Севда Костова
Пенелопеида (13)

Върнах се в Итака освободена напълно от своите съмнения. Но животът се оказа по-сложен, отколкото смятах, и съмненията ми се появиха отново, оттам откъдето най-малко ги очаквах. Още при завръщането си научих, че снахата на Египтий идвала на няколко пъти да ме търси. Упоритата настоятелност на жената ме накара да предположа, че се отнася за нещо важно. Затова, още щом починах, изпратих един глашатай да я повика в двореца. Тя дотърча веднага. Бе радостно възбудена и малко смутена. „Кажи ми, Арсиноя, за какво ти трябвам“ — я запитах, след като разменихме обичайните приветствия. Жената се смути още повече. Личеше, че нещо завързва езика й. Усмихна се, сетне се разплака и накрая объркано взе да ми обяснява какво я водеше при мене. Един мъж от Итака, Ерихтей, отскоро вдовец, я бе поискал за жена. Той бе мъж достоен във всяко отношение, но на нея липсваше решителност, за да приеме предложението му. Бе се объркала в собствените си чувства. От една страна, й се искаше да се омъжи, от друга, й бе жал за дома на свекър й, към който се бе привързала повече, отколкото към бащиния си дом. А изглежда и обичта й към Антиф, въпреки разпуснатия живот, който водеше от известно време, още не бе съвсем заглъхнала. „Ти най-добре ще ме разбереш“ — мълвеше, като ме гледаше с тъмните си неспокойни очи, и върху смуглото й слабичко лице трептеше боязлива усмивка. Не се колебах никак. „Омъжи се! — й казах. — Ерихтей е добър човек и тачен гражданин. А ще бъдеш и майка на трите му деца и ще изпиташ радости, каквито още не познаваш.“ Арсиноя изглеждаше разочарована. Сякаш бе очаквала друг съвет от мене. Впрочем, знаех, че каквото и да я посъветвам, тя нямаше да приеме съвета ми без противене. Понеже душата й бе раздвоена и сама се бореше със себе си какво решение да вземе. Не ми възрази нищо обаче. Замисли се и след малко каза: „Всъщност аз исках най-вече да те запитам дали има някаква надежда да се завърне господарят Одисей и с него заедно и моят Антиф. Защото, ето, ти все още чакаш… Да не би да знаеш нещо, което е тайна за другите?“. Какво можех да й отговоря? „Истината е скрита за всички ни — казах. — Но мене ми се струва, че Антиф няма да се завърне в Итака.“ В ума ми бяха думите, казани ми от Одисей в съня ми: Те всички са в царството на Аид, когато го бях запитала за другарите му. Широко отворените очи на Арсиноя се спряха върху ми с ням въпрос. Те сякаш ме питаха: Какво знаеш? Кое е това, което криеш от мене? Трябваше да й кажа нещо. „Сънувах сън…“ — рекох. „О, сън…“ — пошепна жената. Явно отговорът ми не я задоволи. „Това не значи още нищо, Пенелопе — рече. — Случва се наистина сънят и да е верен. Но сънищата най-често лъжат.“ Горката Арсиноя! Тя не искаше да вярва на моя сън, защото не можеше да приеме, че никога вече не ще види Антиф в Итака. За миг си спомних онзи паметен ден, преди толкова години, когато Лаерт съобщаваше на градската стъгда имената на убитите при Троя бойци. И сякаш в ушите ми отново прокънтя гласът на Арсиноя, зовяща в тревогата си Кронион. Може би и тя не го беше забравила. Ала животът искаше своето и не всекиму бе дадено да надмогне неговите искания. Не посмях да кажа повече нищо на нещастницата. А и тя като че ли не се интересуваше вече от съветите ми. И скоро си отиде разтъжена и някак помръкнала.

