Севда Костова
Пенелопеида (16)

Промени се животът ми като на земеделец, когато пирати отвличат от мирната нива и силом принуждават да им стане другар. Заплахата, която доскоро витаеше около мене като мрачна сянка, изведнъж прие действителен образ, толкова осезаем и груб, че бе невъзможно да бъде пренебрегната. Събранието на женихите нахлу в двореца, подобно стоглаво чудовище и постави искането си пред мене като неотменима съдба. Преди още да се опомним, то се превърна от разнороден човешки сбор в живо тяло, със свой нрав, свой ум и своя единна воля за действие. И като проникваше ден след ден в съществуването ми, постепенно стана част от него, а накрая се обърна в мой тиран, на когото можех и да не се подчинявам, но с който трябваше във всички случаи да се съобразявам.

Това, което преживявах през ония дни, ми се струваше едновременно и истинско, и неистинско. Объркана, се чудех какво да правя. Духът ми, привикнал на неоспорвана независимост, не познал до този час никаква принуда, винаги свободен от ограничения и груби давления, се оказа неподготвен за произвола на момците. Да ги прогоня не можех. Да приема предложението им още по-малко: А среден път като че ли нямаше. Те искаха от мене да изпълня своето женско предназначение. Да бъда отново съпруга, да стана отново майка. Да напусна дома си и да се разделя със сина си. Да последвам някого от тях, за да родя в друг дом други синове. А за мене това бе една голяма нелепост. Никога преди не се бях чувствала така дълбоко и здраво сраснала с моя син и с моя дом, дори с пропадналия, може би за вечни времена, Одисей, изобщо с целия си досегашен живот. Да се отрека от него, означаваше да се отрека от себе си. Но мечът бе изваден от ножницата и опрян на жива плът. Твърде дълго време бях предизвиквала волно и неволно опасността. И ето, тя стоеше сега пред мене. Един мътен поток от буйни страсти, мъжки желания, раздразнени самолюбия, съперничество, устрем, възбуда и кипнало нетърпение. Той заплашваше да ме грабне и отнесе. Къде? Назад към началните житейски хоризонти, към простите истини на човешкото битие. А това бе една още по-голяма нелепост. Да позная това, което веднъж вече бях познала? Защо? Наистина не виждах защо… Не без учудване откривах, че нищо не ме блазни в едно такова безцелно връщане. Дори миражът на щастието, ако то съществуваше. Впрочем аз бях убедена, че връщането назад ми е отказано. Че то бе станало невъзможно, именно защото беше безсмислено. Нима е видяно от някого цветът да роди пак цвят или реката да потече от устието си обратно към извора? В своята незрялост женихите не можеха да вникнат в смислеността и последователността на нещата. Умът им се плъзгаше по повърхността на явленията, без да стигне до законите, скрити в тях. Грабнати и понесени от първичната сила на живота, те се оставяха доверчиво в нейната власт. Разумът им служеше на страстите и мощта на общността засилваше естествената самонадеяност на тяхната младост. Изненадана откривах, че между мене и женихите зее пропаст като бездънна пукнатина. Едно ужасно недоразумение ни бе приближило, а сега ни опълчваше взаимно. Корените му се криеха в противоречията на собствения ми живот, в това, че тялото, духът и умът ми ме теглеха на различни страни. Те може би ги долавяха, но смятаха, че могат да ги разрешат по най-простия начин. Вечното мъжко принизяване и опростяване на любовта! Как да ги накарам да видят грешката си? Те вярваха най-напред в себе си, на собствения си нюх на самци, на нагона си на преследвачи, на внушенията на пламналите си желания. Всичко, което бих могла да им кажа, щеше да мине в техните очи за игра, за женско кокетство, щеше да бъде възприето като нова пречка, засилваща още повече устрема им. Скритото несъответствие между мене и женихите продължаваше и задълбочаваше нашето първоначално недоразумение. Но тъкмо това безнадеждно недоразумение ми разкриваше по-ясно от когато и да било относителността на нещата. Сами по себе си човешките ценности не значеха много. Тяхната стойност зависеше от обстоятелствата, условията, обстановката. Така, златото се обезценява за онзи, който скита без вода и храна в пустинята, мечът не радва мъртвия войн и украшенията — нещастната жена. Така мъдростта може да се превърне в глупост сред глупците и справедливостта в празно слово пред насилниците. И човешкото начало да изтлее в безсилие и безполезност пред развихрените низши страсти.

