Севда Костова
Пенелопеида (1)

Очите му са зелени като морската вода в предвечерните часове, а косата му припламва с червените отблясъци на добре излъсканата скъпоценна мед. И къдрите се вият край челото му като цветовете на хиацинта. Той е снажен и с мощна осанка застана пред мене.

Срещнах го върху стъпалата на двореца на моя чичо цар Тиндар. Той ме погледна с големите си очи на ястреб и аз потънах цяла в мъглата на погледа му. Но тая мъгла ме влече. Може би защото не зная какво се крие зад нейното непрозирно було.

 

 

Ние принадлежим към старото племе, което населява тези краища от незапомнени времена. И по нищо не приличаме на светлооките и златокъдри пришълци, които преди няколко столетия са дошли от север, понесени неудържимо като буреносен облак, и са завладели нашите земи. Видът ни е друг, а и душите ни са други. Мъдро е нашето племе и знае цената на всяко нещо. Спокойни са сърцата ни и пълни с благодатна светлина умовете ни. Ние се радваме на живота и обичаме човека. Тачим го толкова, колкото тачим и боговете. А красотата поставяме над всяка добродетел. Достойнство над достойнствата е тя. Красив е светът и човек трябва да мине с наслада през него. Но ние бяхме победени от светлооките пришълци, размесихме се с тях и глух кипеж настъпи в нашия живот. Не само в семействата, но понякога и в отделния човек се сблъскваше старата, облагородена кръв с новата, буйна кръв на пришълците. Защото златокъдрите не познават спокойствието, мъката ги влече повече от насладата и вечна битка е тяхното съществуване. Оракулът предрича, че от този кипеж светлина ще озари света. Но всеки тълкува различно думите на оракула.

Когато видях Одисей, останах поразена от красотата му. Съвършенството на лицето му ме хипнотизираше. Но и ме плашеше. Нещо нечовешко има в такова съвършенство. През разчупените линии прозира душата. Тук не виждаш душа. Сякаш пред тебе стои освободената от всяка болка и от всяко милосърдие човешка мисъл, сякаш виждаш божество, което е закон само за себе си. Като хищна птица е неговото лице, с голям, извит нос, но устните му са нежни като цвят и напомнят устата на дете. Застанах скромно на стъпалата, а той погледна през мене като през бистра вода и отмина. Помислих, че не ме е забелязал, и се помъчих да уверя себе си, че това ми е безразлично. Но, всъщност, ми беше обидно. Исках да ме е забелязал.

Красиви са моите братовчедки Клитемнестра и Елена. Царствена е Клитемнестра в своята красота, а Елена е божествена. И двете са тъмнооки и белолики. И двете са стройни. Мека е кожата на телата им и прохладна като течаща вода, а гърдите им са твърди и обли като зрели ябълки. Очите на мъжете се спират неволно и остават приковани върху тях. А пред Елена всички хора стоят като прехласнати, толкова неповторима е красотата й и толкова завладяващо е очарованието й.

Оракулът предрече и на двете безсмъртна слава. Но свързана с тежки беди. За зла слава говори той. Така поне се разбира от думите му, макар че думите на оракула са обикновено мъгляви и всеки може да ги тълкува според своята склонност. Той предрече и на мене безсмъртна слава. И пак свързана с много беди. Но моята слава трябва да бъде добра. Само че аз не зная с какво бих могла да се прославя. Не съм красива като братовчедките си. Тъмноока и белолика съм като тях, но дори пред Клитемнестра приличам на скромно глухарче пред разкошна лилия. Хубави са очите ми. Сякаш са изворчета на светлина. Но само очите не правят една жена красавица. Мисля, че ако се прославя с нещо, то ще бъде само с ума си. От известно време чувствам, че моят ум не е като у другите хора. Той е винаги буден, винаги нащрек, търсещ да проникне до самата душа на нещата.

 

 

Всички знаят, че Одисей идва в двореца на чичо ми, цар Тиндар, заради Клитемнестра, моята по-голяма братовчедка. Скоро ги видях един до друг. Бяха застанали под една сребролиста маслина в градината. Той й говореше усмихнат и лицето му не беше нито студено, нито бездушно. Озаряваше го весело лукавство. А очите му я прегръщаха с обаятелна нежност. И Клитемнестра го гледаше с големите си, пламтящи, властни очи и лицето й изразяваше самоуверено кокетство. Сякаш бе господарка на любовната наслада. Като че ли бе самата Афродита, великата властница. Хубава картина представляваха те двамата там под маслината. Мисля, че са родени един за друг. Като звезда и месец са те, като палма и кедър. Но аз се чувствах самотна и това чувство ме преследваше чак до вечерта.

 

 

Одисей си замина за Итака и мене ми хрумна да разпитам за неговото царство един роб, който е родом от този остров. Той помисли, че го разпитвам заради Клитемнестра, и ми каза: „Ако нашата млада господарка тръгне като невяста за дома на Одисей, нека ме измоли от баща си и ме вземе със себе си. Ще й бъда най-верният роб там“. „Защо искаш толкова да се върнеш в Итака?“ — го запитах. „Там съм роден — отвърна той. — За мене Итака е най-красивото място на земята. И Лаерт е добър цар. Сигурно и Одисей ще бъде като него, макар че той по образ прилича повече на майка си.“ Пуснах му парченце сребро в ръката. Радвах се на добрите думи, казани за Одисей. Той дойде отново в Спарта чак след една година. Времето клонеше към зима и върховете на Тайгет бяха побелели от сняг. Тъгата бе простряла своето тъмно крило над двореца в Лакедемон. Наближаваше годишнината от смъртта на двамата мои братовчеди, близнаците Кастор и Полидевкт, и двамата жертва на любовта. Одисей веднага възприе нашето тъжно настроение и насочи цялото си внимание към скръбната майка, царица Леда. Той й говореше утешителни слова за живота и смъртта, и за славата, дял на избраните, които Зевс е надарил с неукротима сила на душата. Царицата го слушаше и сълзи течаха по бялото й като миртов цвят лице. А понякога тъмните й очи, в които предишният пламък още не беше угаснал, се спираха с възхищение върху него и сълзите в тях секваха. Дотолкова мъдри бяха словата на Одисей и така плавна, жива, ясна и увличаща беше речта му. На траурната гощавка аз се случих до Одисей. А той тогава ме забеляза сякаш за пръв път. Погледна ме и съвсем неочаквано ми се усмихна дружелюбно. После ми каза: „Щастлив съм, че случаят ме сложи да седна до тебе, Пенелопе, защото, макар и да си млада, мълвата за твоя ум вече се носи по съседните земи“. Вдигнах очите си към него, за да разбера дали не се шегува, но лицето му зад усмивката бе непроницаемо. Тогава отговорих: „Трябва да бъда умна…“. Почаках да ме запита защо, но той мълчеше. Събрах смелост и продължих: „… защото не съм хубава“. Изведнъж се засрамих от откровеността си. Чак сълзи се появиха в очите ми. А Одисей продължаваше да мълчи. Едва когато ме измъчи достатъчно, каза: „Не унивай, трижди блажена, защото има два вида красота“. Вдигнах очите си към него с благодарност и видях върху лицето му странен израз, който не можех да определя, но който, неизвестно защо, ме трогна. Зарадвах се, че бях облечена в хубава дреха от майсторски изтъкан плат и че на ушите си носех най-красивите си обеци, направени от тънки сребърни нишки, напомнящи паяжина при лунна светлина.

