Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (14)

Глава четиринадесета
Събота вечерта I

Юлисис продължаваше да плава през полярния здрач. Той напредваше бавно и тромаво, борейки се с високите вълни. Представляваше необикновена и печална гледка с двете си строшени мачти, с разрушените предна и задна надстройка, с нелепо наклонения си мостик, разбита и порутена оръдейна кула, почти смазана от корпуса на „кондора“. Но въпреки всичко, въпреки огромните яркочервени петна под охлузената боя и зейналите черни дупки на носа и кърмата, които бълваха гъст дим, из който проблясваха и пламъци, крайцерът бе запазил своя призрачен и грациозен вид на същество, вярно на себе си, чийто дом бяха полярните води. Призрачен, грациозен и безкрайно издръжлив… и все така смъртоносен. Той все още разполагаше със своите оръдия… и със своите двигатели. Притежаваше най-вече тези мощни двигатели — благословено неприкосновени. Или поне така изглеждаше…

Изнизаха се пет безкрайни минути, пет минути, през които небето още повече притъмня, пет минути, през които съобщенията, идващи от кърмата, показваха, че огнеборците едва успяваха да локализират пожара, пет минути, през които Валери отчасти възвърна обичайната си уравновесеност. Сега обаче той бе много слаб.

Телефонен звън проряза остро тишината и мрака. Крайслер вдигна слушалката и се обърна към мостика.

— Господин капитан, от задната част на машинното отделение искат да говорят с вас.

Търнър погледна към капитана и побърза да каже:

— Да се обадя ли аз, сър?

— Благодаря ви. — Валери кимна признателно с глава.

Търнър му отвърна и отиде към телефона.

— На телефона е старши офицерът. Кой се обажда?… Лейтенант Грирсън? Може би за разнообразие ще ни съобщите нещо приятно?

В продължение на цяла минута Търнър само слушаше. Останалите на мостика дочуваха слабото пукане в слушалките и по-скоро долавяха, отколкото виждаха напрегнатото му внимание и силно присвитите му устни.

— Ще издържи ли? — попита рязко Търнър. — Да, да, разбира се… Предайте му, че тук ще направим всичко възможно… Докладвайте. На половин час, ако обичате.

— Нещастието никога не идва само — изръмжа Търнър и окачи слушалката. — Машината прекъсва, температурите се повишават. Деформиран е средният вал на дясната машина. Самият Додсън в момента се намира в тунела на вала. Обяснява, че валът се е изкривил като банан.

Валери слабо се усмихна.

— Доколкото познавам Додсън, сигурно става въпрос само за леко нарушена центровка на вала.

— Може и така да е. — Търнър остана сериозен. — Онова, което е важно, е, че основният лагер на вала е подбит и тръбата за смазване е прекъсната.

— Толкова ли е сериозно? — тихо попита Валери.

— Додсън е много разтревожен. Обяснява, че повредата не е отсега — смята, че това се е случило през нощта, когато в щорма загубихме подводните си бомби. — Търнър поклати глава. — Бог знае какви натоварвания е претърпял този вал оттогава… А предполагам, че събитията от тази вечер просто са го довършили… Лагерът ще трябва да бъде смазван ръчно. Настоява да му се разреши да намали оборотите на главния двигател до минимум или пък напълно да го спре. Ще ни държат в течение.

— И никаква възможност ли няма да се ремонтира — попита навъсено Валери.

— Не, сър. Никаква.

— Добре тогава. Изравнете скоростта с тази на конвоя. Старши офицер!

— Да, сър!

— Матросите да останат на бойните си постове през цялата нощ! Не е необходимо да им го казвате… но ми се струва, че ще е по-разумно, ако го сторите. Имам чувството, че…

— Това пък какво е! — извика Търнър. — Гледайте! Какво, по дяволите, прави той? — Пръстът му сочеше към последния товарен кораб от дясната колона: оръдията му стреляха по някаква невидима цел, а белите дири на трасиращите снаряди разсичаха смрачаващото се небе. Но когато се хвърли към микрофона, той забеляза, че оръдията на Вайкинг изригват дим и пламък.

— Всички оръдия! 110° отдясно! Самолети! Самостоятелен огън по самостоятелни цели! — Той чу как Валери отдаде команда дясно на борд и разбра, че капитанът иска да извърти носовите оръдейни кули към противника.

Но беше твърде късно. Въпреки че Юлисис започна маневрата, вражеските самолети излязоха от облаците и се спуснаха надолу към конвоя. Огромни и тромави, тези самолети изглеждаха призрачни в сгъстяващия се мрак, но можеха да се разпознаят безпогрешно по искрящите им следи и воя на внезапно форсираните мотори. Без никакво съмнение „кондори“. „Кондорите“, които отново ги бяха надхитрили, които се спуснаха ниско с отнета газ откъм подветрената страна, така че от конвоя да не чуят приглушения рев на моторите им. Врагът бе изчислил времето и разстоянието безупречно.

