Севда Костова
Пенелопеида (2)

Друг стана животът ми, а и аз самата станах друга. Много дни щастието бе за мене като птичка в клетка. Държах клетката у дома си и ден и нощ чуруликането на птичката сладеше духа ми. Сега птичката излетя из клетката и долиташе и отлиташе според капризите на Мойрите и според собственото ми умение да я прилаская. Любовта се оказа тънко изкуство, а животът с Одисей труден. Открих, че светът имаше много лица. Досега бях гледала само красивото. Сега видях и грозното. А от време на време смътно долавях и страшното. В света цареше необходимостта, която хората приемаха под различни образи, и тя бе често жестока и унизителна за човека.

 

 

От Спарта пристигнаха отново новини. Клитемнестра бе родила син: Орест. Агамемнон бил радостен, че най-после се е сдобил с наследник. А Клитемнестра, успяла вече да изпълни дълга си към дома на Атридите, се чувствала горда и щастлива с този свой новороден син. Самата аз се радвах, защото виждах в момченцето един бъдещ защитник на братовчедка си срещу насилническия и зъл нрав на Агамемнон.

 

 

Настъпи лятото, разкошно лято, царство на светлината. Лъчезарният Хелиос тържествуваше в небето. Колесницата му всеки ден описваше все по-големи и по-големи дъги върху лазурния свод. Той потапяше блестящото си чело за няколко кратки часа в морето и после пак стремително и неудържимо възлизаше нагоре. Нажежената земя дишаше огън. Самата аз се чувствах като възпламенения Фаетон. Изгарях в собствения си пламък. В пламъка на любовта и ревността. Бях понесена от една вихрена сила, над която нямах власт. За пръв път обичах с такава сила и за пръв път мразех. Обичах Одисей и мразех Меланто. Макар че Евриклея ми беше казала: Не бива да я мразиш, дъще! Робинята няма воля пред своя господар. А после идва любовта, която ни изпраща богиня Афродита, и тя не е дреха, за да я съблечеш, когато пожелаеш. Сраства се тя за човека като кожата за тялото му и ако искаш да я махнеш от себе си, трябва да късаш живо месо. Омразата на жената е като меч в ръката й. Тя не й подхожда. А за една княгиня е недостойно да мрази робинята, това е неправдано от съдбата и живота същество. Но любовта е като смъртта: тя изравнява всички. Пред златните очи на великата богиня всички сме само жени. Тя небрежи богатство и власт, нрава и отличия. За нея няма господарки и робини, съпруги и наложници. Има само обичащи и обичани жени. Наблюдавах Меланто, така както и тя наблюдаваше мене. Очите ми неволно се обръщаха към нея винаги когато я усещах край себе си. Ядосвах се на това, но то ставаше против волята ми. Понякога погледите ни се срещаха и тя бързаше да отклони своя, но го правеше така глупаво и несръчно, че ми ставаше жал за нея и неловко за мене. Колкото повече я наблюдавах обаче, толкова повече недоумявах. Кое бе привлякло Одисей към тая жена? Тя имаше ниски и тежки бедра и малко криви крака, а ръцете й бяха с широки китки, като у хората, които от поколения вършат груба работа. Лицето й наистина бе миловидно. Имаше тънки черти, нежни устни и прав нос, а веждите й бяха меко чупнати по средата на дъгата. Но бе бледа, подпухнала и винаги със сънлив израз на лицето, като току-що станала от сън. Движенията й показваха непохватност. Стойката отпуснатост, а облеклото небрежност. Евринома казваше, че е ленива. Сама бях се сблъскала със злобата й. Една добра и чувствителна жена никога не би посегнала на цветето, този невинен живот, този мил и съвършен образ на хармонията. Виждах и нейната притворност. А след време разбрах колко е хитра, бърза в лъжите и съобразителна в измамите. Чувствах себе си унизена чрез нея. И Одисей принизен. Не можех да й простя това. Нищо не можех да й простя. Напразно се борех със себе си. Стараех се поне да се примирявам със съществуването й и да се отнасям добре с нея. Тя обаче съвсем не се стараеше да ми отговори със същото.

Търпях това доста време. Най-после казах на Одисей: „Искам да махнеш Меланто от двореца…“. „Искаш го, отвърна Одисей, но това няма да стане.“ Прехапах устните си. Но запитах кротко: „Защо?“. „Защото Меланто е живяла тука преди тебе.“ „Значи ти държиш на нея повече отколкото на мене?“ „Не!“ — каза Одисей. И след като помълча малко, нещо, което той правеше винаги, когато знаеше, че мълчанието му ще ме измъчи, продължи: „Тъкмо защото много държа на тебе, не мога да изпълня това твое желание. То не е хубаво!“. „Не разбирам какво искаш да кажеш.“ „Сега ще ме разбереш. Ако някой ти поиска храна и ти му дадеш, а той, след като се нахрани, плюе върху храната, как ще го наречеш?“ „Неблагодарник!“ „И ако някой ти поиска вода и ти му дадеш да пие, а той, след като утоли жаждата си, хвърли съда на земята и го счупи, как ще го наречеш?“ „Пак неблагодарник“, отвърнах. „Ето, затова не мога да изпълня желанието ти, защото то ме превръща в неблагодарник!“ Въздъхнах отмаляла. Истина беше, но всичките ми чувства се надигаха срещу тая истина. Имах една последна надежда. Помълчах, после казах несмело: „Но нали тя е робиня!“. „Какво от това? — отвърна Одисей. — Любовта на жената е винаги дар, защото когато е дълг, това унижава мъжа.“ Прав беше Одисей както винаги, но сложна и сурова беше неговата правда и на мене не ми беше лесно да я приема.

 

 

Постепенно опознавах Одисей. Той обичаше хората и неспокойният му ум диреше неуморно истината. Но приличаше на морето. Ту тих и ласкав, мамещ с просторите на своята мисъл и със свежестта на чувствата си, ту заплашваш с грозни бури, които никой не можеше да предвиди, нито пък да укроти. Разбрах: в него имаше не един, а три демона. На себелюбието, на ревността и на лукавството. Той притежаваше болезнено самолюбие, но не го проявяваше пред всички хора, а само пред онези, които знаеше, че го обичат. Засягаше се бързо, а сръдните му траеха дълго. Като децата се сърдеше от нищо, но бе нужно много нещо, за да бъде придобрен. Попитах Евриклея: „Майко, на кого прилича той такъв?“. „На дядо си Автолик! — каза Евриклея.“ „Лош човек бе тоя Автолик и макар и цар, бе страшен измамник и крадец. Казваха, че е син на Хермес. Хората му се доверяваха като на цар, а той ги лъжеше и ограбваше като истински разбойник. Затова бе винаги във вражда с всички около себе си. Когато свекърва ти роди Одисей, той дойде в Итака да види внук си. Но пристигна както винаги сърдит, защото откъдето минеше, предизвикваше крамоли и разправии. За да разведри духа му, Лаерт ме накара да донеса малкия Одисей и да го сложа на коленете му. А сам му каза: Не се сърди, татко! Виж, имаш хубав внук, кръв от кръвта ти! Сложи му име според волята си и нека се развесели сърцето ти!“ В това време Одисей заплака. А Автолик се засмя и каза: „Нека да го наречем Одисей, което значи сърдит. Много сръдни съм се сърдил през живота си и сърдит дойдох и сега тука, но той се оказа по-сърдит и от мене!“. Лаерт не остана доволен от такова име, но не възрази нищо, за да не обиди кривия старец и да не го предизвика към нови разправии. Лаерт е човек благ и душата му е открита пред хората. А Одисей е обидчив и винаги скрит, дори и пред най-близките си. И по това прилича на Автолик. Добре, че не му прилича във всичко!

