Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (7)

Глава седма
Сряда през нощта

Като се люлееха тежко от обърканото вълнение, корабите от конвоя се приближаваха от запад — цяла флотилия, великолепна плячка за всяка немска вълча глутница от подводници. Тази флотилия се състоеше от осемнадесет кораба: петнадесет големи съвременни товарни кораба и три 16 000-тонни танкера, които возеха много по-ценен и безмерно по-жизненоважен товар от този, превозван от която и да било флотилия от галеони. Танкове, самолети и бензин — какво представляваха в сравнение с тях златото и скъпоценните камъни, коприната и най-редките подправки? Трудно бе да се прецени общата стойност на този конвой — десет или двадесет милиона лири стерлинги, — във всеки случай неговата истинска стойност не можеше да се оценява в пари.

Когато Юлисис се понесе между лявата и средната колона на конвоя, екипажите на търговските кораби застанаха покрай леерите. Те гледаха, чудеха се и благодаряха на всевишния, че не са попаднали на този мощен щорм. Отстрани Юлисис представляваше невероятна гледка: със счупена мачта, с отнесени спасителни салове и с празни гнезда на спасителните лодки — той блестеше като кристален на утринната светлина: свирепият вятър бе издухал от него всичкия сняг, бе излъскал, изгладил и полирал леда до атлазен прозрачен блясък, но от всеки борд на носовата част и пред мостика се виждаха огромни тъмночервени ивици там, където ураганният вихър от тази дълга нощ бе смъкнал маскировката и пласта боя, оголвайки боядисания с миниум корпус.

Американският конвоиращ отряд бе малоброен — тежък крайцер с хидроплан за разузнаване, два ескадрени миноносеца и две фрегати от бреговата охрана. Той бе малоброен, но достатъчен — нямаше нужда от конвоиращи самолетоносачи (макар че в атлантическите конвои често се включваха и самолетоносачи), защото немските самолети не можеха да действуват толкова далеч на запад, а през последните няколко месеца вълчите глутници на подводниците се изместиха на север и на изток от Исландия: там те бяха не само по-близо до базата си, но и контролираха по-успешно пресичащите се в този район маршрути на конвоите за Мурманск.

Вече заедно, те продължиха с курс изток-североизток — товарни кораби, американски военни кораби и Юлисис, докато късно следобед високо на хоризонта не се появи ъгловатият силует на самолетоносач. Половин час по-късно, в 16,00 часа, американските военни кораби намалиха ход, направиха пълен завой и поеха обратно, като изпратиха със сигналните прожектори прощални пожелания за щастливо плаване. На борда на Юлисис матросите наблюдаваха маневрата им със смесени чувства. Те знаеха, че тези кораби трябва да се върнат, че по Св. Лаврентий вече се образува нов конвой. У тези измъчени хора, които влачеха хомота на войната, нямаше, както би могло да се очаква, завист или злоба, каквито се ширеха тук само допреди няколко седмици. Тези чувства сега бяха изместени от равнодушното приемане на действителността, от привидното перчене, спотаено зад някоя измъчена шега или неспирен ропот.

14. ескадра самолетоносачи или по-точно това, което бе останало от нея, се намираше вече само на две мили. Изкачилият се на мостика Тиндъл започна да ругае цветисто, като забеляза, че липсват един самолетоносач и един миночистач. До капитана на Стърлинг Джефрис бе отправено сърдито запитване защо заповедите не са изпълнени и къде са липсващите кораби.

В отговор замига сигнален прожектор. Докато Бентли разчиташе съобщението му, Тиндъл седеше мълчалив и навъсен. През нощта рулевото устройство на Реслър излязло от строя. Макар и близо до залива Ланганес, щормът бил свиреп и се усилил особено около полунощ, когато вятърът сменил посоката си и преминал само в северен. Макар и с два винта, Реслър почти загубил управление и при липса на всякаква видимост, в старанието си да запази мястото си в строя отишъл твърде далече напред и заседнал в плитчината Вайле. Корабът заседнал по време на най-високия прилив. Останал там заедно с миночистача Ийгър, а ескадрата отплавала малко след разсъмване.

В продължение на няколко минути Тиндъл не проговори. Той издиктува радиограма до Реслър, подвоуми се дали да наруши радиомълчанието, отмени радиограмата и реши лично да отиде на местопроизшествието. В края на краищата разстоянието дотам беше само три часа ход. Нареди да сигнализират на Стърлинг: „Поемете командуването на ескадрата. Ще се присъединим сутринта“ и даде заповед на Валери да поведе Юлисис към полуостров Ланганес.

Валери кимна мрачно и отдаде необходимите заповеди. Разяждаше го безпокойство и се стараеше да не показва това. Най-малко се безпокоеше за себе си, макар и да знаеше, без да признава никому, че е тежко болен. Хрумна му невеселата мисъл, че и бездруго не бе необходимо да го признава, забавляваше го и го трогваше престорената небрежност, с която офицерите се стараеха да облекчат товара му и да проявят своята загриженост към него.