Товарният кораб на два пъти бе хванат на вилка с пряко попадение на най-малко седем бомби: в увеличаващия се здрач бе невъзможно да се види как бомбите го поразяваха, но грохотът от експлозиите бе недвусмислен. И всеки път, когато самолетите прелитаха над него, по палубите му се силеше безмилостен картечен огън. Оръдейните установки до една бяха открити, липсваше им и най-обикновено прикритие срещу куршумите: екипажите на търговските кораби, военните, които обслужваха леките и тежките оръдия, не си правеха никакви илюзии за своята безопасност, когато тръгваха с полярните конвои за Русия… За шепата артилеристи, които оцеляха след бомбардировката, зловещото тракане на тези картечници бе последният звук, който чуха през живота си.

Когато бомбите полетяха надолу към следващия кораб в колоната, първият кораб представляваше вече огромна горяща грамада. Почти сигурно бе, че имаше и пробойни под водолинията: корабът се наклони тежко и сега бавно и плавно се пречупваше точно зад мостика, като че ли и двете му половини бяха скрепени подвижно под водолинията; той потъна, преди още да заглъхне в далечината ревът на последния самолетен мотор.

Изненадата от нападението беше пълна. Един кораб бе потопен, втори, забил дълбоко нос във водата, се въртеше безпомощно на място, без да може да се спре, и макар че по палубата му не се виждаше нито дим, нито пламъци, нито хора, той представляваше зловеща гледка. Трети бе получил сериозни повреди, но все още се управляваше. Врагът не бе понесъл никакви загуби.

Търнър заповяда да се прекрати огънят — някои от зенитчиците продължаваха да стрелят напосоки в тъмнината: може би се надяваха на случайно попадение или просто въображението им си правеше лоши шеги със замъглените умове и възпалените кръвясали очи, които бяха забравили какво е почивка от безброй часове и дни. И тогава, когато и последният „йорликон“ замлъкна, Търнър отново го чу — боботенето на тежките самолетни мотори, рев, който в зависимост от порива на вятъра ту се засилваше, ту заглъхваше като прибой на далечен скалист бряг.

Никой нищо не можеше да направи. „Кондорите“, макар и скрити зад ниските облаци, не правеха дори и опит да скрият своето присъствие — зловещото боботене неотлъчно ги съпровождаше. Беше ясно, че те кръжат точно над тях.

— Какво ще кажете за всичко това, сър? — попита Търнър.

— Нищо не мога да кажа — рече бавно Валери. — Изобщо нищо не разбирам, но съм сигурен, че „кондорите“ повече няма да ни споходят. Вече е доста тъмно за тях — а освен това им е ясно, че няма да успеят да ни изненадат пак. По-скоро ще ни държат под наблюдение.

— Под наблюдение! Само след половин час ще стане тъмно като в рог! — възрази Търнър. — Ако питате мен, просто искат да си играят с нервите ни.

— Един бог знае — уморено въздъхна Валери. — Знам само, че бих продал душата си на дявола за двойка „корсари“ или за радар, мъгла или такава нощ като онази в Датския пролив. — Смехът му бе прекъснат от пристъпа на кашлицата. — Чухте ли ме? — шепнешком попита той. — Никога не съм помислял, че ще си мечтая за такива неща… Колко дни станаха откакто напуснахме Скапа, старши офицер?

Търнър се замисли за миг.

— Пет-шест дни, сър.

— Шест дни! — Валери просто не можеше да повярва. — Шест дни. И… тринадесет кораба… вече останахме само тринадесет кораба.

— Дванадесет — поправи го тихо Търнър. — Още един е на път да потъне. Седем товарни кораба, танкерът и корабите от ескадрата. Дванадесет… Поне веднъж да бяха улучили стария Стърлинг — добави той мрачно.

Валери потрепера от извилата се снежна вихрушка. Той се приведе, сви глава между раменете си, за да се предпази от снежната виелица, и потъна в дълбок размисъл. След малко се размърда.

— На разсъмване ще бъдем в Нордкап — рече той разсеяно. — Нещата може да се усложнят, старши офицер. Те ще хвърлят срещу нас всичките си налични сили.

— И друг път сме минавали оттам — възрази Търнър.

— Шансовете ни са 1:1. — Валери сякаш не го чу. Той като че ли говореше на себе си. — „Одисей и сирените“. „Или в залива ще заседнем…“ Желая ви успех, старши офицер!

Търнър го погледна смаяно.

— Какво искате да кажете?…

— Както и на себе си. — Валери се усмихна, повдигайки глава. — А на мен ще ми трябва и много късмет. — Гласът му бе станал много тих.

Неочаквано Търнър направи нещо, което никога досега не бе правил, нито пък му бе минавало през ум, че може да направи. В дрезгавината той се наведе над капитана, внимателно обхвана с длани лицето му и впи разтревожен поглед в него. Валери не възрази и след няколко секунди Търнър се изправи.