Снахата на Египтий си отиде, но остави в душата ми семената на едно ново съмнение. За пръв път въпросът, каква бе реалната стойност на моите сънища, стоеше пред мене с цялото свое значение. Разкриваха ли ми те истината, според както би ме обещала прорицателката, или представляваха обикновена заблуда? Имаше ли в тях поне зрънце правда или всичко беше измама? Съществуваше ли някакво разумно основание да им вярвам? Едва ли! Поне аз не можех да открия такова. Моята вяра бе рожба на чувствата ми. Бях повярвала, защото любовта ми към Одисей искаше така. Трябваше да го смятам за жив и съществуващ, за да се спася от болката и отчаянието на невъзвратимата загуба. Същият този страх пред невъзвратимото бе накарал Арсиноя, обратно да се съмнява в истинността на съня ми. Не можех обаче да не призная, че разумът бе на нейна страна, а не на моя. Изглежда, моите сънища бяха нещо като миражи, видения на раздразненото ми въображение, бълнувания на възбудения ми от билката на прорицателката мозък. Може би истината за Одисей бе съвсем друга. Може би той бе загинал отдавна и костите му лежаха зарити в пясъците на недостъпното морско дъно или на някой незнаен бряг. Одисей мъртъв… Вече можех да приема тази възможност. Ала тя променяше из корен всички неща в мене и около мене. Неволно се стъписвах пред празното пространство, пресякло моя житейски път. Празнината на небитието… Мислех за моя подвиг, за борбата, която осмисляше съществуването ми. Смъртта на Одисей не можеше да я обезцени. Но тя я лишаваше от бъдеще. Беше ми ясно, че моята по-нататъшна борба трябва да има реални, а не въображаеми подбуди, за да не се изроди в самоцелна игра. Тя трябваше да бъде свързана с живия живот, с действителни външни и вътрешни обстоятелства, за да не загуби своята жизненост. Усещах сянката на смъртта да обгръща духа ми. Виждах се помъртвяла душевно, с изсушени чувства и закостеняла мисъл. Царството на Аид ме облъхваше с гробовен хлад, терзаеше ме със страха, който живите винаги ще чувстват пред неговата неизвестност. Разбирах, че това е межда, която не мога, а и не бива да прескачам. В същото време си давах добре сметка, че ако бях стигнала до нея, то причината бе само тази, че любовта ми към Одисей бе загубила предишната сила. Ала така тя ставаше още по-опасна за мене. „Мъртвият с мъртвите — си казвах. — А аз трябва да изоставя химерите и да приема онова, което действителността ми предлага.“ Но беше ли Одисей наистина мъртъв? Кой можеше да каже това? То беше въпрос без отговор. Въпрос към неизвестността, в която не само аз, но и никой от тези, които ме заобикаляха, не можеше да проникне. Чувствах се увиснала между небето и земята, по-объркана от когато и да било.

Пролетта се превърна изведнъж в знойно лято. Започнаха незапомнени за това годишно време горещини. Над острова лъхаше жар като из отворената уста на пещ. Листата на дърветата се развиваха не с дни, а с часове. Зеленината, която доскоро пълзеше бавно нагоре към височините, за едно денонощие стигна върховете на Нойон и Нерит. Тревата вехнеше, както никнеше. И цветовете, едва разцъфтели, улитаха. Усещах как огънят на тази треска на природата прониква в цялото ми същество. Бях обладана от отдавна познатото ми безпокойство на кръвта. Жажда на душата, жажда на тялото. Като че ли нищо друго не съществуваше, освен нея. Престанах да мисля за вечността и живеех само с настоящия миг. Богове! Колко е слаб духът на човека пред неговото телесно битие. И как понякога най-великото в човека губи значението си пред най-простото! Новите съмнения само разпалват още повече жаждата ми. Вече изнемогвам в пустинята на моята женска самота. Миражът на отказаното ми щастие терзае чувствата ми и безмилостната светлина на правдата разяжда ума ми. Не смея да го призная дори пред себе си, но ми се струва, че долавям отзвуци от песента на сирените в суетнята на дните и тишината на нощите. Радостта ме зове с настойчив зов. Прекалено дълго живях без