Промени се и животът в двореца. Достолепният, винаги изпълнен с тържествена тишина царски дом на Аркезиевци заприлича на финикийска кръчма. Суетня, шум, непристойна глъчка! Женихите пристигаха малко преди обед, обикновено заедно, защото всеки внимаваше да не бъде изпреварен от другите. Нагласени като за сватба, те влизаха направо в голямата зала и до поднасянето на обяда се забавляваха с различни игри. Следобед прекарваха времето си в песни и танци. А привечер, когато горещината намаляваше, излизаха в градината и по площадките и поляните се упражняваха в хвърляне на копие и диск, бягане, игра на топка или борба. Но всичко вършеха шумно, с разправии и свади, тъй като навсякъде проявяваха настървението на своето съперничество. Някои водеха в двореца и прислужниците си, нагли обесници, които се шляеха без работа из двора, промъкваха се по готварниците и складовете, залисваха с приказки робите или закачаха младите робини по ходниците. Да се поддържа господарска бдителност в такъв дом бе невъзможно. Редът от ден на ден се разваляше, прислугата се разхайтваше и покваряваше. Всички старания на Евринома в това отношение отиваха напусто. Юздите на огромния дом започваха да се изплъзват от ръцете й. Всеки ден слушах оплакванията й и предложения за наказването на този или онзи роб или робиня. Но аз знаех, че с наказания няма много да си помогнем. Авторитетът на дома се рушеше. Губеше се, с часове, уважението към неговите господари. Особено уважението към мене. Какво трябваше да направя? Да затворя вратите на дома пред нахалните гости? Това бе единственото средство. Ала то съвсем не бе сигурно. Не можеше да се държат вратите на един царски дворец винаги затворени. Не можеше и ние да живеем като в крепост в собственото си царство. Сами щяхме да се поставим в жалко и смешно положение и щяхме повече да загубим, отколкото да спечелим. А се страхувах и от въоръжено сблъскване, при което най-застрашеният щеше да бъде Телемах. Да поискам помощта на гражданите? Но оглупелите от любовен ламтеж честолюбиви женихи нямаше никога да си тръгнат с придумване от двореца. Бяха ли гражданите склонни да ги прогонят със сила. Доколкото разбирах, не! През тези дни гражданите на Итака се забавляваха от душа с невиденото и нечувано събитие. Иронията, скрита в него, ги хвърляше във възторг. Най-добродетелната царица на Гърция да попадне в такова положение! Да събере около себе си такова мъжко обкръжение! Гърците обичат зрелищата, особено, когато им ги дават висшестоящите люде. Да се лишат сами от подобно забавление? Итакийци не бяха способни на такова геройство. Още повече че тяхната намеса щеше да им спечели враждебността на сто и осемнадесет знатни семейства от Йонийския край, всички влиятелни чрез богатството или положението си. Значи трябваше да се справям сама… Но как? Едва сега взех да разбирам колко е трудно да бъдеш гръцки цар. Да управляваш, като разчиташ само на себе си, на собствените си качества, без да разполагаш с въоръжена сила, на която да се опреш и чрез която да наложиш волята си. Но аз си задавах и друг въпрос. Ако имах такава сила, бих ли могла да я използвам? Навярно не! Носех в себе си по-голяма готовност да претърпя насилие, отколкото да го упражня. Не притежавах нито един от грубите нагони, които всеки властник е длъжен да поддържа в себе си, за да не се окаже откъснат от множеството, което управлява. Бях се извисила твърде много над първичната основа на живота, та приличах на растение, което в стремежа си към слънцето измъква корените си от земята. Липсваше ми също гъвкавост и многостранност. Знайно е, че, нерядко се случва тръстиката да се окаже по-устойчива от дъба и хамелеонът по-добре защитен от лъва. Но как можех да придобия изведнъж качества, които не бяха в моята природа? И които и животът не бе възпитал в мене?

Срамувах се да поискам съвета на Лаерт по един толкова смутителен за мене повод. А кой друг би могъл да ме посъветва по-мъдро и доброжелателно от него? В своята безпомощност и аз като Телемах взех да се насочвам към Одисей. Но само за да се отчая съвсем. От своята далечина Одисей можеше да помогне на Телемах, но не и на мене. Отново помислих за оракула в Додона и пак посетих Лаодамант, жреца на Зевс, за да поискам съвета и помощта му. Старикът ме прие подчертано любезно и някак свойски, което ми се стори неприлично. Изслуша ме и развеселен ми каза: „Жена не бива да търчи подир мъж, дъще! Щом Одисей се е скрил от тебе, остави го да си стои скрит. Егидодържецът е всеведущ, но Одисей е такъв хитрец, че може да спечели и него за съучастник. Защо тогава ще ходиш чак в Додона? Малко ли оракули със свежи бузи и буйни къдри има край тебе? Посъветвай се с някого от тях! И бъди уверена, че такъв съвет ще ти свърши повече работа от всеки друг!“. Почувствах се така унизена от несериозното отношение на Лаодамант, че устата ми се заключи и не можах да му отвърна нищо. И повече не му заговорих за Додона. Но нямаше смисъл да се сърдя на стареца. Защото вече всички мъже се отнасяха с мене по същия начин. Те като че ли нарочно търсеха да ме унижат. Сякаш ми отмъщаваха за нещо. Може би се чувстваха измамени от мене. Дълго време бяха смятали, че стоя над другите жени, и сега това им се струваше заблуда. Не бях виновна и все пак някакво смътно чувство за виновност взе да се прокрадва в душата ми. Гордостта ми помръкна. Усещах себе си ограбена, лишена от достойнство, принизена. Бях като човек, който заспива свободен и се събужда роб. Започвах да си давам сметка, че хората съществуват не само чрез това, което са, но и чрез това, което другите мислят за тях, чрез отражението си в околните. И тук обаче бях безсилна като пред нашествието на женихите. Итакийци бяха трупали дълго време впечатления, които трябваше да променят старата им представа за мене. Събитието в двореца ги бе довело изведнъж до повратната точка. Те ме бяха видели неочаквано слаба и несъвършена. Естествено, аз бях такава. Ако преди бях показвала сила, то бе навярно защото любовта ми я даваше. Изглежда, тя ме правеше и съвършена. Една от причините, за да се държа така отчаяно за нея! Но любовта бе започнала да ме изоставя. Моя ли бе грешката? Или аз изплащах чужди грешки? Или грешка изобщо нямаше и това бяха неизбежните приливи и отливи на живота, ритмичните туптения на неговото невидимо, но могъщо сърце? Те не си задаваха подобни въпроси. Достатъчно им бе, че са открили слабостта ми. Тя ги предизвикваше да ме превърнат в своя жертва. И те се поддаваха на предизвикателството с готовност, която не очаквах от тях. Доскоро се бяха гордели с мене, а сега се забавляваха да ме унижават. Позволяваха си да ме презират, след като толкова дълго ми се бяха възхищавали. Отвращавах се от тяхната непоследователност и негодувах пред несправедливостта им. Но знаех, че моите чувства ще останат без отзвук. Несправедливост, която изхожда от общността, обикновено има претенцията да бъде справедливост и лесно се налага като такава. Защото тук вече има думата не истината, а силата на множеството. Чувствах се все по-слаба и все по-виновна. Едно основно равновесие в моя живот бе нарушено — хармонията между цялото и единицата. Досега винаги я бях имала, затова я смятах за неизменна даденост. Непростима наивност! Човек трябва да воюва дори и за даденостите, да ги пази, да ги защитава. От неопитност бях загубила едно съществено житейско благо и като че ли нямаше начин да си го възвърна. Да променя отношението на хората към мене означаваше да променя самите хора, да ги накарам да чувстват и мислят другояче, да им наложа други понятия. Струваше ми се обаче, че те изобщо не мислят. Имаха своите стихии и се оставяха напълно в тяхната власт. Ревност у мъжете, завист у жените, разочарование при достойните, злорадство при недостойните. И преди всичко желанието да измъчиш по-слабия, за да се увериш в собствената си сила и й се насладиш. Какво можех да направя с тези детски души? С ужас откривах, че отвсякъде ме заобикаля пропаст. Между мене и човешкия свят, сред който живеех, съществуваше дълбоко вътрешно несъответствие, не по-малко отчайващо от несъответствието ми с женихите. Досегашната ми хармония с този свят бе илюзорна, бъдещата ми се струваше неосъществима. Ако бях обикновена жена, щях да се отдалеча от хората, с които духът ми бе изпаднал в разнозвучие. Но аз бях царица и не можех да обърна гръб на своите поданици, без опасност да навредя на себе си, на сина си и на царството. Налагаше се следователно да поддържам някакво единство с тях, пък макар и измамно. Бях кръвно свързана с общността чрез моя царски сан и положението ми на властница. Но може ли да властва истински онзи, чиято слабост е разкрита пред подвластните му? Народът е като дете, за него няма по-голям недостатък от слабостта. Той трябва да чувства управника по-силен от себе си или поне равен нему по сила. За да има равновесие в живота на държавата и царските дела да вървят гладко и несмутено.

