Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (17)

Глава седемнадесета
Неделя сутринта

Стърлинг загина на разсъмване. Той загина на ход, докато пореше развълнуваното море — порутеният му наклонен мостик и надстройката бяха нажежени до червено, а вятърът раздухваше гибелно пламъците от разбитите горивни танкове. Необикновена и ужасна гледка, но не и единствената по рода си: така бе изглеждал Бисмарк, нагорещен до червено, малко преди торпедата на Шропшир да го изпратят на дъното.

Стърлинг и бездруго щеше да загине, но „юнкерсите“ ускориха неговия край. Северното сияние отдавна бе угаснало и сега на север се кълбеше тъмен облак, готов да покрие чистото небе. Хората се молеха този облак да се разпростре над конвой FR77, за да го покрие със снежна пелена. Но „юнкерсите“ изпревариха облака.

„Юнкерсите“ — смъртоносните чайкокрили бомбардировачи, долетяха от юг, прелетяха ниско над конвоя и отново обърнаха на юг. Стигайки на траверс на Юлисис, последния кораб в строя, те направиха вираж и отново връхлетяха конвоя. После най-неочаквано, в типичния маниер на атаката на „юнкерсите“, започнаха един по един да се накланят и като се откъсваха от строя и пикираха на лявото си крило, падаха като камък върху жертвите си.

Всеки самолет, пикиращ право срещу готовите за бой оръдия, предварително е обречен. Така говореха преподавателите и инструкторите в артилерийското училище на остров Уейл и за свое собствено успокоение доказваха и без това очевидната истина, като възпроизвеждаха, доколкото бе по силите им, обстановката на боя. За съжаление те не можеха да възпроизведат полета на пикиращите „юнкерси“.

За съжаление, защото в истинския бой „юнкерсите“ бяха единственият фактор, който наистина имаше значение. За да се убеди в това, човек трябва да е стоял зад оръдието, да е слушал пронизителния вой на пикиращия „юнкерс“, който пада почти отвесно надолу, да се е крил от дъжда от куршуми, да е виждал как вражеският самолет става все по-голям и по-голям в мерника и да е знаел, че нищо не е в състояние да спре полета на бомбите. Стотици живи и до днес хора, щастливците, преживели атаките на „юнкерсите“, ще потвърдят с готовност, че във войната не е имало нищо по-ужасно за човешките нерви, нищо по-деморализиращо от вида и рева на тези чайкокрили „юнкерси“ в последните секунди на пикиращия им полет.

Но в един от сто, може би в един от хиляда случаи, когато човекът зад оръдието бе напълно претръпнал, можеше да се окаже, че преподавателите са прави. Именно този бе хилядният случай, защото страхът бе призракът, който тази нощ бе изчезнал. Срещу пикиращите бомбардировачи бяха насочени само едно автоматично скорострелно оръдие и шест „йорликона“ — носовите оръдейни кули не можеха да влязат в действие, но тези оръжия бяха повече от достатъчни в ръцете на хора, нечовешки спокойни, ледено спокойни като самия полярен вятър и изпълнени с едва ли не зловеща целеустременост. За три секунди бяха свалени три „юнкерса“ — два от тях паднаха в морето, а третият се заби с ужасен грохот в и без това разрушения адмиралски приемен салон.

На практика не съществуваше никаква вероятност бензиновите резервоари или бомбата да не избухнат. Но нищо подобно не се случи. Да се изтъква смелостта на Дойл, едва ли бе нужно — в минути на отчаяние храбростта става нещо обикновено — той заряза своето скорострелно оръдие, прехвърли се на бака и се хвърли върху бомбата, като се прекатури тежко върху шпигата, по който течеше чист авиационен бензин. Достатъчно бе една малка искра от токовете на Дойл или от рикоширащите от надстройката парчета от „юнкерса“, за да се случи бедата — контактният взривател на бомбата бе непокътнат и бомбата като жива се плъзгаше и търкаляше по заледената палуба, сякаш се мъчеше да се изтръгне от вкопчилите се в нея ръце на Дойл. Изглеждаше, че всеки миг крехката й муцуна ще се разбие в някоя преградна стена или стълб.