— Направете ми една услуга, сър — рече той тихо. — Слезте долу. Аз ще се погрижа за всичко тук, а скоро ще се качи и Карингтън. Пожарът на кърмата е почти потушен.

— Не, не и тази вечер. — Валери се усмихваше, но в гласа му имаше някаква странна решителност. — И не е красиво от ваша страна да изпращате някой от любимците си да викат стария Сократ на мостика. Моля ви, старши офицер. Искам да остана тук — искам да видя всичко с очите си.

— Да, да, разбира се — най-неочаквано Търнър загуби желание да спори. Той се обърна: — Крайслер! Давам ви само десет минути да донесете един галон вряло кафе в укритието на капитана… А вие ще отидете да полегнете там половин час — рече твърдо Търнър, като се обърна към Валери — и ще изпиете всичката тази проклетия, или… или…

— С удоволствие! — измърмори Валери. — И кафето, разбира се, ще бъде гарнирано с вашия несравним ром?

— И още как! Ъъъ, само че… дявол да го вземе този Уилямсън! — изръмжа с раздразнение Търнър. Млъкна и после добави: — Не трябваше да казвам това… Горките момчета, сигурно отдавна вече са мъртви… — Той се смълча, после вдигна глава и се заслуша: — Чудя се само докога ще кръжи над главите ни този проклет „Чарли“? — промърмори той.

Валери се окашля, но преди да успее да заговори, се обади високоговорителят на радиостанцията.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. Две съобщения.

— Обзалагам се на петарка, че едното от тях е от смелчагата Ор — изсумтя Търнър.

— Първото е от Сиръс: „Моля разрешение да застана на борд на товарния кораб и да прибера оцелелите. Поне като ме наказват, да има за какво.“

Валери се вгледа в изтънялата снежна пелена, в гъстия мрак и побеснялото море.

— При това море? — промълви той. — И в тази тъмнина, в която нищо не се вижда! Това е самоубийство!

— Това е нищо в сравнение с онова, което го очаква, когато попадне в лапите на адмирал Стар! — възкликна весело Търнър.

— Изгледите му за успех са нищожни… Аз… аз никога не бих накарал някого да направи това. Такъв риск не е оправдан. Освен това търговският кораб е много зле ударен. Едва ли има много оцелели на борда му.

Търнър не каза нищо.

— Предайте на Сиръс — разпореди отривисто Валери. — „Благодаря. Разрешавам. Желая успех.“ Обадете се в радиостанцията да прочетат второто съобщение.

След кратка пауза високоговорителят отново оживя.

— Втората радиограма е от Лондон за капитана. В момента се дешифрира. Изпратете незабавно свръзка на мостика.

„До командващия 14. Ескадра самолетоносачи, конвой FR77 — разнесе се от високоговорителя след няколко секунди. — Дълбоко сме покрусени от скръбната вест. Неотклонно дръжте курс 90°. Ескадра бойни кораби потеглят юг-югоизток, с пълен ход по курс на сближение. Среща около 14,00 часа утре. Техни лордски сиятелства изпращат сърдечни благопожелания контраадмирал, повтарям, контраадмирал Валери. Отдел «Морски операции». Лондон.“

Високоговорителят замлъкна — чуваше се единствено самотното бръмчене на хидролокатора и монотонното боботене на моторите на „кондора“ — във въздуха още трептяха радостните нотки в гласа на радиста.

— Неочаквано любезно от страна на техни лордски сиятелства — измърмори Мъхнатия, както винаги на място. — Човек би казал много благородно от тяхна страна.

— Отдавна трябваше да го направят — изръмжа Търнър. — Поздравления, сър — добави той сърдечно. — Дочакахме най-сетне знак на признателност от бреговете на Темза.

По мостика премина одобрителен шепот и въпреки устава никой не направи и опит да скрие своята радост.

— Благодаря ви, благодаря ви. — Валери бе трогнат, дълбоко трогнат. Най-сетне обещание за помощ, обещание, което може би, не, почти сигурно означаваше за всеки член от неговия екипаж живот вместо смърт, а тези хора тук се радваха само на повишението му! Получи галуните на мъртвеца, помисли си той и за малко да го каже, но се отказа навреме. Би било неблагодарно от негова страна да помрачи тази неподправена радост.

— Много ви благодаря — повтори той. — Но, господа, вие май пропуснахте единствената част от съобщението, която има някакво съществено значение…

— О, не, не сме — навъси се Търнър. — Ескадра бойни кораби — ха! Както винаги — след дъжд качулка. Във всеки случай сигурно ще пристигнат за погребението ни или малко след това. А може би ще успеят да приберат неколцина оцелели. Предполагам, че Иластриъс и Фюриъс ще бъдат с тях.

— Възможно е. Нямам представа — усмихнат, Валери поклати глава. — Въпреки скорошното ми… ъъъ… повишение, аз все пак не се ползвам с доверието на техни лордски сиятелства. Но в ескадрата ще са включени и няколко самолетоносача, а те ще могат още на разсъмване, няколко часа преди срещата, да ни осигурят въздушно покритие.