 

 

Отначало не разбрах, че Одисей ме ревнува от всички мъже. Като девойка от царски дом аз бях научена да пазя достойнството си пред мъжете и показвах съвършено благоприличие както в думите, така и в действията си. От друга страна обаче, бях свободна в отношенията си като всяка спартанка и непосредствена пред всички, без разлика дали са мъже или жени. Не мина много и аз открих, че Одисей се дразни от свободата ми пред хората, а на непосредствеността ми гледа като на предизвикателство към мъжете. За да не го ядосвам, стараех се да възприема такова държане, което да му бъде угодно, но затова трябваше да насилвам природата си, нещо, което е било винаги много трудно за мене. Заричах се да внимавам, но най-често забравях. Сещах се едва тогава, когато виждах затвореното, отчуждено лице на Одисей или чувах думите му, явно предназначени да ме уязвят. Той имаше близък приятел на име Ментор. Бяха се сближили с него още като деца и бяха прекарали заедно юношеството и младостта си. Ментор бе малко по-възрастен от Одисей. Бе също така снажен, но далеч не толкова хубав. А по мъдрост изобщо не можеше да се сравнява с него. Въпреки това Одисей го ценеше повече от всичките си приятели заради предаността му и безусловната му вярност. Ментор ме прие с нежно внимание, но се отнасяше към мене с подчертано доброчестие, сякаш бях жрица на Артемида. Аз пък го чувствах като природен брат на Одисей и така се и държах с него. Не зная кое караше Одисей да ме ревнува от Ментор, но той често се измъчваше пред нашата невинна близост. По време на есенните Дионисии аз се простудих и получих лека треска. По същото време и Ментор се оплакваше, че е трескав. И Одисей подхвърли неведнъж уж на шега, че сме прихванали болестта един от друг. Виждах, че зад шегата му се крият истински съмнения, и едновременно се забавлявах с това и се ядосвах. Когато спалнята ни се строеше, Ментор отиде на материка, за да потърси пъстър мрамор за украса на стаята, а от Темеза донесе блестяща мед за ключалката и скобите на дверите. Одисей тогава каза: „Той никога нямаше да го направи за себе си!“. „Той го прави за тебе!“ — отвърнах. „По-скоро за тебе!“ — каза Одисей. През време на летните горещини, веднъж, когато Ментор бе при нас в двореца, мене ми хрумна мисълта да отидем тримата горе, в планината, където Лаерт имаше малка лятна къща. Одисей се колебаеше, а аз настоявах. Ментор мълчеше, но накрая и той се присъедини към мене. Тогава Одисей изведнъж се изсмя неестествено и каза: „Защо не отидете двамата, щом толкова желаете?“. Аз захапах устните си, но Ментор рече: „Е, скъпи друже, песента съвсем не е такава!“ — и Одисей се успокои. Но никой от нас не спомена вече нищо за планината.

Веднъж в Итака пристигна един братовчед на Одисей от страна на майка му. Бе едър, грозноват мъж, с голям увиснал нос и дебели влажни устни. Приличаше на сатир и се славеше с разпуснатостта си. Аз се гнусях от този човек, но Одисей не закъсня да ме поревнува и от него. Но най-силна бе ревността му към Ментес, син на цар Анхиал от Тафос. Той бе слаб момък, некрасив, но твърде изтънчен. Къдрите му блестяха от помада и се отнасяше той с жените мило и много внимателно. А към мене показваше нескрито любопитство и възхищение, които направо влудяваха Одисей. Докато Ментес беше в Итака, за нас нямаше нито миг спокоен. Одисей беше ту мрачен и зъл, гневеше се без видима причина или ми подхвърляше хапливи слова, ту ставаше крайно внимателен и нежен. Веднъж стигна дори до там, че каза, без всякаква връзка с разговора, който водехме: „Ще махна Меланто от двореца!“. Ментес, естествено, не разбра за какво става дума, но от любезност запита: „Защо?“. „Защото е много несръчна!“ — отвърна Одисей.

През тези дни открих, че мога да използвам ревността на Одисей към мене като средство, за да го владея. Не трябваше да успокоявам духа му и да премахвам съмненията му, а да ги поддържам непрекъснато с малки невинни игри. Но тъкмо това ми бе невъзможно да направя. Любовта ми към Одисей бе твърде голяма, за да я унижа и смъкна до дребната игра. Твърде много ми беше мил, за да го измъчвам. Освен това аз обичам спокойствието. Без спокойствие насладата от живота не може да бъде никога пълна. Исках да бъдем спокойни с Одисей и да се обичаме като равна с равен. Още не знаех, че с човек като Одисей равенството в любовта се изживява бързо. После единият става роб, другият — господар. Но Одисей проумя това много лесно и с присъщото си лукавство започна жестока игра с мене. Целта му беше да направи мене робиня, а себе си господар. Понеже бе много умен и хитър, той намери веднага най-доброто средство за това: съмнението. Трябваше да ме накара да се съмнявам в него, в любовта и верността му. За да мисля непрекъснато за него, за да не се отпускам нито за миг, нито час да не бъда спокойна… Безусловната, робска отдаденост щеше да дойде от само себе си. Сметката на Одисей се оказа съвършено вярна.

 

 

Одисей бе влюбчив по природа и лесно се увличаше. Всяко хубаво женско лице го мамеше след себе си. Душата му се оплиташе в женските погледи, отправени към него, като муха в паяжина. Но тези увлечения траяха кратко. Понякога няколко дни, дори няколко часа. Той не проявяваше пред мене открито чувствата си, но даваше да ги подразбера. Това бе по-страшно, отколкото ако ги показваше явно. Защото така аз си представях нещата винаги по-дълбоки и по-сериозни, отколкото бяха. И се измъчвах ужасно. Все пак най-големите ми мъки бяха заради Меланто. Щом реши да играе играта си с мене, Одисей започна да я забелязва. Отправяше по някой мил поглед, казваше по някоя ласкава дума. Меланто се развесели и се изпълни с надежди. Разбирах я много добре, но нейните надежди ме разболяваха. Имаше дни, когато едва понасях присъствието. Веднъж белехме платна. Заедно с мене и Евриклея край реката бяха дошли и всички млади слугини от двореца. Увлечени в работата, неволно се сблъскахме с Меланто. И веднага се отдръпнахме една от друга като опарени. А Одисей ни гледаше и лицето му изразяваше наслада и лукаво тържество. Треперех вече да не го ядосам с нещо, защото когато ми беше сърдит, той насочваше цялото си внимание към Меланто. И двете се следяхме по-зорко от всякога: аз, пълна с опасения и съмнения, тя — с очакване и надежди. Ненапразно хората наричаха Одисей хитроумен. Като ни поставяше в положението на съпернички с Меланто, той постигаше двояка цел: осигуряваше си любовта и верността на всяка от нас, а за себе си печелеше свободата да прави това, което иска. Тя беше готова да понесе всичко, за да придобие отново благоволението му, а аз — за да не го загубя. Нямаше нещо, което и двете да не му простим. Така ние от ден на ден все повече го разглезвахме.

 

 

Не усетих как премина лятото. Хелиос се измори в своя устрем и дъгите, които описваше по небето, видимо намаляха. Горещината гаснеше, земята излъчваше равна, мека топлина. Нещо чезнещо се появи в пищната красота на полетата и горите. Тънък слой прах покриваше зеленината. Прегорели, листата тъмнееха. Клоните на дърветата в градините натежаха от плодове, които блестяха на слънцето с червената си или златна кора. Гроздето, налято, се изпичаше под свитите листа на лозите. Вечер от морето духаше хладен зефир, долиташе неспирният шумол на вълните. Една нощ на небето се появиха Плеядите, предвестници на идващата зима.

В една такава нощ от началото на есента заченах Телемах. През деня бяхме ходили в лозята за грозде. Накарах да впрегнат малка, но красива колесница, подарък от Менелай за сватбата ми, с две кротки мулета и се отправих към най-близкото лозе на Лаерт. След мене вървяха с кошници в ръце Евриклея и един стар роб. Нарочно карах бавно, защото не исках да ги принуждавам да бързат, а и защото обичам да поздравявам и разговарям с гражданите. Лицето ми бе наполовина забулено, но всички мъже ме познаваха и приветстваха. А жените се спираха и разговаряха с мене. Бяха свикнали вече да се отнасят с мен като с близка и да споделят своите домашни радости и скърби.

Винаги съм обичала да общувам с хората. Не зная защо, но всеки човешки поглед, всяка усмивка, всяко слово, отправено към мене, ме радват. Обичам и душите, и телата на хората. Виждам душите им в погледа, в израженията, откривам ги в думите и постъпките. А на човешките тела гледам като на хубави плодове. Дори и тогава, когато са натежали от годините и похабени от труд и грижи.

Поприказвах по-дълго с Адреста, жената на Евпейт. Тя водеше за ръка шестгодишния си син Антиной, хубаво дете, с тъмен цвят на лицето, големи, черни очи и буйни, черни къдри. Детето бе красиво, но майка му се оплакваше от несдържания му зъл нрав. Като за доказателство, мъмреният пред мене Антиной дръпна на два пъти мулето, което беше по-близо до него, за опашката. Добре, че животното бе много кротко. За да утеша Адреста, казах: „Буен е наистина, но е красив!“. „Дано и твоят бъде красив, без да е така буен!“ — отвърна Адреста. Хубаво беше в лозето. Лаерт, усмихнат и доволен от радостта ми при вида на зрялото грозде, ме заведе при най-силните лози и ми откъсна най-едрите чепки. Евриклея поиска да наберем някакви билки и ние запълзяхме по рътлината. После се изкъпахме в потока и Лаерт ме заведе в малка колиба в подножието на ръта, насече млади клонки, покри ги с голяма козя кожа и ме остави сама да си почина. Миришеше на сухи треви и на прясно откъснати листа. Щурец се обаждаше някъде край колибата. Унасяше ме на сън. Изведнъж чух вика на Одисей: „Пенелопе!“. „Тук съм!“ — извиках, но нарочно не станах. Исках да дойде в колибата и да ме прегърне така, както бях легнала върху топлата земя, отмаляла за сън, тръпнеща от радостта, че е дошъл. Следващия миг той надзърна през вратата. Мислех, че е по-надалече. Така поне ми се бе сторило, съдейки по звука на гласа. Затова сега казах: „А, ти ли си?“. Не предполагах, че думите ми ще събудят съмнения в него, но той се намръщи и запита: „А ти кого очакваше?“.

