Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (5)

Глава пета
Вторник

Инвейдър и неговите нещастия скоро бяха забравени. Не след дълго 14. ескадра самолетоносачи вече си имаше достатъчно и предостатъчно свои собствени грижи. Корабите трябваше да преодоляват свои собствени неприятности и да застанат срещу своя враг — враг, много по-могъщ и много по-опасен от която и да било мина или подводница.

Тиндъл се закрепи по-здраво на люлеещата се палуба и погледна към Валери. За кой ли път тази сутрин Валери си помисли, че адмиралът изглежда отчайващо зле.

— Бива си го времето, а, капитане? А и прогнозите не обещават много, нали?

— Ние си го търсим, сър. Действително здравата напира насреща ни. Карингтън е прекарал шест години в Западна Индия и е преживял дузина урагани. Признава, че е виждал по-ниско налягане от сегашното, но не и толкова ниско, а и продължаващо така стремително да пада — не и в тези ширини. Това е само началото.

— На мен и това ми е достатъчно, благодаря — рече Тиндъл сухо. — За начало никак не е зле.

„Начало“ бе твърде слаба дума. Беше започнал истинският спектакъл. Вятърът бе сравнително постоянен, със сила, достигаща девет бала, а снеговалежът беше спрял. Всички знаеха, че това бе само временно прекъсване — далеч пред тях на северозапад небето имаше особен оловносинкав цвят. То имаше и тъмнопурпурен блясък, който нито се усилваше, нито намаляваше, а излъчваше само бледа светлина и това еднообразие таеше смътна заплаха. Дори за хора, видели всичко, което арктическото небе може да предложи — от катраненочерното в лятното пладне през великолепното зрелище на северното сияние до онова прекрасно бледосиньо, което така често се усмихва над смайващия покой на млечнобелите води, които мият праговете на ледената бариера, — дори за тях това бе нещо напълно непознато.

Забележката на адмирала обаче се отнасяше за морето. През цялата сутрин то се надигаше непрестанно и неумолимо. Сега по пладне морето необикновено много приличаше на гравюра от осемнадесети век, изобразяваща платноход, попаднал в буря — зелено-сиви талази се бяха устремили неотклонно напред — напористи, на равни интервали, надигнали живописно бели пенести гребени. Само тук разстоянието от гребен до гребен беше около 150 метра и тъй като ескадрата се врязваше право в тях, това за нея бе жестоко наказание.

За по-малките кораби, които вече на всеки петнадесет секунди забиваха нос в кипящата пяна на бушуващата белота, това бе много тежко, но настъпваше друг, още по-опасен и коварен враг — студът. Температурата отдавна бе спаднала под точката на замръзване и живакът в термометъра продължаваше да пълзи надолу.

Студът бе станал свиреп — лед вече имаше в кабините и в спалните помещения, тръбопроводите за сладка вода замръзнаха здраво, металът се свиваше, капаците на хамбарите се изкривиха, пантите на вратите блокираха, маслото в пултовете за насочване на прожекторите замръзна и ги направи негодни. Да се носи вахта, особено вахта на мостика, беше цяло мъчение: първоначалният сблъсък с ледения вятър пронизваше дробовете и караше човека мъчително да се задъхва. Ако бе забравил да си сложи ръкавици — първо копринените с пет пръста, върху тях вълнените с един пръст и накрая брезентовите, подплатени с кожа — и докоснеше леера, дланите на ръцете залепваха и кожата изгаряше като при допир с нажежен до бяло метал; ако на мостика забравеше да се сниши бързо, когато носът пропаднеше между вълните, летящите пръски, превърнали се за секунда в свистящи ледени късчета, разрязваха плътта по скулите и челото до самата кост, ръцете замръзваха, дори самият костен мозък се сковаваше, смъртоносният студ пълзеше от глезените към прасците и бедрата, носът и брадичката побеляваха от измръзване и изискваха вземането на незабавни мерки, и тогава идваше най-лошото от всичко — краят на вахтата, завръщането в кубрика и вопиющата, разпъваща болка при възвръщането на кръвообращението. Но за всичко това думите са безсилно, бледо отражение на действителността. Някои неща се намират извън познанието и опита на по-голямата част от човечеството и тук дори въображението се оказва в непознат свят.

Но всички тези неща бяха сравнително незначителни, лични неудобства, които можеха да се пренебрегнат. Истинската опасност се криеше другаде. Тя се криеше във фактора лед.

По палубите на Юлисис имаше вече над триста тона от него и всяка минута се трупаше още. Той лежеше на дебел равен пласт по главната палуба, бака, оръдейните палуби и мостика. Спускаше се като дълги назъбени висулки от комингсите^[1], оръдейните кули и леерите. Той утрояваше диаметъра на всяка проволка, ванта и фалина и превръщаше стройните мачти в чудовищни дървета, тромави и причудливи. Ледът, тази зловеща заплаха, бе навсякъде и най-голямата опасност представляваше хлъзгавата му повърхност — затруднение много по-лесно за преодоляване на търговските кораби, карани с въглища, които имаха сгурия и пепел от котлите си, отколкото при съвременните военни кораби, карани с мазут. На Юлисис посипваха с пясък и сол и се надяваха на чудо.

