве. Иначе нямаше да се намирам в нашата съпружеска спалня. Неволно подирих с очи Одисей. Нямаше го нито в стаята, нито на леглото, само на възглавницата до мене бе останала трапчинка от главата му, сякаш за доказателство, че той наистина бе спал тука… Бе спал и ме бе обладавал… А преди това бе избил женихите… Изведнъж почувствах със страшна яснота цялата грозота и чудовищност на станалото. Но този път не изпаднах в отчаяние, не изпитах отвращение, нито негодувание. Някаква дълбока уталоженост на съществото ми ми вдъхваше трезвост и спокойствие. Извършеното от Одисей бе непоправимо. Налагаше се следователно да го приема, да свикна и заживея с него по някакъв начин. Бяхме сполетени от нещастие, което засягаше всички ни. Една тежка рана, нанесена на живото тяло на нашето семейство, на итакийското царство, на Кефалийския край, на целия гръцки свят. Мъртвите бяха мъртви, те принадлежаха вече на един друг мир… А ние живите трябваше да живеем, да лекуваме раната и нейните последици. Животът не можеше да спре и човекът нямаше да се върне назад в своя път. Това бе всъщност само едно отклонение във всеобщата борба на човешкия дух за освобождение. Безброй такива още щеше да има и за в бъдеще… От близкото до далечното бъдеще, през вековете и хилядолетията… Важното бе да запазим волята си за борба и надеждата си за победа… И да разберем, може би, че абсолютната свобода е така непостижима, както и абсолютната истина.

Позовах Акторида, за да разбера какво става в Двореца и града. Естествено най-напред я запитах за Телемах. Той имаше днес рожден ден… Богове! Един толкова злощастен рожден ден, потопен в кърви, проникнат от мъка, помрачен от общата тревога и скръб! И тази двойна ирония! От една страна, триумфът на Хелиос, който осветяваше със своята животворяща светлина едно тържество на злото и унищожението! От друга страна, празникът на моя син и на моето майчинство, който съвпадаше с жалейката на толкова майки, чиито синове бяха погубени заради мене! Те бяха загинали тялом. А дали Телемах нямаше да загине духовно от своето дело? Ето, това бе страшната рана, която се разкриваше пред мене като пропаст… Не биваше да гледам в нея, не биваше да я развреждам за свое и за общо добро… Сякаш схванала състоянието на духа ми, усетливата Акторида ми отговори просто, със своя обикновен, всекидневен тон: „Телемах тръгна заедно с баща си за полето, господарке. Отидоха при цар Лаерт“. Дали Телемах не изпитваше никакви съжаления и угризения или той като мене се оставяше да го води животът? „Кога тръгнаха?“ — продължих да разпитвам Акторида. „Преди около час.“ „А дотогава какво правиха?“ „Телемах спа. А господарят стана още в тъмно…“ Акторида млъкна, съсредоточила подозрително вниманието си върху тоалетните ми принадлежности. „Говори! — я подканих. — Какво направи Одисей, след като стана толкова рано?“ „Събра всички робини на дома и заповяда да измием труповете и да ги увием в нови платна — каза Акторида, без да ме гледа. — След това Медонт, който познаваше всеки, кой е и откъде е, заедно с останалите живи прислужници на момците ги разпредели по острови… Ментор бе приготвил още през нощта кораби и мъртъвците бяха натоварени и изпратени на близките им…“ Всички тези подробности предизвикаха в мене представи и чувства, които само за миг ми отнеха вътрешното равновесие и аз разбрах колко всъщност неустойчиво бе то. Видях ужасните кораби, натоварени с тела. Най-малко три от тях се бяха отправили и за Дулихий. И Антином, бледен и бездиханен, пътуваше вече нататък, връщаше се при своите родители, които не знаеха още нищо за сполетялото ги нещастие. Милият Антином, толкова хармонично устроен, изпълнен с такова разположение към света и хората, да загине почти юноша, и то от насилствена смърт! Дали поне бяха сложили при него лирата му или я бяха захвърлили някъде? Почувствах как гърлото ми се свива от напиращи ридания. Но не биваше да плача. Не биваше да надзъртам в пропастта. Трябваше да следвам пътя, който сама си бях определила. Одисей също вървеше по него. Едва опомнил се от своето безумство, той се мъчеше вече да постави целебен балсам върху кървящата, още съвсем прясна рана. Не знаех дали от човечност или от пресметливост се бе погрижил той за труповете на момците, но това бе във всички случаи една разумна постъпка. Навярно итакийци щяха да я оценят. Защото гъркът, който познава човешката природа, приема насилието като нещо естествено, но той никому не прощава незачитането на смъртта.

Отново захванах да разпитвам Акторида. „А гражданите какво правят?“ „Смълчали са се и кротуват — отвърна тя. — Като че ли не е празник. Изглежда, на хората не дава сърце при тази жалейка да честват Хелиос. Предполагам, че изчакват и погребенията. Целият град се е притаил и сякаш чака какво ще стане. И при нас в двореца е същото.“ „Да, промълвих, като се ослушвах, все едно че всички спят…“ „Напротив, рече Акторида, всички са нащрек. Господарят нареди на Ментор да укрепи здраво двореца, а на мене заръча да ти предам да не излизаш никъде и да не се показваш на гражданите каквото и да се случи.“ „Че какво може да се случи?“ — запитах, макар и да разбирах добре опасенията на Одисей. „Знам ли, господарке! — каза Акторида с известно колебание в гласа и погледа. — Господарят се бои, изглежда, от нещо лошо. Той знае, че погребенията ще съберат целия народ. Ще се стекат роднини и приятели, ще надойдат любопитни. Хората ще гледат и ще слушат и малцина ще останат безучастни пред нещастието на съгражданите си. А чувствата на народа са понякога като буря…“ Разбира се, Акторида бе права. Итакийци нямаше да пропуснат погребенията. Едни щяха да отидат от съчувствие, други от любопитство, а някои от скрито злорадство пред бедата на знатните. Едно погребение обаче е вълнуващо зрелище. Особено, ако покойникът е откъснат силом от живота в разцвета на младостта си. В такъв случай скръбта на майката може да трогне и най-коравото сърце и да го ожесточи срещу причинителя на болката й. Затова предпазливостта на Одисей съвсем не бе излишна. Изведнъж се почувствах страшно самотна и изоставена в големия глъхнещ дворец. И макар да ми се струваше, че вече съм претръпнала за всяко зло, стоящата пред мене заплаха ме изпълни с трепет и мъчителна тревога. Одисей и Телемах бяха напуснали града и аз бях тази, върху която щеше да се стовари готвещият се удар… Но може би така е по-добре… Те двамата се намираха в безопасност… А аз щях да бъда защитена от собствената си безпомощност… Впрочем, за добро или за зло, какво друго бих могла да сторя, освен да чакам? Но богове! Колко тежко е това чакане! Сякаш самият въздух, който дишах, тежеше… Опитвах се да не мисля за нищо, но всъщност мислех за всичко едновременно. За зловещите кораби, понесени към празнуващите острови, за загиналите момци и техните семейства, за помрачения празник на Хелиос и опорочената младост на Телемах, за Лаерт, когото очакваше такава радост, но и такова огорчение… Пропастта на общото нещастие като че ли имаше някаква магическа сила, с която ме теглеше към себе си…