— Това няма да стане — рече пророчески Търнър. — Времето ще се развали и самолетите няма да могат да излетят. Ще видите, че ще изляза прав.

— Може би, Касандра, може би — усмихна се Валери. — Ще видим… Какво казахте, щурман? Страхувам се, че не…

Мъхнатия се ухили.

— Сега ми хрумна, че утре ще бъде голям празник за нашия млад доктор — той е убеден, че никой от бойните кораби не излиза в открито море освен в мирно време, и то за да участвува в парадите в Спитхед.

— Добре че ми напомнихте — рече замислено Валери. — Нали обещахте на Сиръс да…

— Младият Никълс е затънал до гуша в работа — намеси се Търнър. — Не ни обича кой знае колко, нас… от военноморския флот… но явно си обича работата. Намери азбестов костюм и по думите на Карингтън вече е… — Той млъкна, вдигна глава и впери поглед през разредилата се снежна пелена. — Здрасти! „Чарли“ става вече много досаден, не мислите ли?

С всяка измината секунда ревът на моторите на „кондора“ се усилваше. Воят прерасна в оглушително кресчендо, тъй като бомбардировачът изрева точно над главите им, едва на седемдесет метра от строшените мачти, и заглъхна до ритмично бръмчене, когато самолетът прелетя и закръжи над конвоя.

— Съобщение до охраняващите кораби! — извика бързо Валери. — „Пропуснете го, не го закачайте. Да не се използват осветителни снаряди — нищо. Той се опитва да ни предизвика, за да издадем нашето местоположение… Едва ли товарните кораби…“ О, господи! Тези глупаци, тези глупаци! Много късно, много късно.

Един търговски кораб от лявата колона бе открил огън — трудно бе да се каже с „йорликони“ или с „бофори“. Те стреляха напосоки, съвсем напосоки, а при силен вятър, сняг и мрак вероятността да се открие самолет само по бръмченето му е направо нищожна.

Стрелбата не продължи дълго — десет, петнадесет секунди, не повече. Но това бе напълно достатъчно — и бедата бе сторена. „Чарли“ се отдалечи и наострените уши доловиха внезапното усилване на рева на моторите, тъй като самолетът рязко набра височина.

— Какво ще кажете за това, сър? — запита ядосано Търнър.

— Голяма неприятност — гласът на Валери бе тих, но твърд. — Това никога не се е случвало досега и той съвсем не ни ходеше по нервите, както се изразявате вие, старши офицер, той дори не ни попречи да спим… но и когато сме толкова близо до Нордкап. А и не би могъл да ни преследва дълго — две бързи промени на курса ни и… готово! — Той въздъхна леко. — Какво ви казах, старши офицер?

С внезапност, която стъписва ума, една ослепително бяла, непоносима за очите светлина превърна нощта в ден. Тя заблестя ярко високо над Юлисис, разкъса падащия сняг и го превърна в тънък прозрачен воал. Като се въртеше шеметно под своя парашут, носена от поривите на вятъра, една осветителна бомба се спущаше плавно към морето, което вече не бе невидимо, а неочаквано бе станало черно като нощта; море, в което всеки кораб в бляскавата си премяна от лед и сняг изпъкваше с ослепителна белота на мастиленото море и небе.

— Стреляйте по тази светлина! — закрещя по микрофона Търнър. — Всички „йорликони“, всички автоматични оръдия, стреляйте по тази светлина! — Той окачи микрофона. — При това вълнение със същия успех можем да я замеряме и с празни бирени бутилки — изсумтя той. — Боже, господи, всичко това ме кара да се чувствувам някак си особено!

— Разбирам — подхвърли Мъхнатия. — Като в един от онези сънища, когато си вървиш по някоя оживена улица и изведнъж разбираш, че цялото ти облекло се състои от един ръчен часовник. „Гол и беззащитен“ ми се струва, че беше общоприетият израз. А за по-неуките се казва „хванат по бели гащи“. — Той разсеяно избръска снега от пухкавия си костюм, откривайки избродираното „X“ на джоба отпред, докато тревожните му очи се впиваха в тъмния кръг, който опасваше светлото петно. — Цялата тази работа изобщо не ми харесва — оплака се той.

— И на мен — гласът на Валери бе тъжен. — Както не ми харесва и внезапното изчезване на „Чарли“.

— Той не е изчезнал — рече мрачно Търнър. — Чуйте! — Те напрегнаха слух и дочуха равномерното далечно боботене на мощните мотори. — Той е зад нас и се приближава.

След по-малко от минута „кондорът“ отново изрева над главите им, но този път на по-голяма височина, скрит в облаците. Той отново хвърли осветителна бомба отвисоко, много по-отвисоко, отколкото предишната, и този път точно по средата на конвоя.

