Севда Костова
Пенелопеида (12)

Зимата изживяваше своите последни дни начумерена и сърдита, но не бързаше да си отиде. Една нощ обаче усетихме безплътните криле на Нот, вестителя на пролетта, да раздвижват въздуха. Той прелетя най-напред по покривите на двореца, а после топлото му дихание нахлу през прозорците и разхлопа недобре затворените врати. Стана душно, морето зашумя, гората застена и разтревожените чайки се вдигнаха с писък над земята. Някъде в отдалечените обори конете зацвилиха. Бурята се спусна стремително над острова и вилня през цялата нощ. А на разсъмване заваля тих, напоителен дъжд. Валя две денонощия и слънцето изгря чак на третата сутрин. Издигна се то, лъчезарно и ласкаво, над измитите ридове и полета и заедно с него изведнъж се появи и пролетта, още трогателно млада, скромно усмихваща се от някое напъпило клонче или полянка с току-що разцъфнали, съвсем дребни теменужки.

Щом времето се затопли и стана приятно за разходки извън града, Еванорид ни покани отново с Телемах, този път да видим строежа на новия му дом. Не беше много трудно да се сетя, че посещенията на Ноемон в двореца са разтревожили и него. Твърде различен обаче по нрав от Антиной, той не диреше открити обяснения, а се стараеше само да ми напомни за своите чувства и намерения. Малко се поколебах дали да приема поканата. Но после любопитството ми надви. Телемах също бе любопитен да види строежа, за който говореше цяла Итака. В определения ден винаги внимателният Еванорид ми изпрати нарочно носилка, за да премина по-лесно по разбития от превоза на камъни и мраморни късове път. Това бе египетска лектика, направена от полирано кедрово дърво и украсена с тънка и изкусна резба. Особено красиво бе облегалото, на което бе изобразена цяла картина. Царица поднасяше на своя цар цвят от лотос, а над двамата грееше слънцето с малки животворящи ръце вместо лъчи. Наистина удивителна бе способността на Еванорид да използва и най-дребната подробност, за да ми внушава желаните от него настроения и мисли. Но макар и поласкана от тази настойчивост, аз започвах да я чувствам като посегателство върху моята вътрешна свобода, като някаква натрапничава опека. Денят на нашата разходка се случи добре избран, светъл и топъл. Отново влюбен в земята, Хелиос се стараеше да я пробуди с милувките си. Във въздуха се носеше мирис на напечена пръст и водорасли. Прелитаха неспокойни птици. Пеперуди се люшкаха като пияни над сухите треви и клонки с набъбнали листни пъпки. Изкачвахме се по рътлината с чувства, възбудени от хубавия ден и красивата гледка. Мястото бе обзорно, с открити хоризонти. Далечината мамеше духа. Морето бе замряло във величава неподвижност. Виждах водата да блести дълбоко долу, под високия бряг, между клоните на дърветата и стеблата на увивните растения. Бе съвсем прозрачна и приличаше на зелено финикийско стъкло. Различавах всяко камъче от плитчината, а по-нататък и рибните ята, как преминават по жълтото пясъчно дъно, за да се скрият в теменужните сенки на полетата от водорасли. Бели чайки прелитаха на широки кръгове над сребърностволите тополи и зелените кипариси, а после се загубваха някъде из светлите простори. „Тъкмо място за Еванорид!“ — възкликна по едно време възхитеният Телемах. Аз също си мислех, че тази широта, това спокойствие и яснота са напълно в хармония с духа на нашия приятел.

Новият дом, макар и още неизграден, имаше вече внушителен вид. Основите му бяха като на крепост, направени от дялани камъни, толкова огромни, че Телемах удивен запита: „Как сте успели да докарате, повдигнете и наместите тези големи блокове?“. На което Еванорид само се усмихна със своята тънка усмивка и веднага ни заведе да видим мъжката къпалня, чиито под бе направен от един-единствен варовиков блок. Телемах просто не можеше да повярва, че това е така, но после, когато се убеди, че Еванорид му казва истината, рече с възторг: „Ти си същински бог! Хвала на египтяните, че са те научили на своето майсторство!“. И продължи да разглежда строежа с нараснало любопитство.