 

 

Опротивяха ми женихите, неочаквано и отведнъж. Дотолкова ми опротивяха, че не исках вече да виждам лицата им, а глъчката на гласовете им ме дразнеше като вой на чакали. Отбягвах всяка среща с тях. Дори с такива приятели на семейството като Еванорид и Евримах, дори с винаги милия на сърцето ми Антиной. Ставах много по-рано от преди, за да мога да свърша работите си в двореца до идването на незваните гости. И щом глашатаят Медонт ми съобщеше, че се намират вече в залата, бързах да напусна дома. Дните си прекарвах почти изцяло в полето. Никога не се бях грижила толкова за царските нивя, градини, стада и работилници. Към делата на гражданите също показвах по-голямо внимание от когато и да било. Стоях на стъгдата, додето имаше тъжби, понякога до идването на нощта. Смятах, че държането ми ще направи благоприятно впечатление на гражданите и ще промени отношението им към мене. Промяна действително имаше, но тя ми изглеждаше повърхностна и несигурна. Те бяха загубили предишното си доверие в мене и аз разбирах, че времената на сигурността са окончателно минали. От друга страна, поведението, с което печелех гражданите, се явяваше като опасно предизвикателство спрямо женихите. Нищо не можеше да разпали въображението им и да ги настърви в тяхното преследване така, както това мое неочаквано и необяснимо оттегляне. Те виждаха в него пренебрежение, породено от тържеството ми над тях. Или ход на кокетка. Започваха да ме подозират в жестокост, в коварство, в нечестни женски игри. Стигнаха дотам, че взеха да търсят причината в някоя тайна връзка. Ревността, раздразнението и нетърпението им се разпалваха все повече. Станаха мнителни и подозрителни един спрямо друг. Мнозина имаха вече свои платени доносници сред прислугата на двореца, особено между младите робини, които или те самите ухажваха или караха своите прислужници да ухажват. Имах чувството, че се намирам между Сцила и Харибда. В старанието си да отбягна едната опасност, аз се натъквах неминуемо на другата. Но избор нямаше. Можех да предпочета само по-малката беда. И аз се насочвах нататък, накъдето ме тласкаха еднакво естественото чувство и разумът, по-близо до гражданите и по-далече от женихите.

 

 