Но истинската опасност от леда се криеше в теглото му. Един кораб, да си послужим с технически термини, може да бъде устойчив или неустойчив. Ако е устойчив, той има нисък център на гравитация — при вълнение люлее по-малко, но се завръща бързо в първоначалното си положение и е изключително стабилен и безопасен. Ако е неустойчив, той има висок център на гравитация, трудно се накланя, но още по-трудно се изправя и е нестабилен и опасен. А ако един кораб е неустойчив и по палубите му има високо натрупан стотици тонове лед, центърът на гравитация достига до застрашителна височина. Той може да достигне критична височина…

Самолетоносачите и ескадрените миноносци от ескадрата, особено Портпатрик, бяха твърде уязвими в това отношение. И без това неустойчиви поради високо разположените и тежки подсилени палуби за излитане, самолетоносачите осигуриха огромна гладка равна повърхност за падащия сняг — идеални условия за образуване на лед. В началото все още бе възможно палубите за излитане да се поддържат относително чисти — работни групи се трудеха непрестанно с метли, сол и шлангове с пара. Времето обаче дотолкова се бе влошило вече, че за да се изпрати човек на тази жестоко люлееща се палуба за излитане, хлъзгава като стъкло и безкрайно коварна, би означавало да се изпрати на сигурна смърт. Отоплителните системи под палубите за излитане на Реслър и Блу Рейнджър бяха видоизменени — видоизменени, защото за разлика от британските кораби тези самолетоносачи от Мисисипи имаха обшити с талпи палуби за излитане и при такива изключителни условия тези системи бяха безнадеждно безполезни.

Положението на борда на ескадрените миноносци бе дори по-лошо. Те трябваше да се борят не само с леда от сбития сняг, но и с леда от самото море. Точно като по часовник, щом носът се забиваше между вълните, огромен облак пръски заливаше бака на ескадрените миноносци и пръските замръзваха още щом докоснеха палубата, като увеличаваха ледения пласт, на места дебел повече от тридесет сантиметра, който покриваше цялата площ от носа до вълнореза. Огромната тежест на леда просто притискаше малките кораби — с всяко поредно потапяне сред вълните те все по-дълбоко и по-дълбоко забиваха нос в морето и все по-мудно и по-мудно, все по-неохотно и по-неохотно, с усилие излизаха от бездната. Както капитаните на самолетоносачите, така и капитаните на ескадрените миноносци можеха само да гледат безпомощно от своите мостици и да се надяват.

Изминаха два часа, два часа, през които температурата спадна под минус осемнадесет градуса, поколеба се и продължи упорито да слиза надолу, два часа, през които и барометърът се втурна стремглаво след нея. Като по някакво чудо снегът продължаваше да се задържа, оловносивото небе на северозапад бе по-далеч от всякога, а на юг и изток се бе напълно прояснило. Сега ескадрата представляваше фантастична картина — малки кораби играчки от захарна глазура, ослепително бели, блестящи и искрящи на бледото зимно слънце, които ожесточено се мятаха из кипящата сивозелена бездна на студеното Норвежко море и гонеха онзи далечен хоризонт, далечен, странен, огнен хоризонт, хоризонтът на един друг свят. Това беше невероятно красиво зрелище.

Контраадмирал Тиндъл не виждаше нищо красиво във всичко това. Той, който по навик твърдеше, че никога не се тревожи, сега бе сериозно обезпокоен. Той бе рязък към хората на мостика, рязък до неучтивост и от старата сърдечност на фермера Джайлс отпреди два месеца сега не бе останало нищо. Погледът му непрекъснато обхождаше флотилията, постоянно и неспокойно адмиралът се въртеше в стола си. Накрая слезе, мина през вратата и отиде в укритието при капитана.

Валери бе изключил осветлението и укритието тънеше в полумрак. Той лежеше на дивана, завит с няколко одеяла. В полумрака лицето му приличаше на лице на мъртвец. Дясната му ръка стискаше свита на топка кърпа, напоена с кръв — не направи даже и опит да я скрие. С болезнено усилие и преди Тиндъл да успее да му попречи, той спусна крака на пода и придърпа едно кресло. Тиндъл преглътна възражението си и елегантно се отпусна в креслото.

— Струва ми се, че началото мина и всеки момент спектакълът ще започне, Дик… Кой дявол ме караше да стана командуващ ескадра?

Валери се усмихна съчувствено.

— Не ви завиждам особено, сър. Какво ще правите сега?

— Какво бихте направили вие? — тъжно парира Тиндъл.

Валери се засмя. За миг лицето му се преобрази, стана почти момчешко, после смехът му премина в пристъп на остра суха кашлица. Кървавото петно се разля по кърпата. После той вдигна очи и се усмихна…

— Ето наказанието за това, че се надсмивам над по-старши офицер. Какво бих направил аз ли? Бих останал на дрейф, сър, като щурмувам по посоката на вятъра. Все пак най-добре ще е да си подвия опашката и да офейкам.

Тиндъл поклати глава.

— Никога не сте били убедителен лъжец, Дик.

И двамата помълчаха за миг, после Валери вдигна поглед.

— Още точно колко мили ни остават, сър?

— Младият Карпентър ги изчислява някъде около 170.

— Сто и седемдесет — Валери погледна часовника си. — Ще са ни необходими двадесет часа — при това време. Трябва да успеем!

Тиндъл кимна тежко.

— Осемнадесет кораба, които ни чакат — деветнадесет, ако смятаме и миночистача от Хвалфиорд — да не говорим за кръвното налягане на адмирал Стар…

Той млъкна, тъй като нечия ръка открехна вратата и една глава се мушна през пролуката.

— Две радиограми, господин капитан.

— Моля, прочетете ги на глас, Бентли.

— Първата е от Портпатрик: „Скъсана обшивка в носовата част. Силен теч. Помпите действуват… Опасност усложнения. Моля указания.“

Тиндъл изруга.

— А другата? — попита Валери спокойно.

— От Ганит, сър: „Корабът се пречупва.“

— Ха! Виж ти каква икономия на думи! — изръмжа Тиндъл. — Почакайте малко, старшина. — Той се отпусна в креслото, като разтриваше брадата си с ръка, гледаше вторачено обувките си и насилваше уморения си мозък да мисли.