Голямата зала за пиршества, чиито очертания бяха вече определени, бе по-просторна от тази на двореца. Еванорид ни заведе да видим и колоните й, които каменоделците работеха настрани. Бяха от червен мрамор. „А подът ще бъде черен — поясни Еванорид. — И когато в огнището се запали огън или се внесе жар с мангали, всяка колона ще прилича на стълб от пламък, издигащ се нагоре…“ Като чу това, Телемах каза със светнали очи, по детски: „Искам този дом да бъде мой!“. На което Еванорид отговори веднага спокойно: „Може и да стане твой?“. Телемах не обърна внимание на тези думи, но аз разбрах добре техния истински смисъл и се почувствах някак виновна пред сина си. Сякаш бях извършила предателство спрямо него. А Еванорид цял сияеше, вдъхновен от собствените си надежди. Когато стигнахме до женското отделение, в гласа му долових нежност. „Вижте само какъв простор се открива оттук! — каза. — Когато домакинята се изправи на прозореца, ще има чувството, че лети между небето и земята.“ След това той ни описа украсата на стаите, така както я беше замислил, медните преградни стени с тъмносин кант отгоре и дверите, също медни, с ключалки от сребро и слонова кост. Накрая ни заведе да видим и моделите на стенните орнаменти, рисувани върху глинени плочи. Рисувачът бе доведен нарочно за целта от Крит, но работата му си струваше този труд. Не бях виждала никога по-красиви и разнообразни рисунки. Тук имаше и сърни, които лежат сред миртови храсти, и пеперуди, които летят над разцъфнали лилии, чучулиги, устремени в полет нагоре към небето сред тънки като воали облаци, и пъстри риби, които плуват сред разклонени водорасли. Имаше делфини с извити на дъга тела и октоподи с разпуснати пипала. Видът на октоподите обаче ми напомни за Калипсо и изведнъж ми стана страшно. Сякаш този разкошен дом и нашият любезен домакин криеха някаква заплаха за мене.

В това време Телемах, изпаднал в пълен възторг пред рисунките на критянина, каза: „Е, драги, сега не ти остава друго, освен да довършиш този дом и този мегарон и после да намериш една достойна стопанка и на дома, и на мегарона!“.

„Тя е вече намерена!“ — отвърна Еванорид и така ме погледна, че аз изтръпнах и сама погледнах разтревожена към Телемах. Уви! Тревогата би беше оправдана. Телемах бе видял и разбрал и на лицето му бе изписана такава почуда и недоумение, че би изглеждал смешен, ако не беше толкова развълнуван. Следващия миг гъста руменина изби по бузите му, чак до корена на червените му къдри и бялото на очите му. Съвсем се смути и объркан, прикова погледа си в хоризонта, сякаш бе видял там нещо, което бе грабнало цялото му внимание. Не зная колко време и тримата мълчахме. После Телемах запита Еванорид тихо и без да го гледа: „Може ли оттук да се слезе до морето?“. „Може, отвърна Еванорид също тихо, но внимавай, защото пътеката е изронена от скорошния порой!“ Ала Телемах вече не го слушаше. Той се спусна бързо надолу и скоро се загуби зад завесата от стебла и клони. Чуваше се само ритмичното тупкане на нозете му по склона и от време на време шумът от сриващия се пясъчник. Стоях неподвижна. Нито исках, нито можех да погледна Еванорид. Нито исках, нито можех да му говоря. Никога досега не бях изпадала в по-неловко и несгодно положение. В смущението си прекарах ръка през огърлицата, която украсяваше шията ми, усуках я около китката си и силно я стегнах. Но ленената връв не издържа, скъса се и скъпоценните зърна от планински кристал се разпиляха из праха и сухата трева. Не помръднах. Не ми беше до огърлицата. Еванорид обаче се наведе и започна да събира зърната. И тогава видях съвсем ясно, че ръцете му, които посягаха към белите, прозрачни мъниста, треперят. Когато Телемах се изкачи отново при нас, той имаше такова странно, необичайно изражение, че ми се стори като чужд човек. Постоянната му младежка ведрина и безгрижието му бяха изчезнали от лицето, чертите му се бяха изопнали и погледът му бе станал суров. И гледаше той като че ли навътре в себе си, като човек, нападнат от тежка грижа. Едва бях започнала да се успокоявам, отново се разтревожих. Понечих да кажа нещо на сина си, но не намерих в ума си подходящи думи. Той обаче се обърна към мене с рязка реч, с каквато никога досега не ми беше говорил. „Няма ли вече да си ходим?“ Бях готова да си тръгна веднага. Но Еванорид, овладял се вече напълно, пристъпи спокойно към нас и рече усмихнат: „Всеки би ме укорил, и с право, ако не гостя своите гости в дома си, макар той още и да не е построен. Наистина засега няма нито едно довършено помещение, което бихме могли да използваме за случая. Но аз каня тебе и майка ти, Телемахе, на открито. Тук, наблизо, се намира една чудна полянка с извор, посветен на нимфите. И в тази зала, която има за свод небето и за под земята, Хелиос ще ни бъде светило и Зефирът ветрило“.