По пладне навън неочаквано притъмня. От юг към острова се носеха грамади черни облаци. Взеха да се чуват и далечни гръмотевични тътени. Въздухът стана още по-душен отпреди, изпълнен с остри, необичайни миризми. Надянал ризница и шлем, в покоите ми дойде Ментор. Видът му ме сепна и пробуди в мене лошо чувство към него. Той бе помагал на Одисей вчера да избие момците. Но имах ли аз правото да съдя Ментор? По-скоро трябваше да му бъда благодарна за предаността. В този час той беше единственият ми защитник. След като ми разказа как е укрепил двореца, изглежда, за да ме успокои, Ментор додаде: „По всичко личи, че и днес ще вали. Онези трябва да побързат с погребенията, иначе дъждът ще загаси кладите“. И аз исках да побързат. Струваше ми се, че след като труповете бъдат изгорени и предадени на земята, ще изпитам известно облекчение и ще задишам по-свободно. Може би това важеше за всички… Изведнъж се сетих, че ако завали дъжд, народът непременно ще се пръсне и нищо лошо няма да се случи. Дано станеше така! Не биваше в Итака да има нови стълкновения и кръвопролития. Бедата ни бе достатъчно голяма, за да се прибави още нещо към нея… Тогава ми дойде на ум, че може би и Одисей се бе махнал от двореца и града, ръководен от същата мисъл. Навярно не от безсърдечност или безразличие ме бе оставил той сама в жестокото изпитание, а за да предотврати едно ново припламване и разгаряне на пожара. В такъв случай не трябваше да се чувствам изоставена и засегната, а да се подчиня на предвидливостта и съобразителността на Одисей, които служеха на общото добро. Веднага изпратих Акторида на най-горната тераса на двореца, за да види какво става в града. Тя слезе бързо и съобщи: „Първото погребение започна. Изгарят Еврином“. Вестта ме прониза по-болезнено, отколкото очаквах. Представих си Еврином в онзи летен ден, когато бе дошъл да ни помага при брането на смокините. Видях хубавото му, поруменяло от любовно вълнение лице, усетих младата му, силна ръка, сграбчила моята сред листака на дървото. Видях и Египтий, прегънат одве, между двамата си живи, но нелюбими синове, да се прощава със своя мъртъв любимец. И после огъня, който поглъщаше тялото на Еврином, и купчината пепел, останала накрая от него. Не можех да свържа по никакъв начин онова младежко, живо лице и влюбените очи с тази шепа пепел. Неизмерима бездна беше то, през която не бе възможно да се прехвърли какъвто и да било мост. Еврином бе преминал само за няколко кратки мига от другата й страна, но той никога нямаше да се върне обратно. Това бе неговият последен път, жесток и страшен, най-вече със своята невъзвратимост… Опитах се да прогоня тягостните видения и мисли, ала не успях. Ах, защо виждах всичко така ясно?! Защо го преживявах така непосредствено и защо преживяното предизвикваше в мене такива дълбоки отзвуци?! Сякаш колкото повече се обособявах в себе си, толкова по-уязвима ставах за посегателствата на света и по-податлива за всяко външно сътресение. Превъплъщавах се неволно във всяка плът, отъждествявах се с всяко битие, всеки живот бе мой живот и всяка смърт моя смърт…

