Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (2)

Глава 2

23:03. Време за представление. Разтърсих глава, за да я проясня — вече истински се замайвах — проверих и препроверих своя автомат MP5-PDW със заглушител, за да съм сигурен, че лекият пълнител е закрепен добре на мястото си и че предпазителят е спуснат, дръпнах затвора, за да вкарам патрон в цевта, след това метнах найлоновия ремък през рамо. С новия заглушител автоматът можеше да стреля веднага щом го извадиш от водата. По дяволите, би могъл да изстрелва куршуми дори под вода. Закачен с лента към лявото ми бедро се намираше тумбестият кобур от найлонова материя с помощното ми оръжие (деветмилиметров „Хеклер и Кох“ с петнадесет патрона в пълнителя и един в цевта) и три резервни пълнители с по петнадесет патрона, до един с куховърхи куршуми с дозвукова скорост. Големият ми гаден водолазки нож с назъбена като трион задна част на острието беше закачен с ленти за левия ми прасец. Високо над него една найлонова торбичка на бедрото съдържаше две водонепромокаеми заслепяващи и заглушаващи бомби, една водонепромокаема граната за зашеметяване и три резервни пълнителя за автомата с по тридесет патрона.

Чантичка, закачена надеждно към колана на кръста отзад, съдържаше ролка залепяща лента — както вие без вашите карти „Американ Експрес“, ние тюлените не излизаме от дома без такава лента, — дузина найлонови белезници, малки клещи за рязане на болтове и пет метра дълго двусантиметрово въже, навито в кръг. И ако си мислиш, че да преплуваш една миля или повече под вода с всичките тези лайна по тялото си е лесно, помисли отново, приятел. Точно сега изпитвах истински шибана болка. Но пък както знаете, ако изобщо ме познавате, не ме ли боли, значи не съм жив. Затова можете да се досетите, че тази нощ бях особено жив.

Тъй като вярвам в двусловното определение на Рой Боъм за водачеството („Следвай ме“), бях определил себе си и старшия си боец Бумеранга за най-трудната и най-рискованата задача: кърмата. Щяхме да се покажем на повърхността отстрани на платформата за скокове (и точно над гадните двойни винтове на яхтата, които работеха на празен ход), да се качим през дъската за скачане и през парапета, да неутрализираме кърмовата охранителна част на Халед — най-голямата група въоръжени и опасни шибаняци на борда, — а след това да преминем през задната палуба, напълно открита за обстрел от каютните помещения и от хеликоптерната площадка, и да стигнем до голямата двойна врата с плъзгащи се стъкла в главния салон на яхтата. Там щяхме да спипаме Халед и швабския бомбопродавец, преди да успеят да метнат в морето някоя част от доказателствата — или пък парите.

Алигатора и Пачия крак щяха да се качат през парапета вдясно на борд точно зад носовата част. Щяха да прочистят всякаква охрана от палубата, а след това да скочат през предния люк на „Куз Емек“ и да прочистят предните каюти. Малката бира и Гризача отговаряха за левия борд, където имаше стълба по средата, водеща към мостика. Те щяха да го неутрализират, да затворят съседната комуникационна кабина, а после да се отправят към машинното отделение, за да спрат временно яхтата. Казвам временно, защото, ако нещо се объркаше и ако кавалерията — да се чете ФБР — не се появи навреме, заповедите ми бяха да закарам „Куз Емек“ до най-близкия американски боен кораб и там да осъществя предаването.

Нод и Хюи Бебето щяха да се качат през десния борд по средата на яхтата и после по стълбата, разположена до главната каюта. Щяха да се изкачат по друга стълба до палубата на хеликоптера, да го нападнат и обезвредят на площадката за кацане и да неутрализират екипажа и всичката охрана. След това щяха бързо да тръгнат по един съседен коридор, който водеше под палубата в каютите на екипажа, където да навържат белезници и да блокират целия персонал на яхтата. При всяка съпротива те имаха разрешение да се позабавляват по онзи смъртоносен начин, който на тюлените рядко им се случва в тези времена на изготвени от Белия дом ПВБ^[1] при мисиите за контратероризъм, постановяващи повече първа помощ за ранените танга, отколкото за ранените тюлени^[2].

Планът беше прост като целувка^[3], което е предпочитаният от мен начин да върша нещата. Да, онези бяха повече. Имаше дузина стрелци талибани и екипаж от шестнадесет души. Но ние щяхме да задържим тактическото предимство и следователно да победим чрез изненада, скорост и жестокост на действията. Определянето на момента на атаката не представляваше проблем. Синхронизирали бяхме часовниците си на борда на „Накогдочес“; освен това носехме водонепромокаеми радиотелефони. Излезем ли на повърхността, щяхме да можем да комуникираме чрез микрофоните на устата си и слушалките — разбира се, ако мистър Мърфи не е изтаковал оборудването.

Дадох сигнал с ръка и се разделихме, всяка двойка плувци в посока към определената си точка на навлизане. С Бумеранга се отклонихме от въжето на котвата и започнахме плавно да се изкачваме — без никакви издайнически сигнали от нас, майсторите на прокрадването и надзъртането, — когато припаднах, мамицата му. Искам да кажа, че в един момент си плувах и изведнъж не си спомням нищо, мамка му. Nada^[4]. Нула. Хич. Някой ми угаси шибаната крушка.

Да. Шибаният апарат „Дрегер LAR-V“ се захранва от кислородна бутилка с обем 1,5 литра. В онова, което се смята за нормални оперативни условия, се очаква опитният плувец да може да оперира до пет часа под вода. Освен ако нещо се обърка. И очевидно нещо се беше объркало.

Както и да е, следващото, което усетих, бе грубо разтърсване. Отворих очи и видях лицето на Бумеранга опряно в моето. Една от ръцете му придържаше лицето ми. С другата изтегляше мундщука от зъбите ми. След това прокара ръка през гърлото си, за да ми направи знак да не дишам. После ми подаде собствения си мундщук.

Някой ден ще срещна мистър Мърфи. Тогава ще го убия. Бавно. Болезнено. С изключителна умисъл. Това ще е тогава. Сега исках само малко шибан кислород — просто достатъчно, за да ме извади на повърхността. Не знаех какво се е объркало с моя дихателен апарат. Може би имаше вода или пък страда от плесен, може би… всъщност на кого му пукаше. Знаех само, че припаднах и ако не беше Бумеранга, мистър Мърфи щеше да е спечелил в това малко съревнование.

Държах се за приятеля си, докато той ми подаваше мундщука, делихме си кислорода през последните седем метра и се изкачвахме леко към повърхността.

На около три и половина метра започнахме да долавяме светлините от „Куз Емек“. Ярки халогенни лампи, насочени към водата. Това би затруднило излизането на повърхността. Но нямаше непременно да помогне на хората на борда да ни забележат. Повърхността на океана не е като огледало. Има вълни — тази вечер около тридесет сантиметра, — както и повърхностни ветрове, течения и други елементи. Крайната сметка е, че ако не търсите — и то здравата, искам да кажа, — ще е трудно да забележите един облечен в черно плувец-воин, когато той се покаже на повърхността до кораба ви. Особено ако упоменатият плувец е достатъчно схватлив, за да се покаже възможно най-близо до трюма, та ако искате да го видите, да трябва да се наведете през перилата и да погледнете право надолу.

Глътнах вода, поех последната глътка O₂ от мундщука на Бумеранга и се оттласнах, като му върнах шланга. Издишах леко — не се нуждаех от мехурчета, които да издават позицията ми, след като стигнах дотук незабелязан — и пробих повърхността на нивото на зурлата си ляво на борд от задната част на кърмата, защитен от сянката на дъската за гмуркане.

Поемайки въздух през носа и устата тихо, но ритмично, за да не се задъхам и да огранича тунелното си виждане, леко вдигнах дебелия заглушител на автомата си, извадих го от водата до главата си, протегнах ръка и включих водонепропускаемия електрооптичен мерник и стиснах крепко оръжието с една ръка. Включих радиото. Внимателно сложих слушалката и включих микрофона в играта.