 

 

Одисей отново забрави за мене и пак не ме забелязваше. Но аз го следях тайно и отдалече, където и да се появеше. Той продължаваше да ухажва Клитемнестра. Гледаше я с поглед на победител и в очите му светеше възхищение и нескрито желание. Рядко той поглеждаше и към Елена, и тогава аз долавях или ми се струваше, че долавям зад неподвижната маска на лицето му нещо по-истинско и по-дълбоко, някакъв благочестив възторг, може би. Струваше ми се, че той е влюбен в Елена. Неочаквано излязох права. След като толкова дълго време бе ухажвал Клитемнестра, Одисей поиска Елена за жена. В двореца на цар Тиндар ахнаха от изненада. Клитемнестра бе обидена и беснееше от яд. А Елена, макар и в себе си поласкана, не пожела да оскърби сестра си и веднага отхвърли предложението на Одисей. Царят и царицата също не бяха благосклонни към това предложение. Чувстваха се подиграни от играта на Одисей. Видях го същия ден. Разхождаше се с мрачен вид по алеята от кипариси, която свързва двореца с брега на река Еврота. Вятърът люлееше върховете на кипарисите и пред техните извисени стволи фигурата на Одисей изглеждаше малка. Приближих се неусетно до него, лека като водно конче. Той ме видя и се обърна към мене. „Не унивай, богоравни — му казах. — Красотата е два вида.“ Той се засмя и усмивката му погълна сякаш всичките му мрачни мисли. Или може би той изобщо не беше мрачен. Изненада предизвикаха думите ми в него. „Ти си не само умна, а и смела — каза той. Но си права. Понякога злото ни води към доброто. На колко си години?“ „На единадесет“, отговорих. „Има още време!“, промълви той тихо и се подсмихна лукаво. Исках да го запитам за какво има още време, но не зная защо не посмях.

 

 

Одисей си замина отново и не се вести в Спарта в продължение на няколко години. През това време при нас се случиха важни събития. Клитемнестра се омъжи за владетеля на Аргос, могъщия цар Агамемнон. Той беше рус красавец, който по хубост не отстъпваше в нищо на Одисея. Но умът му бе груб. Пустославен човек бе Агамемнон и духът му бе изтъкан от насилие, жестокост, алчност и надменност. Аз не го обичах и дълго се чудих кое бе привлякло Клитемнестра към него. Може би я бе поблазнило високото му положение на пръв владетел в Гърция. Вестите от новото семейство, отначало благоприятни, постепенно взеха да вдъхват безпокойство на Цар Тиндар и царица Леда. Агамемнон и Клитемнестра, твърде различни един от друг, но и двамата еднакво силни, се бяха сблъскали като планина с планина и това сблъскване разтърсваше и без това разклатения дом на Атридите.

Отидох да посетя братовчедка си в Аргос, когато тя беше вече майка на две дъщери. Ифигения бе кротко и мило дете, наследило от Елена нейната нежност и тихо очарование. Но Електра бе малко русо зверче, което никакви ласки не можеха да привлекат. Скоро след пристигането ми в двореца на цар Агамемнон Клитемнестра роди третото си дете, и то момиче. Царят бе недоволен, че бе отново излъган в очакванията си за син, и се сърдеше за това на жена си.

 

 

Тогава в Аргос дойде и Елена, като се надяваше да разведри със своя чар духовете в несговорното семейство на сестра си. Но самата попадна в клопката на двамата братя Атриди. Агамемнон искаше отдавна да ожени своя по-малък брат за сестрата на жена си. И сега му се представи добър случай да осъществи своите намерения. След смъртта на Кастор и Полидевкт Клитемнестра и Елена оставаха единствени наследнички на спартанското царство. Клитемнестра щеше да получи половината от Лакедемон, тъй както Менелай имаше право над половината от Аргос. Агамемнон бе съгласен да отстъпи дела на Клитемнестра срещу дела на Менелай. Преди това обаче трябваше да ожени брат си за сестрата на жена си. Така той постигаше двояка цел: да направи Менелай цар и едновременно да запази Аргос само за себе си. Агамемнон посрещна Елена с всичката любезност, на която беше способен, и поправи отношенията си с Клитемнестра, като остави у гостенката си впечатление, че промяната в държането му се дължи единствено на нейното благотворно влияние. Поласкана, Елена започна да се отнася с голямо доверие към него.

В същото време Менелай захвана своята любовна обсада. Това му доставяше удоволствие и той скоро се увлече искрено. Елена също се поувлече, но не мислеше за женитба. През тези години всички най-знатни женихи на Ахейя се бяха изредили да я искат за жена: двамата Аякси, Антилох — синът на Нестор, тесалиецът Протезилай, Терсандър и дори Патрокъл, макар че той нямаше почти никакви изгледи за успех, защото беше изгнаник, без отечество. Но тя бе отказала на всички. И сега бе повече склонна да откаже, отколкото да се съгласи. Но тогава се намеси Агамемнон. Неговите лъстиви слова, от една страна, и отчаяната любов, която й показваше Менелай, от друга, успяха да убедят Елена и тя склони да се омъжи за по-малкия Атрид. Така бе сключен този брак, който донесе неизброими нещастия на всички ни.

 

 

Сватбата стана в Микена. Още младоженците не бяха дошли в Спарта, върнали се бяхме само аз и царица Леда, когато Одисей пристигна в двореца на цар Тиндар. Изглежда бе пътувал бързо, защото конете му бяха изморени и цялата колесница покрита с прах. А и той самият не изглеждаше по-добре. Посрещнах го при една колона в преддверието на двореца. Но той само ме погледна мрачно и едва ми кимна. Останах на мястото си, защото усетих как коленете ми се огъват и сърцето ми се блъска като птиче, уловено в примка. После полека се отправих към малката зала, където седеше стринка ми. Одисей бе отишъл право при нея и сега я разпитваше за цар Тиндар, за Клитемнестра и Елена, след това пак за Тиндар и пак за Елена, пак за Клитемнестра и пак за Елена. Повече въпроси задаваше той за Елена, но ги смесваше умело с въпроси за другите, за да не разберем голямото му желание да научи всичко за нея. Каза, че бил в Месена по някаква важна работа и че се отбил от пътя си да ни види. Разбрах, че ревност и мъка за загубата на Елена го вълнуват, и надеждите, с които бях живяла в продължение на няколко години, се стопиха така бързо, както се топи снегът в долината на Еврота.

Занесох златен лекит с благовонен елей на Одисей, за да намажат робините тялото му след къпането. Заварих го вече изкъпан, по-красив от всякога и като че ли малко успокоен. Но не ме погледна. Бях готова да си тръгна, когато той изведнъж се обърна към мене: „Кой нагласи тая женитба?“. „Двамата братя Атриди, отвърнах, най-умните братя в цяла Ахейя.“ „Когато боговете надарят смъртен, тъй както са надарили тях, то не е за радост на никого“ — промърмори Одисей. „Не зная за другите, отговорих, но братовчедките ми сигурно няма да видят много радост.“ „В брака сметката е обща! — каза Одисей. — И двамата плащат!“ Не отговорих нищо. А той, след като облекчи духа си с изказаните слова, повеселя. Погледна ме, сякаш едва сега ме забеляза. „А ти си все същата, Пенелопе, каза, макар и да си пораснала.“ „Аз съм винаги същата, отговорих едновременно поласкана и засегната, и сигурно винаги ще остана същата.“ „Това е хубаво! — отвърна Одисей. — На мъжа е нужно постоянство, защото самият той е непостоянен.“ Не зная сериозен ли беше той тогава или се шегуваше, но аз запомних думите му.

 

 

Одисей замина пак така внезапно, както се беше появил. След него есента, която чакаше на прага, неусетно се промъкна в долината на Еврота. Сутрин над реката тегнеха мъгли. В залите огнищата горяха непрекъснато. Царица Леда предеше заедно със слугините си пурпурна вълна. Аз също въртях вретеното, но мислех за Одисей. Гледах как янтарното вретено привлича пурпурните влакна на вълната отдалече и мислех, че и Одисей привлича, също така отдалече, моите мисли. Скоро пристигнаха Менелай и Елена и в двореца започнаха празненства, гощавки, шумни веселия. Така продължи няколко месеца. После забавите спряха. Елена очакваше дете. Менелай, леко отегчен, се залови отново със своите игри и упражнения, като изпомежду предприемаше и по някое пътуване. Ту отиваше в Аргос при брат си, ту в Пилос при синовете на Нестор, ту на остров Крит. В разгара на лятото, сред адска жега. Елена роди дъщеря: Хермиона. С раждането на детето се разбра, че съпрузите се бяха наситили вече един на друг. Но понеже Елена бе по-кротка от Клитемнестра, а и Менелай по-добър от Агамемнон, свади между тях нямаше. Елена се залови да отглежда дъщеря си, а Менелай продължи да живее така, както бе живял винаги.

