Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (9)

Глава девета
Петък сутринта

Тиндъл видя, че вече отвсякъде ги бе прихлупила гъста мъгла. След последния обилен снеговалеж през нощта температурата бързо се бе повишила. Но това повишение бе измамно — от влажните ледени валма на мъглата лъхаше двойно по-голям студ.

Той бързо влезе през вратата. Валери вървеше плътно зад гърба му. Търнър тъкмо тръгваше към задната командна кула, като пътем си слагаше стоманената каска. Тиндъл протегна ръка да го възпре.

— Какво става, старши офицер? — попита той. — Кой стреляше? Откъде? От каква посока дойдоха снарядите?

— Не знам, сър. Струва ми се, че снарядите дойдоха откъм кърмата. Но, дявол да го вземе, май се досещам кой е стрелял. — Той отправи дълъг изпитателен поглед към адмирала. — Нашият приятел от снощи отново е тук. — Той се обърна рязко и бързо напусна мостика.

Тиндъл впери очи след него, смутен и объркан. После изруга тихо и яростно и се втурна към телефона за радарната станция.

— Тук мостика. Обажда се адмиралът. Веднага да се обади лейтенант Боудън. — Високоговорителят незабавно изпращя.

— Боудън слуша, сър.

— Какво, по дяволите, правите там долу в тази ваша станция? — гласът на Тиндъл бе тих и гневен. — Дремете ли, какво ли? Нас ни атакуват, лейтенант Боудън. От кораб. Сигурно сега от мен научавате тази новина. — Той млъкна и се наведе, тъй като нов залп изпищя над главите им и снарядите се забиха във водата на по-малко от половин миля — водният стълб заля палубите на един търговски кораб, който се мярна за миг между два огромни, понесли се бавно облака мъгла. Тиндъл се изправи бързо и изръмжа в микрофона:

— Той е изчислил разстоянието до нас, и то много точно. За бога, Боудън, къде се намира този кораб?

— Съжалявам, сър — гласът на Боудън бе хладен и невъзмутим. — Засега не успяваме да го засечем. На нашите екрани все още стои Адвенчърър, но има много леко отклонение от пеленга му, сър — приблизителният пеленг сега е 300°… Предполагам, че Адвенчърър продължава да закрива кораба на противника или ако е по-близо до него, той се намира на същия пеленг на Адвенчърър.

— На какво разстояние? — изкрещя Тиндъл.

— Не може да се говори за разстояние, сър. Той почти се е долепил до Адвенчърър. Не можем да засечем нито големината, нито дистанцията му.

Тиндъл окачи микрофона. Той се обърна към Валери.

— Дали Боудън наистина смята, че ще повярвам на тези глупости? — попита той сърдито. — Възможността за такова съвпадение е едно на милион — неприятелски кораб случайно да избере и да държи единствения възможен курс, който да го скрива от нашия радар. Невероятно!

Валери обърна към него непроницаемо лице.

— Е? — рече нетърпеливо Тиндъл. — Не е ли така?

— Не, сър — отвърна спокойно Валери. — Не е. Не е точно така. И съвсем не е случайно. Вълчата глутница сигурно се е свързала с него по радиото и му е дала нашите координати и курс. Останалото е лесно.

Като осъзнаваше бавно чутото, Тиндъл впери поглед във Валери, замижа и яростно разтърси глава. В този негов жест имаше самообвинение, край на неверието и опит да се проясни замъгленото му изтощено съзнание. По дяволите, дори едно шестгодишно дете щеше да се досети, че… Един снаряд изсвистя в морето само на петнадесет ярда отляво. Тиндъл не трепна — той сигурно изобщо не го видя, нито го чу.

— Боудън? — Микрофонът бе отново долепен до устните му.

— Да, сър?

— Някаква промяна на екрана?

— Не, сър. Никаква.

— Все още ли поддържате същото мнение?

— Да, сър! Не може да е другояче.

— И твърдите, че е съвсем близо до Адвенчърър?

— Бих казал, че почти се е долепил до него.

— Но, за бога, човече. Адвенчърър сигурно се намира вече на десет мили зад нас!

— Да, сър. Известно ми е. Също и бандитът.

— Какво! На десет мили! Но тогава…

— Той стреля по данни от радара си, сър — прекъсна го Боудън. Внезапно в металическия глас се долови умора. — Сигурен съм в това. Той и нас следи с радара си, ето защо държи същия пеленг като Адвенчърър. И е изключително точен… Боя се, господин адмирал, че неговият радар е не по-лош от нашия.

Високоговорителят изпука. Сред внезапно настъпилата напрегната тишина шумът от натрошен ебонит прозвуча на мостика неестествено силно, тъй като микрофонът се изплъзна от ръката на Тиндъл и се разби на стотици парченца. Ръката му се протегна слепешком и той, сякаш за да не рухне, се улови за една тръба. Валери пристъпи към него със загрижено протегнати ръце, но Тиндъл го подмина, сякаш не го забеляза. Подобно на изнемощял стар човек, от чиито стари кости и мускули са изстискали много отдавна всичката жизненост, той повлече нозе по мостика, забравил, че го наблюдават дузина озадачени очи, и с огромно усилие се покатери на високия си стол.

