Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (15)

Глава петнадесета
Събота вечерта II

Сега на мостика непрекъснато се сипеха съобщения, съобщения от търговските кораби, съобщения, пълни с учудване, в които молеха да се потвърди новината за излизането на Тирпиц в открито море; съобщение от Стърлинг, в което докладваха, че пожарът в средната надстройка е овладян и че водонепроницаемите прегради в машинното отделение държат, и съобщение от капитана на Сиръс Ор, който съобщаваше, че корабът има теч, но помпите се справят успешно, че са се блъснали в потъващия търговски кораб, че са прибрали четиридесет и четири оцелели, че Сиръс вече е изпълнил дълга си и не е ли възможно да се върне у дома? Съобщението бе пристигнало, преди на Сиръс да получат лошите новини. Търнър се усмихна на себе си — знаеше, че няма сила на тази земя, която сега да застави Ор да напусне конвоя.

Съобщенията продължаваха да пристигат, предадени със сигнални прожектори или по радиото. Вече нямаше смисъл да се спазва радиомълчанието, за да затрудняват вражеските пеленгаторни станции — противникът знаеше тяхното местонахождение с точност до миля. Нямаше нужда да се спазва и светомаскировката при положение, че Стърлинг продължаваше да гори и при това достатъчно силно, за да осветява морето на цяла миля наоколо. И така съобщенията продължаваха да се сипят — съобщения, пълни със страх, отчаяние и тревога. Но най-тревожната вест за Търнър не бе предадена нито със сигнален прожектор, нито по радиото.

От атаката на бомбардировачите бе изминал четвърт час и Юлисис вече пореше насрещните вълни по новия курс 350°, когато вратата на мостика с трясък се отвори и един задъхан и изтощен мъж се появи, залитайки, на компасната площадка. Търнър, който се беше върнал на мостика, се вгледа отблизо в лицето му и на червеното зарево от пожара на Стърлинг разпозна един от огнярите. Лицето му бе обляно в пот, вече превърнала се в лед от лютия студ. Но въпреки студа той нямаше шапка, нито шинел, бе облечен само в тънък дочен гащеризон. Трепереше неудържимо, но трепереше от възбуда, не от ледения вятър — на него той изобщо не обръщаше внимание.

Търнър го разтърси за рамото.

— Какво е станало, човече? — запита той разтревожено.

Огнярят все още не можеше да си поеме дъх.

— Какво има? Говорете!

— Пунктът за информация, сър! — той дишаше така учестено, така мъчително, че направо изстрелваше думите. — Пълен е с вода!

— Пунктът за информация? — Търнър не можеше да повярва. — Наводнен! Кога се случи това?

— Не мога да кажа точно, сър. — Той продължаваше да се задъхва. — Но чухме адска експлозия, сър, някъде около…

— Знам! Знам! — прекъсна го нетърпеливо Търнър. — Един бомбардировач отнесе предния комин и експлодира във водата близо до левия борд. Но това беше преди петнадесет минути, човече! Петнадесет минути! Боже господи, те сигурно са…

— Разпределителното табло в информационния пункт се повреди, сър. — Огнярят започваше да идва на себе си, да потреперва от вятъра, но разгневен от мудността и нерешителността на старши офицера, той настръхна и без да съзнава какво върши, сграбчи Търнър за полушубата. Гласът му бе станал още по-тревожен. — Няма никакво захранване, сър. А и капакът на люка заяде! Хората не могат да излязат.

— Капакът на люка? — очите на Търнър се присвиха от ужас. — Какво е станало? — възкликна той. — Блокирал ли е?

— Счупи се противовесът, сър. Падна на капака. Повдигаме го едва на един инч. Разбирате ли, сър…

— Първи офицер! — изкрещя Търнър.

— Тук съм, сър — Карингтън бе застанал точно зад гърба му. — Чух всичко… Защо не можете да отворите люка?

— Става въпрос за люка на пункта за информация — извика отчаяно огнярят. — Този проклет капак тежи най-малко четвърт тон. Знаете ли кой е — онзи под трапа пред помещението с рулевото устройство. Там е толкова тясно, че повече от двама души наведнъж не могат да се съберат. Ние се опитахме… Побързайте, сър. Моля ви.

— Една минутка. — Карингтън бе спокоен и невъзмутим. — Кого да изпратим? Хартли? Не, той е още зает с потушаването на пожара. Евънс, Макинтош — те са убити. — Той очевидно размишляваше гласно. — Може би Белами?

— Какво има, първи? — избухна Търнър. На него вече му се беше предало безпокойството и нетърпението на огняря. — Какво се опитвате да…?

— Капакът на люка и противовесът тежат общо хиляда фунта — измърмори Карингтън. — За тази специална работа ни трябва и специален човек.

— Петерсен, сър! — досети се огнярят неочаквано. — Петерсен!

— Разбира се — плесна с ръце Карингтън. — Ние тръгваме, сър. Ацетилен? Няма време! Огняр, вземете лостове и чукове… Бихте ли позвънили в машинното отделение, сър?

Но Търнър бе вече взел телефона в ръка.