 

 

След горещото лято настъпи чудна есен. Дните се редяха като чаши на пир, златни чаши, пълни с прозрачно, янтарно вино. Хората беряха лозята, изцеждаха сока на гроздето и сладкият сок шуртеше в земята на Лакедемон, тъй както шуртят вадите по склоновете на Тайгет през време на дъжд. Бог Дионис шестваше по хълмовете и селищата ден и нощ, с несигурна крачка и искрящи очи, окичен с пурпурни и златни гроздове, следван от буйстващи сатири и танцуващи нимфи. После, с настъпването на първите студове, се появи и Хименей, със запалена факла, оставил свитата на Афродита, за да предвожда сватбените шествия. В двореца на чичо ми пристигнаха, както всяка година, пратеници с подаръци. Отново получих предложения за женитба от няколко места в Гърция. И пак отказах на всички. Ядосах чичо си и трябваше да понеса гнева му. Наложи се да изслушам и едно поучително слово от страна на царица Леда. „Любовта идва и си отива, казваше стринка ми, но умната жена трябва да има съпруг.“ Баща ми, достопочтеният Икарий, дойде и той с подготвена назидателна реч. Упрекна ме кротко, че не мисля за майка си, отдавна чезнеща като безплътна сянка в царството на Аид, и че не вземам пример от сестра си Ифтима, която, макар и по-млада от мене, е вече омъжена. Слушах търпеливо, но не се показвах убедена. Най-после пратениците си заминаха.

Тогава се случи нещо, което никой не очакваше. Една есенна привечер, в настъпващия сумрак, внезапно се появи Одисей, следван от керван натоварени животни. Бе весел, с лице, зачервено от студения есенен вятър, но ведро и радостно, и щастлив смях трептеше в гърлото му. Естествено, изненадата от появата му бе много голяма, а това бе едно допълнително удоволствие за него. Той влезе в голямата зала, посрещнат от възгласи, изказа почитта си пред цар Тиндар и царица Леда, поздрави се приятелски с Менелай, а към Елена се отнесе мило и внимателно като брат към сестра. Бавачката донесе на ръце малката Хермиона и Одисей дълго се радва на детето. То бе станало вече занимателно и се усмихваше непрекъснато, русо и подвижно като слънчево зайче. Аз стоях там, между другите, гледах втренчено Одисей и примирах от вълнение, затова не можех нито да говоря, нито да се усмихна. А той като че ли не ме забелязваше. Така и премина вечерта, сякаш аз не съществувах. Одисей разправяше, че иска да търгува с критяните и че е тръгнал за остров Крит със своята стока. И непрекъснато говореше с Менелай за пазарите на Крит, за най-късия път до там, за най-удобното пристанище.

През тая нощ не можах да спя. Отчаянието и обидата от държанието на Одисей с мене ме измъчваха през всичкото време. Щом утрото засия навън, станах и се облякох. Обвих тялото си в дебел плащ и слязох в градината на двореца. Всичко бе потънало във вода. Цяла нощ бе валял дъжд и сега бе излязъл влажен вятър, който свистеше в клоните на оголените дървета. Обрах последните цветя, дребни и лишени от аромат, разцъфнали без достатъчно слънце и топлина. С тъга си помислих, че и аз съм като тях. Взех два гълъба и се запътих към светилището на Афродита. Докато отивах нататък чувствах сърцето си тревожно и бях съвсем отчаяна. Но след като оставих даровете на богинята, усетих някакво успокоение и надеждата запърха отново в душата ми. В двореца още спяха. Само по коридорите се мяркаха безшумно подранили слугини. Неочаквано се натъкнах на Одисей. Трепнах от изненада и понечих бързо да отмина. Но той ме догони с крилати думи: „Защо бягаш от мене, Пенелопе?“. Вдигнах очи. Той ме гледаше нежно усмихнат. Забравих веднага обидата и лицето ми светна като ясно утро. „Мислех, че си ме забравил“ — промълвих. Но всъщност, не вярвах това, което казвах, а и да го вярвах, то вече не ме занимаваше. Бях заета да гледам Одисей. Поглъщах очите му с очите си. Едва сега разбрах колко се бях затъжила за погледа му, за усмивката му, отправена към мене. „Къде си ходила толкова рано?“ — запита Одисей. „Не можах да спя — отвърнах — и излязох по ранина да се разходя около двореца.“ Усмивката на Одисей стана лукава. „Казаха ми, че създаваш грижи на близките си. Истина ли е?“ Мълчах. „Защо отказваш на всички женихи?“ — запита отново Одисей. Почувствах се притисната до стената. Бях като малък, нещастен заек, който вижда, че няма вече къде да бяга от кучето. Продължавах да мълча, навела очи, но усещах как руменина залива като пламък бузите и шията ми. Чувствах ушите, дори очите си, пламнали. „Може би очакваш някого?“ — запита пак Одисей и аз долових в гласа му лошо коварство. Не можех повече да издържам. Вдигнах очи към него и го загледах. Не зная какво е изразявал погледът ми, но той сякаш се смути от него и усмивката изчезна от лицето му. Видях съвсем ясно, че е разкаян и е готов да ме остави. Тогава пошепнах с отчаяна смелост: „Тебе очаквах!“, и побързах да избягам. Изтичах в горните покои, влязох в стаята си, хвърлих се на неоправеното легло и се разридах. Плаках дълго. Не можех да спра сълзите си. Отдавна сдържани, те течаха сега като вода от капчук. Очите ми се зачервиха, устните ми подпухнаха, бузите ми горяха, но аз все плачех и плачех.

По едно време в стаята дотърча една от слугините на стринка ми. Беше възбудена и лицето й таеше някакво весело заговорничество. „Господарке, бързо! — каза тя. — Царица Леда нареди да се облечеш хубаво, колкото може по-хубаво, и да слезеш в малката зала.“ „Какво има, Фило?“ — запитах аз и като вдигнах глава от възглавницата, взех да прибирам разпилените си коси. Като ме видя разплакана, жената се изплаши. „Златна моя господарке, какво е станало? — запита тя на свой ред. — Владичице, олимпийска Херо, за какво е тая мъка? Успокой се! Никой няма да те даде насила на Одисей!“ Като чух последните думи на жената, сълзите ми изведнъж секнаха. „Какво каза?“ — запитах. „Долу е Одисей. Говори с цар Тиндар и царица Леда. Дошъл е да те иска за жена. Но щом и той не ти е по сърце, няма да се омъжиш и за него. В този дом не живеят безбожници. Никой не ще посмее да обиди Хера, покровителката на невестите, и да те даде силом, на когото и да е!“ Помислих, че ще загубя свяст. Толкова голяма бе изненадата ми и толкова главоломен чувствах прехода от отчаяние към щастие. После, когато се съвзех, скочих и изтичах към малката зала, тъй както бях, с измачкана дреха и разрошени коси. Фило само плесна с ръце след мене.