Безпокоеше се и за своя екипаж — хората не бяха в състояние да се справят и с най-леката работа и да издържат на този убийствен студ, камо ли да карат кораба и с боеве да разчистват пътя му към Русия. Измъчваше го и целият този низ от несполуки, които бяха сполетели ескадрата, откакто бе напуснала Скапа Флоу — те не предвещаваха нищо добро за в бъдеще, а и той не хранеше илюзии за онова, което очакваше оредялата ескадра. А през цялото време подсъзнателно се тревожеше за Ролстън.

Ролстън — този снажен потомък на скандинавските си предци, с коса като лен и спокойни сини очи. Ролстън, когото никой не разбираше, с когото никой на кораба не дружеше, който мрачно и хладнокръвно вървеше по своя собствен път. Ролстън, който вече нямаше за какво да се бие освен за спомените си — един от онези на борда на Юлисис, на които най-много можеше да се разчита — изключително решителен, способен и изобретателен във всяко едно критично положение — и който отново се бе озовал в ареста. И то без никаква причина, която разумният и справедлив човек би могъл да посочи за негова вина.

В ареста — ето от това именно го болеше. Предишната нощ Валери охотно бе използвал за оправдание бурното време, за да освободи Ролстън от ареста, и бе имал намерение да сложи кръст на този въпрос и повече изобщо да не го повдига. Но Хейстингс, началникът на корабната полиция, се бе престарал и го бе върнал в ареста по време на предиобедната вахта. Началниците на корабната полиция, дисциплинирани старшини, никога не са се славели с човечно, снизходително или прекалено сърдечно отношение към живота като цяло и към матроските кубрици в частност, нито пък можеха да си позволят такова отношение. Ала дори и сред това съсловие Хейстингс правеше изключение — с вид на безчувствен човек автомат, с непроницаемо лице, непреклонен, суров и справедлив според собствените си разбирания, но изцяло лишен от сърце и състрадание. Валери си мислеше, че ако Хейстингс е непредпазлив, може и да последва Листър — изчезналия неотдавна дълбоко ненавиждан началник на полицейската служба на Блу Рейнджър. Никой не знаеше какво точно се бе случило с Листър освен това, че дотолкова се заблудил, та тръгнал да се разхожда по палубата за излитане в една тъмна и беззвездна нощ…

Валери въздъхна. Както бе обяснил и на Фостър, ръцете му бяха вързани. Фостър, капитанът на морските пехотинци, зад когото стоеше вечно навъсеният и ядосан старшина на рота Евънс, се оплака горчиво, че вземали от неговите пехотинци, които се нуждаеха от всяка открадната минута за сън, за да дежурят пред ареста. Валери неофициално съчувствуваше на Фостър, но не можеше да си позволи да отмени първоначалната си заповед — не и докато не свикаше дисциплинарната комисия и не поставеше Ролстън под арест… Той отново въздъхна, изпрати да повикат Търнър и му нареди да приготвят и разстелят по кърмата въжета от коноп и манила, както и петинчова метална проволка. Предполагаше, че много скоро тези въжета ще им потрябват, и се оказа, че е имал право с тази подготовка.

Когато пристигнаха до плитчината Вайле, вече се бе смрачило, но да се открие Реслър не беше никак трудно — сигналът за разпознаване, даден само десетина минути преди тава, бе определил приблизителното му местонахождение и ето че сега високо над тях изникна масивният му корпус, елегантен силует на фона на бледото сияние на залеза. Палубата му за излитане зловещо се бе наклонила към кърмата, близо до която Ийгър бе застанал на котва. Морето бе почти спокойно — имаше само леко мъртво вълнение.

На борда на Юлисис затрака сигнален прожектор, чийто светомаскировъчен калъф пропускаше само тънко снопче лъчи.

— Поздравления! На каква площ сте заседнали?

От Реслър запримигва в отговор малка светла точица. Бентли разчиташе на глас съобщението.

— Тридесет и пет метра от носовата част.

— Чудесно! — рече мрачно Тиндъл. — Направо чудесно! Запитайте го: „Как е рулевото устройство?“

Отговориха:

— Водолазът е долу — открил напречно счупване на рулевия лост. Ремонт за док.

— Боже мой! — простена Тиндъл. — Ремонт за док! Тъкмо навреме! Попитайте го: „Какви мерки са взети?“

— Всичкото гориво и вода са изпомпени в кърмовите танкове. Кърмова котва. Ийгър ни буксира. Пълен назад 00,00 — 00,30 часа.

Тиндъл знаеше, че тогава настъпва най-високият прилив.

— Майсторски направено, наистина майсторски — изръмжа той. — Не, глупако, това не е за предаване. Кажете му да се приготви да поеме буксирна проволка и да даде буксирна верига към кърмата ни.

— Заповедта разбрана — разчете Бентли.

— Попитайте го: „Колко допълнително гориво има на борда?“

— Осемстотин тона.

— „Освободете се от тях!“

— Моля, потвърдете — прочете Бентли.

— Предайте му да изхвърли проклетото гориво зад борда! — изрева Тиндъл.

Светлинката от борда на Реслър примигна и замря в обидено мълчание.