Цъкнах два пъти с език. Никакъв отговор. Изчаках още петнадесет секунди и цъкнах отново. Нищо. КСМ^[5]? Поиграх си с радиотелефона и опитах пак. Резултат: тишина. Вдигнах дясната си ръка достатъчно, за да погледна големоциферблатния водолазен часовник на голямата си космата китка, а знаем, че колкото по-голям е циферблатът, толкова по-къса е пишката. Независимо от всички осирания по пътя и всички натъртвания, от които още ме боляха зъбите (да не споменавам и свършването на O₂), пак изпреварвах графика с 90 секунди. Изчаках петдесет и пет секунди (и повярвайте, когато сте в шибана вражеска територия, петдесет и пет секунди е дълго, шибано дълго време), след това цъкнах още веднъж.

Този път като ехо чух седем „цък-цък“. Всички сигнали бяха пет на пет — което означава, че радиоапаратите на всички бяха включени и в действие. Чудесата никога не свършват.

Сега, когато знаех, че всички сме готови, беше време да се поогледам. Тялото ми даваше сигнали, че е готово за бой: дишането ми се бе забавило; усещах лека празнина в слабините. Сърцето ми помпаше с около 150 удара, нивото на адреналина излизаше от графиките — и мога да се обзаложа, че точно сега нямаше да успеете да напъхате и един-единствен трън в сфинктера ми, колкото и олио да му сложите.

Оглеждах се (за да не блокирам зрението си в тунел), дишах равно и се тласнах леко назад, за да застана по-добре и да мога по-лесно да се кача на дъската за скачане.

Оглеждай… и… дишай. Б-а-в-н-о преместих лявата си ръка върху избелялото от морската вода тиково дърво и стиснах пръсти върху него.

Оглеждай… и… дишай. Надникнах от другата страна на широката кърма, за да видя тясното лице на Бумеранга, който копираше движенията ми, за да ме прикрива откъм страната, в която нямах видимост, както и аз него.

Оглеждай… и… дишай. Само дето задържах дъх, когато една сянка падна върху дъската за скачане.

Оглеждай… и… дишай, по дяволите. Устоях на импулсивното желание да поместя ръката си, опряна в кърмата. Леко наклоних заглушителя на автомата към сянката. Изчаках. Наблюдавах как сянката се удължи и стана по-дебела.

Долових нещо различно от сянка — края на една глава; коса; полъх на… чесън. Копелето се навеждаше над кърмата.

Оглеждайдишай. Оглеждайдишай. Едно тъмно брадато лице се появи пред погледа ми, като разсече V-образното пространство между дъската за скачане и кърмата. Оглеждайдишай. Видях как очите му се разшириха, когато откри ръката ми и се наведе още повече, за да види към какво е закачена.

Протегнах се, опрях цевта на автомата под гъстата брада на гушката му. Натиснах спусъка, преди копелето да реагира. Вкарах в главата му три куршума в залп.

Всичко това стана в условията на онова физиологично състояние, което дебело насраните^[6] в школите за следдипломна квалификация за психолози наричат тахифизия, което пък е купешкото описание на онзи вид забавено до неподвижност темпо, в което сякаш протичат всички бойни действия. Не се чу почти нищо — заглушеният звук на ударника се загуби в шума на вълните и звуците от яхтата. След това горната част на талибанската му чалма избухна и върху мен се посипаха като дъжд кръв, мозък и парченца кости.

Отпусна се като торба с лайна и се наклони през кърмата, но оръжието му изтропа по палубата и изчезна. След това — вече в реално време — падна напред, върху дъската за скокове. Точно там, където аз трябваше да се намирам.

Чух говор на непознат език, като във Вавилон, от ННП — някъде на палубата, — последван от дълго, смъртоносно тракане на автомати. Крещяха си един на друг. На арабски? Урду пакистански? Пущу афганистански? Кой знае. По-точно, на кого ли му пукаше.

Дървото точно над главата ми се пръсна от залп куршуми. Инстинктивно се наведох зад трупа на талибана. Да ме таковат отзад — нищо полезно не правех за никого тук във водата, особено ако някой от майкоосквернителите на палубата носеше гранати.

Пуснах автомата, протегнах ръка и дръпнах трупа, за да го смъкна във водата, и се разкрещях в микрофона:

— Тръгвай, тръгвай, тръгвай!

Вече нямаше нужда от потайност — имаше нужда от шибана жестокост на шибаните действия. И двете в големи количества.

— Бумеранг, хайде!

Издърпах една от зашеметяващите бомби от торбичката й, изтеглих щифта, метнах я над парапета и се дръпнах върху дъската за гмуркане.

Когато трясъкът от двеста децибела и силната 1,8 милиона свещи мълния от бомбата разтърсиха яхтата, аз се претърколих през дъската и се изправих на коляно с вдигнат и готов за рокендрол автомат, а свирепият ми поглед търсеше заплахи.

И тъй като Богът на Войната е велик и щедър, а и тъй като Богът на Войната ме обича, защото съм създаден по негов образ и подобие, Той ми предостави многобройни заплахи за неутрализиране.

Заплаха номер Едно беше онзи талибан ето там, с автомат „Калашников“, насочен някъде към мен. Поразих го от чатала до носа с три залпа от по три куршума, и ето, той падна и истината ви казвам, умря най-неприятно.

Заплахи номер Две и Три все още бяха заслепени от зашеметяващата бомба. Застрелях ги, докато се опитваха да разберат какво, мамицата му, става, като поставих мерника в средата на телата им и ги напълних с една-две-три-четири-пет групи от по три изстрела, докато паднаха и не мръднаха повече.

Чух Бумеранга да се претърколва през парапета зад мен и приятния шум от тройните залпове на неговия автомат със заглушител. Едно тяло падна дясно на борд от горната палуба и с тъп удар спря вдясно от мен.

— Прикривам те, шефе…

— Ясно.

Тръгнах напред, заслушан в звуците на моите щурмоваци, които завладяваха „Куз Емек“. Алигатора беше прочистил предните каюти и вече идваше назад. Гризача се намираше в радиокабината. След секунди го чух да крещи:

— Комуникацията чиста.

Чух хиперразвълнувания глас на Хюи Бебето да казва, че се е погрижил за хеликоптера и екипажа му.

— Хеликоптера чист, хеликоптера чист, хеликоптера чист — крещеше той, без да прекъсва.

Да — тази майкошибана операция вървеше като шибан часовник. Всъщност аз бях единственият майкотаковач, изостанал от графика.

— Шефе — това беше напрегнатият глас на Бумеранга, някъде иззад мен, — червено в четири часа.

Концентрирах се върху звуците в слушалката и продължих към широката стъклена врата на главния салон, където различих двама, трима, четирима души. Вниманието ми бе отклонено от гласа на Бумеранга, избухнал в ухото ми:

— Хеликоптерната площадка! Червено в четири — изкрещя той. След това изрева: — Не мога да стрелям, вдясно, вдясно, вдясно!

Окей. Стига де. Бумеранга ми казваше на краткоговора на SAS, че отива вдясно. Щях да отговоря с нещо военно, като „Разбрано“, само че шибаното скъпо дърво, което Халед беше купил за кърмата на „Куз Емек“, се пръсна точно пред мен и една дълга, гадна треска от същия този много скъпоструващ тик — с размерите на китайска клечка за ядене, но много, много по-остра — се мушна цялата през месестата част на левия ми прасец.

В този миг ми мина през ума, че май Бумеранга не ми беше казвал къде отива, а е опитвал да ме предупреди, че от дясната ми страна е имало още една шибана опасност и че не може да стреля. В този миг ми мина през ума, че може би Богът на Войната е разгневен на своето дете — т.е. moi^[7], — защото показва онова, което древните гърци наричали хубрис^[8], а Изи Коен, собственик на „Деликатесния и Хубав Ресторант на Изи“ в Ню Брунсуик, щата Ню Джърси, в дните на моята младост, наричаше чуцпа^[9]. Хубрис, чуцпа — както искате му казвайте, но ми го бяха начук-чукали.

