Севда Костова
Пенелопеида (14)

Вече оставаше по-малко от месец до рождения ден на Телемах, когато се случи нещо съвсем непредвидено. Една сутрин се събудих много рано. Бях бодра, но останах да лежа, изчаквайки зората. Светът бе обгърнат от предутринна тишина. Неочаквано ми се стори, че чувам, или може би наистина чух ехото на далечна глъчка като от говор на много мъже. Помислих, че робите са се скарали в задния двор, и продължих да лежа. Постепенно навън просветваше. Вече започваха да се обаждат подранили птички и ранобудната Еос докосна с пурпурните си пръсти насрещната стена. Изведнъж някаква близка врата се блъсна, в ходника отекнаха бързи, тежки стъпки и следващия миг в стаята ми се втурна Евринома, задъхана, с разтревожено лице. „Пенелопе, спиш ли — запита и без да чака отговор, изрече на един дъх — дошли са хора от Дулихий. Вера Ехет нападнал острова!“ Скочих веднага. Облякох каквото сварих и изтичах долу под колонадата, където чакаха хората. Бяха неколцина мъже с изморен и разстроен вид. На единия главата беше превързана и аз забелязах, че кръвта бе избила през превръзката. Поразена най-вече от тази кръв, забравих да поздравя. Дулихийци останаха също мълчаливи, с мрачни лица и наведени към земята очи. Известно време останахме така. Сякаш всички бяхме онемели. После този с превръзката вдигна ръка към ранената си глава и промълви: „Господарке, ето виж! Защитавахме се, но бяхме изненадани и не можахме да отблъснем нападателя…“. Почувствах се виновна пред пострадалите. Защото Икарий ме беше наставил да бъдем неотклонно бдителни и да не оставяме бреговете си без надзор ни денем, ни нощем. Бях изпълнила точно наставленията му, но само що се отнася до Итака. Дори и през ум не ми мина, че Ехет може да подмине главния остров на царството и да нападне по-малко богатия Дулихий. Епирският цар се бе оказал по-хитър и прозорлив, отколкото предполагах, а аз — толкова наивна и непредвидлива, колкото той бе очаквал. И ето какви бяха последиците! „Има ли убити?“ — запитах. „Убити няма, но неколцина са ранени и много хора са отвлечени. Да не говорим за добитъка и другата имовина.“ Изведнъж един от дулихийците, вече побелял старик, се разрида. Двама от другарите му взеха да го утешават, а останалите ми обясниха, че той се тревожи до смърт за внучката си, петнадесетгодишна девойка, голяма хубавица. „Ще я продадат — стенеше старецът. — Преди още да стигнат Епир ще я продадат…“ Робството бе най-голямото нещастие след смъртта и аз разбрах, че човешките съдби ме задължават да действам бързо и решително. Но какво трябваше да направя? Да свикам събранието на мъжете или само съвета на старейшините? Откак Одисей бе заминал, не бе ставало нито едното, нито другото. Ала случаят бе твърде важен, за да решавам на своя глава. Все пак исках първо да се посъветвам с Телемах. Наредих на Евринома да се погрижи за хората от Дулихий, а на Евриклея да изпрати сина ми в покоите ми. И докато Акторида ме обличаше и причесваше, помъчих се да овладея вълнението си и да сложа в ред мислите си. Бедата бе дошла, трябваше да се спасяваме от нея. Княжеският ми и човешки дълг налагаше да помогна на дулихийци, да поправя причиненото им зло. Но кой щеше да помогне на мене? Защото сама аз не можех да направя нищо на Ехет. Досега всички владетели, чиито земи бе нападнал и ограбил, се бяха оказали безсилни да се справят с него. А те бяха мъже, способни да водят въоръжени бойци в сражение и сами да се сражават. Кой от гръцките царе можеше да се бие с Ехет вместо мене и да го срази? Икарий бе зает с междуособицата в Аргос, която заплашваше единството и спокойствието на целия Пелопонес. Менелай си оставаше изчезнал, както и Одисей. Диомед се бе изселил в Сицилия. Не познавах Неоптолем, но той бе още съвсем млад и далече както от бреговете на Итака, така и от проблемите, които вълнуваха нас. Може би единственият, на когото можех да разчитам донякъде, това бе Нестор. Но за него разправяха, че е вече много остарял и в старостта си е загубил част от разума си. Най-добре би било да създадем един местен съюз на владетелите от Йонийския край за борба с Ехет. Но за това се искаше време. А ние трябваше да бързаме с освобождаването на отвлечените хора. Тъй като продадеше ли ги веднъж Ехет на финикийските търговци, едва ли някой от тях щеше да види отново родината си, освен ако самата съдба не поискаше това.

Додето обмислях тези неща, в покоите ми дотърча Телемах. Той се втурна задъхан, с пламнали от младежки гняв очи и първите му думи към мене бяха: „Майко, къде са дулихийци?“. „Навярно в къпалнята — отговорих. — После ще ги видиш. А сега седни при мене да поговорим.“ „Какво има да говорим?! — запита Телемах отривисто. — Трябва да предприемем веднага един наказателен поход срещу Ехет. Нужно е да покажем на този разбойник, че сме господари на имота си! Иначе ще се превърнем в негова постоянна плячка.“ Изтръпнах. Участието на сина ми в бедата я правеше още по-тежка за мене, товареше ме с нова, този път непосилна тревога. Защото ако идеята за похода се възприемеше от итакийските граждани, Телемах се явяваше естествено неин изпълнител. Синът ми сред морето! Синът ми срещу бойците на коварния и жесток Ехет! Само мисълта за това бе в състояние да ме влуди. Да разубеждавам обаче Телемах в неговия благороден порив беше безсмислено. И какво щях да му кажа? Че се тревожа за него? А той веднага щеше да ми отговори, че и отвлечените имат майки, които се тревожат за тях. Младостта му го правеше самоуверен, а чувството му за право и справедливост го изпълваше с негодувание и решителност, които го издигаха в собствените му очи. Да го накарам да чувства другояче можеше само чрез някой хитроумен ход. Но аз не умеех да хитрувам. Съсредоточена в собствените си преживявания, трябва да съм придобила съвсем безучастен вид, защото Телемах избухна отново: „Защо си толкова безразлична, майко? — извика. — Или още не можеш да повярваш в нещастието на дулихийци? Чудни същества сте вие жените! Сякаш се лишени от въображение и се вълнувате само от онова, което пряко ви засяга“. „Съвсем не е така! — отвърнах. — Но аз не обичам да се пролива кръв. Ако за да поправиш едно зло, трябва да причиниш друго зло, къде е тогава смисълът?“ „Смисълът е в това, че Ехет ще си получи заслуженото и за в бъдеще няма да бъде вече така дързък!“ „Да, но на каква цена?“ Знаех, че когато мъжете поискат нещо, готови са да преминат през огън и кръв, за да го постигнат. Готови са дори сами да загинат. А аз виждах в тази безумна амбиция да се наложат само тържеството на разрушението и се ужасявах като пред някаква своего рода лудост. Изглежда, този мой ужас бе прозвучал в гласа ми помимо волята ми, защото Телемах изведнъж ме загледа съсредоточено. И аз го гледах с моите изплашени очи и видях как постепенно гневът в погледа му взе да се стапя и да отстъпва място на някакъв особен израз, някаква смесица от нежност, милост и лукавство. Той дойде близко до мене, прегърна ме и ми заговори с гальовен и обичлив глас, така както ми говореше в детинството си: „Майчице, миличка, златна, ти се тревожиш за мене, нали? Признай, че се тревожиш за мене!“. „Мисля за всички, отвърнах, но естествено най-много се тревожа за тебе…“ „Разбира се — промълви Телемах усмихнат, но личеше, че е трогнат. — Аз си знаех! Но сама кажи, какво можем да направим! Аз не съм девойче и не мога да живея винаги заварден от опасности. Цял живот ще имам задълженията на мъж и управник, от които не бих могъл, а и не би трябвало да се откланям!“ Отдавна бях разбрала това. И тъкмо то бе страшното за мене. Тази неотменимост на нещата! Изведнъж се почувствах малка и безпомощна пред изискванията на живота. И в своята слабост пошепнах умолително: „Но ти ми обеща да не излизаш никога на море!“. „Тогава бях дете!“ — отвърна Телемах. „За мене ти и сега си дете…“ „И навярно винаги ще си остана дете… — рече синът ми с въздишка. — Баща ми е преплавал Егея и е водил една велика война, а ти искаш аз да стоя винаги тука, на този остров, и да се занимавам със земеделски и занаятчийски труд!“ „Защото съм майка — отвърнах. — И защото морето и войната ми отнеха баща ти.“ Телемах изглеждаше огорчен, но и разколебан. Той помисли малко, а после рече сговорно: „Добре, кажи какво предлагаш ти!“. „Да свикаме съвета на старейшините!“ „Защо? За да слушаме безкрайни брътвежи ли? Старците са безспорно хора мъдри, но им липсва пламък и са по-нерешителни от жени.“ „Все пак аз настоявам да ги свикаме.“ „Е, щом настояваш, не ми остава друго, освен да се съглася с тебе. Но смятам, че само ще си губим времето, а ние нямаме време за губене.“

