Севда Костова
Пенелопеида (11)

През последните дни младежите, които ме уважаваха, подеха с нови сили своята любовна обсада. Вестта за женитбата на Неоптолем бе като масло в огъня на техните въжделения. Защото Андромаха, макар и не достигнала още моята възраст, бе вече зряла жена. Освен това бе съпруга на един от най-големите герои на Троянската война. Момците смятаха, че поради сходството на случая примерът на Андромаха трябва да ми подейства заразително. И в тези очаквания надеждите им се разпалваха и държането им ставаше все по-дръзко и нападателно.

По това време в Итака живееше един жрец на Зевс на име Лаодамант, мъж, напреднал в годините, но запазил ума си ясен. Той се бе отнасял към мене винаги ласкаво и с внимание. Затова реших да поискам съвета му за едно допитване до оракула в Додона. Светилището се славеше със своите прорицатели. Може би от тях щях да науча нещо по-определено за съдбата на Одисей. Нещо, което да послужи и на мене като указание за съдбата ми и напътствие за бъдещите ми действия.

Отидох у Лаодамант. Той си беше у дома, но не сам. Заварих при него Евримах, с когото се родееха и дружаха. Старецът търсеше дружбата на младите, а Евримах се оставяше да бъде спечелен от него, защото сам харесваше шегаджийството му и веселяшкия му нрав. Денят се случи студен и двамата приятели седяха край огъня и пиеха неразредено вино. Изглежда, питието бе оказало вече своето действие върху им, защото ме посрещнаха с шумни възгласи, а Лаодамант пристъпи към мене и като ме прегърна, целуна ме по двете бузи. Стана ми малко неловко от нежността на старика. А той, доловил това, рече: „Аз мога да ти бъда баща, чедо, затова си позволявам да те целуна. Виж, ако Евримах поиска да те целуне, на него няма да разреша такова нещо!“. Веднага разбрах, че лукавият старец нарочно дразни младежа. Но Евримах не се показа раздразнен, само ме погледна с очи, в които проблесна за миг весело коварство. Лаодамант пожела да почерпи и мене с вино и позова прислугата си. Но никой не се отзова на неговия повик. Икономката му бе изчезнала някъде, а робите навярно се грееха край някой разпален мангал. Сега Евримах взе да дразни на свой ред стареца. „Когато кучето остарее, рече, става за смях на зайците!“ Лаодамант измърмори някакви закани и излезе да дири слугите си. Същия миг Евримах скочи и така както бях седнала в креслото, ме грабна и потърси с уста устата ми. Извих главата си и устните му попаднаха върху бузата ми. После, стъпила на крака, с всички сили го отблъснах. В същото време откъм ходника се чу глъчка от човешки говор и бързи стъпки и това накара и двама ни да се овладеем и седнем отново на местата си. Не можах да говоря нищо с Лаодамант. Пречеше ми присъствието на Евримах, а бях и смутена от случилото се, от появилата се тайна между мене и младежа. Изпих поднесеното ми вино и си тръгнах. Но чувствах тялото си омърсено, та вкъщи се изкъпах отново и дълго трих бузата си, върху която бяха попаднали устните на Евримах. Беше ми и противно, и смешно, и чудно. Афродито, никога няма да проумея твоите закони! Нима тялото ми беше по-вярно от душата?

 

 