Не посмях да изпратя Акторида отново на терасата на двореца и продължих да чакам с търпение, в което вече изнемогвах и се вцепенявах. Навън притъмня още и гръмотевиците зачестиха и се засилиха. От време на време блясваше ослепителна светкавица. Замириса на влага, макар че още не бе капнала капка дъжд. Имаше нещо зловещо в тази буря, която се бавеше да се разрази и тегнеше над острова като жалейка на небето, като гняв божи и божеска закана. Облаците се разнесоха за малко и след това пак навадиха. Тогава до слуха ми изведнъж достигна звукът на някакъв далечен ропот, като от буйно течащи води. Отначало помислих, че горе, в планината, е паднал дъжд и близкият до двореца поток е придошъл. Но още следващия миг в покоите ми дотърча Евринома, задъхана повече от всякога и така бледа, както не я бях виждала, и изрече с пресекващ глас: „Пенелопе, идват… Идва целият народ…“. Неволно се изправих като пред сила, която буди не само страх, но и уважение. Народът, това бе човешката общност, сред която живеех, в нейните най-широки граници. Тя ме бе създала така, както почвата създава растението. Затова имаше всичкото право да ми иска сметка за станалото. Дошъл бе часът на разплатата… Но защо разплата с мене? Нали не бях виновна? Не бях убила никого… И въпреки това някакъв глас дълбоко в мене ми казваше, че аз трябва да бъда наказана. За миг ми се стори, че съм във властта на нелеп сън. Цял живот се бях борила със смъртта, във всичките й форми, а сега трябваше да отговарям за смъртта на момците, която не бях дори пожелавала… Но безсмисленото унищожение на сто и осемнадесет човешки същества викаше настойчиво за изкупление. Равновесието на живота бе нарушено и за да се възстанови то отново, нужна бе една насрещна жертва, някой, който да понесе удара на възмездието. Може би аз не заслужавах този удар… Това нямаше значение. Нима женихите бяха заслужили своя насилствен край? Той бе една върховна неправда и тъкмо тя превръщаше сега всяка несправедливост спрямо мене в справедливост. Впрочем не бях ли аз причина за нещастието? Не беше ли Одисей негов причинител? Не носехме ли ние обща отговорност за него, заради единството на нашите две съществувания? А Телемах? Нима участието му в избиването не товареше и мене с вината на участница? Аз бях негова майка, коренът, от който бе произлязла издънката… И бях готова да понеса всяко зло само да спася него от изкуплението. Бях готова по-скоро да се отрека от себе си, отколкото от него. Та нали не можех да се отрека дори от Одисей, макар че той не беше мой син? Защото съзнавах ясно, че той не би извършил никога своето страшно дело, ако не съществувах аз. Освен това към Телемах изпитвах известни угризения и го чувствах като жертва, също такава жертва, каквато бяха и женихите. Всъщност, ние всички бяхме жертва един на друг и никой от нас не можеше да бъде смятан за истински виновен. Всеобщата зависимост ни държеше в своята неразкъсваема мрежа от причини и следствия. Така, непознаваемата сила, която стоеше над нас, чертаеше с предвечна определеност линията на всеки живот и на всички животи едновременно. Но народът навярно не мислеше като мене, макар и да вярваше в съдбата. Той едва ли изобщо мислеше. Нагонът му за самосъхранение бе предизвикан, той усещаше живата плът на своето тяло засегната и бързаше да се защити, да отговори на удара с удар. Изведнъж мъчителен страх сви гърлото ми, стегна гърдите ми. Добре знаех какво ми готви разярената тълпа. Поругание… А може би и насилие, ако гражданите успееха да проникнат в двореца. И аз нямаше как да се спася. Бях като животно, което хайката е извардила в собственото му леговище. Мислите ми закръжиха около надвисналата над мене опасност, подобно на птици, видели своите безпомощни рожби паднали от гнездото, но без всяка полза. След това през ума ми мина, че и младежите бяха преживели вчера същия страх, изправени безоръжни пред своите въоръжени убийци, пред своята неминуема гибел, и разбрах, че техният предсмъртен ужас ми отнемаше в този час правото да се плаша за себе си. Потресена, изпаднах в другата крайност. Бях обхваната от отчаяна смелост и желание да се срещна с народа, лице с лице. Нали това бяха хора? Те не можеха да не ме разберат, ако успеех да им обясня всичко ясно, да доведа съзнанието им до онова прозрение, до което сами не можеха да стигнат. Но Одисей ме бе предупредил да не се показвам в никакъв случай на гражданите и той бе навярно прав. От опит знаех колко е трудно да въздействаш на стихийното чувство с разумно слово, особено на чувството на множеството, опиянено от собствената си сила. Все пак не можех да се въздържа да не видя тълпата поне отдалече. Тя ме привличаше така, както разпаленият огън привлича мушицата. Изкачих се на една от терасите и скрита зад зъберите на външната стена, огледах с трескави очи картината, която се разкриваше пред мене.

Народът идваше откъм градската стъгда, където, изглежда, се бе събрал предварително. Всички улици бяха задръстени, а на празното място пред двореца вече шумеше една доста внушителна тълпа. Хората говореха възбудено, чуваха се ридания и въздишки, стенания и проклятия. И навсякъде пламнали очи, разкривени черти, запенени уста. По едно време гражданите издигнаха Евпейт на ръце. Отначало не можах да го позная, до такава степен смъртта на сина му го бе преобразила. Косата му бе побеляла за една нощ, а лицето му, подпухнало и посивяло, бе придобило неизразителността на смъртна маска. Като го видяха, няколко оплаквачки занареждаха, а една възрастна жена, може би робиня, бавачка на някого от убитите, проточи един безконечен вопъл, силен и страшен като вой на вълчица. Запуших ушите си и се дръпнах от стената. Тогава видях небето. Облаците бяха паднали съвсем ниско и под тях се виеха няколко големи, черни орела. За миг слънцето грейна през някаква случайна пролука и освети всичко със странна и страшна, неестествено жълта светлина. След това притъмня още повече. Сякаш се мръкваше. А трясъкът на гръмотевиците се бе слял вече в един-единствен тътен. Отново погледнах през стената. Евпейт бе все още издигнат от тълпата. Прииждащите му отправяха скръбни приветствия, на които той не отговаряше. Но чувствата му, изглежда, преляха, защото по едно време се подпря с едната си ръка на раменете на ония, които го държаха, а с другата запрати с все сила копието си към небето. И звукът на гласа му се понесе над главите на хората като кънтеж на медна тръба. „Убий ме, зло божество — викаше той, види се, обръщайки се към Зевс. — Убий ме или слез оттам, аз да управлявам този свят вместо тебе!“ Като го чу какво вика, народът изтръпна и онемя. После се надигна неговият удвоен ропот. Захвърленото копие падна с трясък върху една от стените на двореца и това бе сякаш знак за тълпата. Негодуванието и настървението й се отприщиха и заляха като тъмен порой двореца и самата мене. Прималя ми и се свлякох долу, край стената. Сякаш отдалече, от много далече, чувах неистовите викове на хората. „Одисее, викаха те, излез, стръвно чудовище, вълко кръвнико, представи се на народа си!“ „Ей, жестоки царю, гърмеше някакъв силен мъжки глас, тука не е Азия, излез пред съда на поданиците си да отговаряш за своето злодейство!“ Чуваха се и други гласове, които зовяха мене. „Царицата, нека се покаже царицата!“ „Къде си, кучко разгонена, побесняла вълчице? — крещяха жените. — Срам и позор! Сама е майка на син пълновръстен!“ После отделните гласове се сляха в един общ грохот и върху стените се чуха ударите на хвърляните камъни и оръжия. Треперех с цялото си тяло, не толкова от страх, колкото от унижение. Тези викове ме унищожаваха духовно така, както ударите на копията биха могли да ме унищожат телесно. Всъщност вече не се плашех от нищо и бях готова да изляза пред гражданите, за да се преборя с духовната смърт, на която техните викове ме осъждаха. Но тогава над мене, върху най-високата тераса на двореца, се появи въоръжен мъж. Беше Ментор, добрият приятел. Той свали шлема си и вдигна ръка в знак, че иска да говори. Отначало никой не искаше да го слуша. Засипаха го с упреци, хули и ругатни, заради участието му в избиването. Но Ментор не трепна. Той чакаше да се уморят. И когато глъчката позатихна, произнесе високо и ясно: „Граждани на Итака, идете си по домовете! Царят не е в двореца, но тука са неговите приятели! Откажете се от разправа с нас, защото никой няма да има полза от нова вражда и кръвопролитие!“. Словата му възбудиха още повече тълпата. Едни продължиха да го ругаят, други бяха разтревожени от изчезването на Одисей и гласно споделяха опасенията си. Някакъв млад мъж, навярно моряк, викаше с все сила: „Приятели, подлият тиран е избягал в Пилос и оттам ще се върне с въоръжени бойци, за да избие всички ни!“. Тълпата му отговори с рев и се насочи към портата на двореца.