 

 

Отзад на кърмовата палуба пожарът бе овладян — оставаха само няколко ъгъла, където вятърът раздухваше пламъците. По жилищните палуби стените, траповете и шкафчетата бяха изкривени и усукани в най-причудливи форми от страшната горещина. Силният пожар на пламналия по палубата бензин овъгли дебелата 2 3/4 инча палубна настилка, разтопи заливката и като с огромна бензинова лампа оголи стоманените листи, които сега бяха нажежени до червено и светеха зловещо, листи, които съскаха, щом върху тях паднеха носените от вятъра снежинки.

Хартли и неговите хора работеха вън по палубите и под тях — те ту мръзнеха, ту в следващия миг се потапяха в адската горещина и работеха като бесни. Бог знаеше откъде тези грохнали и изтощени тела черпеха сила. От оръдейните кули, от помещенията на корабната полиция, от кубриците и от помещенията за аварийно управление на кораба, отвсякъде те изваждаха един подир друг моряците, които бяха заварени вътре от взрива при падането на „кондора“. Изваждаха ги, оглеждаха ги, проклинаха, плачеха и отново се хвърляха в тази преизподня, забравили за болките и опасността, разчиствайки отломките, които продължаваха да горят, все така нажежени до червено, отместваха ги с обгорените и разкъсани ръкавици, а когато ръкавиците се разкапваха, служеха си с голи ръце.

Труповете нареждаха в коридора от десния борд, където ги чакаше старши матросът Дойл. Само преди половин час Дойл бе отнесен в коридора до кухнята, където се гърчеше от страшни болки, докато замръзналото му тяло и дрехи се размразиха, след като бе измокрен до кости в гнездото на автоматичното си зенитно оръдие. Само след пет минути той бе отново на своя боен пост край оръдието, сякаш издялан от гранит, и изстрелваше снаряд подир снаряд срещу бомбардировачите. И сега, все така твърд и неуморим, работеше на кърмата. Железен човек с желязно лице под лъвската грива, по което не трепваше мускулче, когато нарамваше един по един мъртъвците, отнасяше ги до леерите и спускаше внимателно товара си зад борда. Колко пъти през тази нощ Дойл повтори това страшно пътуване, самият той така и не разбра — загуби им сметката някъде след двадесетия. Той, разбира се, нямаше право да върши това — във флота се държеше много строго на церемонията по погребването, а тук нямаше никаква церемония. Корабният шивач бе убит и никой не се наемаше да събере и зашие в брезентовите чували с тежестите тези разкъсани и обгорени трупове. На мъртвите им е все едно — мислеше си равнодушно Дойл. Нека сами се погрижат за себе си. Така мислеха и Карингтън, и Хартли и не се опитаха да го спрат.

Димящата палуба кънтеше под стъпките им, когато Никълс и старши телеграфистът Браун, все още облечени в своите нелепи бели азбестови костюми, заудряха по задрайките на люка към погреба на втора оръдейна кърмова кула. В гъстия пушек и здрач и в отчаяния си стремеж да действуват бързо те с мъка се виждаха един друг, а какво оставаше за задрайките, поради което чуковете им не улучваха целта и се изплъзваха от изтръпналите ръце, отлитайки в ненаситния мрак.

Може би не беше много късно — мислеше си трескаво Никълс, — може би наистина не беше толкова късно. Главният кран за магистралата бе затворен преди пет минути — и може би съществуваше някаква вероятност, някаква, макар и нищожна вероятност затворените вътре двама моряци все още да се държат за трапа, вдигнали глави над водата.

Една задрайка, сега само една задрайка държеше капака на люка. Като замахваха поред с чуковете си, те с ожесточение я заудряха. Най-неочаквано тя се откърти от основата си и капакът се отвори с трясък под напора на събралия се отдолу сгъстен въздух. Браун изпищя от болка, нададе един самотен отчаян вик, когато тежкият капак жестоко го удари по дясното бедро — той рухна на палубата и остана да лежи неподвижно, тихо стенейки.

Никълс не го удостои дори с поглед. Той се надвеси над люка и мощният лъч на електрическото му фенерче се заби надолу в мрака. Но не видя нищо — поне не това, което искаше да види. Виждаше се само водата, черна, отвратителна и зловеща, водата, която се надигаше и отдръпваше, покрита с тънък слой мазут, вода, която се плискаше в тишината, тъй като Юлисис ту се издигаше, ту пропадаше сред огромните вълни.

— Хей, вие долу! — извика силно Никълс. Гласът — той безпристрастно отбеляза, че гласът глъхне и трепери от вълнение — прогърмя и отекна зловещо по железния тунел. — Хей, вие долу! — извика той отново. — Има ли някой там? — Той напрегна слух, за да долови и най-слабия шум или отговор, но нищо не се чу.