Не стана обаче нужда да свикваме старейте на Итака. Тъкмо се канехме да изпратим дворцовите глашатаи по домовете им, когато в двореца пристигна Ноемон. Беше, както винаги, невъзмутим, но личеше, че е бързал. „Идвам да ви помогна в трудния час“ — каза, без да се помайва с други приказки. Не изпитвах никакво доверие към младежа и най-малко от него очаквах помощ срещу Ехет. Телемах, охладнял изведнъж пред неговата самоувереност, го прие също недоверчиво и само го запита: „По какъв начин смяташ да ни помогнеш, Ноемон?“. Без да се смути от нашия прием, младежът отговори просто: „Ще отида при Ехет и ще започна с него преговори“. „Ние не сме воюващи страни, за да водим преговори с този разбойник — отсече Телемах. — Това само ще предаде законност на грабежа му и ще го направи още по-дързък.“ „Не сме воюващи страни, но можем да се превърнем всеки миг в такива — отвърна спокойно Ноемон. — Ехет не е пират, а цар на Епир.“ Думите му накараха Телемах да се позамисли. Той ги намери, изглежда, умни, защото каза с присъщата си доблест и правдивост: „Длъжен съм да призная, достойни Фрониде, че ти си прав!“. Ноемон не се показа ни най-малко поласкан от признанието на Телемах и отново заговори делово: „Нека сега си върнем отвлечените хора, а после можем да нападнем Ехет и го сразим. Но тогава вече ще имаме време да подготвим един наистина съкрушителен удар“. Видях, че Телемах обмисля предложението на Ноемон, готов да го приеме. И казах, с цел да повлияя на решението му: „Смятам, че сме длъжни да направим този опит, за да не се обвиняваме подир сами в прибързаност и недомислие“. Телемах ме погледна, разбра и едва-едва се усмихна. Изви глава към Ноемон и съвсем сериозно му кимна. В този миг чувствах младежа като спасител. И странно, но като че ли започвах и да му вярвам. Той трябваше да замине на собствен кораб. От нас искаше само няколко подаръка за Ехет. Да се съветваме как да се държи там и какво да говори, смяташе за излишно. Дори вредно. „Хората предполагат, а боговете разполагат — каза. — Тук ние ще решим едно, а там може да излезе съвсем друго. Затова по-добре ще бъде умът ми да е свободен и необвързан от предварителни решения.“ Не възразих нищо, защото доколкото го познавах, това бе напълно в съгласие с нрава му.

 

 

Ноемон се забави цяла седмица в Епир. През това време Итака бе неспокойна като пчелен кошер пред роене. Гражданите укрепваха домовете си, града, бреговете. И всеки ден се събираха на градската стъгда, за да обсъждат положението. Забавянето на Ноемон ги безпокоеше с всеки изминат ден все повече. Мнозина смятаха, че задачата, с която младежът се бе нагърбил, не е по силите му. Някои по-сприхави старци дори се опитаха да ни посъдят с Телемах, задето сме го изпратили на своя глава, без да се съветваме с никого. Най-черногледите очакваха Ехет всеки ден в Итака. Между тях беше и Ментор. Той продължаваше да смята Ноемон за предател, но не споделяше опасенията си с никого, освен с мене. Враждебно бяха настроени към нашия пратеник и момците, които ме ухажваха. Но те говореха открито срещу него, подтиквани от своето ревниво съперничество. Антиной произнасяше непрекъснато речи пред гражданите, разпалваше се, както винаги, от собствените си чувства, в увлечението си увличаше и другите. „Всеки ще ни сметне за страхливци — викаше той. — Да водим преговори с един разбойник! Да просим милост от един варварин! Това е позор!“ „Вярно, позор е!“ — му отговаряха от стъгдата. Евримах се задоволяваше с иронични забележки, но те бяха толкова язвителни и присмехулни, че пареха като огън и действаха дори по-възбуждащо от речите на Антиной. Антимедонт разправяше на всеки, който искаше да го слуша, една от своите странни приказки, за това, как овцете отишли при вълка със златна маша да го молят за пощада. Даже добродушният Евридамант, мъдрец и съзерцател, сега бе необичайно настръхнал и веднъж каза на един старец, който проповядваше благоразумие пред по-силния Ехет: „И лъвът е по-силен от пастира, но добрият пастир никога няма да го остави да отвлече безнаказано телето му!“. Никой не отправяше слова на упрек нито към мене, нито към Телемах. Но аз чувствах как речите и държането на момците създават настроения срещу царската власт. И бях обезпокоена от това толкова, колкото и от заплахата на Ехет.

Най-после Ноемон се завърна. Отначало имаше малка тревога, додето се разбере какви са корабите, появили се на хоризонта. Но подире настъпи такава радост и ликуване, каквито не бях виждала в Итака от онази паметна нощ, когато на Сама лумна сигналният огън в знак, че войната е свършила. Всичко живо се стече на брега. Който се беше съмнявал, сега показваше дори по-голямо усилие. Най-ожесточените противници на Ноемон изчезнаха, скрили поражението и завистта си от очите на другите. Тълпата бе изпълнена с такъв възторг пред младежа, успял в своята трудна задача, че струва ми се, ако той би пожелал да стане цар в този ден, не би срещнал никакви трудности. Телемах, който не ме беше упрекнал за нищо през изминалите седем дни на напрежение и съмнения, сега ми каза: „Разбираш ли защо трябва да изпълнявам сам всичките си задължения на управник?“. Но той прие Ноемон като брат. Прегърна го и го целуна пред целия народ и постави на ръката му собствения си княжески пръстен, златна халка с голям египетски изумруд. Ноемон прие честта с достойнство и остана според обичая си сдържан. Той имаше устойчив разум, който нищо не можеше да замъгли. На последвалото в двореца пиршество, където присъстваше непоканен целият народ, така че хората стояха притиснати по залите като зрънцата в наровата кора, Ноемон разправи какво бе вършил в Епир скромно, без хвалба и украса и с това спечели още по-голямо уважение. Докато слушаха разказа му, гражданите непрекъснато му подвикваха: „Ти спечели голяма слава, достойни Фрониде!“. Или: „Дано бог Хермес те напътства винаги, за да се слави името ти и това на баща ти!“. И други от този род. Той бе успял да освободи дулихийци без всякакъв друг откуп, освен ограбените заедно с тях добитък и вещи. И с това бе доказал ловкостта на своя ум, убедителността на речта си и упоритостта на волята си. Бе доказал също надмощието на ахейския дух над грубата сила на варварите.

Тревогата ни отмина така бързо, както бе дошла. Остана ни само споменът от преживяните вълнения и поуката, която ни задължаваше да бъдем за в бъдеще по предпазливи. Прекъснатите внезапно приготовления за рождения ден на Телемах бяха подновени с удвоено усърдие. До празника оставаше съвсем малко. През тези дни от материка до нас дойде една добра вест. Орест, който бягайки от своето дело, бе стигнал чак в Атина, беше намерил в този град на разума верен съд за себе си. Той бе съден от съвета на атинските старейшини и гласовете за оправдаване и осъждане се бяха оказали равни по брой. Затова гражданите на Атина бяха решили да оставят младежа на собствената му съвест и съдба. А жестоките Еринии, преобразени от човечния дух на този най-мъдър от всички градове, се бяха превърнали в Евмениди, богини на прошката и милосърдието. Приех тази вест с облекчение и удовлетворение. Разбирах, че моите истини са истини и за най-добрата част на гръцкия народ, че гръцкият дух върви напред и се усъвършенства, следвайки пътя на човешкото начало. И едновременно се радвах, че пред празника на Телемах злото около нас се превръщаше в добро. Приемах това като едно благоприятно предзнаменование и се чувствах по-спокойна отпреди. Очакваха ме обаче нови безпокойства.