Мина повече от месец, но положението не се променяше. Женихите продължаваха да идват всеки ден. Евринома се оплакваше не само от безредието в дома, но и от огромните трапезни разходи. „Скакалци! — казваше тя. — Не им постига ни хляб, ни вино, ни месо! Ако продължава все така, царският дом ще се разори. Ще трябва да изколим стадата си и да купуваме зърно и вино, за да ги изхраним и напоим.“ Това бе действителна опасност, но тя не стоеше още пред нас с цялата си острота. Засега изразходвахме запасите, които един богат царски дом винаги има в достатъчни количества. Те разчитаха на същата заплаха. Надяваха се чрез непрестанна и упорита обсада да ни изтощят, да съсипят богатството и престижа ни и така да ме принудят да се предам. Аз смятах, че непрекъснатото отлагане и напразното очакване накрая ще им омръзнат и те сами ще се откажат от предложението си. Но нито аз се предавах, нито те се отказваха. Ние водехме война на издръжливост. Ментор настояваше да ги изгоня от двореца, но аз бях сигурна, че дори и тогава те нямаше да си отидат. Щях само напразно да унижа себе си и тях и да им дам свободата да се отнасят с мене по същия безцеремонен начин. Впрочем, дори и да се надявах на успех, не бих тръгнала по пътя на унижението. Да пазя собственото и чуждото достойнство е за мене вътрешна нужда, която стои над всяка друга. Телемах също отхвърляше внушението на Ментор. Роден управник, той разбираше необходимостта от изчакването. Мислеше, че вълната ще се оттече, че ще загуби своя устрем, че сама ще изчерпи силата си. Но заедно с това и той като мене изпитваше отвращение към унизителното държане и грубите постъпки. Макар и изпълнен с неприязнени чувства към женихите, той се отнасяше с тях като с гости и редовно слизаше да обядва и вечеря в голямата зала. Така, двете страни се дебнехме, без да даваме вид за това. Аз показвах спокойствието на твърдо решените. По-малко търпеливи от мене, женихите се вълнуваха. Настояваха, молеха, гневяха се. Ден след ден ми изпращаха пратеничества, за да ми се оплачат, че вече втори месец живеят по чуждите домове и че близките им ги викат настоятелно да се завърнат при тях. Отговарях им неизменно, че не аз ги задържам в Итака и че са свободни да си отидат. Моят отговор ги вбесяваше, но никой не си заминаваше. Напрежението във въздуха ставаше застрашително. Аз обаче не смятах да отстъпвам. Избухването дойде в края на лятото. Този ден бе страшно горещ още от сутринта, а следобед взеха да се събират облаци и стана непоносимо задушно. Намирах се в полето заедно с Хиподамия и Автоноя, двете стайни момичета, и четирима здрави и силни роби, избрани между най-верните на дома, свита, която сега ме придружаваше навсякъде. Наближаващата буря не ме плашеше, но тя изплаши младите жени и аз отстъпих пред молбите им да се приберем в града. В двореца влязох незабелязано, изкъпах се и полегнах. Ала задухата и глъчката на женихите, която стигаше чак до покоите ми, ме прогониха в градината. Намерих един отдалечен кът, където под миртов храст имаше малка мраморна скамейка, и седнах там. Не се страхувах от неприятни изненади, тъй като момците следяха зорко никой от тях да не напуска залата сам. Почивах си от деня, като оставях мислите ми да се реят безцелно. В този предвечерен час съзнателно се мъчех да се освободя от всяка грижа. Наблюдавах небето. Слънцето клонеше вече към залез, царствено със своето пищно злато. Бе цялото обградено от облаци като от сини планини. Те ми напомняха Тайгет и отдавна невидената от мене долина на Еврота. Споменът минаваше край мене и отминаваше. Оставях го да се отдалечи без съжаление. Продължавах да гледам облаците. Те наваляха, трупаха се, закриваха цялото небе, но не можеха да затулят слънцето, а само придаваха повече великолепие на неговия блясък. Мислех, че и с хората е така. Силните не се оставят да бъдат лесно победени и бедите придават само по-голямо величие на силата им. Така унесена, не усетих, че съм дебната. Неочаквано в тежката тишина изпращя клон и подплашена птица изхвръкна от близкия храст и запърха над главата ми. В същия миг видях женихите да изскачат пред мене, сякаш изпод земята. Бях така изненадана, че не успях дори да извикам. А те бързо ме обградиха, мълчаливи и решителни, като че ли извършваха някакво бойно действие. Застанаха в кръг около мене и продължаваха да мълчат. Известно време се гледахме така, безмълвни. Чувствах, че са разгневени и изпълнени с някаква груба, безогледна ожесточеност. Най-отпред бяха застанали Антиной, Евримах и Ктезип. Антиной бе отново мрачен, а другите двама необичайно сериозни. Разбрах, че при тази среща самообладанието ще ми бъде нужно повече от всякога и се зарадвах, че при появата на момците не бях извикала, нито пък трепнала. Все още бях с вдигнат воал. Спуснах го, без да бързам и казах на момците с ясен, добре овладян глас: „Говорете! Какво има?“. Но те мълчаха, както и преди. Само Антиной задиша по-тежко. Тогава погледът ми падна върху стоящия отстрани Еврином и аз се обърнах към него: „Евриноме, говори ти! Кажи какво ви води при мене!“. Поласкан, младежът ме погледна приветливо, дори ми се усмихна. Ала словата му бяха обвинителни и смутни. „Царице, дойдохме да ти кажем, че така не може да продължава повече. Защо ни измъчваш с пренебрежение и постоянно отлагане? Вече два месеца и половина как идваме всеки ден в двореца, но ти все бавиш отговора си! Докога ще бъде това? Близките ни се сърдят, оставили сме ги без нашата помощ през най-усилното време на годината, когато в стопанството има най-много работа. Гражданите започват да си правят шеги с нас. А ние самите ще се изядем живи помежду си. Всеки ден спорове, разправии, свади! Днес станаха две сбивания. Едва свестихме Антимедонт. После пък трябваше да разтърваваме Антиной и Ктезип. Обърнахме се на зверове. Сама отсъди, може ли да продължава това!? И защо? Защо е това наказание, без вина от наша страна?“ Той млъкна и веднага след него заговори Ктезип. Като ме гледаше съсредоточено със сините си пронизващи очи, той произнесе твърдо и като че ли с известна закана: „Царице, престани да си правиш шеги! Избери си най-после един от нас, а другите нека си вървят с мир и добро!“. Но преди още той да довърши думите си, и Антиной се провикна, пламнал като насмолен факел: „Кой ти каза, че ще си вървя с мир? Аз полудявам само като слушам приказките ви за избор!“. И като се обърна отривисто към мене, продължи: „Царице, чуй ме, защото това, което ще ти кажа, извира от сърцето ми! Да знаеш, че тука няма нито един, който да е дошъл от любов към тебе! Всички ги е довело тщеславието. Затова искат да бъдат избирани като коне или бици. Пък аз съм готов по-скоро да се разделя с живота, отколкото да приема избора ти, ако той падне върху друг. Ще убия всеки, който се окаже по-щастлив от мене, дори и да трябва после сам да загина! Кълна се за това в свещения пояс на Афродита и във вълшебния шлем на Хадес, който навярно вече се намира невидим между нас!“.

Думите на Антиной бяха за женихите като камшик за оставени без водач, запретнати коне. Сдържаният им устрем веднага се насочи в първата разкрила се посока и те се нахвърлиха върху прокобящия младеж с укорни и ругателни речи. Това бе сгоден случай за мене да се оттегля. Станах от скамейката и се опитах да се отдалеча незабелязано. Но тогава Лейокрит, който обикновено сам бездеен, никога не пропускаше да следи какво правят другите, за да може при грешка или неуспех да злорадства над тях, ме забеляза и извика: „Хей, царицата си отива! Пак ни оставя с пръст в устата!“. За миг бях отново обградена от младежите и се принудих да спра. Недопустимо бе да им позволя да ме преследват. Видях, че не ми остава друго, освен да застана лице срещу лице с живата стена на техните тела и воли и да се опитам да ги победя чрез силата на духа си и находчивостта на мисълта си. При това налагаше се да бързам. Защото ако Телемах се върнеше в двореца, преди да съм се справила с положението, щеше на всяка цена да се случи нещо лошо. Двойната опасност увеличи страха ми, но и възпламени душата ми с онази възбуда, която веднъж вече бях изпитала пред заплахата на женихите. Изправих се като бойно копие. И заговорих с гласа на моето накърнено достойнство. „Момци! Опомнете се! Не съм избягала робиня, а царица на това царство! И вие сте гости в този дом, а не нахлули за плячка и поразия разбойници! Тук вие дължите уважение на слугите, а какво остава за домакините!“ Те мълчаха. Изведнъж бяха придобили смутен вид. Но не мърдаха от местата си. Този път се обади Евримах. „Прощавай, царице на Итака, рече, че нарушихме усамотението и покоя ти. Но ние самите не знаем вече що е покой. А който падне в реката, той не може да съчувства на онзи, който е намокрил дрехите си в росата. Ти злоупотреби с нашата доверчивост и ето, ние загубихме търпение!“ Това бяха хитроумни слова, предназначени да изтрият въздействието на моите. „Да, прогърмя Ктезип веднага над главите на другите, ти ни мамиш, царице, като малки деца, но ние няма да търпим повече това!“ „Няма да търпим, няма да търпим!“ — се развикаха момците от всички страни. Изчаках ги да се изморят и им заговорих сговорчиво и мило, сякаш действително бяха деца. „Младежи, мои женихи, защо смятате, че ви мамя? Не разбирате ли колко ми е трудно да взема решението, което ще промени из корен живота ми? И то за един толкова кратък срок! Дете дори би го разбрало, а какво остава за пълновръстни мъже като вас!“

