Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (4)

Глава четвърта
Понеделник през нощта

Учебната тревога се проточи един безкраен час и свърши. Тази нощ, както и стотици други нощи, тя бе само една допълнителна досадна задача, безсмислена предохранителна мярка, която дори не оправдаваше своето провеждане, камо ли педантичната дребнавост, с която протичаше. Или поне така изглеждаше. Защото, въпреки че при изгрев вражеските нападения бяха нещо обичайно, то на залез такова нещо почти не се случваше. С другите кораби не беше така или им се случваше много рядко, но Юлисис беше кораб с късмет. Всеки знаеше това. Знаеше го дори Валери, но той знаеше и причината. Бдителността бе закон номер едно на неговото моряшко верую.

Скоро след речта на капитана от радара докладваха за приближаваща се въздушна цел. Това, че тя бе вражески самолет, бе несъмнено: капитан втори ранг Уестклиф, командир на зенитната батарея, бе застанал пред стенната карта в помещението за насочване на бойните самолети, на която бяха посочени маршрутите на всички самолети от бреговите и бордовите авиосъединения — този район бе чист. Никой обаче не обърна ни най-малко внимание на съобщението с изключение на Тиндъл, който заповяда да променят курса с 45°. Това бе нещо обичайно като учебната тревога. Това бе техният стар приятел „Чарли“, който отново идваше да им поднесе своите почитания.

„Чарли“, обикновено четиримоторен „Фоке-Вулф Кондор“, бе добре познат на руските конвои. За корабите, пътуващи за Мурманск, той се бе превърнал в онова, което в миналия век е бил албатросът за моряците, плаващи в Ревящите ширини: птицата злокобна поличба, от която малко се бояха, но приемаха едва ли не сърдечно и никога не убиваха, макар че при „Чарли“ нещата стояха по-различно. В началото на войната, преди появата на авиотранспортьорите^[1] и охраняващите самолетоносачи „Чарли“ прекарваше често по цял ден във въздуха от изгрев до залез, като кръжеше над корабите и докладваше по радиото на своята база точните координати на конвоя.

Случваше се да се разменят опознавателни сигнали между британски кораби и немски разузнавателни самолети и за това се разказваха най-различни истории. Размяната на шеговити забележки относно времето бе почти в реда на нещата. На няколко пъти „Чарли“ направо бе поискал да му дадат точното му местонахождение и му бяха давани най-точни пеленги за ширина и дължина, които обикновено го поставяха в Южния Пасифик и, разбира се, десетина кораба поне претендираха, че именно за тях се разказва историята, когато комодорът на конвоя изпратил сигнал: „Моля, започнете да кръжите в обратна посока. Вече ни се вие свят“, а „Чарли“ потвърдил любезно сигнала в сменил курса си.

В последно време обаче тази любезност определено бе изчезнала и „Чарли“, станал предпазлив с течение на месеците и появата на излитащите от самолетоносачите изтребители, рядко се появяваше освен на смрачаване. Обикновено по това време той описваше само един кръг над конвоя на безопасно разстояние, след което изчезваше в мрака.

Не направи изключение и тази вечер. Хората само мярнаха „кондора“ сред облаците от сняг, после той бързо изчезна в сгъстяващия се мрак. „Чарли“ щеше да докладва за силата, естеството и курса на ескадрата, макар че Тиндъл хранеше малки надежди немското разузнаване да се заблуди по отношение на курса им. Едва ли биха си помислили, че една военноморска ескадра близо до шестдесет и втория градус дължина, малко на изток от Ферьорските острови, с курс север-североизток, е тръгнала само на разходка — още повече че почти сигурно бяха вече научили за тръгването на конвоя от Халифакс. Две и две толкова очевидно правят четири.

Не направиха дори и опит да излети изтребител „Сийфайър“, единственият самолет, който би могъл да настигне „кондора“, преди да изчезне в нощта. Да се свържат със самолетоносача в този почти непрогледен мрак дори и по радиото бе трудна работа, да се кацне през нощта — изключително опасно, а да се кацне наслука или на късмет в този сняг и тъмнина върху люлеещата се и тресяща палуба, бе истинско самоубийство. Най-малката неточност в изчисленията, най-незначителната грешка в преценката щеше да доведе не само до загубата на самолета, но и до гибелта на пилота. Неустойчивият „Сийфайър“ със своя елегантен, подобен на торпедо корпус и огромното тегло на обемистия двигател „Ролс Ройс Мерлин“ в предната си част бе буквално смъртоносен капан. Забиеше ли се в морето, двигателят му продължаваше да работи.

