Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (16)

Глава 16

Колосаният капитан, който обслужваше радиостаята на щаба на главнокомандващия американските войски в Европа изскочи иззад бюрото си, а страниците на неговия „Лондон Таймс“ се разсипаха, докато той опитваше да се изправи на крака. Видях, че четеше съдебната хроника — съвсем воинска материя. Скочи наляво от стола си, застана на вратата и блокира пътя ми.

— Извинете… сър — полуизскимтя той, без да е съвсем сигурен, че знае как да се обърне към мен, но предполагайки по брадата и плитката ми, че може да го стори саркастично, без последствия за себе си, — но не мога да ви пусна без писмена заповед от главнокомандващия.

Не бях в настроение да споря. Стиснах го с ръка, вдигнах го тридесет сантиметра от пода, отместих го встрани, поставих го на пода, без да пускам ризата му, и отворих вратата.

— Млади мистър Причард — казах, като прочетох името му над десния джоб на ризата, — трябва да говоря с шибания председател по шибана секретна линия. Трябва да го направя сега. И ако ми се пречкаш, ще те убия, мамицата ти.

Разбра, че говоря сериозно, защото го виждаше в лицето ми. И в този момент забелязах, че извърта очи към телефона. Щеше да повика проклетите морски пехотинци. И така, вместо да го пусна, го нокаутирах, бедното копеле, с два бързи удара, хванах го под мишниците, докато се свличаше, свих рамене към Ханси и повлякох припадналия млад офицер в светинята на щаба, като затворих вратата зад себе си.

Вдигнах слушалката на големия осигурен срещу подслушване телефон, един от трите надеждни такива на конзолата, и набрах частния номер на председателя. Той иззвъня два пъти, след което отговори един неутрален глас:

— Девет, шест, две, две.

Това е главен сержант Макуилямс, тихоговорещият разузнавател, който ръководеше комуникационната стая на председателя. Казах му кой се обажда и че е съществено необходимо да говоря с председателя Крокър възможно най-бързо.

— Той е на среща, полковник.

— Прекъснете го, сержант. Въпросът е с код „злато“^[1].

Не долових никакво колебание.

— Ще го доведа, полковник. Моля, изчакайте.

Изминаха около три минути. През което време капитан Причард се съвзе, претърколи се, повърна и се срути в купчина. Това беше добра новина — не исках да го удрям пак.

— Крокър.

Разбрах по гласа, че генералът е в команден режим и отгоре на всичко е страшно ядосан.

Затова не губих време. Обясних къде съм, дадох му бърз доклад за онова, което с Фред открихме в главната квартира на „Бек Индустри“ в Дюселдорф. След това му казах за падането на хеликоптера — и за факта, че Фред вероятно го няма вече. Казах, че ще тръгвам обратно за Германия, за да убия Лотар Бек.

Дочух рязко поемане на дъх. Но причината за това не беше свързана изобщо с Фред или Лотар Бек.

— Значи си бил в Дюселдорф.

— Тъй вярно, сър.

— Мама му стара. Ужас. По дяволите, Дик…

Председателят рядко използва този вид език. За разлика от мен той взема на сериозно „джентълменската“ част на това да си офицер и джентълмен.

— Какъв е проблемът, генерале.

— Преди осем часа немците са подали демарш^[2] в посолството. Обявили са те за персона нон грата.

Заплашват да прекратят някои много важни преговори, ако не те приберем.

— Германците?

— Е, Министерството на отбраната е поискало и Министерството на външните работи се е съгласило.

Знаех, че зад тази работа стои Лотар Бек.

— Генерале…

— Да, Дик?

Долових нетърпение в гласа му.

— Дали демаршът е подаден от някой на име Рихтер? Маркус Рихтер? Мисля, че е някакъв заместник-подминистър или нещо в отбраната.

Настъпи продължителна пауза. След това гласът пак се обади, но без прокурорската нотка:

— Той е подписал първоначалното възражение. Обясни, Дик.