Глупак такъв, гневно се изруга той наум, проклет стар глупак! Никога нямаше да си прости — никога, никога, никога! През цялото това време е бил надиграван и надхитряван от врага — бяха се подиграли с него, бяха го изкарали много по-голям глупак, отколкото го бе създал милостивият творец. Радар! Разбира се, че именно радар! Бе приел със сляпо доверие уверенията на Адмиралтейството и военновъздушното разузнаване, че немският радар си е останал онзи ограничен и елементарен уред, какъвто беше миналата година! Радар — и при това не по-лош от британския! Не по-лош от този на Юлисис, а всички до един вярваха, че радарът на Юлисис бе несравнимо най-добрият, едва ли не единственият в света. Радар, не по-лош от нашия, а може би и мъничко по-добър. Как не му беше минала изобщо през главата тази мисъл? Тиндъл се гърчеше от дълбоко огорчение, от душевно страдание и изпита горчивия вкус на самоотвращението. И така, равносметката от тази сутрин: шест кораба и триста човека изпратени на дъното. Дано бог ти прости, Тиндъл, мислеше си той мрачно, дано бог ти прости. Ти ги изпрати там… Радар!

Снощи например. Когато, Юлисис бе поел по лъжлив курс на изток, немският крайцер любезно ги бе последвал и на фона на тази маневра бе блеснал неговият, на Тиндъл, гений. Адмиралът простена от унижение. Беше ги последвал, като стреляше ожесточено и настървено всеки път, щом Юлисис изчезваше зад димната завеса. Бе правил това, за да прикрие безупречната работа на радара си, за да прикрие факта, че поне през първия половин час той сигурно е наблюдавал по радара изплъзващия се конвой, докато корабите изчезваха в посока север-северозапад, задача, опростена от обстоятелството, че Тиндъл бе категорично забранил движението на зигзаг.

И след това, когато Юлисис бе лавирал така блестящо първо на юг, а после отново на север, врагът със сигурност го бе следил на екрана — през цялото време. И по-късно, когато здравата се бе уловил в собствения си капан, врагът се бе престорил, че се оттегля на югоизток. Почти сигурно бе, че той също е лавирал отново на север и че бе засякъл изчезващия британски крайцер в края на екрана си, бе изчислил как да пресече пътя му, за да провери още веднъж курса на конвоя, и се бе свързал по радиото с намиращата се напред вълча глутница и бе определил какви позиции да заемат подводниците с точност до сантиметри.

А сега, накрая, и този последен унизителен удар върху онова, което бе останало от смазаното му достойнство. Врагът бе открил огън от възможно най-голямо разстояние с възможно най-голяма точност, с което безусловно си признаваше, че стрелбата се насочва от радар. А единствената причина за това можеше да бъде убеждението на врага, че на Юлисис сигурно вече са стигнали до неизбежното заключение, че неприятелят е оборудван с високочувствителна радарна установка. Неизбежното заключение! На Тиндъл изобщо и през ум не му бе минало. Бавно, без да забелязва болката, той заблъска с юмрук по ръба на ветроупорното стъкло. Боже, какъв сляп, какъв смахнат глупак е бил! Шест кораба, триста човека. Стотици танкове и самолети, милиони галони гориво загубени за Русия, а колко още хиляди убити руснаци, воини и цивилни, правеше това? А съсипаните от скръб семейства, мислеше си той несвързано, семейства от всяко кътче на Великобритания: момчетата, които разнасят телеграмите, ще обикалят с велосипедите си къщурките в долините на Уелс, гористите междуселски пътища на Съри, ще стигнат до самотния пушек на торфения огън далеч на Западните острови, до варосаните къщички в Донегол и Антрим, до безлюдните домове из неизбродните простори на Новия свят, от Нюфаундленд и Мейн до далечните склонове на Пасифика. Тези семейства никога нямаше да узнаят, че не друг, а именно той, Тиндъл, бе погубил така престъпно живота на техните съпрузи, братя и синове, и това бе по-лошо от пълната безутешност.

— Капитан Валери? — гласът на Тиндъл бе паднал до дрезгав шепот. Валери отиде при него, застана редом с адмирала, като кашляше мъчително от студената мъгла, която проникваше в ноздрите и гърлото и раздираше възпалените му дробове. Погълнат от нещастието си, Тиндъл не успя да забележи очевидното страдание на Валери.

— А, ето ви и вас! Капитане, този неприятелски крайцер трябва да бъде унищожен.

Валери кимна мрачно.

— Да, сър. Но как?

— Как ли? — Под осеяната с капчици влага качулка на полушубата лицето на Тиндъл бе изпито и посивяло, но той успя да покаже някакво подобие на усмивка. — Ако ще е гарга, да е рошава… Предлагам да отклоним от конвоя охраняващите кораби и като се включим и ние, да му видим сметката. — Със скръбно изкривени устни той впери невиждащ поглед в мъглата. — Най-обикновено тактическо занятие, което може да се окаже, че е дори по моите ограничени възможности. — Внезапно той млъкна, погледна зад борда и бързо се наведе: колкото и рядко да се случваше, във водата бе избухнал снаряд, само на няколко ярда, като изригналият от взрива воден стълб заля мостика.

— Заедно със Стърлинг ще го нападнем от юг — продължи той — и ще насочим върху себе си стрелбата и радара му. Ор и неговите решени да умрат, но да победят момчета ще се приближат откъм север. В тази мъгла ще успеят да се приближат плътно и едва тогава да изстрелят торпедата си. Условията са изцяло неблагоприятни за самостоятелно нападение на отделен кораб — вероятността за успех би била твърде малка.

— Всички охраняващи кораби! — рече слисано Валери. — Предлагате да отклоним всички охраняващи кораби?