В полунощ Ийгър потегли бавно пред Юлисис, като пое проволката, която водеше към бака на крайцера — две минути по-късно Юлисис се разтърси, когато четирите мощни двигателя разпениха плитката вода в кипящ кален водовъртеж. Веригата от кърмовата палуба към кърмата на Реслър бе дълга само 27 метра и под ъгъл 30°. Това щеше да наклони кърмата на самолетоносача, наистина съвсем леко, но при това положение всяка унция бе от значение и щеше да даде много повече положителна плаваемост на заседналата носова част. А което бе по-важно — тъй като въртящите се сега на празен ход винтове вкарваха въздух във водата, развивайки само малка част от онази мощ, на която бяха способни, близостта на двата кораба подпомагаше витлата на Юлисис да подсилят действието на витлата на Реслър при изкопаването на канал в пясъка и тинята под кила на самолетоносача.

Двадесет минути преди най-високия прилив Реслър плавно и сигурно се измъкна от пясъка. Железарят на Юлисис незабавно изби скобата, осигуряваща буксирната проволка на Ийгър, и Юлисис, взел на буксир самолетоносача, чийто двигатели бяха на стоп, описа широк полукръг на изток.

В около един часа Реслър се отправи на път, придружен от Ийгър, готов да подаде буксирно въже, ако времето се влоши. От мостика на Юлисис Тиндъл наблюдаваше как самолетоносачът изчезва в нощта, движейки се на зигзаг, тъй като капитанът се мъчеше да компенсира управлението с помощта на двата винта.

— Няма съмнение, че ще сърбат попара, преди да стигнат до Скапа Флоу — изръмжа той. Стана му студено, усети умора и се почувствува така, както само един командуващ ескадра може да се чувствува, когато е загубил три четвърти от самолетоносачите си. Въздъхна измъчено и се обърна към Валери.

— Кога смятате да настигнем конвоя?

Валери се поколеба, но не и Мъхнатия.

— В 08,05 — отговори незабавно той, — при скорост двадесет и седем възла, ако следваме курса, който съм нанесъл с пунктирна линия.

— О, боже! — простена Тиндъл. — Отново този хлапак! С какво толкова съм прегрешил, че ми го изпращаш за наказание! Само че, млади човече, наложително е да настигнем конвоя преди разсъмване.

— Да, сър! — Мъхнатия бе невъзмутим. — Точно така си помислих и аз. При втория вариант на курса, който съм изчислил, ако се движим с тридесет и три възла, ще ги настигнем тридесет минути преди разсъмване.

— „Точно така си помислих и аз!“ Махнете го от очите ми! — изрева Тиндъл. — Махнете го или ще изпотроша проклетите му пергели!

Той млъкна, слезе вдървено от стола си и хвана. Валери под ръка.

— Хайде, капитане. Да слезем долу. Каква полза от два музейни експоната като нас двамата — само да се пречкаме в краката на младите ли? — Той излезе след Валери, като уморено се усмихна на себе си.

На Юлисис бе вече обявена сутрешната бойна готовност, когато на около миля напред из сивкавия мрак изникнаха неясните очертания на конвоя. В дясната му колона ясно се забелязваше огромният корпус на Блу Рейнджър. Имаше умерено, но не и опасно мъртво вълнение, от запад духаше лек ветрец, температурата бе малко под нулата, а небето бе ясно и безоблачно. Часът бе точно 07,00.

В 07,02 Блу Рейнджър бе торпилиран. Юлисис се намираше на два кабелта вдясно от него и застаналите на мостика хора почувствуваха физически сътресението на двете експлозии, чуха ги как раздраха тишината на разсъмването и видяха как два огнени стълба лумнаха нагоре към небето — единият високо над мостика на Блу Рейнджър, а другият доста по-назад. Секунда по-късно чуха един сигналист да крещи нещо неразбрано и го видяха да сочи напред и надолу. Това бе още едно торпедо, което бе минало откъм кърмата на самолетоносача и бе оставило своята зловеща фосфоресцираща диря, пресичайки опашката на конвоя, преди да изчезне в мрака на арктическите води.

Валери крещеше нещо по проговорната тръба, като се стараеше да накара Юлисис, който продължаваше да се движи с двадесет възла, да направи остър, рязък завой, за да избегне сблъскването с въртящия се самолетоносач. Три комплекса сигнални прожектора, както и бойните светлини вече предаваха на корабите от конвоя кодовия сигнал: „Не разваляйте строя!“ Маршъл вече даваше по телефона заповед на старши торпедиста по подводните бомби да бъде готов. Цевите на оръдията вече се навеждаха, взирайки се хищно в предателските води. Сигналът към Сиръс бе прекратен внезапно — от него нямаше нужда — забил нос в разпенените вълни, ескадреният миноносец, чиито очертания почти се губеха в мрака, вече си проправяше път през строя на конвоя към предполагаемото местонахождение на подводницата.

 

 

Юлисис се озова успоредно на горящия самолетоносач на по-малко от петдесет метра — при тази голяма скорост, силен крен и толкова малко разстояние бе невъзможно да се получи нещо повече от неясно впечатление, заплетен объркан спомен за гъст черен дим, опасал бучащи огнени стълбове, ужасни на фона на полумрака, за зловещо наклонила се палуба за излитане, за „грумани“ и „корсари“, които се премятаха гротескно през борда, за да залеят с облаци ледени пръски изумените лица, докато крайцерът правеше завой. Юлисис успя да промени курса и пое на юг, готов за атака.