Изложих каквото знаех за Лотар Бек и неговата мрежа от негодни правителствени служители. Разказах му за заловената информация от Агенцията за националната сигурност за контактите между Бек и различни германски ултранационалисти — същите, които надзъртаха в задния двор на Джон Сътър.

— Никой не ми е казал това — изръмжа председателят. — За кого мислят, че работят, дяволите да ги вземат?

Добър въпрос, но не можех аз да отговоря.

Вместо това му разказах за теорията на ЦРУ, че „Бек Индустри“ продава оборудване с двойно предназначение на държави, подкрепящи тероризма. Резюмирах паметната записка на ФБР, която нашият посланик беше спрял. Разказах му какво старият ми приятел Уинк е открил за дългото и прикрито посещение на Маркус Рихтер в руското Министерство на външните работи. Накрая му описах снимката на Лотар Бек, Улрих и принц Халед. И му казах, че двамата с Фред смятаме, че Лотар притежава поне едно от нашите АВУ, а съвсем вероятно и повече.

Мълча известно време, след като завърших монолога си. След това каза:

— Може би се налага да пипаме тихо. Но въпросът трябва да се реши.

— Съгласен съм, генерале.

— Ще се обадя на Джон Сътър — каза председателят. — Ще го оставя да оправя нещата от Щутгарт.

Дотук добре, но според мен имаше голяма мрежа швабски терористи за прибиране, а това не е задача на американската армия. Германците трябва да почистят собствената си къща и така казах на председателя.

— Все още имам няколко приятели в германската армия — отговори. — Мога да реша проблема, и то тихо и ефективно.

Значи мрежите от танга ще бъдат оправени от швабите. Добра вест. Но аз пак оставах навън в студа. Трябваше да се върна в Дойчланд и да се разправя с Лотар и Франц. Бяха убили приятеля ми от корабите — и трябваше да си платят за това.

Председателят обмисли думите ми.

— Смятам, че мога да задържа нещата още малко. Особено ако никой не успее да те намери. — Настъпи нова пауза. — Знае ли някой къде си?

— Само един човек и може да му се има доверие — отговорих, като погледнах към Ханс. След това насочих поглед надолу към палубата, където капитан Причард още веднъж се свестяваше. Ау! Ставаха двама. Което и казах на председателя.

— Веднага ми го дай на телефона — нареди председателят Крокър.

 

 

Към 02:00 двамата с Ханси откопирахме диска с „Вариант Делта“, аз бях записал мислите си на хартия и запечатахме всичко красиво и както трябва. Сега трябваше само да се вмъкна обратно в Германия, без да предизвиквам вълнение. Планът ми беше прост: вземам първия канален влак до Париж, след това се мятам на експреса за Франкфурт. Хубавото на Европейската общност е, че проверят ли ти паспорта, можеш да пресичаш границите както си поискаш. Затова персона грата или нон грата, щях да стигна при момчетата и да поставим Лотар Бек в списъка на застрашените биологични видове. Исках гърбатият куродъх кучи син да стане изчезнал вид.

Обадих се, за да направя резервация на експреса, и ми отговориха, че влаковете не се движат. Във Франция имало стачка на транспортните работници.

И колко време ще продължи тази стачка?

Отговорът беше, че не знаем и моля, да потърся друг транспорт.

Докато ме НМ^[3], Ханс уреждаше да изпрати моя пакет неща право в Дом „Шест“, или жилището на председателя във Форт Майер, за да не се налага да преминава през лабиринтната вътрешна куриерска система на Пентагона, или пък с дипломатическата чанта на Държавния департамент, които са известно несигурни начини да пращаш важни материали^[4].

Как щеше да направи това?

— „ФедЕкс“ — обясни Ханс. — Прави нещата просто, глупако.

Възхитих се на старшинската му изобретателност и повторих заклинанието му, докато гледах една карта на Европа и си играех като с пишка с един молив, в опит да измисля алтернативен път за Франкфурт.