Завъртях цевта на автомата към опасността. Но не виждах никаква шибана заплаха. Завъртях наляво. Не виждах нищо, мамицата му. Завъртях надясно. И там — бупкис^[10]. Точно тогава разбрах, че нито дишам, нито се оглеждам. Лошо. Гледах като в тунел: фокусирах върху тясното, подобно на колело визуално поле точно от лявата и от дясната ми страна. Но това е като да идеш в бой с конски капаци. Тунелното виждане намалява около 80 процента от видимостта. Най-важното е, че спира периферното ви зрение, а периферията е мястото, в което ще се случва повечето от шибаното действие.

Като например зоната над мен — краят на хеликоптерната площадка, от който, след като сега си направих труда да насоча очи, видях един гаден тюрбанест кучи син да стреля към мен.

В мига, когато натисна спусъка, аз се претърколих наляво и гръмнах, без да се целя, улучвайки ръба на надвисналата като балкон хеликоптерна площадка. Е, признавам си, че преувеличих. Стрелях. Но за разлика от всичките шибани холивудски филми, в които добрият успява някак си да измъкне 218 изстрела без презареждане от своя направен по поръчка луксозен 45-калибров автомат с хромирана рама и патладжаненосини страни, аз се намирах в реалния свят и тридесетпатронният пълнител на автомата ми току-що пресъхна.

Е, една голяма част от това да бъдеш Воин-Диверсант се състои в обучението за ситуации като тази. Наситено обучение. Часове и часове на стрелбището и отработване на най-плавния начин за овладяване на прекъсвания, задръствания, откази, празни цеви и обикновени осирания.

И затова не се паникьосах. Не се наложи дори да мисля. Съзнанието ми премина на автопилот. Извиках:

— Прикрий ме! Прикрий ме!

Изтърколих се под закрилящия навес на задната палуба и се изправих на коляно.

— Готово, шефе… — Това беше гласът на Бумеранга, който изстреля успокоителен и прикриващ залп. Още поуспокоен се почувствах, когато едно тяло падна от хеликоптерната площадка върху задната палуба.

Цевта на автомата на Бумеранга последва траекторията му и когато тялото падна, той изпомпа още два изстрела в афганистанската глава. Да — аз също не обичам да прахосвам патрони. Но по този начин Бумеранга оставаше сигурен, че кучият син нямаше вече да ни притеснява.

Дръпнах затвора. Пуснах пълнителя. Взех нов от торбичката на бедрото си, наврях го без никаква полова предигра в дупката и го разтърсих, за да се убедя, че е застанал както трябва, а след това праснах затвора напред. Общото време беше по-малко от шест секунди — цяла вечност, когато си под обстрел, но по-добре отколкото съм се справял на стрелбището.

Готов бях за рокендрол и изкрещях „Чисто“, за да чуе Бумеранга.

Понякога, приятели, съм склонен да омаловажавам нещата. Този случай беше такъв. Не бях чист в никой смисъл на думата. Всъщност намирах се в онова, което бившият предводител на свободния свят Джордж Хърбърт Уокър Буш нарече така деликатно (и по президентски) „дълбоки аки“.

Тазнощните дълбоки аки се намираха в салона, където един или двама изобретателни талибани бяха схванали, че той/те могат да изстрелват тежките куршуми от своите автомати направо през дебелото армирано стъкло на вратата, без да го трошат. Това не беше особено добра новина за мен. Схващате ли? Казах ви, че понякога съм склонен да омаловажавам нещата.

Тази, не особено добра новина получих във вид на половин дузина куршуми, насочени към мен. За щастие, макар и изобретателни, тези талибани бяха от религиозните стрелци. С това искам да кажа, че бяха от школата на стрелците, които пръскат куршуми и се молят да улучат. Офейках на ръце и крака от огневата линия и се оттеглих зад прикритието на една стоманена преграда до салона.

— Не мога да ги накарам да залегнат, шефе… — извика Бумеранга от другата страна на палубата. — Автоматът ми не пробива това шибано стъкло.

Такъв проблем не бях очаквал. „Калашников“ изстрелва тежки куршуми с размери 7,62 x 39, които спокойно пробиваха двете крила на вратата от едносантиметровото потъмнено обезопасително стъкло. Нашите заглушени деветмилиметрови куховърхи куршуми по принцип се пръсваха при удар. Така бяха направени за ББ (близък бой де, не се ли сещате) в стоманени проходи, самолетни корпуси и тесни коридори, където не се нуждаете от рикошети, забиващи се в собствените ви хора или пък убиващи невинни заложници.

Да ме таковат отзад. Не. Да го натаковат отзад на всички нас. Изоставах опасно много от графика. Проклетите корсиканци трябва вече да са чули стрелбата, а исках да съм овладял напълно шибаната яхта, преди да имат време да реагират.

Огледах се трескаво. На преградата висеше кука с дръжка. Метър и осемдесет орехово дърво, завършващо със стоманен край с дебела шпора. Хванах я. Разрових торбата на бедрото си и измъкнах една зашеметяващ бомба. С опипване намерих и залепящата лента и ролка влакно за риба. Залепих с тиксото бомбата около стоманената основа на куката така, че щифтът да стои в хоризонтално положение и пръстенчето върху него да сочи към палубата. Към пръстена завързах шестметрово парче влакно. След това в-н-и-м-а-т-е-л-н-о подръпнах щифта.

Коленичих, за да имам повече сили, и се приближих напред към ъгъла на салона. След това хванах шибаната кука като бейзболна палка, замахнах и я метнах с шибаната бомба към стъклото. Точно преди тя да удари, дръпнах влакното, с което дръпнах щифта, който се измъкна и подпали изгарящия за секунда и половина фитил.

Знаех, че трябва да отместя поглед, когато шибаното нещо избухна и направи бронестъклото на вратите на прах. Въпреки това блясъкът ме заслепи. Втурнах се напред през отвора на мястото на вратите, като виждах звездички и точки вместо цели и заплахи. Накрая различих две цели на три-четири метра от себе си. Стрелях от хълбок. И двамата паднаха. Скъсих разстоянието и открих един Mausetot^[11] талибан.

Страхотно. Значи сега виждах всичко двойно. Чух Бумеранга зад себе си. Обърнах се, за да съм сигурен (не си въобгъзявай). И той беше двоен — нещо като изместен образ. Да ме таковат дано. Прекалено остарях за такава веселба и игри.

Извърнах се обратно. Прескочих двете пиана, които изглеждаха много по-зле, отколкото преди да пусна половин пълнител в него (тях?). Избрах да прескоча неподходящото пиано — онова, което очевидно не съществуваше — и паднах върху словашката си зурла. Тъй като бях долу, отделих време да презаредя автомата — позволявам си само по едно такова осиране на вечер, — след това се взех в ръце и продължих.

В края на салона имаше коридор, завършващ с антични дървени многокрилни високи врати, които водеха в главния апартамент. Знаех, че Халед ще бъде там. Разбира се, блъснах се в касата на вратата — никак не обичам тези дивотии с раздвоеното виждане — и безконтролно се понесох покрай стената през ориенталския килим.

Я виж ти — в противоположните краища на коридора имаше две врати, по средата до главната каюта. Ето ви едно правило от близкия бой, което ще запази живота ви: никога не минавай покрай необезопасено място. Спрях малко преди първата, разтърках очи, които вече почти виждаха нормално, и завъртях дръжката. Вратата се отвори. Оставих я да се отвори докрай, до вътрешната стена. Посегнах и натиснах ключа за лампата.

Това беше каюта за гости — правоъгълна, с двойно легло, голям гардероб с две врати с жалузи, диван, масичка за кафе и два фотьойла. Банята — вратата й се виждаше — се намираше вдясно. С готов за стрелба автомат заобиколих край стената на стаята. Погледнах зад дивана и под леглото. Минах край шкафа. Отворих вратите на гардероба. Проверих банята. Каютата беше празна.