Телемах също се опита да се усмихне на любезната покана, но усмивката му излезе пресилена. Изведнъж в паметта ми изплува един далечен спомен. Видях се съвсем млада, усмихната също така неестествено пред Одисей в онази мъчителна вечер, когато исках да скрия от него, че зная истината за Меланто. И ми стана жал за Телемах. За огорчението му, което не бе заслужил с нищо, за неумелата му преструвка, за загубеното му младежко безгрижие. Ръцете ми се повдигнаха сами да го прегърнат. В същия миг го чух да казва: „Би било недостойно, Еванориде, да не приема поканата ти, толкова повече, че ти си ми приятел…“. И като се дръпна от протегнатите ми ръце, без да ме гледа, додаде: „Пък ти, майко, си иди вкъщи! Угощенията приличат на мъжете. Затова се прибери в своя царски дом, наглеждай прислугата и бди за реда, както подобава на една грижовна стопанка“. Ръцете ми се отпуснаха и всяко слово замря на устните ми. Еванорид също не намери какво да каже. Постъпката на Телемах бе така неприсъща на нрава и възпитанието му, така далече от разбиранията му и досегашното му държане, че обърка и двама ни. Сякаш беше някой дребен итакийски занаятчия, грънчар или кошничар, който учи глупавата си майка на благоприличие според собствените си простовати схващания. Всъщност той ме изпъждаше. Като използваше за това първия попаднал му предлог, без да помисли за неговата несъстоятелност, нито за впечатлението, което щеше да направи. Точно така, както би постъпил и Одисей на негово място. Гняв се надигна и в мене и заглуши жалостта ми. Поисках да не му се подчиня, да го подложа на същото унижение, на което и той ме беше подложил.

Но опита с баща му ме беше научил, че няма да спечеля нищо от това. Противостоенето само ожесточава непреклонния и няма правда, която да се наложи на пристрастния. Затова реших да отстъпя и да оставя Телемах на собствените му угризения. Още повече че и аз имах своите угризения спрямо него. Вкъщи се затворих в покоите си и се помъчих да сложа в ред мислите и чувствата си. Не извиках, както друг път, Евриклея, за да й поверя болката си. Не можех да я направя съдник между мене и сина ми в един сблъсък, който не търпеше намесата на трети човек, пък бил той и най-близък. А Телемах не се завърна през тази нощ в двореца. Само изпрати един роб да ми съобщи, че отива в планината при свинаря Евмей. И това бе една нова обида за мене. Синът ми искаше да ми покаже, че предпочита близостта на този простодушен и винаги открит човек пред моята.

Той си дойде чак на втория ден по обед. Донесе ми три розови прасенца, трапезен дар от Евмей, и като дар от себе си нещо, което сам бе намерил в гората. Една черупка от костенурка, която времето бе напълнило с пръст и в която бяха поникнали и цъфнали теменужки. Смееше се на изненадата, и радостта ми пред този необикновен подарък и изглеждаше щастлив, че ме вижда. Но аз долавях напрежение в държанието му, признак на вътрешно смущение, и сама бях смутена и тревожна. Макар че също се смеех щастливо. Тъкмо това най-много ме измъчваше, това, че и двамата играехме един пред друг предишните си отношения. Защо не можехме да си кажем откровено, както правехме досега, какво преживяваме? Навярно Телемах не искаше да ми покаже от гордост колко е объркан и нещастен. Бе открил неочаквано скрития живот на душата ми, в който той нямаше дял и чието съществуване никога не бе подозирал, и се чувстваше излъган, измамен, ограбен. Твърдата, сигурната почва на доверието, върху която бе живял до този миг, изведнъж се бе изплъзнала изпод краката му и той се бе намерил върху люшкащите се, опасни вълни на съмнението. Исках да му кажа: „Не съм била неискрена с тебе, но има неща, за които не се говори…“. Същите думи, които някога и Одисей бе казал на мене. Но, знаех, че те няма да го утешат, нито успокоят. И той щеше да продължи да се измъчва. Неговата юношеска взискателност, непознаването на живота, целомъдрието му, цялата му невинна младост бяха против него. Той мислеше, че ме загубва, че ме е загубил, че никога не ме е имал напълно. Чувството извън неговата абсолютност не съществуваше за него. Като гледах терзанията му, изпитвах отново угризения и се чувствах виновна пред сина си, макар и да не знаех добре в какво. Струваше ми се, че съм изменила на дълга си към него, на моя майчински и човешки дълг. Телемах долавяше моята вътрешна несигурност и чувството му за собствена правота растеше. Взискателността му към мене също растеше. Вече правеше несръчни опити да ограничи свободата ми, за да ме запази единствено за себе си. Но с това ме предизвикваше да защитавам своята независимост. То бе един душевен нагон, чиято сила изненадваше дори самата мене. А Телемах, стъписан и огорчен от моя отпор, бързаше да ми покаже своята отчужденост. В безсилието си да издигне преграда между мене и света, той издигаше преграда между мене и себе си. Ала това не му носеше очакваното удовлетворение. Нито успокоение. Само изпълваше мене с негодувание. Чувствах се обезправена като жена и човек пред изискванията на сина си. Питах се докога моят живот щеше да бъде подчинен на Телемах и Одисей. Нямах ли и аз право на собствен живот? На собствени радости? Право на мечти поне? Защо трябваше да се покорявам за всичко на себичната юношеска обич на Телемах, тази обич, която искаше толкова много, а разбираше толкова малко!? Като ми отнемаше правото на всяко женско щастие, щеше ли тя да ми даде поне трайно майчинско щастие? Щеше ли моята жертва да бъде оценена от сина ми? Или веднъж направена, щеше да загуби всяка стойност в очите му? Да се превърне донякога дори в досаден товар за него?