нея. Прекалено дълго обичах сама. Копнея за непосредствени, живи чувства, чувствата на отминаващата младост. Не зная, може би моята любов беше велика. Но аз се питам: Нима това е любов, любовта на един, който обича сам? Самата същина на любовта се накърнява, когато един обича за двама. Постоянната ми неудовлетвореност се превръща в сляп, страстен стремеж към загубеното, към пропуснатото през всички тези години. Той ме следва навсякъде като натрапничав другар. В самотата си чувам все по-ясно неговия глас. Бягам при хората, но тогава и те чуват гласа му. Той предизвиква мъжете и днес, както и вчера, но с всеки изминат ден все повече и повече. Броят на итакийските младежи, които търсят моето благоразположение, расте. Те са вече дванадесет души. Но има и други. От съседните острови непрекъснато пристигат нови момци, привлечени от мълвата за мене. Те идват руси или чернокоси, снажни или стройни, дръзки или свенливи, за да ми засвидетелстват уважението си, да ми наговорят своите ласкателства, а също и да ми покажат собствените си достойнства. Всички са нагиздени като за най-голям празник и ми носят дарове, които трябва да оставят в мене впечатлението, че са богати като царе или поне, че притежават щедростта на царете. Аз ги приемам, вълнувам се в радостна възбуда от тяхното мъжко внимание и това залъгва донякъде моята неудовлетвореност. Но после изпадам във вцепенение. И тогава усещам някакво мощно дихание да преминава през мене. Лъхът на бездната, в която витае бог… Тя е водопад от трептяща светлина, тя е кръвта-океан, която се излива с гръмлив екот.

Внезапно в тези трескави дни над Итака прогърмя страшната вест за убийството на Егист и Клитемнестра. Орест се бе завърнал в Микена потайно и подпомогнат от братовчед си Пилад, сина на Анаксавия, и от сестра си Електра, бе убил омразния си бащин братовчед, а заедно с него и майка си. Сякаш мрак се свлече над земята и в този мрак проечаха ужасяващите писъци на Ериниите, спуснали се по следите на майкоубиеца. Светът стоеше като втрещен пред злото дело на Орест, дотолкова то бе противоестествено. Объркване настъпи в умовете и душите на хората. Макар че всички бяха очаквали убийството, извършено, то изглеждаше невероятно. Човешкият разсъдък се отказваше да го приеме. Да убиеш майка си, за да отмъстиш за баща си! Не беше ли то като да отсечеш едната си ръка с другата? Като да изтръгнеш корена, който те е отхранил и от който още смучеш сокове? Казваха, че Орест поразително прилича по образ на Клитемнестра. Нима само кръвта бе обща и душата на сина не бе взела нищо от майката? Той бе завлякъл нещастницата при трупа на убития й любовник и чак след това я бе пробол. Жестокостта на Атридите, тяхната неистова злоба… Но след това бе изпаднал в ужас пред стореното, нещо, което не се случваше никога с Атридите. Бе избягал почти обезумял от Микена, с жалкия вид на разкаян убиец, бе обвинявал боговете, крещейки несвързани слова, бе блъскал главата си в крайпътните камъни. Не знаех кого да съжалявам повече. Клитемнестра ли или нейния син. Той не бе навършил още деветнадесет години. Бе всъщност дете. И навярно никога не би извършил своето злодеяние, ако бе живял неотклонно край майки си, ако не бе възпитаван от Анаксавия и подбуждан постоянно от враговете на Егист. Другите обаче не мислеха като мене. Хората осъждаха сурово Орест за майкоубийството. Макар че имаше и такива, които го хвалеха. Но никой не го жалеше. Телемах също го съдеше с цялата безпощадност, присъща на младостта. „Дано съдбата не ме среща никога с него — казваше. — За мене той не е вече човек! И най-малко мога да го чувствам родственик!“ Думи, проникнати от младежко самооблъщение, думи на юноша, който не познава живота и простодушно вярва, че ще остане винаги непогрешим. Но те ме радваха. Младостта не знае колко е слаб всъщност човекът. Изпълнена с непохабена сила, тя презира слабостта и като мери живота с чистотата на своите понятия, лесно осъжда грешките. Не можех да искам от Телемах да мисли по-зряло, отколкото годините му позволяваха. Но отношението му ми разкриваше мощта на човешкото начало, заложено в него. Сравнявах го с децата на Клитемнестра и изпитвах неволна гордост. „Той е мое дело!