Като пое отново курса си, Юлисис заплава срещу надигащата се буря. Матросите напуснаха бойните постове и поеха ходовата си вахта — четири часа вахта, четири часа почивка. Всеки би си помислил, че това не е убийствено напрежение: дванадесет часа вахта и дванадесет часа почивка на ден — човек би могъл да издържи. Би могъл, ако нямаше и друго. Но освен всичко матросите бяха заети по три часа на ден с поддържането на бойната техника; през ден по време на предиобедната вахта работела по кораба, и то само през свободното си от вахта време, и един бог знаеше колко часа прекарваха на бойните си постове. Освен това храната се сервираше, ако изобщо се сервираше, винаги през свободното от вахта време. Общо три-четири часа сън на ден се смяташе за чудо — четиридесет и осем часа без сън бе нещо обикновено.

Малко по малко, бавно и заплашително термометърът и барографът продължаваха да спадат в зловещ дует. Сега вълните бяха станали по-високи и по-стръмни, браздите между тях по-дълбоки, а пронизващият до кости вятър грабваше снега и го превръщаше в непроницаема завеса. Трудна нощ, безсънна нощ както за вахтените, така и за свободните от вахта.

Застаналите на мостика — първият офицер, Мъхнатия, сигналистите, старшият оператор на прожектора, наблюдатели и свръзки — се взираха отчаяно в бялата нощ и си мислеха колко хубаво би било да са някъде на топло. Бяха се навлекли във всевъзможни фланели, куртки, шинели, полушуби, непромокаеми дрехи, шалове и ушанки, увили се като пашкули, само с един тесен процеп за очите, и въпреки това трепереха. Обгръщаха с ръце тялото си, допираха нозе до парните тръби, които опасваха мостика, и пак мръзнеха. Разчетите на автоматичните оръдия търсеха окаяно завет около тях, тропаха с крака, размахваха ръце и ругаеха неспирно. А самотните стрелци от „йорликоните“, всеки от които се бе сврял в самотното си гнездо и се бе залепил до поставените тайно електрически печки, се бореше с най-коварния враг на стрелеца на „йорликон“ — съня.

Свободните от вахта долу в кубрика не бяха кой знае колко по-добре. За екипажа на Юлисис нямаше койки, само хамаци, а и тях ги окачваха само в пристанище. За това имаше сериозни и основателни причини. Санитарните изисквания на военния кораб са високи дори в сравнение с едно обикновено жилище. Един матрос никога не би допуснал да си легне в хамака напълно облечен, а никой, който е с всичкия си, не би и помислил да се съблече по време на руските конвои. Освен това за изтощения човек мисълта, а и самите усилия по окачването и прибирането на хамака му се струваха непосилни. На всичко отгоре допълнителните секунди, които отнемаше излизането от хамака при тревога, можеха да се окажат границата между живота и смъртта, тъй като самото наличие на висящия хамак представляваше опасност за всички, доколкото затрудняваше бързите движения, и накрая, в нощ, бурна като тази, не можеше да има по-неудобно място от един хамак, който се люлее във всички посоки.

Ето защо матросите спяха където намерят, напълно облечени, дори с полушуби и ръкавици. Върху маси и под маси, на широки по девет инча скамейки, по пода, по рафтовете, където държаха хамаците… навсякъде. Най-предпочитаното място за спане на кораба бе върху топлите стоманени палубни плочи в коридора до корабната кухня — нощем този коридор представляваше чудноват призрачен тунел, осветяван единствено от ослепителна червена лампа. Любимо място за спане на матросите, за което допринасяше много и обстоятелството, че от горната палуба го деляха само три метра и една преградна стена. Страхът, че ще се окажат уловени в капан долу, в кубриците на потъващ кораб, се бе загнездил дълбоко в съзнанието на хората.

