Севда Костова
Пенелопеида (18)

Настъпиха ведри и щастливи за земята дни. Пролетта развяваше във въздуха своите топли благоуханни коси, поглеждаше с модри, ласкави очи от всяко вирче, пееше в горите с гласа на славеите, смееше се с весел младежки смях, лудуваше. Над света течаха потоци светлина и го заливаха с радост и ликуване. През един такъв пролетен ден в залива Рейтрос хвърли котва малък, но красиво построен кораб. Свободните от работа граждани се спуснаха веднага любопитни към брега и скоро до нас стигна вестта, че е дошъл Ментес, царят на Тафос. Неочакваната новина ме развълнува силно. Не знаех защо идва Ментес при нас, но неговото идване събуди в мене толкова мили спомени и толкова живи, макар и неопределени надежди, че аз го приех в душата си едва ли не като изпратено ми от самите богове. Той не се бе променил много през изтеклите двадесет години. Бе запазил както фигурата, така и израза на лицето си, а също и някогашната си привлекателна изтънченост. Вестител на миналото, той представляваше сякаш неговия жив образ, заварден от посегателствата на времето. Ментес обаче намери, че аз съм променена, макар и в добър смисъл. Бях се накичила за посрещането му с неговите дарове, диадемата и пръстените с десетте камъка на живота, за да му покажа моята благодарност и сърдечна признателност. Но той като че ли не виждаше украшенията ми, съсредоточен единствено върху самата мене. „Годините не са ти отнели нищо, Пенелопе — каза. — Само са ти прибавили. Животът те е изваял по-тънко, без да ти постави нито един от своите груби печати. Някога ти беше малък кълн, който обещаваше много. Сега обещанията са осъществени. Ти си като узрял плод или като разцъфнал цвят. Но завършеността не е единствената примамка в тебе. Ти притежаваш нещо, което не съм виждал в нито една друга жена. Светлината на очите, спокойната усмивка… Да, да, съзвучието на цялото ти същество, зад което обаче се чувства огънят на битката, на вечното човешко противостоене. Сега разбирам упорството на ония долу. И аз бих упорствал като тях, ако бях на тяхно място. Не се съмнявам, че всеки истински мъж би искал да има съпруга като тебе и син като Телемах!“ Усмихнах се. „Телемах прилича на баща си“ — рекох. „Да, засмя се и Ментес, приличат си като две шишарки. Не съм виждал син до такава степен да прилича на баща си. Но от Одисей е обвивката, а духът, мисля, е твой!“ Умните, ласкателни речи на Ментес бяха като целебен балсам за душата ми, измъчена от униженията на последните месеци. Телемах също слушаше похвалите му с видимо удоволствие, поруменял, с лице, грейнало от доверчивост и младежко увлечение по този появил се изневиделица приятел. Той се чувстваше не само поласкан. Разбираше, че Ментес го преценява като мъж, и в него се надигаше мъжествеността, нещо, от което самочувствието му растеше. „Какъв снажен само е израснал! — продължаваше Ментес. — Какви мишци, каква сила! И какъв благороден израз! Кронион трябва да го е създал в час на особено вдъхновение!“

Макар и да показваше разбиране към женихите, Ментес не можеше да се помири със злочестината, надвиснала над нас. „Трябва да бъдат прогонени час по-скоро от двореца!“ — повтаряше той. „Да, се съгласяваше охотно Телемах, но как?!“ „Само с насилие! — бе отговорът на Ментес. — Когато преследва жената, мъжът се лишава от всеки разум. Мислиш ли, че с кротко убеждаване ще ги накараш да се разпръснат?!“ „Не! — намесих се и аз. — Но насилието крие опасности. Освен това не е добре, когато властникът, който трябва да поддържа реда и законите, започне да насилничи, особено над своите собственици поданици.“ „Доколкото разбрах, малко от младежите са итакийци.“ „Да, но има много от Дулихий!“ „Когато пред човека стоят две злини, той трябва да избере по-малката пред по-голямата!“ „Така е, но аз не виждам кой би могъл да се справи с тази тълпа от повилнели млади мъже. Смяташ ли, че това е по силите на Телемах?“ Ментес се замисли. „Като че ли ще е най-добре да потърсите помощта на народа — рече. — Итакийците навярно си дават сметка, че една промяна в управлението ще разтърси болезнено държавата им. Да не говорим вече за това, че от всички знатни семейства тук безспорно най-достойно за царската власт си остава семейството на Аркезиевци. Я ми кажете от кога не е свиквано събранието на мъжете?“ „От много отдавна. Още отпреди заминаването на Одисей за Троя.“ „А, това е добре — каза Ментес. — То ще придаде важност на събранието. Хората ще разберат, че не се отнася за какво да е, че ножът е опрял на кокала и че те трябва да се отнасят с нужната сериозност към тази работа…“ „Не вярвам да ни подкрепят!“ „Защо? Ще бъдат глупаци, ако не го сторят! Впрочем, нищо не се знае… Но така или иначе, ще трябва да се опита. Ако не успеете по този начин, ще търсите друг. Поне ще разберете доколко може да разчитате на своите поданици. Най-добре е, естествено, когато царството само се справя с нападналите го беди. Но ако е необходимо, ще прибегнете и до намеса отвън. Аз няма да ви откажа помощта си. Макар че за такова дело е нужен владетел с повече тежест и с повече сила, Менелай например или поне Нестор.“

Ментес си замина още същата вечер. Той носеше на своя кораб желязо, новия скъпоценен метал, и бързаше час по-скоро да се освободи от него, като го отнесе в Темеза. Царят на Тафос си отиде, но неговото слово остана в душите ни и бързо взе да кълни. Само за няколко часа Телемах се промени коренно, съветите на Ментес го бяха извадили от вцепенението на безплодното изчакване, бяха му показали средство за спасение и насочили силите на духа му по пътя на действието. В изражението му се появи някакво ново достойнство и държанието му бе проникнато от увереност и решителност. Тази промяна не остана скрита за женихите. Толкова повече, че самият Телемах не я криеше. Нетърпелив да приложи казаното от Ментес на дело, той още след изпращането му бе заявил на пируващите момци, че е крайно време да напуснат двореца. Бе им отправил укорни речи с прямота, на която те не бяха свикнали. Бе призовал боговете за свидетели на техния произвол. И нещо, което бе вече голяма грешка, в увлечението си ги бе заплашил. Антиной, засегнат в своето самолюбие, му бе отговорил с пристрастни, обидни слова. Но хитроумният, проницателен Евримах веднага бе свързал държането на Телемах с посещението на Ментес и му бе задал няколко изпитващи го въпроса: Кой е бил гостът? Защо така бързо си е тръгнал? И дали той не е донесъл някаква вест от изчезналия Одисей? Ядосан на женихите, а може би и на себе си, син ми бе напуснал залата, твърдо решен да свика събранието на мъжете още на следващия ден.

 

 