“ — си казвах. Мое ли? Не, по-скоро дело на тайнствените творящи сили, които го бяха създали човечен, с дух, проникнат от благодатната светлина на хармонията. Защото той можеше да прилича и на Автолик и да бъде съвсем друг. Щях ли тогава да успея да се отразя в него? Или всичките ми съзнателни и несъзнателни усилия да го преобразя щяха да бъдат напразни, тъй както са напразни усилията на Данаидите да напълнят своя съд без дъно. Наистина Телемах не бе расъл пренебрегнат като Орест и Електра. И това имаше своето значение. След последната случка с Еванорид бях разбрала, че ревността може да озлоби и ожесточи дори такова добро момче като моя син. Ала и тука заслугата ми бе половинчата. Бях родена жадна за обич не по-малко от братовчедките си. Но дарена с повече разум и с повече устойчивост на нрава. От друга страна, насочеността на моите чувства още от самото начало ми определяше и друга съдба. Бях открила своята любов в собствения си съпруг и моята отдаденост на Телемах се дължеше до голяма степен на отдадеността ми на Одисей. Ето защо гордостта ми бе толкова пустославна, колкото и тая на моя син. Глупаво беше да й се поддавам. Още повече че тя изглеждаше непристойна пред нещастието, постигнало Клитемнестра и нейните деца, и лекомислена пред незнайната воля на съдбата. Защото, знае ли някой, кога разрушителните сили ще се намесят в живота му и какво му носи идващата година, месец, ден, дори час?

Неизвестността на бъдещето винаги ме е потискала. Но сега изпитвах и страх, като при надвиснала опасност. Макар че опасност нямаше. Може би това бе страхът ми за Клитемнестра, който все още бе жив в мене, но загубил предишната си насоченост, кръжеше над моето собствено съществуване. Може би беше измамно предчувствие. Но можеше да бъде и едно вярно предугаждане на истината. От известно време ми се струваше, че съществува проницателност на духа, независима от разума, която, като долавя пътищата на всички действащи в нас и около нас сили, достига до точката, където те неминуемо трябва да се пресекат. Обърквах се с противоречивите си догадки, а това подклаждаше тревожното ми настроение. Безпокоях се главно за Телемах. Наближаваше денят на слънчевото противостоене, неговият рожден ден. Осемнадесетият, който му носеше пълнолетие! Важен бе за моя син този ден, понеже му обещаваше наследие и управнически права и поставяше пред него изкушенията на властта. Наистина, Телемах не бе пожелал да се обяви за цар и с това бе доказал своята княжеска мъдрост. Бяхме решили да управляваме заедно, от името на отсъстващия Одисей и оттеглилия се Лаерт. Промяната, колкото и незначителна да е, представлява трескав миг в живота на държавата и към нея трябва да се пристъпва винаги внимателно. Предвидливостта ни съветваше да не допускаме действия, които биха разбунили духовете и разпалили страстите. Отдавна итакийци се вълнуваха пред един важен за царството въпрос: Жив ли е техният цар или мъртъв? За нас бе изгодно да го смятат за жив. Живият, макар и отсъстващ, Одисей бе най-добрият защитник на своя син, на неговите права и неприкосновеност. Ала без неговото съгласие Телемах не можеше да се провъзгласи за цар. Иначе рискуваше да бъде обвинен в похищение на властта и в самоволно присвояване на владетелското достойнство. Много исках да отпразнуваме пълнолетието на Телемах с подобаваща тържественост и княжески блясък. Но след събитията, станали в Микена, това мое желание естествено отпадна. Нещастието, постигнало близкия ни царски дом, хвърляше своята зловеща сянка и върху нашия живот, предупреждаваше ни да бдим, да не предизвикваме съдбата с лекомислено тщеславие. От друга страна, неустановеното положение на царската власт в Итака ни