— Точно това предлагам да направим, капитане.

— Но… но може би врагът иска именно това — възрази Валери.

— Да са решени на самоубийство ли? Славна смърт в името на отечеството? Не вярвайте в това! — рече с насмешка Тиндъл. — Нещата от този род умряха заедно с Лангесдорф и Мидълман.

— Не, сър! — в гласа на Валери се долавяше нетърпение. — Неприятелят иска да ни отдалечи, за да остане конвоят без охрана.

— Е, и какво от това? — попита Тиндъл. — Кой ще успее да ги намери в тази мъгла? — Той замахна с ръка към пълзящите кълбести облаци мъгла. — По дяволите, човече, та ако не бяха сигналните шамандури, даже нашите кораби не биха могли да се следят. Ето защо съм дяволски сигурен, че и никой друг не би могъл да ги види.

— Така ли? — възрази припряно Валери. — А какво ще кажете за някой друг немски крайцер, оборудван с радарна установка? Или дори някоя друга вълча глутница? Всяка от подводниците би могла да поддържа радиоконтакт с нашия приятел отзад, а на него му е известен курсът ни с точност до десета от градуса!

— Да поддържа радиоконтакт ли? Но нали нашата радиостанция е на денонощно подслушване?

— Да, сър. Така е. Но ми е известно, че това не е толкова лесно в обхвата на ултракъсите вълни.

Тиндъл изсумтя уклончиво и не каза нищо. Почувствува се отчайващо уморен и объркан — нямаше нито желание, нито възможност да продължи спора. Валери обаче наруши мълчанието — от тревога отвесните бръчки между веждите му бяха станали още по-дълбоки.

— А защо тогава нашият приятел седи така упорито зад опашката ни и ни засипва с проклетите снаряди, освен ако не си е наумил да ни насочи по определен курс? Това намалява вероятността снарядите да попаднат в целта с 90 % и изключва от действие половината от оръдията му.

— Може би очаква да разсъждаваме именно по този начин, да видим очевидното. — Тиндъл насила се заставяше да мисли, да си пробие път през мъглата в съзнанието си, която беше по-непрогледна и по-гъста от влажната мъгла, която ги обгръщаше. — Вероятно се надява, че ще се паникьосаме и ще сменим курса — на север, естествено, където е възможно да ни очаква вълча глутница.

— Възможно, възможно е — призна Валери. — От друга страна, той може да е отишъл крачка по-напред. Може би иска да се окажем прекалено умни, за да се грижим за собствената си безопасност. Вероятно очаква да видим очевидното, да го заобиколим и да продължим по сегашния си курс… и по този начин да направим точно онова, което той иска… Той не е глупав, сър, в това поне вече се убедихме.

Какво бе казал Брукс на Стар в базата в Скапа преди цяла една вечност? „Онова силно усещане… онова изтънчено страдание… всяка твоя мозъчна клетка е опъната до краен предел и това те тласка отвъд зловещия ръб на умопомрачението.“ Тиндъл се питаше мрачно откъде Брукс би могъл да знае и как бе успял да направи толкова дяволски точно описание. Във всеки случай той вече знаеше какво означава да стоиш на зловещия ръб… Тиндъл неясно долавяше, че е стигнал до крайния предел. Тази пръскаща се от болка замаяна глава — наложеше ли се да мисли с нея, чувствуваше се като слепец, нагазил в море от меласа. Смътно осъзнаваше, че това е сигурно първият… а дали не и последният?… симптом на психическия срив… Един бог знаеше, че през последните месеци на борда на Юлисис имаше цял куп такива болни… Той обаче все още бе адмиралът… Той трябваше да направи нещо, да каже нещо.

— Няма полза от догадки, Дик — рече той мрачно. Валери му отправи рязък поглед — никога досега старият Джайлс не бе се обръщал по друг начин към него на мостика освен с „капитане“. — А ние трябва да направим нещо. Ще оставим Вектра за успокоение на съвестта си. Но само Вектра. — Той се усмихна изнурено. — Необходими са ни поне два ескадрени миноносеца за черната работа. Бентли, занесете това съобщение в радиостанцията: „До всички охраняващи кораби и до капитан Флечър от Кейп Хатеръс…“

 

 

След десет минути четирите бойни кораба, проправяйки си път през непроницаемата стена на мъглата, преполовиха разстоянието, което ги делеше от неприятеля. Стърлинг, Вайкинг и Сиръс поддържаха постоянна радиовръзка с Юлисис — това се налагаше, защото те пътуваха като слепци в един жесток свят на сивота, в който Юлисис бе тяхното зрение и слух.

— Мостик от радарната станция. Мостик от радарната станция. — Всички погледи машинално се извъртяха и приковаха във високоговорителя. — Неприятелят променя курса си на юг, увеличава скоростта.

— Много късно! — изкрещя с хриплив глас Тиндъл. Юмруците му бяха стиснати, очите му блестяха от предчувствуваната победа. — Много късно се сети.

Валери не каза нищо. Секундите минаваха, Юлисис си проправяше път през студената мъгла и мразовитото море. Неочаквано високоговорителят се обади отново:

— Неприятелят прави пълен завой, отправя се на югоизток. Скорост 28 възла.

— Двадесет и осем възла? Иска да ни избяга! — Тиндъл сякаш се подмлади. — Капитане, предлагам Сиръс и Юлисис да се отправят с максимална скорост на югоизток и да атакуват и задържат противника. Обадете се в радиостанцията да се свържат с Ор. Попитайте в радарната станция какъв е курсът на неприятеля.