Залостих вратата в отворено положение, върнах се в коридора и видях Бумеранга, изправен до вратата срещу каютата, която тъкмо бях прочистил. Нагласихме се и влязохме, като действахме бързо и ефикасно. Проверката на втората каюта — огледална на онази, която бях оправил соло — отне по-малко от тридесет секунди. Оставаше главният апартамент.

Сега, позволете да спра действието за минутка-две, за да ви дам някои свирепи идеи за онова, което ние в антитерористичния занаят наричаме операции по динамично влизане. Както съм изтъквал неотдавна, ключът към успеха в подобни операции се крие в изненадата и устремното действие. Но (винаги има едно „но“, нали?) съществува състояние, при което динамичното влизане е глупаво и в същото време опасно. То е, когато някой знае, че идвате, изненадата е изцяло загубена и вие въпреки това решите да преминете през вратата в непозната вражеска територия. Да, понякога е абсолютно необходимо да го сторите. Но в 99 процента от случаите не се препоръчва, грешно е и направо глупаво.

Виждал съм го. Някой млад, енергичен полицай от специалните сили забелязва по време на динамично влизане престъпник, бягащ надолу по коридора. Престъпникът изчезва зад някой ъгъл или в стая. Адреналинът на полицая извира като от помпа. Затова той се впуска в преследване, влетява в стаята или завива по коридора. Престъпникът го чака с трима приятели и пет пистолета и полицаят се превръща в храна за кучета.

Запомнете този съвет и го наизустете, мамицата му: когато някой задник внезапно побегне от вас надолу по коридора или в стая и вие загубите гореупоменатия задник от поглед — с което искам да кажа преждепосочения сфинктер, — сте загубили изненадата. Елементът „динамично влизане“ на вашето представление е преминал. Свършен. Край. Елвис напусна сградата. Сега сте в барикадна ситуация и е необходимо да я овладеете по съответния начин.

Затова вместо да се юрнете в стаята или по коридора, вие трябва да СОО — с други думи, да Спрете и да се Огледате и Ослушате. Трябва да изчакате подкрепления, за да може огневата ви сила абсолютно позитивно и цялостно да потисне и превъзмогне всяко нещо, което може да се намира в онази стая или надолу по онзи коридор.

И после, вместо да се правите на лека кавалерия и да се хвърляте надолу, надолу, надолу в долината на смъртта, трябва да опитате да извикате шибаняка да дойде при вас.

„Ей, ти, боклука в стаята, излизай, или ще ти напълня пъпчивия задник със сълзлив газ колкото за цяла година, а после ще те разпитвам с шибана помпа“ — е един от начините да започнете диалога. Друг възможен вариант е да изпратите малко взрив. Или пък ако боклукът има заложници, просто го блокирате (или нея, или пък онова, защото в тези политически правилни времена може да има и има боклуци от женски пол, и боклуци от неопределен пол, нали така), спирате водата и тока, режете телефонните линии и чакате да дойде специалистът по преговори за освобождаване на заложници.

Но честно казано, в повечето случаи ще има отговор. Възможно е той да е враждебен, но ще е отговор. И при този първи отговор, ако сте гъвкави, хитри и изиграете ситуацията както трябва, ще успеете да уговорите престъпника да излезе. А ако той реши да не сътрудничи и се наложи да ескалирате ситуацията, то съдебните заседатели, пред които ще се озовете, ще констатират, че сте използвали благоразумно и с основание сила, защото сте се намирали пред въоръжен и опасен заподозрян, и задникът ви няма да увисне на простора.

Окей. Значи разбирате, че точно сега не възнамерявах да ритна навътре вратите просто защото Халед може и да е насочил гранатомет или картечница към тях. Двамата с Бумеранга се задържахме в каютата за гости. Аз надникнах през вратата и извиках:

— Халед!

Никакъв отговор. Извиках името отново. Този път получих онова, което кретените по обществени науки понякога наричат невербална негативна реакция: дълъг откос от автомат пръсна стъклата на вратите и мина покрай нас по коридора.

Впрочем знаехме от разузнавателните снимки, че от главната кабина не можеше да се излезе освен по този коридор. Апартаментът имаше две стаи — спалня и хол, — плюс огромна баня. Но не и задна врата. Не и авариен люк. Просто шест илюминатори дясно на борд и шест ляво на борд. Халед беше пълничко копеле с обиколка на кръста към 110–115 сантиметра, а илюминаторите, които се отваряха навън към палубата, имаха най-много 25–30 сантиметра в диаметър. Направих сметка наум: нямаше как да промуши своето кралско едротелесие през тях.

Опитах още веднъж да го накарам да постъпи правилно.

— Хей, Халед. Не можеш да се измъкнеш. Излез, мама му стара, спри с тия лайнарщини и никой няма да пострада, мамка му.

Халед отговори с нов дълъг откос.

Е, да му го начукам. Не можете да кажете, че не съм опитал да разреша нещата по най-любезния начин. Но Халед май не искаше да играе моята игра. А и нямахме много време за губене — помните онези гадни корсиканци на хоризонта. Със сигнали обясних на Бумеранга какво щяхме да направим. След това изскубнах последната зашеметяваща граната от торбичката, изправих щифта, дръпнах го рязко, протегнах ръка и я метнах, мамицата й, като при софтбол, през вратите и право в средата на каютата. Отначало си помислих, че съм метнал дефектна бомба, защото шибаното зашеметяващо чудо не експлодира цели три-четири секунди, а тези, дето аз ги носех, имаха фитили за 1,5 секунди. Когато накрая проклетата бомба гръмна, разтърси цялата шибана яхта.

В този момент разбрах, че онова, дето съм го хвърлил, не е шибана зашеметяваща бомба, а една проклета граната модел „Марк“-3A2. Говорим за около двеста грама тротил, хора. Което се пише така: с-м-ъ-р-т.

Спуснах се към вратата, като стрелях с автомата си право напред. Бумеранга ме следваше по петите, а неговият автомат се подаваше над рамото ми дясно на борд. Ритнах натрошените врати навътре. Шибаната каюта беше напълно разрушена — навсякъде се виждаха натрошени стъкла и шибани парчетии. Завесите и мебелите горяха. Мраморните плотове на масата и бара бяха натрошени — от експлозията камъкът се бе превърнал на смъртоносни осколки.

Халед лежеше по гръб с лице нагоре — е, с остатъка от лицето си, — зад димящия диван, все още стиснал в дясната си ръка щурмовия автомат „Щайер Ауг“, с който беше стрелял по мен. Май бе поел удара на гранатата директно. Не представляваше приятна гледка. Но не възнамерявах да губя време, за да се наслаждавам на ръкоделието си. В края на краищата трябваше да се заема с бомбопродавеца и руското устройство.

Очевидно швабата не се намираше в хола. Оставаха спалнята, гардеробът или кенефът.

Първо спалнята. Мълчаливо сигнализирах на Бумеранга. Нагласихме се ляво на борд на вратата. Когато се приготви, стисна рамото ми. Аз „срязах тортата“, като движех дулото на автомата си през отвора на вратата и разкривах възможно най-малка част от себе си, докато разглеждах все по-големи части от стаята.

От видяното косата на тила ми настръхна. О, дребният шваба си беше там — с всичките си метър и петдесет сантиметра. Стоеше пред леглото. Лявата му ръка стърчеше във въздуха, а обърнатата му към мен миниатюрна длан махаше в знак, че се предава. Ревеше като магаре „Kapitulieren, kapitulieren“, което дори аз със своя kleine^[12] дойч успях да преведа като „Предавам се, предавам се!“

Кимнах. И после — посрани Боже — забелязах върху какво швабата държеше дясната си ръка.

— Machen mit der^[13] ръцете горе, schnell, schnell, schnell^[14]!

Докато жестикулирах с оръжието си, изразът в очите ми не оставяше никакво съмнение как щях да постъпя, ако не ме послушат веднага. Лапичките на дребния шваба се стрелнаха над главата му.

