Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (6)

Глава шеста
Вторник през нощта

Това бе най-свирепият щорм през цялата война. Ако метеорологичните данни бяха запазени от Адмиралтейството за преглед, несъмнено щеше да се докаже, че той наистина е бил най-страшният щорм, най-могъщият трус, откакто подобни данни се водят на отчет. През изтеклата нощ на борда на Юлисис дори най-опитните моряци, плавали до всяко кътче на земното кълбо, не можеха да си спомнят за щорм, който поне малко да наподобява на този, за щорм, който по нещо, макар и незначително, да се равнява с него.

В десет часа, когато всички врати и люкове бяха здраво затворени, когато всякакво движение по палубата бе забранено, когато всички разчети бяха изтеглени от оръдейните кули и погребите, а всички редовни вахти по палубата бяха преустановени, за пръв път, откакто Юлисис бе спуснат на вода, дори мълчаливият Карингтън призна, че ураганите в Карибско море през есента на 1934 и 1937 година — когато поради недостиг на пространство за щормоване е бил принуден да легне на дрейф в опасния източен квадрант на тези два смъртоносни урагана — не са били по-страшни от този щорм. Но и двата кораба, които превел тогава през тези урагани — един три хиляди тонен трампови кораб и един престарял танкер от нюйоркската линия за превоз на битум, — не можели да се сравняват с Юлисис по издръжливост. Карингтън изобщо не поставяше под съмнение способността на кораба да оцелее. Но онова, което първият офицер не знаеше, онова, което никой не можеше дори да предположи, бе, че ревящата стихия бе само зловеща увертюра. Подобно на някой страшен обезумял звяр от древен непознат свят, полярното чудовище се бе свило на собствения си праг готово за скок и дебнеше. В 22,30 Юлисис прекоси Полярния кръг. Чудовището ги връхлетя.

То връхлетя с непоклатима жестокост, с ужасна свирепост, която смазваше духа и тялото и ги вцепеняваше. Лапи му бяха свистящите ледени остриета, от чиито удари човешкото лице почервеняваше до кръв; зъби му бяха ледените вихри, които на моменти стигаха до 120 мили в час и които разпаряха и раздираха като на шега арктическото облекло и проникваха чак до костите; глас му бе сатанинският оркестър — смесица от рева на мощния вятър и от злокобното свистене на скърцащия такелаж — истински демонски реквием; тяло му бе смазващата мощ на ураганния вятър, който приковаваше човека безпомощен в преградната стена, без да може да си поеме дъх, или откъсваше нозете му от палубата и безчувствен, със счупен крак или ръка, го запокитваше в някой далечен ъгъл. Не намерило плячка по протежение на 500 мили из мразовитата пустош на вечния лед на Гренландия, то встъпи в убийствен съюз с освирепялото море и с титанична сила и хищен вой се нахвърли върху черупката, която представляваше сега Юлисис.

Точно тогава Юлисис щеше да загине. Нищо сътворено от човешка ръка изобщо не можеше да се надява на оцеляване. Той щеше да бъде просто смазан или да се преобърне, или да се пречупи, или да се разпадне под мощните удари на вятъра и вълните. С него обаче не се случи нито едно от тези неща.

Един бог знае как изобщо оцеля на сляпата ярост на това първо връхлитане. Бурният вятър подхвана носовата му част и така го извъртя, че мачтата описа дъга от 45°, и го притисна силно полегнал на борд в същото време, когато корабът буквално се сгромолясваше дванадесет метра надолу между две стръмни гигантски вълни. Той се заби в подножието им с такава огромна сила, че всеки лист от обшивката и всеки нит от корпуса му се разтресоха. Вибрацията продължи цяла вечност, докато пренатовареният метал се бореше да се нагоди, докато стоманата се свиваше и разширяваше далеч извън нормите на максималното напрежение. Като по някакво чудо Юлисис устоя, но часовете му бяха преброени. Той лежеше на десния си борд с планшир, опиращ въз водата, а на половин миля, извисила се високо над върха на мачтата, към безпомощния кораб се бе втурнала с рев огромна водна стена.