Той направи пауза и с нетърпение зачака отговора.

— Мостик от радарната станция. Курс 312°. Курс постоянен. Повтарям, курс постоянен.

— Курс постоянен — повтори като ехо Тиндъл. — Капитане, открийте стрелба по данни от радара. Пипнахме го! — ликуваше той. — Прекалено дълго изчакваше! Пипнахме го, капитане!

Валери отново не каза нищо. Тиндъл го изгледа полунедоумяващо-полугневно.

— Нима не сте съгласен?

— Не знам, сър. — Валери недоверчиво поклати глава. — Изобщо не знам. Защо бе необходимо да изчаква толкова дълго? Защо не смени курса и не побягна още щом оставихме конвоя?

— Защото, дявол да го вземе, е прекалено сигурен в себе си — навъси се Тиндъл.

— Или е прекалено сигурен в нещо друго — изрече бавно Валери. — Може би е искал да се увери напълно, че ние наистина ще го последваме.

Тиндъл отново се навъси гневно, понечи да заговори, после се умълча. Юлисис се разтърси от залпа на първа оръдейна кула в носовата част. За миг прииждащата на талази мъгла на бака се разсея, превърната в ситни капчици от силната горещина и блясъка в резултат от избухналия кардит. След секунди сивата пелена отново се спусна.

След малко, като по някакво вълшебство, отново просветля. Гъст облак мъгла бе пропълзял над тях и през една пролука в следващия те мярнаха Сиръс точно на траверса, поел на югоизток с повече от 34 възла. Стърлинг и Вайкинг вече бяха успели да се загубят в мъглата отзад.

— Много е наблизо — отсече Тиндъл. — Защо Боудън не ни докладва? Не можем да хванем неприятеля във вилка по този начин. Изпратете радиограма до Сиръс: „В продължение на пет минути следвайте курс 317°.“ Капитане, същото важи и за нас. Пет минути на юг, след което се връщаме на курса.

Едва се бе облегнал в стола си и Юлисис, обгърнат отново от мъглата, тъкмо започваше да се подчинява на руля, когато високоговорителят от радиостанцията оживя.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията…

Втора носова оръдейна кула калибър 5,25 инча изтрещя в оглушителен унисон и в мъглата се врязаха огнени езици и дим. Едновременно с това силен грохот и взрив надигнаха дървените скари под нозете на хората на мостика и ги разпиляха във всички посоки — хората се заблъскаха ту един в друг, ту в режещия плътта и чупещия костите метал. Вцепенените им от объркване тела и мозъци се мъчеха да се ориентират сред този осакатяващ и потресаващ ужас от пукнати от взрива тъпанчета, смъдящи от задушливите пламъци гърла и ноздри и ослепели от гъстия черен пушек очи. А сред цялата тази бъркотия спокойният безличен глас от високоговорителя на радиостанцията продължаваше да повтаря някакво неразбираемо съобщение.

Постепенно димът се разнесе. Олюлявайки се, Тиндъл се изправи на крака, като се улови за парапета на компасната будка — експлозията го бе съборила от стола и го бе запратила чак в средата на компасната площадка. Зашеметен и неразбиращ, той разтърси глава. Трябва да е било по-страшно, отколкото си го представяше цялото това разстояние… а не можеше да си спомни как бе отхвръкнал дотам. И тази китка… която бе изкривена под някакъв проклет шантав ъгъл. С кротко учудване осъзна, че това бе китката на неговата собствена ръка. Странно, изобщо не го болеше. Ами лицето на Карпентър, което изплува насреща му — бинтовете от него бяха отнесени и дълбоката рана, която бе получил през нощта на страшния щорм, бе зейнала отново широко и сега то не се виждаше от кръв… Онова момиче от Хенли, за което той непрекъснато говореше… помисли си несвързано Тиндъл, какво ли би казала тя, ако го видеше сега… Защо високоговорителят от радиостанцията не спре да крещи така смахнато? Изведнъж в главата му се проясни.

— Боже мили! Божичко! — Той се втренчи изумено в натрошените скари и напуканата асфалтова замазка под тях. Пусна се от парапета и залитна напред към ветроупорното стъкло: чувството му за равновесие потвърди онова, което очите отказваха да приемат: целият мостик се бе наклонил напред под ъгъл от 15°.

— Какво означава това, щурман? — Гласът му бе дрезгав, напрегнат и дори на него самия му прозвуча като чужд. — За бога, какво се е случило? Да не би да се е взривил снаряд в магазина на оръдието на втора носова кула?

— Не, сър — Карпентър закри очите си с лакът, — пухкавият ръкав, потънал в кръв, се отпра. — Пряко попадение, сър. Право в надстройката.

— Той е прав, сър. — Карингтън се бе надвесил над ветроупорното стъкло и се взираше съсредоточено надолу. Дори в този момент Тиндъл се възхити от спокойствието на този човек, от почти нечовешкото му самообладание. — И при това с доста тежки последствия. Извадено е от строя носовото скорострелно автоматично оръдие и точно под нас има дупка, голяма колкото врата… Вътре в нея положението сигурно е много тежко, сър.

Тиндъл едва ли чу последните думи. Той коленичи, приведе се над Валери и провря здравата си ръка под главата му. Капитанът лежеше свит срещу входа на мостика почти в несвяст — спазми прекъсваха хрипливото му дишане и той се давеше в собствената си кръв. Лицето му бе мъртвешки бледо.