Валери тихо измърмори нещо и Тиндъл го погледна с повдигнати вежди.

— Вълнението е силно, сър. Може би самолетоносачите…

Тиндъл се плясна с ръка по коляното.

— Как и двамата се сетихме за едно и също нещо. Бентли, пишете две радиограми. Първата до всички кораби от ескадрата — да застанат съвсем плътно зад самолетоносачите. Другата до самолетоносачите. Да се извади по един шланг от горивните танкове на левия и десния борд с дебит… ъъъ… вие как мислите, капитане?

— Двадесет галона в минута, сър.

— Пишете двадесет галона в минута. Ясно ли е, старшина? И така, пуснете ги незабавно. И, старшина, предайте на щурмана да дойде тук с картата. — Бентли излезе и Тиндъл се обърна към Валери. — Ще трябва по-късно да бункироваме, но това не може да стане тук. Струва ми се, че едно отбиване от курса може да се окаже единствената ни възможност да заредим преди Мурманск. А ако времето през следващите двадесет и четири часа се окаже наистина толкова лошо, както предсказва Карингтън, то някои от малките кораби едва ли ще оцелеят… А! Ето ви и вас, щурман. Да видим къде се намираме. Между другото как е вятърът?

— Десет бала, сър. — Като се разкрачи по-широко върху силно люлеещата се палуба на Юлисис, Мъхнатия разстла картата върху капитанската койка. — Леко обръща посоката.

— Става северозападен, така ли, щурман? — Тиндъл потри ръце. — Отлично, точно насреща. А сега, моето момче, да видим къде сме.

— 12°40’ западна дължина, 66°15’ северна ширина — рече Мъхнатия. Той дори не си направи труда да погледне картата. Тиндъл повдигна вежди, но не каза нищо.

— Курс?

— 310°, сър.

— А сега, ако ни се наложи да потърсим някое тихо място за бункироване…

— Трябва да държим курс 290°, сър. Нанесъл съм го с молив тук на картата. Около четири часа и половина път.

— Как, по дяволите… — избухна Тиндъл. — Кой ви нареди да… да… — запелтечи той от гняв и млъкна.

— Изчислих го преди пет минути, сър. Изглеждаше… ъъъ… неизбежно. При курс 290° ще навлезем няколко мили в полуостров Ланганес. Струва ми се, че там ще намерим достатъчно такива места. — Карпентър говореше сериозно, без да се усмихва.

— Виж ти, изглеждало неизбежно! — изръмжа Тиндъл. — Чухте ли го, капитан Валери? Неизбежно! А на мен това току-що ми хрумна! Виж го ти… Изчезвайте! Изчезвайте някъде другаде заедно с водевилната си драсканица!

Мъхнатия не каза нищо. С вид на невинно оскърбен той сгъна картата и излезе. Гласът на Тиндъл го застигна на вратата.

— Щурман!

— Да, сър? — Мъхнатия бе вперил поглед в някаква точка над главата на Тиндъл.

— Предайте на Бентли веднага щом корабите от ескадрата заемат местата си, да им даде новия курс.

— Да, сър. Разбрано. — Той се поколеба на вратата и Тиндъл се ухили.

— Добре де, добре — рече той примирено. — Пък ще го повторя — аз съм само един заядлив стар мърморко… и затворете тази проклета врата! Ние тук направо замръзваме.

Вятърът се усилваше все повече и дълги бели ивици нашариха водата. Вълните рязко се заиздигаха нагоре, ставаха все по-стръмни, а вятърът отнасяше гребените им. Постепенно, но вече доловимо за ухото слабият зловещ писък в такелажа упорито се усилваше. От време на време огромни парчета лед, напукани от усилващите се вибрации, се откъртваха от мачтите и вантите и се разбиваха с трясък върху палубата.

Ефектът от дългите мазутни дири, проточили се след самолетоносачите, бе почти чудотворен. Ескадрените миноносци, оплескани с причудливи мазутни петна, продължаваха да се мятат отзад, но по-голямото сцепление на мазута не позволяваше на вълните и пръските да се разбиват в борда. Тиндъл основателно се чувствуваше доволен от себе си, даже прекалено доволен.

Към 16,30, когато до целта оставаха още около петнадесет мили, въодушевлението му се бе напълно изпарило. Вилнееше вече истински щорм и Тиндъл нареди да се намали скоростта.

Гледани от палубата, вълните сега бяха повече от внушителни. Те бяха гигантски, ужасяващи. Заедно със свободния вече от вахта щурман Никълс стоеше на главната палуба под моторната спасителна лодка на левия борд, на завет зад носовата палуба. Той се бе хванал здраво за един от скрипците на лодката и от време на време се отдръпваше назад, за да избегне потока от пръски, хвърляйки поглед назад, където Витура и Вайкинг се влачеха зад Дифендър и се мятаха отчаяно и зловещо под спокойното синьо небе. Отгоре спокойно и синьо небе, отдолу врящо море. Имаше нещо сатанинско, нещо наистина злокобно в този страховит контраст.

— В медицинския институт никога не са ни разказвали, че съществуват такива неща — обади се най-сетне Никълс. — За бога, Анди — добави той със страхопочитание, — виждал ли си някога нещо подобно?

— Веднъж, само веднъж. Попаднахме в тайфун край Никобарските острови. Според мен не беше толкова страшно, както сега. А първият офицер твърди, че това не е нищо в сравнение с онова, което ни чака тази нощ — а той знае какво говори. Господи, как ми се иска сега да съм в Хенли!

Никълс го погледна с любопитство.