Юлисис бе спасен от Контето. Контето, известен още под прякора „Персил“^[1], а официално като главния механик Додсън, както винаги облечен безукорно с ослепително бял гащеризон, се намираше в командния си пункт в машинното отделение, когато ги връхлетя мощният вихър. Той нямаше откъде да разбере какво се е случило. Нямаше откъде да разбере, че корабът е загубил управление, че на мастика никой още не е дошъл на себе си от поразяващия удар, нямаше откъде да разбере, че рулевият е отхвръкнал в безсъзнание в един ъгъл и че неговият помощник, още почти дете, бе твърде уплашен, за да се хвърли към въртящия се като бесен щурвал. Но той разбираше, че Юлисис се наклонява главоломно и че почти е легнал на борд, но се досети за причината.

Крясъците му в проговорната тръба останаха без отговор. Той посочи към лоста за управление на левия борд и изкрещя в ухото на вахтения механик: „Малък ход!“ — после се втурна стремглаво към лоста на десния борд.

Още петнадесет секунди и щеше да бъде твърде късно. Сега въртящият се по-бързо десен винт обърна кораба достатъчно, за да посрещне с носа си тази гърмяща планина от вода, да забие кърмата си до нивото на релсите за изстрелване на подводните бомби, а дванадесет метра от излезлия от водата кил увиснаха над зейналата бездна. Когато Юлисис пак се сгромоляса, същата зловеща вибрация отново разтърси целия корпус. Бакът изчезна дълбоко под повърхността, а водата заливаше отвсякъде бронираната страна на първа оръдейна кула. Но Юлисис отново посрещаше вълните с носа си. Контето незабавно сигнализира на вахтения механик да увеличи оборотите, за да се изравнят двете машини.

В подпалубните помещения цареше неописуемо опустошение. Във всички посоки се търкаляха десетки стоманени шкафчета, откъртили се от местата си — от тях хвърчаха скоби и ключалки, а съдържанието им се сипеше навсякъде. Хамаците се бяха изтръгнали от стойките си, а подът бе осеян с парчета порцелан, масите бяха изкривени и смачкани, стърчаха грозно натрошени табуретки; книги, хартия, порцеланови и метални чайници и натрошени чаши и чинии се валяха в чудовищен безпорядък. А сред тази бъркотия от носещи се ту в една, ту в друга посока отломъци стотици крещящи, проклинащи, уплашени и изтощени мъже се мъчеха да се изправят на крака, да коленичат, да седнат или просто да легнат неподвижно.

Началникът на медицинската служба Брукс и лейтенант Никълс заедно с вдъхновения и неуморим корабен свещеник, който се справяше с ролята на трети лекар, бяха капнали от умора. От дългогодишния старши санитар на лазарета Джонсън, колкото и да бе чудно, нямаше почти никаква полза — непрекъснато го измъчваше жестока морска болест и явно той напълно бе отпаднал духом. Никой не знаеше защо — това вероятно бе нещо нормално, защото той бе стигнал до предела на силите си.

Довеждаха пострадалите в лазарета на групи от по десетина и повече човека, непрекъснат поток, който прииждаше през цялата нощ, докато Юлисис се бореше за живота си — поток, който скоро препълни и без това тясното помещение и превърна каюткомпанията в импровизирана болница. Контузии, порезни рани, навяхвания, мозъчни сътресения, счупвания — с какви ли не случаи се сблъскаха изтощените лекари през тази нощ. За щастие сериозните наранявания бяха малобройни и за три часа в лазарета бяха оставени за лечение само девет болни, включително и младши матрос Фери, чиято осакатена преди това ръка бе смазана на две места; Райли и неговите съмишленици размирници бяха безцеремонно изхвърлени въпреки ожесточените им протести, за да се освободи място за по-сериозно ранените.