Скоро след тази случка отидох да посетя беловласата жрица на Артемида, онази същата жрица, която ми беше помагала при раждането на Телемах. Жената бе отдавна престаряла, боледуваше от дълго време и казваха, че вече очаква своя смъртен час. Редно беше да отида да я видя, преди да е слязла в царството на Аид и оставила завинаги света на живите. Старицата бе наистина крайно отпаднала и върху лицето й вече личеше печатът на смъртта. Останала цял живот небрачна, тя умираше сега в самота, наглеждана само от някаква далечна сродница и от един племенник, чудат младеж, който странеше от хората, но бе напълнил къщата си с млади робини. Той беше сладострастник и магьосник, според както говореше мълвата, и посветен в много свещени тайнства, поради което мнозина му се бояха. Когато влязох в стаята на болната, той стоеше при възглавницата й и така и остана през цялото време на посещението ми. Не говореше, само ме гледаше с тъмните си, съвсем кръгли и немигащи очи на голяма птица. Или пък се усмихваше със саркастична усмивка, която ме притесняваше. Той сякаш искаше да каже: „Всеки умира сам! А ние, които оставаме в живота, продължаваме да играем играта си, дори и пред смъртта!“. Ужасен човек бе този млад Лейокрит, не току-така хората си шепнеха за него какво ли не. Започвах да се чувствам виновна пред болната, макар и да не знаех в какво, а смехът на Лейокрит ми тежеше като обвинение. Той приличаше на демон със своя силно извит надолу нос и извитата си нагоре брадичка, с разкривените си устни и гъсти, черни чорапи. Ставаше ми страшно да го гледам и мъчително да слушам пресекливото дишане на умиращата, нейните изтръгващи се сякаш из дълбочината на утробата въздишки. Едва се насилих да остана колкото беше прилично. И щом късият зимен ден започна да гасне, тръгнах да си ходя. Лейокрит дойде да ме изпрати. Не го гледах, но усещах неговия поглед върху себе си. Той сякаш проникваше през дрехите до тялото ми и през тялото до душата. Бях неспокойна като преследвано животно. И си отдъхнах чак когато прекрачих прага на навън. Сега вече можех да бъда любезна с моя изпращач и аз се обърнах към него, за да се сбогувам. Ала той не бързаше да се раздели с мене и ми заговори с плътен и неочаквано дълбок глас. „Царице — рече, но произнесе думата така интимно, сякаш ме позоваваше по име. — Виждаш ли колко жалък е човешкият живот, колко е мъчителна болестта и колко е трудно за душата да се отдели от тялото?“ Помислих си, че видението на смъртта поразява духа му, та ми стана жал за него и му отговорих съчувствено: „Моята свекърва умря в ръцете ми, затова зная колко е трудно да преживееш такова нещо. Наистина няма нищо по-жестоко от старостта и нищо по-ужасно от смъртта. Но човек е така устроен, че с време успява да забрави дори ужаса“. „Видяла си смъртта в очите, а живееш така, като че ли животът ти ще бъде вечен…“ — промълви Лейокрит. „Всеки живее според повелите на духа си“ — му отговорих. Саркастичната усмивка отново се появи върху устните на младежа. „Така, както те гледам, рече, струва ми се, че духът ти е преди всичко жаден за любов.“ Какво можех да му отговоря? Замълчах. А той почака известно време, но като не получи моя отговор, пошепна: „Защо мълчиш?“. По пресекливия му задъхан шепот разбрах, че в него се възбужда мъжът, та ми стана по-противен от когато и да било. „Мълча, защото искам да прекратя един разговор, който ти не би трябвало да започваш.“ От гърлото на Лейокрит се изтръгна неочаквано някакъв особен звук, нещо средно между стон и ръмжене. След това тялото му се изви на дъга и лицето му се сгърчи. Видях ясно, че в него се надига звярът, и неволно се дръпнах. Но Лейокрит се оказа по-бърз от мене. И додето разбера какво става, ръцете му ме обхванаха като клещи и ме притиснаха здраво към напрегнатото му от желание тяло. Добре, че аз бях гъвкава като стоножка. Огънах се цяла и ловко се изхлузих от живата примка, в която бях попаднала. После хукнах надолу по безлюдната уличка. Не мислех за достойнството си на царица, а бързах да се спася от моя нападател. Едва в двореца почувствах унижението си. Изпитах гняв към младия Лейокрит, но се гневях и на себе си. Естествено, разправих всичко на Евриклея и двете заедно решихме занапред да бъда по-предпазлива и да не излизам никъде сама. Ала раздразнението ми не мина през цялата вечер. Защото и това решение бе също унизително за мене.

 

 

Предпазливостта ми се оказа обаче твърде слаба защита срещу желанията на мъжете. Те бяха станали хитроумни и изобретателни, а преди всичко смели и нахални. Един ден Еванорид ни покани с Телемах на угощение у дома си. Изтънчеността и сдържаността на този човек ми бяха вече добре познати, та и през ум не ми мина, че и той би могъл да ми натрапи своята мъжка близост. Толкова повече, че и Телемах щеше да дойде с мене. За пръв път отивах в дома на Еванорид, но още от пръв поглед всичко в него ми хареса. Стаите бяха наредени уютно, и с добър вкус, домакините — умни и любезни, разговорите с тях — занимателни. Масата бе отрупана с гозби и украсена с вейки от вечнозелени храсти според египетския обичай. Вечеряха естествено само тримата мъже. А ние с Алкиона, майката на Еванорид, присъствахме единствено за разговор и настроение. Смята се, че храненето със своята грубост накърнява женската красота и дори уронва достойнството на една знатна жена. Да бъда украшение на пиршеството, ето какво беше моето предназначение тази вечер. И аз чувствах, че го осъществявам с успех. Бях положила особени грижи за тоалета си. Носех тъмносиня дреха с широка златна поръбка и много, и тежки златни украшения. А раменете ми покриваше пурпурно наметало. Очите ми блестяха и бузите ми пламтяха от изпитото вино, говора, смеха и отражението на пурпурната багра от плещите ми. Речта ми се лееше плавно, мъдра и същевременно изящна реч, която всички слушаха с видимо удоволствие. А Еванорид не само ме слушаше, но и не сваляше възхитения си поглед от мене. Той непрекъснато ни задържаше, а когато станахме да си ходим, ни предложи да приветстваме изгряването на среднощната Селене. Излязохме под колонадата на дома и видяхме как от морето се издига великолепната луна, вече отчасти разсипана, но въпреки това огромна. Небето бе съвсем черно, с редки, мъждеещи звезди, ала във въздуха се долавяше някакъв нов, макар и още слаб полъх, сякаш едва наченалото дихание на възкръсващия Дионис. Не зная дали изпитото вино или тъкмо този дъх на божеството, но нещо възбуждаше чувствата ни. Мълчахме, ала бяхме развълнувани. Изведнъж усетих ръката на Еванорид да се протяга и прегръща кръста ми. Изтръпнах от изненада. Исках да се отдръпна от натрапника, но присъствието на Телемах ме сковаваше. Не смеех да помръдна, да не би да привлека вниманието му върху нас. Няколко мига останахме така. После, изглежда Еванорид усети моето вцепенение, защото сам се отдръпна от мене. Дадох си вид, че подминавам случката, без да й отдавам значение, но мисълта ми бе заета непрекъснато с нея. Винаги овладеният Еванорид бе последният мъж, от когото очаквах подобна волност. Кое го бе подтикнало към нея? Дали настроението на вечерта? Или общото отношение към мене? Бях и поласкана, и отново унизена, и както винаги, настръхнала в отбрана. Все повече се чудех на себе си. На моята душевна и телесна неподатливост пред любовта. Беше време, когато се страхувах, че изгладнялото ми тяло ще ме предаде. Но ето че то се отбраняваше при всеки опит да бъде изкушено. В такива мигове аз дори забравях своя глад. Какво бе това? Целомъдрие на девственица ли? Или любовта ми към Одисей, заседнала завинаги в плътта и кръвта ми?