След минута сигналният прожектор на Вектра, който се намираше в предната част на конвоя, започна да премигва: „Ехосигнали 70° отдясно, скъсяване разстоянието. Ехосигнали 70° отдясно, скъсяване разстоянието.“

— Потвърдете приемането на сигнала — нареди рязко Тиндъл.

Едва сигналният прожектор бе започнал да премигва, когато от Вектра го прекъснаха.

— Ехосигнали, повтарям, ехосигнали. 90° отдясно. 90° отдясно. Скъсяване на разстоянието. Рязко скъсяване. Повтарям: ехосигнали, ехосигнали.

Тиндъл тихо изруга.

— Потвърдете приемането на сигнала. Проверете данните. — Той се обърна към Валери. — Да се присъединим към Вектра, капитане. Това е положението. Вълча глутница номер едно — и то в пълен състав. А, по дяволите, нямат никакво право да бъдат тук — добави той мрачно. — Не и според разузнаването на Адмиралтейството.

Юлисис отново направи завой и се насочи към Вектра. Трябваше вече да се е съмнало, но тъй като танковете с гориво за ескадрата на борда на Блу Рейнджър горяха — един исполински факел на фона на източния хоризонт, — наоколо водата тънеше в непрогледен мрак. Самолетоносачът се намираше почти под прав ъгъл спрямо курса на флагмана към Вектра и с всяка минута все по-застрашително се приближаваше. Тиндъл, който бе допрял нощния бинокъл до очите си, непрекъснато мълвеше:

— Горките момчета! Горките момчета!

С Блу Рейнджър бе почти свършено. Той лежеше безжизнен въз водата, силно наклонен на десния си борд, а погребите и танковете с бензин избухваха в непрекъснат низ от взривове. Внезапно над морето проехтяха няколко последователни, глухи и мощни експлозии — цялата средна надстройка се килна жестоко настрани, задържа се и после бавно, тромаво, без да бърза, цялата тази грамада рухна величествено в ледения мрак на водата. Единствен бог знаеше колко души загинаха с нея в дълбините на Арктика, уловени в капана на железните й стени. Те бяха щастливците.

Вектра, който се намираше сега само на две мили напред, правеше рязък завой на юг. Валери видя това и промени курса на Юлисис, за да пресрещне ескадрения миноносец. Чу как Бентли крещеше нещо неразбрано от предния ъгъл на мостика. Валери поклати глава и отново го чу да крещи — в отчаяния му глас имаше някакъв неизразим ужас, ръката му сочеше отчаяно към стъклото и Валери бързо застана до него.

Морето гореше. Гладко и спокойно, покрито със стотици тонове мазут, то представляваше огромен килим от пълзящи и виещи се огнени езици. За една секунда Валери видя само толкова, но в следващата секунда с вледеняващ ужас и затаен дъх той забеляза още нещо — пламналото море гъмжеше от хора, които плуваха и размахваха ръце. Това не бяха шепа хора, нито дори няколко десетки, а буквално стотици, които беззвучно крещяха и мъчително умираха от чудовищното несъответствие между водата и огъня.

— Сигнал от Вектра, сър. — Говореше Бентли — гласът му бе неестествено сух. — „Започваме атака с подводни бомби. Три, повтарям, три ехосигнала. Молим незабавна помощ.“

Тиндъл бе застанал до Валери. Той чу казаното от Бентли и продължително изгледа капитана, като проследи ужасения му поглед, втренчен напред във водата.

За човек, паднал в морето, нефтът е истинско бедствие. Той затруднява движенията му, пари в очите му, изгаря дробовете и разкъсва стомаха му от неудържими пристъпи за повръщане, но горящият нефт е истински ад, мъчителна смърт, бавна и жестока смърт, причинена едновременно от удавяне, обгаряне и задушаване, тъй като пламъците поглъщат хищно всичкия животворен кислород по морската повърхност. И дори тук, в мразовитите арктически води, човек не можеше да умре от милостивата бяла смърт, защото просмукалият се в тялото и дрехите на умиращия човек нефт го разпъва за цяла вечност на колелото за изтезание и грижливо го запазва за последното изтънчено мъчение на страданието. Валери разбираше това.

Той разбираше и това, че ако Юлисис спре и застане ясно очертан на фона на горящия самолетоносач, това щеше да е равнозначно на самоубийство. А да завие рязко надясно, дори и да разполагаше с време и място да прибере махащите, умиращи хора пред носа на крайцера, пак щеше да загуби безценни минути, а това щеше да осигури предостатъчно време за подводниците отпред да заемат удобни позиции за стрелба по конвоя. А основната грижа на Юлисис бе конвоят. Да, Валери разбираше всичко това. Но в този миг го вълнуваше най-силно обикновената човечност. Недалеч отляво, близо до Блу Рейнджър, мазутният слой бе най-плътен, пламъците — най-свирепи, а купчината плуващи мъже най-многобройна. Валери погледна назад през рамо към вахтения офицер.

— Десет наляво!

— Слушам, десет наляво.

— Средата руля!

— Слушам, средата руля.