Едва се бе разсъмнало и Телемах наистина разпрати глашатаите на двореца по всички на краища на града и из околностите му, за да поканят пълновръстните мъже на главния градски площад. През това време той се изкъпа и стъкми изрядно, както налагаше случаят. Облече дреха в бяло, цвят на невинността, а на плещите си наметна късо виолетово наметало в знак на скръб и грижа. Единственото му украшение бе златната княжеска препаска в косите. Въоръжен бе обаче добре, с двуостър меч и копие в ръка. Придружаваха го две великолепни кучета, негови постоянни другари, потомци на стария Аргос, и глашатаят Пизенор, един от най-верните наши слуги, който носеше след него жезъла от слонова кост на Лаерт. Поръчах на този глашатай да следи зорко за всичко, да гледа и слуша добре, за да ми разкаже после какво е станало с подробности, и още щом свърши събранието, да изтича и ми съобщи неговото решение. Наложи се обаче да чакам доста. Притесних се много, защото това бе признак, че работите на стъгдата не вървят гладко. Най-после Пизенор дотърча задъхан. „Всичко беше нахалост, господарке! — бяха първите му думи. — Гражданите не посмяха да се опълчат срещу женихите. Ментор ги наруга и ги нарече в очите страхливци и безсъвестници. Но макар и засрамени, те не се решиха да вземат страна.“ Знаех предварително, че ще стане така. „А къде е синът ми?“ — запитах. „Господарят се огорчи силно и аз го видях, че се спусна към брега на морето. Изглежда, отиде да се разходи на воля, додето му размине мъката.“ „Добре! Разкажи ми сега всичко подред!“ „Отначало вървеше, както трябва — заразказва Пизенор. — Когато стигнахме на стъгдата, там заварихме вече събрани всички мъже. Те сториха път на господаря и той мина, та седна на царския престол. Веднага очите на цялото множество се приковаха върху му. И млади, и стари го гледаха с възхита и разположение заради хубостта му. Бог Кронион го е дарил с голяма красота, та хората му се радват, а онези, които са познавали баща му, не могат да се начудят на приликата помежду им.“ „Разправяй по-нататък!“ „Пръв взе думата старият Египтий. Той запита за какво е свикано събранието и пожела щастие на онзи, който го е свикал. Тогава господарят, без да се помайва, протегна ръка, аз му подадох жезъла и той започна да говори. Което е право, слушаха го внимателно.“ „За какво говори синът ми?“ „За всичко говори. Всичко им каза, честно и открито. Каза им, че царстващият дом на Итака е застрашен от гибел, а гражданите не искат да знаят за това. Каза им също, че те трябва да се срамуват заради безучастието, което показват пред бедата на своите царе. Заплаши ги дори с боговете!“ „Е?“ „Никой не му възрази, но и никой не се обяви в негова защита. Господарят чак заплака пред такова безразличие и хвърли жезъла си на земята!“ „Съвсем нищо ли не му отговориха?“ „Нищо! Само Антиной, буен и бърз в думите, какъвто го знаеш, похули господаря, като го нарече празнословец и ветрогонец!“ „Друго не му ли каза?“ „Надрънка му разни врели-некипели, които няма защо да повтарям!“ Пизенор изглеждаше смутен. Явно, беше му неловко да повтори думите на Антиной пред мене. Но аз трябваше да зная всичко, затова му заповядах да говори. „Антиной мрази другите женихи, господарке — започна Пизенор със заобикалки. — Те му са като тръни в очите. Но той смята, че няма друго средство за спасение от тях, освен ти да се омъжиш. Разбира се, за него! Обвини те, че разиграваш мъжете, горда с ума и дарбите си, и че сама си привлякла толкова много хора. В края на краищата излезе, че ти си виновна за всичко. Никога не съм виждал господаря така разгневен. Каза на Антиной, че само един скудоумец или безчестник може да говори по този начин. В гнева си издигна ръцете си нагоре и замоли Зевс, бащата на всички смъртни и безсмъртни, да го вземе под свое покровителство и да стане съдник между него и женихите. Тогава видяхме, че над главата на господаря, високо в небето, се вият два големи планински орела. Събранието изтръпна. Мнозина си помислиха, че това е знак от Кронион за разположението му към господаря. Някои се изплашиха, взеха да се побутват и да си шушукат. Като видя, че настроението на хората се променя, старият Алитерсес се реши да се намеси във ваша полза. Той каза, че появата на Зевсовата птица над главата на княза най-добре показва кого боговете смятат за прав. Позова се на опита си на гадател. Напомни на мъжете и това, което бил предрекъл преди девет години за цар Одисей“. „Изчезналият владетел на Итака ще бъде скоро тука! — рече. — Помислете си какво ще стане тогава!“ След тези думи събранието явно започна да се настройва срещу женихите. Но тогава заговори Еванорид. Със спокойно лице и ясен глас той запита мъжете дали вярват, че всеки птичи полет крие в себе си някакво предзнаменование. „Птиците си летят на воля, рече, а глупавите хора смятат, че те вещаят съдбата им.“ Осъди Алитерсес, че подстрекава и дразни и без това раздразнения Телемах. Евримах също се заяде със стареца. Озъби му се като вълк на куче и взе да го хули с обидни речи. Одързости се дори дотам, че го изпъди от стъгдата. „Иди си, рече, вкъщи и там предсказвай съдбата на собствените си синове!“ Заплаши го, че ако внуши враждебни помисли на господаря, ще бъде наказан с тежка глоба, която трудно ще изплати. Каза, че женихите не се плашат от нищо, защото желанията им са естествени и стремежите законни. Накрая посъветва, уж приятелски и добронамерено, господаря да те върне при баща ти и да те застави да приемеш брака, който ти предлагат. „Иначе, рече, домът ти ще бъде наистина съсипан!“ „Това ли е всичко?“ „Не! Господарят му отговори с голямо достойнство, че той не може да изпъди от дома майка си, която го е родила и откърмила и която му е по-мила от всички хора. И още, че никой няма право да налага на една свободна жена нежелан и противен ней брак. После помоли общината да му даде кораб и гребци, за да тръгне да търси баща си.“ „Какво приказваш? Само това оставаше!“ „Те обаче му отказаха, господарке — рече Пизенор. — За тази работа не се безпокой!“

 

 

Но аз имах толкова други причини да се безпокоя за Телемах. Синът ми започваше борба, чийто изход бе съмнителен. При това пълна с рискове и опасности. Той не знаеше още силата на човешките страсти и това увеличаваше опасността за него. Да предизвикваш стихиите на човешката душа е винаги страшно, а в случая, то бе цяло безумие. Трябваше да се опитам да му внуша да не води поне така открито борбата си. Не дочаках връщането му в двореца, а тръгнах да го търся сама. Намерих го все още на морския бряг. Разговаряха с Ментор. Изглежда се бяха съветвали, защото щом се приближих, веднага ми съобщиха решението си. Телемах искаше да се отдалечи за малко от град Итака. Смяташе да обиколи острова покрай брега. „Не го възпирай, Пенелопе — рече Ментор. — Тук сега за него е по-опасно. А за да бъдеш напълно спокойна, обещавам ти да тръгна с него и аз.“ Намерих решението им за разумно и без много колебания се съгласих с него. „А кораб?“ „Ще помолим Ноемон за кораб. Той все търси да се докарва чрез услуги, а в случая ще бъде поласкан и дори щастлив да помогне.“

Телемах замина още на другия ден призори. Не ми позволи да го изпратя и аз не настоях за това. Бързах той да напусне час по-скоро града. Научила бях, че на вечерята отново се бе счепкал с Антиной и пак бе заплашил момците. След заминаването му обаче изведнъж усетих страшна празнота около себе си. За пръв път се разделях със сина си и преживявах раздялата с цялото си същество. Чувствах се съвсем сама, сякаш дворецът и градът около мене се бяха неочаквано обезлюдили. Не стига това, но изпитвах и някаква непрекъсната тревога без видима причина. Защото морето бе тихо и спокойно, а времето великолепно. Това бяха първите дни на лятото и те се редяха светли и блестящи като скъпоценни камъни на огърлица. Бури нямаше и за пирати нищо не се чуваше. Смятах, че Телемах и Ментор ще отсъстват най-много пет-шест дни. Но минаха десет, а тях все още ги нямаше. Започвах да се тревожа истински. „Навярно се отбиват във всяка рибарска колиба — ме успокояваше Евриклея. — Предполагам, че Ментор нарочно се бави и залисва, Телемах, за да мине повече време и духовете да се уталожат!“ Казваше го леко, но лицето й ми изглеждаше загрижено. Минаха петнадесет дни, а от Телемах и Ментор все още нямаше никаква вест. Вече исках да изпратя лодки покрай брега да търсят заминалите. Но тогава върху ми се стовари нова тревога, съвсем действителна и затова много по-страшна от всичко, което бях преживяла до този час.

Денят се случи горещ. Предната нощ не бях спала от грижа и безпокойство и цялата сутрин се чувствах като болна, с изморено тяло и изтерзан дух. Чаках женихите да свършат обяда, за да позатихне наоколо и да почина. Ала като че ли нарочно, тоя следобед бе по-шумно от всеки друг и глъчката в двореца не спираше. Тъкмо ме обори дрямка и Акторида ме събуди. В покоите ми бе дошъл виночерпецът Медонт, който прислужваше на нашите незвани гости. „Богове, възкликнах неволно, как няма нито миг покой от тези хора! Сякаш собствените ми мъки са малко, та всеки ден трябва да ми се прибавя и по нещо от тях!“ Бях готова да се скарам на Медонт заради ненавременната му поява. Но когато видях лицето му, речта ми остана безкрила върху устните. Той бе блед като мъртвец. „Какво се е случило? Говори!“ — рекох на човека. Ала той стоеше ням и стъписан, сякаш сам изплашен от това, което щеше да ми съобщи. „Говори! — му повторих. Какво е станало? Женихите ли извършиха нещо?“ „Още не са извършили нищо, промълви най-после Медонт, но се канят да извършат… Те, господарке, искат да нападнат сина ти!“ Думите стигнаха до слуха ми, но умът ми не ги възприе. „Да го нападнат ли? Как да го нападнат? Защо да го нападат?“ „Защо? Защо? За да го погубят!“ — отвърна нетърпеливо Медонт. Сега вече разбрах. Следващият миг усетих как в съзнанието ми се отвори мрачна, бездънна яма, която поглъщаше с вихрена бързина всичко. Отворих уста да кажа нещо, но не можах да произнеса нито дума. Само от схванатото ми гърло с мъка се изтръгна тежко стенание. Заедно с това почувствах тялото си омекнало, без всяка сила и се свлякох от креслото, на което бях седнала, като съблечена дреха. Акторида се спусна да ме подкрепи и Медонт се опита да й помогне. Чувах гласовете им, но не разбирах какво казват. Виждах движенията ми, но не усещах докосването им. В това време гърлото ми се освободи от стягащия го обръч и аз изхлипах: „Богове! Имайте милост!“. Синът ми убит от женихите! Телемах мъртъв! Само представата за това ме унищожаваше с непоносимия си ужас. „Но защо? Защо? Защо?“ — питах все едно и също Медонт като обезумяла. „Успокой се, господарке — ми говореше виночерпецът. — Защо? Знае се защо! Господарят ги заплаши и ги настрои срещу себе си. А днес те научиха, че е заминал за Спарта, разбраха, че заплахите му не са били на вятъра, и наистина се изплашиха да не би той да ги погуби. Затова решиха сами да го погубят. Но едва ли ще успеят! Успокой се, това още не е станало! Додето денят свърши, какво ли не може да се случи! Добри са боговете! И Кронион няма да позволи такава неправда!“ Думите на Медонт все още с мъка стигаха до мисълта ми. Най-после съобразих и запитах озадачена: „Защо спомена Спарта? Каква Спарта? Какво ми говориш, Медонте?“. „Ти може и да не знаеш, господарке, както не знаеха и женихите, но господарят, изглежда, е заминал за Лакедемон. Днес в двореца дойде майката на един от гребците, който тръгнаха с него, да пита за вести. Тя каза, че корабът отплавал за Пилос. И Ноемон потвърди пред всички женихи, че той дал на сина ти голям кораб, за плаване в открито море. Затова момците решиха, че господарят е отишъл в Пилос и Спарта, за да иска помощ от Нестор и Менелай срещу тях. Вдигна се голяма тревога. Всички говореха против господаря Телемах, а Лейокрит поиска смърт за него. Той каза, че това е предателство, един княз от царско семейство да вика чужди царе с въоръжени бойци на помощ, за да наложи волята си. Евримах също говори и каза, че син ти е истинската пречка между теб и женихите“. „За кого стои тя още в този дворец? — запита той. — Съпругът й е изчезнал от цели девет години. Свекър й живее като роб в полето. Свекърва й е в царството на Аид. Само синът й я задържа тука. Може би и царското достойнство. Но Пенелопа не е нито тщеславна, нито властолюбива. Затова, пак ви повтарям, че истинската причина тя да отхвърля нашите предложения за брак е Телемах. Убийте вълчето и вълчицата сама ще избяга от леговището!“ Не можех да слушам такива думи и пак започнах да стена от нетърпима душевна тегота и болка. Като видя как приемам заплашителните речи на двамата момци, Медонт рече: „Но останалите женихи не показаха голямо разположение към думите на Евримах и Лейокрит. Еванорид ги порица и каза, че най-сигурният начин да загубиш една достойна жена е да се мъчиш да я спечелиш чрез престъпление. Антином също се обяви срещу подобно дело, противно, както го нарече той, на всяка човещина. Дори Антиной не бе съгласен. Той каза, че иска да отведе в дома си щастлива невяста, а не безутешна майка“. Тогава Лейокрит започна да му се присмива и го нарече страхливец, който се перчи с думи, но се тегли от делата. А Евримах му каза: „Тя ще тъжи, докато роди син от тебе! Тези слова, изглежда, допаднаха на Антиной, а и подигравките на Лейокрит го засегнаха, и той неочаквано премина на тяхна страна. Намериха се още петнадесетина нехранимайковци, които се присъединиха към тези тримата. Но всички останали се отказаха да участват в престъпното деяние. Даже Ктезип“.