 

 

В някаква омая или сладък унес прекарах аз следващите дни. Струваше ми се, че Хорите са спрели своя неспирен ход и че аз преживявам все един и същ щастлив час. В двореца на цар Тиндар цареше трепетно безпокойство и весело безредие, тъй както става с всяко място по света, където се появи щастливата любов. Одисей бе станал необикновено добър и внимателен с хората и на всички раздаваше подаръци. В своите товари той бе донесъл богати дарове за близките ми, а мене отрупа с такива съкровища, че ме накара да се почувствам неловко. Даде ми той златотъкани платове, които напомняха ту ален изгрев, ту лазурно море, огряно от слънцето, ту модро небе, осеяно със звезди. Тъкани от Египет, които почти не се чувстват върху тялото, бели, прозрачни и блестящи като лед. Леопардови кожи и цели облекла от Крит, за които всяка жена в Спарта мечтае. Получих златна диадема, подобна на нежна гирлянда от живи цветя, посипана с дребни като песъчинки перли, сякаш капки роса. Гривни, прилични на змийски тела. Обеци като разпукан нар, от който рубинените зрънца се изсипват едно след друго, и други — като гроздове от цветни пъпки. Гребени от злато и слонова кост. Благоухания във финикийски стъкленици или в египетски алабастрови съдове… Всичко, което би могло да достави удоволствие на жената, да й послужи и едновременно да я направи по-красива и по-привлекателна, ми даде Одисей като сватбен дар. Не очаквах такава изумителна щедрост от него и все си мислех, че с нея той искаше по-скоро да ядоса Елена, отколкото да зарадва мене. Въпреки това, аз се радвах.

Дойде и денят на моята сватба. В щастливо очакване заспах предната нощ, в щастливо очакване се и събудих. А денят премина като един миг, Одисей бе през всичкото време до мене и аз знаех, че отсега нататък ще бъде все така. Въпреки това, не можех да се нагледам на красивото му лице и на стройното му здраво тяло, облечено в златист хитон и ясносиня наметка. Всичко останало около себе си улавях безредно, сякаш светът бе разпилян на късове: зимното слънце, което бързаше радостно по небето, сладкия зов на гургулиците в лавровите храсти, белия дворец, гъмжилото от весели хора по залите, отрупаните с блюда маси, виното, което се лее, звъна на златните чаши, възгласите, пожеланията, песните на певците, извиващите се тела на танцьорите, звънко отекващите звуци на лирата и най-после синята нощ навън и блестящите звезди, бягащи между облаците като искри, понесени от факела на Хименей.

 

 

Първата любовна нощ е изпитание почти за всяка жена. Страстта на мъжа е за девицата това, което е лятната буря за разцъфналото в тишина и покой нежно цвете. Дава му тя живителна влага, но и го обрулва безмилостно. Смутена остава жената, споделила за пръв път постелята на мъж, и най-често безучастна. И с мене се случи същото. Цялата ми душа се стремеше към Одисей, но тялото ми се оказа неподатливо на страстта. Приличах на дете, което за пръв път вкусва вино, или на музикантка, която за пръв път взема арфа в ръка. Не умеех още да извлека мелодия от струните, нито да усетя сладост в трънливия вкус на непознатото ми питие. После почувствах волята на великата богиня да се надига властно в кръвта ми. Преживях насладата и желанието облада цялото ми същество. Ден и нощ бях в неговата власт. Очите ми тъмнееха, когато срещах очите на Одисей, и сладостни тръпки ме заливаха на вълни, когато усетех допира му. Бях нетърпелива в страстта си и когато трябваше да я сдържам, чувствах как тя ме опиянява като силно вино.

 

 

Съкровена истина притаих аз през тези дни в себе си. Разбрах: няма по-голяма радост за човека от любовта и за тялото му няма по-голяма наслада от любовната наслада. Казах на Одисей: „Когато се сливам с тебе, изпитвам блаженство, което мога да нарека само непоносимо“. Одисей се засмя, целуна ме и каза: „Знаеш ли защо е така? Защото това е божествена наслада да чувстваш живота в неговото осъществяване, да усещаш в себе си неговата творяща мощ. И тя превишава човешките сили“. Прав е Одисей! Да бъде благословена Афродита, могъщата господарка на света, на която дори боговете се подчиняват, защото тя оживява всичко! Като глинена отливка или като бездиханна статуя бях аз, преди да познавам Одисей. А сега се чувствам равна на безсмъртните. Дари ме тя с живот и в същото време дари и мене на живота. Затова страшно ще бъде да загубя любовта, като смърт ще бъде тази загуба за мене!

 

 

Странно бе моето сбогуване с Лакедемон. Все едно че не се разделях с тази долина и с този дворец, в който бях прекарала почти целия си живот, или все едно че никога не бях живяла в тях. Весело ми беше и безгрижно и недоумявах, като гледах угрижените очи на баща си, тъжните лица на чичо ми, стринка ми и Елена и сълзите на слугините и бавачките. Щастието ми беше така пълно и доверието ми в Одисей, в любовта и живота толкова голямо, че в сърцето ми нямаше място за никаква мъка и никакви съмнения не терзаеха духа ми.

Макар че ни бяха дарили щедро на другия ден след сватбата, според обичая и сега, на прощаване, получихме много дарове. Дребни, но необходими неща, които да ни спомнят всекидневно за онези, с които се разделяхме. Елена ми подаде малък Ерос от слонова кост и каза: „Да пази любовта ти!“. Прегърнахме се, тя с натъжено, аз с усмихнато лице. „Не тъжи, й казах, сигурно скоро ще се видим.“ Но стана така, че никога вече не се видяхме. Никога вече кракът ми не стъпи в Лакедемон. Съдено ми бе да прекарам живота си далеч от близките си и сама да преживея мъка, тревоги и изпитания. Такава бе, види се, волята на Мойрите, а с нея никой не може да се бори, дори всесилните богове.

 

 

За пръв път пътувах през планините на запад. Пътят се изкачваше отначало нагоре, а после се спускаше надолу заедно с бързоструйния Алфей. Въздухът бе чист като бликаща от извор вода, отвсякъде шуртяха потоци, тревата бе пронизващо зелена и така свежа, сякаш никнеше пред очите ни. Горе, по високите скали, растяха тъмни ели, а долу поляните бяха покрити с първите пролетни цветя. Неведнъж спирах колесниците, за да бера тези цветя, така че когато вечерта пристигнахме във Фера, всички бяхме окичени с цветни венци и букети. Диокъл се смая, като ни видя, нарече ме Кора и каза, че приличаме на божествените годеници, чийто любовен съюз носи нов живот на природата. Някога той също бе изпращал годежници за мене, но сега сякаш бе забравил за своя неуспех и се радваше заедно с нас. Побърза да устрои пир в наша чест и скоро дворецът му прокънтя от весела глъчка, сватбени химни и звуци на флейти и лира. Одисей бе весел, но някак неспокоен. Сякаш усещаше трън в креслото под себе си. Отначало помислих, че е нетърпелив да свърши пирът, за да останем сами в определените за нас покои. Но скоро забелязах, че следи тайно Диокъл и мене, и разбрах, че го измъчва ревност. Стана ми забавно и много весело. Колко са смешни мъжете! Като децата са те. Винаги следват въображението си. Никога за мене не е съществувал друг мъж, освен Одисей. Всички разбираха това, само той не го разбираше. Мислите ми бяха чисти и спокойни и аз заспах като малко момиче на самия пир, победена от умората и упоена от виното. Но след това трябваше да понасям безкрайните закачки на Одисей заради моята сънливост и неучтивостта ми към Диокъл. Всъщност той се радваше и бе успокоен, защото бе видял в тази моя неучтивост доказателство за безразличието ми към нашия домакин.

 

 

На другия ден сутринта бяхме отново на път. Цял ден конете припкаха и тресяха хомотите върху гърбовете си. Правехме кратки почивки и отново потегляхме напред. Изоставихме Алфей и заслизахме през кичести долини, прорязали гористи възвишения. Най-после видяхме от височината пясъчната ивица на брега. Пилос, подобен на пъстра ахатова фибула, красеше рамото на голия, ослепително бял бряг.