— Повикайте Брукс, Крайслер, искам да кажа, началника на медицинската служба — изкрещя Тиндъл. — Незабавно!

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. Моля, потвърдете. Моля, потвърдете. — Гласът бе припрян, вече не така безизразен и дори в металическата му безличност се долавяше безпокойство.

Крайслер постави обратно слушалката и погледна разтревожено адмирала.

— Е? — попита Тиндъл. — Идва ли насам?

— Не отговаря, сър. — Момчето се подвоуми. — Струва ми се, че линията е повредена.

— Хиляди дяволи! — изръмжа Тиндъл. — Тогава какво стоите? Бягайте да го повикате. Първи, моля, поемете командуването. Бентли, повикайте старшия офицер да дойде на мостика.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. — Тиндъл вдигна гневен поглед към високоговорителя и замръзна неподвижно, щом гласът продължи: — Ударени сме в кърмовата част. От аварийния пост докладват, че помещението на шифровчиците е разрушено. Радарни помещения № 6 и 7 разрушени. Трапезарията повредена. Сериозно повредена задната командна кула.

— Задната командна кула! — изруга Тиндъл, свали ръкавиците си, като потрепна от болката в счупената си ръка. Внимателно ги пъхна под главата на Валери и бавно се изправи на крака. — Задната кула! И Търнър е бил там! Моля се богу…

Той млъкна и със залитаща походка се втурна към задния край на мостика. Щом стигна там, се закрепи на нозете си, улови се за парапета на трапа и впери загрижен поглед назад.

Първоначално не видя нищо — нито дори задния комин, нито гротмачтата. Сивата пелена на мъглата бе така гъста и така вбесяващо непрогледна. И изведнъж, за частица от секундата, леден ветрец разнесе мъглата и спираловидния черен облак дим над задната надстройка. Ръката на Тиндъл конвулсивно се впи в парапета, кокалчетата й побеляха.

Задната надстройка бе изчезнала. На нейно място стърчеше нелепа грамада от оплетен и изкривен метал, а първа кърмова оръдейна кула, която обикновено не се виждаше от мостика, сега изпъкваше ясно пред погледа, очевидно без никакви повреди. Но всичко останало бе унищожено — помещенията на радарната станция, помещението на шифровчиците, помещението на корабната полиция, трапезарията и вероятно по-голямата част от камбуза. Тук нищо и никой не би могъл да оцелее. Като по някакво чудо гротмачтата с пречупения връх все още стоеше невредима, но непосредствено зад нея, кацнала нелепо на върха на тази зловеща грамада от железа, пречупена и гротескно изкривена, полегнала под невероятния ъгъл от 60°, се виждаше задната командна кула, чийто далекомер бе унищожен. И там се бе намирал старшият офицер Търнър… Тиндъл се олюля застрашително на горната площадка на стоманения трап и отново разтърси глава, за да разпръсне мъглата, която забулваше мозъка му. Точно зад челото си усещаше някаква силна, необикновено тъпа болка и мъглата се разстилаше именно оттам… Наричаха Юлисис кораб с късмет. Двадесет месеца по най-трудния маршрут и в най-бурните води на света без нито една драскотина… Но Тиндъл винаги бе знаел, че някога и някъде късметът щеше да изневери на Юлисис.

Той дочу забързани стъпки да трополят нагоре по трапа и насила застави замъгления си поглед да се фокусира. Веднага позна мургавото изпито лице: това бе старши сигналистът Дейвис, който идваше от сигналния мостик. Лицето му бе пребледняло, дишаше тежко и учестено. Отвори уста да заговори, но се спря, впил поглед в парапета.

— Ръката ви, сър! — Той премести слисания си поглед от парапета към очите на Тиндъл. — Ръката ви! Вие сте без ръкавици, сър!

— Така ли? — Тиндъл погледна надолу, сякаш изненадан, че изобщо има ръка. — Наистина нямам. Благодаря, Дейвис. — Той отдръпна ръката си от гладката ледена стомана и заразглежда с безразличие цъфналата кървяща плът. — Няма нищо. Какво се е случило, момче?

— Пунктът за насочване на самолетите! — Очите на Дейвис бяха потъмнели от преживения ужас. — Снарядът избухна в самото помещение. От пункта… от пункта изобщо нищо не остана, сър. Както и от поста над него… — Той млъкна рязко, пресекливият му глас бе заглушен от грохота на оръдията на първа носова кула. Изглеждаше някак си неестествено, че основните бойни установки продължават да действуват. — Идвам направо оттам, сър — продължи Дейвис вече по-спокойно. — Те… ами просто бе невъзможно да оцелеят.

— Включително и капитан втори ранг Уестклиф ли? — Тиндъл смътно осъзна безсмислието да се улавя за сламка.

— Не знам, сър. Всичко в пункта е миш-маш, ако разбирате какво искам да кажа. Но ако той е бил там…

— Разбира се, че е бил там — прекъсна го мрачно Тиндъл. — Той никога не напуска поста си по време на бойна тревога…

Той млъкна рязко и неволно стисна в юмруци осакатените си ръце, когато пронизителният писък и мощният взрив на снарядите се сляха в някаква страхотна какофония, ужасна със своята близост.