— Така дръж.

В продължение на десет-петнадесет секунди Юлисис се движеше по курса, като пореше горящото море към мястото, където някакъв стаден атавистичен инстинкт за самосъхранение бе скупчил в гърчещо се врящо гъмжило двеста души, които умираха в адски мъки. Само след миг в средата на групата изригна огромен огнен стълб, подобно на гигантски облак от ослепителна бяла магнезиева светлина, огнен стълб, който издълба в сърцата и съзнанието на хората на мостика картина, и то с такава яснота и трайност, с каквато никоя фотографска плака не би могла да я възпроизведе: горящи хора, хора факли, размахващи неистово ръце срещу пламъците, които обгръщаха, опърляха и изпепеляваха дрехи, коси и кожа, хора, които със скок почти успяваха да излязат от водата, с гърбове, извити като опнат лък, нелепи и уродливи в конвулсивните си гърчове, хора, които лежаха вече мъртви във водата, жалки и безформени, просмукани с мазут хълмчета сред залята с мазут равнина, и шепа обезумели от страх мъже с нечовешки изкривени лица, които забелязаха Юлисис и като знаеха какво ще последва, безразсъдно се мятаха настрани, за да търсят избавление, което само им даваше още няколко секунди неописуемо страдание, преди да приемат с радост смъртта.

— Тридесет надясно! — гласът на Валери бе тих, почти шепот, но се разнесе ясно сред ледената тишина на мостика.

— Слушам, тридесет надясно.

За трети път в продължение на десет минути Юлисис направи завой. При такъв завой на кораб кърмата не е в състояние да следва линията на носовата част — получава се ясно изразено странично движение и колкото по-голяма е скоростта и по-остър завоят, толкова е и по-осезателно това странично занасящо движение — точно както се поднася кола върху лед. Бордът на Юлисис, все още наклонен под остър ъгъл, притисна периферията на групата откъм лявата страна на носа — почти в същия миг наклонилият се корпус по цялата си дължина се вряза в сърцето на огъня, в най-гъстото гъмжило от умиращи хора.

За повечето от тях това бе просто бърза смърт — приятна и милосърдна. Мощният удар и образувалите се водовъртежи изтръгнаха живота от тях, потопиха ги надолу в благословената забрава на удавянето, потопиха ги и ги изхвърлиха отново нагоре към четирите бясно въртящи се огромни винта…

Хората на борда на Юлисис, хора, за които смъртта и унищожението се бяха превърнали в смисъл на съществуването им, който те трябваше да приемат коравосърдечно и с насмешливо равнодушие (а то единствено ги спасяваше от полудяване) — тези хора стояха с безсилно стиснати юмруци, изричаха за кой ли път безсмислени и безполезни ругатни и плачеха безутешно като малки деца. Плачеха за жалките обгорели лица, обърнати към Юлисис, озарени от радост и надежда и застиващи в гримаса на недоумение и ужас, когато разбираха съдбата си и водата ги поглъщаше; плачеха за изпълнените с омраза мъже, вдигнали нагоре ръце и размахали здраво стиснати юмруци, от които се стичаше мазут, крещящи безумни псувни, докато Юлисис минаваше през тях; за двете млади момчета, повлечени от водовъртежа на витлата, които все още държаха изправени палците си, пожелавайки им добра сполука; за един особено поразителен случай — човекът бе сякаш изпечен на шиш и вече не можеше да се очаква да е жив, но той вдигна овъглената си ръка към почернялата дупка, в която се бе превърнала устата му, и изпрати към мостика целувка в знак на безкрайна благодарност; и чудно — плачеха най-много за онзи неизбежен веселяк, който вдигна високо над главата си кожената шапка, поклони се тържествено, зарови лице във водата и умря.

 

 

Внезапно, като по някакво чудо, морето се изчисти. Въздухът застина странно неподвижен и спокоен, пропит от отвратителната воня на изгоряла плът и горящ мазут, а кърмата на Юлисис се люлееше силно, почти под черния облак, надвиснал над средната част на Блу Рейнджър, когато снарядите полетяха към флагмана.

Три снаряда калибър 3,7 инча долетяха от Блу Рейнджър. Естествено, никой от оръдейните разчети не бе останал жив, за да изстреля тези снаряди — сигурно от горещината се бяха възпламенили капсулите. Първият избухна в бронята, без да причини някаква щета, вторият се заби в склада на боцмана, който за радост бе празен, а третият проби палубата и проникна в агрегатно помещение номер три. Там се намираха девет души — един офицер, седем матроси и старшина сапьорът Нойс. В това ограничено пространство смъртта бе мигновена.

Само няколко секунди по-късно мощна оглушителна експлозия проби огромна дупка по водолинията на Блу Рейнджър и той се катурна бавно и уморено на десния си борд — палубата му за излитане се изправи отвесно, сякаш самолетоносачът вече можеше спокойно да умре, защото преди смъртта си бе нападнал кораба, който бе унищожил екипажа му.