Сега можех да се концентрирам. Посрани Боже наистина. Разтревожилото ме нещо представляваше затворен метален цилиндър с дължина към шестдесет сантиметра и десет сантиметра в диаметър. В центъра на горния му край стърчеше малък прът. Под капачката се намираше дебел пръстен с ключалка в средата, заобиколена от няколко бутона и прекъсвача.

Самият цилиндър се намираше в нещо прилично на трио десеткилограмови тежести — от същите, каквито има на гладиатора зад вила „Свирепия“. Но знаех прекалено добре, че тук не виждам желязо. Не — тези плочи бяха направени от уран 235. Още по-смущаващ беше фактът, че моите хора в Християните в действие грешаха. Швабата нямаше да продава на Халед съветска атомна бомба. Пред мен се намираше едно ППСАЩ^[15] МАРЗ, което е военният акроним за Малки Атомни Разрушителни Заряди, познати най-добре като тактически атомни преносими устройства. Тоя щеше да продаде на Халед една от нашите шибани атомни бомби.

Въпросът беше откъде, мамицата, му, се е добрал до тях. Отговорът на тази мистерия представляваше нещо, което си поставих за цел да разбера — скоро.

 

 

23:13. Завладяхме кораба. Алигатора пусна „Куз Емек“ в „пълен напред, една трета“ и се отправихме на запад-северозапад през лекото течение към точката за среща. Една допълнителна добра новина представляваше фактът, че корсиканците изобщо не се появиха. Според мен бяха направили добра тактическа преценка. В края на краищата не водеха своя война. Както немалко наемници, просто бяха взели парите — и избягали.

Докато момчетата ми гасяха останалите горящи места и претърсваха всички тела за документи и други важни разни разузнавателни материали, аз се свързах по радиото с федералите с лошата вест за ненавременната кончина на Халед. САК-ът — от Специален Агент-Командир — ми отговори с думи, някои от които са подходящи дори за тази книга. Е, да му го начукам — той за разлика от мен не беше присъствал тук. Освен това имах швабата и оръжието и две от общо три (както се пее в онази стара кънтри песен) не е зле.

Освен това човек би могъл да твърди (аз със сигурност бих го сторил), че е много по-смислено да има един мъртъв принц Халед Бин Абдуллах, отколкото един жив принц Халед Бин Абдуллах. Първо, така му се плащаше в натура за кофтите неща, които бе правил през изминалите десетина години, и съвсем ясно се илюстрираха старите библейски и корански максими за това, че който вдига нож от нож умира. Второ, кончината на Халед отърва завинаги саудитците от него, и то sans допълнителни притеснения за тях. На кралското семейство се спестяваше нуждата да види някой от собствените си хора на съд в Съединените щати — нямаше да се налага кралят да се преструва, че ще изхвърли всички американци от кралството си (има да чака, мамицата му, защото именно американските военни пазят Негово кралско дебелогъзие), или да заплашва с нефтено ембарго, или с други неща. Може би най-важното, както аз го виждах, беше, че убиването на Халед предотвратяваше онова, което наричам ЕОВ или ефектът на отрицателното вълнение, при контратероризма. Хванеш ли някой от тези задници и изправиш ли го пред съда, винаги съществува риск приятелчетата на същия този задник да предизвикат вълнение: да вземат заложници, да взривят посолство, да изпратят няколко самоубийци с бомби в столицата ви или да направят друго нещо чудовищно, ужасно, лайнарски гадно само за да ви накарат да го пуснете.

Накрая, тъй като говорехме за добрите стари СЩ на Америка, които трябваше да изправят Халед пред съда, винаги съществуваше възможността някой от путкогъзите либерални адвокати по за 500 долара на час да уредят някой работещ на принципа „пусни ги всички“ съдия и да освободи торбата с боклук заради някоя обидно безсрамна техническа подробност. Е, предвид веригата събития, всичките по-горе изредени неща бяха проблеми, които нямаше да се налага да решаваме, поне що се отнася до Негова кралска трудност Халед Бин Абдуллах.

Но не така виждаше нещата ФБР. Да, същият инстинкт, който в миналото ми беше спасявал живота, ме накара да забравя да разкажа на ФБР, че сме хванали жив швабския бомботърговец. Имахме огромни възможности да го скрием, преди те да пристигнат на борда, което и сторихме.

И се оказа, че вродената ми чувствителност към такива ситуации улучи джакпота. Всъщност, когато шестчленният екип специални агенти се появи с модерния си МТС, важният в собствените си очи САК с лайна, който смяташе себе си за голямата работа в тази дребна операцийка, вече се беше обадил до Вашингтон, за да се оплаче от moi. Започна да крачи по „Куз Емек“ и sans обичайните формалности ме закритикува, сякаш съм някакъв новобранец от Куантико още с жълто около топките. Е, такова поведение ме обижда. Затова, провокиран, му отговорих със същото.

Бих могъл да възпроизведа сцената. Но защо? Честно казано, гледката на двама възрастни мъже, които си крещят профанизми, не ми е особено приятна и със сигурност няма да доразвие сюжета на тази книга.

Освен това в никакъв случай нямаше да се подчиня на исканията на ФБР. Гореупоменатият САК с лайна искаше МАРЗ, въпреки че не желаеше да има нищо общо с трупа на Халед. От своя страна аз не исках да се разделя с МАРЗ, но имах желанието да се разделя с трупа.

И така, накрещяхме си множество сложни, комплексни имена, включващи думата „мама“ в повечето от нейните вариации. Но не смятах да се предавам. Вижте, доколкото си спомням, военните на САЩ, а не Федералното шибано разузнавателно бюро отговарят за ядрения арсенал на страната, особено тактическите бомби.

Позволете да поднеса нещата така. Бил съм на шибаните обиколки за туристи във ФБР половин дузина пъти и макар и да съм виждал колта на Дилинджър, автомата „Томпсън“ на Кели Картечницата^[16] и снайпера на Лий Харви Осуалд^[17], не съм виждал МАРЗ (или друго атомно оръжие) сред събраната и изложена колекция там.

И какво за швабата ли? Ами според мен той си беше мой материален свидетел по кражбата на военна собственост на правителството на САЩ. Исках да го разпитам за това къде, кога и как е получил устройството. Нямаше начин да позволя ФБР да научат за него.

Затова е достатъчно да кажа, че САК-ът и аз се споразумяхме да не се споразумеем и когато ме заплаши, че ще се обади на главния прокурор и ще нареди да ме отстранят от случая, аз се обадих по частната линия на генерал Томас Едуард Крокър, председателя на Съвместното командване и офицера, за когото работя, докладвах му гадните подробности по откритието си и получих официално нареждане от него да защитавам устройството.

Дори обърнах телефона към вече упоменатия САК с лайна от ФБР, за да чуе самия генерал Крокър. Това не помогна, разбира се. Упоменатият САК продължаваше да твърди, че не попада под шибаното командване на никой шибан генерал освен онзи, чието звание включва „прокурор“. Е, ставаше късно, а и аз бях мокър, измръзнал, изтощен — пък и липсата на каквито и да е междубедрия ме правеше определено антисоциално настроен. И затова рязко приключих разговора, като безцеремонно метнах важния задник на САК-а заедно с клетъчния му телефон зад борда и с насочено оръжие заповядах на шестчленния му екипаж да се маха от шибания ми кораб.

Не, може и да не беше от най-умните постъпки. Но като го гледах как пръхти и рита в костюма си за 1500 долара и в нафуканите си италиански обувки, изпитах едно преходно, неинтелектуално задоволство. В края на краищата нощта беше дълга, а и ние трябва да си доставяме малки удоволствия, когато можем, нали така?

Даа. Е, свещениците в унгарското училище „Свети Ладислаус“ ни казваха на нас, хлапетата, че за всяко удоволствие ще има изкупителна болка. Или както известният италиански уличен философ, детектив Антони Берета каза веднъж по телевизията: „Който съгрешаре — той излежаре.“

В моя случай болката се появи на пристана на Мазара дел Вало, Сицилия, където хората ми и аз не можахме да подминем началната точка и да вземем дори и една шибана лира^[18], а получихме заповед незабавно, мигновено, веднага и tout de suite^[19] да предадем всичко, което бяхме взели от „Куз Емек“, на съответните органи, а след това бързо да се прехвърлим в самолет за Франкфурт.