Вече бяхме започнали да украсяваме покоите и залите на двореца по случай нашето празненство. Лично аз надзиравах хората, натоварени с тази работа, защото не мога да търпя украса, лишена от безупречност и добър вкус. Обикновено се задоволявах да давам нареждания, но случваше се и сама да свърша нещо, ако слугите не показваха нужната досетливост или сръчност. Един ден, когато бях по-заета от всякога, ми съобщиха, че синът на Фроний чака долу под колонадата с молба да го приема. Не можех да върна Ноемон от вратите на двореца, но нямах и възможност да го посрещна като истински гост. Тъкмо гласяхме стаите на Телемах и аз се бях качила в една ниша, за да украся върха й с букет от лаврови и кипарисови клони, изящно превързани с пурпурна лента. Затова наредих да доведат младежа при мене. Той дойде веднага, извини се, че ме отвлича от задълженията ми на домакиня, и ме помоли за един разговор насаме. Отпратих слугите и поисках да сляза от нишата. Но някой бе взел столчето под нея, та трябваше да помоля Ноемон за помощ. Протегнах му ръцете си, като исках да скоча. Ала младежът не обърна внимание на протегнатите ми ръце, бързо и ловко ме улови през кръста, свали ме така леко, сякаш бях букет цветя, а следващия миг ме прегърна и целуна. Останах до такава степен изненадана от постъпката му, че не успях дори да го отблъсна. Не изпитах обаче удоволствие от целувката му и не й отговорих. Бързо се отдръпнах, смутих се, обхвана ме гняв и бузите ми пламнаха. Ноемон разбра, че е сбъркал, но запази пълно самообладание и каза така, сякаш се отнасяше за нещо най-обикновено: „Може би избързах… Но аз идвам в дома ти като жених, царице, затова си позволих подобна волност“. Забравих и смущението, и гнева си и едва не зинах от смайване. „Какво? Какво каза?“ — можах да запитам само. Ноемон се усмихна леко и отвърна спокойно: „Дошъл съм да ти предложа, царице, моето съпружество, както прилича на мъж достоен, с добри и честни намерения“. Съвсем се слисах. С ума си ли беше този човек? Стана ми неловко за младежа, та му отговорих снизходително, така както се говори на хора, които грешат, без да разбират това. „Но аз имам съпруг, Ноемон“ — казах. Момъкът не се показа убеден в думите ми. „Да — рече просто. — Но този съпруг, царице, отдавна е само едно голо слово. Той отсъства вече шестнадесет години от Итака и едва ли някога ще се завърне в нея.“ Почувствах леко раздразнение. „Додето двама души не ми потвърдят чрез клетва, че са го видели мъртъв, за мене той ще бъде жив, а живия съпруг аз съм длъжна да чакам.“ Ноемон отново се усмихна. Ако тази усмивка беше дръзка или иронична, ако изразяваше превъзходство или подигравка, навярно щеше да ме раздразни още повече. Но усмивката на Ноемон, както винаги, не изразяваше нищо. Чувствах се обезоръжена пред нея като пред празно пространство. И пак усетих някаква неловкост. Този път обаче заради себе си. Сякаш не бях на мястото си или бях говорила не на място. А младежът продължи все така спокойно и просто: „Изслушай ме внимателно, царице, ще бъда кратък! Двама подкупени свидетели могат да ти кажат винаги това, което искаш. Но по-добре е ти да прецениш сама. От свършването на войната минаха вече седем години. И през седем морета да беше цар Одисей, той трябваше да си дойде за това време. Щом го няма, това означава, че или не иска, или не може да дойде. Но и в единия, и в другия случай той е мъртъв за тебе. И сто пъти да е жив, можеш спокойно да го смяташ за умрял“. „Никой не знае пътищата на съдбата, Ноемон — отговорих. — Затова, додето в мене има някаква пък макар и най-малка надежда, аз ще чакам Одисей.“ „Какъв смисъл има? — запита момъкът, загледан в мене. — Ти имаш нужда от съпруг и Телемах — от помощник в управлението. Сама видя колко полезна може да бъде за него моята помощ. Животът тече и преминава и кое ще те обезщети един ден за напразните надежди? Не знаеш ли, че уловеното врабче струва повече от сокола, който лети на воля в небето?“ „Всичко, което каза, е истина, Ноемон — рекох. — И въпреки това, аз държа и ще държа на своето!“ Увереността ми се беше върнала. Бях разбрала, че всеки от нас приема истината по различен начин и че покритие между тези начини не може да има. За мене разговорът бе вече приключен. Но не и за Ноемон. Той бе решил, изглежда, че последната дума трябва да бъде на всяка цена негова. Затова вече сбогувал се и изправен до вратата, готов да тръгне, рече: „Каквото и да приказваш, царице, аз все пак ще ти изпратя годежници с дарове!“. Втрещих се. А след това така се изплаших, че казах първото, което ми дойде на ума: „Ти луд ли си? Да не би Кронион да ти е отнел разума, че се готвиш да вършиш глупости?“. „Защо глупости? — запита на свой ред младежът. — Щом Телемах стане пълнолетен, ти се освобождаваш от задълженията си към него и можеш да си създадеш друго семейство.“ „Нали ти казах, че не желая това?“ „Човешките желания се менят, царице! Ти не можеш да упорстваш вечно в едно неизгодно за тебе решение. Пък и итакийските мъже няма да го позволят. Иначе ще се покрият със срам завинаги.“ Този път не можах да отговоря нищо на Ноемон. Бях направо поразена. Словата на младежа ме накараха да вникна за пръв път в целия ужас на положението си. Моята женска самота бе едно предизвикателство за мъжете. Те гледаха на нея почти като на оскърбление. То не бе дори лична обида. Тук бе оскърбен животът. Естественият, здрав и смислен ред на нещата бе нарушен и те се бунтуваха срещу това, не толкова с разума си, колкото със своето мъжко чувство, най-силното чувство у мъжа, най-първичното и най-опасното, което можеше да го заслепи напълно и да го накара да извърши неща, противни на всеки човешки закон и на всеки разум.

Следващите дни прекарах в голямо притеснение. Нито постоянната ми заетост, нито приятната треска на приготовленията можеха да ме отвлекат от моята скрита тревога. Очаквах всеки миг пратениците на Ноемон да пристигнат в двореца, знаех как това ще подейства на Телемах, как ще развали празника му и треперех да не би в старанието си да изпревари другите младежът да избърза със своето сватосване. Дори и да върнех хората, без да ги приема, новината за случилото се щеше да се разпространи бързо както в двореца, така и в града. Едва ли би могло да има нещо, което да ме постави в по-неловко положение не само пред Телемах, но и пред който и да е друг човек в Итака. А при това близкото бъдеще ме заплашваше с една по-сложна и сериозна опасност. Скоро всички свободни мъже на Итака щяха да започнат да гледат на мене като на своя законна плячка. Как щях да се справя с това положение? Какво щеше да стане тогава, когато тяхната настървеност на преследвачи се сблъскаше с моето упорство да отстоявам самотата си? Или аз нямаше да мога да издържа и в края на краищата щях да се огъна и предам? Може би наистина не бих издържала. Ако да отстоявам самотата си за мене не означаваше вече да защитавам свободата си. Ако в мене се беше появил онзи страшен нагон на независимостта, който не ми позволяваше да се подчиня дори на Телемах. Затова бях убедена, че на всяко действие отвън духът ми ще отговори с равно противодействие, че всеки, който би дръзнал да ми наложи своите желания, макар и чрез най-дребното насилие на волята, ума или сърцето, би се сблъскал с непреодолимата преграда на моето вътрешно съпротивление, на правото ми да решавам сама за себе си. Усещах, че моето човешко чувство е не по-малко силно от мъжкото чувство, което се надигаше около мене като стоглава хидра, и разбрах, че тревогата ми е напълно оправдана. Но какво можех да направя?

Красив е Телемах. Като млад бог е той в деня на своето пълнолетие. Видях го да застава на прага на моите покои, стъкмен в празнично одеяние, и макар че чувствата ми са загубили отдавна своята някогашна възторженост, неговият вид пълни очите ми с неволни сълзи. Душата му е като пролетен цвят, неопетнена още от злото на света, и тялото му не показва недостатък. А главата му е майсторско произведение на неговия творец Кронион. Трогва ме тази чистота и това съвършенство, може би защото зная, че са създадени за изхабяване. Радвам се на сина си и го жаля в същото време, тъй както напоследък се радвам и жаля всичко живо. Но колко по-сложно е чувството ми към Телемах, в когото аз виждам не само живото същество, но и самата себе си, собствения си живот, неговото отражение и превъплъщение, неговия блян и осъществяване! Изведнъж ми става смешно за итакийските мъже, които в своето плиткоумие смятат, че единственото, което ме свързва с Телемах, е майчинското задължение. Спомням си и за Одисей. Той би се гордял навярно с този син. Но той не го познава. Не познава и моето сложно чувство. Той сам ограби духа си от богатството, което изживяното бащинство би могло да му даде. Всичко това преминава през ума ми за миг, додето гледам Телемах да ми се усмихва в рамката на медната врата. Нофрет и Акторида също го гледат и аз виждам в очите им да свети онази несъзнателна, чистосърдечна възхита, която само божественото майсторство, вложено в неръкотворните неща, може да предизвика у човека. И ми става чудно, че този прекрасен младеж е мой син. Че той е същото онова парче месо, откъснало се преди осемнадесет години от моето тяло и изхвърлено на брега на живота, безпомощно и жалко. Той нямаше тогава дори име. Като че ли нямаше и място сред разкошния, блестящ свят, който тържествуващият Хелиос заливаше щедро със своето злато. И все пак светът го бе приел като благодатна люлка, бе му дал всичко. Бе го довел, ден след ден, до превръщението, бе направил от него човек, годен да премери своите сили с всички стихии. Богове, колко прекрасен е въпреки всичко животът! И какво дивно зрелище представлява за човешкия дух неговият неспирен кръговрат, неговите безбройни превръщения и онази велика тайна, която самите ние носим в себе си и до която умът ни всекидневно се докосва, без да може някога да стигне до нейната същина!