— Маккуейтър! — извика той за трети път. — Уилямсън! Чувате ли ме? — Той отново впери очи и отново наостри уши, но се виждаше само мрак и се чуваше само приглушеният шепот на покритата с мазут вода, плискаща се ту в единия, ту в другия борд. Той отново зашари с лъча на фенерчето и се учуди, че всяка повърхност така бързо разсейва и поглъща светлината. А под тази повърхност… Той потрепера. Водата — дори водата изглеждаше мъртва, застояла, злокобна и безкрайно зловеща. Обзет от гняв, той разтърси глава, за да прогони тези свои глупави първобитни страхове — това негово въображение… Ще трябва да внимава с него. Той отстъпи назад и се изправи. Грижливо и внимателно затвори люлеещия се капак. Палубата с жилищните помещения прокънтя, когато чукът му се стовари върху него — веднъж, два пъти, три пъти…

 

 

Главният механик Додсън се размърда и простена. Помъчи се да отвори очи, но клепачите му отказваха да се подчинят. Около него всичко тънеше в пълен, непрогледен, почти осезаем мрак.

Питаше се замаяно къде се намира, откога беше тук и какво се бе случило. И защо ли главата му, точно отстрани под ухото, го болеше така отвратително. Бавно и предпазливо изхлузи ръкавицата си и опипа мястото с ръка. Когато я свали, усети, че е влажна и лепкава: косата му, установи той с лека изненада, се бе сплъстила от кръв. Сигурно бе кръв — той усещаше как се стича бавно и мъчително по бузата му.

А и тези идващи от дълбоко мощни вибрации, в които се долавяше безкрайно напрежение, които го караха да настръхва — той ги чуваше, почти ги усещаше точно пред себе си. Ръката му се протегна и инстинктивно се сгърчи, като докосна нещо гладко и въртящо се… и страшно нагрято.

Тунелът на вала! Разбира се. Ето къде се намираше — в тунела на вала. Бяха открили скъсани тръби, които подаваха смазочно масло и към левия вал, но той бе решил да не спира машината. Разбра, че бяха атакувани. Тук долу, в сърцето на кораба, не проникваха шумове — той не бе чул воя на самолетните мотори, не бе чул дори стрелбата на корабните оръдия, но едва ли можеше да не различи тътена от стрелбата на оръдейните кули калибър 3,25 инча. А после… Може би торпедо или паднала наблизо бомба. Слава богу, че бе седнал е гръб към взривната вълна, когато Юлисис се беше силно наклонил. В противен случай сигурно нямаше да е жив — валът щеше да го подхване и усуче…

Валът! Мили боже, валът! Той се въртеше, нажежен почти до червено, но със сухи лагери. Додсън трескаво опипа пода наоколо, намери аварийната лампа и я завъртя отдолу. Тя не светна. Отново я завъртя отдолу с всичка сила, после я опипа и като почувствува с върховете на пръстите си острите ръбчета на счупеното предпазно стъкло и крушка, захвърли ненужната лампа. Измъкна джобното си фенерче, но и то се бе смачкало. Вече отчаян, той потърси опипом около себе си бидончето със смазочното масло: то се търкаляше до него с отворена капачка. Бидончето бе празно.

Нямаше масло, нито капка. Един бог знаеше колко близо до критичния предел се намираше този прегрят метал. Но той не знаеше. И си го признаваше, защото дори и за най-добрите механици умореният метал бе неразкрита тайна. Но като всички хора, прекарали целия си живот сред машини, той бе развил у себе си шесто чувство за тези неща… и точно сега това негово шесто чувство го подтикваше да действува, настойчиво и безмилостно. Масло, трябваше да намери масло. Но той знаеше, че не му достигат сили, че е зашеметен и изтощен от сътресението и загубата на кръв, че тунелът бе дълъг и хлъзгав, и опасен… и тъмен. Едно подхлъзване, едно залитане към или върху този безмилостен вал… Главният механик отново протегна предпазливо ръка, докосна за миг вала и почувствувал внезапна болка, рязко я отдръпна. Повдигна ръка до бузата си — беше му ясно, че не триенето опари върховете на пръстите му. Нямаше друг изход. Той решително присви колене и се изправи на крака с гръб, опрян о свода на тунела.

И именно тогава неочаквано я забеляза — една светлинка, танцуваща светла точица, която му се стори безкрайно далечна в мрачния тунел, макар да знаеше, че се намира само на няколко ярда от него. Той примига, затвори очи и отново ги отвори. Светлинната не изчезваше, а упорито се приближаваше, а вече чуваше и шум от тътрещи се нозе. Изведнъж се почувствува слаб и замаян и блажено се отпусна отново на пода с крака, опрени о кожуха на лагера.

Мъжът със светлината спря на две стъпки от него, окачи лампата на една кука, предпазливо се наведе и седна до Додсън. Лъчите на лампата осветиха мрачното грубовато лице, грапавото чело и издадената напред долна челюст. Додсън настръхна от изненада.

— Райли! Огняр Райли. — Обхванат от съмнение и догадки, той присви очи. — Какво, по дяволите, правите тук?

— Донесох два галона смазочно масло — отвърна навъсено Райли. Той пъхна някакъв термос в ръцете на главния механик. — А тук има малко кафе. Аз ще се заема с работата, а вие си пийнете кафе… Милостиви боже! Та този лагер се е нажежил до червено!

Додсън тръсна термоса на пода.

— Оглушахте ли? — попита той с дрезгав глас. — Защо сте тук? Кой ви изпрати? Вашият боен пост е във второ котелно помещение.