Понякога, приятели, в главата си имам оня боб, от който се пърди. В тези случаи ми е необходим някой старшина, за да ме върне в нормално положение.

— Прави нещата просто, глупако — повторих.

— А? — Сега Ханси остана объркан.

— Можеш ли да намериш кола веднага?

— Да. Имам ключовете за ягуара на главнокомандващия. Паркиран е в хотел „Мариът“.

Лондонският „Мариът“ и постоянно работещият му гараж са разположени точно зад сградата на командването на американските сили в Европа.

— Тогава ме закарай до Кеймбридж. Трябва да стигна до Лейкънхет преди пет часа.

04:55. От Лондон до Кеймбридж разстоянието е малко над шестдесет мили по шосе M11. Около десет мили южно от града свихме по A11, стар път край старото летище за специални операции в Милдънхол. Отбихме при Ерисуел и Ханси свърна по старата главна улица, която пресичаше малкото градче Хъндли до главния портал на старото летище.

Нещата определено се бяха променили. Бодливата тел още си беше на мястото. Но хангарите, укривали самолети F-111 и бомбардировачи B-1, а също и складовете за оръжия, в които се намираха ракетите „Томахоук“ с ядрени глави и тактически ядрени бомби, бяха изчезнали — нямаше ги. На тяхно място стояха два огромни хангара, построени за „Боинг“-747, DC-10 или „Еърбус“-300.

А на пистата, окъпани в топлата оранжева светлина на лампите, стояха три DC-10 на „ФедЕкс“ с включени сигнални светлини и с пускови агрегати, закачени към носовете. Надолу един голям кафяв товарен „Боинг“-747 ми подсказа, че американските пощенски служби също ползват летището. Ханс показа картата си на портала и полицаят под наем плъзна вратата от телена мрежа, ние влязохме вътре и се насочихме към ниската сграда с надпис „Операции“.

Изскочих от колата и дотичах в тръс до вратата, дръпнах я, влязох вътре и тръгнах към бюрото на оператора. Един човек в риза с къси ръкави сложи цигарата в пепелника и ме изгледа.

— С какво мога да ви помогна?

— Търся двама пилоти от „ФедЕкс“ — Рик и Боб.

Провери екрана на компютъра пред себе си.

— Това е самолет 214, тежкотоварен. Надясно като излезете през вратата, право напред и стигате до най-десния самолет.

— Благодаря…

Гуменките ми изпищяха по пода и се спуснах към вратата.

05:05. Хванах Рик по време на обиколката за проверка. Тази сутрин не носеше тениска с F-111. Много делови беше: синя униформа, бяла риза, тясна черна вратовръзка, обувки с връзки и изражение на истинска изненада, като видя да изскачам от ягуара на Ханси.

— Хей, Рик…

Изгледа ме от горе до долу, после изгледа и Ханс, като спря погледа си върху нашивките и звездите.

Рик каза точно каквото мислеше:

— Съвсем не очаквах да те видя тук.

Аз също не бях очаквал да се срещнем и му го казах.

— Е, какво те води в Кеймбридж толкова рано? — запита Рик. По лицето му разбрах, че вече знае за какво става дума.

Затова не го разочаровах. Поднесох му онова, което в занаята се нарича свиреп свободен от лайнарщини отговор. Което означаваше, че трябваше да се върна при своите хора; че швабите са ме направили персона нон грата и че съм оставил някои много важни, но незавършени дела, с които трябва да се захвана през идните няколко дни — дела, свързани с националната сигурност. Не се разпрострях върху темата, но и не се правих на скромен. В края на краищата исках от човек, когото почти не познавам, да заложи работата си на карта заради мен.

— Трябва да говоря с Боб — отговори Рик. — Той е старшият на самолета.

— Боб чу достатъчно — дочух глас зад себе си. Другият пилот се показа иззад предната стойка на самолета. — Що се отнася до мен, не искам да знам нищо.