Слаба утеха беше то за мене, след като знаех, че съществуват осемнадесет души, готови всеки миг да убият сина ми. Трябваше да направя нещо, за да осуетя техните намерения, но какво? Помъчих се да се изправя, усетих обаче краката си отново омекнали и пак се свлякох на пода. В отчаянието си се разридах с пълен глас. Чули плача ми, в стаята дотърчаха робини, разридаха се и те и занареждаха като на погребение, както е обичай при робините. Дойде и Евриклея. Тъкмо проклинах Ментес, който, вместо да ни помогне, само ни бе навредил със съветите си. Обвинявах и хората около мене. „Как не се намери нито един да ми каже, че син ми заминава за Пилос!“ Евриклея изглеждаше съвсем сломена, дори винаги живите й очи бяха погаснали. „Майко, я замолих аз, изпрати веднага Долий при Лаерт. Нека свекър ми дойде тук, за да решим заедно какво да правим. Той ми е най-близкият човек. А и няма друг мъж в Итака, който да милее повече за Телемах.“ Изведнъж Евриклея коленичи до мене на пода и като постави ръка върху повехналата си гръд, рече: „Чедо, вземи и ме прободи с кинжал, защото аз единствена в двореца знаех и не ти казах. Но така се заклех на нашето слънце, на богоподобния Телемах! Страхуваше се той да не се разтревожиш и да не похабиш хубостта си с напразни тревоги и сълзи. А Лаерт ти недей нажалява излишно. Какво може да ти помогне този съсипан от старостта и скръбта си нещастник? По-добре стани, изкъпи се и се облечи и направи приношения на Зевс, който крепи правдата по света, и на Атина, която стои зад войнстващия човешки разум. Нека те помогнат на твоя син, който им служи с всяко свое дело! Тяхната помощ струва несравнено повече от помощта, на който и да е смъртен, затова й се довери с ум и сърце“. Отдавна вече не вярвах особено нито в Зевс, нито в Атина, но приех предложението, хванах се за него като за последно и единствено средство и оставих Евриклея да прави с мене каквото ще. Тя ме изкъпа, облече ме в чисти одежди и аз направих приношения на боговете. Опитах се и да се моля, но молитвата не ми се удаваше. През всичкото време мислех само какво бих могла да предприема, за да попреча на жестокото дело. Неочаквано ми дойде на ум да говоря с тримата водачи, за да им кажа, че зная кроежите им и че ако те посегнат на сина ми, никога няма да им простя това. Веднага изтичах долу, но младежите бяха напуснали залата. Хукнах към морето. На пристана стояха няколко кораба, но никой не се мяркаше край тях. Тръгнах да търся момците по домовете им. Но във всяка къща ми казваха едно и също, че търсеният от мене момък бе дошъл преди около час, бе се приготвил набързо за път и заминал, без да каже къде. Или бяха вече тръгнали, или имаха някакво уговорено място, където трябваше да се съберат, преди да потеглят. Пак се върнах на брега. Падаше здрач и аз видях през неговата тъмна завеса очертанията на кораб, който се отдалечаваше бавно през залива по посока на Астерида, малък остров, намиращ се в протока между Итака и Сама. Те бяха. Чувствах с цялото си същество, че това са те. Развиках се с глас, който изплаши самата мене: „Антиное-е! Евримахе-е!“. И пак, и пак. Но корабът продължаваше да се отдалечава и никой не се отзова на повика ми. Паднах на пясъка мълчаливо, без ридания, напълно съсипана от вълненията и усилията на този тежък ден. Някой се приближи до мене, бе жената на един рибар. Тя се опита да ме вдигне, после откри лицето ми и изплашена възкликна: „Царице! Това ти ли си? Не можах да позная гласа ти. Какво е станало?“. Не бях в състояние да й отговоря, гърлото и челюстите ми се бяха отново схванали. През това време пристигнаха Евриклея и Евринома, които ме бяха следвали непрекъснато, без да могат да ме настигнат, и ме отведоха в двореца.

Лежах на леглото си и тихо стенех. Евриклея ми донесе вечеря. Насилваше ме да хапна нещо или да пийна поне малко вино. Но аз не можех да приема нито храна, нито питие. Мислех за Ментес и отново го проклинах. По-добре да бяхме останали без богатство и без власт, но животът на Телемах да бъдеше запазен. Мъжете никога не знаят кое е най-ценното. В стремежа си да постигнат нещо, в амбицията си да се наложат те могат да унищожат самия живот и така да обезсмислят всичко. След това обвинявах себе си. Всъщност аз носех, истинската вина. Не бях успяла да овладея поривите на душата и тялото си и така бях докарала нещастието върху себе си, дома и сина си. Но тогава ме обхващаше гняв и негодувание към онзи, който бе вложил поривите в мене, неизвестния господар, скритата сила, която се разпореждаше със съдбата ми и чиято воля бе по-могъща от моята. Нима и аз не бих искала да живея като сестра си Ифтима, която бе прекарала целия си живот в безметежно семейно всекидневие?!… Бих ли искала наистина или само си въобразявах това? Защото аз бях съвсем различно устроена. И не само обстоятелствата на моя живот бяха други, но и самата аз бях друга. И това правеше съдбата ми неделима от моето същество и от моето съществуване. С тези мисли съм заспала. Спах дълбоко, непробудно, през цялата нощ, а на разсъмване сънувах сън, от който се събудих. Видях да влиза в стаята ми Ифтима. Беше такава, каквато я бях видяла за последен път преди двадесет години, облечена в бяло, самата тя белолика и мило усмихната. „Ах сестрице, заоплаквах й се аз, как ми е мъчно, че не мога да те посрещна с радост! Но грижата за сина ми е заключила сърцето ми!“ Ифтима стана изведнъж сериозна, погледна ме съсредоточено и каза: „Успокой се, защото синът ти ще си дойде скоро невредим при тебе!“. „Откъде знаеш?“ „Тайна!“ — рече Ифтима, усмихна се, този път загадъчно, и изчезна. Щом отворих очите си и се почувствах съвсем будна. Навън се съмваше и до слуха ми достигна звън на отцеждащи се дъждовни капки. Скочих и погледнах през прозореца. Бе валяло. Бе паднал, изглежда, продължителен и напоителен дъжд, защото от земята се вдигаха обилни изпарения, които бързо се превръщаха в мъгла. Сърцето ми трепна радостно при тая гледка. Защото мъглата щеше непременно да попречи на намеренията на женихите, които дебнеха сина ми в морето. Когато разправих съня си на Евриклея, тя плесна ръце, въздъхна облекчено и рече: „Това е бил добър дух, изпратен ти от боговете, чедо! Радвай се, защото Кронион мисли за тебе! Този дъжд и тази мъгла са негово дело!“. Все пак денят, който настъпи, бе тежък за мене. Тревогата ме заливаше на вълни, на вълни, които понякога напълно поглъщаха надеждите ми. И странно, но все повече и повече мислех за Одисей. Не можех да разбера защо мислите ми така упорито се стремяха към него, когато сега голямата ми грижа бе Телемах. Изглежда, в страха си се ловях неволно за бащата като за най-сигурна опора на сина, като за негов най-добър защитник, който не би пожалил нищо, за да го спаси от смъртта. Впрочем това раздвоение бе благодатно за мене, защото ми помагаше да понеса по-лесно товара на убийственото безпокойство. След мъчителния ден настъпи още по-мъчителна нощ. Заспах късно, но дори и заспала, усещах тревогата си и сънувах непрекъснато кошмари. Зората ме завари будна и ми донесе нов пристъп на страх, който направо ме влуди. С настъпването на утрото обаче чувствата ми взеха да се успокояват и духът ми се поуталожи. Мъглата над острова се бе вдигнала още предния ден, но морето бе още покрито с нея като с дебел, мъхест плащ. Да се срещнат двата кораба в нея би било направо чудо. Макар че дори и тогава опасността за Телемах не би била особено голяма. Не беше толкова страшно сблъскването, колкото ударът из засада, коварното убийство със стрела отдалече. Но мъглата изключваше подобна вероятност. Въпреки тези успокоителни мисли обаче невъзможно ми беше да се занимавам, с каквото и да било. Затова излязох в градината, да се поразходя. Женихите още не бяха дошли в двореца. Наоколо цареше мир и тишина, а лятното утро сияеше с такава свежест, светлина и радост, бе проникнато от толкова хармония, че пред него всяка грижа и тревога изглеждаше почти недействителна. Изведнъж до слуха ми достигна шум от бързи стъпки и говор на мъже, които идваха след мене по алеята. Изтръпнах и за миг само отново видях пред себе си лицето на бледия ужас с неговите мрачни, огромни, всепоглъщащи очи. Представих си, че носят Телемах мъртъв, прободен със стрела или късо копие, и сама се почувствах мъртва. Но тогава на завоя на алеята се показаха Ментор и Евмей, весели и забързани, и аз разбрах, че син ми се е завърнал и че новините от него са добри. Веднага си възвърнах силите и изтичах към мъжете. Те ме забелязаха и също закрачиха по-бързо към мене. В нетърпението си да ме зарадват дори не ме поздравиха. „Върнахме се, Пенелопе! — каза Метор. — Радвай се, защото всичко мина благополучно и синът ти е жив и здрав!“ Наистина се радвах, дотолкова се радвах, че дори не ми дойде на ум да ги упрекна за това, че ме бяха излъгали. „Отпусни сърцето си, Господарке — рече и Евмей. — Телемах си дойде и сам ме изпрати при тебе да ти кажа да не се тревожиш повече.“ „Къде е той?“ „Заедно решихме, че е по-благоразумно да не идва в града, додето не разберем какво става в двореца и какво е настроението на женихите след неговото заминаване“ — отвърна Ментор. „Тази сутрин пристигна при мене, горе, в планината, додаде Евмей, а сега стои в хижата и разговаря с един старец чужденец, който вчера дойде при нас.“ Неочаквано почувствах, че премалявам, та се принудих да седна на близката скамейка. Засмях се, защото ми стана неловко. После се разплаках. Смутени, мъжете взеха да гледат настрани. Най-сетне се посъвзех и захванах да разпитвам безредно Ментор за пътуването им и посещението в Пилос и Спарта. „Нищо не научихме за Одисей — каза Ментор. — А и никой не ни обеща помощ направо! Но ти ми кажи какво е положението тука, защото то сега е по-важно.“ „Женихите са озлобени страшно — отвърнах. — Неколцина дори излязоха с кораб в морето, за да пресрещнат Телемах и го нападнат…“