Дори и Дойл да се беше замислил за тези неща, пак щеше да му бъде безразлично. Спокойно, почти небрежно, той изби с крак оцелялата леерна стойка, хлъзна бомбата напред със стабилизаторите и рязко дръпна встрани муцуната й, за да не се закачи детонаторът в борда. Бомбата падна в морето, без да се взриви.

Тя падна в морето в същия миг, в който първата бомба се вряза безпрепятствено в трисантиметровата броня на палубата на Стърлинг и се взриви в машинното отделение. След нея в самото сърце на умиращия крайцер се забиха още три, четири, пет, шест бомби, а олекналите „юнкерси“ рязко се разпръснаха. Хората от мостика на Юлисис не чуха взрива от тези бомби. Те просто бяха изчезнали в дима и адския пламък.

Нито един отделен удар не довърши Стърлинг — довърши го цяла поредица от мощни удари. Той бе изтърпял твърде много, но да търпи повече нямаше сили. Залиташе като боксьор, победен от непохватен, на освирепял противник, който го засипваше с градушка от удари.

С вкаменено лице, разгневен неописуемо от своето безсилие, Търнър наблюдаваше как Стърлинг загива. Странно, помисли си старши офицерът уморено, той загива като всички останали. Крайцерите, мислеше си той, трябваше да бъдат най-издръжливите кораби в света. Той бе видял гибелта на много крайцери, но никой от тях не бе загинал просто, леко и зрелищно. За тях нямаше внезапен нокаут или coup de grâce^[1] — те винаги, абсолютно винаги трябваше да се бият до последен дъх… Точно както и Стърлинг. Търнър се беше вкопчил така жестоко в ръба на разбитото ветроупорно стъкло, че чак ръцете го заболяха. За него, както и за всеки добър моряк, обичаният кораб си оставаше обичан другар — цели петнадесет месеца старият храбър Стърлинг бе тяхна неотлъчна сянка и бе споделял бремето на Юлисис в най-тежките за цялата война конвои. Той бе последният от старата гвардия, защото единствен Юлисис бе участвувал в повече руски конвои от него. Тъжно е да гледаш как другарят ти умира — Търнър извърна очи и с обронена между отпуснатите рамене глава впи поглед в обледените скари под краката си.

Би могъл да затвори очи, но не можеше да запуши ушите си. Той потрепера, когато чу зловещото клокочене на кипяща вода и свистенето на пара, когато нажежената до бяло надстройка на Стърлинг започна да потъва в ледените води на океана. Тази страшна предсмъртна въздишка продължи петнадесет-двадесет секунди, после внезапно секна, сякаш пресечена от гилотина. Когато вдигна глава, Търнър видя само развълнуваното море, по чиято повърхност извираха омаслени мехури; още с появяването си те се пукаха от ситния дъжд, който се бе образувал от кондензиралата се от студа пара.

 

 

Стърлинг загина, но жалките останки от конвой FR77, люшкани от вълните, упорито продължиха своя път на север. Бяха останали седем кораба — четири търговски, включително флагманът, танкерът, Сиръс и Юлисис. Седем кораба, само седем — а за Русия тръгнаха тридесет и шест.

В 08,00 Търнър сигнализира на Сиръс: „Радиостанцията повредена. Съобщете командуващия ескадрата нашия курс, скорост и координати. Потвърдете срещата 09,30. Зашифровайте!“

Отговорът дойде точно след един час: „Закъсняваме поради бурно море. Срещата около 10,30. Невъзможно да осигурим въздушно покритие. Следвайте курса към мястото на срещата. Командуващ ескадрата.“

— „Следвайте курса към мястото на срещата!“ — повтори яростно Търнър. — Чуйте го само! „Следвайте курса!“ А какво според тях трябва да направим? Да се удавим ли? — Той поклати глава с отчаян гняв. — Не обичам да се повтарям — рече сърдито, — но сега ми се налага. Както винаги помощта на Адмиралтейството ще дойде много късно!

Отдавна бе ден, но отново започваше да притъмнява. Тежки сиви облаци, безформени и зловещи, покриха небето от край до край. Това бяха снежни облаци. Мили боже, дано снегът по-скоро завали, защото той и само той можеше да ги спаси сега!