 

 

Лаерт слезе за този ден в града. А на хекатомбата се събра народ неброен, макар че поканени имаше малко. Дойдоха и знатни, и прости от град Итака и близките селища. Имаше дори козари, слезли от планината. И всички те викаха „Зито!“ за бившия цар и за бъдещия цар, а също и за мене, която представлявах звено между двамата и управлявах Итака от тяхно име, за да може старият да си отдъхне, а младият да събере сили и разум, необходими за един властник. В този миг усещах трима ни като едно същество и сърцето ми ликуваше пред възгласите на народа. Те ми показваха, че семейството на Аркезиевци, към което и аз се чувствах неразривно принадлежаща, бе изпълнило добре своя управнически дълг през годините и бе спечелило с това добрите чувства на своите поданици. И макар и да знаех колко е изменчива човешката природа и колко малко управникът може да разчита на чувствата на народа си, аз се радвах. Лаерт принесе в жертва на Зевс и останалите велики олимпийски божества бял бик, който в своята красота и непохабена сила сам приличаше на божество. А ние с Телемах сто овни, подбрани от всички царски стада. Жертвоприношението се извършваше без блясък, но с нужната тържественост и достолепие. Жертвениците горяха и димът се издигаше на прави стълбове към вечното златно небе като настойчив повик за благословия, като молба за благоразположение и милосърдие. Около светилището народът шумеше и се суетеше в очакване и подготовка на гощавката. Оттам подвикваха непрекъснато към нас приветствия, хвалебствени възгласи и най-различни пожелания. А близо до нас се бяха наредили в полукръг знатните люде на Итака в богати, многоцветни облекла, като венец от пъстри, летни цветя. Те стояха неподвижно и мълчаливо, но в приветливите им лица и плътни редици аз чувствах опората. И отново ми ставаше чудно при мисълта, как от единството ми с Одисей се бе родило единството ми с този многообразен живот, със семейството на Аркезиевци и с целия знатен и незнатен итакийски народ. А заплахата на мъжете ми изглеждаше някак недействителна или поне лишена от значение.

Вечерта обаче настроението ми се промени. Винаги съм се питала защо човек чувства толкова различно през деня и през нощта. И защо дори разумът на човека мери нещата с различна мярка според това, дали навън е светло или мрак покрива земята. Нофрет казва, че богинята на нощта, като преобразява света, променя и човешката душа. Може би тя е права.

Бяхме си починали добре след хекатомбата. И сега бързахме да се облечем за пиршеството в двореца. Навън бе все още горещо, защото дългият ден на слънчевото тържество не бе завършил. Но плътни сенки се проточваха вече по улиците и стъгдите и от време на време откъм морето долиташе прохладното дихание на нощния Зефир. Доскоро пълен с глъч и суетня, в този час дворецът глъхнеше с тържествената тишина на очакването. Приготовленията бяха привършени, оставаше да пристигнат гостите. Телемах дойде да ми се представи в нова премяна, по-хубав от всякога, цял в бяло и злато, с великолепна огърлица-нагръдник, един от моите многобройни подаръци. Макар че й се бях любувала дълго преди да му я поднеса, и сега я погледнах, за да се насладя още веднъж на красотата й. Художникът златар й бе придал изящна форма и бе изобразил върху й чудна картина. Млади козли и овни играеха като живи сред високи цветя, иззад които дебнеха лъвове с настръхнали гриви. Аз също бях облечена в бяло и злато. В бяла като лед полупрозрачна дреха и с едно-единствено златно украшение на главата — разкошната диадема като гирлянда от звезди, която някога Одисей ми бе подарил за раждането на Телемах. Бях си наумила отпреди да я сложа на този ден. Така исках да се свържа по-осезаемо с отсъстващия, да го почувствам по-близо до себе си и до сина си. Наистина още щом отворих ковчежето и очите и пръстите ми се докоснаха до диадемата, миналото оживя пред мене.

И аз видях отново онзи далечен, хубав летен ден, когато завърнала се от обреда на очистването, измъчена и щастлива от своето майчинство, получих скъпоценния подарък на Одисей заедно с неговата гореща, нетърпелива прегръдка. Паметта ми бе съхранила спомена до най-малките подробности и той стоеше пред мене съвършено ясен. Но защо не ме вълнуваше? Нещо се бе случило. Очарованието си бе отишло. Нямаше я красотата, от която бяха проникнати доскоро дори страданията ми за Одисей. Може би защото я нямаше и предишната любов. На нейно място в душата ми стоеше дългът, съпружеският и човешки дълг, упорит, вече закостенял и почти така сляп, както беше и любовта. Или пък това беше пак любовта, но преместила се от сърцето в ума? Не можех да разбера. Но вече не се смеех на този мой дълг. Напротив, смятах се наистина длъжница на Одисей заради сина си, заради дома си, за царството и народа на Итака. Длъжница за всичко, което бях получила от живота чрез него. А най-вече за познанието на света и човека. Тази страшна сила, силата на просветлението, която служеше на другите, но те откъсваше от тях. Която искаше от тебе да осмислиш съществуването си с някаква цел и те лишаваше веднъж завинаги от сладкото безсмислие, в което живеят птиците на небето и тревите на полето. Която най-после изправяше ума ти пред необходимостта с цялата нейна жестока неизбежност. Богове! Дали пък това не бе освобождението, единственото освобождение, дадено на човека? Може би. Защо иначе човек щеше да поставя познанието над всички ценности? И да е готов на всички жертви, за да го постигне? Защо щеше да превръща собствения си живот в път към своята цел, в средство за нейното осъществяване? Стигнала дотук обаче, аз чувствах по-силно от всякога своето дълбоко, вътрешно сходство с Одисей, разбирах, че в нас живее един и същи дух, че ние сме от една и съща човешка порода и че дългът ми към него е само една по-висша, умствена форма на любовта ми. В същото време разумът ми натрапваше своя предателски въпрос: Жив ли е Одисей или мъртъв? Ако аз можех да вярвам, както преди, че той е жив, истината не би имала особено значение за мене. Но моята вяра бе загубила предишната си сила. А истината беше и си оставаше недостъпна. Отново се почувствах завъртяна в омагьосан кръг. Да се откъсна от Одисей не можех. Твърде далече бях отишла, за да се върна назад. Да приема заедно с него смъртта също не можех. Твърде много принадлежах на живота и твърде много ценях познанието си за него, за да пожертвам всичко това за един-единствен човек, пък бил той и Одисей. Духът ми изнемогваше пред тази неразрешима задача. Усещах я като клопка на съдбата, от която напразно бих се мъчила да се измъкна. В същото време в душата ми се промъкваше някаква смътна тъга за началната човешка свобода, когато човек живее в щастливо неведение и не усеща границите, поставени му от естеството, а смята, че е независим и всичко върши по своя воля и желание.

Потисната от тези неочаквани мисли, побързах да сляза долу, когато под колонадата се чу глъчката на първите идващи гости. Бяха няколко младежи от Итака, придружени от слуги, които носеха даровете им. Начело на дружината вървеше Еврином. Зарадвах се, че той пръв от гостите ще прекрачи прага на двореца и пръв ще поздрави Телемах за празника му. Младежът бе пълен с благоразположение към хората, а знайно е, че полезът на такива люде е винаги добър. Еврином се обърна към сина ми с приветливи и прости слова, според както му беше обичай, и му поднесе като дар хубав кинжал, изработен на остров Крит, и голяма кошница ябълки ранозрейки, толкова необикновено едри и красиви, че предизвикаха удивлението на всички присъстващи. После той се оттегли, за да отстъпи място на другите, и тогава се обърна и към мене. „А ти, царице, рече, сияеш като звезда в пролетно небе!“ И ме загледа с топлите си ласкави очи, в които, както винаги, припламваше невинната дързост на галеника. Бе така увлечен от собственото си възхищение, че ръцете му неволно се повдигнаха, да ме докоснат, както става с децата, когато пред тях стои някой примамлив предмет. Изплаших се да не би наистина да го стори. Но едновременно нещо от неговото увлечение и дързост се предаде и на мене и през душата ми премина сладостна тръпка. От този миг изпаднах в странна двойственост. От една страна, усещах сковаващата власт на дълга, застанал в ума ми като страж на думите и действията ми. От друга, чувствата ми започваха да се опияняват, възбуждаха се все повече и повече от радостното настроение и празничното суетене наоколо, от майчинска гордост, от женско тщеславие и преди всичко от присъствието на толкова много млади мъже в двореца, от техните погледи и думи, а най-вече от онази свежа, здрава сила, силата на живота, която струеше на вълни, на вълни от тях към мене. Това, че скоро се отделих със старците и по-възрастните гости в малката зала, съвсем не ми подейства отрезвяващо. Стана тъкмо обратното. Вниманието ми се раздвои мъчително, та ме накара да почувствам още по-добре моята двойственост. Слушах речите на старците, бавни и отмерени, ласкателствата им, които отдавна знаех наизуст, историите, които бях слушала вече много пъти, разговарях с Ментор, както винаги, за нивята и лозята, за градините и стадата, за тазгодишния маслинов добив и ме обхващаше все по-голяма досада, която с мъка прикривах. Не скука, защото аз никога не скучая, а именно досада. Че не съм оттатък, където кипеше младата кръв и животът, а тука, където всичко бе вяло и лишено от пламък, и толкова отдавна познато. Неволно се ослушвах в желанието си да доловя какво става в голямата зала. Там речта течеше като пролетни води, бърза и буйна, избухваше звънлив смях, а след това; в настъпилата внезапно тишина, отекваше звучният глас на Пизандър, който пееше една от своите изящни и насмешливи песни за Пандора и Епиметей. Непознат момък продължи с някаква любовна песен, пълна със стаена страст, и хор от силни и сочни мъжки гласове поддържаше припева.