Неочаквано един старчески изсушен и все пак мощен глас призова народа към ред, но така властно и внушително, че хората наистина се стреснаха. Това бе Алитерсес, покачил се на една каменна, скамейка, за да бъде видян и чут по-добре. „Чуйте, граждани — говореше уважаваният гадател. — А преди да ме чуете, погледнете нагоре към небето. Вижте орлите на Кронион, които кръжат над царския дом! Аз съм гадател и неведнъж съм ви предсказвал вярно по полета на птиците. И сега ще ви кажа, че Зевс пази властта и дома на царя чрез орлите си, че той няма да позволи да посегнете върху тях, затова не го гневете излишно с необмислени думи и действия. Ще ви кажа още, че вашият съд над Одисей е несправедлив. Първоначалната вина е във вас! Вие трябваше, ако не още миналата година, то поне тогава, когато Телемах ви молеше за това, да прогоните женихите от двореца. Те всички бяха хора млади, не събрали още мъдрост в живота, самонадеяни и жадни за любов, и самотата на царицата ги подбуждаше да я ухажват. Но къде беше вашият ум, къде беше чувството ви за добронравие, защо тогава не помислихте да бъдете справедливи?! Защо не се събрахте един ден така, както сте се събрали сега, да навалите тука, както сте навалили сега, и да накарате женихите на царицата да се махнат от дома й?! Гледахте с безразличие как се разсипва имотът и се позори името на един от най-големите гръцки герои и на жена му, най-добродетелната от всички гръцки царици, а след като се случи нещастието, се гневите и искате съд! Питате ли се дали имате това право? Всъщност вие сте тези, които трябва да бъдат първи осъдени!“ Речта на Алитерсес направи силно впечатление на народа. Мнозина изглеждаха разколебани, някои дори заговориха в съгласие с него. Други мълчаха, мрачно съсредоточени, сякаш изведнъж отрезвели, а имаше и такива, които взеха да се блъскат през навалицата, за да се махнат от мястото. В тълпата настъпи явно разединение. Тогава, по една от улиците, вече напълно задръстена, прехвърлиха на ръце някакъв роб. Изправиха човека пред Евпейт и той започна да го разпитва, но отдалече не можех да разбера какво говорят. Тълпата наоколо отново зашумя. Свършил с разпитването, Евпейт съобщи високо, за да бъде чуто от, всички това, което бе научил. Робът бе донесъл известието, че Одисей и Телемах се намират при Лаерт. Новината развърза езиците, но не подтикна духовете към действие. Народът бе загубил вече своята целенасоченост и устремна сила. Евпейт каза, че нищо че би могло да го възпре от разплата с убиеца на сина му, но че той не задължава никого да го следва. Думите му не трогнаха гражданите и подир нещастника тръгнаха малцина, няколко приятели, бащи и близки роднини на избитите женихи от Итака. Тълпата започна бавно да се разпилява. Една страхотна гръмотевица и няколко капки дъжд я пръснаха окончателно. Надвисналата над мене заплаха изчезна така внезапно, както се беше и появила. Но сега тя се бе насочила към Телемах, към сина ми, който ми бе по-скъп от самата мене. Тази мисъл ме хвърли в такава паника, че аз дори забравих за Одисей и Лаерт, които също бяха застрашени. Забравих всичко току-що преживяно, даже понесеното опозоряване, и бях обхваната от безпаметен ужас за сина си. Веднага си представих как Евпейт и неговата дружина обграждат незащитената полска къща сред безлюдните лозя и как избиват до крак изненаданите вътре мъже. Помислих си, че озлобеният в мъката си Евпейт навярно ще поиска да убие най-напред Телемах, за да причини на Одисей същите страдания, каквито сам бе изпитал, за да му върне за стореното зло със същото зло. Обезумяла напълно, не усетих как се спуснах долу. Само един стремеж бе останал в мене: да бъда по-близо до сина си в опасността, да предупредя на всяка цена Одисей за готвещото се нападение. Ослепяла и оглушала за всичко друго, връхлетях върху Ментор, без да го позная. „Къде, Пенелопе?“ — рече преданият мъж, като ме хвана и задържа силом. Задърпах се. „Чакай, чакай — каза Ментор. — Не губи ума си! Аз отивам да предупредя Одисей, ей сега тръгвам! Ще мина напреко през лозята и така ще изпреваря онези… Те отидоха да се приготвят, да си сложат ризници и шлемове, а аз поемам веднага. Не бой се! Одисей и Телемах са също добре въоръжени, а и слугите на Лаерт не са съвсем с голи ръце. И всички, до един, са верни на господаря си… Пък и дъждът май че вече скоро ще рукне!“ Думите на Ментор стигнаха с мъка до съзнанието ми, но въпреки това аз успях да доловя техния успокояващ смисъл. Напрегнатата ми, изтерзана душа за миг се отпусна и аз се свлякох на пода хлипаща. Да остана обаче сама в безопасност, след като Телемах бе заплашен от смърт, ми се струваше невъзможно. Затова замолих Ментор да ме вземе със себе си. Ала той остана непреклонен пред молбите ми. „Само ще ме бавиш по пътя! — рече. — А и там какво ще правиш? Битките не са женска работа!“ Престанах да настоявам не толкова, защото разбирах, че е прав, колкото, за да не го задържам. И той тръгна, а аз останах да чакам!