В около 23,30 Никълс бе повикан да окаже медицинска помощ на Мъхнатия. Като залиташе, падаше и се препъваше по жестоко люлеещия се кораб, той най-сетне намери щурмана в кабината му. Мъхнатия имаше много нещастен вид. Никълс го огледа внимателно и видя дълбоката опасна рана на челото и подутия глезен, който се показваше под марсианския му костюм. Опасни наистина, но едва ли безнадеждни, както би си помислил човек, ако съдеше по отчаяното му, тревожно изражение. Никълс вътрешно се засмя.

— Е, Хорацио — заговори той навъсено. — Какво толкова ти има? Пак ли си пил?

— Гърбът ми, Джони — промълви в отговор Мъхнатия и се похлупи по очи на койката. — Моля те, прегледай го.

Изражението на Никълс се промени. Той пристъпи напред и рязко се спря.

— Как, по дяволите, мога да те прегледам — запита той с раздразнение, — като си облякъл този проклет глупашки костюм?

— Точно това имам предвид — рече загрижено Мъхнатия. — Забих се право в прожекторния пулт — във всичките онези копчета и гадни остри ръчки. Скъсан ли е? Разпран ли е, срязан ли е някъде? Дали тегелите…

— Велики боже! Да не искаш да кажеш, че…? — Никълс недоверчиво приседна на едно шкафче.

Мъхнатия го погледна обнадеждено.

— Значи ли това, че е невредим?

— Разбира се, че е невредим! След като ти е бил нужен шивач, защо, по дяволите…

— Достатъчно! — Мъхнатия се обърна рязко и спусна, крака на пода, като вдигна предупредително ръка. — За теб има малко работа, касапино. — Той докосна кървящото си чело. — Заший го, но без да губиш много време. На мостика имат спешна нужда от специалист като мен… Аз съм единственият човек на кораба, който има някаква представа къде се намираме.

Както тампонираше раната му, Никълс се засмя.

— И къде се намираме?

— Не знам — отвърна чистосърдечно Мъхнатия. — Именно затова работата е спешна… Но знам къде се намирах аз. Бях отново в Хенли. Разказвал ли съм ти някога…?

 

 

Юлисис не загина. За кой ли път през тази нощ ураганът го подмяташе жестоко от борд на борд, когато носът му заораваше под стръмните гребени на вълните и човек добиваше чувството, че корабът никога не ще успее да се отскубне от могъщата прегръдка на водата. И за кой ли път, като потръпваше и се тресеше под необикновената тежест, той успяваше. Хиляди пъти до разсъмване офицери и матроси благославяха талантливите корабостроители от Клайдбанк, където го бяха построили, и хиляди пъти проклинаха сляпата злоба на този могъщ щорм, който го бе поставил на сериозно изпитание.

Може би „сляпа“ не е точната дума. Щормът владееше дивата си злост с почти човешко коварство. Скоро след първата яростна атака вятърът бързо смени посоката си и неочаквано, в разрез с всички закони, обърна отново и задуха почти от север, а Юлисис продължи да се мята сред гигантските вълни.

Гигантски, но и коварни. Минавайки с рев покрай кораба, някоя огромна островърха вълна току се завърташе, заливаше палубата и натрошаваше някоя лодка на парчета. Само за един час големият катер, моторницата и две лодки бяха разбити, а останките им се подмятаха в кипящия водовъртеж. Няколко спасителни салове бяха раздробени под неочакваните мощни удари на същите коварни води, бяха пометени зад борда и отнесени завинаги — последваха ги четири шамандури.

Най-коварната от всички атаки обаче бе осъществена точно зад кърмовата палуба. В разгара на щорма се разнесоха шест поредни мощни експлозии, от които почти цялата кърма се показа над водата. В жилищните помещения на кърмата настъпи мълниеносна паника — почти всички светлинки над и зад машинното отделение изгаснаха. Сред мрака на кубриците, надвили воя на урагана, пронизителни викове като: „Торпилирани сме!“, „Попаднахме на мини!“ и „Имаме пробойна!“ съживиха изнурените, ранени матроси, дори и онези, а те бяха повече от половината, които в различна степан се измъчваха от морската болест, и ги накараха да се втурнат обезумели към вратите и люковете само за да разберат, че вратите и люковете са здраво блокирали от лютия студ. Щом изгасна осветлението, тук-там засвяткаха джобни фенерчета: светли малки точици шареха по отделните групички от пребледнели, изкривени лица, изопнати и с хлътнали очи, които попадаха под снопчетата жълта светлина. Условията бяха назрели за непоправима беда, когато нечий глас, рязък и присмехулен, взе връх над бъркотията. Гласът принадлежеше на Ролстън — той бе освободен към девет часа по заповед на капитана — арестът се намираше в самия форпик на кораба и при бурно море условията там бяха почти нетърпими, но въпреки това Хейстингс го бе освободил с най-голяма неохота.