Пристигна нова група гости, посрещната с високи възгласи. Сводовете на залата и дори ходниците прокънтяха от вдигнала се глъчка. Но силният шум скоро стихна и отново речта се лееше и смехът звънеше, а между тях се промъкваха звуците на лира, която повтаряше до изнемога все една и съща томителна мелодия. Дали това не бе лирата на Антином? Знаех, че младежът е тука, но още не бях успяла да го видя. Някой, изглежда, каза някаква особено сполучлива шега, защото пак се вдигна врява и смях, които на няколко пъти ту стихваха, ту отново избухваха. И аз чух старият Египтий да говори на съседа си: „Чудя се бил ли съм и аз такъв, или не? И къде отива тази сила на младостта, кой я взема и защо?“. Фемий, който се намираше при нас, запя хубава песен, както винаги за похода на аргонавтите. С това той ласкаеше господарите на дома, тъй като свекър ми, цар Лаерт, навремето, още като съвсем млад юноша, бе участвал в този славен поход. Но песента не можа да услади духа ми и аз изпитвах все по-голяма досада от моите гости и все по-голямо нетърпение да ги изпратя. Най-после Алитерсес стана. След него се надигнаха и другите. Бе някъде към полунощ. Последен си отиде Ментор. Изпратих го под колонадата. „Иди да спиш, Пенелопе — рече приятелят на Одисей. — Изглеждаш изморена.“ Говореше нехайно, но мене ми се стори, че долавям в думите му известна преднамереност. Не му отговорих нищо. Но щом той си тръгна, веднага се изкачих в покоите си. Не, разбира се, че да си легна. Исках да се видя как изглеждам. Акторида я нямаше, но на масата гореше запален светилник. Погледнах се в огледалото. Дрехата ми беше в пълен ред. Всяка дипла се намираше на своето място. Косата също. Диадемата ми беше здраво закрепена и воалът ми падаше на красиви гънки. Повдигнах го, за да видя лицето си под него. Бях малко бледа, но очите ми блестяха. Весело очакване се таеше в мене и то ми внушаваше някаква безгрижна палавост. Слязох долу с бързи стъпки, запътена към голямата зала. Но пред вратата й имаше цяла тълпа от слуги и роби, така че виночерпци и глашатаи с мъка се пробиваха път през нея. Беше под достойнството ми да се бутам и аз в тази навалица. От другата страна залата имаше още една врата, но Евринома бе споменала, че смята да я заключи, додето трае пиршеството. За кратко останах в нерешителност. После, неочаквано за самата мене, насочих крачките си към градината. Навън бе чудна нощ. Небето бе натегнало от звезди, а земята от благоухания. Лятна нощ, в която светът не спи, но дреме, вцепенен от сладострастни блянове. С предпазливи стъпки пристъпвах по тъмните пътеки, тръпнеща от приятен страх и трескава припряност. Не бях се отказала да вляза в голямата зала. Но отлагах мига. Някакво колебание се бе появило в мене. Нещо ме задържаше. Дългът ли бе това или смътното усещане за наближаваща опасност? Като че ли най-добре щеше да бъде наистина да се прибера в покоите си. Но се чувствах така възбудена, че не можех дори да помисля за сън. Сетивата ми бяха изострени до крайност. Долавях около себе си безброй звуци и шумове. Усещах как листата и тревите се обливат с роса. В тъмнината припламваха светулки, които ми приличаха на паднали звезди. Закъснял славей се обади на близкия тамянов храст и неговите трели отекнаха в ушите ми като хилядогласно ехо. Изведнъж арфата на Нофрет звънна върху една от близките тераси на двореца и до мене достигна непозната песен, която чувах за пръв път.

Прегърни живота, забрави скръбта,

на всяка наслада изпий радостта!

Прави само туй, що сърце ти желай,

защото печален е нашият край!

Ни плач, ни вопли на скръбни сърца

душата излитнала ще върнат в гръдта!

Затова се радвай и бъди щастлив,

веднъж на земята ще бъдеш ти жив!

Песента секна така неочаквано, както беше започнала. Но думите й оставиха трептяща следа в съзнанието ми. Тяхната проста житейска мъдрост се превърна веднага в съюзник на желанието ми. Животът беше кратък и несигурен. Една постоянна борба със смъртта. И най-доброто оръжие в тази борба бе радостта. Към нея трябваше да се стремим всички. Нима не можех да оставя моите сложни и противоречиви истини, с които напразно се мъчеше духът ми, за малко и да се отдам на едно естествено и невинно удоволствие? То щеше да бъде за мене отмора и разведряване. Това връщане назад към непосредствените изживявания, към дивата гора на човешката душа. Ала беше ли действително моето желание невинно? Не заблуждавах ли себе си? Не лицемерех ли сама със себе си? Изглежда, тъкмо това правех. Моят стремеж към младежите бе стремеж на жена. В голямата зала аз търсех да намеря не просто младостта, а моята младост, не просто радостта, а пропуснатите радости на моето женско битие. Да видя желанието в очите на момците, които ме ухажваха, страстта на едни, предаността на други, обожанието на трети, ето кое ме привличаше най-много. Да изпитам силите си, да разбера докъде мога да владея мъжете и себе си! Да се насладя на тяхното безумие, без да му се подчиня, да се покажа съблазняваща, но не и съблазнена! Това бе игра с опасността… Но тъкмо тя създаваше трескавото напрежение на душата ми, което поглъщаше постепенно цялото ми същество, завличаше го неусетно в своя опияняващ водовъртеж. Да си поиграя с огъня, додето бе безвреден… Утре страстите можеха да се развихрят. Но тази нощ, в собствения ми дом, на празника на сина ми, сред толкова други младежи, те щяха да бъдат по принуда сдържани, тези дванадесет итакийски мъже, които ме преследваха със своите чувства и намерения. Поотделно всеки от тях представляваше заплаха за мене. Но заедно те бяха безопасни. Примамката бе много силна, за да мога да й устоя.

Прекосих незабелязана преддверието и се озовах в тъмния ходник, който водеше към заключената врата. Тук, в мрака и тясното помещение, звуковете от залата бяха много по-силни и ясни. Различавах отделните гласове на гостите, долавях отломки от разговорите им. Близостта на младежите ме възбуждаше все повече, увеличаваше нетърпението ми да ги изненадам. И аз бързах, колкото ми позволяваше тъмнината, да стигна час по-скоро до вратата. Тя беше наистина заключена, но ключът се намираше в ключалката. Обърнах го и натиснах дръжката. В същия миг в залата се вдигна глъчка. Изглежда, някои младежи се готвеха да танцуват и останалите ги приветстваха с одобрителни и насърчителни викове. Трябваше да изчакам да свърши танцът. Иначе появата ми не би направила желаното впечатление. Помислих, че мога да използвам времето и да огледам залата и гостите през пролуката на открехнатата врата. Ала тогава не зная какво стана. Може би сама и неволно бях бутнала дверите, защото те се разтвориха изведнъж и ивица светлина проряза тъмния ходник. Дали тази светлина ме помами или волята на съдбата ме тласна напред, но додето се усетя, се намерих в залата, плъзнах се между двете двери леко и бързо като риба в подмол. Така, неусетно и с лекота, направих крачката, която щеше да се окаже толкова жестока за мене и толкова гибелна за повечето от момците, които се намираха през оная нощ в двореца.