Богове, бъдете милостиви към нещастните смъртни и никого не наказвайте с такова чакане! Няколко пъти вече бях преживяла ужаса да видя живота на сина си застрашен, без да мога да направя нищо друго, освен да чакам. Това бяха безкрайни часове кошмарна борба на духа ми със смъртта. Аз я отричах, макар и да знаех, че моето отрицание не може да я победи. Но и тя не можеше да ме надмогне и да ме накара да се примиря с нея. Дори когато Телемах лежеше болен от огница, стапящ се пред очите ми, загубил свяст и слово, съвсем като мъртъв, аз пак не вярвах, че той може да умре. А сега го вярвах. Избиването на женихите бе отворило в душата ми път за смъртта и аз вече я приемах, покорна и безпомощна пред тази страшна сила на битието, проникнала навсякъде и властваща, в последна сметка, над всичко. Ала още по-мъчително от това мое принудително приобщаване към разрушителното начало бе съзнанието, че унищожението на Телемах би било в случая справедливо, от което следваше, че то е и необходимо за хармонията на живота. Така, в стремежа си да се противопоставя и този път на смъртта, аз се виждах лишена от най-сигурната своя опора, от подкрепата на нравствения закон и се чувствах като човек, усетил изведнъж под краката си вместо твърда почва празно пространство. Страхът за сина ми растеше всеки миг. Вече го виждах убит. Болката на майките на избитите женихи се превръщаше в моя болка. Чувството за тяхната загуба и собствената ми тревога взаимно се подклаждаха, сливаха се, придобиваха титанични размери, с които ме смазваха. Не пъшках и не стенех под товара си, не ридаех, а стоях като окаменяла. Постепенно губех чувство за място и време. Границата между спомен и действителност изчезваше и навремени ми се струваше, че чакам Телемах да се върне от морето през онази ужасна зимна нощ преди няколко години или че той лежи до мене, тежко дишащ, с хъркащи гърди, борещ се с демона на болестта. Нова вълна от черни облаци прихлупи острова. Стана тъмно като нощ. Изведнъж оглушителен гръм разтърси въздуха с такава сила, сякаш небесата се бяха стоварили върху земята. Евриклея, която току-що бе влязла в стаята, веднага се повали по очи върху пода. А когато вдигна глава, ужасът върху лицето й бе примесен с нещо като екстаз. „Този гръм падна някъде! — заговори тя с глас на прорицателка. — Чу ли, чедо?! Кронион изля най-после гнева си!“ „Да, но върху кого ли“ — си помислих. Въпреки съмнението обаче, някакъв вътрешен глас ми казваше, че Телемах е спасен, че над него вече не тегне предишната опасност. Не мина и час и под проливния дъжд дотърча един от синовете на Долий. Доведоха го цял изкалян и измокрен, но лицето му грееше от добрата вест, която носеше. „Прогони грижата от сърцето си, господарке — рече юношата, нетърпелив да ме успокои. — Злото се размина. Господарите, и тримата, са живи и здрави и щом дъждът се извали, цар Одисей ще си дойде в двореца заедно с Телемах.“ Почувствах се омаломощена от огромното облекчение. Тялото ми се разтрепери, прималя ми. Но душата ми остана безгласна пред радостта. Не можех вече да се радвам на собственото благополучие, след като бях проникнала до дъно в чуждата мъка.

„Разкажи ми какво стана…“ — помолих пратеника. Гласът ми прозвуча глух, несвой. „Нищо не стана — рече момчето с младежко безгрижие. — Достопочтеният Ментор ни предупреди навреме за нападението. Ние се приготвихме да посрещнем врага, въоръжихме се, но останахме в къщата. Дружината на Евпейт дойде, ала не се реши да ни нападне с изненада. Изпратиха човек да извести на цар Одисей, че Евпейт го вика на двубой. Но преди той да излезе, господарят Лаерт побърза да се яви пред враждебните мъже. Той каза на Евпейт: «Голямо е нещастието ти, братко, но ти помисли и за царството. Не помрачавай живота на тази благодатна земя чрез нова кръвнина. Вината на моя син е неизмерима, но и сто пъти да го убиеш, това няма да върне към живот твоя син…». Евпейт обаче не искаше да го слуша и вдигна копието си за нападение. В това време притъмня страшно от прииждащите облаци. Неочаквано блесна такава светлина и се разнесе такъв грохот, че всички ослепяхме и оглушахме, а някои дори попадаха по земята. После, когато дойдохме на себе си, видяхме, че Евпейт лежи възнак, поразен от гърма. Бог Кронион го бе ударил с мълнията си и го бе убил. Като разбраха какво е станало с вожда им, другарите му хукнаха изплашени. Ментор искаше да ги преследваме, но цар Одисей не се съгласи, а и господарят Лаерт не разреши. Така завърши гневът и метежът на гражданите.“