— Боже господи! — прошепна Тиндъл. — Това бе съвсем наблизо! Дейвис! Какво, по дяволите…

Гласът му заглъхна в мъчителен стон, ръцете му се замятаха отчаяно из въздуха — той се строполи по гръб върху палубата на мостика, — ударът изтръгна и последната глътка въздух от дробовете му. Безмълвно и конвулсивно, подхвърлен нагоре от отчаяния скок на краката си и от мощното отблъскване на ръцете си, поставени върху парапета, Дейвис направо се катапултира, излетя над последните три стъпала и с непреодолима сила се заби с глава и рамене в тялото на адмирала. И ето че сега и Дейвис лежеше прострян по цялата си дължина върху площадката с широко разперени ръце, притиснал краката на Тиндъл. Лежеше съвсем неподвижно.

Изтерзаните дробове отново мъчително поеха въздух и Тиндъл бавно започна да изплува из черните дълбини на безсъзнанието. Слепешком, машинално той се помъчи да седне, но счупената му ръка се огъна под тежестта на тялото. От краката му също нямаше голяма полза — те бяха съвсем немощни, все едно че бе парализиран от кръста надолу. Мъглата се бе вече вдигнала и ослепителни цветни проблясъци в червено, зелено и бяло просветваха ярко на тъмнеещото небе. Осветителни снаряди? Дали врагът не използва някакъв нов вид осветителни снаряди? С огромно усилие на волята той смътно осъзна, че би трябвало да има някаква връзка между тези заслепяващи светлини и въпиющата болка зад челото му. Той повдигна опакото на дясната си ръка — очите му бяха все още плътно затворени… После осъзнатото угасна и изчезна.

— Добре ли сте, сър? Не мърдайте. Скоро ще ви измъкнем оттук! — Гласът, гръден и властен, прогърмя точно над главата на адмирала. Тиндъл се отдръпна и разтърси глава с едва доловимо отчаяние. Говореше Търнър, а Търнър, както му бе известно, бе загинал. Запита се унило дали това не бе смъртта? Този ужасяващ объркан свят — едновременно на мрак и ослепителна светлина, тъмно-светъл свят на болка и немощ и гласове от миналото?

Най-неочаквано клепачите му едва ли не по свое желание потрепнаха и се повдигнаха. Само на сантиметри от главата си той видя слабото пиратско лице на старши офицера, който бе коленичил загрижено до него.

— Търнър! Търнър! — една търсеща отговор ръка, забравила за болката, се протегна с плаха надежда и сграбчи с благодарност вдъхващата успокоение мощна ръка на старшия офицер. — Търнър! Наистина сте вие! Помислих си…

— Задната командна кула, така ли? — усмихна се бегло Търнър. — Не, сър… не само че не бях в нея, но не бях и близо до нея. Идвах насам, тъкмо се изкачвах към палубата на бака, когато избухна първият снаряд и ме повали назад върху палубата… А вие как се чувствувате, сър?

— Слава богу! Слава богу! Не знам как се чувствувам. Краката ми… Какво, за бога, е това?

Очите му, започнали отново да виждат нормално, се разшириха от смайване. Точно над главата на Търнър, наклонила се напред и нагоре отляво, докъдето стигаше погледът, се простираше и в двете посоки огромен бял ствол. Протегнеше ли ръка, щеше да го докосне.

— Фокмачтата, сър — обясни Търнър. — Беше отсечена от последния снаряд точно над долната рея. Взривната вълна я стовари върху мостика. Повлякла е по-голямата част от зенитната кула със себе си и се опасявам, че е… че е смачкала главната командна кула. Според мен младият Картни не е могъл да оцелее… Дейвис я видя как пада отгоре ви — бях само на няколко стъпала под него. Реагира много бързо…

— Дейвис! — Замаяното съзнание на Тиндъл бе забравило изобщо за него. Да, разбира се! Дейвис! Сигурно именно Дейвис притискаше краката му. Той надигна глава напред и видя проснатата в нозете му фигура и огромната тежка мачта, затиснала гърба й. — За бога, старши офицер, измъкнете го!

— Лежете спокойно, сър, докато дойде Брукс. Дейвис е добре.

— Добре ли? Как така добре! — Тиндъл почти крещеше, без да обръща внимание на мълчаливите мъже, които се трупаха наоколо му. — Да не сте полудели, Търнър? Горкото момче сигурно агонизира! — С отчаяно усилие се опита да се изправи, но няколко чифта ръце твърдо и внимателно го задържаха.

— Той е добре, сър — гласът на Търнър бе необикновено кротък. — Наистина е добре. Добре е. Дейвис не чувствува нищо. Абсолютно нищо. — Изведнъж адмиралът разбра и със затворени от потресаващото прозрение очи се отпусна натежал назад.

Очите му бяха все още затворени, когато се появи Брукс, чиято увереност и вещина именно сега бяха най-потребни. За секунди почти адмиралът бе на крак, съкрушен, здравата натъртен, но иначе невредим. Упорито и открито неподчинявайки се на Брукс, Тиндъл поиска да бъде заведен обратно на мостика. Очите му светнаха за миг, щом видя Валери, който стоеше несигурно на краката си с бяла хавлиена кърпа на устата. Но не каза нищо. С наведена глава той се изкачи мъчително на стола си.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. Моля, потвърдете съобщението.

— Онзи проклет глупак още ли продължава да дрънка? — запита кисело Тиндъл. — Защо не му…?

— Нямаше ви тук само две минути, сър — осмели се да отговори Мъхнатия.

— Две минути! — Тиндъл се вторачи в него и се умълча. Сведе очи към Брукс, който бинтоваше дясната му ръка. — Нямате ли си друга, по-належаща работа, Брукс? — запита той грубо.