— Не бих казал, че познавам добре капитан трети ранг Карингтън. Не е много… ъъъ… общителен човек, нали? Но всеки — старият Джайлс, Търнър, капитанът, включително и ти, — всички вие говорите за него с преклонение. Какво толкова изключително има у него? Аз го уважавам, изглежда, че всички го уважават, но да не би, по дяволите, да е супермен?

— Вълнението се засилва — промърмори разсеяно Мъхнатия. — Забелязваш ли колко често ни връхлита вече вълна, наполовина по-малка от другите? Всяка седма вълна, както казват старите моряци. Не, Джони, той не е супермен. Той е просто най-големият моряк, когото съм срещал. Има две правоспособности на капитан — за платноход и за параход. Обикалял е нос Хорн с френска шхуна, когато ние сме били още в пелени. Старшият офицер би могъл да ти разкаже толкова истории за него, че да напишеш цяла книга. — Той замълча и добави тихо: — Той наистина е един от най-големите моряци на нашето време. Старият корсар Търнър, който сам е изключителен моряк, не би скрил от никого, че не може да се опре и на малкия пръст на Джим и… Аз не съм идолопоклонник, Джони. Това ти е известно! Но за Карингтън може да се каже онова, което са казвали за Шакълтън^[2] — когато вече няма никаква надежда, падни на колене и се моли за него. Повярвай ми, Джони, дяволски се радвам, че той е тук.

Никълс не каза нищо. От изненада не можеше да проговори. Да се надсмива някому за Мъхнатия бе кредо, да унижава — втора природа; сериозността бе за него престъпление и всяко нещо, което намирисваше на ласкателство, граничеше със светотатство. Никълс се питаше що за личност бе този Карингтън.

Студът бе свиреп. Вятърът късаше от гребените на вълните и с шеметна скорост изстрелваше ситните пръски към бака и бордовете. Бе невъзможно да се диша, ако човек не се обърнеше с гръб и не увиеше около устата и носа си дебел вълнен шал. С посинели и пребледнели лица, треперейки ожесточено от студ, на двамата мъже дори и през ум не им минаваше да слязат долу. Те бяха хипнотизирани, бяха заслепени от невероятното вълнение, от извисяващите се вълни, дълги по триста-петстотин метра, които заливаха чак подветрения борд, като се изправяха стръмни и зловещи откъм наветрения, тласкани далеч на северозапад от вятъра със скорост шестдесет възла в час и от някаква могъща сила. Сред тези гигантски вълни дори камбанарията на църква би изчезнала завинаги.

Двамата се обърнаха, щом чуха, че вратата зад тях изскърца. Една облечена в полушуба фигура, която ругаеше непрекъснато, се мъчеше да преодолее клатушкането на Юлисис, за да затвори тежката врата; най-после успя да завърти дръжката. Това бе старши матрос Дойл и въпреки че брадата му закриваше три четвърти от лицето, все пак на него се четеше, че този живот му е дошъл до гуша.

Карпентър му се усмихна. Той и Дойл бяха служили заедно в една база. Дойл бе човек с привилегии.

— Виж ти, самият стар морски вълк! Как са нещата долу, Дойл?

— Повече от отчайващи, сър! — Гласът бе мрачен, както и лицето му. — Студено е като в гроб, сър, и чаши, чинийки и чинии — всичко се е разхвърчало на парчета. Половината от екипажа…

Той внезапно млъкна — очите му бавно се разшириха от изумление. Бе втренчил поглед в морето някъде между Никълс и Карпентър.

— Да, и какво половината екипаж?… Какво става, Дойл?

— Боже всемогъщи! — Дойл говореше бавно и слисано — думите му звучаха почти молитвено. — О, боже всемогъщи! — На последните две срички гласът му рязко се извиси.

Двамата офицери бързо се обърнаха. Дифендър се катереше с всичките си сто шестдесет и пет метра, буквално се катереше по подветрения склон на една вълна, която смайваше въображението — исполинските й размери не се поддаваха на никакво описание. Докато стояха и наблюдаваха, преди вцепененото им съзнание да успее да проумее какво точно става, Дифендър достигна гребена, поколеба се, вирна като полудял кърмата си дотолкова, че винтът и перото на руля излязоха напълно от водата, и се сгромоляса надолу, надолу и още надолу…

Дори на разстояние два кабелта и при силния вятър грохотът от стоварването на тежкия нос се разнесе като гръмотевица. Мина цяла вечност, а Дифендър сякаш продължаваше да се движи под водата, напълно скрит от погледа, до самия мостик, който подобно на островче се подаваше сред кипящото море от бяла пяна. Колко дълго остана така, забит като стрела в дълбините на Арктика, никой по-късно не можеше да каже. После бавно, мъчително, като по чудо, с огромни реки, които като водопади се стичаха от носа му, той отново излезе на повърхността. Излезе на повърхността, за да покаже пред направо невярващите очи зрелище, изобщо невиждано дотогава — никъде и никога. Огромният внезапен тласък на несметните хиляди тонове вода бе изкъртил откритата палуба за излитане от гнездата й и я бе огънал във формата на огромна обърната нагоре подкова, стигаща почти до самия мостик. Това бе гледка, която караше хората да се съмняват в здравия си разсъдък, която ги вцепеняваше и от която онемяваха — всички освен Мъхнатия. Той блестящо доказа, че е на висотата на положението.

— Ей богу! — измърмори той замислено. — Това наистина е чудо.

 

 

Още една такава вълна, още един такъв поразяващ удар и това щеше да е краят на Дифендър. Най-хубавите кораби, най-издръжливите и най-мощните са направени не от друго, а от тънки, невероятно тънки метални листи, а металните листи, такива, каквито бяха сега тези на Дифендър — усукани и изкривени, никога не биха издържали още един подобен удар.