— Изпрати ме Грирсън — отвърна грубо Райли. Лицето му бе непроницаемо. — Каза, че не може да отдели никого от мотористите… защото всички дяволски много му трябват… Колко само се е нагорещил! — Гъстата лъскава струя на маслото се стичаше бавно върху прегретия лагер.

— Искате да кажете, лейтенант Грирсън! — гласът на Додсън, едва ли не злобен, изплющя като камшик. — Не, това е нагла лъжа, Райли! Лейтенант Грирсън изобщо не ви е изпращал! Предполагам, че вие сам сте му казали, че някой друг ви е наредил да дойдете тук.

— Изпийте си кафето — посъветва го мрачно Райли. — Викат ви в машинното отделение.

Главният механик сви юмрук и с мъка се овладя.

— Проклет нахалнико! — избухна той. Изведнъж си възвърна самообладанието и продължи по-спокойно. — Още сутринта ще свикам дисциплинарната комисия. Скъпо ще платите за това, Райли!

— Нищо няма да платя!

Дявол да го вземе, помисли си гневно Додсън, на всичко отгоре той се хили, този нахален…

— И защо мислите така? — попита той заплашително.

— Защото няма да докладвате за мен. — Райли очевидно неимоверно се забавляваше.

— А, така ли било! — Додсън огледа набързо мрачния тунел и присви устни, като осъзна едва сега, че двамата бяха тук абсолютно сами — с неочаквана решителност обърна поглед към Райли — огромен, прегърбен, страшен. Райли се усмихваше, но Додсън си помисли, че едва ли има на света усмивка, която би могла да преобрази това жестоко грозновато лице. Усмивката на тигър… Страхът, изтощението, безкрайното напрежение — те наистина можеха да извършат с човека ужасни неща и кой би могъл да го съди, че е такъв, какъвто е станал, или такъв, какъвто се е родил… Но преди всичко Додсън трябваше да се погрижи за себе си. Навъсено си припомни как Търнър го наруга и какъв глупак го изкара, че отказа да се съгласи да изпрати Райли в затвора.

— Значи така било, а? — повтори той тихо. Обърна се и опря още по-здраво краката си о кожуха. — Не бъдете толкова сигурен, Райли. Мога да ви лепна като нищо двадесет и пет години, но…

— О, за бога! — избухна Райли с нетърпелив тон. — За какво говорите, сър? Изпийте си кафето… моля ви. Нали ви казах, че ви викат в машинното отделение — повтори той.

Додсън неуверено се отпусна и отви капачката на термоса. Внезапно го обзе някакво особено чувство за нереалност, все едно че бе зрител, някакъв съвсем страничен наблюдател, който няма нищо общо с тази сцена, с тази невероятна сцена. Осъзна, че главата продължаваше да го боли жестоко.

— Кажете ми, Райли — заговори той тихо, — какво ви кара да сте толкова сигурен, че няма да докладвам за вас?

— А, вие съвсем спокойно можете да докладвате за мен — Райли отново неочаквано се развесели. — Но въпреки това утре сутринта няма да седя на масата на дисциплинарната комисия.

— Така ли? — тези две думи прозвучаха полупредизвикателно-полувъпросително.

— Точно така — ухили се Райли. — Защото утре сутринта няма да има вече нито комисия, нито пък маса. — Той скръсти блажено ръце на тила си: — Всъщност утре вече няма да има нищо. — По-скоро нещо в тона, отколкото в думите му, привлече вниманието на Додсън. Той внезапно прозря, че макар и да се усмихваше, Райли не се шегува. Додсън го изгледа с любопитство, но не каза нищо.

— Старши офицерът току-що съобщи по транслацията — продължи Райли: — Тирпиц е излязъл в открито море — остават ни само още четири часа.

Откровеният, непристорен тон, липсата на всякакво театралничене и преструвки не оставяха и място за съмнение. Тирпиц излязъл в открито море, Тирпиц излязъл в открито море, повтаряше си наум Додсън. Четири часа, само още четири часа… Той се изненада от собствената си реакция, от очевидната си липса на загриженост.

— Е? — Райли бе станал вече неспокоен, нервен. — Ще докладвате ли за мен или не? Аз наистина не се шегувам, сър… Викат ви… спешно!

— Вие сте един лъжец! — рече весело Додсън. — Защо донесохте това кафе?

— За себе си. — Усмивката бе изчезнала, лицето бе сериозно и навъсено. — Но си помислих, че вие наистина имате нужда от няколко глътки — не ми изглеждате нещо добре… Намерят ли ви, веднага ще ви впрегнат в машинното.

— За където ще се отправите и вие, и то незабавно! — рече спокойно Додсън.

Райли не показа с нищо, че го е чул.

— Ходом марш, Райли! — рече рязко Додсън. — Това е заповед!

— Никъде не отивам! — изръмжа Райли. — Оставам тук. Не е необходимо човек да има три… широки златни галуна на ръкава си, за да се справя с някакво проклето бидонче с масло — завърши той иронично.

— Може и така да е — Додсън се опита да се подпре при едно наклоняване, но не успя и се блъсна в Райли. — Извинявайте, Райли. Опасявам се, че времето се влошава. И така, май стигнахме до impasse^[1].