Ревът на моторите отново заглъхна в далечно приглушено боботене и оглушителният им вой пак се усили, когато „кондорът“ ги догони за втори път. Той се мярна за миг между разкъсаните облаци. Този път описа широка дъга далече наляво, като прелетя високо над залетия с безпощадна светлина конвой. И когато отмина с рев, осветителните снаряди избухнаха с ослепителен пламък — четири експлозии точно под нивото на облаците на интервали от по четири секунди. Северният хоризонт бе залят от светлина, която блестеше и пулсираше с буен пламък, от който изпъкваше ясно и най-малката подробност. А на юг бе пълен мрак — границата на осветения район свършваше рязко точно зад дясната колона на конвоя.

Именно Търнър пръв се досети за значението и целта на всичко това. Тази мисъл го порази така, както би го поразило едно чисто физическо сътресение. Той нададе дрезгав вик и направо се хвърли към микрофона — нямаше време да иска разрешение.

— Втора носова кула! — изкрещя той. — Изстреляйте осветителни снаряди на юг 90° надясно, 90° надясно. Незабавно! Незабавно! Осветителни снаряди, 90° надясно. Максимален наклон 10°. Взривателите фиксирани за близко разстояние. Щом сте готови, стреляйте! — Той хвърли бърз поглед през рамо. — Щурман! Бихте ли погледнали…

— Втора кула се прицелва, сър.

— Добре, много добре! — Той отново взе микрофона. — До разчетите на всички оръдия! До разчетите на всички оръдия! Имайте готовност за отблъскване на въздушно нападение откъм десния борд. Вероятен пеленг 90° отдясно. Противникът вероятно ще атакува с торпеда. — Докато говореше, той съзря с крайчеца на окото си пробляскващите равномерно бойни светлини на долната рея. Валери изпращаше извънредни заповеди до корабите от конвоя.

— Имате право, старши офицер — прошепна Валери. С измъчената си бледост и кожа, опната по изпъкналите скули, на тази ослепителна светлина лицето на Валери смътно напомняше на лицето на жив човек, то бе лице на мъртвец, съживявано единствено от блясъка на дълбоко хлътналите очи и рязкото потрепване на обезкръвените клепачи, когато, раздирайки тишината, изтрещя залпът от втора носова оръдейна кула. — Сигурно сте прав — продължи той бавно. — Всички кораби са осветени откъм север, следователно нападението трябва да се очаква от юг под прикритието на тъмнината. — Той замълча неочаквано, тъй като осветителните снаряди се пръснаха на две мили южно от тях, превръщайки се в огромни светещи кълба. — Вие наистина сте прав — рече той тихо. — Ето ги, идват.

Те дойдоха откъм юг, в плътен строй, като летяха на три вълни от по четири-пет самолета всяка. Летяха на височина от около 160 метра и дори когато снарядите започнаха да избухват, самолетите вече губеха височина и се готвеха за нападение. И докато пикираха, бомбардировачите започнаха да разгръщат строя си, сякаш търсеха индивидуални цели… Така поне изглеждаше на пръв поглед. Но само след няколко секунди стана ясно, че се интересуваха от два кораба, само от два кораба — Стърлинг и Юлисис. Дори идеалната двойна цел — улученият търговски кораб и почти застаналият му на борд Сиръс — не беше удостоена с никакво внимание. Явно бомбардировачите изпълняваха специални заповеди.

Втора носова оръдейна кула изстреля още два осветителни снаряда на максимална дистанция и зареди вече с фугасни. По това време всяко оръдие от конвоя вече стреляше, преградният огън бе силен и бомбардировачите — странно, трудно бе да се разпознаят, но приличаха на „хайнкели“ — трябваше да летят през плътна смъртоносна завеса от стомана и фугасни снаряди. Елементът изненада бе провален: осветителните снаряди на Юлисис бяха спечелили безценни двадесет секунди.

Сега към Юлисис се задаваха пет бомбардировача, които летяха в разгънат строй, за да разсеят огъня, но пикираха по една-единствена цел. Те се снижаваха, огнените им дири едва ли не докосваха вълните. Единият от самолетите закъсня само за частица от секундата да се издигне, закачи леко гребена на една огромна вълна, отскочи и се понесе шеметно от вълна на вълна — бомбардировачите летяха под прав ъгъл на посоката на вълните, — преди да изчезне в бездната. Дали пилотът не бе преценил правилно разстоянието, или бе загубил видимост от снега, полепнал по предното му стъкло — никой не можеше да каже.

Секунда по-късно водещият в средата на строя самолет неочаквано бе обхванат от пламъци — пряко попадение в торпедото на борда му. Трети самолет, който идваше откъм запад, зави рязко наляво, за да избегне разлетелите се стоманени късове и торпедото, което пусна, бе само един безсмислен жест. То падна на половин кабелт зад кърмата на Юлисис и изчезна в морето.