Те не искаха да минат пред мене за недорасли, но в същото време се плашеха да не би аз отново да ги мамя и ако ми повярват, да не постъпят като глупци. Затова стояха в нерешителност. Като видя това, Евримах се обади пак. „Може и така да е! — рече. — Но ако ти имаш намерение да изпълниш обещанието си, защо ни отбягваш?“ „Не искам да ви дразня излишно, отвърнах, а и се пазя да не загубя доброто си име пред гражданите.“ „Царице, се намеси тогава и Пизандър, тъкмо ако искаш да запазиш доброто си име, трябва да побързаш с избора си.“ В гласа и израза на лицето му трептеше неприкрита ирония. Престорих се на разколебана, озадачена, замислих се. Те чакаха. „Да, промълвих най-после, това като че ли наистина ще трябва да стане по-скоро…“ „Не по-скоро, а сега!“ — извика Ктезип. „Сега, сега, както сме решили“ — се развикаха и останалите женихи. „Съжалявам, царице на Итака, заговори пак Евримах, но сама виждаш, че вече няма място за извъртания. Днес това го реши цялото събрание на женихите!“ „Аз не съм решавал нищо! — се провикна Антиной. — Не ги слушай, царице!“ Но никой не му обърна внимание и Евримах продължи: „Решихме да те намерим, където и да си, и да не ти позволим да мръднеш от мястото си, додето не направиш избора си!“. Цялата ми душа кипна от негодувание, не толкова пред варварското насилие, колкото от това, че те го бяха предварително решили и обмислили. Но не се издадох с нищо. Бях кротка и се държах така, като че ли съм готова на всякакви отстъпки. Мисълта ми обаче работеше трескаво. Трябваше да измисля нещо, за да се измъкна от примката колкото се може по-бързо. Но какво, какво? Несъзнателно отправих поглед към Антиной, когото в този миг чувствах почти като съюзник. Като видя това, Ктезип си го обясни посвоему и взе да ме увещава: „Царице, защо поглеждаш Антиной? Да не би да се изплаши от заканите му? Не му обръщай внимание, защото той е празнодумец и самохвалец! Мнозина са силни на приказки! Ала ти само посочи един от нас и ще видиш как останалите веднага ще се подчинят и смирят пред решението ти. То се знае, че всички ние сме хора смъртни, поданици на Аид, но никой още не е слязъл в неговото царство, ако волята на Мойрите не го отпрати там!“. Думите на Ктезип ме наведоха изведнъж на спасителната мисъл. Отново се показах колеблива и отстъпчива и заговорих с мил и разтъжен глас: „Младежи, мои женихи, рекох, не страх ме измъчва. Зная, че Антиной е достатъчно разумен, за да не изпълни заканите си. Но друго ми тежи на сърцето. Това, че трябва да се разделя с дома и сина си. А също и да лиша от всяка утеха престарелия си свекър, богоподобния някога цар Лаерт, който днес влачи жалко съществуване, отдаден на скръб и отчаяние. Додето изчаквах Одисей, и той се залъгваше с надежди. Но сега моята постъпка ще го съкруши напълно и злите Кери, които вече го дебнат, навярно няма да се забавят да му отнемат живота. Затова искам да му окажа едно последно внимание, преди да си тръгна оттук и вас моля да ми разрешите това. Нека със собствените си ръце му изтъка смъртен покров, за да не рекат после знатните ахейки и ахейци, че не съм изпълнила единственото задължение, което имам още към дома на моя съпруг. Недейте забравя пред тази ми молба колко големи са заслугите на цар Лаерт към царството на Итака и колко добрини са видели семействата ви от него. А още и това, че пред смъртта трябва да отстъпят всички човешки страсти и желания и всички човешки стремления да се смирят. Защото нерядко се случва този, който се гласи за сватба, да дочака гроб и немощната старост да преживее цъфтящата младост, която прелива от сили и живее с надежди за бъдещето!“.

Бях предвидила вярно. Призракът на смъртта изплаши женихите и им внуши уважение към моите думи. Никой не посмя да ми възрази, още по-малко да ми се присмее или обяви против. Без да им позволя да се окопитят, престорих се, че приемам мълчанието им за съгласие, и се обърнах към тях с благодарствени слова: „Винаги ще ви бъда признателна, достойни момци, за разбирането, с което се отнесохте към моето намерение“. И им се поклоних дълбоко, така, както невястата се кланя на младоженеца по време на сватбения обред. После си тръгнах спокойно, сякаш пред мене нямаше никой, който да ме спре. И може би тъкмо поради това никой от момците не ме спря.