Очаквах, че ще ме видят веднага. Те обаче бяха заети със себе си и веселбата си. И аз останах върху петте стъпала от зелен мрамор, които се спускаха от вратата към залата, като самотно и никому ненужно видение. Започваше танц и вниманието на повечето младежи бе съсредоточено върху двамата танцьори. Те вече се въртяха един край друг, измерваха се с очи, припляскваха с ръце или извиваха телата си в змиеобразно движение. Около тях се събираха зрители. Не ми оставаше друго, освен и аз да гледам. Танцьорите бяха добри, но моето любопитство бе насочено другаде. Плъзнах погледа си по цялата зала и веднага разбрах, че по-голямата част от гостите са пияни или полупияни. Някои дори вече спяха, надвити от силата на Дионисовата кръв. Забелязах Евридамант, който похъркваше на края на масата, положил едрата си глава върху тежките си, силни ръце. Малко по-нататък ми се мярна и Антиной. Той седеше, безцелно вперил поглед пред себе си с някаква мрачна съсредоточеност. Личеше, че не би било безопасно да го закачиш в това му настроение. Изведнъж се почувствах безкрайно чужда на този мъжки свят, с неговите груби нагони и несдържано задоволени желания. И поисках да се махна. Струваше ми се, че присъствието ми между тези хора е унизително за мене. Треската на душата ми угасна мигновено като разпален огън, върху който изневиделица се изсипва дъжд. Но част от възбудата ми остана и се превърна в раздразнение към момците и към самата мене. Отвращавах се от тях. Отвратена бях и от себе си. Пред очите ми се замярка видението от двореца на Кирка, мъжете, превърнати в свине. Голяма правда и дълбок смисъл имаше в това превръщение. На свинските души подхождаха свински тела! За да могат и невежите като мене да вникнат в мъжката природа. И да разберат, че всички мъже носят животинството в себе си, скрито или открито, но винаги здраво сраснало със съществото им. Всички ли? Значи и Телемах! Мисълта за сина ми ме бодна като трън и ме накара веднага да се огледам за него. Той бе напуснал мястото си в средата на трапезата и сега се намираше на едно от страничните й крила. Взрях се в него, не без боязън. Но още от пръв поглед разбрах, че е трезв. Сред замъгления от винени пари и дима на факлите въздух, безпорядъка на масата и цялата бъркотия наоколо той седеше спокоен, бял и някак недосегаем, облегнат в креслото си, с недопита чаша в ръка. Олекна ми и радост като чиста светлина озари духа ми. Още повече че Телемах не беше сам. Край него се бе събрала малка група, също трезви младежи, между които Еванорид и Антином, Пизандър и Антимедонт. Това бе като едно островче на хармонията сред хаоса, който царуваше в залата. Няколко човеци, господари на влеченията си, сред всички останали, които не познаваха и не диреха мярката. Дори Евримах бе пиян. С бледо лице и помътнели очи той подскачаше тръсом и викаше, повтаряше с пиянска настойчивост, че е нова порода кентавър, от кръста надолу магаре, от кръста нагоре мъдрец. Някои му се смееха, други му викаха да млъкне, за да не пречи на музиката и танца. Антимедонт му подхвърли язвително: „Магарето личи цяло, но от мъдреца не виждам и следа!“. Непознат младеж изруга с мръсна, неприлична дума. Макар че нямах право да се обиждам, защото момъкът беше пиян и не подозираше моето присъствие в залата, аз се почувствах оскърбена. И отново се ядосах на себе си. Бях постъпила като безумна. Бях се облякла изискано и красиво, дори бях се накичила с диадемата, подарена ми от Одисей за раждането на Телемах, този свещен дар, символ на моето майчинство и съпружество, за какво? За да дразня мъжките чувства на неколцина млади обесници! Заслужавах презрение. Впрочем, аз вече се презирах сама. Виждах сина си по-достоен от себе си и това ме изпълваше със смесеното чувство на удовлетворение и унижение едновременно.

От моите мисли ме изкараха възгласите на гостите. Танцът бе свършил и те изказваха одобрението си с високи викове на възхита и гръмко изречени похвали. Време беше да напусна пиршеството. Незабелязано, така, както бях и дошла. Вече бях протегнала ръката си назад към полупритворените двери. Но в този миг прокънтя вик, който ме прикова на място и накара всички присъстващи да замлъкнат. „Царицата!“ И пак в настъпилата тишина: „Царицата!“. Викаше Агелай, итакийски младеж, рус хлапак със зорък поглед и лукаво-немирен нрав. Най-доброто би било да се измъкна още при първия вик. Но аз застинах изведнъж в някакво тъпо недоумение. Обърках се като човек, уловен на местопрестъплението, и стоях неподвижна, лишена сякаш от всяка воля или способност за движение. Изненадани, пияните младежи не знаеха отначало накъде да гледат. Постепенно обаче всички погледи се насочиха към мене. И това ме скова напълно. Освободих се от вцепенението си едва когато видях Телемах до себе си и го чух да ме пита обезпокоено: „Майко, какво има? Нещо ли се е случило?“. Близостта и участието на сина ми ми върнаха веднага самообладанието и увереността. Усмихнах му се и му отговорих почти спокойно: „Няма нищо. Исках само да те видя. Страхувах се да не си се опил като твоите гости…“. Това бе чиста лъжа, но тя спасяваше и двама ни от неудобните, верни обяснения и аз я изрекох без каквито и да било угризения. След Телемах към мене се приближиха Еванорид и Антином, Пизандър и Антимедонт. Отнякъде се появи и Ноемон. Пет чифта очи се кръстосаха върху ми отблизо, освен стотиците други от залата, на които бях вече прицелна точка. Но странно, това не ме смути, а ме изпълни с неочаквано самочувствие и добро разположение. Тогава обаче всички младежи като по заповед се надигнаха, взеха да стават и да се насочват към мене. Размърдването бе толкова голямо, щото ми се струваше, че и мебелите, и предметите са тръгнали насреща ми. Това бе като някаква голяма вълна, жива, многолика, сторъка като хекатонхейрите и стока като Аргос. Над всички стърчаха Антиной и един рус гигант, когото виждах за пръв път. После научих, че това бил Ктезип от Сама, единствен син на богат земевладелец, гален и самонадеян размирник. Пръв до стъпалата стигна Антиной. Макар и с не съвсем сигурна походка, той стъпи направо на второто стъпало и като лъхаше на вино в лицето ми, заговори тежко, с пиянско напъван: „Царице, иди си! Тук не е място за жени…“. А след това, сочейки тълпата момци зад себе си: „Виж как те гледат… Иди си, иди си, ти казвам!“. В очите му припламваха гневни искри. Отнякъде се провря Еврином и с преплитащ се език започна да ме уговаря: „Царице, не го слушай! Остани при нас! Всички ще се радваме… Така веселието ни е без душа. От скука се изпонапихме… Кажете приятели, обърна се той към момците, нали искате царицата да остане при нас?!“. Отговори му нестроен хор от подкрепящи го гласове. Неволно отстъпих пред облака от винен дъх, който ме блъсна в лицето. Момците, от своя страна, веднага настъпиха крачка напред към мене. Нестройните им редици навалиха върху мраморните стъпала и очите им взеха да се разпалват като на хайка кучета, подушили ненадейно сърна. Обхвана ме трепет, древният страх на жената пред мъжкото насилие, пред неовладените нагони на онези, които боговете са дарили с повече телесна мощ. В същото време усетих как опасността ме упоява като вино, как ме увлича като тъмен порой. Антиной се обърна отново към мене: „Царице, иди си! Мястото ти не е тука!“. В гласа му звучеше нескрита закана. Ала тъкмо тя ме предизвикваше към съпротивление. Не можех да приема унижението, скрито в нея. Не бях невръстно девойче, нито робиня, лишена от своя воля и достойнство, за да позволя на Антиной да ми заповядва, наставлява и заплашва. Може би защото сама се бях поставила тази нощ в унизително положение, не можех да разреша на никого да ме унижава. Колкото по-малко се уважавах сама, толкова повече държах да бъда уважавана от другите. А пък и някакво смътно чувство ми подсказваше, че ако сега отстъпя пред Антиной, ще трябва да отстъпя и пред цялата пияна тълпа и да стана навярно играчка на нейния отприщен произвол. Затова се обърнах към младежа с ясен и доколкото ми позволяваше скритото вълнение, твърд глас: „Не се дръж като мой господар, Антиное, защото нямаш никакви права над мене! Ако на някого прилича да заповядва в този дом, това е Телемах! Но и той ми дължи уважение и благочиние, тъй като е мой син!“.