Сега останаха само два бомбардировача, които шеметно се мятаха от една страна на друга, за да не бъдат улучени, и със самоубийствена смелост продължаваха нападението. Изминаха две секунди, три, четири — но те продължаваха да летят през гъстата снежна пелена и силния преграден огън като по чудо невредими.

На теория няма по-лесно уязвима цел от самолет, който идва право насреща ти, но на практика никога не се получава така. Почти пълната неуязвимост на тези бомбардировачи в Арктика, Средиземно море или Тихия океан, високият процент на успешните им нападения, проведени и сред най-плътната огнена стена, неотклонно привличаше вниманието на експертите. Напрежение, смут и страх — това бяха някои от причините. При този вид бомбардировачи нямаше трета възможност — не го ли улучеха корабните зенитни оръдия, улучваше той. А нищо не действува на нервите така смразяващо, ако, разбира се, изключим пронизителния вой на почти отвесно пикиращата чайкокрила щука, както връхлитащият с рев огромен бомбардировач с торпедо на борда, застрашително поел към дулото на зенитното ти оръдие, и мисълта, че ти остават да живееш само още пет секунди… А на всичко отгоре при Юлисис жестокото люлеене на крайцера от бордовите вълни правеше невъзможна точната стрелба.

Тези последни два бомбардировача се снишиха заедно, толкова близо един до друг, че почти допираха криле. Самолетът, който се намираше по-близо до носа на Юлисис, пусна торпедото си, но то падна на около двеста ярда встрани; той се издигна нагоре и зави остро надясно, като обсипа средната надстройка с град от снаряди и куршуми. Торпедото докосна водата, отскочи високо нагоре във въздуха, после отново заби нос в една голяма вълна и като мина под кила на Юлисис, пое надолу към морските дълбини.

Но секунди преди това последният самолет бе предприел своята атака — атакува, не успя и загина. Той с рев се сниши на почти три метра от вълните, пикира, без да пусне торпедото си, като летеше толкова ниско, че вече се виждаха ясно кръстовете по крилете му, а от крайцера го деляха само някакви си сто ярда. Изведнъж пилотът отчаяно започна да набира височина — беше очевидно, че спусковият механизъм на торпедото бе засякъл — било от някаква техническа неизправност, било от силния студ. Освен това бе очевидно, че пилотът бе възнамерявал да пусне торпедото в последната минута и бе разчитал, че внезапното олекване на самолета ще му помогне рязко да се издигне нагоре.

Носът на бомбардировача се заби право в предния комин на Юлисис, дясното крило се откъсна като картонено, отсечено от мачтата. Избухна ослепителен пламък без дим и без взрив. Едва вълните го бяха погълнали, когато мощна подводна експлозия наклони силно Юлисис надясно, чудовищен удар, който повали хората и прекъсна осветлението от левия борд на крайцера.

Търнър се изправи мъчително на крака и разтърси глава, за да я проясни от задушливите газове от коридора и зашеметяването от избухналите само на метър от него снаряди. Не взривната вълна от торпедото го бе запокитила на пода — той сам се бе свил там, за да се предпази от бълващите огън оръдия на другия бомбардировач, който бе стрелял от упор право в мостика на Юлисис.

Първата му мисъл беше за Валери. Капитанът лежеше на едната си страна, сгърчил се до компасната рубка. С пресъхнала уста, разтърсван от ледени тръпки, но не от ледения вятър, Търнър се наведе бързо и внимателно го обърна по гръб.

Валери лежеше неподвижен, смълчан и бездиханен. По него, слава богу, не се виждаха нито следи от кръв, нито зеещи рани. Търнър свали ръкавицата си, пъхна ръка под полушубата и китела и му се стори, че долови слабите, много слаби удари на сърцето. Той грижливо повдигна главата на капитана от заледената палуба и бързо вдигна очи. Над тях се бе изправил Мъхнатия.

— Повикайте Брукс, щурман — рече той припряно. — Спешно е.

С неуверена походка Мъхнатия прекоси мостика. Матросът свързочник надничаше през вратата, стиснал телефонния апарат в ръка.

— Бързо — лазарета! — заповяда Мъхнатия. — Предайте на началника на медицинската служба… — Той млъкна, внезапно осъзнал, че матросът е все още замаян, за да проумее. — Подайте ми телефона! — Той нетърпеливо протегна ръка и грабна телефона, но се вцепени от ужас, тъй като матросът започна да се свлича бавно назад, протегнатите му напред ръце се преплъзнаха по вратата на мастика и той рухна на палубата. Карпентър отвори вратата и вторачи поглед в убития свързочник, проснал се в краката му — между лопатките му имаше дупка колкото юмрук.