Не посмях да кажа: „да го убият“, но мъжете ме разбраха и лицата им изведнъж станаха сериозни. „Ти затова ли си така посърнала? — запита Ментор. — Но откъде научи?“ „Каза ми Медонт, виночерпецът!“ „Значи е вярно! Виж ти, докъде стигнаха тези безумци! Е, няма как! Свърши се вече с играта! Сега или Телемах тях, или те него!“ Пак се изплаших до смърт. „Менторе, рекох, не смей да подстрекаваш Телемах към вражда с женихите! В този дворец не бива да се пролее нито капка човешка кръв! От злото може да произлезе само зло! Ако Ментес не беше подтикнал Телемах към противни думи и действия, озлоблението щеше да бъде потискано и досега от двете страни. Предпочитам всичко друго, но не и да загубя сина си! Не искам обаче и да го видя убиец на чуждите синове!“ Ментор сви устни, загледа се в една точка, въздъхна. „А как ще усмириш тези повилнели младежи?“ „Ще им говоря още днес! Ще се опитам да ги вразумя!“ „Напразни надежди са това, Пенелопе! — рече Ментор. — Женски ум! Но прави каквото щеш! Дай да решим нещо по-разумно за Телемах!“ „Аз смятам, че трябва да си дойде тука!“ „И аз така мисля! — каза Метор. — На владетеля мястото му е в столицата, особено когато се решава съдбата му. Всъщност той ще бъде тука в по-голяма безопасност, откъдето и да е другаде. Женихите не ще посмеят да посегнат на него пред очите на цял град и на хората от двореца. Защото тогава ще навлекат нещастие и върху себе си. Ще бъдат изгонени от царството до живот и семействата им ще заплатят такава висока глоба, че ще останат разорени завинаги. Докато там, в свинарниците, сред пустошта на дъбовата гора, могат да го погубят лесно, без някой да разбере това. Какво ще им струва да избият пет-шест души свинари, след това да пуснат един роб на свобода, да му помогнат да избяга от Итака и да стоварят вината за убийството върху му?“ Евмей взе да му възразява, че свинарниците са същинска крепост и че хората му са сърцати, но аз мислех като Ментор, затова му наредих да се върне в планината и да каже на Телемах да се прибере в града. „Той ще тръгне навярно със стареца чужденец, който ни гостува от вчера в свинарника…“ — каза Евмей. „Какъв е този старец?“ „Дето ти споменах преди малко за него. Нещастен човек! Патил и препатил! Критянин, бил в Теспротийския край, а сега попаднал в Итака. Познава Одисей. Заедно воювали при Троя. Той бил от бойците на цар Идоменей. Казва и се кълне, че Одисей е вече в Гърция. Гостувал бил на Федон, царя на теспротийците, и на него оставил да му пази богатствата си, а сам заминал при оракула в Додона. Аз разказах това и на Ментор.“ „Не му вярвам — каза Ментор. — Всеки лъжец идва тука и разправя каквото му хрумне.“ „Този старец не е лъжец — взе да му противостои Евмей. — Човек, изпаднал в беда, на чуждата милост се надява, за какво ще лъже?“ „Именно затова“ — рече Ментор. И те заспориха, а аз стоях до тях, но не ги слушах, изцяло заета с казаното от Евмей. Действително, глупаво и наивно би било да вярвам на думите на някакъв непознат скитник. През последните години не малко такива бяха минали пред двореца, жалки бедняци, готови за къшей хляб и някоя дреха да надрънкат какво ли не. Но този път в подкрепа на просека идваше и сънят, който бях видяла. Ами ако той бе казал истината? Ако по някое чудо или решение на съдбата Одисей бе успял да премине океана и голямото море на запад от Гърция и да стигне благополучно до нейните брегове? Изведнъж усетих отново да ми премалява и нозете ми пак се подкосиха, отпуснаха се като гранки прежда. „Искам да видя този старец“ — промълвих тихо, като едва овладявах трепета на гласа си. „Няма нищо по-лесно от това, господарке — рече зарадваният Евмей. — Той все едно ще дойде в града да проси, а и да търси кораб, за да замине там, накъдето го тегли сърцето. Но аз мога и нарочно да ти го изпратя!“ „Добре, изпрати го първо при мене в двореца!“

 

 