Ужасявах се от тези свои мисли, но не можех да ги прогоня от съзнанието си. Спомнях си онова недалечно време, когато въпреки всички понесени терзания живеех с чувството за единство между мене, Телемах и Одисей, и се чудех на промяната в себе си. Какво се бе случило? Откъде идваше този мой стремеж към обособяване? Към отделен, самостоен живот? Как бях стигнала дотук? Изглежда, крачка по крачка. Ден след ден, без да усетя, разрушението бе прониквало в мене. Бавно, с годините съмнението бе завладявало духа ми. Така, додето се борех с Одисей, за да го насоча по пътя на любовта и вярата, аз сама бях загубила своята вяра. А заедно с нея и способността да се отдавам истински на любовта, да се сливам с нея, да забравям себе си в нея. Пълнотата на чувството ми бе отнета, навярно завинаги. Бях ограбена. Жестоко и безмилостно опустошена. Но злото не свършваше дотук. Добре си давах сметка, че в своята нищета аз също започвам да ограбвам другите, че отровена, разпръсвам отровата около себе си. А най-лошото беше може би това, че макар и да съзнавах нещата, не можех да направя нищо, за да ги променя. Разбирах, че човешките чувства са като уханието на цветята или песните на птичките, че те са извън властта на принудата, на волята или разума и се раждат и умират свободно, подобно на вълните в морето или облаците в небето. Разбирах също, че в моята дългогодишна борба със смъртта аз бях загубила. Винях Одисей за моето човешко поражение, но в същото време му и съчувствах повече от всякога, защото за пръв път схващах цялата дълбочина на неговото нещастие, нещастието да бъдеш лишен от вяра. Всъщност аз бях може би по-близо до него, от когато и да било по-рано. Невъзможно ми беше обаче да се помиря с понесената загуба. И в навечерието на идващото равноденствие пожелах отново да сънувам Одисей с абсурдната надежда за някакъв външен и вътрешен обрат.

 

 

Видях се в съня си пак на остров Огигия. Около мене шумолеше свежият листак на крайбрежна горичка. Слънце с невидени размери и невиден пурпурно-виолетов цвят изпращаше своите последни лъчи към зеления остров и необятната пустош на океана. Светлината му проникваше през клоните на дърветата и рисуваше розови петна върху листата, тревата и пътеката пред мене. Вълните, с поруменели тела, тихо лягаха на брега, чезнеха в изнурена въздишка. Направих няколко крачки и се озовах върху пясъчната ивица между гората и морето. Веднага забелязах Одисей. Бе застанал прав на един голям крайбрежен камък и заслонил очи с двете си ръце, внимателно оглеждаше хоризонта. Цялото му държане показваше трескаво очакване. „Кого ли чака с такова нетърпение? — си помислих. — Да не би Калипсо да е излязла на море и той да се тревожи за нея?“ Тази мисъл ме хвърли изведнъж в тревога и вълнение. Усетих в себе си жилото на ревността, забито отново в жива плът, и веднага се притулих зад храстите с намерението да следя Одисей. Останах така известно време, с поглед, прикован върху него, докато той наблюдаваше съсредоточено далечината. После чух шум край себе си и се обърнах. Беше прислужницата на Калипсо. Тя се движеше тихо из горичката, гледаше към Одисей и като че ли също го дебнеше. Върху наивното лице трепкаше заговорническа усмивка. За да не я изплаша, изчаках я да се доближи до мене и сама да ме види. След това я запитах шепнешком: „Кажи ми, дъще, кого очаква Сина на Океана?“. Момичето се ухили с цялото си лице. „Той очаква една голяма лодка с ветрило“ — промълви. Изведнъж краката ми отмаляха. Какво означаваха думите на дивачката? Дали край острова не бе минал някой гръцки или финикийски кораб? Дали Одисей не очакваше него с такова нетърпение? Дали не искаше вече да отплава оттук? Отново се обърнах към девойката. „Кога мина голямата лодка край острова?“ Тя ме погледна някак учудено и отговори без колебание: „Голямата лодка не е минавала оттук“. „Защо тогава Сина на Океана я очаква?“ Момичето се засмя отново. „Защото богиня Калипсо му каза, че е видяла.“ „А защо му каза тя това?“ Дивачката направи лукава гримаса. „Тя искаше да лежи с Ем…“ — пошепна и пак се закикоти приглушено. Начаса всичко ми стана ясно. Никакъв кораб не бе минавал край Огигия. Калипсо бе измислила тази жестока лъжа, за да може да отдалечи Одисей от себе си.