Тази нощ Одисей ме мъчи повече откогато и да било. Спяхме вече в новата спалня. Тук всичко блестеше, излъскано и полирано, в мрамор, злато, сребро и мед. Но в тая богата стая нямаше покой и мир за нас. Както винаги, когато искаше да ме уязви най-дълбоко, Одисей отричаше любовта. „Това е едно глупаво хрумване на безсмъртните.“ „Не богохулствай. Знаеш, че не е хрумване.“ „А какво?“ „Закон на живота!“ „Който превръща човека в козел или пес!“ Одисей се засмя саркастично. Мислеше, че ме е победил. „Зависи от човека, казах. Някои се превръщат в богове!“ Сполучливият ми отговор засегна Одисей и той стана още по-лош. Взех една чепка грозде и започнах да му давам зърно по зърно в устата. Видях, че се успокоява, и го погалих леко с длан по лицето. Но той бе затаил в душата си яд срещу мене и само търсеше случай да ме нарани. „Колко са меки дланите ти! — каза. Не знае човек защо съществуват такива ръце. Виж ръцете на робините! Груби и понякога изранени, но са като хубави сечива. Вършат работа и от тях има полза!“ Знаех за кои робини и за чии ръце е думата. Затова не му отговорих нищо, но се почувствах така засегната и отвратена, че ми се прииска да умра. Отдалечих се от него и се свих на другия край на леглото. Известно време останахме така. После Одисей се надигна. С ужас помислих, че може би ще напусне спалнята и ще ме остави цяла нощ със страшното съмнение, че е отишъл при Меланто. Но той стремително се наведе над мене и впи устните си в моите. Никога не беше ме обладавал с такава несдържана страст. Бях малко зашеметена, но и безкрайно щастлива. Лежах до него тиха и успокоена, обгърната от собствената си неизразима радост. Смътно долавях: нещо се зараждаше в мене, сякаш пъпка на цвете. Пошепнах на Одисей: „От тази нощ ще ни остане един син…“. „Може и да е дъщеря…“, отвърна винаги предпазливият Одисей. „Сигурна съм, че ще бъде син!“ Когато започнаха първите есенни дъждове, вече знаех, че моят син ще се роди. Казах на Одисей: „Ще ти родя син, който по всичко да прилича на тебе! За да останеш на света в неговия образ, когато ти самият слезеш в царството на Аид. За да се повтаряш чрез неговата кръв до края на вековете!“. „Толкова ли държиш на мене?“ — питаше Одисей с лукава подсмивка. Но аз виждах, че е щастлив както никога до сега, макар че не искаше да го покаже.

 

 

Има жени, които носят трудно децата си. Аз носех Телемах леко. Бях родена сякаш да бъда майка. Винаги бях гладна и винаги бодра, пълна със свежи сили. Цял ден се намирах в движение. Просто не можех да застана на едно място. Може би затова тялото ми не се обезформи грубо. Два месеца преди да родя едва личеше, че очаквам дете. С всеки изминат ден ме обхващаше все по-дълбоко спокойствие. Живеех съсредоточена в себе си, с някакво безразличие към останалия свят. Заслушана в живота, който бавно съзряваше в мене. Аз бях обвивката, той сърцевината. Треперех над тоя живот. Чаках го с нетърпение да се появи на света. Обичах го. Наистина, мисля, че обичах Телемах преди още той да се роди. Приготвях му не само люлка, пелени и играчки, но и дрехи, които да носи, когато стане голям. Поисках от Одисей да му направят една хубава лира, за да свири на нея, когато порасне. Поръчах му дори голяма златна фибула, която можеше да краси рамото само на пълновръстен мъж. Одисей не ме разбираше и непрекъснато ми се присмиваше. Или може би той изразяваше радостта си с тези закачки. Вече не мислех за Меланто. Струваше ми се, че я бях победила.

 

 

Телемах се роди в деня на слънчевото противостоене, когато денят е най-дълъг и земята се къпе в светлина. „Радвай се! — каза Евриклея. Синът ти ще бъде светлина в живота ти!“ И аз мислех, че ще бъде така. Един ден преди раждането на Телемах хората от двореца отидоха в планината да берат лавър, за да окичат дома в чест на лъчезарния Хелиос и неговата небесна победа. Акторида ми донесе гъсто обкичена с листи лаврова вейка. Доближих свежото клонче до лицето си, улових с уста едно от листата му и го разтрих между устните си. Почувствах тежкия, дълбок аромат, душата на храста, да прониква в мене. В същия миг силна болка опаса кръста ми, заседна в корема, попълзя по бедрата. Притихнах изведнъж и притаена, изчаках да отмине. „Какво има, господарке?“ — запита усетливата Акторида. Изпратих я за Евриклея. Тя влезе безшумно и както винаги спокойна. „Майко, часът ми дойде, й казах. Какво да правя?“ Бях малко изплашена. Евриклея ме положи да легна и прати Акторида да извика Евринома и старата жрица на Артемида, която помагаше на жените при раждане. После направи приношение от благовония и ме накара да се обърна с молитва към Артемида и Аполон, Хера и нимфите. „Довери се на тях, чедо, и търпи!“ — рече тя. Всъщност отначало нямаше какво да търпя. Болките ту се засилваха, ту отслабваха, но бяха поносими. Изтрайвах ги мълчаливо. Дори започнах да мисля, че това, което се разправя за родилните мъки, е силно преувеличено. Най-много ми тежеше, че не пускаха Одисей при мене. Така премина денят. А с настъпването на нощта започна нещо ужасно. Не можех да си представя по-силна болка. Но тя растеше непрекъснато и ставаше все по-силна. Виках, стенех и се мятах върху леглото като риба, положена жива върху жарава. Не помнех вече себе си, не усещах времето, което минава. Понякога се успокоявах и тогава отново се връщах към живота. Виждах стаята, хората край мене, питах за Одисей. Дори се опитвах да се шегувам. После болката се надигаше пак като вълна, която се подема отдалече, аз я усещах, че идва, че наближава, че скоро ще се стовари върху ми. Следващият миг вълната, огромна и страшна, ме поглъщаше и аз, и светът потъвахме в нея и се загубвахме, сякаш нищо друго не съществува, освен тая всичко поглъщаща болка. Тя късаше тялото ми като див звяр. Но звярът бе в мене и аз не можех по никакъв начин да се спася от него. В непосилната мъка губех разума си. Човешкото изчезваше от мене тъй както става с вакханките, които танцуват до изнемога в тъмната пролетна гора, обградени от пламъците на огъня, или с онези, които се опияняват с вино. Това бе също едно сливане с бога, защото ме връщаше към първичното начало, към жестоката, неумолима същина на живота.

Мъките ми продължиха цяла нощ. Накрая вече бяха толкова непоносими, че молех Евриклея и беловласата жрица на Артемида да ми дадат отрова, за да се отърва от тях. „Още малко, дъще!“ — казваше Евриклея. Но малкото бе станало вече много за мене. По едно време наистина усетих някакво облекчение. „Детето идва! Помогни му, чедо!“ — рече жрицата. Напрягах се да му помогна, пъшках като животно в ярем. По-късно, когато си спомнях тези животински звуци, които издавах тогава, се чувствах унизена пред Одисей и пред себе си. Нов онзи час не мислех за нищо. Бях заета само с това да помогна на детето си да дойде на света.

Хубав е Телемах. Той е един малък, съвсем малък Одисей. Прилича му така, сякаш двамата са извадени от един калъп. Очетата му са светли, но косицата е тъмна.

Видях го да лежи до мене върху нашето легло, направено от дънера на маслината, парче окървавено месо. Но малкото лице е човешко. И такова, каквото аз исках да бъде. Лежеше спокоен и оглеждаше света, като че ли бе живял винаги на него. Гледах го с недоумение и жалост. Бе толкова зависим и безпомощен пред живота. Само жената, която е родила, разбира колко всъщност човекът е слаб и жалък. И сърцето, и умът й се разтварят за любовта, и всичко друго вече й изглежда маловажно и глупаво.

Жрицата на Артемида каза, че е добро предзнаменование това, дето детето не плаче. „Другите се плашат от живота още щом отворят очите си за него, а този смелчага сякаш вижда пред себе си само добрата Тюхе!“ „Радвай се, чедо! — каза й Евриклея. — Син ти няма да бъде сърдит като баща си и прадядо си. Ще прилича на тебе. Ето, навън Хелиос изгрява за деня на своето тържество. На хубав час дойде нашето малко момченце!“ Наистина, навън слънцето изгряваше и заливаше разкошния зелен и лазурен свят с пурпур и злато. Дано такъв да бъде и животът на моя син: украсен с великолепие, преливащ от светлина и багри!…

 

 

Животът ми се промени отново. Стана по-прост, но и по-тежък. Живеех с простите нужди на Телемах. Но самият Телемах се учеше да живее и това съвсем не беше лесно. В двореца започнаха празненства по случай раждането му, но аз бях затворена в стаята си с него и целият този шумен живот минаваше покрай мене. Долавях само отзвуците му, но и те не ме занимаваха особено. Духът ми бе подчинен на същината на нещата. Бях заета единствено с грижата за храненето на Телемах и за съня му. А когато детето бе накърмено добре и спеше спокойно, отдавах се на радостта да го съзерцавам. Тя беше толкова голяма, че всичко друго губеше значението си пред нея. С часове наблюдавах малкото личице и все не се насищах да го гледам. Аз обичам да гледам и Одисей, но от този направо не можех да откъсна очите си. Така че, когато след това поглеждах към Евриклея или Акторида, лицата им ми се виждаха неестествено големи. Чувствах се свързана със сина си така, сякаш аз и той бяхме едно и също същество.