Недоумяваща, откривах в себе си едно ново, непознато досега за мене чувство, чувството за съпружески дълг. То се бе появило ясно и определено и стоеше твърдо в душата ми като крепостен зид. Но като приемах защитата на тази крепост, аз се чувствах в същото време зазидана в нея като в гробница. И духът ми, жаден за щастие, се бунтуваше непримиримо. А разумът ми ме съдеше и се надсмиваше над този мой появил се неизвестно откъде и как дълг. Да бъда вярна на Одисей само затова че бях негова съпруга! Каква безсмислица! Вярна на неверния Одисей, който не само ми изменяше, но и ме унижаваше в своите измени, оскърбяваше ме незаслужено и издевателстваше над душата ми! О, богове, посочете ми верния път, защото аз наистина не зная чие водачество трябва да приема! На разума, на духа си, устремен по следите на радостта, или на това абсурдно чувство, което, без да търси каквото и да е основание, иска от мене да се жертвам докрай?

 

 

Тежко на онзи човек, който загуби единството на душата си! Чиито желания се сблъскват като насрещни ветрове и намеренията изтляват в колебания. Който скита из скритите ходници на своите мисли и чувства и напразно дири изход от тях. Такъв човек носи хаоса в себе си и неизменно създава хаос и около себе си. Жестоко и несправедливо беше дето съдбата избра именно мене, за да ме направи оръдие на своите разрушителни сили. А най-жестоко беше, че то стана неусетно, без да мога да разбера това навреме. Животът мами хората със своята привидност. Течението ги носи плавно, всичко им изглежда на своето място, додето бездната не се разтвори под нозете им. Така се случи и с мене, че аз прозрях истината едва тогава, когато злото се бе стоварило вече върху ми и върху онези, които ме заобикаляха. Ала колцина са людете, облагодетелствани от боговете с предварително прозрение? Или предпазвани с предсказания? Макар че и предсказанието може да се окаже като сянка за онзи, когото тласкат външни и вътрешни обстоятелства по-силни от самия него. За какво ще послужи на моряка известието за буря, след като корабът му се намира в открито море? Всеки знае, че вятърът разпалва пожари, но може ли някой да спре вятъра? Или да угаси огъня на човешките души? Тежко и на онзи, който разруши своето единство с хората! Който превърне близките си във врагове и предизвика злите чувства на онези, сред които живее. Такъв човек прилича на град, обсаден от неприятел. И неговите дни са като дни на воин, който очаква непрекъснато съдбовния удар. Животът му е белязан от знака на гибелта и за него по-добре би било изобщо да не се е раждал. Нещастието го дебне навсякъде, но като поразява него, то протяга своята безмилостна ръка и към онези, които са свързани с него.

 

 

Още разговорите за женитба на Неоптолем не бяха стихнали, когато от материка до нас достигна една нова вест. Изненадваща, както и първата, тази нова вест вещаеше не добро, а зло.