— Това са нашите подводни бомби! Чувате ли ме, глупаци такива — това са нашите подводни бомби! — Не толкова думите, колкото хапливият присмех в тях прекъсна рязко паниката и прикова зашеметените, неразсъждаващи матроси по местата им. — Това са нашите подводни бомби, повярвайте ми! Сигурно са били отнесени зад борда!

Той беше прав. Всички бомби от един стелаж бяха изкъртени, повдигнати от гнездата им и преметнати зад борда от някоя чудовищна вълна. Явно поради недоглеждане те бяха забравени след приготвянето им за атака в плитки води — вероятно за миниатюрната подводница в Скапа — и сега бяха експлодирали почти точно под кораба. Изглежда, повредата бе незначителна.

Горе на жилищна палуба „А“, точно в носовата част, положението бе още по-отчайващо. По палубите имаше много повече следи от погрома и много повече болни от морска болест — тук не ставаше въпрос за онова комично неразположение, от което лицето на пострадалия на борда на някой ферибот позеленява, а за сълзящи оцъклени очи, потъмнели и кръвясали, защото носът всеки път се надигаше и пропадаше, надигаше и пропадаше по цели десет, тринадесет, шестнадесет метра в продължение на безкрайни, безнадеждни часове. На всичкото отгоре се случи една още по-зловеща беда, която набързо опропасти палубата с жилищните помещения.

Под шпила в предната част на помещението, което се съединяваше с жилищната палуба, се намираше акумулаторното помещение. Тук се съхраняваха и зареждаха безброй най-различни акумулатори, като се започне от тежките оловно-киселинни с тегло, над сто фунта и се стигне до малките никелови елементи за аварийното осветление. Тук се съхраняваха също и глинени съдове с готов електролит и големи стъклени дамаджани с неразредена сярна киселина. Тези дамаджани грижливо се пазеха — при бурно време големите акумулатори се закрепваха с въжета.

Никой не разбра какво точно се бе случило. Вероятно, по-скоро сигурно, от силното люлеене електролитът се бе разплискал от акумулаторите и бе разял въжетата. После някой акумулатор сигурно се бе отвързал и се бе блъснал в друг акумулатор, после в друг и в друг, после в глинените съдове и дамаджаните, докато цялата подова настилка, за щастие направена от киселинноустойчив материал, не се покри с дебел слой сярна киселина с дълбочина пет-шест инча.

При обичайната си обиколка някакъв млад торпедист отворил вратата и видял разплискалото се вътре море от киселина. Стъписан, той смътно си спомнил, че содата каустик, от която имало складирано точно пред акумулаторното помещение, неутрализира сярната киселина, и изсипал един четиридесетфунтов кашон сода в акумулаторното помещение: сега торпедистът лежеше ослепял в лазарета. Киселинните пари бяха изпълнили помещението под шпила, така че влизането там бе невъзможно без противогаз, и проникваха бавно и коварно към жилищните помещения. Положението се усложняваше и от обстоятелството, че стотици литри солена вода, нахлула през изкривените листи на палубната обшивка и скъсаните проговорни тръби, се носеше бясно из помещението под шпила — във въздуха вече се долавяха първите признаци за наличието на хлорен газ. Точно над помещението Хартли и двама матроси, завързани с въжета, направиха кратък и безнадеждно смел опит да запушат зейналите отвори — само след минута и тримата бяха измъкнати почти в несвяст, зашеметени от огромните вълни, които заливаха бака.