Нестор и Евридика ни очакваха отдавна. Вече зрели хора, с много и възрастни деца, те бяха запазили още в себе си силата на младостта и нашето щастие възбуждаше духа им и ги радваше. Нестор принесе веднага три бели овена в жертва на трите велики богини: Хера, Афродита и Атина, за да привлече благословията им над нас. Прославеният в цяла Елада мъж произнесе и реч, защото обичаше да говори. Словото му бе чудно сладкодумно и при това кратко, нещо, което го правеше още по-приятно. Нестор ми подари златна огърлица във вид на широка лента, плътно опасваща шията и завършваща отпред с две кръстосани букетчета златни цветчета. Цветовете бяха така майсторски изработени, че аз се изкушавах непрекъснато да ги помириша, но се пазех да не предизвикам нови закачки от страна на Одисей. Царицата също ме дари с красив бял плат, изтъкан от собствените й ръце, украсен с малки сърнета, които бозаят сред напъпили кринове.

 

 

Този ден прекарахме в Пилос. Одисей реши да пътуваме за Итака през нощта, защото през тези два дни път слънцето бе обжарило лицето и ръцете ми и те бяха загубили привичната си белота. Качихме се на кораба привечер, изпратени от Нестор, Евридика, синовете им и целия многолюден царски дом в Пилос. Корабът бе малък, но съвсем нов, с красиво извита линия и цял обкичен с пролетни цветя от гребците и прислужничките на Евридика. Сякаш бе ладията на Дионис, с която той се завръща от зимното си пътуване на изток.

Нощта се спусна, излезе зефирът и корабът ни се понесе леко, като летяща птица, в тъмносинята бездна пред нас. За пръв път пътувах по море и сигурно щях да изпитвам страх, ако с мене не беше Одисей. Но аз го чувствах до себе си, духът ми бе както винаги завладян от неговото присъствие и светът отстъпваше назад, и всяко нещо, дори опасността, с която той ме заплашваше, губеше значението си. По едно време даже заспах, унесена от постоянното люлеене на кораба и непрекъснатия шум на вълните. Когато се събудих, видях най-напред небето. То бе съвсем светло и се издигаше като огромна сребърна чаша, захлупила под себе си света. После чух гласа на Одисей, който говореше нещо с кормчията, и този глас отекна като песен в ушите ми. Продължавах да лежа. Розоволиката зора се усмихваше в просторите. Настъпваше мирно, светло утро и аз самата бях изпълнена с мир и светлина.

Когато видях за пръв път Итака, отдалече тя ми се стори като росен зелен букет, хвърлен сред водите на морето. А самото море бе синьо и прозрачно, подобно на скъпоценен камък. Моряците казваха, че тука то нямало дъно. Други пък разправяха, че тъкмо тука се намирали дворците на морската господарка Амфитрита. Спомних си думите на роба и казах на Одисей: „Итака е наистина най-красивото място на земята!“. Словата ми явно го зарадваха, но той отговори както винаги предпазливо: „Нека да го видиш отблизо и да поживееш малко на него! Отблизо нещата изглеждат винаги по-други, отколкото отдалече“.

 

 

Чуден човек бе моят свекър цар Лаерт. Обикнах го още от пръв поглед не само защото бе баща на Одисей, но и защото сам той бе достоен за обич. Честен мъж бе царят на Итака и това личеше по лицето му. Дарен бе той с мъдрост и здрав разум, какъвто не съм виждала още у никого. При това бе скромен и прост във всичко. Не приличаше на цар, а на човек от народа, и живееше като обикновен земеделец. Сутрин, облечен в чиста ленена дреха, със скиптър в ръка, знак на царското му достойнство, и придружен само от едно куче, той отиваше на градската стъгда и там раздаваше правосъдие на гражданите с голямо умение и вещина, както казваха всички. Рядко, когато общите интереси го изискваха, той свикваше народа на събрание. Но затова трябваше да има важна причина, защото Лаерт мразеше брътвежите и държеше хората да не си губят времето напразно. Сам говореше малко и винаги ясно, бе безпристрастен в мислите си и се стараеше да казва същественото. А след като се изкажеше, оттегляше се настрана и оставяше пълновръстните мъже сами да вземат необходимото решение. Затова народът му вярваше, тачеше го и го обичаше като баща. Щом приключеше с царските дела, Лаерт отиваше в полето. Най-много обичаше лозарския и градинарския труд. Окопаваше лозите заедно с копачите, кастреше плодните дръвчета или почистваше с крив нож дънерите на маслините. От постоянната работа на открито бе силно помургавял, а тялото му, високо и право, бе станало жилесто и сухо. Имаше тъмни очи, бели, равни зъби и хубава, светла усмивка. И макар че бе много различен от Одисей, бе привлекателен посвоему. Аз обичах неговата сдържаност, а скритата му стеснителност ме трогваше.

Когато пристигнахме в Итака, Лаерт се бе зареял още от сутринта из градините. Одисей не позволи да го предизвестят и ме повлече нататък. Искаше да изненада баща си. Открихме Лаерт на един рът да окастря някакво нарово дръвце. „Татко!“ — извика Одисей и високият мъж трепна, обърна се и ни видя. Той остана няколко мига така, като ни гледаше присвил очи на слънцето, после тръгна бавно към нас. Толкова се развълнувах, че цяла затреперих тъй, както тревата трепери от вършеца до корена, когато над полята се спусне буйният Борей. А Лаерт пристъпи спокойно към мене и ми се поклони дълбоко, сякаш не бях обикновено момиче и негова снаха, а богиня всевечна. „Добре дошла, дъще, в Итака!“ — каза той. И като се приближи съвсем, хвана ме с големите си ръце за раменете, целуна ме по челото и додаде: „И нека бъде благословен часът, в който кракът ти стъпва на тая благодатна земя!“.

Свекър ми бе щедър, но не обичаше безсмисления разкош. Струва ми се дори, че в своята простота той се плашеше от него. Затова ми подари хурка и вретено от слонова кост, тънко изработени от майстор резбар. Още голяма сребърна кошница за вълната. И кресло от абанос със същото столче за краката, и двете тапицирани с пурпур. Баща ми Икарий и цар Тиндар бяха принесли в жертва за сватбата ми седем бели бика и седем бели юници, биковете с рога, обвити със сребро, а юниците — със злато, за да бъде жертвата още по-драга на боговете. Лаерт избра дванадесет млади бичета, най-здравите и най-силните от стадата, и без всяка украса ги принесе в жертва на Зевс и Хера, олимпийските съпрузи. „Истинската жертва е в пролятата кръв, не в украсата!“ — каза той.

Пиршествата траяха цяла седмица. Роднините, приятелите, близките, целият народ на Итака мина през двореца в тези дни. Идваха и гости от съседните острови, от Сама, Дулихий и гористия Закинт. А също и от материка. Аз дарявах всички и всички ми носеха подаръци. Събрах цяла съкровищница от скъпоценности, но накрая и глъчката, и суетнята в двореца така ми омръзнаха, че очаквах с нетърпение да се оттече потокът от гости, за да заживеем най-после сами с Одисей. В деня, в който изпратихме и последния си гост, казах на Евримона: Утре събери в голямата зала всички слуги и роби на дома. Искам да ги видя, да науча името на всеки и да разбера каква работа върши тука. След няколко дни ще започнем почистването и „пренареждането на двореца.“ Защото Лаерт ми беше казал: „Подреди двореца така, както е на тебе угодно. Мъжете са гости вкъщи. Затова домът трябва да радва най-напред стопанката си. Той е царството на жената!“. Не беше редно да се разпореждам самовластно в дом, чиято стопанка бе жива. Но моята свекърва, царица Антиклея, се намираше вече от много време на остров Самос, където бе омъжена сестрата на Одисей, Ктимена, и не се знаеше кога ще се завърне в Итака. Артемида бе поразила царицата в дома на зет й Еврилох със своята зла стрела и сега тя боледуваше. Лош замай й беше изпратила безмилостната богиня и това й пречеше да предприеме тежкото и пълно с изненади пътуване по море от Самос до Итака.