Да ми го натаковат. Майната му на Дики.

И в този момент ме изненада:

— Затова, качвай се, скрий се някъде назад и не слизай, докато не ти се обади някой от нас. Не ми се иска да разяснявам на никого тази малка операция.

Изгледах двамата пилоти на „ФедЕкс“ и поклатих глава.

— Не знам какво да кажа освен „благодаря“.

— Хей, ако някога дойдеш в Мемфис, ти ще платиш вечерята, приятел — каза Рик.

— Майната й на вечерята. Аз ще му го навра със сметката за бара — обади се Боб с голяма усмивка в тъмните си очи. Посочи предната стълба на самолета. — Хайде, качвай се и се настанявай като у дома си.

Погледна часовника си и посочи с пръст Рик.

— Трябва да сме във въздуха след седемнадесет минути, а този задник не е проверил още нищо.

 

 

07:15. Вероятно би ви харесало повече, ако хер Мърфи беше създал адска бъркотия в обратния полет до Швабландия и ми бе предизвикал безкрайни проблеми. Знам, че редакторът би харесал това. Но тъй като тук става дума за реалния свят, приятели, а не за холивудските лайна, нека ви кажа, че пътуването мина гладко и никой не ми обърна ни най-малко шибано внимание в Рейн-Майн. Изчаках да разтоварят самолета, Рик се разходи към кърмата и ми показа вдигнат палец. Взех си нещата и слязох по стълбата на колела, пресякох асфалта към американската военновъздушна база, махнах военната си карта към немския полицай под наем на портала и излязох на силното тевтонско слънце, свободен като птичка. Сега единствено трябваше да открия монетен телефон, да намеря момчетата и да ида на лов.

В който момент се праснах по челото толкова силно, че чак изохках, тръгнах с маршова стъпка назад и леви-десни, леви-десни, отидох до ниската сграда от червени тухли, в която се помещаваше разузнавателният персонал. С удоволствие открих, че сержант М. Уолш държеше бюрото под чехъл.

Тя вдигна поглед към мен и се усмихна.

— Полковник Марчинко. Радвам се да ви видя отново.

— И аз също, сержант — отговорих. — Необходимо е да заема за малко телефона ви. Може ли?

Тя вдигна слушалката до преградата между мен и бюрото.

— Наберете девет за външна линия, а после кода на града.

 

 

Бумеранга отговори на второто позвъняване:

— Здрасти, шефе.

— Как позна, че съм аз?

— Защото почти никой друг няма този номер. Чакай секунда. — Дочух шум и приглушено „Тихо бе, задници, говоря с шкипера“, и после гласът му се върна на линията. — Извинявай, шефе.

— Къде сте?

— Не е сигурно. По-добре да не казвам — отговори рязко.

Можеше и да се обидя от този отговор. Но не го направих. В края на краищата имаше право. Склонен съм да забравям такива неща, когато съм в режим „Война“.

— Ясно. Как са момчетата?

— Добре сме. Чакаме те.

Много кратък беше станал.

— Чудесно. Елате и ме вземете тогава.

— Ще изпратя някого.

Както желае. Господи, сякаш не беше на себе си.

— Бумеранг… Има ли нещо, което трябва да ми кажеш?

— Не. — Още тишина, докато сложи ръка на телефона. След това: — Къде е явката?

Сериозно бях обмислил въпроса. Исках някое близко място, но определено не желаех някой да се покаже на входа на Рейн-Майн. Създаваха се прекалено много възможности за мистър Мърфи. Усетих, че сержант М. Уолш ме гледа, и разбрах, че каквото правя, трябва да го правя бързо.

— Помниш ли къде срещнахме онзи подполковник малко след пристигането си? Подполковник Смит?

Почти чувах как зъбните колела стържат в сърфисткия му мозък. След това:

— Ясно, шефе.

— Добре. Вземете ме оттам. Половин час.

— Не, шефе. Не може.