Изчезналият преди няколко години Орест се бе появил неочаквано във Фокида, в двореца на своя свако цар Строфий и на леля си Анаксавия, сестрата на Агамемнон. Новината се разпространи бързо по цяла Гърция и навсякъде предизвика силно вълнение. Отмъстителят на Агамемнон бе жив. Превърнал се изведнъж от невръстно дете във възмъжаващ юноша, подкрепян от могъщия цар на Фокида и подстрекаван от своята отмъстителна леля Анаксавия, той представляваше смъртна опасност за Егист и Клитемнестра. Над златочела Микена надвисваше страшен, гръмоносен облак, от който всеки миг можеше да блесне поразяващата, смъртоносна мълния. Хората изтръпнаха пред ужаса на предстоящите събития. Толкова повече, че те идваха изневиделица, тогава, когато никой не ги очакваше. Отдавна вече самотните вопли на Електра не вълнуваха никого. Смятаха я почти за луда. На девицата явно липсваше нужната сила и решителност, да нанесе сама удара. А подкрепа тя нямаше. Сестра й Хризотемида носеше посредствена и безразлична душа. За Орест пък не се чуваше нищо. Отначало всички смятаха, че той е отвлечен от приятелите на Агамемнон, но после се наложи мнението, че детето е убито от Егист или изпратено в далечните земи на Азия, откъдето няма да се завърне никога. Но ето че Орест се бе завърнал. И сега предстоеше последното сблъскване на страстите, решителният двубой между двата последни представители на вълчия Атреев род. Кой щеше да победи? Егист или Орест? Властолюбието и любовта към жената или жаждата за мъст и верността към бащата? А Клитемнестра? За нея не можеше да има победа. И в двата случая щеше да бъде победена. Ако тя имаше някаква вина за убийството на Агамемнон, сега щеше да я заплати стократно. Но аз не откривах в нея истинска вина. Виждах само едно нещастно съчетание на характери и стечение на обстоятелства, една фатална завръзка, която не можеше да има друг развой. Клитемнестра бе уловена здраво в примката още тогава, когато бе станала жена на Агамемнон. Но можеше ли тя да носи отговорност за тази злощастна женитба? Какво знае едно младо момиче за хората и за техните характери, за любовта и брака, за човешките страсти и за изненадите, които животът ни поднася? Самоуверена и горда, и силно засегната от играта на Одисей с нея, Клитемнестра не можеше да не пожелае този брак, който я издигаше над всички гръцки княгини. Разочарованието обаче бе дошло много скоро, а после враждата и омразата. Накрая жестокото пожертване на Ифигения бе докарало окончателния разрив между съпрузите и страшната ненавист, придружена от жажда за отмъщение. Клитемнестра трябваше да убие Агамемнон, за да възстанови нарушеното равновесие на живота и на собствената си душа. Той пръв й бе дал примера, бе разрушил в нея представата за позволено и непозволено. Но дори не толкова и заради Ифигения, колкото заради самата себе си, за да спаси себе си и любимия мъж, а също и да запази любовта си, Клитемнестра бе станала убийца. Можеше ли да бъде друга, след като бе попаднала сред убийци? Самият Агамемнон бе заченат в убийство. Цяла Гърция знаеше, че Атрей бе убил рождения си син, за да се ожени за майката на Агамемнон. Непрекъснато мислех за тези неща и заета със заплахата, надвиснала над моята братовчедка, не забелязвах опасността, заплашваща самата мене, тънката черна ивица, появила се на хоризонта на моя собствен живот, растящото напрежение във въздуха на Итака.

 

 

Имаше един итакийски младеж на име Ноемон, син на Фроний, който бе започнал да ме ухажва отскоро. Той не блестеше с дарби, освен с една — да улучва винаги благоприятния за себе си час и от всяко положение да извлича изгода за себе си. Казваха, че майка му го била заченала от Фроний горе, на Хермесовия хълм, който се издига над града Итака, и че самият бог Хермес бил участвал в неговото създаване. Шегобийците пък добавяха, че освен божеството в създаването на Ноемон участвал и домашният роб водоносач Месавлий. С тази намеса те обясняваха защо иначе толкова личният младеж, притежаващ благороден торс и красива глава, имаше такива груби и тромави ръце и нозе, взети сякаш от друго тяло. Може би, чул нещо от тези злоезични слова, Фроний се стараеше да обезсмисли лошата мълва, като показваше преувеличено любовта към сина си. Той го превъзнасяше до небесата, хвалеше го с повод и без повод и изтъкваше на всяка крачка достойнствата му. Това стана причина присмехулните итакийци да нарекат Ноемон „прекрасната рожба на Фроний“. Младежът не се показа обиден. Той се интересуваше само от своята изгода и духът му бе сляп и глух за всичко останало. Достатъчно умен бе да разбере, че присмехът задължава хората и ги привързва към тяхната жертва. Затова приемаше шегите на другите спокойно. Самият той не се присмиваше на никого и засегнат или не, оставаше неизменно любезен с всички. Бе рядко внимателен в отношенията си. А услужливостта му бе направо пословична. Наистина, Евримах казваше, че като прави услуги на хората, Ноемон цели единствено да ги задължи към себе си. Но тъй като никой не бързаше да се разплаща с Ноемон, дълговете към него не дразнеха. Фроний изработваше кораби, известни надалече със своята издръжливост, лекота, бързоходство и сигурност при плаването. Още щом възмъжа, Ноемон остави работилниците на баща си и тръгна да урежда сделките му. Той обикаляше цялото западно крайбрежие на Гърция, от Месения и Китера до Епир и Коркира, та дори и до земята на илирите. Разправяха, че печалбите на Фроний непрекъснато растат и мнозина му завиждаха за сина, с когото се задяваха. Що се отнася до мене, аз почти не обръщах внимание на Ноемон. Намирах духа му беден, затова странях от него и ухажванията му ме изненадваха, но не ме поласкаха. Ала един непредвиден случай стана причина сама да го потърся и да се помъча да вникна в живота и делата му.