 

 

Имах нова робиня — Акторида. Баща ми Икарий ми я подари в деня на сватбата. Тя бе възруса, слаба, говореше малко и се движеше безшумно като сянка. Не минаха и няколко дни и аз разбрах какво съкровище ми бе подарил разумният Икарий. Жената бе умна и мила, с чувствително сърце, което умееше да се привързва. При това бе сръчна и за чудо умятна във всяко женско изкуство.

Накарах Акторида да ме облече и причеше така, че чрез облеклото да ми се прибави онова достойнство, което годините не можеха да ми дадат. Не исках обаче да бъда натруфена. Неприлично е човек да се явява разкошно облечен пред домашните слуги, които го виждат всеки ден, и признак на душевна грубост е да се перчиш с богато облекло пред онези, които съдбата е лишила завинаги от богатство.

Акторида изпълни майсторски задачата си и аз тръгнах доволна към голямата зала, където ме чакаха събрани слугите и робите на дома. Съпровождаха ме Одисей и Евринома. Залата бе пълна с хора, млади и на зряла възраст, но имаше и няколко старци и старици. Всички облечени чисто и изправени чинно. Огледах множеството, трогната от вида на старците, явно остарели в служба на дома. После наклоних приветливо глава и казах обичайното приветствие. Нестроен хор ми отвърна и хората се поклониха дълбоко. Само една жена остана права. Веднага белязах, че бе млада и хубавичка. Обърнах се към Евринома: „Какво й е на тази жена?“. „Нищо не й е!“ — отвърна Евринома, но лицето й стана някак особено. „Защо тогава не се покланя!“ „Не зная!“ — каза Евринома. „Как се казва?“ „Меланто!“ „Меланто!“ — повторих аз високо, без да гледам жената, като се стараех да подражавам тона, с който царица Леда говореше на слугите. Гласът ми бе мек, но уверен, недопускащ непокорство. „Ела тук!“ Жената се подчини веднага. Множеството се разтвори пред нея и й даде път. „Защо не се покланяш на твоята господарка, когато те приветства?“ Жената мълчеше. „Глуха ли си или няма“ Тя продължаваше да мълчи. Погледнах към Одисей, но той бе отправил погледа си към другия край на залата, сякаш виждаше там нещо много интересно. Разбрах, че ме оставя сама да се справя с робинята. „Ти заслужаваш да те накажа — й казах. — Но аз идвам за добро в този дом и не желая първото ми дело в него да бъде зло. Затова ти прощавам. Искам обаче да те поуча. Към всеки човек, бил той господар или роб, бил той уважаван или презиран, се отнасяй като с човек. Отговаряй на всеки поздрав и на всяко човешко слово, отправено към тебе, защото словото отличава човека от безсловесните животни. Разбра ли какво ти казах?“ „Да!“ Робинята за пръв път вдигна очите си към мене, но ме гледаше някак отдолу нагоре, в упор, с лош, подозрителен поглед, в който се таеше непримиримост.

Това момиче смути духа ми. Лошо предзнаменование! Но аз не мога да понасям враждебността на хората. Тя ме наранява. Особено когато е безпричинна. А каква причина имаше Меланто да ме мрази? Изобщо досега не бях видяла у никого омраза към себе си. Аз умея да се държа добре с всички хора, дори с последния роб. Да, дори с робите се държа аз добре, защото зная, че ако няма роби, няма да има и господари. И човек, в най-добрия случай, ще стане роб на самия себе си, сам ще трябва да си върши всичко и само с това ще се занимава, както са козарите в планината. Постарах се да не покажа лошото си настроение. А Одисей след случката с Меланто стана много весел, мил и внимателен към мене. Имах чувството, че ми е благодарен за нещо.

 

 

Аз имам щастлив характер. До вечерта забравих за Меланто, а после и съвсем престанах да мисля за нея. В суетнята около подреждането на двореца тя ми се мяркаше понякога, но аз се държах с нея така, както се отнасях и с всички останали слугини. Веднъж дори й се усмихнах, с което исках да й покажа, че вече съм забравила лошото й държане при първата ни среща. Тя ми отговори, но някак насила и лицето й изразяваше известна престореност. Забелязах обаче, че ме следи скритом с поглед. Е, да прави каквото ще! Не мога да се занимавам непрекъснато с нея. Ако упорства в своя лош нрав, ще помоля Одисей да я изпрати в полето или изобщо да я махне от двореца.

 

 

Домът на Лаерт далеч не беше така богат и бляскав като този на цар Тиндар. Там всичко блестеше в мрамор и излъскана мед, в злато, сребро, кехлибар и слонова кост. Тук уредата бе по-проста и правеше по-скромно впечатление. Но дворецът бе построен добре и вещите в него бяха избрани с вкус и умение. За да не обидя отсъстващата си свекърва, не внесох съществени промени в нищо. Махнах малко стари неща и прибавих на тяхно място нови. Но всичко подредих отново така, че видът на двореца се измени. В залите и по стаите стана толкова приятно и уютно, че който влезеше в тях, не бързаше да излезе. Одисей бе много горд с моите дарби на къщовница и макар че не го показваше, аз го долових и станах самонадеяна. Така стигнахме до първия си разрив. В голямата зала имаше едно старо кресло, направено от кедър и украсено с медни гвоздеи. Тапицировката му бе също остаряла. Затова поисках да го махна. Одисей подхвърли, че креслото е хубаво, но аз не обърнах внимание на думите му и наредих да го изнесат. Разбрах, че съм го засегнала твърде късно. Когато забелязах, че е сляп за присъствието ми и глух за думите ми. Помъчих се да го придобря, като го помолих за прошка и му показах разкаянието си, но с това само влоших положението си. Одисей изчезна от двореца и повече не се видя. Изведнъж всичко ми стана безразлично. Не исках вече да се занимавам, с каквото и да е. А когато нощта настъпи и Одисей не се прибра, изпаднах в паника. Разридах се като малко момиче и Акторида се зачуди какво да прави с мене. Не зная колко време плаках. Най-после Одисей се появи. Имах чувството, че през всичкото време бе стоял в коридора зад завесата. Все още показваше недостъпен вид, но някакво скрито тържество се прокрадваше върху лицето му и аз разбрах, ме вече не ми се сърди. Нощта оправи всичко. А на сутринта научих, че това кресло било свързано с детските спомени на Одисей. Когато бил малко момче, той винаги седял на него. Помолих Евринома да потърси в старите тъкани на свекърва ми парче от същия плат, с който бе облечен столът. Дърводелецът полира потъмнелия кедър и излъска медта. И креслото бе поставено отново на мястото му. Одисей не бе сякаш много доволен от неговото подновяване, но не каза нищо и повече не се сърдеше. Казах му: „Напразно ме измъчи!“. „Не е напразно!“ — отвърна той. Отговорът му ме накара да се замисля. „В тебе понякога като че ли има лош демон!“ „Той е винаги в мене, отговори Одисей, затова трябва да се научиш да внимаваш!“ В началото тази наука ми изглеждаше лесна. Скоро забравихме за разрива и животът ни потече отново гладко.