Рояк трескави мисли нахлуха в главата ми, заблъскаха се в нея като птици пред буря. Изглежда, Одисей бе закопнял вече по своя свят и Калипсо знаеше това. Иначе тя не би измислила подобна лъжа. Самата измама говореше за едно охлаждане между двамата. Навярно Калипсо се бе наситила вече на Одисей, а може би и той на нея. Но защо тя криеше от него близостта си с другия? Кое я принуждаваше да лъже? Дордето съобразявах и търсех верен път за своите мисли, от съседната горичка изскочи тълпа диви люде. Те се спуснаха бърже към Одисей, така както чайките се спускат на плячка, и закрещяха в надпревара: „Калипсо не е видяла голямата лодка, Сине на Океана, Калипсо не е видяла голямата лодка! Тя лежа с Ем, Сине на Океана, тя лежа с Ем!“. Отправих бързо погледа си към Одисей и цяла се превърнах в зрение в желанието си да разбера как ще приеме той казаното от диваците. Видях го, че бавно се обърна и на вид остана спокоен. Само за миг на лицето му се изписа недоумение и някаква детска безпомощност, но след това то отново прие обичайния си непроницаем израз. Един дивак, по-бърз и по-смел от другите, дойде съвсем близо до Одисей и като правеше неприлични знаци, му викна ухилен: „Чу ли, Сине на Океана, Калипсо лежа с Ем?!“. Одисей го погледна така, сякаш бе чул гласа му, но самия него не бе видял. После преглътна конвулсивно и запита тихо, със сипкав глас: „Така ли?“. Изглеждаше безразличен, но аз чувствах, че унижението го изгаря. Внезапно страшен гняв, като при последния ми сън, не гняв, а бяс, обхвана духа ми. По този път той бе насочен единствено към Калипсо. Към Одисей изпитвах жалост, макар че то бе жалост, близка до презрението. Усещах как тя лишава любовта ми от последните й основания да съществува, как обезсмисля дори току-що появилите се в мен надежди. Усещането за празнота и загуба бързо се превърна в мъчителна болка. Бях нападната от треската на буйно отчаяние. Почти без да съзнавам какво правя, се доближих до Одисей и му заговорих направо: „Защо позволяваш на тези жалки люде да се гаврят с тебе? Малко ли ти е това, дето Калипсо те унижава пред тях?“. Казах го и се изплаших. Не бях свикнала да говоря с Одисей така. Очаквах пак гнева му, но той ме погледна с поглед, в който нямаше и следа от враждебност, и рече спокойно: „Видя ли как залязва слънцето? Пред неговото величие всичко изглежда дребно…“. Разбрах, че се мъчи да се отърве от нежелания разговор и едновременно да омаловажи станалото. Може би се срамуваше от мене, а може би искаше аз да остана отвъд междата на този окаян живот. Или пък бе успял вече да надмогне огорчението си, да погледне нещата от противоположната страна. Едно беше безспорно, че той не се дразнеше от присъствието ми, че приемаше появата ми дори с радост. Това изпълни и мене с радост, с онова безсмислено щастие, което вниманието на Одисей винаги предизвикваше в мене. Но то не можа да потисне лошите ми чувства към Калипсо. Стана тъкмо обратното. Струваше ми се, че Одисей е по-близо от всякога до мене, готов да се приобщи духом към мене, и че единствената пречка между нас е тя. Не можех да забравя това, не можех и да й го простя. И пак заговорих на Одисей открито, със смелост, която изненада самата мене. „Мразя Калипсо…“ — му казах. „Защо?“ — запита той веднага и скрита усмивка озари лицето му. „Тя е животно, отвърнах, змия и вълчица на едно място!“ Сега усмивката върху лицето на Одисеи стана открита. Като ме гледаше право в очите с лукава, детска закачливост, той произнесе ясно и отчетливо: „Пък аз казвам: Змийо, ела и ме ухапи! Вълчице, ела и ме разкъсай!“. Това бе шега, но аз знаех колко много истина се крие в нея. И отново се почувствах сразена. Забравих жалостта си към Одисей и взех да мисля, че самата аз съм достойна за жалост и презрение. Мълчах, но езика ми изгаряше един въпрос. „Толкова ли много я обичаш?“ — запитах най-после. Бях претръпнала в унижението си. Въпросът ми озадачи Одисей. „Да я обичам ли? — рече. — Не, не я обичам! Но това, което изпитвам към нея, е по-страшно от всяка обич. То е страст без любов!“ Богове всесилни! А аз дори не знаех до този час, че съществува такова чувство… Като удавник, който търси да се улови за нещо, казах глупаво: „Тя е измамница…“. „Какво от това? — отвърна Одисей. — Хората се раждат едни или други. И всички са необходими. На света са нужни всякакви хора!“ „И лоши ли?“ — запитах. „Естествено и лоши! Иначе животът би бил твърде скучен!“ „За тебе животът е все още игра“ — промълвих. „О, не, рече Одисей, животът е борба, но тя не би била възможна, ако всички бяха добри!“ Бях така съсредоточена върху Одисей и разговора, който водехме с него, че не забелязах какво ставаше около мене. Изведнъж чух вика на диваците и додето се озърна, Калипсо се хвърли между нас като разярена тигрица. Веднага се събудих.