На петия ден трябваше да стане очистването, на детето. Когато взеха Телемах от стаята ми, за да извършат над него обреда, аз изпаднах в паника. Като че ли го заплашваше някаква голяма опасност. Страхувах се да не изместят крехките му ръчички или крачета, да не го съборят на земята. Час по час изпращах Акторида в залата да види какво става. „Не се тревожи, господарке, казваше Акторида. Евриклея е там и бди над сина ти като орлица, а и Лаерт е човек внимателен и трепери над детето.“ Но аз не можех да бъда спокойна и отново я изпращах да види какво става. Тя тичаше обратно и съобщаваше: „Сега Лаерт помазва детето с елей!“. „Затова ли плаче?“ „Затова!“ И после пак: „Сега го ръсят със светена вода и пеят очистителни молитви“. Чувах пеенето, но то заглушаваше плача на Телемах, и аз се страхувах, че детето се е задушило от плач. Най-после Евриклея ми го донесе все още разплакано, зачервено, измъчено от това, което бяха вършили с него. Поех малкото телце на ръце, положих го на гърдите си и веднага ми олекна. Вече разбирах: покрай робството на Одисей бях попаднала в още едно робство, което беше дори по-страшно. Не роптаех, чувствах се удовлетворена и щастлива. Боговете бяха измислили тая страшна наслада любовта, за да цъфти животът. На десетия ден имаше ново тържество. Бяха поканени гости от целия остров, близки и приятели даже от материка. В пиршеството участваха и робите. Цялата къща ехтеше от радостна глъчка. Лаерт бе принесъл хекатомба от шарени млади овнета, докарани нарочно за тая цел от материка, в чест на Аполон, Артемида, нимфите и преди всичко на Зевс. Бе казал: „Нека почетем най-напред Зевс, бащата на всички смъртни и безсмъртни, защото той дава всяка сила. А без сила нито царят, нито робът струват нещо“. После бе съобщил името на детето: Телемах. Бе вдигнал високо сина ми, за да го покаже на всички гости. Този път Телемах не плака така, както бе плакал при очистването. Но аз се успокоих едва тогава, когато го поех в ръце от развеселената Евриклея: „Ти се тревожиш, каза тя, а той вече нехае! Неблагодарен е като всеки мъж!“. Заедно с Телемах в стаята ми донесоха и всички дарове, които бе получил, за да ги видя. Имаше много и най-различни неща. Мило ми стана пред даровете на бедните роби: играчки от дърво и глина, приготвени от мъжете, и тъкани и бродерии от страна на жените.

Одисеи също бе почел гостите си с подаръци. На всички, които ми бяха помагали в трудния час, бе дал злато. А на Акторида, която първа му бе съобщила за раждането на сина му и бе изплела лавровия венец, който се окачва на портата в знак, че в дома се е родил син, бе подарил хубав пръстен.

На четиринадесетия ден се извърши обредът на моето очистване. В двореца дойдоха много поканени жени, които ме придружиха до светилището на Артемида. Занесох приношения и като дар на богинята — най-хубавата си премяна: бял хитон, гъсто бродиран със злато и янтарни мъниста, и пурпурно наметало. Аз обичам дрехите си като живи същества и не без болка отстъпих на богинята красивата си дреха. Но когато се завърнах в двореца, получих добро утешение. Лаерт ми подари малко ковчеже от кедър, пълно със златни слитъци, а Одисей — разкошна диадема като гирлянда от звезди. Но най-хубавият дар бе прегръдката на Одисей. Той ме целуна най-напред по челото, с нежна и като че ли боязлива целувка, а после ме сграбчи със силните си ръце, целуваше ме по цялото лице, по врата, раменете и натегналите от мляко гърди. Разбрах, че се бе затъжил много за мене през тези две седмици и радостта избликна в сърцето ми тъй, както избликва водата от извора след продължителна засуха. Почувствах как забравените желания се надигат в мене и как тялото ми се устремява към тялото на Одисей, както морската вълна се устремява към брега. Но вечерта изпитах мъчително раздвоение. Телемах не беше в спалнята. Чух плача му от съседната стая, където от сега нататък щеше да спи с Евриклея, и духът ми се отзова с тревога и жалост на тоя плач. Но Одисей не му обърна внимание. Той бе зает с мене. Целуваше ме ненаситно, галеше ме без отдих, не можеше да се нарадва на близостта ми след принудителната раздяла от две седмици. Отговарях му, но непрекъснато се ослушвах какво става в другата стая. Не можех да бъда вече изцяло съсредоточена върху него. По едно време дори, когато плачът на Телемах се засили, прииска ми се да се отскубна от прегръдките на Одисей и да изтърча в съседната стая, но навреме съобразих колко това ще го оскърби и разсърди. Принуждавах себе си да лежа до него, но бях много неспокойна. Одисей усети това и каза: „Скоро ще започна да те ревнувам от този гръмогласен хлапак. Всъщност, от две седмици не съм престанал да те ревнувам от него“. Едва не му казах: „И аз те ревнувам пак от Меланто и си мисля дали през тези две седмици тя не ме е замествала край тебе“. Но благоразумно замълчах. Не бях забравила стария урок. А имах и нови съображения. Мислех, че изказаните ми гласно съмнения ще превърнат в мисълта на Одисей недопустимото в допустимо. Бях стигнала до едно важно откритие: мълчанието бе златното правило на любовта.

Лятото напредваше и Телемах растеше. Телцето му се наливаше като плодовете по клоните на дърветата. Тъмната му косица изпада и на нейно място се появи медночервена, но очите му си оставаха сини. Вече се смееше и гукаше като гълъбче. Приличаше на малък розов Ерос. Продължавах да го кърмя сама, макар че намерената от по-рано кърмачка живееше все още в двореца и като нямаше какво да прави, подаяше децата на робините, заети с работа. Одисей се сърдеше на моето хрумване, но всъщност бе доволен. Той обичаше естествените и истинските неща. А за мене нямаше по-голяма радост от това да усещам малките свежи устица на Телемах да смучат живителен сок от тялото ми.

 

 

Отново дойде есента и заедно с нея до нас стигна една потресна новина. В един хубав, топъл следобед бяхме изнесли Телемах в градината. Евриклея му изцеждаше в устата зърно след зърно гроздов сок и детето, вече захитряло, гледаше ръката на Евриклея и чакаше с отворена уста сладката капка да падне в нея. И двете се смеехме безгрижно, като го гледахме. Неочаквано до слуха ни стигнаха възгласи и шум от множество човешки крачки по алеите на градината. Идваха много хора. Изправих се в очакване на нещо извънредно. Бяха дошли вестители от Лакедемон. С изненада познах в лицето на единия същия онзи роб, който навремето ми бе говорил за Итака: градинарят Долий. „Какво търсиш тука, Долий?“ — го запитах. Човекът падна в краката ми. „Дойдох, господарке, да стана твой роб! Ти не си спомни за мене тогава, когато тръгваше за Итака, но твоят татко, добрият Икарий, ме измоли от царица Леда и ме изпрати при тебе!“ „Само за това ли идвате?“ „Не, носим вести!“ „Какви?“ Долий наведе очи. „Не са добри, каза. И можем да ги изречем само пред тебе.“ Отпратих всички, освен Евриклея и се приготвих, разтревожена, да слушам. „Позволи ми, господарке, да разправя всичко отначало! Нещастието започна с това, че цар Менелай залюби една робиня…“ „Какво казваш?“ — промълвих. Веднага си представих мъката на Елена. Познавах тази мъка и затова душата ми се изпълни със съчувствие към братовчедка ми. „Истината казвам!“ — отвърна човекът. „А каква беше тя?“ „Робиня като робиня, рече Долий. Нищо и никакво момиче, но Менелай ходеше при нея всяка нощ. Царицата се държеше достойно и макар и обидена, не показа злоба към робинята. А когато жената роди момченце, Мегапент, отиде да види детето и му занесе дари. И всичко щеше да мине гладко, ако господарят не беше поискал да вземе Мегапент в царските покои, за да расте той заедно с Хермиона. Тогава царица Елена се възпротиви и между тях започнаха свади. Жените разправяха, че понякога глъчката им се чувала по целия дворец. Господарката казвала, че няма нищо против детето, но че не може да позволи синът на една робиня да наследи царството на нейния достоен баща, цар Тиндар. Царица Леда взе, разбира се, страната на дъщеря си. Така мирът изчезна от двореца в Лакедемон и царят и царицата се намразиха. Тогава при нас пристигна гост — чужденец, отдалече. Беше знатен мъж, но такъв, какъвто никой от нас още не беше виждал. Бе строен и гъвкав като топола и чувствителен като сърна. Лицето му бе матово, а косата — късо подстригана и черна. Имаше къдрава брадичка и рисуваше очите си с черна боя. Бе много красив и се обличаше като жена. Ръцете му тежаха от пръстени, на врата си носеше огърлие, а на краката си гривни. И дрехите му бяха пъстри: в пурпур, зелено, жълто и синьо. Менелай го прие с големи почести и твърде зарадван, защото изглежда смяташе, че с неговото идване свадите в двореца ще секнат и духовете ще се уталожат. А гостът се настани и не бързаше да си отиде. Говореше той малко и очите му гледаха загадъчно. Сякаш бяха очи на магьосник, ту блестяха като звезди, ту потъваха в мъгла“.