И ако тази нощ за матросите долу бе нощ на мъки, опасност и отчаяно физическо страдание, то за шепата мъже горе, офицерите и матросите на мостика, тя бе истински ад. Но не адът от нашите по-късни представи, не точно източноправославното и библейското схващане, а онзи ад — адът на нашите древни северноевропейски предци — на викингите, датчаните и ютите, на Беовулф и обитаваните от чудовища морета — адът на вечния студ.

Наистина температурата бе цели двадесет и три градуса под нулата. Известно е, че има хора, които са живели и дори работили на открито при много по-ниски температури. Онова, което не е така добре известно, онова, за което човек едва ли си дава сметка, е, че когато се премине точката на замръзване, всяка допълнителна миля в час скорост на вятъра се равнява и действува на човешкото същество като един градус снижение на температурата. Неведнъж, а на няколко пъти през тази нощ, преди бесният му ход да го извади окончателно от строя, анемометърът бе отбелязвал, че на моменти скоростта на вятъра бе достигала до 125 мили в час. Минути наред свирещият, виещ вятър духаше постоянно със 100 и повече мили в час и за вкочанените, парализирани от студ същества на мостика това се равняваше на около 100° под нулата.

Излизането само за пет минути навън бе достатъчно за всеки един от мостика, после веднага трябваше да се прибере в укритието на капитана. Не защото заставането на мостика бе някакво геройство, а защото бе невъзможно човек да впери поглед в ужасния вятър — студът щеше да попари и ослепи очите му, а ледът щеше да ги извади. Не бе възможно да се погледне дори през кръговете на Кент. Те продължаваха да се въртят с висока скорост, но напразно: леденият вихър, мощен като пясъчна буря, бе обледенил и излъскал стъклата им до такава степен, че през тях нищо не се виждаше.

Нощта не бе много тъмна. Нагоре, отстрани и назад имаше видимост. Нагоре за миг-два можеше да се зърне някое и друго късче нощно синьо небе и шепа звезди, които бягащите парцаливи облаци тутакси закриваха. Настрани и назад морето бе мастиленосиньо, изпъстрено с кипяща бяла пяна. Вече ги нямаше вчерашните прииждащи талази, нямаше ги и живописните бели гребени — сега имаше само плътни планини от вода, накъсани и бурни, които независимо дали се разбиваха тук или там, неизменно държаха посока юг. Някои от тези водни грамади, които и с най-устремния полет на въображението бихме могли само условно да наречем вълни, бяха малки и незначителни — големи колкото къща от предградията, други обаче съдържаха милиони тонове вода и се извисяваха на 25–26 метра, изпречвайки се застрашително на хоризонта, достатъчно големи, за да потопят и катедрала… Както отбеляза Мъхнатия, най-добрият подход към тези вълни бе да се гледа в обратната посока. Най-често те отминаваха безобидно, като подмятаха Юлисис в бездната, а по-рядко пречупваха рамене и разбиваха върховете си в мостика, като измокряха до кости вахтения офицер. В такива случаи той трябваше незабавно да бъде прибран вътре или щеше да замръзне буквално само за минута.

Дотук те оцеляха, макар това да надминаваше и най-смелите очаквания на всеки човек на борда. Но тъй като вървяха напред слепешката, нито за миг не ги напускаше тревогата за това, което им предстоеше. Дали следващото море ще бъде спокойно, или и там ще има същата буря, или някоя ужасна непреодолима сила ще ги запрати завинаги на дъното? Чувството за неизвестност никога не ги напускаше, чувство за неизвестност, подсилено от обстоятелството, че когато Юлисис се надигаше и пропадаше надолу, тези хора нито виждаха, нито чуваха нещо. Те съдеха за силата на урагана единствено по движението и вибрациите: защото грохотът на морето и всичко останало се заглушаваше от сатанинския писък на този виещ из надстройките и такелажа вятър.

