Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (18)

Глава осемнадесета
Епилог

Въздухът бе топъл, ласкав и неподвижен. Небето бе синьо, наситено, чисто синьо, с малки бели пухкави облачета, които се носеха лениво към далечния хоризонт. Уличните градинки, подобно на висящи като птичи кафези кошници с цветя, преливаха от сини и жълти, и червени, и златисти, най-различни изящни пастелни тонове и нюанси, за които той бе забравил изобщо, че съществуват. От време на време някой старец или забързана домакиня или младеж, прегърнал с ръка усмихнато девойче, поспираха, за да им се порадват, после продължаваха пътя си, станали по-добри от тази среща. Гласовете на виещите гнезда птици се извисяваха чисти и благозвучни над далечния шум от уличното движение, а Биг Бен отмерваше поредния час, когато Джони Никълс излезе тромаво от таксито, разплати се с шофьора и закуцука бавно нагоре по мраморните стълби.

С подчертано безизразно лице часовоят отдаде чест и отвори тежката двукрила врата. Никълс влезе, огледа просторната зала и видя, че и от двете й страни бяха подредени тежки внушителни врати — в дъното, точно под огромната извивка на стълбата, над силно изпъкналия плот от тези, които обикновено се срещат в банките, висеше табела: „Бюро машинопис и справки“.

Потропването на патериците отекваше неестествено силно по мраморния под, когато той закуцука към плота. „Колко трогателно и мелодраматично! — помисли си Никълс. — Да се надяваме, че публиката няма да съжалява, че си е дала парите.“ Половин дузина машинописки като по команда спряха работата си и с открито любопитство го зяпнаха, с ръце, отпуснати върху клавишите на машините. Спретната червенокоса девойка в униформата на женския спомагателен корпус, но без мундир, се приближи към плота.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — В спокойния глас и сините очи се долавяше мълчаливо съчувствие. Като се погледна в огледалото зад гърба на девойката, той видя овехтелия си кител с грубото сиво поло под него, помътнелите хлътнали очи и изпитите бледи страни и мислено си призна, че не можеше да й се сърди. Не бе нужно човек да е доктор, за да разбере, че имаше болнав вид.

— Казвам се Никълс, лейтенант Никълс от медицинската служба. Явявам се по нареждане…

— Лейтенант Никълс… от крайцера Юлисис! — Девойката рязко затаи дъх. — Разбира се, сър, очакват ви. — Никълс погледна към нея, погледна и към останалите девойки, застинали неподвижно на столовете си, и улови напрегнатото учудване в очите им, недоумяващия поглед, с който човек би разглеждал същества от друга планета. От това на Никълс му стана неловко.

— Горе, предполагам? — не бе искал думите му да прозвучат така остро.

— Не, сър. — Девойката излезе иззад плота. — Те… те научиха, че сте ранен, сър — промълви тя, сякаш се оправдаваше. — Тук насреща, сър, ако обичате. — Тя му се усмихна и забави крачка, за да се изравни с него.

Тя почука, задържа вратата отворена, съобщи за него на някого, който не се виждаше, и тихо затвори вратата зад гърба му, след като той прекрачи прага.

В стаята имаше трима мъже. Единият от тях, в чието лице разпозна адмирал Стар, пристъпи напред да го посрещне. Той изглеждаше състарен, твърде състарен, много по-уморен, отколкото последния път, когато Никълс го видя, а оттогава бяха изминали само две седмици.

— Как се чувствувате, Никълс? — попита той. — Виждам, че нещо понакуцвате. — Изпод уверения приветлив тон, така банален и неуместен, прозираше напрегнатост. — Минете и седнете!

Той поведе Никълс към масата — дълга, голяма и покрита с кожа. Зад масата, на фона на стенните карти, седяха двама души. Стар ги представи. Единият — висок и червендалест — бе облечен в пълна униформа — на ръкавите му блестяха галуните на адмирал от флота; другият бе цивилен нисък и набит мъж със стоманеносива коса и спокойни, мъдри и състарени очи. Никълс веднага го позна, но и бездруго щеше да го познае по почтителното отношение на двамата адмирали към него. Помисли си, че Адмиралтейството наистина му оказва голяма чест — не всекиго посрещаха така… Но Никълс си помисли, че тези хора сякаш неохотно пристъпяха към разговора — бе забравил за потресаващото впечатление, което създаваше видът му. Накрая сивокосият се окашля.

— Как е кракът, момко? — попита той. — Не ми изглежда добре. — Гласът му бе тих, но в него се чувствуваше сдържана властност.

— Не е чак толкова зле, благодаря, сър — отвърна Никълс. — След две-три седмици ще мога да се върна на работа…

— Ще получите два месеца, момко — спокойно произнесе сивокосият. — Ако искате, и повече. — Той леко се усмихна. — Ако някой има нещо против, кажете, че аз съм наредил. Цигара?

Той щракна масивната настолна запалка и се облегна назад. Известно време като че ли не знаеше как да продължи. После рязко вдигна очи.