Това бе открит сблъсък, който обещаваше предстояща борба. Тълпата изведнъж притихна, затаи дъх в очакване какво ще стане. Очите на всички бяха приковани върху мене и Антиной. А ние стояхме лице срещу лице, аз изтръпнала, но на вид спокойна и недосегаема в своето гордо самочувствие, той цял настръхнал, със свити вежди и очи, мятащи светкавици, подобно бог на гнева. Долових някакво леко раздвижване около себе си и разбрах, че Телемах и петимата трезви момци ме обграждат тихомълком. В залата бе напрегнато като пред буря. Изведнъж, сред затишието, някой подсвирна весело като авлига и над главите на младежите прокънтя звънлив смях. Беше пак Агелай. Сякаш бе очаквал само този знак, Ктезип също се разсмя, гръмогласно и заразително, като тресеше могъщите си гърди и дългите си руси къдри. Огромната му десница сочеше Антиной. „Гледайте го, викаше той, стои мрачен като гарван, като зъл дух, изскочил от морето! Какво искаш, сине на Мегера? Да прогониш всички от трапезата, на която още не си поканен ли?“ Думите му развеселиха младежите. А Антиной се обърна към него. Бе почернял от гняв и дишаше учестено. Като сведе главата си подобно на бик, той се хвърли към веселяка, но не можа да направи и три крачки в тълпата. Момците го спряха, още щом се намери сред тях. Тогава заговори Еванорид, който бе застанал от дясната ми страна. Гласът му бе така звучен и ведър, че накара всички да се заслушат в него. „Приятели, рече той, погледнете! Пред вас стои царицата на това царство и господарката на този дом, прославената по цяла Гърция с достойнствата си Пенелопа. Сама е дошла при нас да почете пиршеството ни. Затова нека и ние я почетем с внимание и уважение и да възрадваме сърцата си, тъй като на този свят няма нищо по-красиво от жената и нищо по-сладко от нейното разположение!“ Настъпи отново кратка тишина, а след това гръмна викът на младежите: „Зито!“. Настроението на тълпата се промени за миг. Насилническият дух бе изместен от детински възторг. Във всички лица, обърнати към мене, виждах само възхищение, дори преклонение. Преходът бе така неочакван и главоломен, че ме опияни и изпълни с тържество. Вече не исках да си отивам. Бях спечелила играта, имах всичкото право да се порадвам на победата. Струваше ми се, че младежите са готови да направят в този час всичко за мене, че аз владея волите им и мога да се разпореждам с тях според желанието си. Ненадейно пред стъпалата изскочи Евримах. Остана няколко мига недоумяващ и слисан, като човек, събуден от сън. После се втренчи в мене и захвана да ми говори, но думите му излизаха от устата разтеглени и накъсани. Личеше, че с мъка ги изтръгва от паметта си. „Царице на Итака… зная… тази нощ не съм достоен за тебе! Ти… ти си… като богините всевечни…“ Отзад го задърпаха, но той се изтръгна от уловилите го ръце и стъпи на стъпалото, на което доскоро стоеше Антиной. Олюля се и пак: „Не съм достоен… да… но ти бъди като богините! Те и към смъртни… недостойни мъже благоволяват…“. Отново прокънтя гласът на Ктезип: „Аха! Виж го накъде бие хитрецът! Кълна се в Дионис, че той не е толкова пиян, колкото изглежда!“. Младежите се разсмяха, а Антиной веднага се развика: „Махни се оттам, смешнико!“. Пизандър също обърна към Евримах надменното си лице и му рече: „Не е ли по-добре, Евримахе, да потърсиш благоволението на някоя кентавреса от твоята порода? То ще ти подхожда повече“. Но младежът сякаш не чуваше никого. Той продължаваше да ме гледа съсредоточено и да съобразява нещо. Накрая вдигна натежалата си от виното ръка и с несигурно движение посочи момците наоколо. „Те са диви… варвари, царице на Итака… — рече. Не ги… слушай! Не разбират най-важното… скритото…“ „Помогни ни, о, пророче, да го разберем! — проплака смехотворно Ктезип. — Просветли умовете ни!“ „Разкрий ни тайната!“ — се провикна и Агелай. Евримах се обърна бавно към онези, които го предизвикваха. Сам присмехулник, сега той бе необичайно сериозен. И словата, които изрече, бяха също сериозни и звучаха така, сякаш той говореше не на другите, а на самия себе си. „Тайната?… Да… има тайна!… Само че… тя е скрита и за мене. Ала нека Кронион ми е свидетел, че казвам истината!… Без нея, и той посочи към мене, щях да бъда… като човек, лишен от… подслон!“

Този път никой не се засмя. Дотолкова Евримах изглеждаше искрен. Изведнъж в настъпилата тишина звънна лирата на Антином. Той засвири нещо, което веднъж вече бе свирил пред мене, онази същата мелодия, очаровала ме някога, мелодия, която непрекъснато се разрастваше и летеше подобно на птица над море от светлина. Музиката хвърли, своето вълшебно покривало върху всичко и сякаш преобрази и залата, и хората в нея. Лицата на момците се проясниха. Дори Антиной, който откак се бях появила, бе изпаднал в буйно безпокойство, се поуспокои малко. Но това не трая дълго. Някъде отзад се надигна Евридамант. Проспал глъчката, той се бе събудил сега от звуците на лирата и веднага се опита да й приглася. Но дали защото не познаваше мелодията, или защото бе силно замаян от съня и виното, пеенето му съвсем не беше в съзвучие с инструмента. Зашъткаха му да млъкне, той обаче не спря. Тогава Еврином му подвикна: „Бичо, млъкни!“. А Ктезип, като че ли бе чакал само това, начаса се разкрещя: „Защо не изхвърлим от залата този бик, който ни пречи да слушаме?“. Момците бяха готови. Ала Евридамант бе обхванат ненадейно от странно вдъхновение. Изправен на креслото, на което бе седял доскоро, той протегна напред двете си ръце сякаш за молитва и заговори тържествено, като по време на свещенодействие: „Пазете се от моите копита! Защото в мене е Освободителя, Преобразителя! Пред вас стои Дионис Тавромахос, богът с чело и рога на бик!“ Ръцете на младежите бързо се дръпнаха от младия жрец. А той, като ме забеляза, съсредоточи вниманието си върху мене и продължи да говори с дълбок и силен като тръба глас: „Сторете път, за да стигна до моята съпруга, божествената владетелка на Наксос, прекрасната Ариадна! Тя стои пред мене изоставена. Шестнадесет години изоставена… О, черна неблагодарност! О, подла мъжка порода! Къде е той, Тезей, похитителят на душата й? Изчезнал! Жертвата е опорочена, цветята стъпкани, светлината изгасена. Но вижте звездите на нейния венец! Това са вечните звезди на нашето щастие! Те ще греят на небето, додето траят вековете!“. Необикновените слова на Евридамант и начинът, по който бяха казани, смаяха момците. Всички знаеха историята на Ариадна. Но това преплитане на действителността с легендата и вдъхновеното държане на младежа объркаха умовете, и без това замъглени от виното. Антиной отново се разтревожи. И мнозина от момците изглеждаха изплашени. Само Ктезип остана невъзмутим. Като завъртя многозначително ръката си и подмигна весело, той каза: „Тая нощ видяхме и чухме много хитреци, но този съчинител на дитирамби, май че надмина всички!“. Агелай веднага се закикоти и подхвърли: „Хименей ги гони по петите със своя пламтящ факел и това прави умовете им изобретателни!“. Няколко души се разсмяха, а Еврином заяви простодушно: „Какво пък, нима е лъжа, че всеки от нас жадува за брак с царицата?!“. Тези думи паднаха в залата като стършел в кошер с пчели. Начаса се вдигна голям шум. Всички заговориха едновременно и вече не можеше да се разбере кой какво казва. Но едно бе ясно: казаното от Еврином отприщи сдържаните досега страсти. Потиснатите воли намериха оправдана насоченост и всеки младеж се почувства изведнъж мой жених. Онези, които ме виждаха за пръв път, бяха не по-малко увлечени от другите. Общата цел обедини младежите, превърна ги от тълпа във войнство. Те бяха готови да воюват. Разбира се, най-напред помежду си. Тъй като тяхната обща цел им налагаше непримиримо съперничество. Един срещу всички и всички срещу един! Въздухът се нажежаваше бърже. Започваха да се дразнят един друг, да се заяждат. Чуваха се оскърбителни подмятания, обидни забележки. Антиной ругаеше наред, без да подбира думи. Множеството се превърна за кратко в сборище от пощурели люде. И пак, струва ми се, между всички пияни само Ктезип запази своето самообладание. По-късно разбрах, че той бе издръжлив на пиене като никой друг и че виното не помрачаваше разума му, а само го веселеше. Гълчавата на момците го забавляваше. Той ги слуша известно време, а после поиска с гръмовит глас тишина и когато залата утихна, произнесе цяла реч. „Момчета, каза той, слушам ви и ви гледам, и все повече се чудя. Тука, изглежда, няма младеж, който да не ламти да нарече царица Пенелопа своя съпруга. А най-чудното е, че този ламтеж обхвана и мене, макар че до тази вечер не познавах царицата, пък и досега не зная какво е лицето й и как гледат очите й. Но да се караме помежду си няма смисъл. Нека по-добре жената сама да реши и отсъди кой от нас й е по сърце. Тъкмо сме се събрали всички заедно, та ще й е по-лесно да сравнява и избира.“ Думите на Ктезип предизвикаха истинска буря сред младежите. По-голямата част от тях, които не ме познаваха или пък ме познаваха съвсем бегло и повърхностно, одобриха предложението. Ала онези, които ми бяха малко или много близки и изпитваха някакви по-дълбоки чувства към мене, веднага се обявиха против и взеха да възразяват буйно на Ктезип и неговите поддръжници. На първо място естествено Антиной, който в раздразнението си вече не се помнеше и налиташе на бой. Погледнах Телемах. Той бе пребледнял и лицето му бе придобило изражението на хищна птица, нещо, което се случваше и с Одисей, когато се намираше в беда. Навярно и Ктезип забеляза това, защото се обърна към него. „А ти, Телемахе, рече, не се сърди! Твоята майка е вече свободна жена. Тя изпълни дълга си към тебе. Време е да помисли и за себе си. Жена с толкова достойнства не бива да живее толкова дълго в самота. Цар Одисей отсъства от много години и да се надява на завръщането му би било голяма глупост. От друга страна, позорно ще бъде за нас, небрачните мъже от този край, да оставим жена като нея да вехне в напразно очакване. Нека нашето намерение не ти се зловиди. Връзките на брака са свещени, тъй като самите богове са създали мъжа и жената да живеят в неразлъчно единство и да бъдат един за друг като хляб, който насища глада, и напитка, която утолява жаждата!“ Тези думи бяха посрещнати с такива гръмки възгласи на възторг и одобрение от страна на повечето младежи, че възраженията на малцината несъгласни бърже се загубиха в тях. Когато виковете позатихнаха, Ноемон се обърна към мене и каза просто, без каквото и да било вълнение: „Аз те предупредих, царице, за това, ала ти не ми повярва…“. Телемах го чу и му хвърли бърз, неприязнен поглед, но не го удостои със словото си, а се обърна към Ктезип и момците от залата. „Не е в моя нрав, Ктезипе, рече, да задържам майка си в този дом, ако нея сърцето я влече вън от него. Но ви предупреждавам, че на вас няма да позволя да насилвате волята й и да я отведете оттук против желанието й.“ Решителността на тези думи накара младежите да се посепнат малко. Дори Ктезип се замисли и остана като никога безмълвен. Единствен Агелай не показа никакво смущение. Като се усмихваше невинно и подкупващо, той заговори с все още звънкия си, по юношески, глас: „Не сме ние диваци, Телемахе, а благородни гърци, които знаят какво е ред и закон. Още дедите ни са тачили владичицата Хера като покровителка на невестите и са се пазили да не я оскърбят с противно дело. А какво остава за нас, които ценим другояче жената и държим на любовта й, защото само тя придава сладост на нейното притежание!“. Не бяха глупави словата на Агелай, но в тях имаше много младежка несъобразителност и самонадеяност. И те раздразниха силно Телемах. Той сви вежди и захапа долната си устна. А когато заговори, думите му бяха проникнати от несдържан яд, необмислени и прибързани. „Може и да знаете какво е ред и закон, Агелае, каза, но още не сте се научили какво е приличие! Иначе не бихте задявали с неуместни предложения една жена, която не ви е прилика нито по възраст, нито по положение!“ Сега и Ктезип се разгневи. „Ей, Телемахе, се развика той, а ти не знаеш ли, че на един княз не подобава да самохвалства и се перчи?! Всички ние тук сме люде знатни, равни по положение на теб и майка ти. Недей забравя, че царското достойнство се получава не само по рождение, но и по заслуги, че може не само да се наследи, но и да се придобие!“ Изведнъж Лейокрит, който до този миг бе мълчал и само следил какво говорят другите със своята иронична, демонска усмивка, каза: „Аркезиевци са били винаги скромни. Ако ти, Телемахе, си донесъл самочувствието си от Спарта, ще трябва май да го върнеш пак там!“. Това бе един нахален намек, съчетан със скрита закана. Те показваха докъде могат да стигнат момците, ако Телемах се окажеше пречка за техните намерения. Трябваше да се намеся незабавно, додето озлоблението и враждебните настроения не бяха взели пагубни размери. Телемах вече бе отворил уста да отговори. Лицето му пламтеше и върху бузата му личеше ясно бяла резка като от силен удар, верен знак, че е обхванат от сляп гняв. Сложих ръката си на рамото му и здраво го стиснах, за да му напомня, че трябва да се овладее. А другата си ръка вдигнах като предупреждение, че искам да говоря. Веднага се раздадоха гласове: „Тихо! Тихо! Царицата ще говори!“. Не чаках дълго за тишина. Но аз оставих момците да почакат малко моята реч. Държах се като властница, която знае цената на словото си. Ала когато заговорих, гласът ми бе като на пойна птичка, нежен, пълен с музика, очароващ душата. „Младежи, каква е тази враждебност между вас? Не знаете ли, че всяка разпра е вредоносна? Не буйност, а благородна сдържаност прилича на жениха. Няма да скрия, че вашето предложение ме радва и вълнува…“ Тук Телемах се размърда, но аз отново стиснах рамото му и продължих: „Обаче от вас зависи най-напред дали ще го приема. Само достойният може да се надява на успех. И аз разбирам вече, че би било глупаво да продължавам да чакам цар Одисей. Но не е в моята природа да вземам прибързани решения. Още повече че е трудно да направя избора си, когато пред мене стоят двеста младежи, един от друг по-лични, дарени с хубост, разум, мъдрост и сила или пък с редки способности, с каквито боговете удостояват само малцина свои избраници. Богиня дори би се затруднила, а какво остава за смъртна жена като мене! Затова довършете пиршеството си и безбурно си идете по домовете. Оставете ме да обмисля и претегля всичко сама, в спокойствието на нощите и светлината на дните. За да не сгреша в решението си и не печал, а радост да дочакам в живота си“.