Хей, майната му на неможенето, което и казах на Бумеранга на СНЕ^[5]. Нямах търпение. Нажежен до бяло от огън. Исках отмъщение, и то незабавно.

— Да ти го начукам и аз, шефе — избухна той. — Точно сега трябва да се справя с някои важни тактически неща. Ще дойдем да те вземем след три и половина часа — в единадесет и двадесет и пет.

Не харесах това, което чух, и реших, че когато се срещна с екипа, Бумеранга ще получи неподправено свирепо коригиране на отношението.

— Ти решаваш, Бумеранг. Ти си този, който ще трябва да измине шибания път. — О, не бях щастлив. — Кого ще изпратиш?

— Ще разбереш, като го видиш.

Телефонът замълча в ръката ми. КСМ? Това не беше човекът, когото познавах и на когото вярвах.

 

 

Трябваха ми няколко минути, за да се успокоя, но тогава разбрах, че три часа нямаше да значи много в дългосрочен план. Освен това, когато работиш във враждебно обкръжение, трябва да спазваш многобройни тактически правила, а аз правех точно това.

И така, използвах същия анонимен, смрадлив дизелов минибус, на който се бях возил през първия ден в Германия, и бавно се понесох през Флорсхайм и Вейлбах, и Бийбах, и Ербенхайм, и Висбаден и пресякох Рейн при Шиерщайн, и накрая казах auf Wiedersehen^[6] на шофьора при „Рейн щрасе“, южно от хотел „Хилтън“ и северно от концертната зала „Рейнхале“.

Оттам взех един трамвай и се возих до Хауптбанхоф, скочих и си проправих път по „Бингер щрасе“ до „Мюнстер плац“, отново пресякох на червено и тръгнах да скитам надолу по „Шилер щрасе“. Там спрях, за да се възхитя на черквата „Св. Емерен“, която беше точно в подножието на хълма.

Знаете не по-зле от мен, че не разглеждах забележителностите. Правех онова, което в занаята наричат МОП, или Маршрут за Откриване на Преследване. МОП представляват дълги, виещи се разходки, по време на които изпълнявате определени трикове от занаята, тайни, които нямам намерение да разкривам сега, които ви позволяват да разберете дали ви преследват или не.

И така, през следващите петдесет и пет минути си играх на турист. Зяпах витрините. Преглеждах книжарниците. Лавирах из пазара Хьофтен с натъпкани един до друг фермери зад сергии, разположен на големия площад „Дом“. И тогава, сигурен, че никой не души по следите ми, се върнах обратно край катедралата, пробих си път нагоре по „Гребенщрасе“ и до малкия плац, към който гледаше „Alt Deutcshe Weinstube“.

Миниплощадът грееше от яркото слънце, но не видях никой познат. Проверих големия си часовник за малкопишковци. Единадесет и осемнадесет минути. Подранил бях със седем минути. И затова се оттеглих в ирландската кръчма нагоре по тясната улица от винарната, поръчах бира „Мърфи“, намерих стол навън на слънце и започнах да сърбам.

Не бях изпил и половината, когато едно дълго, познато на вид каменносиво БМВ 7000 с тъмни стъкла влезе в площада. Прозорецът на шофьора се спусна. Волф скинарът, който беше шофьор на Фред, вдигна очилата си за стрелба и като сви очи, заоглежда площада, докато ме видя.

— Kommen Sie hier, Herr Dickie^[7] — прочетох по устните му, докато ме канеше с глава. Волф се загуби зад очилата си и стъклото се вдигна с жужене.

Нащрек за неочаквани неща, аз оставих бирата и се спуснах бързо към колата. Чух електрическите ключалки да щракат, бързо отворих задната врата, вмъкнах се вътре и я затръшнах.

Brigadegeneral^[8] Фред Колер, скръстил мускулестите си ръце, ме изгледа.

— Willkommen auf Deutchland, Richard^[9] — каза с весело изражение на швабското си лице в отговор на очевидната ми изненада.