 

 

Пролетта кипна изведнъж на острова. Всичко живо сякаш полудя. От юг се носеше горещ дъх. Цъфтяха хиацинтите и нарцисите и ароматът им се лееше на вълни над острова. Във въздуха летяха опиянени пеперуди. Сини сойки прехвръкваха из дъбравите. Зеленината запълзя към върха на Нерит. В градините лумнаха белите и розовите огньове на разцъфналите ябълки и круши. Лаерт ни остави сами в двореца и отиде да живее в полето. Но и нас не ни свърташе в града. Ден през ден ходехме на гости на Лаерт, носехме му храна, която подбирах сама от запасите на Евринома, занимавахме се малко с неговите дръвчета, после тичахме по поляните и из усоите на планината, газехме из ручеите, гонехме се като сърни, зашеметени от слънцето и от собствената си радост, целувахме се, търкаляхме се по зелените морави, слушахме как гукат гълъбите. Дните отлитаха неусетно, тъй както отлитаха розовите цветчета на ябълките, понесени от Зефира в топлото, златно пладне. Чувствах как Одисей се вкоренява от ден на ден в душата и тялото ми, как Итака се вкоренява в мене, как самата запускам корени в тая чужда земя, оградена от морето…

Неочаквано ми хрумна една добра мисъл. Край двореца растеше стара маслина, с огромен, невиждано широк дънер. Бе толкова стара, че повечето от клоните й бяха вече изсъхнали. Не бях виждала такова дърво. Короната му започваше на няколко педи от земята и клоните вървяха отначало водоравно, а после се разтваряха като чаша. Казах на Одисей, че може да огради мястото, а после да направи легло за нас от короната на маслината, така както е вкоренена в земята. Одисей веднага се запали, извика майстори дърводелци и зидари и работата започна. „Ще стане невидено и нечуто легло, господарке — каза старшият майстор. — Ще го излъскаме и украсим със злато, сребро и слонова кост. На това легло, вкоренено в земята на Итака, ще зачеваш и раждаш децата си.“ В тези светли, щастливи дни вестта за смъртта на цар Тиндар ни порази като гръм из ясно небе. Беше един хубав ден от края на пролетта. Бяхме отишли с Одисей при голямата пещера, посветена на нимфите, която се намираше на високия морски бряг. Занесох букет от шипки и сини перуники и го положих на олтара вътре. Одисей направи възлияние и ние останахме за малко в хладния полумрак на пещерата, прилична на тайнствен храм. Когато излязохме навън, светът ни се видя още по-хубав. Одисей върза люлка на дълголистата маслина, която растеше край пещерата, сложи ме да седна на нея и ме тласна със силните си ръце над урвестия бряг. Запищях от страх и удоволствие. Струваше ми се, че летя, понесена към лазурната безкрайност пред мене. Тялото ми цепеше вятъра и тънката ми дреха пърполеше край краката. „Ще хвръкна! — виках на Одисей. — Ще отлетя в Спарта!“ „Без мене ли?“ — отвръщаше Одисей със смях. Изведнъж той спря да ме люлее, хвана люлката и я задържа до гърдите си. През плата на дрехата усещах мускулите му, долавях буйните удари на сърцето му. Обърнах се: бе присвил очи и гледаше нещо в морето. „Идва някакъв кораб — каза. — Слез и се скрий в пещерата! Не се знае какви хора идват, а аз съм без оръжие.“ „Никой не идва за зло посред бял ден.“ „Всичко се случва — отвърна Одисей. — Преди няколко години месенски пирати нападнаха острова пак така през деня и отвлякоха сума народ и добитък. Помниш ли тогава, на връщане от Месена, се отбих при вас в Спарта? Бързо!“ Веднага изтичах в пещерата, притулих се при входа и докато се ослушвах какво става навън, си мислех: „Значи той наистина е имал работа в Месена! Пък аз си въобразявах, че е дошъл само заради Елена!“.

Доста време отвън не се чуваше нищо. След това от брега извикаха някакво приветствие. Одисей му отговори и до слуха ми стигна шумът от неговите бързи крачки по пътеката надолу и от ронещите се под нозете му камъчета. Подир малко долових възбудена реч и отново шум от бързи крачки нагоре по пътеката. „Пенелопе!“ — чух гласа на Одисей и го видях да надзърта в пещерата. Лицето му имаше странен израз. То криеше съчувствие, а в погледа му се притаяваше жалост и нежност, каквито не бях виждала още у него. „Какво има?“ „Баща ти, достопочтеният Икарий, е изпратил вестители…“ „Да не се е случило нещо?“ „Не с баща ти! — каза Одисей. — Но чичо ти Тиндар е мъртъв. Далномерецът го улучил неочаквано, когато карал колесницата си…“ Вече не го слушах. Изведнъж страшна болка се спусна изневиделица върху ми, сграбчи ме за гърдите и разтърси тялото ми с ридания.

Късно вечерта, докато лежах до Одисей, изнурена от плач, но вече с ясни мисли, чух го да казва: „Лошо е, че Тиндар умря. Сега Гърция ще стане тясна на двамата братя Атриди“. „Какво мислиш, че ще направят?“ „Не зная още, отвърна Одисей. Но след смъртта на Тиндар Спарта и Аргос се превръщат всъщност в една държава. И тя ще господства над Пелопонес. А Пелопонес представлява една трета от Гърция!“

 

 

Пролетта си отиваше и лятото крачеше по петите й. Скръбта ми за цар Тиндар, така буйно и несдържано проявена в първия миг, се оказа краткотрайна и аз бързо се отърсвах от нея. Бях вече наполовина откъсната от този живот, пък и трябваше да се справям с други болки, които собственият ми живот ми носеше. Новата ни спалня беше готова. Оставаше само да се доизработи леглото. Накарах градинаря Тоос да изкопае отъпканото място край новата постройка. Исках да засадя наоколо перуники. Сама поставих грудките в рохкавата пръст, сама ги полях. Скоро цветята направиха листи и повеселяха. Всеки ден ги наглеждах и им се радвах. Една сутрин обаче открих, че някой бе извадил през нощта всички засадени от мене перуники. Разгневих се истински, но се помъчих да се овладея. Запитах Евринома: „Къде са перуниките?“. „Не зная, господарке, отвърна Евринома. Попитай за това Тоос.“ Градинарят дойде. Бе малко глуповат, едър мъж с детски ум. „Кой е изтръгнал перуниките, Тоос?“ „Кой? Трябва да е оная кучка Меланто!“ — отговори градинарят. „Защо?“ „Знае се защо, каза Тоос. Тя, господарке, се коси от злоба и завист, откак ти си дошла.“ Слушах човека, без да го разбирам добре. За какво ставаше всъщност дума? „Какво каза?“ — го запитах. „Господарят вече не я поглежда и тя се чуди какво да прави.“

Истината изведнъж проряза ума ми, като светкавица. Но ми изглеждаше така нелепа, че ми бе невъзможно да я приема. Просто не можех да повярвам, че друга жена бе живяла с Одисей в същата близост, която до този час аз смятах единствено за свое достояние. Чувствах се зашеметена. Сякаш отдалече дочух гласа на Тоос: „Трябва да я накажеш, господарке!“. „Ще си помисля, Тоос!“ — отвърнах, но ми се стори, че някой друг отговори вместо мене. „Твоя воля, господарке!“ Човекът се отдалечи, а аз продължавах да седя на мястото си. Страхувах се да помръдна. Имах чувството, че тялото ми е разсечено на две. И душата също. Помъчих се да събера силите си и да се прибера в покоите си. Като ранено животно бързах да остана сама. Смътно разбирах, че бе станало нещо непоправимо.