Скоро на господаря му доскуча с мълчаливия странен чужденец и той замина за остров Крит, като остави госта си на грижите на царицата. Не беше разумна тая постъпка.

Минаха няколко седмици и лоши слухове взеха да се носят из двореца за царица.

Елена и за този мъж, на когото викаха Парис. Хората разправяха, че те са все заедно. Веднъж и аз ги видях. Беше привечер и те се разхождаха из плодната градина. А аз берях ранните круши и ги наблюдавах скрит между клоните на дърветата. Парис говореше нещо и гледаше настойчиво и упорито царицата, а тя бе навела глава към земята и изглеждаше угрижена и безпомощна. Не ми хареса това, което видях, но тогава не казах на никого за него. Мина още известно време и една сутрин, на разсъмване, чухме откъм двореца страшен плач, вопли и стенания. Събудиха се всички роби и най-смелите изтичахме към двореца. Видяхме царица Леда да скубе косите си и да ги засипва с пепел от огнището. Не можах да се стърпя в тревогата си и побързах да запитам Долий: „Какво беше станало?“. „Бяха избягали, господарке!“ „Кой беше избягал?“ „Те двамата! Царица Елена и този Парис.“ „Къде“ „Кой ги знае! Навярно в неговото далечно царство! И със себе си бяха взели и всички богатства от двореца.“ „Не говори така!“ „Истината говоря!“ — каза пак човекът. „А после какво стана?“ „Нищо не стана. Царицата изпрати за Икарий, а Икарий, от своя страна, ме изпрати при Одисей с молба той да замине веднага за Лакедемон.“ Това, последното, съвсем не ми хареса. Не исках Одисей да заминава никъде. „За какво им е нужен?“ — запитах. — „Менелай е още в Крит, отвърна Долий. Но в Лакедемон всички се плашат от завръщането му. Затова, изглежда, викат Одисей. Искат да има един сладкодумен и разсъдлив мъж, който да укроти гнева на господаря, когато той се завърне и научи за станалото.“ Извиках Евринома и й наредих да се погрижи за хората от Спарта, а аз зачаках връщането на Одисей. Мислех за Елена и нейната нечувана постъпка. Страшна е великата богиня! Господарка е тя на човешките съдбини и тласка хората в невъзвратими, понякога верни, понякога неверни пътища. Жалех от сърце за Елена. Не я обвинявах в нищо, а само й съчувствах. Разбирах, че не бива да я съдя. Как можеш да съдиш човека, който няма своя воля? Не беше тя босонога пастирка, а царица, възпитана в почтеност и благоприличие, и щом бе избягала от дома на баща си и бе оставила дъщеря си и майка си, това означаваше, че Афродита й бе отнела всеки разум и волята й бе подчинила на чужда воля.

Но Одисей не мислеше като мене. Когато му разправих чутото от Долий, той се разсмя и аз долових в смеха му лошо тържество. Не ти ли казах навремето, рече, че в брака и двамата плащат? Смехът му ме засегна болезнено и той забеляза това, но продължаваше да се смее. Случката явно го забавляваше. А аз с възмущение мислех, че е повърхностен и жесток, щом може да се радва на нещастието на другите и да се забавлява с него. „Тоя Парис, каза след малко, е син на троянския цар Приам: Чувал бях, че е изтънчен като жена и голям любовник. Но кой можеше да предположи, че ще стане похитител на Елена. Чудни са понякога капризите на Мойрите.“ „Ще отидеш ли?“ — го запитах. Одисей ме погледна и се усмихна лукаво. „А ти как мислиш? Мога ли да пропусна такова зрелище? Да видя онзи самонадеян овен Менелай открито измамен?“ „Ти си безсърдечен човек! — му отвърнах. — И всичко е за тебе игра!“ За пръв път му говорех така рязко и с ужас помислих, че сега той непременно ще се разсърди и кой знае колко време няма да ми говори. Но той само се позамисли, а после каза: „Те не заслужават съжаление, защото са глупци!“. „И Елена ли?“ „Тя е постъпила по-глупаво от всички. Да избяга от дома си, от царството си, от законния си съпруг, който е длъжен да се грижи за нея! Любовта е едно, а бракът друго! Тези неща не бива да се смесват!“ „И ти мислиш като моята стринка, царица Леда!“ „Всеки умен човек мисли така!“ „Значи, съпрузите може и да не се обичат!“ „Те обикновено не се обичат!“ „Тогава по-добре е да не живеят заедно!“ „Бракът не е измислен за радост и щастие, а за да има ред в живота на хората!“ — каза Одисей. „И лъжа!“ — добавих аз. „Човешкият живот не може без лъжа!“ „А ти съгласен ли си аз да те лъжа?“ Отново се изплаших от смелостта си. Но Одисей само ме погледна и се усмихна. „Ти не можеш да лъжеш“ — каза той. „И Елена не можеше да лъже, затова е избягала с Парис!“ „А ти би ли го направила?“ „Сигурно!“? Одисей стана изведнъж сериозен и ме загледа с изненадани, недоумяващи очи, но аз усещах как недоумението му бързо се превръща в гняв и как зениците му започват да дишат жестокост. „Би избягала с Парис?“ — запита той тихо. „Не, отвърнах, бих избягала с тебе, ако ти беше на мястото на Парис!“ Видях облекчение да се разлива върху лицето на Одисей, но въпреки това той каза: „Жената е опасно същество и човек трябва да внимава с нея повече, отколкото с малкото дете!“.

 

 

Одисей се забави в Спарта повече от месец. Безпокоях се за здравето му и бях пълна с опасения относно верността му. Долий бе казал, че Менелай е напълнил двореца в Лакедемон с млади, хубавички робини. Думите на Долий не излизаха от ума ми. От грижите ме отвличаше Телемах. Той бе изкарал първите си зъбчета, вече седеше и ставаше от ден на ден по-хубав и по-забавен. Беше спокойно и здраво дете, което повече се смееше, отколкото плачеше.

Най-после Одисей пристигна. Денят бе мрачен, есенен. Мъгла забулваше острова и дъжд ръмеше вече цяло денонощие. Бе отслабнал и както ми се стори, угрижен. „Какво стана?“ — го запитах. „Още нищо!“ — отвърна той кратко. Не му се говореше. Вечерта ме облада мълчаливо, без ласки. Чак ми стана страшно от него. Но след това се отпусна, прегърна ме така, като че ли беше дете или сякаш аз бях дете, и започна да ми разправя за това, което ставаше в Спарта. „Ти беше права, Пенелопе, каза. Голямо нещастие постигна царския дом в Лакедемон. Стринка ти, царица Леда, пее сълзи ден и нощ. Хермиона ходи по стаите, търси майка си и като не може да я намери, плаче. А Менелай е като изумен. Щура се с невиждащ поглед из двореца, сякаш и той търси Елена. На два пъти рида пред мене като дете. Казва, че никога не е обичал и няма да обича друга жена, освен нея. Казва, че не може да живее без нея. Готов е всичко да й прости, само да се върне при него. Скръбта му е толкова голяма, че на никого не дава сърце да му се присмее. В двореца е тъжно и пусто. Цари немара и безредие. Няма кой да следи за реда и да надзирава прислугата. И просторният, разкошен царски дом глъхне, сякаш в него има мъртвец…“ Помълчах малко, като си представях всичко това. После запитах: „А Агамемнон какво казва?“. „Ето, той е наистина безсърдечен човек! — отвърна Одисей. — Пристигна надут като паун и зъл като глиган. Подстрекава Менелай към война. Свиреп е и ненаситно алчен. Гледа от нещастието на Менелай да извлече изгода за себе си: да спечели слава и добие плячка. Войната е пред прага, Пенелопе! И това ще бъде война страшна, продължителна, в която ще въвлекат цяла Гърция. Агамемнон не прави нищо наполовина. И има замах. Това поне не може да му се отрече.“