Но снегът не заваля. Още веднъж го изпревариха „юнкерсите“. Боботенето на моторите им ту се засилваше, ту утихваше, докато те претърсваха квадрант по квадрант морето, за да открият конвоя, — „Чарли“ бе отлетял на разсъмване. Но за ескадрилата бе само въпрос на време да открие оределия конвой. Десет минути след като се чу предупредителното бучене на моторите, водещият „юнкерс“ наклони крило и се стрелна надолу.

Десет минути, но все пак достатъчно време, за да съставят отчаяния план за действие. Когато „юнкерсите“ пристигнаха, те откриха, че конвоят се движи в редици — танкерът Варела бе в средата, от двете страни по два търговски кораба, а Сиръс и Юлисис на двата фланга. При атака на подводна лодка това бе самоубийствен строй — едно торпедо, изстреляно откъм левия или десния борд, би могло да ги порази до един. Но метеорологичните условия не бяха благоприятни за подводните лодки, а този строй поне им даваше възможност да се отбраняват срещу „юнкерсите“. Нападнеха ли откъм кърмата, а това бе любимият им маниер на атака, те щяха да се натъкнат на плътния преграден огън на всичките седем кораба; атакуваха ли откъм фланговете, щяха да оголят коремите си за оръдията на охраняващите кораби — нещо, което никой „юнкерс“ не би направил… Те решиха да атакуват едновременно по двата фланга — пет от изток и четири от запад. Този път обаче Търнър забеляза, че „юнкерсите“ имаха запасни цистерни с гориво.

Търнър нямаше време да наблюдава как действува Сиръс. Всъщност той едва успяваше да следи как вървят нещата на неговия собствен кораб, защото гъстият смъдящ дим, който излизаше от дулата на двете носови оръдейни кули, се стелеше върху мостика. В промеждутъците на залповете им той дочуваше бързата стрелба на скорострелното оръдие на Дойл в средата на кораба и зловещия тътен на „йорликоните“.

Изведнъж с неочакваност, която спираше дъха, два огромни стълба от ослепителна бяла светлина пронизаха сумрака. Търнър широко отвори очи и злорадо стисна зъби. Та това бяха четиридесет и четири инчовите прожектори! Разбира се! Мощните прожектори, които се считаха все още за секретни, прожектори, които можеха да осветят противника на цели шест мили! Какъв глупак беше, как можа да забрави за тях! Валери често ги бе използвал при въздушни нападения и през деня, и през нощта. Нямаше човек, който би могъл да издържи на погледа на тези ужасни очи, на тези пламтящи дъги между електродите, без да ослепее.

Премигвайки от смъдящия дим, Търнър се обърна назад, за да види кой обслужва пулта за насочване на прожекторите. Но преди да го види, той вече знаеше кой е. Това би могъл да бъде само Ролстън. Търнър си спомни, че пултът за насочване на прожекторите беше бойният пост на Ролстън през деня. Освен това Търнър не можеше да си представи, че някой друг освен едрия русоляв торпедист може да прояви такава съобразителност и да включи прожекторите по своя собствена инициатива.

Свил се до вратата на мостика, Търнър го наблюдаваше. Той забрави за кораба си, забрави даже за бомбардировачите, лично той едва ли би могъл да направи нещо срещу тях сега, и направо като хипнотизиран бе впил очи в застаналия зад пулта човек.

Очите на Ролстън бяха долепени до визьора, лицето му бе напълно безизразно — ако от време на време не изправяше гръб и ръката му не докосваше леко ръчката на лоста, човек би го помислил за мраморна статуя. Непроницаемото лице и изключителната съсредоточеност бяха едва ли не зловещи.

Лицето му изобщо не потрепна от вълнение дори когато първият „юнкерс“ като обезумял се замята с надеждата да избегне ослепителния сноп светлина, нито дори когато се спусна в пикиращ полет, но твърде късно пое нагоре и се заби в морето на стотина ярда от Юлисис.

За какво ли си мислеше този момък? — питаше се Търнър. Дали за майка си и сестрите си, погребани под развалините на къщичката в Кройдън, дали за брат си, станал невинна жертва на онези размирици в Скапа Флоу, или за баща си — загинал от ръката на собствения си син? Търнър не знаеше, а и не се опитваше да гадае, но нещо му подсказваше, че е твърде късно да се гадае и че вече никой никога нямаше да узнае отговора на този въпрос.