Матросът лежеше до хидролокаторното помещение — Мъхнатия едва сега забеляза, че то е цялото на решето от снаряди и картечни куршуми. Веднага му мина смътната мисъл, че хидролокаторът е безвъзвратно повреден и че последното им защитно средство срещу подводниците е унищожено. Тази мисъл бе незабавно последвана от друга, че вътре сигурно се намираше хидроакустик… Очите му зашариха и той забеляза Крайслер, който тъкмо се изправяше на крака до пулта за насочване на торпедата. Той също бе вперил поглед към хидролокаторното помещение, лицето му бе станало безизразно. Преди Мъхнатия да успее да заговори, Крайслер се хвърли напред и заудря неистово с юмруци по заклинилата врата на помещението. Като на сън Мъхнатия го чу, че плаче… И тогава си спомни. Хидроакустикът също се казваше Крайслер. С натежало сърце Мъхнатия вдигна отново слушалката…

Търнър подпря главата на капитана и отиде към десния ъгъл на компасната площадка. Бентли, тих и скромен, както винаги седеше на палубата, гърбът му бе приклещен между две тръби, а главата му бе клюмнала спокойно върху гърдите. Като повдигна с ръка брадичката на Бентли, Търнър надзърна в безжизнените му очи, които единствено напомняха, че това някога е било лице на човек. Търнър изруга яростно и се опита да разтвори пръстите на мъртвеца, впили се в ръчката на сигналния прожектор, но се отказа. Тесният лъч на прожектора пронизваше със зловеща светлина тъмнината на мостика.

Търнър започна внимателно да оглежда мостика за други ранени. Той намери още трима убити и мисълта, че бяха умрели мигновено и безболезнено, изобщо не го утешаваше. Петима убити само за три секунди — твърде горчива равносметка, помисли си той с болка. Застанал на задния трап, лицето му замръзна от изумление, когато осъзна, че е вторачил поглед право в разбития преден комин. Повече нищо не успя да види — лодъчната палуба вече едва се различаваше в заревото на последните пламъци. Той се завъртя на пета и се върна на компасната площадка.

Помисли си, че сега поне не бе трудно да се види Стърлинг. Какво бе казал само преди десетина минути? „Поне веднъж да бяха ударили стария Стърлинг!“ Нещо такова. Изкриви уста. Ето че го улучиха, и още как. Стърлинг, който се намираше на миля пред Юлисис, се бе наклонил надясно, на югоизток. Носовата му надстройка бе обвита като в пашкул от бели пламъци. Той погледна през нощния си бинокъл и се опита да определи щетите, но плътна огнена стена извисила се от носовата палуба до мостика, закриваше надстройката от погледа. Не виждаше нищо, абсолютно нищо, но дори при това силно вълнение той забеляза, че Стърлинг има силен крен на десния борд. По-късно се разбра, че Стърлинг е получил две попадения — най-напред торпедо го бе улучило в предното котелно помещение, а няколко секунди по-късно един бомбардировач се бе врязал в крилото на мостика и торпедото му все още висеше под долната част на корпуса му. Почти сигурно с него се бе случило същото, както и със самолета, който се бе разбил в Юлисис — спусковият механизъм бе блокирал от жестокия студ. Смъртта очевидно бе връхлетяла мигновено всички, които се намираха на мостика и на долните палуби — сред убитите бяха капитан Джефрис, първият офицер и щурманът.

Едва последният бомбардировач се бе загубил в мрака, когато Карингтън окачи слушалката на телефона на кърмата и се обърна към Хартли:

— Ще можете ли вече да се оправите сам, старшина? Викат ме на мостика.

— Мисля, че ще се справя, сър. — Хартли, опушен и почернял, изцапан с пяна от пожарогасителите, обърса уморено с ръкав лицето си. — Най-лошото мина… Къде е лейтенант Карслейк? Той не трябваше ли да…?

— Оставете го — прекъсна го рязко Карингтън. — Нито го знам къде е, нито ме интересува. Няма какво да го усукваме, старшина — без него сме по-добре. Дори и да се върне, вие оставате старши. Действувайте.

Той се извърна и закрачи бързо по коридора на левия борд. Обутите му в гумени ботуши крака стъпваха безшумно по дебелия сняг. Когато минаваше покрай разрушената трапезария, той забеляза тъмен силует, застанал в пролуката между крайната тръба на торпедния апарат и последния стълб на леерите. Мъжът се опитваше да отвори затегналия се кран на един пожарогасител, като го удряше в стълба. Секунда по-късо Карингтън съзря как от мрака се прокрадна друг силует и започна да се промъква зад гърба на човека с пожарогасителя, вдигнал високо над главата си някакъв голям дървен или железен чук.

— Пазете се! — изкрещя Карингтън. — Зад гърба ви е!

Всичко свърши само за две секунди — внезапният отчаян скок на нападателя, шумът от падналия на палубата пожарогасител, нападнатият, който с мълниеносна бързина приклекна, тънкият пронизителен писък на нападателя, пълен с гняв и ужас, когато прелетя над жертвата си, а оттам през пролуката между тръбите и леерите, плясъкът във водата и тишината.

Карингтън изтича към човека, който лежеше на палубата, и му помогна да се изправи на крака. Последните пламъци все още догаряха и бе достатъчно светло, за да може да го разпознае — Ролстън, старши торпедист Ролстън. Карингтън го сграбчи за раменете и го погледна разтревожено.