Прибрах се в покоите си, но бях силно развълнувана и препълнена с какви ли не мисли, така че умът ми приличаше на морски въртоп, който кипи и се пени от попадналото в него рибе ято. Пак не можех да се занимавам с нищо, а не бях и в състояние да почивам. Долу в залата женихите се бяха вече събрали за обяд и както винаги шумяха. По едно време Евринома дотърча и съобщи, че заминалите по следите на Телемах младежи са се завърнали и са дошли да обядват и те. Веднага реших да им говоря. Бях страшно неспокойна, но така може би щеше да бъде дори по-добре, може би речта ми щеше да излезе по-прочувствена и по-убедителна. Накарах Акторида да ме стъкми с голяма грижа, изящно, но много просто и в пълно траурно облекло. Обратно, заръчах на Хиподамия и Автоноя, които щяха да ме придружат, да си сложат светли дрехи, за да подчертая по този начин моя траур. После слязох долу и минах през онази врата, пред която се бях показала за пръв път на женихите в залата. Влязох и останах права върху стъпалата от зелен мрамор, а момичетата застанаха крачка по-назад от двете ми страни. Женихите ме забелязаха веднага и шумът за миг спря. И пак очите на всички, като на един човек, се обърнаха към мене. Пак едно море от очи, което ме вълнуваше, завладяваше и поглъщаше мимо волята ми. Дори сега в него имаше повече сила отпреди. Чувствата на женихите бяха станали въпреки всичко по-зрели и по-дълбоки. Не виждах в тях вече някогашното им детско любопитство и повърхностно възхищение. Усещах се облъхната от едно мощно излъчване на страст, пламтящо желание, непобедимо телесно и душевно привличане. От страх да не му се подчиня побързах да им заговоря. „Момци, рекох на вид спокойно, но с голямо вътрешно напрежение, което напразно се мъчех да потисна, знаете ли защо съм дошла облечена в траур при вас?“ Те продължаваха да ме гледат, но мълчаха. Може би смътно се досещаха за причините, но не бяха много уверени в своите догадки. А струва ми се, че и не мислеха върху моя въпрос. В този миг всичкото им внимание, всичките им сетива и душевни сили бяха заети с моята поява. На едни лицата бързо поруменяха, обляха се в огън, други пребледняха и продължаваха да бледнеят. Като не получих отговор от страна на момците, аз продължих: „Дойдох при вас в жалейно облекло, за да ви покажа моето смъртно огорчение от вашите злосторни деяния и невъзвратимата и пълна загуба на моето доверие във вас. Вие замислихте зло срещу ни и с това нарушихте свещения закон на гостоприемството, защото цяла година вече ние ви приемаме като гости. Поискахте да убиете сина ми, който всеки ден дели щедро и радушно хляба и виното на своята трапеза с вас. Вашите престъпни замисли и коварни кроежи викат към самите богове за възмездие! На младостта прилича благородство и на човека човечност. Но кажете, нима вие се държахте благородно и човечно в този дом?! Идвате всеки ден неканени в него и дори не криете жестоката си цел да ни разсипете, да ни докарате до бедност и лишаване от власт, за да ме принудите по този начин да приема предложението ви. Син ми търпеше доскоро, с рядко за неговата възраст самообладание, тази ваша подла злонамереност и продължаваше да се държи с вас като с приятели, макар че вие му бяхте най-върли врагове. Търпеше и нахалството, с което вие разкривахте пред всички своите намерения, и безочието, с което ме ухажвахте, мене, неговата майка, пред собствените му очи. Нека всеки от вас се постави на мястото му и помисли как би се държал в подобно положение“. Замълчах, за да им дам време да съобразят, но не и толкова, че да се окопитят, и продължих. „Няма жив човек, който би търпял вашето държане спокойно, защото то надвишава всички граници на човешкото търпение. И Телемах не издържа и поиска защитата на гражданите, на собствените си поданици, срещу вас. Но нима нещо зло ви бе сторено? Нима пострадахте по някакъв начин? В своята надменност, жестокост и озлобление обаче вие решихте, че трябва да отнемете живота на сина ми заради неговия опит законно и човешки да се защити. Решихте да убиете невинния юноша, който не ви е направил нищо и който на мнозина от вас е бил дори приятел, искрен и честен. Поискахте да ми нанесете и на мене неизлечима рана, една болка за цял живот, като погубите единственото ми дете, върху което аз от петнадесет години съм съсредоточила целия си живот, тъй като не съм имала съпруг край себе си, нито други деца, между които да разделя чувствата и вниманието си. И вие имате лице да ми говорите за своята любов? Каква любов е тази, която е готова да причини смъртна мъка на любимото същество? Не, това, което ви влече към мене, съвсем не е обич, а вашето грубо мъжко желание. Но за мъжките желания съществуват друг род жени. Затова ви казвам, че вашето място не е повече в този дом и че дори сватовството ви да продължи цял век, то няма да ви доведе до желаната цел. За мене вие вече сте врагове и аз ще се пазя от вас като от огън. Не знаете ли, че онзи, който посяга на живота на сина, все едно че посяга на живота на майката и че който пролива неговата кръв, все едно че пролива нейната?!“

Те го знаеха много добре, защото сами имаха майки и поради своето небрачие още не се бяха откъснали и отчуждили от тях. Затова мълчаха смутени. Някои дори бяха отправили погледите си в страни или към земята. Те бяха видели изведнъж поведението си в съвсем друга светлина и бяха останали стъписани пред неговия нов образ. Бяха открили с присъщата на мъжкия ум двойственост, че истината, която ги вълнуваше, е с две лица, и това ги объркваше, и ги правеше нерешителни. Пръв, както винаги, се окопити Ктезип. Като се изправи, необичайно сдържан и сериозен, той заговори кротко и сговорчиво. „Царице, ти си права и справедливо е да ни съдиш. Но за замислите срещу Телемах не бива да обвиняваш всички ни. Само осемнадесет души между нас се поддадоха на това престъпно безумство. Всички други отхвърлиха злото изкушение и се обявиха против.“ Няколко, не много смели гласове се опитаха да го подкрепят. „Добре, Ктезипе, отвърнах, това, което казваш, е навярно истина. Но щом вие сте били против делото, замислено от вашите другари, защо не ми обадихте за него навреме?“ Настъпи мълчание, което аз не бързах да наруша. Най-после Агелай промълви колебливо: „Трудно е да бъдеш издайник, дори когато се отнася за престъпление!“. А Антином стана да говори и въпреки лъчезарния си поглед и ведър израз, този път младежът изглеждаше смутен. „Дори и да ти бяхме казали, царице, рече той, за какво щеше да ти послужи това? Само щеше да се разтревожиш напразно! Още повече че ти не би могла да помогнеш с нищо на сина си…“ „Наистина, отговорих, аз не бих могла да му помогна, но вие можехте да направите това вместо мене. Защо не се намесихте и не спряхте вашите другари? Сред толкова хора винаги ще се намерят и няколко звяра, но ако хората са на място, те успяват да обуздаят зверовете!“ Сега се изправи Еванорид. Сред общото смущение неговата увереност ме подразни от пръв поглед. „Не бива да забравяме, рече той, че всички ние тука сме гърци. Ние тачим свободата по нагон, а така сме и възпитани. Тези осемнадесет души наши другари са люде свободни, със съвест и воля неподчинени никому. Как бихме могли тогава да сложим ръка върху им единствено заради техните намерения? Ето че намеренията им не се осъществиха!“ „А ако се бяха осъществили?“ — запитах. „Щяхме да ги накажем според закона и обичая!“ Почувствах се възмутена. Всичко, казано от Еванорид, ми се стори празнодумство и лицемерно умуване. „Но каква щеше да бъде ползата за нас? — попитах, като едва сдържах гнева си. И за какво би ми послужило вашето наказание, след като синът ми би бил убит?“ Цялото ми лице гореше. „А знаеш ли ти, Еванориде, продължих, че мисълта прави човека престъпник?!“ „Искаш да кажеш, че престъплението се заражда в мисълта? Да! Но то не е още престъпление. Ако започнем да наказваме хората за това, което мислят, няма да остане нито един ненаказан човек. А после всички ще захванат да крият мислите си и така ще се научат да лъжат!“ Може би Еванорид беше прав, но неговите думи не можаха да освободят момците от тяхното чувство за виновност: Бях поразена от силата на нравственото начало, заложено в човека. Дори двамата водачи на убийците, Евримах и Антиной, отхвърляха от себе си всяка отговорност за станалото. Може би, за да се оправдаят пред мене, но също и пред другите, и пред себе си. Евримах каза, че бил пиян, и макар че му се присмяха за това, той продължаваше да твърди, че взел решението си в пияно състояние и че излязъл в морето само за да не измени на своята мъжка дума, но ако бил срещнал Телемах, за нищо на света не би посегнал на него. Антиной, честен и винаги откровен и прям от сила и гордост, не търсеше да се скрие зад измислени оправдания, но той смяташе, че любовта му дава право на всичко.

„Случвало се е, рече той, да убия човек при пиратски нападения, но никога предумишлено. Този път обаче в мене, изглежда, се бе вселила божествената, могъща и жестока душа на Астарта. Желанието ми да получа Пенелопа стана хиляди пъти по-силно и по-властно, отколкото може да бъде едно човешко желание. То затъмни всичко друго в мене, всички други чувства, разум и съвест. И аз усещах само него и чувах само неговите внушения. Трябваше да имам тази жена, без която за мене животът губеше всяка стойност. На каквато и да е цена! Вие казвате — престъпление… А за мене то беше средство. Един мъжествен път, който ме водеше право към целта. Щом не можех да получа по друг начин това, върху което ми даваше право самата сила на чувството ми, не ми оставаше друго, освен да го завладея насилствено. Аз и сега мисля, че само онова желание, което не признава никакъв друг закон, освен себе си, което е безотговорно и безогледно, може да победи. Пенелопа ме съди, задето съм искал да убия сина й, и тя е права. Но какво значи правото пред любовта? Самата истина бледнее и прилича на безплътна сянка пред нея. Онзи ден аз можех да убия собствения си син, ако той би застанал като пречка между нас. Можех да унищожа всички хора, стига да имах възможността да сторя това, да изпепеля целия свят или да го потопя завинаги под водите на един нов потоп.“ Антиной млъкна задъхан, цял пламнал, страшен и прекрасен, както винаги, когато говореше за своята страст към мене. Не можех да откъсна очите си от него, треперех с цялото си тяло и неволно му прощавах злите помисли спрямо Телемах. Женихите мълчаха поразени и само Евридамант заклати замислено глава и промълви: „Така, така… Аз те разбирам, приятелю! Макар че ти не си ми никакъв приятел. Едно само се чудя: как Пенелопа ти е устояла досега. Защото твоето чувство носи не човешка, а божествена сила“. Антиной не му отговори нищо и след като си пое дъх, предложи нещо толкова неочаквано, че отново смая всички. Той каза, че тяхното поведение е действително недостойно за знатни младежи и че който обича Пенелопа, трябва да обича и да се грижи и за сина й. Затова настоя да прекратят вече пиршествата в двореца и всеки да се домогва самостоятелно до брак с мене. Всъщност той отдавна желаеше именно това. „Нека всеки й изпраща дарове, рече, по древен обичай, а не да ощетява дома й!“ Веднага разбрах, че той иска по този начин да накара женихите да се разплатят с нас за нанесените ни загуби. Момците обаче помислиха, че той хитрува с друга цел, и Антимедонт му каза: „Хвърляш прах в очите на царицата, за да я накараш да забрави злосторните ти намерения!“. А Пизандър добави: „И навярно ще продадеш и последния хитон на баща си, за да я обкичиш с ахати и сардоникси!“. Въпреки това женихите изглеждаха готови да отстъпят. Противеше се още само една малка група, все младежи от другите острови, които дали от скъперничество или от вродено упорство не искаха да приемат предложението на Антиной. Но те не можеха да се наложат, тъй като бяха малцинство. Тогава Евримах, неизвестно защо, поиска да отложат решението за след три дни. Какво имаше той предвид не зная, но тъкмо това отлагане се оказа фатално за всички ни.