Но дори и в подпалубните помещения бе ужасно студено. Системите за вкарване на топъл въздух работеха резултатно само на най-долните палуби, ала и там температурата едва надхвърляше точката на замръзване. От фланците непрекъснато капеше и от влагата по преградите се стичаха хиляди малки ручейчета, които се сливаха на пода. Вътре бе влажно, непроветрено и ужасно студено — идеални условия за развиване на туберкулозата, от която толкова се страхуваше главният корабен лекар д-р Брукс. При тези условия, съчетани с непрекъснатото люлеене на кораба и внезапните резки вибрации, които се пораждаха всеки път, щом носът му пропадаше надолу, сънят ставаше невъзможен или в най-добрия случай се превръщаше в разпокъсан, неспокоен унес.

Екипажът спеше, кажи-речи, до последния човек, или по-точно всички се опитваха да спят с подложени под главите надуваеми спасителни ризи. Надути добре, прегънати надве и притегнати с лента, от тези спасителни ризи се получаваха много прилични възглавници. Именно за тази цел се използваха спасителните ризи, въпреки че в корабния устав изрично се посочваше, че трябва да се носят задължително по време на учебна тревога, както и в райони, където се намират вражески сили. Тази точка от устава бе изцяло пренебрегвана, включително и от онези офицери, чието задължение бе да следят за изпълнението й. В широките и неудобни дрехи, които се носеха в тези ширини, се задържаше предостатъчно въздух, за да може човек да остане на повърхността поне за три минути. Ако през това време не успееха да го приберат, той във всички случаи щеше да загине. Убиваше го шокът, чудовищният шок от внезапното потапяне на човешкото тяло с температура 36° във вода, чиято температура е 40° по-ниска, защото в арктическите морета температурата на водата често пада под нормалната точка на замръзване. В добавка към това леденият вятър пронизваше като с хиляди стрели просмукалото се с вода облекло на човека, паднал в морето, и сърцето, сблъскало се с почти мигновената разлика от петдесет градуса с телесната температура, просто престава да бие. Но моряците твърдяха, че това е бърза смърт — бърза, лека и милосърдна.

В 23,50 старшият офицер Търнър и Маршъл се отправиха към мостика. Дори в този късен час и в това лошо време Търнър оставаше верен на себе си — спокоен и весел, строен, с вид на корсар, той напомняше за пиратите от времето на кралица Елизабет, ако изобщо е имало такива. Притежаваше неуморимо жизнелюбие. Качулката на полушубата му лежеше както винаги на раменете, а обшитата му със златен ширит фуражка бе накривена силно на една страна. Той напипа дръжката на вратата на мостика, влезе и постоя една минута, за да привикнат очите му към тъмнината, съзря първия офицер Карингтън и го тупна силно по гърба.

— Е, вахтен, какво ще кажете за тази нощ? — избоботи той весело. — Хм, здравата затяга. Предполагам, че както обикновено напълно сме изтървали положението. Къде са милите ни птичета в тази прекрасна вечер? — Той се втренчи в снежната буря, огледа бегло хоризонта и добави: — Предполагам, че всички са отлетели в пъкъла, а може и по-далече.

— Не е чак толкова лошо — усмихна се Карингтън. Офицер от запаса и бивш капитан на търговски кораб, комуто Валери имаше пълно доверие, капитан трети ранг Карингтън бе обикновено мълчалив, мрачен и сдържан. Но с Търнър го свързваше нещо особено — професионалното уважение, което двама изключителни моряци изпитваха един към друг. — Все пак зърваме от време на време самолетоносачите. Във всеки случай Боудън и неговите подчинени, вечно заети с тайните си дела, са определили координатите на всички с точност до инч. Така поне твърдят.

— Дано старият Боудън не ви чуе какво говорите — обади се Маршъл. — Според него радарът е единствената стъпка напред, която човешкият род е направил, откакто първият човек е слязъл от дърветата. — Той потрепера неудържимо и се обърна с гръб към пронизващия вятър. — Въпреки всичко бих искал да съм на неговото място — добави той замечтано. — Тук е по-студено дори от зимата в Алберта^[2].

— Глупости, момчето ми, пълни глупости! — изръмжа старшият офицер. — Станахте кекави, ето кое е бедата с вас младите днес. Това е най-достойният живот за всяко уважаващо себе си човешко същество. — Той с удоволствие вдъхна ледения въздух и се обърна към Карингтън. — Кой е с вас на вахта тази нощ, първи?

Една тъмна фигура се отдели от компасната будка и пристъпи към него.