Лицето на Ролстън бе нечовешки спокойно. По него нямаше и следа от вълнение дори когато вторият „юнкерс“ подмина Юлисис и хвърли бомбата в морето, нито когато третият експлодира във въздуха, нито дори когато оръдията на следващия „юнкерс“ разбиха единия от прожекторите… нито дори когато снарядите на последния бомбардировач разбиха на парчета пулта за насочване на прожекторите и отнесоха половината от гръдния кош на оператора. Ролстън умря мигновено, постоя няколко мига, като че ли не искаше да напусне своя боен пост, и после бавно се свлече на палубата. Търнър се приведе над убитото момче и погледна лицето му — отворените очи гледаха към пухкавите снежинки на падащия сняг. И очите, и лицето бяха все същата безизразна маска. Търнър потрепера и извърна очи.

Една, една-единствена бомба улучи Юлисис. Тя го улучи в носовата палуба, непосредствено пред първа оръдейна кула. Никой не пострада, но от удара и вибрацията излезе от строя хидравличното устройство на кулата. И втора носова кула оставаше засега единствената действуваща оръдейна кула на кораба.

Съдбата обаче не бе толкова благосклонна към Сиръс. Той бе свалил един „юнкерс“, търговските кораби бяха унищожили още един, но две бомби го улучиха и избухнаха в кърмовия кубрик. Претъпканият със спасени Сиръс имаше на борда си два пъти повече хора от обикновено и би трябвало да се очаква, че кубрикът ще бъде пълен, но по време на бойната тревога в него не остана жива душа. Там никой не загина. Никой не загина и по-късно на борда на Сиръс, който врагът не успя да порази нито веднъж до края на участието му в руските конвои.

 

 

Надеждата укрепваше, укрепваше с всяка минута. До срещата с ескадрата вече оставаше по-малко от час. Беше мрачно, мрачно и тъмно като при полярен щорм, а обилният сняг падаше в тъмното бушуващо море. Нямаше самолет, който би могъл вече да ги открие, а и бяха излезли от обсега на бреговата авиация, с изключение, разбира се, на „кондорите“. Времето бе неблагоприятно и за подводните лодки.

— А може би наистина ще успеем „На островите на Блажените да спрем“ — изрецитира тихо Карингтън.

— Моля? — изгледа го слисан Търнър. — Какво казахте, първи?

— Тенисън — тонът на Карингтън бе извинителен. — Капитанът винаги го цитираше… Може би ще успеем да се измъкнем.

— Може би, може би — машинално рече Търнър. — Престън!

— Да, сър, виждам го. — Престън впи поглед на север, където сигналният прожектор на Сиръс бързо мигаше.

— Кораб, сър — докладва той възбудено. — Сиръс съобщава, че от север се приближава военен кораб.

— От север! Слава богу! Слава богу! — възкликна Търнър. — От север! Сигурно са те! Идват по-рано… Вземам си думите назад. Виждате ли нещо, първи?

— Нищо не виждам, сър. Снегът е много гъст… но струва ми се, че видимостта се подобрява… От Сиръс отново сигнализират.

— Какво предават, Престън? — разтревожено попита Търнър.

— Ехосигнал! Ехосигнал от подводна лодка! 30° отляво. Дистанцията намалява!

— Ехосигнал! В този късен час! — простена Търнър и с всичка сила стовари юмрук върху парапета. Злобно изруга.

— По дяволите! Вече няма да успеят да ни спрат! Престън, предайте на Сиръс да останат…

Той млъкна и изумено се вторачи на север. През снега в мрака той видя как в далечината лумнаха и изчезнаха струи бял пламък. До него застана Карингтън. Търнър втренчи немигащи очи на север, видя под вълнореза на флагманския кораб Кейп Хатеръс водните стълбове от снарядите, после забеляза и пламъците — този път по-буйни и по-ярки, — които за секунди обгърнаха бака и надстройката на кораба, който продължаваше да стреля.

Търнър бавно се обърна към Карингтън и видя, че и Карингтън се бе обърнал към него и го гледаше със сериозно изражение и тъжни очи. Посърнал от изтощение и от горчивото предчувствие за приближаваща се гибел, Търнър на свой ред изгледа продължително и мълчаливо своя първи офицер.