— Това пък какво е? — попита подозрително Райли.

— Безизходица. Резултатът е равен… Кажете ми, Райли — заговори той тихо. — Какво ви доведе тук?

— Нали ви казах! — отвърна обидено Райли. — Изпрати ме Грирсън, лейтенант Грирсън.

— Какво ви доведе тук? — попита отново Додсън, все едно че не е чул отговора на Райли.

— Това си е моя… работа — отвърна яростно Райли.

— Какво ви доведе тук?

— О, за бога, я ме оставете на мира! — изкрещя Райли. Гласът му прокънтя в тъмния тунел. Изведнъж обърна цялото си лице към Додсън, устните му бяха тъжно изкривени. — Знаете много добре, по дяволите, защо съм тук.

— Сигурно за да ме очистите.

Райли го изгледа продължително и после извърна лице. Той отпусна рамене и ниско сведе глава.

— Вие сте единственото свястно копеле на този кораб, което ми даде рамо — промълви той. — Единственото копеле, което изобщо някога ми е давало възможност — поправи се Райли.

Додсън си помисли, че „копеле“ е думата, с която Райли засвидетелствуваше добрите си чувства, и изведнъж се засрами от последната си забележка.

— Ако не бяхте вие — продължи тихо Райли, — щях да отида първия път в ареста, а втория път в затвора. Спомняте ли си, сър?

Додсън кимна.

— Вие действувахте много глупаво, Райли — призна той.

— Защо се застъпихте за мен? — въпросът на огромния огняр прозвуча напрегнато, тревожно. — Боже мой, та всеки знае що за стока съм аз.

— Така ли? Чудя се само… Стори ми се, че у вас се крие по-добър човек от този, който…

— Я не ме будалкайте! — намръщи се Райли. — Аз си знам колко пари струвам. Знам що за птица съм. Аз не… не струвам! Всички са ми казвали, че… не струвам! И са прави… — Той се приведе напред. — Искате ли да ви кажа нещо? Аз съм католик. Остават само четири часа… — Той млъкна. — Трябва да застана на колене, нали? — позасмя се той. — Да се разкая и да получа… как му казваха?

— Опрощение ли?

— Да. Точно това. Опрощение. И знаете ли какво? — Той изговаряше думите бавно и натъртено. — Хич не давам пукната пара!

— А може би така и трябва — измърмори Додсън. — За последен път ви заповядвам, върнете се в машинното отделение!

— Не!

Главният механик въздъхна и взе термоса.

— В такъв случай може би ще ми направите компания на чаша кафе?

Райли вдигна очи, ухили се и отговорът му прозвуча като достойна имитация на репликите на полковник Чинстръп от известните радиопредавания:

— Всъщност не бих имал нищо против!

 

 

Валери се обърна на едната си страна, краката му се свиха, а ръката машинално посегна към кърпата. Съсухреното му тяло се разтресе и звукът от острата разкъсваща кашлица отекна в железните стени на укритието. Боже, рече си той, о, боже, никога досега не съм кашлял така страшно. Интересно, помисли си Валери, вече не боли, изобщо не боли. Пристъпът отмина. Той погледна напоената с алена кръв кърпа и с погнуса, напрегнал и малкото силици, които му бяха останали, я захвърли в най-тъмния ъгъл на укритието.

„Вие носите целия този проклет кораб на плещите си!“ — тези думи на стария Сократ неканени нахлуха в съзнанието му и той леко се усмихна. Да, ако някога са имали нужда от него на мостика, това бе именно сега. А ако отлагаше още, знаеше, че никога не ще успее да се добере дотам.

Той се надигна, приседна, изпоти се от това усилие и спусна предпазливо крака. Когато нозете му докоснаха палубата, Юлисис внезапно рязко се наклони — Валери полетя към един стол и се строполи безпомощно на пода. Беше му необходима цяла вечност, едно безкрайно усилие, за да се изправи отново на крака. Беше му ясно, че още едно такова усилие сигурно би го довършило.

Но имаше още една трудност — вратата — тази тежка стоманена врата. Трябваше да я отвори, а знаеше, че няма да му стигнат силите да стори това. Но ето че постави длан на дръжката и вратата се отвори — като по някакво чудо се оказа навън. Свирепият леден вятър, който нахлу в гърлото и изтощените му гърди, го задави.

Той се огледа. Видя, че пожарите бяха потушени — пожарите на Стърлинг и на кърмовата палуба на Юлисис. Слава богу за това поне. Зад гърба му двама души тъкмо бяха разбили вратата на хидролокаторното помещение и го осветяваха с фенерче. Но Валери нямаше сили да надзърне вътре — извърна глава и препъвайки се, с разперени ръце, се отправи към вратата на компасната площадка.

Търнър го забеляза, че идва, завтече се да го посрещне и му помогна да се настани на стола си.

— Вие нямате право да бъдете тук — рече той тихо, като изгледа продължително Валери. — Как се чувствувате, сър?

— Вече съм много по-добре, благодаря — отвърна Валери. Усмихна се и продължи: — Както знаете, ние, контраадмиралите, си имаме свои собствени отговорности, старши офицер. Крайно време е да заслужа с честен труд царската си заплата.