Привел се над обсипаното със скреж замъглено ветроупорно стъкло, Валери продължаваше да стои на сигналния мостик. Главата му бе клюмнала, очите затворени, а от устата му бликаше кръв, артериална кръв, зловещо ярка и алена на фона на червеното зарево на потъващия самолетоносач. С вцепенен и трескав разсъдък Тиндъл безпомощно стоеше до него, без да знае какво да стори. Внезапно той бе избутан безцеремонно встрани от началника на медицинската служба, който притисна бяла хавлиена кърпа към устата на Валери и го поведе внимателно надолу. На всеки бе известно, че старият Брукс би трябвало да се намира на бойния си пост в лазарета, ала никой не се осмели да му каже нещо.

Докато очакваше Търнър да се прехвърли от задната командна кула, за да поеме мостика, Карингтън върна Юлисис на стария курс. За три минути крайцерът се изравни с Вектра, който методически претърсваше морето във всички посоки, за да улови загубените ехосигнали. На два пъти корабите отново засичаха ехосигналите и на два пъти хвърляха мощни бомби. На повърхността се разстла огромно петно мазут — това можеше да е попадение, а можеше и да е уловка, но във всеки случай никой от двата кораба не можеше да остане да продължи търсенето. Конвоят се намираше вече две мили напред, охраняван само от Стърлинг и Вайкинг — съвсем недостатъчна охрана, която не би могла да го спаси от някоя по-решителна атака.

Но не друг, а Блу Рейнджър спаси конвой FR77. В тези високи ширини разсъмването настъпва безкрайно бавно, но въпреки това вече бе достатъчно светло, за да се видят на безоблачния хоризонт ясно и отчетливо търговските кораби, които си проправяха път напред през лекото мъртво вълнение. Такава цел бе мечтата на всеки командир на подводница или по-скоро би била, ако можеше да я зърне. Но по това време конвоят бе напълно скрит за вълчата глутница, която се намираше на юг — по целия му южен фланг лекият западен ветрец разнасяше по самата повърхност гъстия черен дим от горящия самолетоносач, а това бе най-добрата димна завеса — гъста и непроницаема. Можеше само да се гадае защо подводниците бяха изневерили на почти обичайната си практика да атакуват на разсъмване откъм север, така че целите им да попаднат между тях и изгряващото слънце. Вероятно ставаше въпрос за тактическа изненада, но каквато и да бе причината, тя спаси конвоя. Само след час могъщите винтове на корабите от конвоя оставиха далеч зад себе си вълчата глутница — а изплъзнал се веднъж на подводниците, FR77 бе твърде бърз, за да може да бъде догонен отново.

На борда на флагмана радистът предаваше кодирана радиограма до Лондон. Тиндъл бе решил, че едва ли вече има смисъл да продължават да спазват радиомълчанието — врагът вече знаеше местонахождението им с точност до миля. Той се усмихна мрачно, като си представи колко доволни щяха да останат във върховното командуване на германския флот от новината, че конвой FR77 не разполага вече с никакво въздушно покритие — за начало до един час можеше да се очаква появата на „Чарли“.

В радиограмата се казваше: „От командуващия 14. ескадра самолетоносачи до началник-отдел морски операции, Лондон. Среща с FR77 вчера 10,30. Метеорологичните условия крайно тежки. Сериозно повредени самолетоносачите: Дифендър и Реслър — завръщат се под охрана в базата. Блу Рейнджър торпилиран днес 07,02 потъна 07,30. Сега конвоят се охранява от Юлисис, Стърлинг, Сиръс, Вектра и Вайкинг. Не разполагаме с нито един миночистач — Ийгър се връща в базата, миночистачът от Хвалфиорд не се яви на срещата. Спешно се нуждаем от въздушна подкрепа. Можете ли да ни изпратите бойна ескадра самолетоносачи. Ако не, моля разрешете връщане базата. Чакаме спешен отговор.“

Тиндъл си помисли, че редакцията на текста на радиограмата можеше да е и по-добра. Особено в края — може би звучеше като заплаха, чиято цел бе да вбеси адмирал Стар, който би видял в нея единствено плахо потвърждение на своето убеждение, че Юлисис, а и Тиндъл са неспособни да изпълняват задълженията си… Освен това вече почти от две години, дълго преди Худ да бъде потопен от Бисмарк, политиката на Адмиралтейството бе да не нарушава целостта на ескадрите на флота на метрополията, като отлъчва отделни големи бойни кораби или самолетоносачи. Старите бойни кораби като Рамилиес и Малая, твърде бавни за съвременните морски операции, се използваха за избрани арктически конвои, но това бе изключение — официалната стратегия се основаваше на запазване на флота на метрополията, което възпираше германския флот и излагаше на риск конвоите… Тиндъл за последен път огледа конвоя, въздъхна уморено и стъпи на дървените скари. Какво пък, по дяволите, помисли си той, нека да замине така. Ако той бе загубил време да я изпраща, Стар също щеше да загуби време да я прочете.

Той затрополи тежко надолу по трапа на мостика и провря едрото си тяло през вратата на капитанската каюта. Полуразсъблечен, Валери лежеше в койката си между много чисти, ослепително бели чаршафи — острите им от гладенето ръбове контрастираха странно с нарастващото алено петно. Самият Валери с мършави страни и мъртвешка бледнина изпод тъмната набола брада, със зачервени очи, хлътнали дълбоко в огромните кухини, приличаше на мъртвец, сякаш бе вече умрял. От едното ъгълче на устата му по пергаментената буза се стичаше струйка кръв. Щом Тиндъл отвори вратата, Валери вдигна в немощен поздрав изтощена ръка с цвят на слонова кост и осеяна със сини вени.