Да предадем — КСМ? Да се прехвърлим — КСМ? Франкфурт — КСМ?

КСМ и още как. В това затънтено пристанище на най-южния бряг на Сицилия ни прие доста неочаквана приветствена комисия, включваща над дузина представители от четирите рода въоръжени сили (липсваха само военните въздухари). Един катер на бреговата охрана ни ескортира през последните петдесет морски мили до сицилийски води. На дока ни очакваха сума ти моряци и морски пехотинци.

Имаше и един висок, кльощав полковник в бойна униформа, в комплект със зареден пистолет, лъснати до блясък цинтарки и побеляла отстрани прическа, която е така любима сред бъдещите генерали в центъра за специални бойни действия „Джон Ф. Кенеди“ във Форт Браг, Северна Каролина, който крачеше нагоре-надолу по кея, докато ние леко приближавахме яхтата. Под лявата си мишница притискаше голяма кафява кожена папка за документи. Настрани от него един взвод зеленобаретести стрелци от специалните сили в пълно бойно снаряжение образуваше кръг около големия черен хеликоптер „Пейв Лоу“, кацнал на края на пристана и готов да полети.

След като се вързахме и изключихме двигателите, накарах Нод и Хюи Бебето да спуснат трапа. Вдигнах парапета, закачих го да не падне и с тропане слязох на ниския бетонен кей. Полковникът се насочи към мен.

— Полковник Марчинко.

Това не беше въпрос и предполагам, позна ме по солта в плитката и по свирепо приятната ми външност.

— Аз. Бонджорно, колонело…

Спрях, защото очите ми търсеха значка с името върху джоба на гърдите на спретнатата му, но добре износена бойна униформа. Хм. Такава нямаше. Предполагам, че той беше от онези офицери с всеобщо приложение.

— Сътър. Полковник. Джон Сътър. — Протегна ръка. — Радвам се да се запознаем.

Поех голямата му длан. Хващаше твърдо, кожата му беше студена и суха на пипане, а пръстите — груби като едра шкурка. Тоя не беше от бюрожокеите.

— Какво мога да направя за вас, полковник Сътър?

— Виж какво, зарежи формалностите, става ли? Наричай ме просто Джон и аз ще те наричам както искаш — проточи той мекия си южняшки акцент някъде между Северна Каролина и Западна Вирджиния.

— Дик ми се струва добре.

Замълчах и махнах с ръка към униформената асамблея на пристана.

— Е, Джон, какво има, мамицата му? Край.

Когато се смееше, край очите му се събраха много бръчици. Това беше друг добър знак.

— Ами като питаш толкова любезно, ще ти кажа. Първо, според бележката, която проби няколко нови дупки в моя задник и в още няколко други, си сложил ръце на устройство, дето някога е било наше.

— Имаш ли копие от тази бележка, Джон? И нещо за идентификация?

Не желаех да се държа неприятелски, но тъй като атомните преносими устройства са ценна стока в наши дни, нямах намерение да поемам рискове. Честно казано, лесно е човек да намери една колосана, добре износена бойна униформа и орли на полковник. Всъщност не е напълно немислима и възможността да открадне човек и цял хеликоптер „Пейв Лоу“. Знам това — правил съм го.

— Дадено.

Той извади валидна лична карта от джоба на гърдите си. Проверих внимателно холографското изображение. Истинско беше. След това отвори кафявата кожена папка, за да видя какво има в нея. Имаше факсимиле с червена лепенка, прихванато с ластични ленти в горния и долния край. Отпечатано беше на специална хартия и по това разбрах, че е автентично.

Съобщението беше на бланка на Съвместното командване с подпис от Томас Е. Крокър, генерал, САЩ, и председател на Съвместното командване. И точно като самия генерал Крокър, и то беше СШН, а това означава — съвсем шибано недвусмислено. Тъй като е кратко, позволете да ви го покажа в неговата цялост.

СВРЪХСЕКРЕТНО

От: Председателя на Съвместното командване

До: полковник Джон К. Сътър, Пета група за сигурност на специалните сили, САЩ 231077-042/1250

Относно: Възстановяване на МАРЗ сериен номер 7920113

1. На вниманието ми беше донесен фактът, че МАРЗ сериен номер 79–20113, първоначално доставено на 03 септември 1982 г. на компоненти в базата Пач на Пета група от специалните сили в Западна Германия, е задържано от служители на силите за специални бойни действия на ВМС по време на свръхсекретна антитерористична операция.

2. Като част от настоящия ви проект (виж обозначеното с А) ви нареждам да получите устройството от полковник Ричард (без второ име) Марчинко, ВМС САЩ, в Мазара дел Вало, Сицилия.

3. Заповядвам ви да използвате всички необходими средства за осигуряване на устройството и превозването му до Пач в условията на бойна тревога.

4. С помощта на кодиращи средства ще докладвате в тази служба и само в нея при първа възможност, като посочите точните подробности за начина и времето на извеждането на МАРЗ 79–20113 извън военния контрол на Съединените щати.

5. Заповядвам ви да се отнасяте към този въпрос най-поверително.

6. Подпис: Томас Е. Крокър

генерал от армията на САЩ

председател на Съвместното командване

Справка: 10 USC 167

Виж: Обозначение А (свръхсекретно/поверително) Обозначение Б (несекретно)

СВРЪХСЕКРЕТНО

Джон Сътър ме погледна с дългото си като на хрътка лице.

— Може би аз съм настроен параноично, но като чета, ми се струва, че са го наврели на цялата ми група.

Сви устни и започна да търси дефектите по бетона на кея между обувките си.

— Знаеш ли, нямам против и да си го получа. Това ми е работата като офицер. Но хората ми не са имали нищо общо с това. Повечето от тях дори не са били в средно училище, когато шибаното МАРЗ е донесено тук за първи път.

Радвах се да се запозная с този човек. Такъв офицер би се харесал на Рой Боъм. Поклатих глава:

— Председателят не действа по този начин. Да, иска резултати. И на мен ми е пробил толкова нови дупки отзад, че там съм като шибано швейцарско сирене. Но той не търси изкупителни жертви. Доколкото разбирам, записката е написана така, за да задоволи политиците — и да измъкне задника ти от всичко. Затова не мисля, че имаш повод да се притесняваш, освен ако загубиш шибаната бомба между тук и Щутгарт, в който случай се надявам да ти харесва животът в затвора. Виж какво, председателят е строг, но е справедлив и е шибан Воин.

Сътър кимна.

— Радвам се, че ми го казваш, защото се сещам с какви путкогъзи нещастници се занимавам през повечето време.

Потупа беретата на колана си.

— Трябваха ми шест часа увъртане и кандърми, за да накарам еднозвездния лайнар, който отговаря за операциите в базата, да подпише формуляра, та да си вземем оръжие сутринта. И това е, след като държа в ръка шибаната бележка от шибания председател на съвместното шибано командване, с което ми казва да осигуря шибаната охрана на ниво бойна готовност за откраднато шибаняшко ядрено устройство.

Докато се възхищавах на фамилиарността на Джон Сътър с ироничното ползване на думата с Ш, трябва да ви кажа нещо. Жалката истина в наши дни, приятели, е, че антивоенното поведение се среща доста често сред генералите. Или, както умело го казва Рой Боъм, кръстникът на всички тюлени: „Прекалено много са шибаните адмирали без шибани пишки и шибаните путкогъзи генерали, които клякат, когато пикаят.“

Знаете ли, в старите Военноморски сили, силите на дървените кораби и железните мъже, казват (и не лъжат), че човек води отпред. И знаете ли какво? Точно така е. Но в днешните Военноморски сили (превърнати във ВМС на железни кораби и дървени мъже), Военноморските сили, чийто шибан главен командващ е един страхливец, избягал от военна служба, бит по главата от онази работа на жена си, и мразещ военните, не можете да си представите какво биха сторили всички онези еднозвездни генерали, за да станат двузвездни, когато трябва да се вземе решение, дето може да изглежда като свързано с войната. Тогава настава време за пращане на воините на майната им и затова всички ние сме толкова много начук-чукани.