— Не, нямам — отвърна Брукс непреклонно. — Когато снарядите избухнат между четири стени, за лекаря не остава много работа… освен да подписва смъртните актове — добави рязко той. Валери и Търнър се спогледаха. Валери се питаше дали Брукс има представа колко зле е Тиндъл.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. Вектра повторно моли за указания. Спешно. Спешно.

— Вектра! — Валери погледна към адмирала, който седеше мълчалив и неподвижен, и се обърна към свръзката на мостика. — Крайслер! Доберете се до радиостанцията. Независимо по какъв начин! Помолете ги да повторят първото съобщение.

Той отново отправи очи към Търнър, като проследи тъжния поглед на адмирала, вперен зад борда. Погледна надолу и се отдръпна ужасен, като едва се въздържа да не повърне. Зенитчикът от платформата под крилото на мостика, момче на годините на Крайслер, сигурно бе видял падащата мачта и сигурно, обзет от паника, бе направил отчаян опит да се спаси. Той почти бе успял да излезе от гнездото, когато радарната антена, десет квадратни метра метална мрежа, понесла смазващата тежест на мачтата, сгромолясала се над ръба на мостика, бе връхлетяла право отгоре му. Сега той лежеше неподвижен, обезобразен, натрошен, някакво подобие на човешко същество, широко разперил ръце, сякаш разпнат на двете дула на своя „йорликон“.

Валери се извърна настрани, потресен физически и душевно. Боже, каква лудост, какво напразно безумство е войната. Проклет да е този немски крайцер, проклети да са тези немски артилеристи, проклети да са, проклети да са!… Но защо трябваше да ги ругае? Те също само си вършат работата и я вършат дяволски добре. Той втренчи невиждащ поглед в опустошения си мостик. Каква дяволски точна артилерийска стрелба! Мярна му се смътната мисъл, дали Юлисис бе отбелязал някакво попадение. Вероятно не беше, а сега, разбира се, това бе вече невъзможно. Беше вече невъзможно, защото Юлисис, макар и да продължаваше да се носи през мъглата на югоизток, бе напълно сляп — и двете очи на радара бяха унищожени — бяха станали жертва на лошото време и на немските оръдия. А което бе по-лошо, всички кули за насочване на огъня бяха безвъзвратно извадени от строя. Помисли си унило, че ако продължаваше така, щяха да са им необходими само абордажни куки и саби. Според съвременното военноморско артилерийско дело независимо от това, че главните му установки продължаваха да действуват, боеспособността на Юлисис бе безнадеждно накърнена. Той просто беше вече обречен. Какво бе казал огнярят Райли… „хвърлят ни право в устата на вълка“? Да, точно така — хвърлят ни в устата на вълка. Но само един Нерон, помисли си той уморено, би ослепил гладиатора, преди да го прати на арената.

Стрелбата бе прекратена напълно. На мостика цареше мъртва тишина. Тишина, абсолютна тишина, освен шума на клокочещата вода, приглушения вой на огромните вентилатори на отдушниците на машинно отделение и еднообразното влудяващо бръмчене на хидролокатора — странно, но на фона на тези шумове необикновената тишина изпъкваше още по-ясно.

Валери забеляза, че всички погледи бяха отправени към адмирал Тиндъл. Старият Джайлс си мърмореше под носа, но толкова тихо, че никой не можеше да го чуе. Лицето му — потресаващо сиво, изпито и покрито с петна — бе все така обърнато към морето. Той сякаш бе хипнотизиран от вида на мъртвото момче. Или може би от разбитата радарна антена? Дали вече бе проумял напълно значението на счупената антена и разрушените командни кули? Валери го изгледа продължително и се извърна — разбра, че все още не бе проумял.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. — Всички, които се намираха на мостика, се сепнаха и разтревожено се обърнаха към високоговорителя. Всички освен Тиндъл. Той седеше неподвижно като истукан.

— Съобщение от Вектра. Първо съобщение. Получено в 09,52 часа. — Валери погледна часовника си. Само преди шест минути. Невъзможно!

— Съобщението гласи: „Ехосигнали, ехосигнали, три, повтарям, три сигнала. Коригирам, пет. Плътно съсредоточаване на подводници — отпред и по траверса. Започвам атака.“

Всички погледи се обърнаха отново към Тиндъл. Те знаеха, че въпреки предупреждението на Валери адмиралът на своя глава бе взел сам решението да остави конвоя почти без охрана. Валери неволно се възхищаваше от начина, по който бе замислен, изчислен и затворен капанът. Как щеше да реагира на това старият Джайлс — това бе връхната точка на поредица от съкрушителни грешки, грешки, за които в името на справедливостта той не носеше никаква вина… Но въпреки това щяха него да държат отговорен… Металическият глас от високоговорителя прекъсна мислите му.

— Второто съобщение гласи: „Влязох в бой с противника. Атакувам с подводни бомби. Един кораб торпилиран потъва. Торпилиран танкер — повреден, държи се над водата и все още се управлява. Моля за указания и помощ. Спешно, спешно!“

Високоговорителят млъкна. Отново се възцари същата гробна тишина — напрегната и неестествена. Тя продължи пет секунди, десет, двадесет — после всички се изопнаха и отместиха погледи встрани.

Тиндъл слизаше от стола си. Движенията му бяха сковани, мудни — той тътреше предпазливо крака като престарял човек. Куцаше осезателно. Дясната му ръка, поразително бяла в белоснежните бинтове, поддържаше счупената лява китка. От него лъхаше някакво странно измъчено достойнство и ако на лицето му изобщо имаше някакво изражение, то това бе някакво далечно подобие на усмивка. Когато заговори, все едно че заговори на себе си:

— Не съм добре — рече той. — Слизам долу.