Към два часа през нощта, непосредствено след експлозиите на подводните бомби, неколцина от старшите офицери организираха свой малък бунт. Капитанът, когото само половин час преди това бяха склонили да слезе долу, тъй като бе капнал от умора и неудържимо трепереше от студ, се събуди от взривовете и се върна на мостика. Пътят му бе препречен от старшия офицер и от капитан втори ранг Уестклиф, който спокойно, но решително го вкара в укритието. Търнър затвори вратата и запали осветлението. Валери бе по-скоро объркан, отколкото ядосан.

— Какво… какво, за бога, означава това?

— Бунт! — избоботи весело Търнър. По лицето му имаше кървави следи от ударите на летящите ледени късчета. — „Бунт в открито море“. — струва ми се, че така е казано в устава. Така ли е, адмирале?

— Точно така — потвърди адмиралът. Валери се обърна смаяно. Тиндъл бе легнал на койката като изложен за поклонение мъртвец. — Имайте предвид, че аз нямам власт над капитана на борда на собствения му кораб, но съм сляп и нищо не виждам. — Той лежеше на койката с превзето затворени в привидно изтощение очи. Само той си знаеше, че не се преструва.

Валери не каза нищо. Стоеше, без да помръдне, впил пръсти в един парапет, с посивяло и измъчено лице и очи, зачервени и замаяни от съня. Търнър усети как нещо го прободе в гърдите, щом погледна към капитана. Когато заговори, гласът му прозвуча така тихо и сериозно, нещо така необичайно за него, че той привлече и задържа вниманието на Валери.

— Сър, това не е нощ за флотски капитан. Не ни заплашва друга опасност освен самото море. Съгласен ли сте с мен?

Валери сдържано кимна.

— Това е нощ за моряк, сър. Моите уважения, но според мен никой от нас не е моряк от ранга на Карингтън — той просто е замесен от друго тесто.

— Много любезно от ваша страна, че включвате и себе си в това число, старши офицер — промърмори Валери. — Но напълно излишно.

— Първият офицер ще остане на мостика през цялата нощ. Уестклиф ще стои тук в укритието. Както и аз.

— Аз също — изръмжа Тиндъл. — Но се каня да поспя. — Видът му бе уморен и измъчен като на Валери.

Търнър се усмихна.

— Благодаря, сър. И така, господин капитан, опасявам се, че тук тази нощ ще ни е малко тясно… Ще се видим след закуска.

— Но…

— Никакво „но“ — измърмори Уестклиф.

— Моля ви — настоя Търнър. — Ще ни направите услуга.

Валери го погледна.

— Като капитан на Юлисис… — гласът му заглъхна. — Не знам какво да кажа.

— А аз знам — рече с оживен глас Търнър и докосна с ръка лакътя на Валери. — Нека слезем долу в каютата ви.

— Да не би да смятате, че не мога да се оправя сам, а? — усмихна се вяло Валери.

— Не. Но не искам да рискувам. Да тръгваме, сър.

— Добре, добре. — Той уморено въздъхна. — Давам всичко за спокоен живот… и за една нощ сън.

 

 

Неохотно, с огромно усилие, лейтенант Никълс се мъчеше да изплува от мрачните дълбини на изтерзания сън. Бавно и насила той отвори очи. Осъзна, че Юлисис продължава да напредва тежко и както и досега да люлее противно. Над него се бе надвесил Мъхнатия с бинтовано чело и опръскано с кръв лице. Той имаше възмутително весел вид.

— „Послушай! Чуй! Чучулигата пее…“^[2] и т.н. — ухили се Мъхнатия. — И как се чувствуваме тази сутрин? — заимитира той с мазен глас. Като потомствен благородник Карпентър нямаше много високо мнение за лекарската професия.

Никълс опря върху него замъгления си поглед.

— Какво има, Анди? Нещо лошо ли се е случило?

— Щом на вахта са господата Карингтън и Карпентър — отвърна надменно Мъхнатия, — нищо лошо не може да се случи. Искаш ли да се качиш горе, за да видиш как Карингтън си върши работата? Той ще направи пълен завой. А в такова бурно временце това ще е гледка, която заслужава да се види.