Край на монолога.

— Амин, братко — казах и протегнах ръка към Сътър.

— Да — ухили се той. — Тези гноемъдци сигурно ще серат тухли, ако разберат, че заедно с мунициите задигнах и половин кило пластичен експлозив.

Това ме накара да се усмихна.

— Откраднал си парче C-4?

— Човек не знае кога ще се наложи да смени обзавеждането вкъщи, нали?

Харесвах този задник. Разсъждаваше като мен. Праснах го по рамото.

— Е, късмет, Джон. Надявам се да успееш да нариташ някои задници и да промениш обзавеждането тук-там.

Замълчах за миг.

— Впрочем можеш ли да ми намекнеш само за съдържанието на онези неща с А и Б?

Той ме изгледа странно.

— Какво?

— Факсът от председателя има приложение с обозначение А. Свръхсекретно. Поверително.

Лицето му почервеня.

— Би ми доставило удоволствие, Дик, но знаеш как е със свръхсекретните и поверителни неща.

Знаех, макар че с удоволствие бих искал да видя какво иска от него председателят. Поклатих глава.

— Намекът разбран. Ами другото обозначение — несекретното?

По лицето му се спусна лукава усмивка.

— Мисля, че него мога да ти покажа, Дик.

Бръкна под свръхсекретния факс и извади един сгънат лист хартия.

— Обозначеното с Б — каза той, сякаш си спомняше нещо тривиално — е любовно писъмце от председателя до теб.

Разгънах го и се зачетох. Съобщението не носеше обозначение за секретност и беше толкова просто като целувка, колкото това до Джон Сътър. Не е необходимо да го повтарям, но същността беше, че трябва да предам всички сведения, които съм събрал на „Куз Емек“, на представителите на главната съдебна служба. След това трябваше да транспортирам себе си, момчетата и цялото оборудване до главната въздушна база Рейн-Майн, съвсем близо до Франкфурт, в срок от двадесет и четири часа от излъчването на това съобщение. В Рейн-Майн трябваше да се обадя на един O-5 (това е подполковник) на име Смит, който работи в разузнавателния отдел, и да изпълня нарежданията му. Това беше всичко. Край и чао.

Погледнах печата върху факса. След това погледнах големоциферблатния часовник за дребнопишковци на косматата си лява китка. От излъчването на това съобщение бяха изминали шестнадесет часа. Аз стоях на един шибан пристан на шибания югозападен бряг на Сицилия във водолазен костюм, който носех от три дни. Нямах документи, нито командировъчни, нито дори една шибана лична карта. Когато човек отива на война, обикновено не взема със себе си шибаната кредитна карта или пък шофьорската книжка. При повечето от мисиите ми, тенденцията за които е да бъдат тайни, подривни и провеждани на принципа АНДУ^[20], не нося никакви идентификационни документи. По този начин, ако свирепият ми задник бъде очистен и загубен, няма да предизвикам срам за страната си.

Отново прегледах листа факс-хартия. Да транспортирам себе си, момчетата и оборудването — това заповядваше той. Незабавно, нареждаше съобщението. Какво, мамицата му, трябваше да правя, да използвам волска каруца ли?

Идваше време Дики да бъде пратен на майната си и изразих това на технически тюленски език, който накара полковник Сътър да реве от смях. Той ме прасна по рамото.

— Хей, Дик, може би ще ти намерим осем комплекта дрехи, ако нямаш нищо против армейските униформи. Позволих си и да донеса две сейф-кутии „Конекс“, за да си сложиш оръжието и мунициите и каквото друго трябва.

Благодарен му бях и му го казах. Малко са офицерите в наше време, които биха проявили такава инициатива.

— И ти би сторил същото за мен, нали? — запита Джон.

Предложих му ръката си.

— Когато кажеш, Джон.

— Супер — отговори.

— Виж — продължи, — мога да те закарам до Сигонела. По-малко от час е, ако настъпим газта. Оттам винаги има совалки до Франкфурт. Ще стигнеш без проблеми.

Лесно беше да го каже. В края на краищата имаше си собствен хеликоптер, мамицата му. А хората ми и аз трябваше да ставаме стопаджии. Просяци. Низвергнати в йерархията на шибаната военна въздушно-транспортна система. Но тъй като председателят ми е шеф и тъй като си говорим на малки имена (той ме нарича Дик, а аз него — генерале), а и си харесвам работата, изохках, казах наум „тъй вярно“, взех съобщението на председателя и започнах да го изпълнявам.

Е, донякъде. Не дадох куфарчето с пари, което бях взел от стаичката на Халед. Нито пък предадох записките от разпита по време на петдесетте и три часа, необходими ни да докараме „Куз Емек“ до Сицилия. Записки от разпит ли? Да. Многобройни. И повярвайте, бившият агент на ЩАЗИ, der winzig^[21] Хайнц Хокхайзер беше изключително приказлив по време на нашия круиз.

Това не беше неочаквано. Вижте, в мен има едно определено качество да… убеждавам, така да се каже. Особено ако сте голи, опаковани със залепяща лента към неудобен стол и ако аз размахвам горещ поялник в голямата си свирепа ръка. Е, Хайнц всъщност не оцеля от пътуването до Сицилия. Умря ми — вероятно от сърдечен удар, но кой би могъл да разбере без лекар на борда. Хей, не бях виновен аз. Той просто си пукна, мамицата му. Както и да е, направихме прилично морско погребение на бившия агент на ЩАЗИ, което може би не заслужаваше. И тъй като нито Джон Сътър, нито пък някой друг не спомена Хайнц, аз също не си направих труда да повдигна въпроса.

Както и да е, да се върнем към откритото от мен. Научил бях, че Хайнц е платил 800 000 долара за проклетата вещ — купил я от един грузински мафиоз на име Габлиани, срещу пари в брой. Доколкото разбрал, каза ми Хайнц, онзи вор^[22] изтъргувал оръжието от някакъв руски полковник, работещ за Министерството на вътрешните работи в Москва. Руснакът бил платил на човека, който му го продал — германец — с три съветски ядрени бомби в куфарчета от 1985 г. Габлиани взел американское МАРЗ от онзи иван, като му платил с десеткилограмово парче афганистански хероин на люспи и петдесет пакета боливийски кокаин.

И пет фъшкии не давах за наркотиците. Исках да разбера как иванът е напипал онова ППСАЩ^[23] МАРЗ.

— Според мен германецът беше от Дюселдорф — изхъркал беше Хайнц.

Не това бях имал предвид. Предвид бях имал въпроса как швабата е сложил ръце върху бомбата.

— Но в такъв случай ти искаш да кажеш Дюселдорф — настоял беше Хайнц.

— Окей, да, Дюселдорф — иронизирах го аз.

Той сви рамене, доколкото можа, след като беше залепен за стола. Малкият шваба настояваше, че не знае откъде е дошъл МАРЗ преди Дюселдорф. Убеден бях, че ми казва истината, защото двамата с него (и с поялника) бяхме обходили тази територия няколко пъти и колкото и добре да са го учили (а ЩАЗИ обучаваха агентите си доста добре), усещам, ако ме лъжат. А Хайнц не излъчваше кофти вибрации, ако не броим, разбира се, миризмата на тялото му и лайната в гащите.

Но той сподели с мен донякъде смущаваща информация в хода на нашата продължителна беседа. Абсошибанолютно сигурен беше, че купеният от него МАРЗ не е единственото американско устройство на пазара. Всъщност казал бе, че преди да влезе във връзка с Габлиани Грузинеца, отишъл в самия Дюселдорф, за да провери пазара, защото по улиците се говорело, че Дюселдорф е мястото на събитията, поне що се отнася до джобните атомни бомби.

Отбелязах, си наум това фактче, а после се запитах на глас дали дребният шваба не е открил нещо.