Но такива вълни повече нямаше, нямаше и такива удари. Това беше необикновена вълна, един от онези силни и необясними гърчове на морето, които от незапомнени времена, но за щастие не толкова често, възникваха във всяко кътче на Световния океан винаги, когато природата искаше да покаже на човечеството, на това непочтително и прекалено самонадеяно човечество колко наистина жалко и окаяно безпомощно е то… Такива вълни повече не последваха и към пет часа, макар че до сушата оставаха около 8–10 мили, ескадрата бе навлязла в сравнително спокойно място зад носа на полуостров Ланганес.

От време на време капитанът на Дифендър, сякаш това му доставяше огромно удоволствие, изпращаше до адмирала успокоителни радиограми. Налагало се да изпомпва много вода, но се справял добре, благодари. По негово мнение най-новата форма на палубите за излитане е твърде модерна и представлява значително подобрение на стария вид; според него на хоризонталните палуби за излитане им липсвало въображение и дали адмиралът не споделя това му мнение. Вертикалният вид, твърдеше той, осигурявал отлична защита срещу вятъра и лошото време и можел да послужи за великолепно платно при североизточен вятър. На последното му съобщение, с което изказваше опасения, че самолетите ще се затруднят при излитането от тази палуба, силно разтревоженият Тиндъл така се ядоса и отговори с такава сквернословна радиограма, че след нея потокът съобщения от Дифендър напълно секна.

Малко преди шест часа ескадрата застана на дрейф под прикритието на полуостров Ланганес, на по-малко от две мили от брега. Полуостров Ланганес не е много над морското равнище и вятърът, който продължаваше да се усилва, вилнееше над него и в залива, без да среща някаква преграда, но морето в сравнение с това отпреди час бе милосърдно спокойно, макар че корабите продължаваха силно да се люлеят. Крайцерите и останалите кораби с изключение на Портпатрик и Ганит се швартоваха на борд на самолетоносачите и поеха шланговете за приемане на гориво. Неохотно и след много душевни терзания Тиндъл реши, че Портпатрик и Ганит са съмнителни и несигурни — ето защо те трябваше да придружат повредения самолетоносач обратно до Скапа Флоу.

Изтощение, почти осезаемо изтощение бе увиснало тежко над кубриците и каюткомпанията на Юлисис. Зад гърба на хората остана още една безсънна нощ и още едно денонощие, през което спокойствието бе нещо непознато, а почивката невъзможна. С уморени до затъпяване мозъци матросите чуха по транслацията съобщението, че Дифендър, Портпатрик и Ганит ще се завърнат в Скапа, щом времето позволи. Шест вече отпаднаха — останаха само осем — бойната мощ на ескадрата бе намалена наполовина. Не бе чудно тогава, че матросите са тъжни, те се чувствуваха сякаш изоставени и като че ли, по думите на Райли, наистина ги хвърляха право в устата на вълка.

В реакцията им обаче имаше невероятно малко горчивина и учудваща липса на негодувание, породени вероятно единствено от чистото безразличие. Брукс разбираше това, тази притъпена чувствителност, тази неестествено забавена реакция и търсеше причина да обясни това явление. Може би, мислеше си той, това бе крайният упадък, последният предел, когато болните хора и болните умове престават изобщо да действуват, последното забавяне на всички жизнени процеси, било човешки или животински. Вероятно бе настъпила крайната степен на безразличието. Разумът му подсказваше, че това е логично, дори нещо повече — неизбежно… А през цялото време някаква бегла мисъл, някакво мимолетно предчувствие му внушаваха убеждението, смътното мъгляво убеждение за нещо напълно различно, но разсъдъкът му бе прекалено уморен, за да го възприеме.

Каквото и да бе това, то не беше безразличие. За кратко време тази вечер на кораба премина като пламък стихиен гняв, последван от вълна на негодувание от несправедливостта, която го бе породила. Това, че имаше основание за този гняв, признаваше дори и Валери, но той не действуваше така, както му диктуваше неговата съвест.

Всичко стана съвсем просто. По време на обичайния вечерен оглед бе открито, че бойните светлини на долната рея не работят. Прие се, че причината за това е ледът.

Долната рея, ослепително бяла и плътно покрита със сняг и лед, минаваше успоредно на палубата, на деветнадесет метра от нея и на двадесет и пет от водолинията. Бойните светлини висяха под външния й край — за да работи по тях, човек или трябваше да седне върху реята, което бе твърде неудобно, тъй като на горния й край бе закрепена тежката стоманена антена на радиопредавателя, или да използва скалуша^[3], спусната от реята. По всяко време това бе изключително трудна задача, а сега вечер трябваше да бъде извършена с максимална бързина, тъй като поправката щеше да попречи на радиопредаването. Три хиляди волтовият стоманен предпазен щит, който прекъсваше връзката с предавателя, трябваше да бъде снет и оставен при дежурния офицер, докато трае поправката — всичко това трябваше да се извърши много внимателно и безпогрешно, и то при температура, по-ниска от минус петнадесет градуса — тази задача бе не само много трудна, тя бе и изключително опасна.

Маршъл не счете за справедливо да възложи тази задача на вахтения старши торпедист, още повече че той бе вече попрехвърлил годините и килограмите запасняк, чието време за катерене отдавна бе минало. Той потърси доброволци. Това, че избра Ролстън, бе неизбежно, защото именно Ролстън щеше да се справи най-добре със задачата.

Цялата работа отне половин час — двадесет минути да се качи на мачтата, да се добере до края на реята, да нагласи скалушата и спасителния колан и десет минути за самата поправка. Много преди да завърши, сто-двеста уморени мъже, лишавайки се от сън и вечеря, бяха излезли на палубата и застанали скупчени на ледения вятър, наблюдаваха като омагьосани.