— А, стана тя! Така, така! Кълна се, че това е нашият щурман, благородният Карпентър, както винаги погълнат от нещо и издокаран в своя гиздав костюм. Знаете ли, щурман, в тази си премяна ми приличате на нещо средно между тежък водолаз и онова напомпено човече от рекламата за гуми „Мишлен“.

— Хм! — изсумтя обидено Мъхнатия. — Присмивайте се и се подигравайте, докато все още можете, сър. — Той нежно погали пухкавата материя на гърдите си. — Почакайте малко, докато всички се наквасим долу в тунджата и всеки се отправи към дъното или замръзне от студ. Тогава аз ще си плавам като шамандурка и ще ми е топло, сухо и удобно, а може даже и да си запуша някоя и друга цигарка…

— Достатъчно. Изчезвайте. Какъв е курсът, първи?

— Триста и двадесет градуса, сър. Петнадесет възла.

— А къде е капитанът?

— В укритието. — Карингтън кимна с глава към бронираното овално помещение в задния край на мостика. То служеше за основа на командната кула и снопът от контролните кабели към нея минаваше през това помещение. В него бе поставена койка — най-обикновен диван — на разположение на капитана. — Предполагам, спи — добави той, — но много се съмнявам в това. Заповяда да го събудим в полунощ.

— Защо? — попита Търнър.

— О, нямам представа. По привичка вероятно. Сигурно иска да види какво е положението.

— Заповедта се отменя — рече Търнър рязко. — Капитанът трябва да се научи да изпълнява заповеди като всички останали, особено заповедите на лекаря. Поемам изцяло отговорността. Лека нощ, първи.

Вратата шумно се затвори и Маршъл нерешително се обърна към старшия офицер.

— Капитанът, сър. Знам, че не ми е работа… но… — той се поколеба — … искам да кажа, добре ли е?

Търнър бързо се огледа Гласът му бе необичайно тих.

— Ако Брукс бе настоял на своето, сега старият щеше да е в болницата. — Той помълча за миг и добави сериозно: — Но дори и тогава пак щеше да е много късно.

Маршъл не каза нищо. Неспокойно се заразхожда, после тръгна назад към пулта за насочване на прожекторите на левия борд. В продължение на пет минути до старшия офицер достигаха неясно боботещи гласове. Когато Маршъл се върна, Търнър го изгледа с любопитство.

— Бях при Ролстън, сър — обясни офицерът торпедист. — Убеден съм, че ако реши изобщо да заговори с някого, това ще бъда аз.

— И говори ли?

— Да, но само за неща, за които иска да говори. За друго — нито дума. Човек едва ли не може да види голямата табела на гърдите му: „Вход забранен! Не приближавайте!“ Много вежлив, много възпитан и напълно недостъпен. Не проумявам какво, по дяволите, да направя за него.

— Оставете го на мира — посъветва го Търнър. — Никой нищо не може да направи за него. — Той поклати глава. — Боже мой, какъв гаден удар получи от живота това момче!

Отново настъпи мълчание. Снегът беше престанал да вали, но вятърът продължаваше да се усилва. Той виеше зловещо в мачтите и такелажа и пригласяше бурно и страховито на натрапчивото бръмчене на хидролокатора. Зловещ дует, зловещ и първичен, и злокобен, който стържеше по нервите и пробуждаше неизразими атавистични страхове отпреди хиляди столетия, отдавна погребани под натиска на цивилизацията. Сатанинска музика, която с годините екипажът бе намразил със смъртна ненавист.

Стана дванадесет и половина, един часът, един и половина. Търнър с умиление си помисли за кафе и какао. Кафе или какао! Реши да бъде какао — гореща подкрепителна напитка, гъста от разтопения шоколад и захар. Той се обърна към Крайслер, свръзката на мостика, по-малкия брат на старши акустика Крайслер.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. — Високоговорителят над хидролокаторната станция запука настоятелно — гласът бе припрян и настойчив. Търнър скочи за портативния предавател и с лаещ глас отговори на повикването. — Радиограма от Сиръс: „Засечени няколко ехосигнала отляво на носа, пеленг 300, ясни, намаляваща дистанция.“ Повтарям, засечени няколко ехосигнала отляво на носа, ясни, намаляваща дистанция.

— Ехосигнала ли, радист? Ехосигнала ли казахте?