Млъкнах и тогава усетих колко голяма бе тишината в залата. Всички момци бяха притаили дъх и ме гледаха. Едно море от очи, което ме поглъщаше. Очи черни и кестеняви, с цвета на ореха и янтара, сини като небето или зелени като морето, дръзки или свенливи, потайни или открити, страстни или мечтателни, всички те ме гледаха с една и съща жажда и с едно и също очакване. Богове! Нима можех да остана хладна и безразлична пред подобна гледка?! Усещах как сърцето ми се пълни с ликуване и как тържество окриля духа ми. Не, разбира се, толкова пред младежите в залата, колкото пред далечния Одисей. Казвах си: „Защо той не е сега тука, за да види тази картина?! Цялото това множество от знатни младежи, повечето от които са на възраст да му бъдат синове, как са се устремили към мене като привлечени от някаква магия и как се готвят в съперничество и борба да си оспорват ръката ми?“. Мълчанието бе прекъснато от Антиной. „Царице! — Като ридание на ранен звяр прозвуча гласът му. — Преди време ми говореше едно, а сега приказваш съвсем друго. Защо? Кажи ми, царице, защо?“ Това бе вопъл на обичащо сърце, на който не можех да не отговоря. Но какво трябваше да кажа на младежа, за да не го излъжа и в същото време да не разкрия играта си? „Говоря това, което обстоятелствата ми налагат, Антиное“ — отвърнах. Но влюбеният не ме разбра и се развика: „Проклет да бъде този, който вярва на жена! Нека Тартарът го погълне! Жената винаги мами. Ако не нарочно, то неволно, с непостоянството си!“. Пак се вдигна глъчка сред младежите. Едни изказваха съгласието си с Антиной, други му възразяваха. И този път пак Еванорид се опита да се оправи с положението. „Момчета, каза той, преди малко царицата ни призова към сдържаност и благоприличие. Но вие веднага забравихте това, защото виното буйства в кръвта ви и замъглява разума ви. Аз ви приканвам да прекратим пиршеството и да се отправим към домовете си за почивка и сън. И без това нощта вече превалява и скоро ще съмне. А и царицата ни заяви, че не иска да избързва с решението си.“ „Царицата изобщо не бърза!“ — се обади Еврином. „А аз бързам! — прогърмя изведнъж Ктезип. — И всяко отлагане ми е противно. Тази вечер мога и да си отида, но утре ще бъда пак тук. И няма да си замина за Сама, додето царицата не си избере един от нас за съпруг. Протакането може да е изгодно за итакийци, но не и за нас останалите, които не живеем постоянно тук. Царицата и без това малко ни познава или съвсем не ни познава и ако сега изчезнем от очите й, кое ще я накара да си спомни за нас в решителния час? Прав ли съм или не?“ Младежите от Сама, Дулихий и Закинт веднага се съгласиха с Ктезип. И отново всички се обърнаха към мене в очакване. Тогава, като кръстосвах ръце на гърдите си и с пеещ глас, без да бързам, казах: „Момци, нека отложим важното дело за утре! Денят е винаги по-мъдър от нощта, а и трезвият ум струва повече от нетрезвия…“. В същото време си мислех: „До утре те всички ще изтрезнеят и въодушевлението им ще мине. Пък може да им дойде и друг ум. Техните чувства са като образ в огледалото. Едно отражение! Истински увлечените са малко. Мнозинството се повлия от общото настроение. И те са привлечени повече от моята слава, отколкото от самата мене!“.

Луната светеше на заход върху синеещото небе като огромна златна лампада. Във въздуха струеше предутринен хлад. Наближаваше да съмне, но аз още не бях легнала. Възбудата ми не се беше уталожила и сънят бягаше от очите ми. Не можех да мисля за нищо. По-точно мислех за всичко едновременно. Прекараната нощ стоеше в съзнанието ми с всички нейни подробности. Виждах залата, лицата на момците, очите им. Чувах словата, виковете и глъчката им. И ликуването не ме напускаше. Бях като влюбена, без да съм влюбена. В своята възторженост не изпитвах и угризения пред Телемах. Виждах го и него пребледнял, с капки пот по челото, с напрегнато лице. Бях развалила празника му на самия му край. Бях му наложила мъчителното и смущаващо го задължение да защитава майка си като жена. И все пак не съжалявах за станалото. Разбирах, че тази нощ трябваше да дойде. Че тя ми бе необходима, тъй както на Клитемнестра й бе необходимо да убие Агамемнон. За да се запълни една ужасна празнина в душата ми, празнината на постоянната неудовлетвореност. За да се възстанови нарушеното равновесие на моя живот. За да си възвърна самочувствието на жена и човек, което Одисей така нехайно бе разхитил.