 

 

През тази нощ спах така, както отдавна не бях спала: дълбоко и отморяващо. Събудих се уталожена и бодра, с чувството, че ми предстои нещо хубаво. Веднага се сетих какво бе то. Днес Телемах трябваше да дойде в града. Станах и побързах да се облека. Накарах Акторида да ме премени с една дреха, която навремето бях приготвила за завръщането на Одисей и която още не бях слагала. Розова като цвета на шипката и гъсто избродирана по края с висящи мъниста от зелено финикийско стъкло. Сръчната робиня зави косите ми на възел от няколко леки къдри и покри лицето ми с къс розов воал. Тъкмо го забождаше, когато под колонадата се чуха радостни възгласи и приветствени викове, вдигна се весела врява като при някое щастливо събитие. Скочих с незабоден воал, изтичах долу и веднага го видях. Той бе дошъл, моят мил син, светлината на живота ми. Стоеше изправен между две колони, а около него се трупаха слугите и робите на дома, търчаха робини от всички страни и едни целуваха ръцете и гърдите му, други го прегръщаха през раменете, а които не можеха да се доберат другояче до него, навеждаха се и обвиваха с ръце нозете му. И всичко това бе придружено от глъчка, като от радостното чуруликане на птички. Телемах също ме видя веднага, освободи се от робините, изтича и ме вдигна на ръце. Нежно ме притисна до гърдите си, сякаш бях малко момиченце, и зарови глава в скута ми. А аз пак плачех и се смеех едновременно и целувах безразборно главата, бузите, очите, шията му.

Исках Телемах да ми разправи веднага за пътуването си и да ми съобщи всички донесени вести. Но той бързаше за градската стъгда. „Нека се представя на старейшините и нека гражданите ме видят, за да не могат женихите да плетат пред тях своите козни! — рече за извинение. — Ще приказваме после.“ „Аз им говорих“ — му казах. „На кого?“ „На женихите.“ „Е?“ „Те се чувстват виновни и са станали сговорчиви. Мисля, че след няколко дни ще напуснат двореца.“ „Хм! — рече Телемах, като събра вежди. — Ще видим!“ В гласа му имаше толкова сурова решителност, че аз го загледах изненадана. Чудно, как му беше повлияло пътуването! Нещо мъжествено и жестоко се бе появило в него. „Не се озлобявай излишно“ — казах. „Не е излишно! — отвърна Телемах. — Не забравяй, че те искаха да посегнат на живота ми. А и още не се знае дали няма да го направят.“ И пак върху лицето му същата сериозност и ожесточена решителност. „Няма да го направят вече — рекох. — Не продължавай враждата, защото тогава наистина може да се случи нещо лошо! Не ми създавай още тревоги! Достатъчно се тревожих през тези дни! Чудно ми е дори как оживях!“ Телемах ме загледа с милост и нежност в очите и рече: „Но сега нали се радваш?“. Усмихна се сладко по детски и лукаво допълни: „А ще има и още да се радваш!“. „За какво, за какво?“ — заразпитвах любопитно, но той бе поел вече към градската стъгда.

Към обед синът ми се върна в двореца и тогава се наприказвахме до насита. Впрочем аз повече питах, а той отговаряше. „Кажи ми най-напред, рекох, чу ли нещо за баща си?!“ „Какво бих могъл да чуя, отвърна Телемах, освен това, че е велик герой, когато Гърция никога няма да забрави.“ И се усмихна гордо и в същото време като че ли тайнствено. „Видя ли Нестор и Менелай? Какво мислят те за него?“ „И двамата казаха: Баща ти е находчив и предприемчив човек, силен духом. Ако е жив, и накрай света да бъде, пак ще си дойде. Но никаква друга надежда не ми дадоха, защото нищо не знаят.“ Започнах да го разпитвам за роднините и близките ни в Пелопонес. „Нестор се държи, рече Телемах, макар и да разправят, че умът му не бил предишният. А Евридика е бабичка. Смъртта на Антилох я е съсипала, все едно че пожар е минал през нея. Макар че всичките й други деца са добре. Огромна челяд! Има дори двама още небрачни — Пизистрат, който ме придружи до Лакедемон, и Поликаста, която ме изкъпа при пристигането.“ „Изкъпа те? Царската дъщеря?“ „Да — каза Телемах и леко поруменя. — По заповед на Нестор. За да покаже уважението си към баща ми и нашия дом. И на двамата ни беше страшно стеснително. Но все пак не беше неприятно, защото тя е хубава и мила девойка!“ „Виж ти! Това пътуване наистина доста те е променило!“ Телемах се разсмя, но още повече поруменя. „Кажи ми какво прави дядо ти? Нали го видя!“ „Достопочтеният Икарий ли? — рече Телемах развеселен. — Вуйчовците ми ми казаха, че ти така си му викала, когато си била още девойка в Спарта. О, той е добре! Пълен със сила и бодрост старец. Ти приличаш на него! Зарадва ми се страшно, чак сълзи избликнаха в очите му“. Каза: „Тук имам цяла къща внуци, но ти си ми по-мил от всички, защото си за мене като дар, изпратен ми неочаквано от боговете, и като вест от моята обична щерка“. Тези думи ме развълнуваха. Толкова отдавна не бях виждала добрия си баща, който навремето кротко и без особена охота ме бе съветвал да се омъжа. „А леля си Ифтима във Фера видя ли?“ „Гостувах й една нощ.“ Разпитах Телемах и разбрах, че това е било през същата онази нощ, когато аз сънувах Ифтима. Чудно, как душите на хората се свързват понякога, наяве или на сън! Започнах да разпитвам Телемах за Елена и Менелай. „Те са като хора, които се прибират у дома си след тежко крушение. Доколкото разбрах, Менелай е могъл да се завърне отдавна от Египет през тези осем години. Но той не е искал. Изглежда, му е било срамно и съвестно пред хората. Войната и годините са го направили да помъдрее. Сигурен съм, че ако той би притежавал тази мъдрост при бягството на Елена, никога не би започнал война за нея. Сега живеят в добър сговор. Всеки от двамата е примирен с всичко. Войната в онзи чужд край и животът в една далечна страна са го направили отзивчив, човечен, без мярка гостоприемен. Златните му къдри са отчасти посребрени и макар тялото му да е доста запазено, движенията му нямат вече младежка пъргавина. Станал е много чувствителен и съжалителен. Лесно се трогва от всичко и плаче.“ „А Елена?“ „Тя е нещастна жена. Смята, че навремето е била заблудена от Афродита или че тогава в нея се е била вселила друга душа. Така обяснява любовта си към Парис. Превратностите на съдбата са я позастарили, но тя е все още хубава и много привлекателна. Може би дори повече, отколкото е била на младини. Пряма и честна е и за чудо откровена. И така непосредствена, каквато си и ти. Като седи край нея, човек се забравя, такова удоволствие е да я гледаш и слушаш, да следиш движенията и промените на лицето й и да гониш полудетинските й мисли. Разбирам добре елинските царе, които всички са били влюбени в нея. И аз бих могъл да се влюбя!“ „Само това оставаше!“ — рекох. Телемах се засмя лукаво и ме целуна. „В нея има едно съчетание, продължи той, което мъжете, изглежда, особено обичат. Тя е лекомислена и нещастна. Каквото и да казва, но тя не може да забрави миналото и непрекъснато пие някакви билки, донесени от Египет. Напои с тях и нас. Те наистина имат чудното свойство да те накарат да забравиш всичко. И ти дават безгрижие!“ „А Хермиона?“ „Хубава е, но някак затворена. Доста зряла девойка, измъчена от тежкото си детство и девичество. А и бракът с братовчед й, струва ми се, не й е много по сърце. Подчинява се обаче на волята на баща си. Впрочем, ако е честолюбива, това навярно я удовлетворява. Един ден ще бъде царица на Спарта и Аргос едновременно.“ „А нали Менелай имаше и някакъв син, роден от робиня?“ „Мегапент. Видях го. Не прилича никак на баща си. Скромен момък, разбран, достатъчно благоразумен, за да не допуска до себе си вредоносни амбиции. Елена отдавна се е примирила с неговото съществуване и се отнася с този син на робиня като със собствено дете.“ „Да, рекох, животът ни примирява с всичко.“ С това разговорът ни с Телемах свърши. И двамата не споменахме нищо за женихите. Аз не исках да го дразня излишно, а той, изглежда, се пазеше да не ме разтревожи отново.