Тиндъл затвори вратата внимателно и тихичко. Поизчака, поизчака повече от необходимото, за да се отърси от смущението. Когато се обърна, лицето му имаше спокоен вид, но той не се помъчи да прикрие тревогата си.

— Слава богу, че имаме човек като стария Сократ! — заговори развълнувано той. — Единственият човек на кораба, у когото може да се види поне капчица здрав разум. — Той приседна на края на койката. — Как се чувствувате, Дик?

Валери се усмихна накриво. В усмивката му нямаше нищо весело.

— Зависи какво имате предвид, сър. Физически или душевно? Чувствувам се малко отпаднал — но не и болен в истинския смисъл на думата. Докторът казва, че може да ме позакърпи, временно, разбира се. Ще ми прелее плазма — казва, че съм загубил твърде много кръв.

— Плазма ли?

— Да, плазма. Пълноценната кръв би била по-добър коагулант. Но според него плазмата може да предотврати… или сведе до минимум… евентуални бъдещи пристъпи… — Той млъкна, избърса кървавата пяна от устните си и отново се усмихна тъжно като преди. — Всъщност не лекар и лекарства ми трябват, Джон, трябва ми свещеник и… прошка. — Гласът му замря. В кабината бе много тихо.

Тиндъл се размърда неловко и шумно се окашля. Рядко бе съзнавал така ясно, че е изцяло делови човек.

— Прошка ли? Какво, по дяволите, искате да кажете, Дик? — Гласът на Тиндъл неволно прозвуча рязко и високо.

— По дяволите, много добре разбирате какво искам да кажа — отвърна тихо Валери. Човек толкова рядко можеше да го чуе да ругае, да произнесе дори най-невинното богохулство. — Вие бяхте с мен на мостика тази сутрин.

В продължение може би на две минути никой от двамата не проговори. След това Валери изпадна в нов пристъп на кашлица. Кърпата в ръката му потъмня, просмука се с кръв и когато той се облегна на възглавницата, Тиндъл почувствува, че го пронизва страх. Бързо се наведе над болния и беззвучно въздъхна с облекчение, когато чу ускореното повърхностно дишане.

Все още със затворени очи Валери заговори отново:

— Не става въпрос толкова за хората, които загинаха в агрегатното помещение. — Той като че ли говореше на себе си — гласът му бе преминал в едва доловим шепот. — Мисля, че грешката е моя — приближих твърде много Юлисис до Рейнджър. Глупаво е да се отива толкова близо до потъващ кораб, особено ако гори… Но това е едно от нещата, които се случват на война… само един от рисковете… — Останалото бе неясен, замиращ шепот. Тиндъл не успя да го разбере.

Той се изправи рязко на крака и започна да си слага ръкавиците.

— Простете, Дик — извини се той. — Не биваше да идвам… не биваше да се задържам толкова дълго тук. Старият Сократ хубаво ще ме подреди.

— Въпросът е за другите… за момчетата във водата. — Валери може би изобщо не бе го чул. — Нямах право… искам да кажа, че някои от тях може би щяха… — Гласът му отново заглъхна за миг и после продължи уверено: — Капитан Ричард Валери, кавалер на орден „За отлична служба“ — съдия, съдебен заседател и палач. Кажете ми, Джон, как ще се оправдавам, когато дойде моят ред?

Тиндъл се поколеба, чу повелително почукване на вратата, извърна се и насъбралият се в гърдите му въздух излезе в продължителна, безгласна благодарствена въздишка.

— Влез! — извика той.

Вратата се отвори и влезе Брукс. Той рязко се спря, щом видя адмирала, обърна се към застаналия зад гърба му помощник в бяла престилка, натоварен със стойки, шишета, тръбички и най-различни медицински принадлежности.

— Останете навън, Джонсън — помоли той. — Ще ви повикам, когато ми потрябвате.

Той затвори вратата, прекоси кабината и придърпа един стол към койката на капитана. Хванал с пръсти китката на Валери, той погледна равнодушно към Тиндъл. Брукс си припомни, че Никълс упорито твърдеше, че адмиралът никак не е добре. Видът му, разбира се, бе уморен, но по-скоро нещастен, отколкото уморен… Пулсът бе ускорен и неравномерен.

— Вие сте го разстроили — обвини адмирала Брукс.

— Аз? Бога ми, не съм! — засегна се Тиндъл. — Повярвайте ми, докторе, изобщо не съм се…

— Той е невинен, докторе — заговори Валери, сега гласът му бе поукрепнал. — Той изобщо не се е обаждал. Виновният съм само аз… ужасно виновен.

Брукс му отправи продължителен поглед. После се усмихна — усмихна се с разбиране и съчувствие.

— Прошка, сър. За това става въпрос, нали?

Тиндъл се изненада и го погледна учудено.

Валери отвори очи.

— Сократе! — промълви той. — Единствен вие ще разберете.