Ролстън се протегна, описвайки широка дъга на фона на смрачаващото се небе, бурният вятър дърпаше ожесточено гуглата и полушубата му. На два пъти вятърът и вълнението така го подметнаха, че скалушата му се изравни с реята и той се видя принуден да я прегърне с две ръце, за да спаси живота си. При втория случай изглежда антената го удари по лицето, защото няколко секунди той държа главата си отметната назад като зашеметен. Именно тогава изтърва ръкавиците си — сигурно ги бе държал на коленете си, докато е извършвал някоя деликатна операция — те паднаха и изчезнаха зад борда.

Няколко минути по-късно, докато Валери и Търнър стояха по средата на кораба и оглеждаха повредата, която моторницата бе получила в Скапа Флоу, една тантуреста набита фигура излезе бързешком от вратата на кърмовите помещения и се затича тромаво към бака. Човекът рязко спря, когато видя капитана и старшия офицер: това бе Хейстингс, началникът на корабната полиция.

— Какво има, Хейстингс? — попита Валери рязко. Той винаги се затрудняваше да прикрие неприязънта си към началника на корабната полиция, към неговата суровост и безпричинна жестокост.

— Произшествие на мостика, сър — докладва на пресекулки задъхалият се Хейстингс. Валери можеше да се закълне, че съзря искрица задоволство в очите му. — Нямам представа какво точно — по телефона се чуваше най-вече писъкът на вятъра… Според мен ще е най-добре да отидете там, сър.

На мостика те завариха само трима души: артилерийския офицер Едъртън, угрижен и мрачен, който продължаваше да стиска в ръка телефонната слушалка, Ролстън с отпуснати надолу ръце, с изранени и окървавени длани, с посърнало лице, с мъртвешки побеляла от измръзването брадичка и чело, набраздено от струйки замръзнала кръв, както и младши лейтенант Карслейк, който лежеше в един ъгъл, стенеше от болка, въртеше бялото на очите си и замаяно опипваше размазаната си уста и разкъсаните кървящи дупки от избитите му предни зъби.

— Боже господи! — възкликна Валери. — Всемогъщи боже! — Той бе застанал на едно място с ръка на вратата, като се опитваше да проумее гледката пред себе си. После стисна челюсти и се завъртя към артилерийския офицер.

— Какво, по дяволите, е станало тук, Едъртън? — запита той рязко. — Какво означава всичко това? Да не би Карслейк…

— Ролстън го удари, сър — прекъсна го Едъртън.

— Що за глупости! — изръмжа към него Търнър.

— Точно така! — гласът на Валери прозвуча нетърпеливо. — Ние и сами виждаме това. Но защо?

— От радиостанцията изпратиха човек за предпазния щит. Карслейк му го е дал, струва ми се… ъъъ… преди десетина минути.

— Как така ви се струва? А вие къде бяхте, Едъртън, и как позволихте да стане това? Знаете много добре, че… — Валери млъкна, като се сети, че присъствуват Ролстън и началникът на корабната полиция.

Едъртън измънка нещо. Бурният вятър отнесе думите му.

Валери се наведе напред.

— Какво казахте, Едъртън?

— Бях слязъл долу, сър. — Едъртън бе забил поглед в палубата. — Само… само за минутка, сър.

— Разбирам. Били сте долу. — Сега гласът на Валери прозвуча сдържано — тих и спокоен, а в очите му се четеше изражение, което не обещаваше нищо добро за Едъртън. Той извърна поглед към Търнър. — Зле ли е ударен, старши офицер?

— Ще оживее — отвърна кратко Търнър. Той помогна на Карслейк, който все още охкаше и прикриваше с ръка окървавената си уста, да се изправи на крака.

Капитанът като че ли едва сега забеляза Ролстън. Той задържа върху него погледа си няколко секунди, а това бе цяла вечност на безрадостния, блъскан от бурята мостик — после произнесе само една дума, едносрична и зловеща, която побираше всичките тридесет години на капитанския му опит.

— Е?

Лицето на Ролстън бе непроницаемо и безизразно. Той изобщо не сваляше очи от Карслейк.

— Да, сър. Аз го направих. Аз го ударих — този убиец, това предателско копеле!

— Ролстън! — гласът на Хейстингс изплющя като камшик.

Изведнъж раменете на Ролстън хлътнаха. Той с усилие отмести очи от Карслейк и уморено погледна към Валери.

— Съжалявам. Забравих. Той има галун на ръкава си — само матросите са копелета. — Валери трепна от мъката в гласа му. — Но той…

— Имате петна от измръзване по лицето.

— Разтрийте брадичката си, момко! — намеси се рязко Търнър.

Бавно, машинално Ролстън се подчини. Той разтри брада с опакото на ръката си. Валери отново потръпна при вида на дланта на тази ръка — кървяща и разкъсана, — от която висяха на парцали кожа и плът. Страданието, причинено от слизането от реята с голи ръце…

— Той се опита да ме убие, сър. И то съзнателно. — Гласът на Ролстън звучеше уморено.

— Съзнавате ли какво говорите? — гласът на Валери бе леден като вятърът, който вилнееше над залива Ланганес. Той обаче почувствува, че го побиха първите тръпки на страха.

— Той се опита да ме убие, сър — повтори Ролстън глухо. — Върна предпазния щит за предавателя пет минути преди да сляза от реята. Тъкмо достигнах мачтата, за да сляза, и радистът вече предаваше.

— Глупости, Ролстън! Как се осмелявате…

— Той е прав, сър — намеси се Едъртън. Той внимателно поставяше слушалката на мястото й, гласът му бе унил. — Току-що проверих.