Вдървих се от ужас. Внезапно връхлетялата върху ми тревога сякаш ме остави без разум и завърза езика ми. Най-после пошепнах с мъка: „Ти за какво ще воюваш?“. „Няма за какво, отвърна Одисей, но ще трябва. Всички гръцки царе сме свързани от Тиндар в клетвен съюз.“ „Богове! — изстенах — но аз няма да мога да го преживея!“ Представих си разкъсаното единство на нашия живот и тревогата и отчаянието ми станаха толкова непоносими, че ми се прииска да умра. А като си помислих, че може би ще трябва да живея в такава мъка година, две, три, паниката ми стигна своя връх. „Няма да те пусна!“ — казах и прегърнах Одисей. Здраво, с всички сили се прилепих до него, сякаш бе дошъл вече часът да се откъсне от мене. „Или и аз ще дойда с тебе!“ Одисей ме погали нежно със свободната си ръка и промълви: „Не бързай да се тревожиш! Може би ще успеем да уредим нещата с преговори!“. „Ще се водят ли преговори!“ „Едва успях да ги убедя! Агамемнон бърза да започне войната. Но Менелай разбра, че по мирен път ще може да върне по-скоро жена си.“ „Кой ще замине за Троя?“ „Менелай и аз.“ „Защо ти?“ „Защото Менелай не е на себе си и изобщо не е достатъчно разсъдлив. А Агамемнон ще направи всичко, за да провали преговорите. Ако искаме да избегнем войната, трябва да замина аз.“ В друг случай навярно бих възразила, но сега мълчах. Трябваше да приема по-малкото зло пред по-голямото. Одисей заспа, защото бе много изморен, но аз останах дълго будна. Навън бе излязъл вятър, който свиреше по покрива на двореца. В съседната стая Телемах приплакваше насън. Ставаше ми страшно. Пред мене се бе открило изведнъж страшното лице на живота и аз не можех да отвърна очите си от него. Не исках да мисля за войната, но мислите ми се въртяха все около нея. Раздяла с Одисей, неизвестно до кога. Може би завинаги. Изведнъж си представих хубавото му здраво тяло прободено от копие, покрито със запечена кръв, подпухнало, лишено от дихание. Прегърнах го ужасена, сякаш да го завардя от грозящата го опасност. Той промърмори нещо на сън и това ме поуспокои. Наистина не трябваше да се измъчвам с прибързани тревоги. Одисей бе жив и здрав и се намираше до мене. Войната не беше още обявена и сигурно съществуваше възможност да бъде избегната. Заплаха бе надвиснала над нас, но може би щеше да се размине. По-добре беше да се надявам, отколкото да се отчайвам.

На другия ден Одисей започна да се готви за новия път. Имах един-единствен въпрос към него: дълго ли ще се бави? Не зная, отвърна той. Може би троянците ще ни изгонят още от вратата. Но ако започнем преговори, навярно ще се проточат дълго. Азиатците никога не бързат, особено когато не очакват изгода за себе си. Пресмятах на ум приблизителния срок на отсъствието му. Щяха да минат поне няколко месеца. „Може и година“ — каза Одисей. Изтръпнах. Никой мъж, разделен от жена си толкова дълго време, не можеше да й остане верен. Но не му казах нищо. Срамувам се от ревността си в един толкова сериозен час, когато ставаше дума за мира и благополучието на всички ни, и за живота на хиляди гръцки мъже.

Одисей замина в един хубав, слънчев ден от средата на есента. Морето блестеше синьо-златно, бреговете се къпеха в лазурна светлина, а чезнещият Хелиос галеше света с нежна милувка. Стояхме на пристана: Лаерт, аз, Евриклея, Ментор и други близки и приятели. А на брега имаше още цяла тълпа от граждани, слуги и роби. Оттам подвикваха към Одисей, изричаха благопожелания за добро пътуване, за успех в задачата. Никой не искаше война. Но хората бяха спокойни. Разбирах, че имаха доверие в Одисей. Бях горда с това, но изпитвах страшна мъка от раздялата. Акторида ме бе вчесала и облякла изрядно, макар и скромно, и с голяма простота. Исках Одисей да ме отнесе красива в паметта си, но съзнавах, че блясъкът в случая би бил неуместен. Носех цветовете на тъгата: виолетово и сиво, а на ушите си бях поставила ония сребърни обеци, с които бях тогава, когато Одисей ми заговори за пръв път. Не исках да плача, за да не привлека със сълзите си нещастие върху заминаващия, но сълзите ми потекоха сами, когато той ме прегърна. И устните ми трепереха като на дете, което се готви да заплаче. Телемах се въртеше в ръцете ми, но аз не му обръщах внимание. Не можех да откъсна очите си от Одисей. „Успокой се! — каза той. — Всичко ще мине и отмине и ще дойде ден, когато ще си спомняме с усмивка за тези часове!“

Месеците се проточиха дълги, еднообразни и скучни, без вести от Одисей. Дните намаляваха, листата на дърветата канеха, в морето бушуваха бури. Плющеше дъжд по цели нощи. Стоях будна в такива нощи и мислех за Одисей. Дали е стигнал вече Троя или бурята люшка кораба му в открито море? Тревогата притискаше челото и гърдите ми с тежките си корави длани. Не ми даваше да заспя. Вслушвах се в грохота на вълните, във воя на вятъра, в дишането на Телемах. Ставаше ми непоносимо страшно и тогава будех Евриклея, и двете обикаляхме двореца със запален светилник. „Защо се плашиш, чедо? — шепнеше тя, за да не събуди Телемах. — Нали Лаерт е в двореца?“ Обяснявах й, че това всъщност е страхът ми за Одисей, който ме мъчи, и тя само въздишаше. Дните ми минаваха в труд. Предях и тъчах неуморно. Понякога везях. Усъвършенствах тези изкуства, в които бях веща още като девойка. С Евриклея измисляхме нови тъкани и бодове, нови шарки и фигури. Радвах се на Телемах, който изкара пак зъбчета и започна да се изправя и пълзи. И това бе всичко. Дните си приличаха един на друг, сякаш това беше все един и същи ден, който щеше да се повтаря безкрай. Животът ми, лишен от предишните вълнения, бе станал неочаквано беден и жалък. Имах чувството, че изобщо не живея. И мисълта ми се прилепяше все по-здраво и по-упорито към Одисей, не се отделяше от него нито за миг.

 

 

Той се върна в една пролетна нощ. През деня бе валял дъжд и сега се канеше отново да вали. Въздухът бе тежък, а небето тъмнееше без луна и звезди. Над острова се носеше мирис на мокра пръст, на прясна зеленина, на крушеви и ябълкови цветове. Бях полегнала облечена да приспивам Телемах, когато изведнъж чух глъчка около двореца. Следващият миг Акторида връхлетя в стаята и зашепна възбудено: „Господарке, бързо! Дойдоха!“. Скочих веднага и изтичах към голямата зала. Нямаше никой. Залата бе осветена от няколко факли, но празна. В преддверието обаче, под колонадата, се чуваше шум от човешки стъпки и глъчка от говор и приветствия. Втурнах се нататък и се сблъсках с една непозната жена. В залисията си едва забелязах, че е нисичка, възпълна, с мургав цвят на лицето и тежко, сериозно изражение. Носеше тъмночервена дреха и златна препаска в косите — знак на княжеско достойнство. Додето да съобразя коя е, тя плесна с ръце и извика: „Ето я и нея! А къде е Телемах?“, и ме прегърна. Разбрах, че това е свекърва ми, царица Антиклея, и се опитах да й се поклоня, но тя ме привлече отново към себе си и рече: „Хайде, хайде, дете, почитта не е в поклоните!“. Изведнъж видях Одисей пред себе си. „Майко, чакай да прегърна и аз жена си!“ — каза той усмихнат. Но лицето му зад усмивката ми се стори загрижено. Тази нощ разказът на Одисей бе дълъг. „Войната е неизбежна, Пенелопе, каза той. Направих всичко, което беше по силите ми, но не е дадено, види се, на смъртен човек да надмогне всесилната богиня. Все едно е да се бориш с всички стихии, събрани на едно място. Съжалявам Менелай, но не мога да виня вече и ония двамата. Видях ги и разбрах: богинята ги е свързала в една плът и в една душа и нищо не може да ги раздели.“ „Значи Елена е щастлива?“ „И щастлива, и нещастна, рече Одисей. Щастлива с любовта си и с любовта на Парис, но нещастна с мъката си за Хермиона и майка си, а също и с вината си пред Менелай и срама пред хората. А скоро я очакват по-големи мъки. Щастието й ще бъде изкупено с хиляди човешки жертви.“