— Прошка — промърмори Брукс. — Прошка! И от кого — от живите, от мъртвите или от… всевишния?

Тиндъл отново се обади.

— Да не би да… да не би да сте подслушвали отвън? Как сте се…?

— От всички, докторе. Страхувам се, че това е трудна работа.

— От мъртвите, сър, да, тук сте съвсем прав. Прошка от тях няма да получите — само благословията им, защото няма какво да ви прощават. Не забравяйте, че съм лекар, аз видях онези момчета във водата… вие ги изпратихте във вечния им дом по най-безболезнения начин. Що се отнася до всевишния: „Бог дал, бог взел. Благословено да е името господне“ — известна ви е тази мисъл от Стария завет, че бог взема, когато той реши и както той реши, и дявол го взел цялото това милосърдие и благотворителност. — Той се усмихна на Тиндъл. — Не гледайте така слисано, сър. Аз не богохулствам. Ако се оставехме на всевишния, капитане, нито вие, нито аз… нито адмиралът… щяхме да чакаме някаква прошка от него. Но ви е известно, че не е така.

Валери слабо се усмихна и се подпря на възглавницата си.

— Бива си го лечението ви, докторе. Жалко, че не можете да говорите и от името на живите.

— Не, мога ли? — Брукс плесна с ръка по бедрото си и внезапно спомнил си нещо, се разсмя гръмогласно. — О, честна дума, това бе чудесно! — Той отново се засмя от сърце. С престорено отчаяние Тиндъл погледна към Валери.

— Моля за извинение — рече Брукс. — Само преди петнадесет минути една дружина симпатични огняри положиха на пода в лазарета проснатото и напълно безчувствено тяло на един от техните колеги. Досещате ли се чие? Не друг, а на добре известния нихилист, нашия стар приятел Райли. Леко сътресение на мозъка и най-разнообразни лицеви наранявания, но до мръкване трябва да се върне в лоното на кубрика си. Във всеки случай той настоява за това — твърди, че котенцата му ще имат нужда от него.

Развеселен и озадачен, Валери вдигна поглед.

— Предполагам, че пак е паднал по трапа на котелното помещение?

— Точно това попитах и аз, сър, макар че по-скоро изглеждаше да е паднал в бетонобъркачка. „Не, сър — отговори един от носачите на носилката. — Взе, че яхна корабната котка.“ „Корабната котка ли? — попитах аз. — Каква корабна котка?“ Тогава той се обърна към другия носач и рече: „Нямаме ли си корабна котка, Ноби?“ При което огнярят, наречен Ноби, го изгледа жално и отвърна: „Той не е разбрал добре, сър. Горкият Райли бе нещо неразположен и взе, че отиде на малка разходчица, така де. Дано не се е ударил много зле.“ Изглеждаше страшно обезпокоен.

— Какво се е случило? — попита Тиндъл.

— Не питах повече. Младият Никълс отведе двама от тях настрани, обеща им, че няма да има никакви последствия, и само за минутка изтръгна истината от тях. Изглежда, че Райли е съзрял в случилото се тази сутрин прекрасна възможност отново да създаде неприятности. Ругал ви, че сте жесток, хладнокръвен убиец и, съжалявам, че трябва да го кажа, искал здравата да очерни преките ви предци — и всичко това, представяте ли си, дрънкал там, където си мислел, че се намира в най-голяма безопасност — сред своите собствени приятели. Приятелите му едва не го убили… Знаете ли, сър, аз ви завиждам…

Той замълча и се изправи рязко на крака.

— А сега, сър, бихте ли легнали и навили нагоре ръкава си… О, по дяволите!

— Влез! — отговори Тиндъл на почукването. — А, мен ли търсите, Крайслер младши? Благодаря.

Той вдигна очи към Валери.

— От Лондон, в отговор на моята радиограма. — Той прехвърли бланката два-три пъти в ръката си. — Предполагам, че все някога ще трябва да я отворя — рече неохотно.

Началникът на медицинската служба се надигна.

— Ако трябва да…

— Не, не, Брукс. Защо е необходимо? Освен това тя е от нашия общ приятел адмирал Стар. Сигурен съм, че ще ви е приятно да чуете онова, което е решил да ни съобщи, пали така?

— Не, няма да ми е приятно — рече доста рязко Брукс. — Не мога да си представя, че ще е нещо хубаво.

Тиндъл отвори радиограмата и оглади бланката.

„От началника на отдел морски операции до командуващия 14. ескадра самолетоносачи — зачете той бавно. — Имаме сведения, че Тирпиц се готви да излезе в открито море. Невъзможно е да изпратим самолетоносач от флота на метрополията: конвой FR77 е жизненоважен, продължавайте за Мурманск с пълен ход. На добър час, Стар.“

Изкривил устни, Тиндъл направи пауза.

— „На добър час!“ Поне това би могъл да ни спести.

В продължение на няколко дълги минути тримата мъже се оглеждаха безмълвно с безизразни лица. И както винаги не друг, а Брукс наруши мълчанието.

— Като говорим за прошка — промълви тихо той, — искам да знам само едно нещо — кой на този или онзи божи свят изобщо някога ще прости на този отмъстителен стар мръсник?