Този път страхът се загнезди дълбоко в сърцето на Валери. Той заговори почти отчаяно:

— Всеки би могъл да сгреши. Незнанието заслужава порицание, но…

— Незнание ли! — умората бе изчезнала от гласа на Ролстън, сякаш никога не бе я имало. Той направи две бързи крачки напред. — Незнание ли! Когато отидох на мостика, аз предадох на него предпазния щит. Попитах кой е дежурният офицер и той ми отговори, че е той. Не знаех, че е дежурен артилерийският офицер, сър. Когато му казах, че трябва да върне предпазния щит лично на мен, той ми рече: „До гуша ми дойде от проклетата ти наглост, Ролстън. Аз си знам задълженията — ти си гледай твоите. Качвай се горе и се прави на герой!“ Беше му ясно какво върши, сър.

Карслейк се изтръгна от ръцете на старшия офицер, който го подкрепяше, обърна се и заговори разгорещено на капитана. Очите му се изцъклиха, а лицето му се изкриви.

— Това е лъжа, сър! Мръсна долна лъжа! — каза той с приповдигнат тон, като предъвкваше думите през размазаните си устни. — Никога не съм казвал подобно…

Гласът му се извиси и премина в задавен писък, когато юмрукът на Ролстън се заби свирепо и ожесточено в разкъсаната гъргореща уста. Той прелетя през вратата на левия борд на мостика, заби се в стената на щурманската кабина, свлече се и сгърчен, пребледнял и безжизнен, остана да лежи на палубата. Търнър и Хейстингс едновременно се втурнаха да извият ръцете на старшия торпедист, но той дори не помръдна.

Въпреки воя на вятъра, на мостика се възцари необикновена тишина. Когато Валери заговори, гласът му прозвуча съвсем вяло:

— Старши офицер, моля, обадете се да дойдат двама морски пехотинци. Погрижете се Карслейк да бъде свален в кабината си и изпратете Брукс да го прегледа. Хейстингс?

— Слушам, сър.

— Заведете този матрос в лазарета — да му се даде необходимата медицинска помощ. После го отведете в ареста. Поставете въоръжена охрана. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър. — Нямаше съмнение, че в гласа на Хейстингс се долавяше задоволство.

Валери, Търнър и артилерийският офицер наблюдаваха мълчаливо как Ролстън и началникът на корабната полиция тръгнаха и как двамата снажни морски пехотинци отнесоха надолу все още безжизнения Карслейк. Валери тръгна след тях, но спря, щом чу гласа на Едъртън зад гърба си.

— Сър?!

Валери дори не се обърна.

— Ще поговорим по-късно, Едъртън.

— Не, сър. Моля ви. Важно е.

Нещо в гласа на артилериста привлече вниманието на Валери. Той нетърпеливо се обърна.

— Нямам намерение да се оправдавам, сър. За моята простъпка няма оправдание. — Очите му настойчиво гледаха капитана. — Бях застанал на вратата на хидролокаторната станция, когато Ролстън предаде предпазния щит на Карслейк. Чух разговора им — дума по дума.

Лицето на Валери се вкамени. Погледна към Търнър и видя, че той също слушаше напрегнато.

— Какво ще кажете за версията на Ролстън? — Пряко волята му гласът на Валери прозвуча грубо и напрегнато.

— Напълно вярна, сър. — Думите му едва се долавяха. — До последната дума. Ролстън каза истината.

Валери затвори за миг очи и се извърна бавно и тежко. Той изобщо не възрази, когато усети ръката на Търнър под лакътя си, за да му помогне да слезе по стръмния трап. Стотици пъти старият Сократ му бе казвал, че носи кораба на плещите си. Сега той почувствува цялото това бреме, целия този смазващ товар.

 

 

Валери обядваше в приемния салон на адмирала, когато донесоха радиограмата. Потънал в размисъл, той впери поглед в недокоснатата си храна, докато Тиндъл разгръщаше бланката.

Адмиралът се окашля.

— „Спазваме указания курс и разписанието. Вълнение и вятър умерени. Очакваме срещата според уговорката. Комодор 77.“

Той остави радиограмата на масата.

— Боже господи! Вълнение и вятър умерени! Смятате ли, че те плават в същия проклет океан, в който плаваме и ние?

Валери леко се усмихна.

— Това е положението, сър.

— Това е положението — повтори като ехо Тиндъл. — Изпратете следната радиограма: „Плавате срещу жесток щорм. Условията на срещата непроменени. Възможно е да закъснеете. Ще останем на мястото на срещата до пристигането ви.“ Достатъчно ясно ли е, капитане?

— Би трябвало да е, сър. А радиомълчанието?

— Ах, да. Добавете: „Спазвайте радиомълчание. Командуващ 14. Е.С.“ Изпратете я незабавно. Предайте на радистите след това да не излизат повече в ефира.

Вратата тихо се затвори. Тиндъл си наля кафе и погледна към Валери.

— Все още ли си мислите за онзи момък, Дик?

Валери се усмихна неопределено и запали цигара.

И в същия миг се закашля дрезгаво.

— Извинете, сър — рече той. Помълча за миг и след това погледна насмешливо. — Каква налудничава амбиция ме накара да стана капитан на крайцер? — попита той тъжно.

Тиндъл се ухили.

— Не ви завиждам… Струва ми се, че вече съм чувал този разговор. Как ще постъпите с Ролстън, Дик?

— А как бихте постъпили вие, сър? — парира Валери.

— Ще го държа в ареста, докато се върнем от Русия. На хляб и вода, дори бих го оковал.

Валери се усмихна.

— Вие никога не сте били добър лъжец, Джон.

Тиндъл се засмя.