Наближаваше краят на зимата, когато една сутрин Ментор се появи необичайно рано в двореца. Веднага разбрах, че се е случило нещо извънредно, защото напоследък Ментор рядко ме търсеше. Изглежда, не можеше да ми прости ухажванията на младежите и се чуждееше, за да ми покаже своето неодобрение. Без да се помайва, Ментор поиска да говори с мене насаме и щом отпратих всички, веднага започна да разказва: „Онзи ден бях за риба, Пенелопе. Сега в морето гъмжи от пролетна риба, та човек си струва да се потруди по неговите пътеки. Цял ден прекарах в залива и чак привечер излязох на брега. Гледам, до пристана стои старец чужденец, появил се неизвестно откъде и как. Естествено запитах го най-напред кой е, откъде е и как е попаднал в Итака. А той ми отговори, че е критянин и че бил доведен от един критски кораб, който продължил пътя си към Теспротийския край. Стана ми чудно, че не съм видял кораба на критяните, след като цял ден бях прекарал в залива. Но не показах съмнение в думите на стареца, за да не накърня достойнството му, и както е редно го поканих да пренощува у дома. По пътя той ми обясни, че търси внук си, отвлечен от търговци на роби. Описа ми детето и аз му казах, че такова момче няма в Итака. След което продължихме мълчаливо до вкъщи, защото аз бях изморен, а и старецът, изглежда, не беше от словоохотливите. У дома го поверих на слугите си със заръката да му приготвят вечеря и постеля и чак на сутринта запитах за него. Отговориха ми, че вече си е заминал, но без да се обади на никого. Дори не бяха разбрали кога си е тръгнал. По света има всякакви хора. Реших, че или този старец е голям неблагодарник, или че погнат от неволята си, е забравил благоприличието, и престанах да мисля за него. Но тази сутрин видях съседа си Евмолп и той ми каза, че вчера сутринта срещнал същия старец близо до моята порта. Евмолп, придружен от своя роб Пик, бързал за морския бряг, но като се сблъскал с непознат човек, спрял се с него да го разгледа и разпита. Старецът му се сторил подозрителен и за да го изпита, Евмолп му казал, че напуска Итака завинаги, прокуден от старейте и зли старци, одумници и охулници. Като чул това, непознатият запитал веднага за дома на Ноемон и щом Евмолп му обяснил къде се намира, начаса се отдалечил. Но тогава Пик, който е епирец, казал на господаря си, че той успял да огледа добре стареца и познал в него един от дворцовите слуги на епирския цар Ехет“.