 

 

Прибрах се в покоите си въодушевена от своята победа. Макар и да си давах добре сметка, че това, което бях постигнала, не бе всъщност никаква победа. Бях успяла само да надхитря женихите и да постигна необходимото ми безсрочно отлагане на решението. С цената на една измама и на едно колкото безсмислено, толкова и неприятно за мене задължение. Изпитвам истинска мъка, когато мисля, че близките ми могат да умрат, а погребалните приготовления отдалече ме изпълват направо с ужас. Лаерт ми беше по-мил от родния ми баща Икарий и в складовете на двореца се намираха с хиляди растега платна, някои от които бяха така майсторски изработени, че можеха да послужат не само за покров, но и за сватбена премяна, на който и да е гръцки цар. Независимо от всичко това, аз трябваше да тъка. Наредих на Евринома да постави стан в една от стаите, свързани с малката зала, а Евриклея наснова тъканта заедно с няколко опитни робини. Започнах платното, но в началото работата ми не вървеше. С друго бе зает духът ми през тези дни, та чувствах поетото от мене задължение като принуда, наложена ми от женихите. До есенното равноденствие оставаше съвсем малко и аз живеех вече с мисълта за съня, който ми предстоеше да видя. Страстно желаех да разбера дали има някаква промяна в отношенията на Одисей и Калипсо и как ще се държи той с мене след случая, на който бях свидетелка. Не се залъгвах с празни надежди, но ми се струваше, че Калипсо започва да губи вече и то тъкмо с това, с което доскоро бе печелила. Впрочем аз бях убедена, че тази дивачка, която не умееше друго, освен да руши, рано или късно щеше да разруши сама и веригите на Одисей. Ала сънят, който видях, бе такъв, че се обърках и дълго време недоумявах дали трябва да се радвам или да се отчая от видяното.

 

 

Остров Огигия ми се представи пак като вълшебно видение. Слънцето залязваше сред необозримите небесни и океански простори величествено, като истински цар на живота. Въздухът бе пълен със златен прах, сякаш слънчевите лъчи, достигнали острова, се разбиваха на хиляди най-дребни частици. Намирах се под високи дървета. Многолистни тополи трептяха над главата ми и тъмни кедри ме упойваха със замайващ мирис на смола. Между стволовете на тези дървета виждах теменужните вълни на океана как се носят плавно и нашироко и чезнат несетно върху брега. Огледах мястото пред себе си, но не видях Одисей. Тогава се обърнах назад и едва не извиках от изненада и възхищение. Под нозете ми се разкриваше малка котловинка, която напомняше кошница, пълна с цветя. Не само земята и храстите наоколо, но и стеблата на увивните растения, които висяха като стена от клоните на дърветата, бяха покрити с блестящи, едри цветове. „Това място трябва да е служило за люлка на Харитите“ — си рекох, защото не можех да си представя по-прелестен кът от него. Вниманието ми привлече една естествена беседка, образувана от преплетените стебла на цъфтящите растения и лози, отрупани със зрели гроздове. „Дали Одисей не се намира там?“ — си помислих и веднага се почувствах завладяна от очарованието, което някога неизменно съпровождаше всяка моя мисъл, свързана с Одисей. Душата ми затрептя от сладостна напрегнатост. Тръгнах към беседката, нетърпелива, без да търся пътека, направо през цветята. Но тогава чух някакво тихо и тънко изсвирване, като че ли птичка се обаждаше от храсталака. Обърнах се неволно и видях Одисей. Бе застанал само на няколко крачки от мене под един чер бор и ме гледаше. Богове! И при това как ме гледаше! Мъглата в очите му бе изчезнала и те грееха със светлината на чиста радост и несдържан от нищо копнеж. За миг усетих как цялата сила на съществото му се надига и в мощен устрем го тласка към мене. Оставаше обаче неподвижен. Аз също не мърдах. Тогава познатият ми плътен женски глас се обади от беседката. Чух само една дума: „Ела!“, и сърцето ми заби учестено. Ала Одисей не се отзова на повика. Само извърна лицето си по посока на гласа. Изразът му бе станал боязлив и някак загрижен. След малко между гроздовете и цветята се показа Калипсо. Като протегна едната си ръка с дланта нагоре към Одисей, тя повтори: „Ела!“. Това бе нещо средно между зов и заповед. Почувствах как Одисей се бори с тях. Той направи няколко крачки към Калипсо, но се спря и каза: „Ти влез. Аз ще остана още малко вън. Тука е по-прохладно…“. Говореше тихо и сговорчиво. Ала Калипсо сякаш се колебаеше дали да отстъпи. Тя наблюдаваше Одисей със странна усмивка. Струваше ми се, че винаги скритите й зеници го опипват от всички страни. Най-после се дръпна в беседката. А Одисей се обърна пак към мене. Той бе щастлив и не го криеше. А аз бях зашеметена от обрата в него и едновременно изпитвах недоверие към едно щастие, което ми предлагаше скрито своите дарове. Изведнъж смехът на Калипсо, груб и зъл, ме накара да трепна и се озърна. Тя бе излязла от беседката и пристъпваше към нас с дебнещата походка на хищник. Внезапно престана да се смее и рязко се изви към Одисей. Сега лицето й изглеждаше зловещо. Въпреки свежия цвят и младежки вид, то напомняше мъртвешки череп, с късия си, като че ли отрязан нос, с високото си оголено чело и преди всичко с винаги липсващия поглед на очите. А словата, с които се обърна към Одисей, бяха прости, но свистяха като стрели. „Ти ме излъга, Сине на Океана — каза. — Ти не търсиш прохлада, а искаш да се сговориш с тази жена! Но това не е жена, а изгнил пън, разбита лодка, изтъркана рогозка!“ Неволно се усмихнах на злите думи на Калипсо. Разбрах, че тя се бои от мене и затова търси да ме обезцени. Значи и тя бе почувствала обрата в Одисей. Моята усмивка обаче вбеси Калипсо. Тя се спусна към Одисей, който стоеше на вид безучастен, с лице, неизразяващо нищо, задърпа го, закрещя: „Няма да я гледаш! Няма да я гледаш! Ще гледаш там, където кажа аз! Обърни се!“. Одисей видимо се поколеба, но накрая отстъпи и се изви с гръб към мене. „Ето така! Ще гледаш дънера на дървото!“ — каза разярената Калипсо. „Може да гледаш и носа си или пъпа си!“ — додаде тя със злобен смях. След това се обърна към мене. „А тебе, рече, ще прогоня оттук завинаги!“ Отвори ликовата кошничка, която висеше на бедрото й, и оттам извади две змии, черни, люспести чудовища, които се отпускаха сънливо в ръцете й и от това изглеждаха още по-дълги. „Ето моя дар за тебе! — извика. — Всяка от тях може да те убие сто пъти с отровата си… Дръж!“ И тя запрати змиите към мене. Ужасена, изпищях и се събудих.