 

 

— Отстъпете назад! — заповяда рязко Карингтън. — Или влизайте в рулевото помещение, или се качвайте по трапа всички! Да видим каква е работата!

Той погледна надолу към огромния стоманен капак на люка. Като го гледаше, си даваше сметка, че никога досега не беше се замислял колко тежък и колко масивен е той. Отвориха го не повече от инч и в процепа бе пъхнат лост. Карингтън забеляза счупения скрипец и тежкия противовес, който се търкаляше пред прага на рулевото помещение. Слава богу, поне него са отместили, помисли си той.

— Опитахте ли с талия^[2]? — попита той рязко.

— Да, сър — отвърна най-близко застаналият до него матрос. Той посочи към една купчина объркани въжета в ъгъла. — Нищо не се получава, сър. Трапът издържа натоварването, но не можем да проврем куката под капака освен отстрани, а оттам тя непрекъснато се изплъзва. — Той посочи към люка. — А и задрайките — едни са изкривени, защото са избивани с чук, а други са завити накриво… Струва ми се, че умея да си служа с талията, сър.

— Сигурен съм в това — разсеяно рече Карингтън. — Я ми помогнете.

Той пъхна пръстите си под капака и дълбоко пое въздух. Матросът, застанал в единия край на люка, тъй като другият край се намираше до самата стена, последва примера му. И двамата напрегнаха мишци и гърбовете им изпукаха от тежестта. Карингтън почувствува как лицето му се налива с кръв, а сърцето му бие до пръсване от напрежението и се отпусна. Така само се съсипваха, проклетият капак не помръдваше и на милиметър — онзи, който го бе открехнал дори и толкова, бе извършил малък подвиг. Карингтън си помисли, че макар и уморени, двама мъже биха могли съвсем спокойно да повдигнат капака от единия му край. Подозираше, че са блокирали шарнирите. Ако това бе така, помисли си той, дори да закачат въжетата на талията, пак нищо нямаше да излезе. Талията не можеше да помогне в случаи, в които се изискваше рязко прилагане на сила.

Той коленичи и долепи устни до ръба на процепа.

— Хей, вие долу! — извика той. — Чувате ли ме?

— Чуваме ви. — Гласът бе слаб и приглушен. — За бога, измъкнете ни оттук. Ще се издавим като плъхове!

— Вие ли сте, Брайърли? Не се безпокойте — ще ви извадим. Как е нивото на водата долу?

— Водата ли? Та това не е вода, а мазут! Сигурно има теч от горния танк на левия борд. Струва ми се, че кръговият тунел е наводнен…

— Докъде се е покачила водата?

— Вече три четвърти от височината на помещението. Стъпили сме върху генераторите и се държим за таблата. Едно от момчетата се изтърва — не успяхме да го задържим. — Макар и да идваше приглушен, в гласа се долавяше съвсем ясно напрежение и отчаяние. — За бога, моля ви, побързайте.

— Казах вече, че ще ви извадим оттук! — Гласът на Карингтън бе рязък, властен. Но тази увереност бе само в гласа му — вътрешно той знаеше колко бързо ще настъпи паниката долу. — Вие отдолу не можете ли да помогнете?

— На трапа може да застане само един човек — извика Брайърли. — Няма никаква опора. — Настъпи внезапно мълчание, а след това последва серия ругатни.

— Какво става? — извика рязко Карингтън.

— Трудно ни е да се държим — изкрещя в отговор Брайърли. — Вълните достигат до две стъпки. Повлякоха още един… А, май че изплува. Тук е тъмно като в рог.

Карингтън чу тежки стъпки по трапа и се изправи. Слизаше Петерсен. В това тясно пространство русолявият норвежец изглеждаше истински великан. Карингтън го огледа, опипа с поглед могъщите му рамене, мощния гръден кош, едната исполинска ръка, отпусната свободно надолу, и другата, хванала небрежно като наръч тръстика три тежки лоста и огромен чук. Карингтън го изгледа, надзърна в спокойните тъжни очи, така поразяващо сини под ленената коса, и изведнъж се почувствува странно уверен и сигурен.

— Не можем да отворим този капак, Петерсен — заговори направо Карингтън. — А вие ще можете ли?

— Ще се опитам, сър. — Той остави инструментите си, наведе се и улови края на лоста, който стърчеше в процепа на люка. Изправи се бързо и леко — капакът едва-едва се повдигна, след това лостът като парче мека тел започна да се извива и се огъна почти под прав ъгъл.

— Струва ми се, че капакът е блокирал. — Петерсен даже не се задъхваше. — Сигурно е от шарнирите, сър?

Той заобиколи люка, огледа отблизо шарнирното съединение и доволно изсумтя. На три пъти, залюляван от мощните мишци, огромният чук се стоварваше точно върху втулката на шарнира. При третия удар дръжката на чука се счупи. Петерсен с отвращение захвърли настрани счупената дръжка и взе лост, доста по-тежък от изкривения.

Лостът отново се огъна, но капакът се повдигна още малко. Петерсен взе двата по-малки чука, с които избиваха задрайките, и започна да удря с тях по шарнирното съединение, докато и тези чукове се счупиха.