Отминаха черните за Итака дни. Отново над острова грее слънце, морето блести като скъпоценен камък, хората се занимават със своите работи. Редовният ход на живота е възстановен. На вид всичко е както преди. Ала това е измама. Под привидния лик се крият големи промени, разрушения, които са може би непоправими. Сега управлява Одисей. И той ръководи делата на царството с изключителна мъдрост. Но хората се отнасят с недоверие към него. Никой не му показва неприязън или непокорство. След смъртта на Евпейт всички смятат, че той е под божеска закрила, и се плашат да не оскърбят в негово лице божеството. Желаещи да му отмъщават няма. Но всеки се държи далече от него. Сякаш невидима стена се издига между итакийския цар и неговите поданици. Той се мъчи да я преодолее. Старае се да спечели отново гражданите чрез човечни постъпки, чрез благородно и великодушно държане. Напразно. Хората не му са благодарни и остават на разстояние. Когато минава по улиците на града, минувачите го поздравяват, но бързат да се отдалечат и ако ги заприказва, не показват охота за разговор. Слушат с любопитство неговите разкази за света, но не му вярват. Присмиват му се и смятат за лъжа всичко, което не отговаря на техните представи. Одисей е търпелив, но става все помрачен. Той разбира, че итакийци го изключват от своя живот. За тях той е мъртъв. Смърт за смърт! Така те му връщат за човешката хекатомба, за безсмисленото и престъпно кръвопролитие. Одисей знае, че царят не може да бъде престъпник. Но грешката е направена и тя е непоправима. Впрочем не самата грешка го измъчва толкова, колкото нейните последици. Той не може да ги приеме без противене. Себичен, той отхвърля всеки съд над себе си. Жизнен и силен, отрича по нагон наложената му смърт. Каква полза?! Нагоните на общността се оказват по-могъщи. Безизходицата и безсилието влудяват Одисей. Той се чувства обезценен и жалък, озлобява се и се отчайва. Старае се да сдържа озлоблението си, но това само засилва отчаянието му. Моето положение не е по-малко тежко. Аз не съм осъдена на смърт, а на позор, което всъщност е едно и също. Разбрах го в онзи паметен ден на погребенията, когато слушах хулите на беснеещата тълпа. И с всеки изминат ден все по-добре го разбирам. При това присъдата над мене крещи със своята въпиеща неправда. Аз съм наказана заради моя подвиг и заради него страдам. За упорството си да бъда вярна на Одисей и на себе си. В мое лице е оплюта добродетелта, поруган е стремежът на човека да бъде господар на себе си, да служи на висшето начало. Но аз познавам слепотата на човешкия свят и неговата вродена несправедливост. Привикнала съм още отпреди с незаслуженото поругание, а след избиването на женихите то не ми се вижда вече и съвсем незаслужено. Духът ми се терзае повече от несправедливостта, която чувствам да тегне над мене свише. Изнемогвам пред погледа на сфинкса, безпощадното чудовище, което не ми дава покой със своята гатанка: тайната, вложена в човека, в неговия жребий и съдба. Питам се защо борбата, на която посветих целия си живот, трябваше да се окаже безполезна. Стремях се към познание и хармония, а стигнах до хаоса и скудоумния съд на хората. Защо моите малки опущения, така присъщи на несъвършената човешка природа, трябваше да имат такива страшни последици? Защо дребното погълна голямото? Откъде дойде този обрат? Защо героичното битие на Одисей трябваше да завърши с едно злодеяние, което да обезсмисли всичко? През тези дни често си спомням за тиванския цар Едип. С какво бе заслужил той своята участ? Едип бе чист човек, който бе въвлечен от незнание в най-грозни престъпления. Който уби баща си и се свърза в кръвосмесителен брак с майка си. Който тъкмо в желанието си да се спаси от злото, попадна на него. Изплашен от предсказанията на оракула, Едип избяга от своите осиновители, за да се срещне със своите истински родители, без обаче да узнае, че това са те. После, в своята честност и невинност, той пожела да разкрие до дъно истината, която можеше да остане завинаги неизвестна, забулена в мрак за него и за другите. И тази истина го погуби… Но защо ставаше така? Защо някои човешки съдби криеха в себе си такава жестока ирония? Защо тъкмо животът на най-светлите духове биваше помрачен от една абсурдна отплата? Случайност ли бе това или закон? Не вярвах в случайността. Абсолютното единство и целеустроеност на света караше ума ми да я отхвърля. А не можех да открия и никаква смисленост в закона. Тъмнина се стелеше пред духовния ми поглед и ме водеше към отрицание. И това бе най-страшното.

Отрицател по природа, Одисей само закоравява още повече в своето естествено виждане. И двамата се намираме в душевно състояние, което неминуемо ни тласка към разединение. Стената се издига неусетно и между нас. Всеобщата несправедливост, на която се чувстваме жертва, ни кара да се отнасяме справедливо и един спрямо друг. Всеки, дълбоко в себе си, смята другия виновен за своето нещастие. Дори грижата за Телемах, вместо да ни свърже, вмъква само повече враждебност и неприязън помежду ни. Опустошенията в него са по-жестоки, защото не са предхождани от бавните разрушения, които всяка зряла душа носи в себе си като белег на преживените мъки, скърби и разочарования. Телемах няма мъдростта на опита, нито навика да понася ударите на живота. Затова при него всичко е сринато отведнъж и из основи. Цялото му възпитание, представите и понятията му, ценностите, с които е живял досега, всичко е загубило своята стойност. Той не вярва вече на никого, не уважава мене, отвращава се от себе си, мрази баща си. Той е видял звяра във всички нас и е познал силата му. Разбрал е, че този звяр може да унищожи само за миг онова, което човек изгражда в продължение на години смислено съществуване. Страх пред хората и презрение към тяхната слабост го изпълват. Душата му се мъчи и боледува. Той не общува с никого, страни дори от мене и упорито отблъсква всички опити на Одисей за сближаване. Уединява се ден след ден в кулата си сред градината или скита из горите на острова. Но не може да избяга от смъртта. Тя държи в плен духа му и го насочва неизменно към отрицание. Ала то му е така чуждо, че той неволно го отхвърля и се бори с него в непрестанна и изтощителна борба. Жаля го, като гледам как се измъчва, но борбата с натрапеното му от света отрицание ми вдъхва надежди. Вярвам, че в края на краищата животът в него ще победи. Собствената му природа, поддържана от силата на младостта, навярно ще го спаси. И все пак, кой може да каже в такъв един миг кое ще надделее в разнородната човешка душа?! Искам да помогна на сина си, но не зная какво ще излезе от моята намеса. Защото отровата, с която той се бори, и аз я нося в себе си. Може би онова, от което Телемах има най-голяма нужда в случая, то е чувството към някоя жена. Но той не изпитва такова чувство, пък и аз не смея да го тласна към него. Безотговорните връзки с робините само похабяват мъжете, а увлечението по една знатна девойка води неминуемо към брак. Не е ли обаче Телемах още много млад за женитба? А и мога ли аз да го подтикна сама към рисковете на любовта и брака? Щастливото съчетание на двама души, в тези най-сложни от всички човешки връзки, е нещо толкова рядко! А нещастната любов, несподелената обич или отблъсната страст носят в себе си такава разрушителна сила, че могат да помрачат безнадеждно и най-светлото битие на духа. Изобщо, винаги съм се тревожила за съдбата на Телемах в любовта. Той прилича по нрав и душевност повече на мене и Лаерт, предан е и способен да се жертва, но аз се съмнявам дали тези качества могат да му донесат щастие. Целият ми горчив опит с Одисей и познаване законите, които движат човешкия свят, ме карат да мисля, че той не ще избегне моята участ, именно защото е устроен като мене, открит е и щедър в своите чувства. А и въпрос е още дали би могъл да се влюби в състоянието, в което се намира. Предполагам, че не би могъл, и жалостта ми към него расте, защото ми прилича на пътник в пустинята, който разчита само на собствените си сили, на своята жизненост и издръжливост. Да бих могла да поема поне част от товара му! Но няма никакъв начин за това. Всеки трябва да живее живота си сам! Не може друг да го живее вместо него! Всеки по свой път и всеки на свой ред трябва да преоткрива, отново и пак отново, нещата за себе си!