Бях потресена. „Нима наистина ще започнете война заради една жена?“ „Ти си права! — каза Одисей. — Не е заради жената. Елена е само поводът. Все пак, ако тя не съществуваше, войната може би щеше да се отложи или дори размине.“ „Но какво имате да делите с този далечен народ?“ „Егейско море! — отвърна Одисей. — Ние сме като двама души, които бъркат в едно и също гърне. Не може да не се сблъскаме. Ние тук само чуваме за азиатците, но хората от източното крайбрежие и островите живеят в непрекъснати стълкновения с тях. Действително, засега те са по-силните. Главно с богатството си. Много са богати! Аз едва в Троя разбрах какво значи богатство. С друга мярка се мери то там! Гърците ще се замогват от сега нататък. Но те кипят от сили и пред тях има бъдеще. Подемат се те вече и голям възход се чертае пред тях. А за този възход е нужен простор. Освен това нравът ни е много различен и това е една причина в повече, за да враждуваме помежду си. Всичко тласка гърците към борба с азиатците и това ще бъде борба страшна, на живот и смърт. Войната с Троя е само началото.“ „Значи Агамемнон е все пак прав!“ „Той действа от честолюбие, алчност и упорство, но стремежите му съвпадат с общия ход на нещата.“ „Изглежда и ти си спечелен вече за войната!“ „Не, отвърна Одисей, не съм! Мисля, че можем да постигнем своето и без кръвопролития. Азия, колкото и мощна, и богата да е, остарява, а ние едва сега навлизаме в младостта си. Не можах да осуетя войната, но ще гледам да направя всичко възможно да не участвам в нея.“

Отдъхнах си. Значи Одисей щеше да се помъчи да остане настрана от войната. Успокоена, взех да разпитвам за свекърва си. „Мама е наистина болна, рече Одисей. Минах на връщане край Самос да я взема, защото сама тя нямаше да се реши никога да тръгне. А времената са смутни и не добро, а зло очакваме от всеки идващ ден. Еврилох ще замине както всички на война и на Ктимена ще бъде трудно да се грижи за всичко.“ Гласът му бе пропит от грижа и милост, но в него звучеше сякаш и някакво извинение към мене. „Разправи ми още нещо за Елена и новия й живот!“ „Посрещнали са я с голяма обич. Такива са хората там. Парис я гледа в очите, мъчи се да отгатне всяко нейно желание. Източните мъже умеят другояче да ценят жената. Радват й се като на скъпо украшение или като на цвете. Наричат я живот. Бащата на Парис, цар Приам, се обръща към Елена само с думите: мило чедо. Той е изключителен човек, великодушен и спокоен като бог. Мъдрец, който е влюбен в красотата и който благоговее пред любовта. Има деветнадесет деца от Хекуба и може би още два пъти по толкова от различни други жени. В двореца гъмжи от царски синове. Всеки втори човек, когото срещаш, е царски син“. Той каза: „Ето ви богатствата, вземете си ги! Но жената не е чаша или огърлица, за да ви я дам. Тя сама трябва да реши при кого иска да бъде. Боговете на домашното огнище заслужават почит, но светата мощ на Афродита иска благоговейно преклонение. Тя е велика богиня и светът се крепи на нейната сила. И щом дори безсмъртните й се подчиняват, мога ли аз, смъртен човек, да покажа неуважение към нейната воля?“. Парис заяви, че за него е по-добре да умре, отколкото да върне Елена. Хелен, гадателят, брат на Парис, произнесе слово, в което увери троянците, че боговете непременно ще им помогнат, ако гърците решат да ги нападнат. „Парис не е отвлякъл жената насила и не насила я държим и ние при нас. Какво искат тогава гърците? Тяхното желание е такова, че не може да бъде угодно на боговете!“ Само Антенор искаше да се предаде Елена, за да има мир, но всички отхвърлиха предложението му като срамно и дори позорно. Повикаха Елена, за да каже пред всички какво е желанието й. До този час Менелай не беше я виждал и сега така се развълнува, че аз се изплаших, да не би да загуби власт над себе си и да стори нещо нередно. Елена се появи в проста бяла дреха, с глава и лице, увити във воал. Само челото и очите й бяха открити. Но така изглеждаше дори още по-хубава. Шепот от възхита се понесе над събранието на мъжете. А тя се поклони на всички и каза: „Благодаря ви, достойни мъже троянски, за вашето решение! А моето слово към вас е такова: не желая да се свържа отново с Менелай, защото обичам Парис. Зная, че съм виновна пред мъжа си, но няма в мене разкаяние за стореното. Ако се върна в Спарта, и тримата ще страдаме и няма да има нито един щастлив“.

Тук Менелай скочи и извика: „Елена, върни се и всичко ще бъде забравено! Кълна се, че укорна дума няма да чуеш от мене!“. Парис също скочи и впи очите си в Елена. Мисля, че ако единият не държеше тъй много на нея, то и за другия стойността й нямаше да бъде толкова голяма. Но така те взаимно подклаждаха чувствата си. Елена погледна Менелай и каза: „Аз не съм безхарактерна. Не дойдох до тука само за да се върна обратно. Оставих ти царството си и Хермиона. Можех да взема детето, тъй както взех робинята си Климена. Оставих ти го нарочно, за да ти бъде утеха. Но това е най-голямата жертва, която мога да направя за тебе. Не искай повече, защото е безсмислено“. След тези думи на нас не ни оставаше друго, освен да си тръгнем. Менелай хапеше юмруци, плачеше със сълзи, кълнеше се във всички богове, че ще превземе Троя, дори ако трябва да кърти камък по камък стените й. Успокои се едва когато стигнахме на остров Самос, защото се срамуваше да показва обидата и скръбта си пред моите близки.

 

 

Дълго мислих след този разговор, докато Одисей спеше край мене. Мислех за Елена, Парис, Менелай, за троянците и гърците и за бедата, която бе надвиснала над всички ни. Но най-вече мислех за Одисей. Намирах го променен от пътуването до Троя. Досегът с другите страни и народи бе обогатил още повече ума му. А историята с Елена бе направила духа му отзивчив към сърдечните преживелици на хората. Дори ми се струваше, че дълбоко в себе си той се възхищаваше от моята братовчедка. Спомних си един разговор с Ментес: „Мъжете уважават вярната съпруга, казваше той, но пред жената, която жертва всичко за любовта, изпитват възторг и удовлетворение“. „Защо пък удовлетворение?“ — се бях запитала тогава. Сега разбирах защо. Такава любов ги караше да вярват в любовта, в която те иначе не можеха да повярват. От друга страна, стихията ги мамеше и изпълваше с възторг, защото те самите бяха изтъкани от стихии. Първата ми работа, след като отворих очите си на другата сутрин, бе да обмисля държането си пред моята свекърва, царица Антиклея. Тя беше истинската стопанка на дома и сега се бе върнала. Значи аз трябваше да се оттегля, да се откажа от правата, които до скоро бях упражнявала. Въпросът бе как да се оттегля: истински или привидно? Понеже Антиклея бе болна, реших, че оттеглянето ми трябва да бъде привидно. Трябваше да оставя целия товар на грижите за себе си, а честта да разпорежда да отстъпя на свекърва си. Освен ако тя самата не поиска нещо друго. Трябваше също да опозная характера й, а додето това стане, да внимавам да не правя грешки. Свекървите рядко прощават грешките на снахите. От тях се създават вечни дългове и те стават причина за неразбирателство и омраза. А ние трябваше да живеем в обич, разбирателство и мир. Защото и двете обичахме Одисей, защото Одисей обичаше и двете ни. Нужно бе самообладание и непоклатимо търпение. „Търпение! — бе казала веднъж Евриклея. — Това е първата и последната наука за всяка жена, която обича!“ Одисей ме учеше на търпение още от мига, в който ме бе срещнал. Сега ми предстоеше да мина през още една школа за търпение.