Този път той взе наведнъж двата последни лоста и ги подпъхна в процепа. Наведе се над тях и в продължение на пет-десет секунди стоя така неподвижен. Сега дишаше дълбоко и учестено: Изведнъж притаи дъх. По лицето му започнаха да се стичат струйки пот, цялото му тяло затрепера от адското напрежение — после, колкото и да бе невероятно, двата лоста започнаха бавно да се огъват.

Карингтън наблюдаваше смаяно. Никога през живота си не бе виждал подобно нещо, сигурно и другите не бяха виждали. Той бе убеден, че нито един от тези лостове нямаше да се огъне под натиск, по-малък от половин тон. Беше невероятно, но всичко това ставаше пред очите им и колкото повече се изправяше великанът, толкова повече се сгъваха лостовете. И изведнъж така неочаквано, че всички подскочиха, капакът се отвори цели пет-шест инча, Петерсен отхвръкна към стената — лостовете паднаха от ръцете му и цамбурнаха във водата.

Петерсен се хвърли свирепо като тигър към капака на люка. Пръстите му се впиха в ръба, а мускулите и мишците му се напрегнаха и той с всичка сила започна да повдига огромния капак. Напъна се три пъти, четири пъти и едва на петия капакът буквално отскочи, насиленият метал изскриптя и се заби с трясък във вертикалната стойка. Люкът беше отворен. Петерсен стоеше и се усмихваше — отдавна никой не бе виждал по лицето му усмивка — то бе окъпано в пот, а мощните му гърди рязко се повдигаха, тъй като зажаднелите му дробове поемаха на едри глътки въздух.

Нивото на водата в агрегатното помещение бе стигнало на две стъпки от люка. От време на време, щом Юлисис пропаднеше между вълните, тъмната омаслена течност се разплискваше над ръбовете на люка и преливаше в горното помещение. Спасените матроси бързо бяха измъкнати навън. Просмукани с мазут от глава до пети, с очи слепнали и ослепени, това бяха хора напълно изтощени, готови всеки миг да изгубят съзнание, и толкова смазани, че дори страхът им не успяваше да вземе връх над умората. Особено трима от тях — те се бяха вкопчили безпомощно в трапа, без да са в състояние изобщо да помръднат — те сигурно щяха да се сгромолясат в черната бездна, ако Петерсен не беше навел и не бе ги измъкнал като малки деца от агрегатното помещение.

— Отведете тези хора незабавно в лазарета! — разпореди Карингтън. Той гледаше как измъкват по трапа измокрените до кости треперещи хора. После се обърна към огромния огняр и се усмихна. — Ние всички ще ви поблагодарим по-късно, Петерсен. Ние с вас още не сме свършили. Този люк трябва отново да се затвори и да се задраи.

— Трудна работа, сър — рече мрачно Петерсен.

— Трудна или не, трябва да бъде свършена. — Карингтън бе категоричен. Сега вече водата непрекъснато преливаше над ръба на люка и се плискаше в прага на рулевото помещение. — Аварийното рулево устройство е повредено — ако се наводни рулевото помещение, с нас е свършено.

Петерсен не каза нищо. Повдигна задържащата кука и дръпна една стъпка надолу съпротивляващия се капак. После опря гръб в трапа, запъна крак в тежкия капак и конвулсивно се изпъна — капакът се спусна на 45°. Той се поспря, изви гръб като лък и като увисна с ръце на трапа, започна да блъска с крака по ръба на трапа. Оставаха още петнадесет инча, за да се затвори.

— Ще ни трябват тежки чукове, сър — рече припряно Петерсен.

— Няма време! — Карингтън бързо поклати глава. — Още две минути и налягането на водата няма да позволи да затворим капака. По дяволите! — рече той отчаяно. — Друго нещо щеше да бъде, ако трябваше да го затворим от обратната страна — отдолу. Тогава и аз бих могъл да го затворя.

Петерсен и този път не каза нищо. Приклекна до ръба на люка и се вгледа в мрака.

— Хрумна ми една идея, сър — рече той бързо. — Какво ще кажете, ако и вие застанете върху капака и се опрете на трапа. Да, сър, точно така, но ще можете да натискате по-силно, ако застанете с гръб към мен.

Карингтън опря длан върху железните стъпала на трапа и напъна с всички сили. Внезапно той чу плясък, а след него звън на метал, извъртя се тъкмо навреме, за да види как един лост, сграбчен от огромна ръка, изчезва под капака на люка. От Петерсен нямаше и следа. Като повечето едри, яки мъже той беше бърз и пъргав като котка — беше се пъхнал през люка, без да издаде нито звук.

— Петерсен! — Карингтън коленичи до люка. — Какви са тези номера, дявол да го вземе? Излизайте бързо, нещастни глупако! Да се удавите ли искате?

Отговор не последва. Долу цареше пълна тишина, тишина, която се усилваше от тихия плясък на водата. Внезапно тишината бе нарушена от удара на метал върху метал, после от пронизително скърцане и капакът се спусна с още шест инча. Преди Карингтън да разбере какво става, тежкият капак се смъкна още по-надолу. Първият офицер грабна отчаяно някакъв лост и го подпъхна под капака на люка. Само след миг огромният стоманен капак опря върху него. Карингтън опря устни на процепа и извика:

— За бога, Петерсен. Да не сте луд? Отворете, незабавно отворете, чувате ли?