Следобед, по някое време, Евриклея дотърча в покоите ми силно развълнувана. „Сега, рече, чедо, вече ще те натъжа!“ Изплаших се. „Кажи ми бързо какво има!?“ „Аргос умря!“ Отдъхнах си. Но наистина се натъжих. Бедното старо куче, което толкова години бе служило на дома, бе пазило Телемах и винаги ми бе напомняло за Одисей и раждането на сина ми. „Как умря?“ — запитах. „Преди малко в двореца пристигна Евмей с един чужденец — заразказва Евриклея. — Аргос си лежеше, както винаги под колонадата. Спеше. Не зная от какво се събуди, но скочи, завъртя опашка към дошлите, заскимтя радостно. После го проточи на вой, падна и издъхна.“ „Странно! — рекох. — Дали на Евмей така се е зарадвал! Но днес сутринта дойде и Телемах, а той съвсем не го посрещна с такава радост…“ „Знам ли, чедо — каза Евриклея. — Животното е нещастна душа, няма, заключена в своята безсловесност!“ Изведнъж някакво неясно, смътно, но тревожно и вълнуващо предчувствие обхвана духа ми. „А просякът?“ — запитах. Въпросът ми дойде някак от само себе си на езика, без да го обмисля. „Какво просякът?“ Той го вижда за пръв път — каза Евриклея. — „Човекът е критянин…“ В главата ми бързо се оформяше едно подозрение, но то бе още сякаш скрито зад завеса. „Как изглежда той?“ — запитах. „Кой?“ „Просякът, майко!“ „Човек на години, едър, снажен, но вече поотпуснат, натежал. Лобът му оголял. Иначе личи, че е бил хубавец някога. Брадата му е сива и невчесана, но устата му е красива, също каквато беше устата на Одисей. И очите му са като неговите, големи, зелени и гледат като в мъгла.“ За миг завесата в съзнанието ми се раздра и като светкавица блесна мисълта: „Това е той! Това е само той! Затова Аргос е умрял! Той го е познал и от радост е умрял!“. Богове! Стори ми се, че и аз ще умра. Приведох се ниско в креслото, още малко да рухна. Сърцето ми заби бързо-бързо, после замря. Изплашена, Евриклея се завайка около мене. За няколко мига замаят мина, но вълнението остана. А заедно с него и непреодолимото желание да видя чужденеца. Дали той бе действително Одисей или възбуденото ми въображение ме караше да вярвам това? Но приликата? Може би беше случайна… Защо Одисей трябваше да се представя за просяк, след като бе стигнал вече на своя земя, между свои хора? Кому беше нужна тази измама, тази игра? На него, разбира се, за когото животът бе неделим от играта… На него, който бе недоверчив към хората и обстоятелствата и винаги предпазлив по някакъв вътрешен нагон. Помъчих се да си представя как аз бих се държала на негово място. Навярно щях да изтичам веднага в двореца, щях да плача, да прегръщам всеки срещнат, да бързам като луда да видя близките си. Така щях да се радвам, че щях да забравя всяко недоверие, всяка предпазливост. Пред величието на мига играта би ми се струвала жалка. Но Одисеи не беше като мене. В това отношение той беше пълна моя противоположност. Евриклея ме напръска с вода от извора на нимфите, даде ми да дъвча някакъв корен, накади ме с друг. Нямах нужда от нейните грижи, но я оставях да прави каквото ще, заета с мислите си. Трябваше да видя колкото се може по-скоро странника. Но вълнението ме сковаваше. И някакъв необясним страх. Долу, в залата, женихите шумяха. Отдавна бяха свършили обяда, но продължаваха да се веселят. Телемах бе навярно при тях. Но къде ли се намираше просякът? Изведнъж се вдигна голяма глъчка. Какво ли се бе случило пак? След малко в покоите ми дотърча задъханата Евринома. След нея влезе и Евмей. „Лош народ са тези твои женихи, Пенелопе — започна икономката възмутено още от прага. — Младежите са изобщо буйни и неразсъдливи и нямат милост в сърцата, но тези надминават всичко, което съм виждала!“ „Какво стана!“ „Обругаха просяка — рече Евмей. — А Антиной дори го удари със столчето за крака.“ „И той, стар човек, не си кротува — продължи Евринома. — Дадоха му да се нахрани и напие доволно. Да си беше седял на мястото и да беше слушал Фемий, я! Тръгна да проси, от момците, да иска от всекиго по нещо. Някои му дадоха, а Антиной се разгневи.“ „От чия трапеза давате милостиня? — рече. — Не стига, че ние подяждаме дома на Пенелопа, ами остава още и милости да раздаваме от нейния имот!“ Странникът му отговори дръзко и заядливо, както не прилича на един просяк. Антиной се раздразни още повече. Той и без това още от самото начало гледаше накриво новодошлия. „Млад човек — каза Евриклея. — Младите обичат да виждат само хубави неща край себе си. А този критянин е като изхабена дреха. Пък и дрипите, в които е облечен, съвсем го загрозяват.“ „Все пак не приличаше да го бие — отвърна Евмей. — Захвърли столчето по него с всички сили! Старецът е як, устоя, защото столът го удари в гърба. Ако беше попаднал обаче в главата му, можеше и да го остави на място.“ „Вярно е, че не приличаше да го бие — рече Евринома. — Ами ако този просяк е някой безсмъртен, бог някакъв, предрешил се, за да изпита ума на смъртните, нали постъпката на Антиной може да донесе нещастие на всички ни?“ „Боговете знаят кого да наказват, се намеси пак Евриклея, но въпреки това постъпката на младежа е осъдителна. Чрез нея се позори нашия дом, оттук, та чак до Крит. Просяк, роб или знатен, всеки е човек и след като е прекрачил прага на дома ни като гост, той е вече свещен за нас!“ Слушах разговора на слугите и чувствах все по-голямо просветление в ума си. Вече почти не се съмнявах, че странникът е Одисей. Той бе очаквал навярно да завари в Итака и в своя дворец всичко друго, но не и това огромно сборище от женихи, които с незапомнено постоянство и упорство ме ухажваха и се мъчеха да ме накарат да взема един от тях за съпруг. Можех да си представя гнева, ревността и озлоблението му пред техния пир. При това те бяха млади и влюбени, а той вече не. За да подлюти още повече чувството си, Одисей бе тръгнал да проси. Бе поискал сам да се унижи пред женихите и да бъде унижен от тях, за да предизвика собствения си дух към по-голямо ожесточение. Сблъскването му с Антиной не беше случайно. Той бе доловил веднага кой от младежите е най-опасен. От своя страна, и Антиной бе почувствал противника в него и бе отразил неусетно неговата скрита враждебност. Като мислех по този начин, аз все повече убеждавах себе си, че странникът не е никой друг, освен Одисей. Нетърпението ми да го видя ставаше трескаво. Струваше ми се, че лесно ще го позная. Помъчих се да надделея вълнението и страха си и се обърнах към Евмей: „Нали този беше чужденецът, който уж знаел нещо за Одисей?“. „Този, господарке“ — се отзова с готовност свинарят. „Иди и го доведи при мене, искам да чуя какво ще ми каже!“ Евмей изтича бързо, а аз така се развълнувах при мисълта, че след няколко мига ще видя може би Одисей, щото едва не загубих свяст. Но свинарят се върна сам. „Къде е просякът?“ — го запитах. „Той, господарке, ще дойде довечера при тебе! — отвърна Евмей. — Така каза. Страхува се да не предизвика отново гнева на женихите.“. Основателна причина, но неизвестно защо, аз не я приемах за истинска. Все повече вярвах, че просякът е Одисей, и си казвах, че само озлоблението заради женихите го кара да отлага часа на нашата среща. Ако това беше преди двадесет години, щях да изтичам още начаса сама при него, без да мисля за гнева и яда му. Но сега и аз започвах да се изпълвам с гняв и яд. Всички мъки, които бях преживяла заради него през изтеклите години на раздяла, а и преди това, оживяха в съзнанието ми и подобно на зли демони захванаха да ме терзаят, озлобявали подстрекават. Бях обхваната от негодувание пред мъжката несправедливост на Одисей и кипях от възмущение пред неговата жалка себичност. Чувствата ми неусетно подириха отдушник в действието. Наистина време беше да го поуча най-после! Да му отмеря със същата мярка! Да му покажа, че господарят може да се превърне в роб, и да го накарам да разбере, по пътя на унижението, стойността на равенството в човешките отношения. Да отговоря на играта му с игра, за да мога по-лесно да го доведа до разплатата! Една всъщност невинна разплата от моя страна! Извиках Акторида. „Нагласи ме, й казах, като за голям празник и ме облечи колкото се може по-изящно!“ Акторида ме погледна учудено, но не каза нито дума. Приготви басейна и изля в него голяма амфора със силно червено вино, в което месеци наред киснеха всякакви ароматни цветове, стръкове и треви. После ме обля на няколко пъти, ту с много гореща, ту с много студена вода. Разтри тялото ми с ароматни масла по онзи известен само ней начин, при който кожата отначало става розова, а след това, когато кръвта се оттегли от нея, заприличва на слонова кост. Така приготвена, тя ми сложи сребърни сандали на краката, множество тънки, сребърни гривни на ръцете и бяла дреха от полупрозрачен плат, силно надиплена, прилична на заледен водопад. Спусна косата ми на два кичура върху разголената гръд и ми постави диадема от сребро като нежен полумесец. Но още преди това ме прибули с дълъг, бледосин воал, целият нашит със ситни, сребърни звездици. „Сега вече заприлича на нощната Артемида, която като красиво видение обайва взора на смъртните…“ — каза Акторида, сама възхитена от работата си. Бях доволна от вида си, но толкова се вълнувах, че не знаех как ще стигна до залата. Трябваше обаче да стигна и дори да издържа играта. Тръгнах с Хиподамия и Автоноя, които ме следваха с тъмносини дрехи, за да мога аз да се откроявам по-добре на техния фон. В залата глъчката бе неописуема. „Какво правят пак?“ — запитах Евринома, която ни посрещна. „Все проклетите им забави! — рече Евринома. — Дойде Ирос, та с него се занимаваха доскоро.“ Ирос бе местният просяк, редовен храненик на двореца. „Какво пък се занимават с него?“ „Насъскаха новия просяк срещу му и уредиха борба помежду им.“ „Е?“ „Странникът се оказа много силен. Така удари Ирос зад ухото, че от устата му рукна кръв и още лежи в несвяст на двора. Кой го знае дали ще оживее! А женихите се радват на силата на чужденеца. Затрупаха го с внимание. Антиной му даде един кози търбух, изпечен с плънка от кръв и мазнина. А Антином два цели хляба. И всички пиха за негово здраве.“ „И Телемах ли беше там?“ „И той!“ „Ах, жестоки мъже! Зверове, а не хора!“ „Зверове, ами! — откликна Евринома. — Те защо ходят на война!“ Изведнъж загубих всяка охота да влизам в залата, да се представям на женихите и да търся онзи, когото смятах за Одисей. Но играта бе започнала и нещо по-силно от самата мене ме караше да я продължа. Пристъпих през прага и влязох вътре. Изправих се на площадката, по вид изпълнена с гордо, достойнство, както прилича на една царица, но с душа, изтръпнала от тревожна несигурност. Хиподамия и Автоноя застанаха крачка назад от двете ми страни. Женихите ме забелязаха веднага и сякаш полудяха. Не зная кое ги възбуждаше толкова. Може би мисълта за близката раздяла с мене. Или въодушевлението им от борбата между двамата просяци още не беше стихнало. Или пък бяха пили повече вино от друг път. Но все едно, такива никога не ги бях виждала. Те викаха: „Зито!“ за мене, хвърляха чашите си нагоре, след като ги изпиваха на един дъх, някои скачаха от радост, други танцуваха, един дори запя. Вдигна се страшен шум.