— Ехосигнала, сър. Повтарям, ехосигнала.

Още докато Търнър говореше, ръката му се спусна върху излъчващия мека светлина бутон на сигнала за бойна тревога.

От всички звуци на този свят едва ли има някой друг освен сигнала за бойна тревога, който човек да запазва у себе си до края на своя живот. Не съществува звук, който дори и слабо да прилича на него. Той е просто едно пищене, настроено в горната граница на звуковата честота, променливо и пронизително, атонично, изпълнено с отчаяна настойчивост и предчувствие за опасност: подобно на нож, то се врязва и в най-замаяното от съня съзнание и от него човек само за секунди рипва на крака — без значение колко е изтощен, колко е слаб и колко дълбоко е потънал в забрава; той е готов да застане с лице срещу новата неизвестност — пулсът му е вече ускорен, а притокът на адреналин в кръвта му увеличен.

След две минути Юлисис беше в бойна готовност. Старшият офицер се бе преместил в задната командна кула; Валери и Тиндъл бяха на мостика.

Сиръс, който се намираше на две мили отляво на Юлисис, още половин час приемаше ехосигналите. Вайкинг му беше изпратен на помощ, а в подпалубните помещения на Юлисис на неравни интервали ясно се долавяше характерният тенекиен звук на подводните бомби. Накрая от Сиръс докладваха: „Несполука. Ехосигналите вече не се чуват. Надяваме се, че не сме ви причинили много неприятности.“ Тиндъл заповяда да се даде на двата ескадрени миноносеца сигнал за връщане и сирената зави отбой.

Когато отново се върна на мостика, старшият офицер изпрати да му донесат отдавна желаното какао. Крайслер тръгна към моряшката кухня в носовата част — старшият офицер едва ли би харесал блудкавата течност, която варяха за офицерската столова — и се завърна с димяща кана и наниз от тежки канчета, през чиито дръжки бе провряна извита проволка. Търнър наблюдаваше одобрително как бавно и неохотно тежката гъста течност се излива от улея на каната и след като отпи малко, кимна със задоволство. Той млясна и въздъхна блажено.

— Прекрасно, Крайслер, прекрасно! Вие сте способно момче. Торпс, моля ви, наглеждайте кораба. Трябва да видя къде се намираме.

Той се оттегли в щурманската кабина на левия борд, точно зад горния мостик, и затвори светонепроницаемата врата. Отпусна се в креслото, постави канчето на щурманската маса, вдигна краката си до него, запали цигара и пое дълбоко навътре цигарения дим. Едва направил това, той скочи на крака и изруга: нямаше съмнение, че пукотът идваше от говорителя на радиостанцията.

Този път се обаждаха от Портпатрик. По една или друга причина към докладите от този кораб обикновено се отнасяха доста сдържано, но този път докладваха изключително убедително. Търнър нямаше друг избор — той отново посегна към бутона на сигнала за бойна тревога.

След двадесет минути пак прозвуча отбой, но на старшия офицер не му бе писано да пие какао тази нощ. Още на три пъти до разсъмване всички матроси заставаха по тревога на бойните си постове, докато им се стори, че само няколко минути след последния от бой сирената даде сигнал за ежедневната сутрешна бойна готовност.

 

 

Утро, както ние го разбираме, не настъпи. Когато матросите уморено се повлякоха обратно към бойните си постове, настъпи смътно, едва забележимо просветление в небето, в мрачното и студено сиво небе. Ето това беше войната в северните морета. Нямаше бляскави славословия, нямаше ревящи автомати и пръскащи огън „йорликони“, нямаше възвисяване на духа, нямаше и вдъхновено предизвикване на врага. Имаше само изтерзани и недоспали хора, вкочанени от студ в пропитите от влага полушуби, навъсени и измъчени, които се олюляваха от слабост, глад и умора и които пазеха спомена за напрежението и върховното физическо изтощение на стотици подобни безкрайни нощи.

Валери, както винаги, бе на мостика. Вежлив, любезен и внимателен, както и всеки друг път, той имаше ужасен вид. Лицето му бе изпито, с цвят на восък, кръвясалите му очи бяха дълбоко хлътнали в орбитите, а устните безкръвни. Тежкият кръвоизлив от предния ден и безсънната нощ, която тъкмо си отиваше, бяха взели ужасна дан от останалата му и без това малко сила.