— Добре ли пътувахте до Англия?

— Отлично, сър. По целия път се държаха с мен като към важна личност. Москва, Техеран, Кайро, Гибралтар. — Никълс изкриви устни. — Много по-удобно, отколкото на отиване. — Той замълча, смукна дълбоко от цигарата си и погледна пред себе си. — Щях да съм по-доволен, ако се бях върнал със Сиръс.

— Несъмнено — подхвърли злобно Стар. — Само че ние не можем да си позволим да изпълняваме капризите на този или онзи. Бяхме нетърпеливи да получим колкото е възможно по-бързо информация от първа ръка за конвой FR77 — и преди всичко за Юлисис.

Никълс впи пръсти в ръба на стола си. Яростта избухна като пламък в гърдите му, но си даде сметка, че седналият насреща му мъж следи всяко негово движение. Той бавно се отпусна и въпросително повдигнал вежди, погледна с очакване към сивокосия мъж.

Сивокосият кимна.

— Разкажете ни всичко, каквото знаете — рече той любезно. — Всичко… за всички. Не бързайте.

— От началото ли? — попита Никълс с тих глас.

— От началото.

Никълс започна да им разказва. Искаше му се да разкаже историята още като започне с конвоя преди FR77 и чак до самия край. Той се постара, но разказът му се получи несвързан и някак си неубедителен. Атмосферата и обкръжението бяха неподходящи — контрастът между спокойния уют в тези стаи и нечовешкия студ и жестокост на Арктика представляваше бездънна пропаст, мостовете над която можеха да бъдат само опитът и знанието. Тук обаче, в сърцето на Лондон, страшният невероятен разказ звучеше дори и на него самия фалшиво и неправдоподобно. Някъде по средата той погледна към слушателите си и бе на път да се откаже да продължи. Недоверие? Не, не беше недоверие, поне не от страна на сивокосия и на адмирала на флота. Просто смайване и неприкрито недоумение.

Картината малко се промени, когато започна да излага фактите, които можеха да се докажат, фактите за самолетоносачите, повредени от щормовете, за заседналите и за повредените от мини и торпеда самолетоносачи, фактите за страшния щорм и отчаяната борба със стихията, фактите за постепенното оредяване на конвоя, за ужасната гибел на двата танкера, за потопените подводни лодки и свалените бомбардировачи, за Юлисис, който си проправяше път през снежната виелица със скорост четиридесет възла и който бе потопен от немския крайцер, за пристигането на ескадрата и за бягството на вражеския крайцер, преди да успее да стори друго зло, за събирането на разпръсналия се конвой, за покритието, което им бе осигурено от руските изтребители в Баренцово море, и за пристигането на останките от конвой FR77 в Колския залив — общо пет кораба.

Но когато стигна до фактите, които по-трудно биха могли или изобщо не биха могли да се докажат, Никълс почувствува съмнение, нещо по-силно от учудване. Постара се да разкаже историята възможно най-спокойно и обективно — историята на Ролстън, който поправя бойните светлини и насочва прожекторите, за баща му и семейството му; за Райли, подстрекателя на бунта, и за отказа му да излезе от тунела с вала; за Петерсен, убил морски пехотинец, но дал с радост собствения си живот, за Маккуейтър, Крайслер, Дойл и десетки други.

За миг гласът му неуверено се пречупи, когато започна да разказва за шестимата оцелели от Юлисис и прибрани от Сиръс. Разказа как Брукс бе дал спасителната си риза на един обикновен моряк, който, макар да бе прекарал петнадесет минути в ледената вода, бе като по чудо оцелял, как Търнър, ранен в главата и ръката, бе подкрепял зашеметения Спайсър, докато Сиръс дойде да ги прибере, как бе завързал спасителното въже около кръста му и как преди да направят нещо за него, бе потънал, как Карингтън, този железен човек, хванал под мишци една пречупена греда, бе крепил на повърхността двама души, докато не дойде спасението. И двамата, единият от които бе Престън, бяха починали по-късно. Карингтън се бе покатерил без чужда помощ по въжето и сам бе прекрачил през леерите, макар че глезенът на левия му крак бе откъснат. Карингтън щеше да оживее; Карингтън бе неуязвим. Най-накрая бе загинал и Дойл — бяха му хвърлили въже, но той не го бе видял, защото бе ослепял.

Никълс проумя обаче, че онова, което тримата мъже наистина искаха да узнаят, бе как бяха вървели нещата на Юлисис, как се бе държал размирният екипаж. Той им отговори, че знае неща невероятни и прекрасни, които не могат да бъдат свързани с хора, способни да насочат оръжие срещу своя капитан, съответно срещу своя крал.