— Какво! Дявол да го вземе! И ти ме събуди само за да…

— Братче, когато този кораб направи завой, ти и бездруго ще се събудиш — вероятно прострян на палубата със счупен врат. Оказва се обаче, че Джими се нуждае от твоята помощ. Необходимо му е едно от онези четвъртити шишенца, за които случайно знам, че ти се намират повечко в амбулаторията. Само че амбулаторията е заключена — лично проверих — добави той нагло.

— Но какво… какви… плоски…

— Ела и сам ще се убедиш — покани го Мъхнатия.

 

 

Зората вече се сипваше, жестока и зловеща зора — епилог, подходящ за кошмар. Причудливи ивици млечнобяла мъгла се влачеха ниско почти до върха на мачтата, а високо нагоре небето бе ясно. Вълните, все още огромни, бяха станали по-къси, значително по-къси и дори по-стръмни. Юлисис напредваше с най-малкия си ход, за да може да се управлява, но дори и така страдаше жестоко от отвесните насрещни вълни. Скоростта на вятъра спадна и се задържа твърдо на петдесет мили в час — със сила на щорм, но макар и не толкова силен, той изгори като огън дробовете на Никълс, когато излезе на откритата палуба, и го заслепи с лед и студ. Той побърза да увие цялото си лице с шалове и се изкатери с мъка, опипом и инстинктивно, на мостика. Мъхнатия го следваше с шишето. Докато се катереха, чуха, че от пукащите високоговорители се носи някакво неразбираемо съобщение.

Търнър и Карингтън бяха сами на сумрачния мостик, увити като мумии. Даже и очите им не се виждаха — бяха си сложили очила.

— Добро утро, Никълс — избоботи старшият офицер. — Но това наистина е Никълс! — Той дръпна очилата си, загърби свирепия вятър и ги захвърли презрително настрана. — Нищо не се вижда през тези проклети стъкълца… О, първи, той е донесъл шишето.

Никълс се пъхна приведен под тентата на мостика. В един ъгъл дъсчената скара бе засипана с очила, предпазни козирки и противогази. Той посочи с глава към тях.

— Това пък какво е — да не е сезонна разпродажба?

— Ще променяме курса, докторе — отговори Карингтън, гласът му както винаги звучеше спокойно и отмерено, без дори и следа от умора. — Само че ще трябва да видим накъде отиваме, а както казва и старшият, всички тези стъкълца са безполезни — замъгляват се веднага щом се сложат — прекалено студено е. Бихте ли подържали само бутилката… ето така… а вие бършете със спирта, Анди.

Никълс погледна към огромните вълни. Потрепера.

— Простете невежеството ми, но защо изобщо трябва да сменяме курса?

— Защото много скоро това ще бъде невъзможно — отвърна отсечено Карингтън. После се усмихна. — Тази маневра ще ме направи най-ненавиждания човек на борда. Току-що предадохме по транслацията предупредителното съобщение. Готов ли сте, сър?

— Готова машина. Готовност на руля. Готови, първи.

Тридесет секунди, четиридесет и пет, цяла една минута Карингтън се взираше упорито, немигащо през стъклото. Ръцете на Никълс замръзнаха. Мъхнатия триеше усърдно. Последва команда:

— Лявата машина среден напред.

— Лявата машина среден напред! — повтори като ехо Търнър.

— Двадесет надясно!

— Двадесет надясно!

Никълс се престраши да погледне през рамо. За частица от секундата, преди очите му да се напълнят със сълзи, той зърна една исполинска вълна, насочила се диагонално, вече вляво от носа. Велики боже! Защо Карингтън не изчака да отмине тази вълна!

Гигантската вълна повдигна нагоре носа, наклони силно Юлисис към десния му борд и мина под него. Юлисис се олюля на гребена й, килна се застрашително на другия си борд и мачтите му — огромни искрящи стволове, плътно покрити и натежали от лед — описаха широка дъга, когато корабът се обърна и заби леерите на левия си борд в надигащата се следваща вълна.

— Лявата машина пълен напред!

— Лявата машина пълен напред!

— Тридесет надясно!

— Тридесет надясно!