 

 

Щом отворих очите си, и мисълта ми заработи трескаво. Признанието на Одисей задълба като свредел ума ми и легна като разкалена жар на сърцето ми. Какво значение имаше, че не обича Калипсо? Тя все едно го владееше. Мъчех се да вникна в това странно чувство — страст без любов. Какво представляваше то? Да бъдеш предаден от собственото си тяло, да изпаднеш в противоречие със собствената си душа! Да изпитваш непреодолимо влечение без благодатта на хармонията, без радостта на отдаването, без екстаза на сливането, без топлина, без щедрост! Нечовешко чувство, пред което аз изпитвах неволно отвращение. И ужас пред тази Афродита, груба, стръвна и жестока, подобна на финикийската Астарта. Но само тя можеше да победи Одисей, да се вмъкне в неговата лишена от вяра душа. Опитът, който бях придобила напоследък, ми разкриваше нещата в нова светлина. Струваше ми се, че този път стигам до самата им същина. Любовта живееше само във вярващите. Но вярата бе дар, с който боговете ощастливяваха малцина от смъртните. Не всеки се раждаше чист и силен едновременно, носещ в себе си непобедимото чувство на хармонията и безумното упорство да го защитава. Одисей бе дошъл на света с измамите на Автолик в кръвта си. Разбира се, и с неговото неверие. Защото, който лъже, не може да вярва. И Одисей не вярваше на никого, понеже лъжата бе негова постоянна другарка, кога невинна и мила, кога добронамерена, кога престъпна и зла. Той не виждаше вредата от нея, а само необходимостта и ползата. Животът сред хората бе затвърдил това му убеждение и засилил вродените му склонности. И моята вяра и любов бяха за него, изглежда, мечтателство, може би мило и трогателно, но в същото време наивно и смешно. Трябваше да призная пред себе си, че той бе духом много по-близо до Калипсо, отколкото до мене. По-близо и до Кирка. Дори до такова жалко същество като Меланто, която лъжеше така, както дишаше, и не знаеше какво е женско и човешко достойнство. Богове! Прозрението, с което дарявате духа ми, е страшно! И за какво може да ми послужи то, освен да ме доведе до пълна безнадеждност? Разбирам, че този, за когото съм пяла химна на моя живот, е неизлечимо глух. Той е глух по рождение. И пак стигам до неизбежното заключение, че подвигът ми е бил безсмислен. Струва ми се, че всяка борба между хората е безсмислена. Човек идва на света с някое начало, заложено в себе си. Един е лъв, друг елен, един вълк, друг пееща птичка. Всеки идва със своята истина и държи на нея, иначе би изменил на себе си, би отрекъл себе си. И по-скоро вярващият ще загуби вярата си и любящият любовта си, отколкото злият да стане добър, слабият силен и колебливият устойчив. Но кое тогава ще осмисли моето съществуване? Нима трябва да се насоча към подобните на себе си? Защо? За да им давам онова, което имат и те? Но няма ли то да бъде напразен труд? Кому ще послужи моята щедрост и кой ще спечели от нея? От храна има нужда гладният, не ситият. И водач е необходим на слепия, не на зрящия. Не е ли обаче самооблъщение да искам да променям това, което съществува по волята на самите богове? Да се намесвам в установените свише закони на битието? Може би Одисей и Евримах бяха по-прави, като оставяха всеки да върви по своя път, воден от собствената си природа? Не, те бяха просто безразлични! Зрители на играта! А аз бях приела борбата за свой жребий. Защото не можех да живея само със себе си и духът ми диреше неспирно да излезе извън границите на моето същество. Стигнала дотук, мисълта ми нравеше неочакван завой. Спомнях си думите на Еванорид, че в света всичко е промяна и движение, и си казвах, че тази истина трябва да важи и за човека, понеже той е част от света и е подчинен на неговите закони. Не се ли меняха хората пред очите ми с годините и с условията, не вървяха ли непрекъснато ту към възход, ту към упадък? Но като че ли съществуваше и нещо друго. Някакво усъвършенстване на човешките сили, което се отнасяше както до отделния човек, така и до цялата човешка общност. Ала как се постигаше то? Хората се намираха в непрекъсната борба със силите на света. А също и помежду си. Нагонът да съществуваш и добруваш опълчваше дори сходните един срещу друг. Какво оставаше за несходните! За онези, които принадлежаха на враждуващи породи, които носеха в себе си взаимно изключващи се начала. Животът бе борба, както бе казал и Одисей. Но, изглежда, тъкмо тя развиваше човешките сили. Най-мъдрите пък водеше към познанието, което е светлина за човеците. То бе дарът на Прометей, героичния титан, който с цената на собствените си страдания бе извлякъл човешкия род от невижното животинство и го бе насочил към вечно съперничество с боговете. Сякаш започвах най-после да разбирам истинския смисъл и на моята борба. Не биваше да я смятам за безполезна. Дори и да не успеех да победя Одисей, моите усилия нямаше да отидат напразно. Щях да придобия знание и да умножа светлина. За себе си, а също и за другите. Защото съществуваше и отражение. И както светът се отразяваше в човека, така и човекът се отразяваше в себеподобните си. А това навярно ставаше съгласно волята на бога творец, който бе създал частичката неделима от цялото и бе съединил несъвместимите неща в едно, за да постигне движение в хармонията и усъвършенстване на своето творение.