налагаше също скромност, караше ни да търсим вярната за случая мярка, безобидната среда. Не биваше да потулваме празненството на царския дом, но не трябваше и да го изтъкваме с излишен шум и предизвикващ разкош. Затова решихме вместо всенародно тържество да устроим един малък младежки празник. От известно време бях забелязала, че Телемах страни от знатните момци на Итака, че показва преднамерена студенина към Евримах, Антиной и особено към Еванорид и към всеки младеж проявява недоверчива затвореност. Добре разбирах, че го измъчват ревниви опасения и че това негово отдалечаване от младежите е всъщност опит да отдалечи мене от тях. Но се страхувах, да не би да си навреди с такова държане пред бъдещите си поданици и сам да се лиши от тяхната обич и привързаност. Ала младостта може да бъде лесно подкупена и приобщена. С тази именно мисъл бях направила предложението си за младежки празник. Очаквах отпор от страна на Телемах. Но стана тъкмо обратното. Син ми се възхити на моето хрумване и веднага го прие. Разбрах, че той тържествува пред младежите със своето пълнолетие и че иска да им покаже това и да ги накара да го почувстват. Оставих го сам да назове гостите си и видях, че не пропусна името на нито един знатен итакийски младеж. Остров Дулихий и онази част от материка, която принадлежеше на итакийското царство, бяха почетени по същия начин. За да допълним броя на гостите, добавихме имената и на някои изтъкнати младежи от Сама и Закинт. Закръглихме числото на двеста. Съобщихме на Евринома, че трябва да приготви пиршество за толкова души, и започнахме да изпращаме дворцовите глашатаи да канят набелязаните момци.

Пролетта разцъфтяваше разкошно, превръщаше се неусетно в лято. Хелиос оставаше все по-голяма част от денонощието върху небето, ликуващ и победоносен, готвеше своя триумф. Използвахме дългите дни за нашите приготовления. В двореца цареше постоянна суетня. Робините чистеха всеки кът на голямата сграда с необичайно усърдие. Евринома бе цяла погълната в грижи около угощението, подбираше вина, надзираваше отсяването на брашното, угояването на трапезните животни. И всеки поотделно бързаше да приготви своя подарък за Телемах. А аз се грижех за подаръците на всички и едновременно и за моите. В покоите ми непрекъснато дотичваха слуги и роби за съвет и мнение. Идваха също бродирачки и тъкачки, майстори златари и оръжейници. Бях в стихията си. Всеки ден измислях по нещо ново и броят на моите подаръци непрекъснато растеше. Аз съм по природа щедра и да подарявам е едно от големите удоволствия за мене. Не обичам да подарявам единствено оръжие. Но един пълновръстен мъж не може да мине без него. Затова поръчах за Телемах скъпоценен меч със златна ножица и златна дръжка във вид на две риби, увили една о друга телата си. „Сега ги правят все така, господарке — рече майсторът, който изпълняваше поръчката. — То е, за да бъде войнът хладнокръвен, когато вземе меча в ръка.“ Поръчах и няколко кинжала, различни по големина, със златни и сребърни кани, украсени с инкрустации. Също — блестящи доспехи и шлем и щит от злато и слонова кост. Още много фибули, гривни за китките на ръцете и за над лакътя и безброй пръстени, с камъни и без камъни, пръстени печати и пръстени амулети и каквото още можеше да ми дойде на ума. Имаше естествено и много дрехи, с които от няколко месеца се занимаваха тъкачките и бродирачките на двореца. И ние с Евриклея, която макар и позастаряла вече, си оставаше най-добрата тъкачка в Итака, готвехме заедно една чудна тъкан, мека, тънка и блестяща, с променливия цвят на опала, от която трябваше да бъде направен празничният хитон на Телемах. Отделно старата майсторка тъчеше друга, като неин личен подарък, плътна, снежнобяла, с втъкани пурпурни грифове и огромни златни слънца. Тези отдавна напуснати занимания, а и всички приятни грижи около подаръците и празника, ме залисваха, отвличаха ме от истинските ми грижи и ме караха да се чувствам подмладена.