— Не мога — гласът заглъхна, когато водата заля главата на огняря. — И не искам. Вие сам казахте… няма време… друг начин нямаше.

— Но аз изобщо нямах предвид…

— Знам. Но това няма значение… така е по-добре. — Вече стана почти невъзможно да се разбират думите му. — Предайте на капитан Валери, че Петерсен страшно съжалява… Вчера се опитах да обясня на капитана…

— Съжалявате? За какво съжалявате? — Карингтън отчаяно напъна с всичка сила железния лост, но капакът изобщо не помръдна.

— Убитият пехотинец в Скапа Флоу… Аз не исках да го убивам. Аз изобщо не мога да убия човек… Но той ме вбеси — рече просто огромният норвежец. — Той уби приятеля ми…

За секунда Карингтън отпусна лоста. Петерсен! Разбира се, кой друг освен Петерсен би могъл да извие някому врата като на пиле? Петерсен — огромният усмихнат скандинавец, превърнал се за една нощ в тъжен, мрачен великан, загубил усмивката и съня си и който ден и нощ сновеше по палубите, из кубриците и коридорите на кораба. Карингтън неочаквано прозря борбата, която се водеше в измъчената душа на този мил и простодушен човек.

— Слушайте, Петерсен — замоли се той. — За тази история не давам пукната пара. За нея никой няма да узнае, обещавам ви. Моля ви, Петерсен, само…

— Така е по-добре. — Приглушеният глас прозвуча нелепо доволно. — Грях е да се убие човек… грях е да живееш след това… Знам това. Моля ви, за мен е много важно — предайте на моя капитан, че Петерсен съжалява и се срамува… Правя това заради моя капитан. — Без предупреждение лостът бе изтръгнат от ръката на Карингтън. Капакът легна на мястото си. В продължение на минута рулевото помещение се огласяше от приглушен метален звън. Отведнъж шумът секна. Сега се чуваше само водата, която тихо се плискаше в прага на рулевото помещение и леко поскърцване на перото на руля. Юлисис продължаваше своя курс.

 

 

Чистият мелодичен глас се извиси ясен и звучен над приглушения шум на вентилаторите на машинното отделение, над воя на стотици електромотори и над рева на плискащите се вълни. Дори безличният метален тембър на високоговорителя не можеше да отнеме красотата на този пеещ глас… Валери имаше навика, когато не беше необходимо да се спазва тишина, да прекарва дългите тъжни часове, като включва своя грамофон към корабната транслация.

Почти неизменно музикалният репертоар бе строго класически или от пиеси, които снобите наричаха презрително „популярни класически произведения“. Бах, Бетовен, Чайковски, Лехар, Верди, Делиус — това бяха любимите му композитори. „Концерт №1 в ре бемол миньор“, „Пиеса за струна сол“, „Лунна светлина над Олстър“, „Лунна светлина“, „Валс на кънкьорите“ — екипажът на Юлисис никога не можеше да им се насити. „Невероятно“, „невъзможно“ — не е трудно човек да си представи коментарите на онези, които приравняват музикалния вкус на моряка към елементарното схващане за неговата етика и морал. Същите тези хора обаче не познават благоговейната като в катедрала тишина в претъпкания хангар на някой самолетоносач на рейда в Скапа Флоу, когато вълшебният лък на Йехуди Менухин гали струните на цигулката му и пренася хиляди мъже далеч от суровата действителност, от горчивите спомени от последния патрул или конвой в златния свят на музиката.

Но сега пееше момиче. Това беше Дайана Дюрбин и тя пееше песента „Под родните ливади“ — най-тъжната и най-носталгичната от всички нейни песни. В подпалубните помещения и на горната палуба, приведени над огромните механизми или свити до оръдията си, хората слушаха този прекрасен глас, който се разнасяше над мрачния кораб и падащия сняг и им навяваше мисли за родината, мисли за тъжния контраст и за утрото, което няма да настъпи. Неочаквано песента спря по средата.

— Внимание, внимание — избоботи високоговорителят. — Внимание! Говори… говори старши офицерът.

Гласът бе гръден, тъжен и неуверен. Той привлече и задържа вниманието на всеки член от екипажа.

— Имам тъжна новина за вас. — Търнър говореше бавно и тихо. — Съжалявам, че… — Той млъкна и продължи още по-бавно: — Преди пет минути се помина капитан Валери. — За миг високоговорителят млъкна и отново оживя: — Умря на мостика, в своя стол. Съзнаваше, че умира, и умря без мъки. Настоя… настоя да ви благодаря за вашата преданост към него… „Предайте им — това, доколкото си спомням, бяха последните му думи, — че без тях нямаше да се справя, че те са най-добрият екипаж, с който бог е дарявал някога капитан.“ И после каза, това бяха последните думи, които каза: „Предайте им моите извинения. След всичко, което те направиха за мен… да, предайте им, че искрено съжалявам, че ги изоставям.“ Това бе всичко, което каза: „Предайте им, че ги моля да ми простят.“ И умря.