Като стигна дотук, Ментор замълча и ме погледна многозначително. „Предполагаш, че Ноемон е предател и съгледвач на цар Ехет, така ли?“ „Не предполагам, а съм напълно уверен. Иначе старецът нямаше защо да лъже и да се крие.“ Наистина случаят внушаваше лоши съмнения и бе твърде обезпокоителен. Ехет бе по-опасен от пиратите. Той плячкосваше от дълго време съседите си по суша, но напоследък упорито се говореше, че вече подготвя кораби и за морски нападения. Твърде вероятно бе той да насочи вниманието си най-напред към Итака, която, лишена от владетел мъж, изглеждаше най-беззащитна. Кой щеше да му попречи да осъществи намеренията си? Ехет бе истински варварин, не се подчиняваше на човешките и божеските закони и можеше да бъде сплашен само с груба сила. Но макар че по цяла Гърция го наричаха „изтребител на човешкия род“, никой не смееше да започне въоръжена разправа с него и жертвите му бяха оставяни сами на себе си. От това неговата дързост само растеше. Реших, че трябва да изпратя веднага пратеници при баща си Икарий за съвет и помощ, а преди всичко да изясня всички обстоятелства около случката със стареца. Аз не притежавах увереността на Ментор и се страхувах от някоя злощастна грешка. Всъщност обвинението на Ментор почиваше главно върху неговите предположения. Истината можеше да се окаже съвсем друга. Нямаше нищо по-лесно от това да предам Ноемон на старейте. Но аз познавах техния съд и знаех, че неговите решения се влияят преди всичко от настроенията на гражданите. Малко беше нужно, за да се настроят итакийците срещу Ноемон и старейшините да решат смъртта му. А той можеше да бъде невинен. Спомних си за Паламед, осъден по нагласеното от Одисей лъжливо обвинение и убит с камъни за едно престъпление, което не беше извършил. И разбрах, че съм длъжна заради онази страшна измама на Одисей да подиря оправдаващата истина за Ноемон. Затова вместо да събера съвета на старейшините, изпратих един от дворцовите глашатаи да извика Ноемон в двореца. „Той ще те омотае — каза Ментор. — Ще видиш! Защо ти трябва да се обясняваш с измамника? По-добре действай, и то бързо!“ „Не мога да гледам така леко на нещата — отговорих. — Винаги можем да убием живия, но как ще върнем убития към живот? Ами ако Ноемон не е предател? Малко ли пъти се случва да бъдем измамени от привидния образ на нещата? Твоят разказ буди съмнения, но той не съдържа доказателства. Недей забравя, че да осъдиш невинен, значи да осъдиш себе си. Който и да реши смъртта на Ноемон, за нея в последна сметка ще отговарям аз. Кръвта на младежа ще падне върху моята глава и гибелта му ще легне върху моята съвест и моето царско име.“ „Прави каквото знаеш!“ — каза Ментор. Изглеждаше ядосан и недоволен. Но може би беше само разколебан. Ноемон пристигна веднага. Ала нямаше вид на разтревожен. Наблюдавах го внимателно, но не откривах в него никакви признаци на скрит смут. Отначало се посуети малко, докато се настани в предложеното му кресло. Като че ли не знаеше къде да дене ръцете и нозете си. Но то беше известната му телесна несръчност, може би само засилена под моя поглед. После застана неподвижен и седеше спокоен, като ме гледаше, без да отклони взора на пъстрите си, непроницаеми очи. Почувствах се предизвикана от невъзмутимостта на младежа и реших да му говоря направо, без заобикалки. „Ноемон, рекох, вчера при тебе е дошъл пратеникът на епирския цар Ехет. Кажи ми защо идва този човек тук и защо Ехет не изпраща своите пратеници до двореца на Итака, а ги кара да търсят твоя дом, и то тайно!?“ Ноемон дори не трепна. „Тъкмо исках да дойда и да ти говоря за това, царице — каза. — За малко да се сблъскаме с твоя глашатай на нашата порта.“ Прехапах устните си. Ако Ноемон бе виновен, с това признание той се освобождаваше от всяко обвинение. „Добре, говори да видя какво ще ми кажеш“ — рекох. Какво друго можех да направя вече, освен да го изслушам? „Старецът дойде да ми поръча три кораба за цар Ехет“ — започна младежът. „А ти прие ли поръчката?“ „Приех я като търговец, но предупредих стареца, че сделката не може да остане в тайна, както той иска. И още, че не ни е възможно да изпълним поръчката в желания от тях срок.“ „Бързат ли с тези кораби?“ „Да. Дори старецът предложи да ми ги заплатят по-скъпо от обикновеното, но да стане според желанието на царя. Отговорих му, че имаме много поръчки, които не мога да отложа, понеже съм дал вече дума за тях. Казах му: Добрият търговец държи повече на думата си, нежели на печалбата. Защото иначе ще се лиши изобщо от печалби.“ Ноемон говореше гладко и без запъване, непрекъснато се усмихваше с красивите си релефно изрязани устни и нито за миг не отбягна погледа ми. Но както и преди, аз не можех да открия никакъв израз в очите му. Те бяха направени сякаш от цветно стъкло, а не от жива плът. Тъкмо тази преграда обаче и подчертаното спокойствие ме изпълваха най-много със съмнения. Мислех, че словата на Ноемон навярно съдържат истина, но не и цялата истина. „Ехет познава ли те, го запитах, или само е чувал за тебе?“ „Познава ме — отговори момъкът без всяко колебание. — Бил съм много пъти в Епир и винаги съм му носил дарове. Защото чужденец, който не почете Ехет с дарове, може да бъде обесен за нищо или кастриран за забава на царските гости.“ „Ами старецът познаваше ли те?“ „Предполагам, че ме е виждал в двореца.“ „Къде е той сега?“ „Замина си преди малко.“ „С какво?“ „С кораба, който го беше довел.“ „А къде се намираше този кораб?“ „Надолу по брега, скрит от очите на хората.“ „Защо не ми съобщи веднага за епиреца и епирския кораб?“ „Не е в нрава ми да бъда издайник. Как можех да предам госта си? Но щом човекът напусна дома ми, приготвих се да дойда и ти разправя за него. Нали ти казах, че твоят глашатай ме завари готов да тръгна? Смятам, че ако изпратиш веднага хора след стареца, те ще успеят да го доведат.“