Ескадрата постепенно изплува от полумрака. Като по някакво чудо повечето от корабите бяха запазили местата си в строя. Фрегатата и миночистачът плаваха заедно, далече пред флотилията — съвсем обяснимо не им се бе искало през нощта някой тежък крайцер или самолетоносач да им отнесе кърмата. Тиндъл разбираше това и нищо не каза. Инвейдър бе загубил мястото си в строя през нощта и плаваше извън ескадрата назад отляво. Той получи наистина доста рязка радиограма и усили ход, за да заеме отново мястото си, като пореше огромните насрещни вълни.

Дадоха отбой в 08,00. В 08,10 освободените от вахта бяха долу — правеха си чай, миеха се и се редяха на опашка пред кухнята за подносите със закуската, когато един приглушен взрив разтърси Юлисис. Хавлиени кърпи, сапун, чаши, чинии и подноси полетяха из въздуха или просто си останаха там, където бяха — с ругатни на уста и ожесточение хората се отправиха към бойните си постове, преди ръката на Валери да докосне бутона на сигнала за бойна тревога.

На по-малко от половин миля от тях Инвейдър се завъртя рязко в полукръг, а палубата му за излитане се килна настрани под невероятен ъгъл. Бе започнало отново да вали гъст сняг, но не дотолкова гъст, че да се закрият облаците черен дим, които се кълбяха пред мостика на Инвейдър. Когато екипажът на Юлисис се струпа да наблюдава, Инвейдър застана на място и започна да пропада застрашително в браздите между огромните вълни.

— Тези глупаци, тези смахнати глупаци! — крещеше с безпричинен гняв Тиндъл. Дори и на Валери той не би признал колко много му бяха дотежали бремето и напрежението на командуващ, които възпламениха сега неговата почти хронична вече раздразнителност. — Ето какво става, капитане, когато един кораб си загуби мястото в строя. И грешката е колкото тяхна, толкова и моя — трябваше да им се изпрати един ескадрен миноносец да ги охранява при връщането им. — Той погледна с бинокъла и се обърна към Валери. — Моля, сигнализирайте: „Уточнете повредата и докладвайте“… Тази проклета подводница сигурно ги преследва от зори и е изчаквала да се върнат в строя.

Валери не каза нищо. Той разбираше как се чувствува Тиндъл, като вижда как един от корабите му е сериозно повреден, а може би дори и потъва. Инвейдър оставаше все така наклонен под същия невероятен ъгъл — димът сега се издигаше в плътен стълб. Пламъци не се забелязваха.

— Ще отидем ли да проверим каква е работата, сър? — попита Валери.

Тиндъл прехапа устни замислено и се подвоуми.

— Да, мисля, че най-добре ще е лично да проверим. Наредете ескадрата да продължи напред със същия ход и същия курс. Сигнализирайте на Бейлиол и Неърн да застанат до Инвейдър.

Докато наблюдаваше как сигналните флагове се развяват на мачтата, Валери усети, че някой застана до него. Той се обърна.

— Това не беше подводница, сър. — Мъхнатия говореше много самоуверено. — Не е възможно да е бил торпилиран.

Думите му стигнаха до Тиндъл. Той се завъртя на стола си и се втренчи в нещастния щурман.

— Как, по дяволите, разбрахте това, сър? — изръмжа той. Когато адмиралът се обърнеше към някой от подчинените си със „сър“, време беше този подчинен да си плюе на петите. Мъхнатия силно се изчерви, но не отстъпи от своето.

— Така е, сър, на първо място, откакто подадохте сигнал за връщане в строя, Сиръс, макар и да се намираше доста напред, прикриваше десния борд на Инвейдър. Сиръс достатъчно дълго претърсваше този район. Убеден съм, че капитан втори ранг Ор щеше да засече подводницата. Освен това морето е прекалено бурно, за да може подводницата да поддържа постоянна перископна дълбочина, още по-малко да се прицели точно и да стреля. А ако е стреляла подводница, то тя щеше да даде не един, а вероятно цели шест изстрела, а от този огневи ъгъл останалите кораби от ескадрата щяха да се явят като една почти плътна стена зад Инвейдър. Никой друг кораб обаче не бе ударен… Аз вече три години се занимавам с тези неща, сър.