Оставих ги да лудуват, а аз затърсих с очи чужденеца. Но не го забелязах никъде. А младежите тръгнаха отново вкупом към мене с грейнали лица, сякаш пред тях бе застанала добрата Тюхе, която излива само щастие и благодат върху смъртните. Пръв при стъпалата стигна Демоктолем, итакиец, строен, жив момък, със смугло лице и искрящи, тъмни очи. Той застана пред мене и като кръстоса ръце на гърди по азиатски, поклони ми се и рече: „Кажи, царице, какво те носи при нас!? Заповядай и всичко ще бъде изпълнено! Защото ти си като звезда не само между жените, но и между цариците“. Не му отговорих веднага. Изчаках уж шумът да спре, но всъщност се мъчех да овладея по-добре гласа си. Най-после вдигнах ръка. „Тихо! Тихо!“ — зашъткаха от всички страни младежите и скоро настъпи пълна тишина. „Момци — им казах. — Не съм дошла да заповядвам на никого. Но да отправя към всички ви един справедлив упрек. И най-напред към моя син, който е стопанин на този дом. Тук, в тази зала, днес е бил обруган един чужденец, наш гост. Няма значение, че той е просяк! Гостът е свещен, който и да е той! Питам ви, как стана така, че се обърнахте с груби и оскърбителни речи към стареца? Вие, които цъфтите от младост и сила, би трябвало да имате милост към неговата възраст. Самата старост е вече едно нещастие за човека, а този е сполетян и от друга, не по-малка беда: попаднал е сред чужди хора, далече от родината си, без подкрепата, която ни дава привлекателността на младостта, и без силата на богатството и властта.“ Нарочно подсилвах словата си, за да засегна по-болезнено Одисей, ако той се намираше сред момците. Следващият миг усетих, че той е наистина в залата и ме гледа. Нишката на мисълта ми се прекъсна рязко и аз замълчах, а очите ми го затърсиха трескаво наоколо. Този път го открих лесно. Той се бе изправил до напуснатата трапеза, между виночерпеца Медонт и прислужника на Антином, Мумий, снажен и едър, вперил в мене очите си на ястреб. И макар че мъглата в тези очи бе станала по-гъста от преди, а около им се бяха образували торбички, каквито по-рано нямаше, аз познах в тях веднага очите на Одисей. Нозете ми се подкосиха, сърцето ми затрептя в гърдите и пак ми се стори, че ще загубя свяст. Протегнах неволно ръка назад към Автоноя за подкрепа. Момичето я улови и зашепна на ухото ми: „Какво има, господарке?“. „Приближете се до мене…“ — й отговорих също шепнешком. Девойките помислиха, изглежда, че се страхувам от женихите, и застанаха плътно зад гърба ми. В това време дотърча Телемах и си проправи път през тълпата към мене. „Майко, какво има?“ Трябваше да отговоря на сина си. С мъка отделих пресъхналите си устни. Но гласът ми все пак прозвуча спокойно, когото заговорих. „Дойдох да укоря тебе и твоите гости за държането им с чужденеца…“ Телемах сведе очи, но не се показа засрамен, а по-скоро сдържано гневен. „И аз ги корих — рече. — Но какво мога да направя, сам човек срещу толкова хора? Не стига дето продължават да разсипват дома ни, ами още го и позорят!“ Настана тишина. Женихите изглеждаха смутени. „Ние изкупихме вината си пред чужденеца — каза най-после Евримах. — Почетохме го с внимание, пихме за негово здраве и му дадохме дарове!“ „Да, но вината си пред царицата още не сме изкупили!“ — извика Агелай. „Вярно, съгласи се веднага Антиной, ние наистина още не сме изкупили вината си пред Телемах и Пенелопа. Затова аз предлагам, момци, всеки от нас да поднесе по един дар на нашата домакиня, която с пълно право ни укори за буйността и неразсъдливостта ни.“ Предложението на Антиной допадна на младежите и бе прието с пълно единодушие. Вдигна се нова врява. Всеки диреше слугата си, за да го изпрати дома си за дар. Разтичаха се глашатаи и роби. Тогава Еврином ми донесе най-хубавото кресло в залата и ме помоли да седна на него. „Почети ни поне веднъж с присъствието си, царице — рече той. — След половин час всички пратеници ще бъдат тук. Изчакай този половин час в залата, за да можем после със собствените си ръце да поставим даровете си пред нозете ти.“ Седнах и бях дори благодарна на младежа за хрумването му, тъй като краката ми трепереха. А женихите ме заобиколиха в кръг и накараха Пизандър да пее в моя чест. И той запя чаровна песен за създаването на жената, в която божественият творец е събрал и съчетал всичко най-прекрасно, каквото има по света. Ала аз не можех да го слушам. И думите, и мелодията ми убягваха, тъй като цялото ми внимание бе съсредоточено върху Одисей. Той не бе мръднал от мястото си, стоеше там като закован, а очите му изглеждаха мъртви и цялото му лице бе сякаш окаменяло. Някакъв страх започваше да се прокрадва в мене. Питах се на каква ли цена ще трябва да заплатя урока, който бях дръзнала да дам на Одисей. Но връщане назад не можеше да има. А момците се надпреварваха да ме ухажват. Дали защото знаеха, че ще трябва скоро да напуснат двореца, или защото се чувстваха все още виновни пред мене заради коварните си помисли спрямо сина ми, но никога не ги бях виждала така примирени един с друг и толкова нежни към мен. След Пизандър пя и Антином. Гласът му бе слаб, но пълен със сладка нега и проникващ до най-скритите кътчета на душата.

Пеперуди пърхат край лицето ти, о, нимфо,

защото го вземат за розов цвят!

Пееше той.

Птички летят край раменете ти, о, нимфо,

защото ги мислят за излъскан мрамор

и искат да свият гнездата си на тях!

Доведоха отнякъде и Нофрет и я накараха да пее химна на Хатор:

„О, как е сладко да обичаш недостъпната богиня!“

Най-после пратениците взеха да пристигат. Пръв дойде прислужника на Антиной. Той ми донесе разкошна вавилонска дреха, пурпурна, украсена с изящно избродирани пъстри шевици и с дванадесет златни копчета, така съвършено изработени, че приличаха да са повече дело на някой бог, отколкото на смъртен майстор златар. След това пристигна слугата на Евримах, с финикийска огърлица от янтар, която се завиваше три пъти около врата ми. Евридамант ми подари златни обеци като листа на черници, между които се подаваше и плодът, направен от черен ахат. Пизандър ми поднесе огърлица във вид на ленат, плътно опасваща врата, в средата с един продълговат ахатов камък, подобен на бдящо око. Така, всеки ми даде по нещо, а робините зад мене само търчаха и отнасяха даровете горе, в покоите ми. В залисията и глъчката невъзможно бе да следя какво прави Одисей. А когато всички ми предадоха даровете си и аз успях да огледам отново залата, него вече го нямаше.

Прибрах се в стаята си, като оставих Акторида, Хиподамия и Автоноя да се дивят и радват на даровете ми. Исках да сложа в ред мислите си и да овладея хаоса на чувствата си. Появата на Одисей бе като силен трус за душата ми. Всички нейни пластове се бяха разместили, старото се бореше с новото и нещо се рушеше безнадеждно, като ме изпълваше със смъртна тревога. Вихър от противоречиви усещания разтърсваше цялото ми същество из основи. От една страна, тържество, от другата, горест, жалост към Одисей и стаен ужас, и над всичко — някакво недоумение пред него. Кой беше всъщност този човек долу? Нямаше съмнение, че това е Одисей. Но той бе така далече от моята досегашна представа за него! Един изхабен мъж, който нямаше вече предишната власт над мене и когото аз бях оставила днес предумишлено да се пече на бавен огън пред очите ми. Едва сега си дадох сметка колко много се бях променила и аз през изтеклите години и това също ме изпълни с ужас. Какво бе за мене Одисей? Какво бях аз за него? Какво ни свързваше? Защо се срещахме отново? Мечтата на моя живот се бе сбъднала, но къде бе щастието? Или поне удовлетворението? Съществуваше само съмнение, противене пред действителността, тъга за миналото и недоверие и страх пред бъдещето. И тази игра от двете страни, която показваше колко малко честност и искреност бе останала и у двама ни и колко малко заслужавахме и двамата да бъдем щастливи!