Крайслер, не толкова млад, че да не разбере трагедията му, задържа вратата отворена и прихвана Тиндъл, когато адмиралът залитна на стъпалото. Тиндъл хвърли поглед през рамо — бърз и умоляващ поглед, улови и разбра съчувственото кимване на Валери. Рамо до рамо старият и младият заслизаха. Постепенно тътрещите се стъпки замряха и те се скриха от погледа.

 

 

Сега разбитият мостик бе необикновено пуст, а мъжете се почувствуваха някак странно осиротели. Нямаше го вече Джайлс, веселия, жизнерадостен и несломим Джайлс. Този неочакван и силен удар не можеше да бъде осъзнат веднага. Единственото им усещане сега бе, че са безпомощни, беззащитни и изоставени.

— „От устата на неопитните хора…“ — както винаги пръв наруши тишината Брукс. — Никълс винаги твърдеше, че… — Той млъкна рязко и поклати недоверчиво глава. — Трябва да видя какво мога да направя — завърши той рязко и бързо напусна мостика.

Валери го изпрати с поглед и се обърна към Бентли. Лицето на капитана, изпито и покрито с посивяла брада, добило мъртвешки цвят в загадъчния полумрак на мъглата, бе напълно безизразно.

— Три радиограми, старшина. Първата до Вектра: „Курс 360°. Не се разпръсвайте. Повтарям, не се разпръсвайте. Идвам на помощ.“ — Той направи пауза и продължи: — Подпишете я „Командуващ 14. ескадра самолетоносачи“. Записахте ли?… Добре. Няма време да я шифровате. Прав текст. Изпратете незабавно един от хората си до радиостанцията. Втората: „До Стърлинг, Сиръс и Вайкинг: Незабавно прекратете преследването. Курс североизток. Пълен ход.“ Също прав текст. — Той се обърна към Мъхнатия. — Как е челото ви, щурман? В състояние ли сте да изпълнявате задълженията си?

— Разбира се, сър.

— Благодаря ви, момко. Чухте ли какво казах? Конвоят поема на север — до няколко минути, в 10,15, скорост шест възла. Изчислете колкото е възможно по-бързо курса на сближение.

— Трета радиограма, Бентли: „До Стърлинг, Сиръс и Вайкинг: Радарът извън строя. Не можем да ви следим на екрана. Спуснете сигнални шамандури. Сигнал със сирената на интервал от две минути.“ Това да се шифрова. Потвържденията за приемането им да се докладват незабавно на мостика. Старши офицер!

— Да, сър? — Търнър бе непосредствено до него.

— Преминете на ходова вахта. Предполагам, че глутницата вече ще се е оттеглила, когато ние стигнем там. Колко души ще бъдат свободни от вахта?

— Един бог знае — отвърна откровено Търнър. — Да речем, колкото при дежурство в пристанище.

Валери бегло се усмихна.

— Така да бъде. Организирайте две групи. Първата да разчисти всички метални отломки — всичко ненужно да се изхвърля зад борда, без изключение. Ще са ви нужни железарят и неговият помощник. Сигурен съм, че Додсън ще ви осигури група оксиженисти. Вие поемате командуването й. Втората ще се погрижи за мъртвите. Командуването й ще поеме Никълс. Всички трупове, които бъдат открити, да бъдат пренесени в трапезарията, след като бъде разчистена… Вероятно до един час ще можете да ми представите пълен доклад за жертвите и повредите.

— Много по-рано, сър… Мога ли да поговоря с вас насаме?

Те се оттеглиха назад. Когато вратата на укритието се затвори зад гърба им, Валери с полунасмешка и любопитство погледна към Търнър.

— Да не би това да е нов бунт, старши офицер?

— Не, сър. — Търнър разкопча шинела си и ръката му затършува дълбоко към задния джоб на панталона. Той измъкна плоско, до половина пълно шише и го вдигна на светлината.

— Да благодарим на бога за този му удар — рече той благочестиво. — Страхувах се да не се счупи, когато паднах… Ром, сър. Неразреден. Знам, че не понасяте алкохола, но това няма значение. Хайде, пийнете, вие имате нужда от това.

Валери смръщи вежди.

— Ром. Вижте какво, старши офицер, да не би…?

— По дяволите корабния устав и заповедите на Адмиралтейството! — прекъсна го грубо Търнър. — Пийнете, вие просто имате нужда! Вие сте ранен, изгубихте много кръв, а и почти сте измръзнали от студ. — Той отвори шишето и го напъха насила в ръцете на Валери. — Погледнете нещата в очите. Ние имаме нужда от вас, и то повече от всякога, а вие едва ли не умирате пред очите ни, да, точно така, умирате пред очите ни — добави той грубо. — Това може да ви съживи за още няколко часа.

— Вие обяснявате така добре нещата — промълви Валери. — Много добре. В разрез с всички мои възгледи.

Той долепи гърлото на бутилката до устните си.

— Вие ме подсещате за нещо, старши офицер. Наредете на боцмана да раздаде ром. Да даде сигнал със свирката си за получаване на дажбата алкохол. Двойна дажба за всички: Те също имат нужда от това. — Той преглътна, свали бутилката от устните си и се намръщи, но не от рома. — Особено — добави той мрачно — хората от втората група.