 

 

В първите мигове след пробуждането си все още се намирах под впечатлението на преживения страх. Уплахата ми бе толкова голяма, че опипах леглото и дори огледах със светилника всички ъгли на стаята. Най-после се разсъних, поуспокоих се и взех, както винаги, да премислям своя сън. Нещата изглеждаха ясни. Без да съм победила напълно Калипсо, личеше, че съм на път да я победя. Имах следователно всичките основания да бъда щастлива. Но не бях щастлива. Изпитвах само удовлетворение. А то бе толкова далече от щастието! Какво се бе случило? Кое ми пречеше да преживея моята победа, така дълго желана и очаквана, с онази пълнота и сила на чувството, които издигат човека, макар и за кратко, над самия него, над хората и живота и го свързват в хармонично единство със света!? Дали духът ми бе все още вцепенен от безсмислен страх или проникналото вече в мене съмнение ме правеше недоверчива към моите сънища? Или причината бе по-дълбока? Безсилие на душата, жестоко осакатяване, липсата на нещо съществено, без което щастието става неуловимо… Може би на предишната любов и вяра… Бях убедена, че ако можех да имам любовта, ненакърнена, щях да имам и вярата или ако имах някогашната вяра, щях да имам и любовта. А заедно с тях и щастието. Те бяха в действителност едно и също, едно божество в три лица, които ние напразно се мъчехме да отделим от същината. Така, наведнъж, аз бях загубила всичко. Разбирах, че бях заплатила познанието със способността си да бъда щастлива и че силата на духа ми не бе изчезнала, а бе променила своето качество. Тъкмо това обаче правеше загубата ми невъзвратима. Не можех да отхвърля познанието, след като го бях постигнала. Можех само да го чувствам по-скъпо, заради цената, на която го бях получила. Този път, изглежда, не ми оставаше друго, освен да се примиря и да приема удовлетворението, щом не можех да имам нищо повече. Само че и то бе непълно. Победата ми над Калипсо ми се представяше, във всички случаи, призрачна, понеже не можех да се ползвам от плодовете й. Далече бе Одисей от мене, на края на света и макар освободен от страстта си към Калипсо, той си оставаше неин роб по силата на обстоятелствата и на навика. Непрекъснато го виждах, не вперил в мене щастлив поглед, а обърнат с лице към дънера на бора с беснеещата край него Калипсо. И двамата изглеждаха толкова жалки! Тя не го обичаше, но искаше да запази властта си над него. Той също не я обичаше, но нямаше сили да отхвърли нейната власт. Нямаше сили!?… Той, прославеният герой на Троянската война, откривателят на света за гърците, който вече толкова години се бореше с непобедимите стихии и с непокорените пространства, трепереше пред една презряна дивачка и се боеше да не загуби нейните окаяни дарове. Само че той не я презираше… Питах се дали това е слабост или пък сила… Изглежда, бе слабост в силата и сила в слабостта. Тази човечност, която приемаше всичко и не отхвърляше никого! Богове, колко сложен бе животът, колко хората бяха трудно познаваеми и колко мъжът и жената — далечни в своята естествена несъответственост! Жената бе по-цялостна и оттам по-съвършена. Със своята завършеност тя бе по-близо до твореца. Мъжът бе двойствен, но със своята двустранност по-близо до творението, повече човек и чрез борбеността си по-велик в своите проявления. Толкова по-мъчно бе те да се разберат помежду си, единият със своите противоречия и движение, другият със своята цялост и недвижност. Може би и това бе една от причините Одисей да отрича любовта. Навярно си мислеше, че не може да я има чрез истината, а илюзиите той бе отхвърлял винаги. Не зная доколко беше прав, но дори в този миг на най-дълбоко прозрение, аз чувствах неговото различие като оскърбление спрямо мене и като отрицание спрямо истината и естествената природа на нещата, защото си оставах жена и моят дух, макар и просветлен, продължаваше да се стреми по нагон към цялост и завършеност и към една постоянна и несмутена хармония.

 

 