Всъщност ние и тримата сме все още зашеметени от станалото. Такова, каквото е, то съвсем не се побира в границите на нашия живот. Негов плод, то заедно с това е извън него. Навярно само времето ще му намери истинското място. Времето, великият рушител и съзидател, разпоредник и оценител на всички неща… То тече и ни носи нови промени. Нашата съвест, отначало потисната от нагона ни за самосъхранение, сега се надига като непобедима хидра. Тя напада най-вече Одисей. Наблюдавам как сблъсъците с чудовището го съсипват, как очите му гледат все по-тревожно и измъчено и как с всеки изминат ден се състарява. Но тази борба, която разрушава тялото, освобождава духа. Одисей започва да се отърсва от своята себичност. Житейското поражение вече не го озлобява и иронията на съдбата не го измъчва. Отрицанието постепенно го напуска. Не мога да го позная. Съхраняващото начало завладява все повече духа му. Той отхвърля вече всяко разрушение и съчувства на всяко страдание. А проливането на кръв направо го влудява. Не ходи на лов, отбягва жертвоприношения и дори заколването на една домашна птица го кара да извръща глава. Онова преображение, което аз напразно се мъчих да постигна с цял живот борба, сега се осъществява в него чрез обратното въздействие на собственото му деяние. Той захваща да прави нашироко добрини и то най-напред на семействата на избитите от него момци. В мене също настъпва някакъв прелом и аз вече не се бунтувам. Смирявам се пред върховната воля, каквато и да е тя. Обхваната съм от едно мощно, жизнеутвърждаващо примирение. Наистина приличам на река, която, след като се е блъскала дълго между скали и камъни и е направила безброй завои, най-после достига равнината и в предвкусване на своето сливане с първоизточника се разлива нашироко и тече спокойно между своите брегове. Пред мене е безкраят на морето. Борбата остава назад, аз съм приключила с нея. Изпълва ме омиротворение. Дали това е покоят на смъртта или хармонията на един нов живот, аз не зная, но и не искам да зная. Чувствам, че един е изворът на всички неща, и се помирявам с онези външни и вътрешни сили, които, често, независимо от самата мене, чертаят моя житейски път. Долавям зад тях величавия ритъм на цялостния живот и се оставям, без противене, на непобедимото течение.

При Телемах естествено промените не са така дълбоки, но след няколко месеца кошмарно лутане и той намира верния път. Насочва се, както и очаквах, към любовта. Една сутрин го видях да идва при мене, в покоите ми, с разведрено лице. Каза ми само, че иска да предприеме едно пътуване до Пилос. Но аз разбрах останалото. Той отиваше при Пеликаста.

Сватбата на двамата млади стана в Пилос. Нито аз, нито Одисей присъствахме на тържеството. Не смеехме да си го позволим. А и гражданите на Итака не биха ни го простили. Одисей се радваше на женитбата на сина си, а аз бях със заключено сърце, недоверчива към този брак, както и към всеки друг. Ревнувах малко Телемах от Пеликаста и свързването им ме изпълваше повече с безпокойство и съмнения, отколкото с надежди и щастливи очаквания. Страховете ми се подсилваха и от това, че не познавах невястата. Родена няколко месеца след заминаването на Нестор за Троя, тя всъщност не беше много по-млада от Телемах. За девойка бе дори твърде зряла. Питах се защо бе останала небрачна до тази възраст. Имах широк простор за предположения. Какво ли не ми минаваше през ума, додето син ми се сватосваше сам в Пилос. Човек винаги се примирява по-лесно със собствените си неблагополучия, отколкото с тези на децата си. Треперех да не би бракът на Телемах да бъде нещастен. Но постепенно взех да изживявам и това. Какво можех всъщност да направя? Бъдещето на хората е забулено в мрак и никой не знае предварително кое става за добро и кое за зло.

Те пристигнаха в Итака през една зимна привечер. Бяха пронизани до кости от влагата над морето и изморени, но щастливи.

Щом ги видях, веднага се успокоих. Телемах изглеждаше напълно излекуван. Лицето му бе придобило отново привичната си ведрина, очите му сияеха и цялото му същество бе проникнато от една свежа и чиста хармония.

Знаех, че преживеният трус не можеше да не остави прислойка от разрушения в душата му, но над нея бе започнал вече нов, здрав градеж. Поликаста ме грабна още от пръв поглед. Тя бе дребничка, както се случва често при последните деца, и приличаше на статуетка от слонова кост. Но зад тази телесна крехкост и изящество, се чувстваше голяма крепкост на духа. Добра и умна едновременно, тя показваше такава естественост в държането и толкова непосредственост на чувствата, че никой не можеше да устои на обаянието й. Одисей беше горд със снаха си. Поликаста обичаше истински Телемах, а той направо я обожаваше. Бе познал жената чрез нея. Но тя бе за него още и спасителка. Любовта течеше между двамата на мощни потоци. Очите им се търсеха всеки миг и се сливаха, зелените очи на Телемах, открити и ясни, и сивите очи на Поликаста, бездънни с тайната на живота, която криеха, ту кротки и омайващи, ту тревожни и възбуждащи, като очите на дриада или водна нимфа. Не мога да им се нагледам. За мене те представляват вече едно същество, каквото са и в действителност. А щастието им е слънце, което озарява целия дворец. Не само аз и Одисей, но и всички край нас, дори последният роб, дори престарелият Лаерт, който продължава да живее в своята къща сред полето, се чувстваме стоплени и съживени от лъчите му. Това е един извор на радост от живота, на любов, вяра и безгранично упование. Нашият скептицизъм, със своето изсушено, безжизнено лице, се оттегля, засрамен от своята грозота. Той се превръща в безплътен призрак пред хармонията от плът и кръв, която защитава себе си най-добре чрез това, че съществува. Временно?! Но нали всяка форма на живот е временна? От Телемах и Поликаста светлината ще се прехвърли донякога у други, но ще остане като самия живот вечна. Долавям как ние с Одисей минаваме неусетно на второ място. Мъдрост, житейски опит, познание за света, ние ги имаме. Но вярата, жизнената сила, устремът са по-важни от всичко. Уви! Ние можем вече само да ги отразим. А младите, те ги имат в себе си и ще продължат напред по пътя, понесли нашето наследство, извоюваните от живота истини.