Съмнявах се дали щяха да успеят. Колкото словата на Ноемон ми звучаха по-правдиво, толкова по-малко им вярвах. Въпреки това изпратих начаса Ментор по следите на чужденците. Ала той се завърна, както и очаквах, без да открие нещо. Вече почти съжалявах, че не го бях послушала. Изглежда неговият ум, макар и по-просто устроен, притежаваше повече здрав смисъл от моя. Докато се чудех обаче какво да кажа сега на Ноемон и как да се отнеса с него, в двореца пристигна козарчето Мелантий, син на градинаря Долий, и съобщи, че на път за града видяло от височината на склона отдалечаващия се в морето епирски кораб. Отдъхнах си, както заради Ноемон, така и заради себе си. Дори взех да изпитвам известни угризения към набедения предател. Въпреки това доверието ми в него остана като пукнат съд, който може да употребяваш, но при условие че много ще внимаваш. Струваше ми се, че той е опасен хитрец, ловък като маймуна и плъзгав като блатна риба. Човек, който си служи свободно с лъжата и истината според ползата, която би могъл да извлече от тях. И който крие измамите си зад очевидна правдивост. Нали Евримах бе казал веднъж, че най-добре лъже онзи, който лъже чрез истината. Може би Ноемон принадлежеше към този род най-сръчни измамници. Имах чувството, че той не обмисля речите и държането си, а просто усеща какво трябва да каже и какво да направи, и че хитростта при него не е качество на ума, а по-скоро някакъв вроден нагон, както е хитростта на лисицата. И се питах как да се държа по-нататък с този човек, как да постъпя с него. Нищо не доказваше, че ме е излъгал, но аз се чувствах излъгана. Бях ли права или не? Ако Ноемон не беше свързан с цар Ехет, това не би имало кой знае какво значение. Но случаят ми налагаше да имам вярна и определена представа за младежа, за да зная какво мога да очаквам от него. Трябваше следователно да се помъча да го опозная. Затова му казах с най-милата си усмивка, онази усмивка, на която никой от моите поданици не можеше да устои: „Прости ми, Ноемон, че показах недоверие към тебе! Но обстоятелствата бяха такива, че и най-доверчивият би се усъмнил. А на един владетел не е разрешено да бъде прекалено доверчив. Затова нека моята предпазливост не бъде обидна за тебе! А като награда за откровеността ти те каня да станеш отсега нататък редовен гост на царския дом“. Очаквах, че моята покана ще зарадва Ноемон, но той си остана, както винаги, невъзмутим. Благодари ми със смислени, пестеливи слова според обичая си, а усмивката му и този път не изразяваше нищо. Предполагах, че като се сближим, той ще се отпусне и разкрие неволно. Но надеждите ми не се оправдаха. Ноемон продължаваше да бъде сдържан и непроницаем. Приличаше на добре запечатан съд, за чието съдържание можеш само да гадаеш. След посещенията му си припомнях нарочно нашите разговори и с учудване откривах, че макар и да беше говорил достатъчно, той не бе изказал нито една своя мисъл и не бе разкрил нито едно свое чувство. И аз оставах, както и преди, в неведение относно това, което се криеше в него. Долавях обаче, че в своята сдържаност той ме дебне зорко и изчаква своя час. Та ми ставаше малко страшно от него.

 

 

Скоро трябваше да разбера с досада, че благоволението ми към Ноемон се тълкува неправилно от гражданите на Итака. Като не знаеха истинските му подбуди, те виждаха в него проява на женско разположение. Нещо, което идеше още веднъж да ми покаже, че представата за мене бе променена и че в съзнанието на моите поданици аз бях вече не толкова царица, колкото жена. И повече не можех да проявявам своите милости свободно. Никой не ме съдеше, но момците, които ме ухажваха, се почувстваха пренебрегнати и не криеха своята ревност и недоволство. Един ден в двореца пристигна Антиной, потъмнял от гняв, застрашителен като ураган в морето. Почти изблъска опитващата се да доложи за него Евринома и нахълта безцеремонно в стаята, в която се намирах. Застана пред мене с целия си огромен ръст, мятащ яростни погледи, готов сякаш да ме хване за косите или за дрехата и да ме повлече по пода. Не се изплаших. Пред нежността и обичта на Антиной треперех в боязън, защото усещах готовността на душата ми да им се покори. Но гневът и ревността на младежа ме освобождаваха от неговата власт. В такива мигове той се превръщаше в мой враг, при това един твърде слаб и жалък враг. Чувствах цялото си превъзходство над него и колкото той губеше власт над себе си, толкова аз се владеех по-добре. Погледнах момъка по детски, отдолу нагоре, усмихнах се със светла, безметежна усмивка и го запитах със сладък глас: „Какво има, Антиной?“. Младежът остана за миг стъписан. Защото гняв, който не среща отражението си в другите, изглежда не на мястото си и прави разгневения смешен. И Антиной се почувства смешен и се обърка. Но после гневът му пламна с двойна сила и той избухна несдържано: „Какво има ли? — почти извика. — И ти ме питаш още какво има? Има това, че всеки, който вярва на жена, е луд. И аз съм по-луд от всички. Би трябвало стареите на Итака отдавна да ме изселят от града и да ме изпратят на някой пуст остров, където моето срамно безумство няма да има поне свидетели!“.