Изпълнена с такива мисли, усещах как започвам да ставам отново непримирима. Ревност пламтеше в мене и ме ожесточаваше. Но това не беше познатото ми отдавна чувство, чувството на пренебрегната жена, на оскърбената душа и тяло, което само ме измъчваше, без да ми посочи накъде да вървя. Човешка бе този път моята ревност и човешко съперничество я подклаждаше. Духът ми се проникваше от неотстъпчивост, страшната неотстъпчивост на смърт, с която висшето човешко начало се възправя срещу низшето. Трябваше да защитя това висше начало, да се преборя за неговите права да господства, да го наложа. Трябваше на всяка цена да победя Калипсо! Но как? Какво можех всъщност да направя? Освен да продължа своя подвиг и да се подготвя да понеса в негово име всички жертви. Да го приема като свой жизнен дълг! Обхващаше ме някаква горда и вдъхновена решителност. Всичко, което досега ми се виждаше непосилно, започваше да ми се струва леко, което смятах за невъзможно, вече ми изглеждаше възможно. Ала този обрат в духа ми поставяше пред мене един нов въпрос. Питах се дали Евримах не беше прав, като казваше, че в любовта човек обича не другия, а себе си. И че не обичта стои зад нашето упорство да се наложим на любимия и да го завладеем. А тъкмо обратното. Желанието ни да победим поддържа любовта ни, подкрепя я и я разпалва, дордето я превърне в отчаяно безумство. Може би беше прав. Но само наполовина. Защото всяка истина имаше две лица и в този свят на движението всичко беше двустранно. Човекът също. Той бе създаден обособен, ала търсеше непрекъснато да се слее. Понеже сам беше нищо. Стигнеше ли обаче до пълно отречение, той пак се превръщаше в нищо, в една разложена форма, лишена от истински живот. Да обича себе си и другите, другите чрез себе си и себе си чрез другите, това бе пътят на човека. Път противоречив и труден, но който му даваше живот и го водеше напред. Евримах в своята едностранчивост просто искаше от хората повече, отколкото трябваше и можеше да иска.

От увереност се проникна ума ми и спокойствието, което бях загубила, се върна отново при мене. Откривах единството на моя живот и разбирах, че не съм изменила на себе си. Бях направила само един голям полукръг и сега се връщах пак там, откъдето бях тръгнала. Но имаше и известна разлика. Защото в кръговрата на моето временно отклонение аз бях осъзнала истината за себе си и света. И като продължавах по стария път, то беше вече съзнателно, а не по нагон и усет, както досега. Виждах огромни хоризонти да се разкриват пред мене, зад пределите на моя собствен живот. И усещах някакъв величав ритъм в себе си и около себе си. Ритъма на първоизточника… Кой беше той? Аз не знаех, но чувствах неговата необхватна мощ. И макар и да схващах, че аз съм само една прашинка в градежа на мирозданието, усещането ми за собствена значимост порасна. Улавях безкрайността на нишката, в която бе заплетено и моето съществуване… Минало, настояще и бъдеще се сливаха в едно… Мярката ми за нещата прекрачваше всички граници, губеше се в необозримото. Богове! Не е ли това вечността, която долавям с някакви нови качества на съществото си, усещането за всичко, което остава недостъпно и непостижимо за моя ум?!

 

 

Неочаквано ми се прииска да отида при Лаерт. Но не за няколко часа, както бях правила винаги досега, а да му погостувам поне няколко дни. Поканих и Телемах да дойде с мене и той прие с възторг поканата ми. Чувстваше се щастлив да ме отведе, макар и за кратко, от Итака. А и времето бе подходящо за живот на открито. Пролетта хубавееше с всеки изминат ден. Радост цъфтеше под небето и мамеше хората да й се насладят отблизо.