Следващата вълна, която мина под Юлисис, почти го изправи. И едва тогава Никълс най-сетне проумя. Невероятно, защото не бе възможно да се предвиди толкова точно, но Карингтън бе разбрал, че две противоположни вълни трябва да образуват сравнително спокоен участък. Как бе предусетил това — никой не знаеше, а и едва ли щеше да узнае, нито дори и самият Карингтън, но той бе велик моряк и го бе предусетил. В продължение на петнадесет-двадесет секунди морето представляваше кипяща белота от ожесточени, разбиващи се една в друга вълни — от онези, които обикновено срещаме, но в по-малък мащаб, при силните течения и водопадите — и Юлисис с благодарност си проправяше път сред тях. После още една огромна вълна, която се извиси почти наравно с мостика, го грабна почти успоредно. За пръв път през тази нощ Юлисис бе връхлетян с такава невероятна сила по цялата му дължина. Вълната така свирепо го наклони, че леерите изчезнаха под водата. Никълс отхвръкна и се заби тежко в единия край на мостика — бутилката се разби на парчета. Би могъл да се закълне, че чу Карингтън да се смее. Той пълзешком се добра обратно до средата на мостика.

Ала голямата вълна все още не бе отминала. Тя се изправи над бездната, в която бе запратила така презрително Юлисис, чийто крен сега надминаваше 40°, спусна се безпощадно и с жестока, почти убийствена свирепост се помъчи да го потопи. Креномерът отбелязваше неумолимо 45°, 50°, 53° и се задържа там цяла вечност, докато хората, застанали до леерите, опираха ръце върху палубата — притъпеното им съзнание трудно схващаше неизбежното. Това бе краят. Юлисис изобщо не можеше да се изправи от този крен.

Секундите се нижеха мъчително. Никълс и Карпентър, смаяни и онемели, се спогледаха. Наклонен под този невероятен ъгъл, мостикът бе заслонен от вятъра. Гласът на Карингтън, спокоен и невъзмутим, се разнесе поразително ясно:

— Дори да се наклони до 65°, пак ще се изправи — изрече той сухо. — Дръжте се, господа. Сега ще стане интересно.

При последните му думи Юлисис потрепера, после едва доловимо, а след малко и по-бързо и накрая с бясна скорост се наклони на другата страна и описа деветдесетгрудусова дъга, след което отново се накрени. Никълс пак се озова в ъгъла на мостика. Но Юлисис бе вече почти направил завой.

Като се усмихваше с облекчение, Мъхнатия се изправи и потупа Карингтън по рамото.

— Не, не е необходимо да гледате, сър — загубили сме си гротмачтата.

Той леко преувеличаваше, но последните пет метра от върха на мачтата, на които бе закрепена една от радарните антени, бяха несъмнено отнесени. Това жестоко двойно олюляване, както и тежестта на леда се оказаха непосилни за мачтата.

— Двете машини малък напред! Средата руля!

— Двете машини малък напред! Средата руля!

— Така дръж!

Юлисис пое по новия курс.

Мъхнатия срещна погледа на Никълс и кимна по посока на първия офицер:

— Сега разбра ли какво имах предвид, Джони?

— Да — отвърна много тихо Никълс. — Разбрах. — После неочаквано се усмихна. — Следващия път, когато направиш някакво подобно изявление, направо ще ти повярвам, ако нямаш нищо против. Този начин за доказване на истината е дяволски опасен.

С големи попътни вълни Юлисис се движеше удивително устойчиво по курса. Вятърът духаше вече право по кърмата, а мостикът като по вълшебство остана на завет. Пълзящите ниско облаци мъгла се разредиха и почти изчезнаха. Далеч на югоизток над безоблачния хоризонт се изкачваше ослепително бяло слънце. Дългата нощ бе свършила.

Един час по-късно, с вятър спаднал на тридесет мили в час, радарът засече на запад група кораби. След още един час, когато вятърът бе почти утихнал и имаше само силно мъртво вълнение, на хоризонта се появиха струйки дим. В 10,30 на уговореното място и в уговореното време Юлисис се срещна с конвоя от Халифакс.