Свекърва ми бе жена властна, нещо, което личеше и от изражението на лицето й. Беше много умна и вярваше непоколебимо в правотата на своя ум. Изглежда, това бе главната причина да иска всички хора да й се подчиняват. От друга страна, тя не желаеше да минава за деспотична и това усложняваше много отношенията с нея. Говореше едно, а онзи, който я слушаше, трябваше, ако бъде умен, да разбира съвсем друго. И Одисей постъпваше понякога като нея. Затова край тях се мъчех да забравя простодушието си и да държа ума си винаги нащрек. Но колкото и да се стараех, не всякога успявах в това. Те бяха страшно променливи в желанията си, а двусмисленият им начин да ги изказват им даваше възможност да се отмятат лесно от тях и поставяше другия в неизгодното положение на недосетливец или упорит самоволец. Царица Антиклея не притежаваше демона на лукавството като своя син, но бе ревнива и самолюбива като него. Лесно се засягаше и оскърбяваше, защото самолюбието я правеше мнителна. Чуждото нещастие я трогваше до сълзи, но можеше да бъде и жестока. Бе честна и пряма, но можеше и да те ухапе скрито. Болестта я правеше раздразнителна, а понякога и несправедлива. Единственият човек в двореца, който не й се покоряваше безусловно, бе собственият й син. Свекърва ми страдаше от това и често стигаше до разриви с него. Но те се сдобряваха лесно, защото бяха привързани един към друг и всъщност се разбираха много добре. Антиклея обичаше Одисей повече от Ктимена, повече от Телемах, повече от всички хора. На Лаерт гледаше като на своя собственост, а на мене като на неизбежност, с която трябваше да се съобразява. За да бъде справедлива, трябва да каже, че тя се отнасяше винаги внимателно с мене, но никога нежно. Доверяваше ми много неща, но в редки случаи ми даваше обич. А аз исках да ме обича и приемах с благодарност всяка трошица любов, която се откъсваше от сърцето й. Не успявах обаче да й покажа моята признателност, защото тя ме държеше винаги на разстояние от себе си. Колкото и да се стараех, аз губех пред нея моята непосредственост и привична естественост и държането ми оставаше някак неловко. Самата аз я обичах много, защото бе майка на Одисей. Бях й благодарна, че го е родила и отгледала. Нито веднъж не й се оплаках от него. Зная, че е тежко за майката да съди детето си и не е по силите й да го промени. Не исках да създавам излишни огорчения на моята свекърва. Бях си обещала с нищо да не я оскърбявам. Когато пък тя ме наскърбяваше, правех се, че не забелязвам това, и във всички случаи й показвах само човешко разбиране и спокойна търпимост. Тя постепенно оценяваше разума и характера ми и се привързваше към мене. Ценеше ме преди всичко заради моята преданост към сина й, но случваше се и да ме ревнува от него. Тогава не можеше да устои на изкушението да ми отмъсти. Тя също не обичаше Меланто, но в такива случаи започваше да я жали. Открито я приближаваше до себе си, правеше й малки подаръци, викаше я временно в покоите си да й прислужва. Дори я хвалеше пред мене — не защото Меланто заслужаваше наистина похвали, а защото знаеше, че така ще ме засегне най-болезнено. Аз виждах, че това са същите детинщини, които проявяваше и син й, но въпреки това ме болеше. Сама преживявах болката си и това я правеше още по-силна. Не можех да споделя с Одисеи тези неща, защото Антиклея беше негова майка. Трябваше да уважавам чувствата му към нея и да не го поставям в положението на съдия между двете. Все едно, не очаквах справедливост. С хора пристрастни, като Одисей и Антиклея, всеки опит да установиш правдата те правеше жертва на нова неправда. Мълчах, но ми беше много тежко. Най-много страдах заради Меланто, защото съмненията във верността на Одисей ме мъчеха повече от всякога. Откак се бе върнал от Троя, Одисей показваше друго отношение към жените. Много ясно личеше, че между него и тях не съществуват вече никакви прегради. Разбирах, че ми е изменял в Троя и че това го бе върнало към предбрачното многоженство. Игрите му с жените не бяха вече невинни, а желанията му признаваха само външни, но не и вътрешни пречки. И най-доброто доказателство за това беше, че той криеше желанията си и провеждаше тайно игрите си. Мъчех се да бъда търпелива и сдържана и успявах, но душата ми изнемогваше и се огъваше и в нея нещо се рушеше пред жестокото насилие на живота. От моите собствени мъки ме отвличаше донякъде само общата тревога, с която задалата се война вълнуваше хората.

 

 

Отново настъпи жарко лято. Толкова горещо, че никой не помнеше по-горещо лято. Този път триумфът на Хелиос приличаше на гняв божи. От небесата се лееше огън. Дори въздухът бе нажежен. Свежата зеленина бързо повехна и взе да съхне. Даже планинските ливади започнаха да жълтеят. Животните бяха отпуснати и дишаха тежко, а птиците, с провесени криле и разтворени човки, стояха неподвижни като окаменели. Над морето се издигаха тежки изпарения. Вечер звездите светеха мътно със злокобна червена светлина. Хората, измъчени от горещината, живееха в тревожни очаквания. Ликът на бог Арес се бе появил по всички гръцки земи и той вещаеше гибел за човеците. Очите му горяха с огъня на пожарите, стъпките му отекваха гръмовно и тежко, заплашващи с разруха градове, селища и крепости, ръцете му стискаха безжалостните оръжия, които поразяват и носят смърт, ужасните Кери го придружаваха като зловеща свита. Приготовленията за война навсякъде бяха в пълен ход. Въпреки горещините ковачниците не спираха своята работа ни денем, ни нощем. Корабите носеха непрекъснато светла мед и ковачите ковяха от нея мечове, копия, брадви, брони. Откъм пристаните се носеха неспирно ударите от чуковете на корабостроителите. Строяха без почивка кораби за пренасянето на войските и припасите. По домакинствата се приготвяха запаси от храна и вино, а също и дрехи за бойците. Всички бяха станали необичайно сериозни, а очите на жените бяха редовно зачервени от плач. Ден през ден от материка или от съседните острови пристигаха вестители с вести или царе за съвет и подкрепа. В тъмните нощи се виждаше заревото на сигналните огньове. Не смеех вече да излизам из града или в полето. Жените ме спираха, питаха ме с измъчени, неспокойни лица за новини, търсеха надеждата в моите думи. Не знаех какво да им кажа. Веднъж запитах Одисей: „Защо се готвиш така упорито за война?“. „Правя каквото трябва!“ — отвърна Одисей, без да ме погледне. Бе така мрачен, че не посмях да го питам нищо друго, но взех да мисля, че е променил решението си да не участва във войната. Ужасът постепенно завладяваше духа ми. Особено тежки бяха нощите. През деня се залисвах с работа, занимавах се с Телемах и другите, но вечер, в леглото край спящия Одисей, мислите за войната не ми даваха покой. Спях малко и неспокойно, поради горещината и заседналата в мене тревога. В просъница чувах как царица Антиклея обикаля из двореца, стене и въздиша. Една нощ се събудих от светлина в стаята. Скочих. Беше свекърва ми със светилник в ръка. Гледаше Одисей в съня му и лицето й бе страшно, с разкривени от безпокойство и отчаяние черти. „Майко, пошепнах, какво търсиш тука?“ Тя се олюля. Прихванах я и я поведох към покоите й. Тя хлипаше беззвучно. „Майчице мила, продължавах да шепна аз безсмислени нежни слова, успокой се, нищо няма!“ Антиклея мълчеше вдървена и безчувствена пред нежностите ми. По едно време процеди през зъби: „Лесно ти е на тебе! Твоят син е още малък и не го заплашва опасност!“. Сякаш мене не ме болеше за Одисей. Прощавах й несправедливостта, понеже знаех, че зад нея стои голямата й болка.

 

 

Агамемнон и Менелай искаха походът да започне в първите хубави дни на есента, но не всички съюзници бяха готови за това. Пък и някои още се колебаеха дали да тръгнат. Начинанието им се виждаше рисковано и придобивките твърде съмнителни, за да оправдаят жертвите. „Азия е могъща! — казваше Доимед. — И съюзниците на Приам са сигурни. Дарданците са като кучета пред вратата му. А и русите фригийци, мощни и свирепи като зверове, му са отдадени сляпо. Колкото и да сме многобройни, ние ще се озовем на един чужд бряг: пред нас непревземаема крепост, зад нас негостолюбната пустош на морето, наоколо ни враждебно настроени народи. Най-вероятното е, че ще ни избият. Но дори и да успеем да завземем с огромни жертви града, какво ще спечелим? По някой друг обгорен или зацапан с кръв хитон и по някоя тринога!“ „Там има много злато! — отвръщаше Одисей. — По улиците на Троя тече злато!“ „А колко от нас ще бъдат осакатени и избити? Със злато не се купува нито здраве, нито живот!“ „Ще завоюваме нова земя!“ — отвръщаше Одисей. „Ще я завоюваме, но как ще я запазим?“

Единственият, твърдо решен да воюва, бе Нестор. Той дори тръгна да обикаля земите на съюзниците, за да предизвика войнското им усърдие. Син му, Антилох, който някога бе искал Елена за жена, бе по-разпален и от него. „Те ще направят войната! — казваше Одисей. — Някогашните женихи на Елена. Мъжката душа е особена. Тя не може да се помири с поражението. Мъжът преследва изплъзващата му се жена понякога години наред. Те все още желаят Елена в себе си и ревност гризе сърцата им. Примиряваха се с Менелай, като с неин законен съпруг, но няма да се помирят с похитителя й.“ „И ти ли си като тях?“ — го запитах. „Никога не съм гонил вятъра! — рече Одисей. — Приех и приемам решението на троянските първенци като най-добро.“

В протакания и нерешителност мина есента, а заедно със зимата в морето започнаха бури и походът трябваше да се отложи.

Одисей замина отново за Спарта. Искаше да предложи на двамата Атриди да вземе участие в похода само с войски и средства, а самият той да остане в Гърция, за да поддържа реда в Пелопонес, Йонийските острови и Крит, земи, чиито царе заминаваха, и в същото време да изпраща нови подкрепления за Троя. Но Агамемнон отхвърли предложението му. Казал, че в похода щели да имат голяма нужда от неговата смелост, а също и от неговия разум и находчивост. Решили вместо Одисей да остане като поддръжник на реда моят баща, достопочтеният Икарий. Надеждите, с които и аз, и Антиклея бяхме живели известно време, изведнъж рухнаха. А дните летяха по-бързо от когато и да било и зимата бе вече към своя край.