— А аз десет — изръмжа Тиндъл. — Догадки, щурман, само догадки.

— Не, сър — настоя Карпентър. — Не са догадки. Не мога да се закълна — той вдигна бинокъла към очите си, — но съм почти сигурен, че Инвейдър дава заден ход. Единствената възможна причина е носът му, и то под водолинията, да е силно повреден или да има пробойна. Сигурно е била мина, сър, вероятно акустична.

— Ами да, разбира се. — Тонът на Тиндъл бе твърде язвителен. — Вързана на дълбочина двеста метра, как ли не!

— Плаваща мина, сър — обясни търпеливо Мъхнатия. — Или някое старо акустично торпедо. Непопадналите в целта немски торпеда невинаги потъват. Макар че може и да е мина.

— Вероятно следващото нещо, което ще ми съобщите, е нейната марка и датата на поставянето й — изсумтя Тиндъл. Ала без да иска, думите на щурмана му бяха направили впечатление. Още повече че Инвейдър, макар и бавно, се движеше на заден ход с недостатъчна скорост, за да се управлява нормално. Корабът продължаваше да пропада сред огромните вълни.

Един сигнален прожектор изтрака в потвърждение на мигащата светлина от борда на Инвейдър. Бентли откъсна лист от бележника си и го връчи на Валери.

— „Инвейдър до командуващия — зачете капитанът. — Носовата част десен борд ниско под водолинията огромна пробойна. Вероятно плаваща мина. Уточнявам размера повредата. За резултата ще доложа скоро.“

Тиндъл взе от Валери листа и бавно го зачете. После погледна през рамо и леко се усмихна.

— Струва ми се, че вие, момчето ми, се оказахте напълно прав. Моля, приемете извиненията на един стар мърморко.

Карпентър промърмори нещо и се обърна настрани, отново червен като домат от смущение. Тиндъл се усмихна бегло на капитана и се замисли.

— Струва ми се, че ще е най-добре да поговорим лично с него, капитане. Барлоу, нали така му беше името? Сигнализирайте!

Те слязоха две палуби надолу в помещението за насочване на бойните самолети. Уестклиф отстъпи креслото си на адмирала.

— Капитан Барлоу? — заговори Тиндъл в микрофона.

— Насреща — гласът се разнесе от високоговорителя над главата му.

— Говори адмиралът, капитане. Как са нещата?

— Ще се справим, сър. Опасявам се, че сме изгубили голяма част от носа. Имаме няколко ранени. На места има запалено гориво, но пожарите са овладени. Всички водонепроницаеми врати държат, а механиците и аварийните групи укрепват напречните водонепроницаеми прегради.

— Можете ли изобщо да се движите с преден ход, капитане?

— Бихме могли, но в момента е много рисковано.

— Смятате ли, че ще можете да се доберете обратно до базата?

— С този вятър по кърмата и вълната, да. И все пак ще са ни нужни три-четири дни.

— Добре! — Гласът на Тиндъл прозвуча грубо. — Тогава тръгвайте. Не ни трябвате без изправна носова част! Дяволски лош късмет, капитан Барлоу. Моите съболезнования. И още нещо! Давам ви Бейлиол и Неърн да ви придружат и пущам радиограма да ви изпратят мощен буксир, който да ви посрещне — за всеки случай.

— Благодаря ви, сър. Високо ценим всичко това. Една последна молба — разрешете да изпразним горивните танкове от десния борд. Корабът е пропуснал прекалено много вода, не смогваме да я изпомпаме всичката и това е единственият начин да изправим крена.

Тиндъл въздъхна.

— Да, очаквах това. Нищо не може да се направи, а и не можем да го вземем от вас при това време. На добър час, капитане. Сбогом.

— Благодаря ви много, сър. Сбогом.

Двадесет минути по-късно Юлисис зае своето място в строя. Малко след това видяха Инвейдър вече с по-малък крен да обръща бавно на югоизток — малкият ескадрен миноносец, клас „Хант“, и фрегатата, застанали от двете му страни, се залюляха застрашително, когато направиха завоя заедно с него. След още десет минути наблюдателите на Юлисис ги загубиха от погледа си — погълна ги снежният вихър. Заминаха три, а останаха единадесет, но именно тези единадесет се почувствуваха сега така необикновено самотни.