Продължавах да тъка покрова на Лаерт насила и без всякаква охота. Но в хода на дните и на работата настроението ми взе да се променя. Неприятното ми задължение започна да се превръща в увличаща ме игра. Отново игра с огъня… Но как можех да я избегна, когато всички условия за нея бяха налице!? Наистина в първите дни женихите не смееха да пристъпят прага на моята тъкачна стая. Но това не продължи дълго. Намирах се толкова близо до тях, достъпът до мене бе открит, а те не бяха от свенливите. Така момците захванаха да ме посещават, като се изреждаха по трима всеки ден. За повод им служеше моето тъкане, ала то естествено ги занимаваше много по-малко от самата мене. Те идваха да ме виждат, а също и да ми дадат възможност аз да ги виждам. Искаха да ми показват младежките си лица, красивите си облекла, здравите си мъжки тела, ума и дарбите си, а най-вече своите чувства. Отначало аз бях сдържана и ги приемах хладно. По-чувствителните бързаха да си отидат. Но имаше и такива, които се заседяваха, и аз се виждах принудена да разговарям с тях. Студенината между нас изчезваше неусетно, ние се сближавахме и аз бивах въвлечена в играта. Никога не съм била кокетка, но като че ли взех да ставам такава. Неволно търсех да направя впечатление на женихите и да им харесвам така, както и те се стараеха да ми харесват. Обличах се просто, като за работа, но младежки и с голямо изящество. Воала си слагах по азиатски, с открито чело и очи, за да мога да тъка и в присъствието на момците. Но то бе всъщност една малка женска хитрост, за да мога да покажа и подчертая най-хубавата част на лицето си. Следях движенията ми да бъдат бързи и сръчни и да се чувства майсторството в работата ми. Разговарях весело и живо, държах се непосредствено и във всичко влагах толкова много чар и женска прелест, че понякога сама се възхищавах от себе си. Усещах също как моите достойнства радват и привличат женихите, как женската ми сила ги възбужда и опиянява и сама леко се опиянявах от това. През тези дни до нас достигна от материка една мила и радостна вест. Андромаха бе родила на Неоптолем син. Коренът на Пелей пускаше нова издънка, подхранена този път от кръвта на троянската пленница. На света се бе появил един гръцки цар, наполовина троянец по потекло. Новината ме вълнуваше. Но тя вълнуваше и женихите, макар и по съвсем други причини. В майчинството на Андромаха те виждаха моето бъдещо майчинство. Към мъжките им желания се прибавяше и копнежът да дочакат в скоро време потомство от мене. Те не го криеха и с известни заобикалки непрекъснато ми напомняха за него. Агелай, който дойде край моя стан веднага след получаването на новината, най-напред поприказва за събитието, а после рече: „Пък аз не искам син! Желанието ми е да имам дъщеря!“. Изненадах се, тъй като младите мъже обикновено ламтят за синове, и го запитах защо той иска дъщеря. „Защото жената е по-красива от мъжа — ми отговори младежът, според обичая си, с присвити очи, така че виждах само златните му ресници и блещукащите между тях немирни зеници. — Искам една дъщеря, която да има твоите очи и винаги да се усмихва като тебе, царице! Усмивката е светлината на душата и най-хубавото нещо, с което боговете са украсили човешкото лице. А женската усмивка е по-сладка от меда и по-опияняваща от виното.“ Не можех да не приема с благосклонност и женска благодарност милите и умни думи на Агелай, толкова ласкателни за мене. Но изобщо всички тези намеци и напомняния, дори и когато ми бяха приятни, ме смущаваха доста. Те ми показваха, че моята игра е много по-сериозна, отколкото аз бих искала да бъде. Събуждаха в мене и угризения към Телемах. Той бе започнал да проявява напоследък такава нежна обич и привързаност към мене, каквито не бях виждала у него от детските му години. При това с много по-голяма сила отпреди, не вече като дете, а като мъж. Непокорството и амбицията да ми се налага обаче бяха изчезнали като по чудо. Той правеше вече само онова, което аз искам. Трепереше да не ме разсърди с нещо. Посвещаваше ми цялото си свободно време. Където и да идеше, бързаше да се завърне в двореца и още от вратата питаше за мене. Отново захвана да ми прави всекидневни подаръци: кошници с най-хубавите плодове и риби, дивеч, избрани жертвени животни от стадата, букети цветя, котенца и кученца, към които и двамата имахме голяма слабост. Понеже като пълновръстен разполагаше с неограничени средства, дебнеше корабите на търговците и от тях купуваше винаги най-красивото и най-скъпото за мене. По едно време дори изпрати нарочен човек на остров Крит, за да ми донесе от прочутите критски украшения и тъкани, при все че аз нямах особен вкус към тях и, от друга страна, бях затрупана с дрехи и скъпоценности. Разбирах много добре това, което ставаше със сина ми. Във възвръщането си към мене той преживяваше първото свое зряло чувство. И то бе любов, макар че в нея отсъстваха желанията. Той бе изплашен да не ме загуби и в същото време ми бе благодарен, задето още не ме е загубил, за това, че аз продължавам да устоявам на обсадата на женихите. Тревожеше го играта ми. Той не можеше да си я обясни. Виждаше в нея само загадката на жената и още повече се плашеше. Усещах как душата му дебне непрекъснато моята душа. В страха си той ми придаваше все по-голяма цена. И едновременно бе малко разочарован от мене. Ала както става обикновено при мъжете, разочарованието само задълбочаваше собствените му чувства. Несигурността превръщаше любовта му в задача, в борба. Внасяше в нашите отношения напрежението, риска, играта. Но, струва ми се, той имаше нужда от, тях. Да се пребори за мене с женихите в едно неравно съперничество… Сам срещу всички! Това го издигаше в собствените му очи, правеше го почти герой, придаваше стойност на победата му. Слава на боговете!

Женихите не бяха открили още в Телемах врага, но той гледаше на тях още от първия миг като на врагове, мои и негови. И с вродения си усет на боец се стараеше да отчете вярно техните и своите предимства. Той знаеше, че те разчитат на жената в мене, а той на майката. Те на новото и непознатото, което ми предлагаха, той на старото, дълбоко проникнало в мене битие, но и обезличено отчасти чрез навика. Те се надяваха на мамещия мираж на бъдещето, той на изживяното минало. Те на зова на живота, той на връзката между нашите две души. Кое щеше да наклони везните в мене? На кое моето същество щеше да откликне с по-голямо участие? Това Телемах не знаеше, той само се губеше в догадки и предположения и като не можеше да стигне до ясен и определен отговор, се измъчваше. Но той бе доловил вече различието между мене и женихите, несъответствието, произтичащо от нееднаквите степени на духовна зрялост, на проникване в света, и очакваше много от него. Разбираше също колко много губи всеки от младежите сред множеството. Как превърнали се в тълпа, те се обезличават като единици. Как сравнението придава относителна стойност на техните достойнства, а общата насоченост смъква и най-изтъкнатите до средното равнище на мнозинството. Затова, изглежда, се стараеше да се извисява все повече и повече над тях. Така, докато те правеха всичко възможно да ми се наложат, той ми оставяше правото на свободен избор. На техните буйни страсти той противопоставяше своето човешко разбиране. На себичността им — своята жертвоготовност. Пътят му бе верен. Впрочем той ме познаваше и знаеше как би могъл най-добре да ме спечели. Учудвах се на мъдростта му и се възхищавах на самообладанието му. А повече от всичко — на щедростта на чувствата му и тяхната искреност. Без хитруване и без каквито и да било задръжки, той ми поднасяше цялата своя обич. Понякога ми се струваше, че се мъчи да ме обезщети за двама. За себе си и за баща си. Да ми даде всичко онова, което Одисеи се бе поскъпил или просто не бе успял да ми даде. Виждах себе си в него и не можех да не се питам каква сърдечна съдба го очаква за в бъдеще. Дали тази му способност да се отдава цял на любовта нямаше да го направи понякога нещастен, ограбен като мене или вечна жертва на дълга като Лаерт? Знаех, че не мога да променя душата на сина си, за да го предпазя от мъката, а и да можех, навярно не бих го сторила. Но толкова повече го милеех и жалех и си казвах, че каквото и да става, той не бива да преживее първите си разочарования в любовта чрез мене.