Не съобщихме нищо на Лаерт, понеже Телемах искаше да го изненада. Но тъй като никой не ни очакваше, намерихме дома на свекър ми празен. Слуги и роби се бяха пръснали в тази работна сутрин по градините, и лозята и дори немощната старица, прислужницата на Лаерт, бе отишла някъде. Нетърпелив да види дядо си и особено да го зарадва, Телемах ме поведе веднага да го търсим. Вървеше напред с бързи, широки крачки, въодушевен от пролетта, от собствената си младост, от добрите чувства, които преливаха в него. Като го гледах, неволно му се любувах. Лицето му се открояваше пред мене в профил, така, както приликата му с лицето на Одисей бе най-очебийна. Къдри, подобни на венец от тъмночервен хиацинт, хищен нос и устни, нежни като на дете и извити като лъка на Ерос… Не беше ли това Одисей, който вървеше до мене в онази сияеща от светлина и чистота утрин, когато кракът ми стъпи за пръв път на итакийска земя? „Дядо-о!“ — извика Телемах и илюзията изведнъж се разсея. Но следата от преживения миг остана. Томително чувство, еднакво сладостно и болезнено, което бавно отзвучаваше. И удивлението на ума пред чудото на този свят, движението в целостта, което откривах вече навсякъде. Всичко бе същото и все пак не същото. Телемах не беше Одисей, макар и да приличаше на него, и аз, макар и да бях някогашната Пенелопа, бях в същото време и съвсем различна от нея. Дори дърветата в градината на Лаерт не бяха същите. Едни бяха израсли и се разклонили нашироко, други бяха започнали да съхнат и се бяха видимо смалили. Що се отнася до самия Лаерт, човек мъчно можеше да познае в него предишния силен мъж, закалил духа си в добродетели и тялото си в непрестанен здрав труд. Мъката от смъртта на Антиклея и постоянната грижа за изчезналия Одисей го бяха превърнали в развалина. Съсухрен, със сведени плещи и белеещи власи, той бе запазил от своя цъфтеж само хубавата си усмивка. Но тя бе лишена от светлина. Лаерт жалеше за изплъзващия му се живот. Но той не се бунтуваше като Антиклея. Понесен от възвратното движение на разрушението, той чувстваше цялата негова безнадеждна невъзвратимост и не му се противеше напразно. А мене това примирение пред измяната на живота ме покъртваше. Духът ми се проникваше от жалост и милост и все ми се струваше, че Лаерт е жертва на някаква чудовищна несправедливост. Особено в ден като този, когато природата празнуваше своята обнова и пред очите ми плуваха виденията на миналото. Забелязахме го с Телемах да идва по пътеката към нас, леко накуцващ, присвил отслабналите си очи, за да ни вижда по-добре. Бе облечен в избелял, на места протрит хитон. А китките и глезените му бяха увити във вехти парцали, за да го предпазват, види се, от росата и тръните на синорите. Под напъпилите дървета, блесналото златно слънце и ширналото се ведро небе старостта на Лаерт, подчертана от бедняшкия му вид, изглеждаше толкова жестока, че ни смути. Той винаги се бе трудил заедно с робите и наравно с тях. Но напоследък бе започнал и да живее като тях. Обличаше се, с каквото намери, спеше върху пода на хижата на рогозка и се хранеше от общо блюдо с всички. Разбирах, че душата му сама иска това изравняване, понеже бе заживяла вече със смъртта и приемаше нейното велико изравняване. Но Телемах не можеше да проникне така дълбоко в нещата. Отречението на дядо му го потискаше и изпълваше с необяснимо чувство за виновност пред него. Като се мъчеше да се спаси от това чувство, той веднага се залови усърдно да му помага. А аз поисках да сложа в ред дома на свекър си. Но скоро открих, че няма какво да подреждам там. Дотолкова животът, който водеше Лаерт, бе прост и беден. „Татко, искам да ти стъкмя едно легло! — му казах. — Ставите те болят, затова не бива да спиш върху глинения под.“ „Не си прави напразен труд, дъще! — ми отговори Лаерт. — Човек, както и да живее, накрая умира. Затова не е важно как ще живее, а каква следа ще остави зад себе си. Когато управлявах Итака, удобствата някак по ми приличаха. Но сега не върша ли същото, което вършат и моите слуги? Защо трябва да живея по-различно от тях?“ „Разбирам те! — рекох. — Ти искаш да бъдеш справедлив…“ Лаерт се позамисли, после каза: „Справедливостта е голямо нещо, чедо! Дори безсмъртните богове не са справедливи. А какво остава за смъртния човек! Аз искам само да покажа, че гордостта и човешкото себелюбие са суетни. Защото какво е човекът пред силата, която стои над него?“.

Дълбоко удовлетворение изпитах след този наш разговор и радостта от нашето единомислие ме накара да почувствам бащата на Одисей по-близък от когато и да било. От друга страна, духовната подкрепа, която думите му ми даваха, ме изпълваше с благодарност към него. Не бях сама в своето просветление. Изглежда, то бе път, а може би и цел на всяка душа. До едно и също бяхме стигнали и двамата с Лаерт. Аз чрез изживяването на любовта, той чрез предусещането на смъртта. И това, според мене, бе само едно доказателство в повече, че пътят е верен и целта неизмамна.