Той се задъха и спря. А аз мълчах, но продължавах да го гледам мило усмихната. Беше ми радостно. И ми доставяше такова удоволствие да изпитвам силата си над младежа. „Ти наистина си луд! — му казах най-после. — Но не защото си повярвал на жена, а защото оставяш изплашеното ти чувство да се съюзи с въображението ти и да те поведе в неверен път.“ Думите ми оказаха очакваното въздействие. Възможността да бъде излъган от собствената си подозрителност веднага помами Антиной с успокоението, което му обещаваше. Той направи няколко крачки из стаята с наведена глава, после дойде отново пред мене, напипа някакво кресло с ръка и седна на него така, сякаш краката му изведнъж бяха отмалели. Разтърси глава, като че ли да прогони лошите си мисли, а после ме погледна право в очите. Погледът му бе пълен със страстна молба. „Царице — промълви и гласът му пак трепереше от вълнение. — Кажи ми откровено защо Ноемон е отличен с такава чест? С какво я е заслужил? Гражданите на Итака са озадачени и приказват какво ли не. Всички знаят, че ако Евримах идва в двореца свободно и редовно, то е защото семействата ви са свързани отдавна в близка дружба. Еванорид боговете са надарили с находчив ум и многоречие, та казват, задоволявал любопитството на ума ти. Но защо идва Ноемон? С какво този печалбар е заслужил разположението ти? Бедността на духа му го изравнява с най-низшите, а липсата на доблест го прави подобен на роб! Алчността му пък надминава дори тази на пиратите!“ В пристрастните думи на Антиной се долавяше неволен упрек. Той като че ли имаше такива права над мене, че можеше да ми държи сметка за отношенията ми с хората. Всъщност любовта му даваше всички права. Затова трябваше да му кажа истината. Не биваше да заблуждавам този човек, който така отчаяно жадуваше да ми вярва. „Умееш ли да пазиш тайна?“ — го запитах. Антиной не си позволи да се обиди. Само се усмихна снизходително и каза: „Какъв въпрос ми задаваш, царице? За дете ли ме смяташ? Кой мъж, който уважава себе си, не умее да пази тайна?“. „Добре! Тогава ще ти кажа, че Ноемон съвсем не се радва на моето разположение. По-скоро обратното. И ако напоследък го удостоих с вниманието си, то причината за това е едно обстоятелство, което за сега не мога да ти открия.“ Този път Антиной се разтревожи не на шега. „Какво е това обстоятелство? — запита със сбрани вежди и помрачен поглед. — Защо не можеш да ми го откриеш? Нали каза, че ще ми повериш тайната?“ Засмях се. „Уверявам те, че не е нещо, което би могло да те засегне. Затова не се губи в догадки и не се измъчвай със съмнения!“ „Дай ми някакво уверение“ — пошепна Антиной все още с разтревожено лице. „Защо ти е уверение? — отвърнах. — Не разбираш ли, че няма смисъл да те лъжа, след като не ти дължа нищо?“ Антиной остана загледан в мене. Мислеше и съобразяваше. „Да, да — рече най-после полугласно. — Да, ти си права! Как не ми дойде и на мене на ума?“ Наблюдавах го. Лицето му се проясняваше бърже и мракът и заплахата в очите му изчезнаха. „Да, да — промълви пак, като че ли на себе си. — Разбира се! Астарта понякога се шегува с хората и ги разиграва, както си ще! Въпреки това нека бъде благословено името й!“ Загледа ме като в радостна пробуда и ми заговори с проникновен глас: „Царице, искам да ме разбереш! Аз съм готов на всичко, но няма да оставя никой да получи онова, което самата справедливост отрежда да бъде мое! Защото за другите ти може да си дар на живота, а за мене си живота! Твоята загуба би била смърт за мене!“. С всяка изречена дума Антиной се възбуждаше все повече и повече. Чувствата му се разгаряха като зноя в лятно пладне. Искри изскачаха от очите му и жар лъхаше към мене от всяка гънка на хитона му. Додето разбера, и се озовах пак с опасността пред себе си. Превращението на Антиной разклати отново почвата под краката ми. Усетих как собствената ми кръв се надига и прелива в гореща вълна от сърцето към главата. Слепите ми очи биеха и бузите ми пламтяха. Богове! Колко жалка и безсилна бе ревността и колко велика и мамеща любовта! Но как лесно можеше любовта да се превърне в ревност! И да бъде лишена от своето величие и побеждаваща сила. Трябваше само да й се отнеме вярата… Имах ли обаче аз правото да лиша Антиной от вяра?