Хайнц доста се гордееше със себе си. В края на краищата той е бивш разузнавач. Похвали се, че за по-малко от половин ден уредил комбѝната. Обадил се на един от старите си агенти в Берлин, служител на западногерманското правителство с кодово наименование Ротвайлер, когото той използвал по време на Студената война. Ротвайлера не бил особено щастлив, че се чува с Хайнц, но човекът от ЩАЗИ знаел, че западногерманецът няма да го издаде. Защото Хайнц щял да се погрижи Ротвайлера да научи цял куп нови номера — в затвора.

Както и да е, не се наложило да чака дълго, преди Ротвайлера да го свърже с човек от една от неонацистките групи, който пък го свързал с някакъв шибан ултранационалисти боклук, който опитал да шитне на Хайнц двеста килограма пластичен експлозив „Семтекс“.

Разказът ставаше малко дълъг. Облизах пръст и докоснах края на поялника и след като Хайнц чу съскането, му казах да ускори темпото.

Малкият шваба заговори толкова бързо, че приличаше на дългосвиреща плоча за 33 оборота, пусната на 78. Продавачът на „Семтекс“ познавал един търговец на кокаин, който продавал на някой си Франц. Франц имал скъп навик. Трябвали му пари, за да го поддържа. Търговецът на кокаин бил казал на търговеца на „Семтекс“, че една нощ в една от скъпите дискотеки на Дюселдорф Франц му казал, че би желал да размени една руска джобна ядрена бомба за петдесет кила ненарязана колумбийска марихуана от най-високо качество. За сто кила кокаин, казал Франц, може би ще успее да сложи ръце върху американска ядрена преносима бомба. Много по-висококачествена от съветските, които вече имал на склад.

Хайнц вече започваше да говори смислено.

— И кой е Ротвайлера — запитах, а поялникът в ръката ми се доближи до сбръчканото му пишле.

За разлика от бившия си шеф Маркус Волф, който предпочете да иде в затвора, вместо да споменава имена, Хайнц видя свирепия поглед в очите ми и реши да си каже всичко:

— Казва се Грюнер. Петер Грюнер — изскимтя дребният шваба.

— Петер Грюнер ли те свърза с търговеца на кокаин? — запитах.

— Nein^[24] — отговори Хайнц.

Той вече бил задвижил нещата, но преди всичко да си дойде на място, получил обаждане, което най-после го свързало с Габлиани, грузинския мафиоз, с когото опитвал да се свърже около месец и който според проверките от страна на Хайнц имал за продан едно американско АВУ. Това било всичко. Ханс напуснал хотела, взел такси за летището и се качил на самолет за София. Не се занимавал с Франц от Дюселдорф, нито пък с дискотеката.

И как се казва дискотеката, бях запитал риторично аз. (Страшно ме бива в риторичните въпроси, когато държа поялник в ръка.)

— „Die Silbermieze“ — измяука протяжно Хайнц, — „Сребърната котка“.

Попитах Хайнц защо не е поел по лесния път и не е купил едно от руските куфарчета на пазара. Искам да кажа, че осемстотинте хиляди, които Хайнц платил за атомното устройство, което планирал да продаде на Халед, бяха най-малко два пъти повече, отколкото струваха откраднатите руски ядрени устройства, които знам, че се продаваха на Ирак, Иран и Либия в наше време.

Малкият германец ми каза, че всъщност опитал да спести малко пари на саудитеца, като му вземе една иванска бомба. Но Халед настоявал за американска стока и нищо друго. Постоянно говорел, оплака се Хайнц, за справедливостта според Корана, при която потисникът се умъртвява със собствения му меч. И тъй като парите не били проблем, и тъй като Халед бил такъв първокласен тъпанар, Хайнц решил да купува скъпо и да продава още по-скъпо. Затова заминал право в София, където на летището го гепили взвод престъпници, вързали му очите, метнали го на задната седалка на голям черен „Мерцедес“ и го закарали кой знае къде. В крайна сметка се озовал в някаква забравена от Бога къща, където седял два дни, охраняван от двама истински бандити.

— Предполагам, проверяваха ме — изскимтя Хайнц.

След това отново му завързали очите и го закарали на среща с мафиоза.

За първи път видял с очите си онзи вор в законе^[25] на име Габлиани в задната стая на един грузински ресторант в малките улички на София. Пазарили се три дни над чинии с обогатени с майонеза салати, мазна херинга и черен грузински хляб, промивани с безбройни чаши коняк „Наполеон“, „Чивас Регал“ и водка. След доста чашки (напръстници по-скоро) Габлиани Кръстника се похвалил на Хайнц, че при цената на хероина в Афганистан и при високопоставените му връзки в старото ръководство на муджахидините, приятелите му измежду иранските молли, които му помагали да превозва наркотиците, и въпреки високите подкупи на властите в Турция, Албания и Франция, шибаното оръжие не му струвало и двеста хиляди долара.

И така, Габлиани казал, че тъй като бил направил толкова добра сделка, щял да позволи и на Хайнц да направи малка икономия — с повече печалба и за двамата. Съгласували цена, половината пари били прехвърлени и три седмици по-късно един куриер се появил с АВУ в апартамента на Хайнц във Франкфурт.

И разбира се, парите не представлявали проблем. Не и за Халед: в куфара имаше два и половина милиона долара — това са двадесет и пет хиляди стодоларови банкноти. Тежеше повече от шибаното АВУ.

Е, дългият ми разговор с Хайнц ме остави объркан, ядосан и нащрек. На първо място стоеше председателят. Едното липсващо АВУ вече му беше причинило жесток случай на ККВЗ (което, разбира се, означава Крив Косъм В Задника). Кажа ли му, че подозирам още липси, а това нещо не бях в състояние да направя до момента, защото нямах необходимите обезопасени комуникационни средства, вероятно щеше да развие най-шибания случай на хемороиди, познат в историята.

На второ място се намирах аз. Не ми харесва идеята да се изправям срещу ядрено оръжие в ръцете на негодници, торби с боклуци и други отбрани задници. А този вид тактическо оръжие може да се пуска в действие бързо, ефективно и със смъртоносни последствия. Представете си само, приятели, какво би станало, ако бомбата, която избухна в гаража на Световния търговски център в Ню Йорк, беше АВУ. Или пък ако Тимъти Маквей^[26] бе успял да намери пари, с които да се снабди с руска куфарна ядрена бомба за федералната сграда „Мъра“ в Оклахома сити.

Гадните възможности са безкрайно много. И така, докато замъкна свирепия си задник до Рейн-Майн и се оправя с полковник Смит, съгласно заповедта на председателя, планирах да се освободя от този Смит и да замъкна задника си до Дюселдорф, за да намеря бившия агент на Хайнц, Петер Грюнер (известен още като Ротвайлера). Можеше да отидем заедно в онази дискотека на име „Сребърната котка“. Но не търсех възможност да раздрусвам дупе — нито своето, нито чието и да било друго. Не, планирах да прекарам известно време в промъкване и надзъртане, за да видя кой, мамицата му, е този Франц. В края на краищата точно той твърдеше, че може да продава всякакви смъртоносни ядрени устройства, които да изложат страната ми на опасност.

Това не ми харесва. Да, аз съм свиреп воин (всъщност, аз съм шибаният носител на търговската марка Свирепия®). Но освен това съм и непоколебим патриот. Точка. Обичам тази страна, независимо колко се оплаквам от военната система, в която съществувам, от неебаващите се задници, с които твърде често се налага да работя, и от настоящата увяхналохуеста администрация, която управлява въоръжените ни сили.

Вижте, когато страната е в опасност, аз не съм щастлив Свиреп. Всъщност, когато страната е в опасност, ставам един много опасен Свиреп. И затова, когато открия виновната страна — и повярвайте, приятели, ще я открия, — ще обвия свирепите си длани около пишкоцокащото й гърло и ще с-т-и-с-к-а-м, докато той/тя/то (аз съм екзекутор, застъпник за равните права в края на краищата) остане напълно безжизнен.