— Ето го отговора на многото въпроси — рече тихо той. — Ето защо през последните два дни така ни обработваха със Стърлинг. Вълкът е в кошарата. Та това е нашият стар приятел — крайцерът, клас „Хипер“, който ни прави посещение на вежливост!

— Точно така.

— А спасението бе така близко, но ето че… — Търнър сви рамене. — Заслужаваме по-добра участ… — Той се усмихна тъжно. — Как би ви харесало да умрете със смъртта на храбрите?

— Самата мисъл ме отвращава! — избоботи някакъв глас зад гърба му. Брукс току-що бе пристигнал на мостика.

— Мен също — призна Търнър. Той се усмихна: беше отново почти щастлив. — Имаме ли някакъв друг избор, господа?

— Уви, не — тъжно промълви Брукс.

— И двете машини пълен напред! — заповяда Карингтън по проговорната тръба: това вече бе по вкуса му.

— Не, не! — спокойно възрази Търнър. — Трябват ни максимални обороти, първи. Предайте в машинното, че бързаме — напомнете им за заканите им към Абдийл и Манксман… Престън! Предайте на всички: „Разпръснете се, всеки да се отправи самостоятелно към руските пристанища!“

 

 

Горната палуба бе покрита с дебел пласт току-що навалял сняг, който продължаваше да се стеле. Отново излезе вятър и той задави мъчително Джони Никълс, излязъл на палубата от топлата трапезария, където бе оперирал. Помисли си, че температурата бе сигурно около осемнадесет градуса под нулата. Зарови лице в яката на полушубата си и бавно, на почивки, започна да се изкачва по трапа към мостика. Беше уморен, смъртно уморен и всеки път, щом кракът му докосваше палубата, потръпваше от болка. Левият му крак бе смазан точно над глезена — шрапнел от бомбата в кърмовия кубрик.

Ор, капитанът на Сиръс, го очакваше на вратата на малкия мостик.

— Помислих си, че ще ви бъде интересно да видите това, докторе. — Гласът бе твърде писклив за такъв огромен мъжага. — По-точно помислих, че сигурно ще искате да го видите — поправи се той. — Вижте го само как лети! — възкликна той. — Вижте го само как лети!

Никълс погледна наляво. На половин миля по траверса, забавил ход и обхванат от пламъци, гореше Кейп Хатеръс. На няколко мили на север той едва различи през падащия сняг неясните очертания на немския крайцер, осветяван от бълващите огън оръдия, които безжалостно продължаваха да засипват със снаряди потъващия кораб. Всеки снаряд попадаше в целта: точността на артилерийското им умение бе невероятна.

На половин миля от левия борд се приближаваше Юлисис. Около него хвърчаха пяна и пръски, носът му почти целият излизаше над водата, после се забиваше с трясък, който се чуваше на мостика на Сиръс въпреки насрещния вятър, а с всяка измината секунда огромните мощни двигатели го тласкаха все по-бързо и по-бързо напред.

Никълс наблюдаваше като хипнотизиран. Откакто бе напуснал Юлисис, той го виждаше сега за първи път и се ужаси. Целите надстройки — и носовата, и кърмовата — бяха превърнати в грамади от невъобразимо усукана и стърчаща стомана; и двете мачти бяха пречупени, комините бяха разбити и наклонени, командната кула бе разрушена и гротескно килната, зейналите дупки на кърмата и носа продължаваха да бълват пушек, а кърмовите оръдейни кули, изкъртени от фундаментите им, се търкаляха по палубата. Върху втората кърмова кула все още стърчеше скелетът на „кондора“, а „юнкерсът“ бе забил в носовата палуба крилете си, които стигаха чак до водолинията над тръбите на торпедния апарат. Юлисис представляваше нещо повече от кошмарна гледка.

Като се улови за парапета на мостика, за да се задържи на крака, Никълс продължаваше да се взира в крайцера, онемял от ужас и изумление. Ор наблюдаваше лекаря, но извърна поглед, когато на мостика се появи свръзката.

— „Срещата 10,15“ — зачете той. — 10,15! Мили боже, след 25 минути! Чувате ли, докторе, след 25 минути!