И така Никълс се опита да им обясни, но докато им обясняваше, осъзна, че те няма да го разберат. И какво толкова имаше за разказване? Че Валери бе говорил на моряците по корабната транслация, че бе посетил всеки от тях и го бе поставил наравно със себе си по време на онази тъжна и изтощителна своя обиколка, как бе говорил за тях, преди да умре, и как най-вече неговата смърт ги бе превърнала отново в мъже. Защото това бе всичко, което можеше да се разкаже, а сами по себе си тези неща нищо не означаваха. Изведнъж той прозря, че превъплъщението на моряците от Юлисис, превъплъщението от ожесточени и сломени хора в хора, надраснали себе си, не можеше нито да се обясни, нито да се разбере, защото целият смисъл бе у Валери, а Валери бе мъртъв.

Никълс се почувствува уморен, отчаяно уморен. Съзнаваше, че не е добре. Съзнанието му бе потънало в мъгла и той вече бъркаше нещата, загуби чувството си за последователност във времето, изпълниха го колебания и съмнения. Изведнъж го порази безсмислието на всичко това, гласът му постепенно затихна и той млъкна.

Смътно дочу спокойния глас на сивокосия, който го питаше нещо, и без да се замисли, му отговори.

— Моля? Какво казахте? — Сивокосият го изгледа някак особено. Лицето на адмирала зад масата беше безучастно. По лицето на Стар се четеше пълно недоверие.

— Казах само: „Те са най-добрият екипаж, с който бог е дарявал някога капитан!“ — промълви Никълс.

— Разбирам. — Състарените очи го изгледаха настойчиво, но сивокосият нищо не каза. С барабанящи по масата пръсти той огледа бавно двамата адмирали и отново обърна поглед към Никълс.

— Ще ви оставим за минутка сам, момко… ако не възразявате…

Той се изправи на крака и отиде бавно до големите прозорци в дъното на дългата стая, другите го последваха.

Никълс не помръдна, даже и не погледна след тях. Той седеше смазан на стола си и с невиждащ поглед гледаше към патериците на пода.

От време на време до него достигаше приглушен откъслечен говор. Най-често се чуваше пискливият глас на Стар: „Размирен кораб… никога не би се променил… и по-добре така.“ Последва неясен отговор и отново Стар: „…краят му на бойна единица“. Сивокосият заговори припряно и рязко, в гласа му се чувствуваше раздразнение, но думите му бяха неясни. После гръдният плътен глас на адмирала на флота спомена нещо за „изкупление“ и сивокосият бавно кимна. После Стар хвърли поглед към Никълс през рамо и той разбра, че разговарят за него. Стори му се, че чу нещо като „доста зле“ и „страшно напрегнат“, но може и да си внушаваше.

Във всеки случай вече му беше безразлично. Искаше само едно — да си отиде оттук. Почувствува се чужд на чуждо място и това, дали му вярваха или не, вече нямаше значение. Той не принадлежеше към този свят, където всяко нещо бе смислено и реално — той принадлежеше към друг свят — света на сенките.

Помисли си какво ли би казал Мъхнатия, ако бе тук, и се усмихна топло на спомена, езикът сигурно би бил ужасен, коментарите цветущи, пищни и пикантни. После се запита какво ли би казал Валери и отново се усмихна при мисълта колко просто бе всичко това, защото Валери би казал: „Не ги винете, защото те не разбират какво правят!“

Постепенна осъзна, че шепотът бе стихнал и че тримата мъже са застанали пред него. Усмивката му угасна и вдигна поглед, за да види, че те го гледат някак особено и загрижено.

— Ужасно съжалявам, момко — искрено каза сивокосият. — Вие сте болен, а ние ви измъчихме с нашия разговор. Нещо за пиене, Никълс? Беше твърде…

— Не, благодаря, сър — Никълс се изопна в стола си. — Чувствувам се отлично. — Той се поколеба. — Нужен ли съм ви за още нещо?

— Не, всичко е ясно. — Усмивката бе искрена и дружелюбна. — Вие ни оказахте огромна помощ, лейтенант, огромна помощ. Отличен доклад. Много ви благодаря.

Лъжец и джентълмен, помисли си с благодарност Никълс. Той застана с усилие на краката си и се пресегна за патериците си. Ръкува се със Стар и с адмирала на флота и се сбогува. Сивокосият, хванал го под ръка, го изпрати до вратата.

На прага Никълс се спря.

— Извинете за безпокойството, сър, но… от коя дата започва да тече моят отпуск?

— От днешна дата — отвърна дружелюбно сивокосият. — Приятно прекарване на отпуска. Бог вижда, че сте заслужили напълно това, момчето ми… Накъде ще се отправите?

— За Хенли, сър.

— Хенли! Бях готов да се закълна, че сте шотландец.

— Шотландец съм, но нямам никакви близки.

— Аа… Момиче, така ли, лейтенант?

Никълс мълчаливо кимна.

Сивокосият го потупа по рамото и мило се усмихна.

— И сигурно е хубавка?

Никълс го погледна, извърна поглед към часовия, който вече държеше отворена двукрилата врата, и стисна здраво патериците.

— Не зная, сър — отвърна той тихо. — Изобщо не зная. Никога не съм я виждал.

Той затрака с патериците по мраморните плочи, мина през тежките врати и закуцука по обляната със слънце улица.