— Touché!^[4] — Той се оживи, тайно бе доволен. Много рядко Ричард Валери престъпяше каноните на протокола, които сам си бе наложил. — На всички ни е известно, че нанасянето на побой над офицер от флота на негово величество е ужасно престъпление, но ако Едъртън казва истината, съжалявам единствено, че Ролстън не е отворил на Брукс наистина мащабна работа по закърпването на физиономията на това прасе.

— Боя се, че е точно така — рече сериозно Валери. — В края на краищата корабният устав — как само би допаднало това на адмирал Стар — ме принуждава да накажа жертвата на един потенциален убиец! — Връхлетя го нов силен пристъп на кашлица и Тиндъл извърна поглед — надяваше се, че на лицето му не бе изписана тревогата, съчувствието и гневът от това, че Валери, този най-достоен, благороден рицар, най-изисканият мъж и приятел, какъвто някога бе имал, се раздираше сега от кашлица и умираше пред очите му заради сляпата безчовечност на висшите щабни офицери, които си седяха сега в Лондон на две хиляди мили оттук.

— Жертвата — продължи най-сетне Валери, — този, който вече е загубил майка си, брат си и трите си сестри… Мисля, че баща му плава някъде като капитан на кораб.

— А Карслейк?

— Утре ще се срещна с него. Бих искал да присъствувате и вие, сър. Ще му кажа, че ще остане офицер на този кораб до завръщането ни в Скапа, след което трябва да си подаде оставката… Струва ми се, че той не ще поиска да се яви пред военния съд дори и като свидетел — завърши той сухо.

— Не и ако е нормален, в което се съмнявам — съгласи се Тиндъл. Неочаквано го порази една мисъл. — А според вас той наистина ли е нормален? — навъси се той.

— Карслейк ли? — Валери се поколеба. — Да, мисля, че е нормален, сър. Поне доскоро беше. Брукс обаче не е съвсем сигурен. Казва, че не харесва погледа му тази вечер, мисли, че с Карслейк става нещо странно, а при тези необичайни условия и най-незначителните дразнения придобиват огромни размери. — Валери се усмихна бегло. — Само че едва ли Карслейк е склонен да приеме за незначително дразнение двойното посегателство върху достойнството му и върху неговата личност.

Тиндъл кимна в знак на съгласие.

— Ще трябва да се наблюдава… О, по дяволите! Как бих искал да спре това люлеене. Половината от кафето ми отиде на покривката. Младият Спайсър — той хвърли поглед към офиса — направо ще откачи. Само на деветнадесет години е, а е истински тиранин… Мислех си, че това действително ще бъде едно тихо място, Дик.

— И наистина е тихо в сравнение с това, което ни очаква. Чуйте! — Той наведе глава, вслушвайки се във воя на вятъра навън. — Да видим какво ще ни каже нашият метеоролог.

Той посегна към телефона на писалището и помоли да го свържат с пункта за информация. След кратък разговор върна слушалката на мястото й.

— От пункта съобщават, че анемометърът направо е полудял. На моменти вятърът достига до осемдесет мили в час. Все още е северозападен. Температурата продължава да е минус 22°. — Той потрепера. — Двадесет и два градуса под нулата! — После изгледа внимателно Тиндъл. Барометърът почти се задържа на 941,4 милибара.

— Какво!

— 941,4 милибара. Точно толкова казват. Невероятно е, но така казват. — Той погледна ръчния си часовник. — Остават четиридесет и пет минути, сър… Това е твърде сложен начин за самоубийство.

Те помълчаха малко, после Тиндъл заговори и заради двамата, като отговаряше на въпрос, който и двамата мислено си задаваха.

— Няма как, трябва да тръгнем, Дик. Трябва. И между другото нашият неустрашим млад капитан втори ранг, сърцатият Ор, иска да ни придружи със Сиръс… Нека го оставим да се повлачи малко след нас. Този младок има още доста неща да учи.

В 20,20 всички кораби приключиха с приемането на гориво. Легнали на дрейф, на тях им беше неимоверно трудно да се задържат на местата си при този силен вятър, но тук те бяха в много по-голяма безопасност, отколкото в открито море. Бяха им отдадени заповеди да тръгнат, щом времето се подобри — Дифендър заедно с придружаващите го кораби към Скапа Флоу, а ескадрата към мястото на срещата, на сто мили посока изток — североизток. Радиомълчанието трябваше строго да се съблюдава.

В 20,30 Юлисис и Сиръс се отправиха на изток. След тях, за да им пожелаят лек път, замигаха сигналните прожектори. Тиндъл изруга ескадрата за нарушаването на правилата за светомаскировката, но като осъзна, че в тази пустош едва ли някой друг освен тях би забелязал сигналите, нареди да поблагодарят в отговор.

В 20,45, все още на две мили от носа на полуостров Ланганес, Сиръс започна да се бори отчаяно с исполинските вълни и с огромните водопади, които го обливаха от бака до кърмата в този мрак, той приличаше не толкова на ескадрен миноносец, колкото на изплаваща подводница.

В 20,50 Сиръс забави ход и на Юлисис забелязаха, че се отправи към сушата, за да търси напразно прикритие. В същото време шестинчовият му сигнален прожектор предаде следното: „Водонепроницаемите врати пропускат. Първа оръдейна кула блокира. През отдушниците на котелното отделение ляв борд нахлува вода.“ А на мостика на Сиръс капитан втори ранг Ор изруга ядно, когато получи следното съобщение от Юлисис: „Това да ви е за урок, първи. Незабавно се присъединете към ескадрата. Все още не сте дорасли да играете заедно с големите момчета.“ Той преглътна разочарованието си и сигнализира: „Разбрано. Почакайте само да порасна.“ После направи рязък завой и се отправи признателно обратно към залива. От борда на флагмана го изгубиха от поглед почти веднага.

В 21,00 Юлисис навлезе в Датския пролив.