— Да, сър — отвърна разсеяно Никълс. Той не чу думите му.

Ор го погледна, докосна лакътя му и посочи към Юлисис.

— Направо невероятно, нали? — промълви той.

— Как бих искал да съм там сега — прошепна тъжно Никълс. — Защо ме изпратиха тук?… Погледнете! Какво е това?

Един огромен флаг, дълъг шест метра, се развяваше под реята на Юлисис. Никълс никога през живота си не бе виждал подобно нещо — флагът бе огромен, в червено и синьо, а бялото бе по-бяло и от падащия сняг.

— Бойният флаг — измърмори Ор. — Бил Търнър е развял бойния флаг! — Той поклати изумено глава. — И то да го развее именно сега — само Търнър е способен на такова нещо. Вие го познавате добре, нали?

Никълс мълчаливо кимна.

— Аз също — рече просто Ор. — Значи и двамата имаме това щастие.

Сиръс продължаваше да напредва с петнадесет възла, насочил се срещу противника, когато отминалият на кабелт от тях Юлисис остави чувството, че стоят на едно място.

Дълго време след това Никълс не можеше да опише какво точно се бе случило. Той само смътно си спомняше, че Юлисис вече не се катереше и не пропадаше сред вълните, а летеше напред с наклонена силно назад палуба, потопена дълбоко на пет метра под кипящата побеляла вода, която заливаше величествено разбитата кърма. Спомняше си също, че втора носова оръдейна кула непрекъснато изпращаше снарядите един по един през снежната завеса и те лумваха ослепително над и върху немския крайцер, защото във втора носова оръдейна кула бяха останали само осветителни снаряди. Спомняше си смътно и Търнър, който насмешливо махаше с ръка от мостика, и огромното бойно знаме, което се развяваше назад, окъсано и опърлено по краищата. Но онова, което никога нямаше да забрави, което винаги, докато бе жив, щеше да кънти в сърцето и главата му, бе мощният ужасяващ рев на огромните вентилатори на котелното отделение, които подаваха на великански глътки въздух на ненаситните двигатели. Защото Юлисис летеше по бушуващите вълни с максимални обороти, със скорост, която би трябвало да пречупи гръбнака му или да разтопи могъщите му двигатели. Нямаше и съмнение какви бяха намеренията на Търнър: той бе решил да се вреже във врага, да го унищожи и да го повлече със себе си с невероятната скорост от четиридесет и повече възла.

Никълс продължаваше да се взира, без да знае какво да мисли — заболя го душата, защото този кораб вече бе станал част от него, защото добрите му приятели, особено Мъхнатия (той не знаеше, че Мъхнатия е мъртъв), вече също бяха част от него, а и защото винаги е ужасно да се види краят на една легенда, да я видиш как умира, да я видиш как се отправя към бездната. Но Никълс почувствува и някаква странна гордост: Юлисис умираше, но само с каква смърт! И ако корабите наистина имаха сърца и души, както твърдяха старите моряци, то Юлисис сам би пожелал такава смърт.

Крайцерът продължаваше да лети с четиридесет възла, когато изведнъж в носовата част над самата водолиния зейна огромна пробойна. Възможно бе това да е снаряд, макар че под такъв ъгъл снаряд едва ли би могъл да го порази. Възможно бе и да е торпедо от още незасечената подводна лодка, а може би в един момент, когато носът на кораба се бе забил във водата, вълната, идваща насреща, бе изхвърлила торпедото на повърхността: такива неща се случваха рядко, но се случваха… Но Юлисис не обърна внимание на торпедото, не обърна внимание и на страшната си рана, не обърна внимание и на засипващите го снаряди, а продължаваше да лети напред.

Той продължаваше да лети с четиридесет възла под огъня на противника, спуснал максимално дулата на оръдията си, когато погребът на първа носова оръдейна кула избухна и оглушителният взрив отнесе целия нос на кораба. Олекналата предна част за миг се извиси нагоре и после се заби дълбоко, много дълбоко в една исполинска вълна. Юлисис се отправи надолу, и още надолу към черното дъно на Северния океан, тласкан от бясно въртящите се винтове и гърмящите двигатели, превърнали се в негови собствени палачи.