Акторида бе отишла някъде. Полегнах в тъмната, хладна стая. Но леглото сякаш ме опари. Неволно се смъкнах долу, на пода, върху еленовата кожа. Свита на кълбо, се мъчех да мисля. Исках да проумея, да разбера. Нямаше много за разбиране. Спомних си лошото държане на Меланто при първата ни среща. И радостта на Одисей от моето великодушие към нея. Едва сега ми стана ясно какво се криеше зад всичко това. Изобщо нещата бяха от ясни по-ясни. Меланто бе делила постелята на Одисей преди аз да дойда в Итака. Тя бе прекарвала с него нощите, бе чувствала чрез него пронизващата наслада на любовта, а после пак с него бе споделяла небитието на съня. Бе лежала гола до него и в просъница бе усещала допира на неговото голо тяло. Навярно той бе правил с нея същото, което правеше и с мене. Бе ловил с устни зърното на лявата й гръд, бе разтварял коленете й с пареща длан, бе смукал устните й в нескончаема целувка, додето я бе обладавал… Представях си всичко така, като че ли го виждах. Отврата и болка се смесваха в мене и ме караха да треперя като в треска. Прилошаваше ми. По едно време дори помислих, че ще умра. Ужасната мъка надвишаваше силите ми. Невъзможно беше да я преживея сама. Трябваше да я споделя с някого. Първата ми мисъл бе, разбира се, за Одисеи, но веднага се сетих, че той бе отишъл още от сутринта с рибарите в залива Рейтрос. Тогава ми дойде на ум за Евриклея. В този дом тя беше най-близкият човек на Одисей. Бе го откърмила и отгледала. Обичаше го като свой син. Обичта, която и двете изпитвахме към него, ни бе сближила от самото начало. „Какво има, чедо?“ — запита Евриклея още щом влезе в стаята. „Майко!“ — простенах аз, докато тя се навеждаше загрижена над мене. По това време Евриклея бе още млада и хубава. Едва бе минала четиридесетте години. Тялото й, запазено, бе крехко и изящно, защото тя произхождаше от добър род и никога не бе работила груба работа в дома на Лаерт. Лицето й очароваше с милата си прелест, очите й, продълговати и тъмни, привличаха чуждите очи, а огромната й коса, черна, лъскава и тежка, будеше възхищение у всички, които я виждаха. Обличаше се тя винаги изрядно чисто и спретнато. И към хората се отнасяше сериозно, търпеливо, ласкаво и еднакво с всички. Това, види се, й бе спечелило уважението на целия дом. А може би и онзи израз на тихо примирение, който не я напускаше никога.

„Какво е станало, чедо?“ — повтори Евриклея. Мълчах. Не знаех какво да й кажа. Срам завърза неочаквано езика ми. Почувствах, че ако й разкрия случилото се, ще въведа трети човек в един свят, който принадлежеше само на мене и Одисей. Изпитах ужас от това като от предателство. А Меланто? Не беше ли и тя в този свят? Вече не разбирах нищо. Объркана окончателно, започнах да плача мълчаливо. Сълзите ми течаха една след друга по страните и мокреха дрехата ми. Евриклея чакаше търпеливо, без да задава повече въпроси. Тънките й пръсти, с кожа, излъскана от вретеното и иглата за везба, с леко, кротко и внимателно докосване галеха ръката ми над китката. Най-после тя промълви гальовно-шеговито: „Спри сълзите си, дъще, защото лицето на жената е като нежен цвят, който не понася солената влага. Ще похабиш с плач хубостта си и нашето слънце, богоравният Одисей, ще отвърне очите си от тебе!“. Шегата на Евриклея падна като огън върху раната ми. Не можех повече да се сдържам и прошепнах: „Майко, истина ли е за Меланто?“. Евриклея помълча за миг, после отвърна: „Да, истина е. Но той вече не поглежда към нея!“. „Но все още я милее!“ „Привързан е. Човек към животното се привързва, а камо ли към човека!“ „Ах, майко, защо го е правил?“ Като стенание прозвуча гласът ми. Много голяма беше болката ми. „Всички го правят, каза Евриклея. Всички пълновръстни мъже. Твоите братовчеди са отдавна умрели, а при братята си ти не си живяла, затова ти изглежда така неприемливо. Не само неженените, но и женените го правят. Нестор от Пилос е мъж достоен и уважаван от всички. И боговете са му дали достойна жена за съпруга. Много синове му е родила Еридика. Но той има още толкова родени от робините!“ „Не ми разправяй тези неща, майко, моля ти се! И Лаерт ли беше такъв?“ Евриклея мълчеше. Вдигнах глава и я погледнах. Изразът на лицето й бе необичаен. Сякаш гледаше вътре в себе си и очите й не ме виждаха. „Не, той не беше такъв, каза след малко. Съвсем не беше такъв. И това бе щастие за твоята свекърва. Но за други някои то бе нещастие…“ Почувствах, че някаква болезнена тайна се крие в думите на Евриклея, но бях твърде много заета със себе си, за да й обърна внимание.

 

 

Според съвета на Евриклея трябваше да посрещна Одисей така, като че ли нищо не се бе случило. Помъчих се да засия и понеже бях изморена, наистина заспах. А когато се събудих, денят бе към своя край. Слънцето вече се криеше зад зеления Нойон и морето потъмняло, изпращаше своя хладен дъх към брега. След съня нещата не ми се виждаха вече така страшни. Пък и аз се стараех да не мисля за тях. Наближаваше Одисей да се върне. Извиках Евринома и й заръчах да приготви хубава вечеря. После накарах Акторида да ме изкъпе и облече. Сложих си бяла дреха от полупрозрачна тъкан и късо, светлосиньо наметало от златотъкан плат. На краката си обух златни сандали, украсени с тюркоази, а Акторида стегна косата ми със златна лента и закрепи над ушите ми две големи, бели лилии.

Младостта се справя бързо с всичко. Обличането ме разсейваше и раната, претръпнала по време на съня, вече не ме болеше. Продължавах да мисля за Меланто, но без предишната болка. Още щом видях Одисей обаче, цялата ми мъка се върна. Исках да му се усмихна, но усмивката ми излезе пресилена, а и цялото ми държане бе някак неестествено. Бях много местна и още много млада, за да мога да се преструвам умело. Одисей веднага разбра, ме нещо се е случило. „Какво има?“ „нищо!“ — отговорих и той не настоя да ме разпитва, защото изобщо не обичаше да бъде настойчив. Но на няколко пъти ме заглеждаше изпитателно, а веднъж запита: „Идвал ли е някой в мое отсъствие?“. И аз разбрах, че въпросът към мене още занимава ума му. Не можах да издържа до края. Тая нощ чувствах ласките на Одисей оскърбителни и унизителни за себе си. А истината, която сама се принуждавах да крия от него, ми тежеше като лъжа. Потискаше ме мисълта, че и двамата се лъжем един друг с мълчание. И че това е най-ужасното, което би могло да ни се случи. Непоправимото, което бе станало. Отровата, която бавно, но сигурно щеше да убие любовта ни. Думите за Меланто стояха на езика ми, готови да изхвръкнат всеки миг из устата ми въпреки съвета на Евриклея. Трябва да съм била много неспокойна, защото Одисей каза: „Говори най-сетне какво е станало!“. „Всичко ли трябва да ти казвам?“ „Всичко.“ „Защо?“ „Защото, когато един мъж и една жена се обичат, те са като една душа и не могат да имат тайни помежду си.“ „А ти всичко ли ми казваш?“ Одисей замълча за миг, после отвърна: „Да!“. „Защо тогава не си ми казал нищо за Меланто?“ Усетих как той изведнъж се отдръпна от мене. След това ми отговори със сух, отчужден глас: „Защото си още много млада“. Бях направила явно погрешна стъпка, но неспособна да съобразя и измисля някое сръчно отстъпление, възразих: „И аз разбирам вече от тези неща!“. Одисей се изсмя със смях, който бе обиден за мене. „Ако разбираше, нямаше да ми задаваш глупави въпроси!“ „Защо глупави?“ „Защото с тях си навреждаш. Има неща, за които не се говори.“ Млъкнах засегната и изплашена. Не го запитах повече нищо, а и той не ми каза нищо повече. По едно време усетих, че е заспал, изпънат по гръб до мене. Но аз останах будна дълги часове. Мислех и мислех, и колкото повече мислех, толкова повече се обърквах.

Лъжата бе отрова за любовта, но ето че и откровеността се бе оказала отрова. Одисей се бе оттеглил от мене. Сякаш в отговор на това аз се устремих с двойно по-голяма сила към него. Любовта ми се надигаше да защити себе си, да се бори за себе си. Чувството ни беше като два кладенеца, свързани помежду си. Колкото нивото в единия падаше, толкова в другия се качваше.