Любовта на Телемах и Поликаста хвърля своя благодатен лъч и върху нашите отношения с Одисей. Самата мисъл, че те са едно продължение на нас, вече е достатъчна, за да се почувстваме по-дълбоко приобщени един към друг. Чрез тях ние изживяваме — една втора младост, връщаме се към хубавите дни, прекарани някога заедно. За съжаление зловредните натрупвания в нас са много големи и те скоро избиват на повърхността. Оказа се, че да заживеем отново заедно е извънредно трудно. Различията на природите ни, които преди ни привличаха, сега ни отблъскват. Спойката на някогашната любов я няма, а липсва и навикът. Въпреки смиряването си пред живота и съдбата, ние оставаме здраво обособени в себе си, както са всички силни хора в своята зрялост. Освен това, всеки от нас държи на своите завоевания. Моето естествено отстраняване от управлението на царството ме принизява. Духът ми е привикнал да се разгръща свободно в мисли и дела. Не само че нямам предишната свобода, но ми липсва и простор. Домакинството и дворецът, това е толкова малко за мене сега, колкото и итакийското царство за Одисей след огромния свят, от който той идва. Нашата неудовлетвореност ни опълчва взаимно. Всеки от нас мисли, че е загубил чрез другия. Но онова, което ни разединява по-дълбоко от всичко, то е смъртта на женихите. Всеки смята, в себе си, другия виновен за тази смърт. И всеки пише последиците за себе си на сметката на другия. Одисей живее със съзнанието, че наказанието, което е наложил на женихите, надвишава неизмеримо тяхната вина. И това чудовищно несъответствие тежи на неговата съвест, то е един ужасен товар, който той е поел заради мене. А аз преживявам нещо съвсем необикновено. Женихите продължават да ме преследват със своите чувства и аз попадам все повече под тяхната власт. Макар и мъртви, момците остават съперници на Одисей и то по-опасни от преди, може би именно понеже са мъртви. Аз ги виждам всекичасно около себе си, натрапчиви видения, които ме мамят неудържимо към свобода на чувствата и волност на душата. Някои от които ми дават онова, което Одисей не може да ми даде: Антиной своята страст, Антином чистотата си, Еданорид спокойната светлина на своя извисен разум. Аз се намирам в редовно вътрешно общение с тези тримата. И както някога Одисей се отразяваше в мене през незнайната далечина, така сега чувствам и тяхното отражение върху себе си и през невъзвратимия предел на смъртта. В същото време те стоят между нас двамата, тъй както преди той стоеше между тях и мене. Усеща ли Одисей това? Мисля, че да. И едновременно съзнава безсилието си пред мъртвите. Понякога ми се струва, че той иска да избяга отново от мене, от Итака, от себе си, от целия си досегашен живот. Моите предположения се оказват верни. Одисей наистина иска това и го осъществява. В края на зимата той съобщава, че тръгва пак на път. На всички казва, че така го е наставил Тирезий, великият прорицател в царството на Аид: да сложи в ред делата на държавата, а после да тръгне по суша и да върви дотогава, докато стигне до хора, които не знаят какво е корабоплаване и никога не са виждали весло. За мене това е чиста измислица. Той иска просто да се махне от Итака, да забрави себе си и своето деяние. В изненадите, рисковете и умората на пътя, чрез отлъчването си от живота на семейството и народа си да се накаже сам заради извършеното злодеяние и в същото време да се върне отново към героичното битие, което вече е за него всичко. Разбирам го добре и не възразявам срещу решението му.

 

 

Летят Хорите, носят се като верига кораби на хоризонта, безначална и безкрайна. Разцъфват и вехнат като цветя, родени и погълнати от вечността. Не можеш да ги задържиш, не можеш да ги уловиш. Додето ги видиш и усетиш в плът, и те са вече призрак. Изтича времето като вода през пръстите на дете, стапя се и се губи като снежинка върху горещата длан на юноша. Докато веселите устни на зората ти се усмихват, виждаш тъжните очи на здрача и сам започваш да тъгуваш, защото знаеш, че денят е отминал и никога няма да се върне, за да бъде отново изживян. Чезне животът. Усещам как времето ме поглъща и аз отминавам като деня. В мене се прокрадва разрушението. Следите на страданията и на течащото време вече личат върху ми. Скоро Акторида откри в косите, над челото ми, няколко бели косъма. Тя ги изскуба, но те ще поникнат естествено пак и ще стават все повече и повече. По лицето ми се появяват първите бръчки, първите видими пукнатини. Явно, великият разрушител работи отвътре, невидимо и безгласно. Той ме призовава да се приготвя за собственото си жертвоприношение. Нека бъде волята му! Не се противя и не се отчайвам. Продължавам своя път, без огорчение и без смущение. Не искам да се върна назад, да стана отново млада, нито да се задържа в неподвижност. Да вървя, крачка по крачка, към осъществяване на върховния промисъл, това е единственото ми желание. Границите на моето същество се рушат и падат. За онези, чиито дух е сляп, това е краят. Аз обаче достигам през разрушението и съборените граници до откритите простори, където царува безкрайността. Сливам се със света и усещам могъщия ритъм на общото течение, което ме носи напред заедно с всичко и всички. Вече не съм противопоставена на цялото, а съм едно с него и сама се чувствам по-значима чрез това единство. Разбирам смисъла на титаничната борба, през която минах. Тя е пътят, който води към божественото освобождение, към приобщение със силата без лик, но ненакърнима и неразрушима, кръв и дихание на вселената. Всичко видимо и невидимо е плод на нейната игра. Съзнанието, че и аз съм включена в играта, ме изпълва с гордост. Съчетавам творението и твореца. Намирам се в нова двойственост. Животът ми се движи по два кръга, единия, стария, вътре в нещата, и другия над нещата и над самата мене. Бях благословена с просветление. Страшни мигове… Светкавица, гръм… Блясъкът угасна, екотът отзвуча, но аз продължавам да ги нося дълбоко в себе си и от тях е проникнато цялото ми съществуване. Понякога се сравнявам с Телемах и Поликаста. Колко здрава е обвивката, която ги отделя от света. Колко много принадлежат те все още на себе си. И не разбират нищо, само чувстват и усещат. Не разбират дори колко това е хубаво. На тях тепърва им предстои да се преборят със силата, да загинат или да се слеят с нея. А аз? Аз все по-малко съм отдадена на себе си. Игото на живота е все още за мене виеше благо, но аз предусещам вече своето последно и върховно освобождение чрез смъртта. И може би ще дойде ден, когато ще мога да кажа: „Нека бъде благословен животът, нека бъде благословена и смъртта!“.