— Добре ли сте? Успя ли да ви удари? Боже мили, кой, по дяволите…

— Благодаря, сър. — Ролстън дишаше учестено, но лицето му отново бе станало безизразно. — Размина ми се на косъм!

— Но кой, по дяволите…? — повтори слисано Карингтън.

— Не успях изобщо да го видя — отвърна мрачно Ролстън. — Но знам кой беше — младши лейтенант Карслейк. Цяла нощ ме преследва, нито за секунда не ме изпусна от погледа си. Сега вече разбрах защо.

Беше много трудно първият офицер да се извади от желязното му равновесие, но сега той поклати смаяно глава.

— Знаех, че ви мрази! — промълви Карингтън. — Но да стигне дотук! Просто не мога да си представя какво ще каже капитанът, когато…

— Защо трябва да му се докладва? — попита безучастно Ролстън. — Защо изобщо трябва да се казва някому за това? Вероятно Карслейк има роднини. Каква ще е ползата да им причиним болка? Нека да си мислят каквото искат. — Той се изсмя. — Нека си мислят, че е загинал със смъртта на героите, докато е потушавал пожар, или че е паднал зад борда, или каквото и да е. — Той се втренчи в черната бушуваща вода и неочаквано потрепера. — Нека почива в мир, сър. Той си плати.

В продължение на няколко дълги секунди Карингтън също се вглеждаше зад борда, после отмести поглед към високото момче пред себе си. Потупа го по рамото, кимна бавно с глава и отмина.

Търнър чу, че вратата се отвори, сне бинокъла и видя застаналия до себе си Карингтън, който втренчено гледаше горящия крайцер. В този миг Валери простена тихо и Карингтън хвърли бърз поглед към сгърчилото се в нозете му тяло.

— Господи! Капитанът! Зле ли е ударен, сър?

— Не знам, първи. Ако не е, ще е истинско чудо — добави мрачно. Той се приведе, повдигна замаяния от удара капитан и му помогна да седне.

— Добре ли сте, сър? — попита разтревожено. — Да не би… да не би да сте ранен?

Валери се задави в дълъг и мъчителен пристъп на кашлица, после леко поклати глава.

— Добре съм — едва чуто прошепна той. Опита се да се усмихне, но на отразената светлина от лъча на сигналния прожектор се получи само жалко разкривено подобие на усмивка. — Исках да залегна на палубата, но ми се струва, че компасната рубка се изпречи на пътя ми. — Той потри с ръка удареното си чело. — Какво става с кораба, старши офицер?

— По дяволите кораба! — рече грубо Търнър. Той обгърна с ръка Валери и го изправи внимателно на крака. — Как вървят работите на кърмата, първи?

— Пожарът е овладян. Все още не е потушен, но е овладян. Оставих Хартли за старши. — Не спомена нищо за Карслейк.

— Добре! Поемете командуването. Свържете се по радиото със Стърлинг и Сиръс и разберете какво става с тях. Хайде, сър. Отиваме в укритието.

Валери запротестира неуверено, но това бе само символичен протест, тъй като бе доста слаб, за да се държи на краката си. Потрепна неволно, като видя снега, който падаше ослепително бял на светлината на лъча на сигналния прожектор, и потърси с поглед прожектора.

— Бентли? — прошепна. — Само не ми казвайте… — Той едва долови безмълвното кимване на старшия офицер и тежко се обърна. Те минаха покрай убития, прострял се отвън пред вратата, и се спряха пред хидролокаторното помещение. Един разплакан момък се бе сврял в ъгълчето между укритието и блокиралата врата на помещението и хълцаше, захлупил лице в опрения си високо на вратата лакът. Валери постави ръка на потръпващото рамо и се вгледа в изкривеното от мъка лице.

— Какво има? О, това сте вие, момко. — Пребледнялото лице се повдигна към него. — Какво е станало, Крайслер?

— Вратата, сър! — сподавеният глас на Крайслер потрепваше. — Вратата… изобщо не мога да я отворя.

Едва сега Валери огледа помещението и видя накъсаната и пробита метална стена. Съзнанието му бе все още замаяно и той по-скоро интуитивно се досети с ужас за смазания и разкъсан оператор, който сигурно лежеше зад тази заключена врата.

— Да — промълви той. — Вратата е блокирала… Нищо не може да се направи, Крайслер. — Той се вгледа по-отблизо в препълнените с мъка очи. — Хайде, момчето ми, няма смисъл да…

— Но моят брат е вътре, сър. — Тези думи, казани с такова безнадеждно отчаяние, подействуваха на Валери като удар. Мили боже! Той бе забравил… Разбира се — старши акустик Крайслер. Той сведе очи към мъртвеца, свил се в краката му, покрит вече с тънък снежен саван.

— Старши офицер, моля ви, изгасете този прожектор! — помоли той разсеяно. — Крайслер?

— Да, сър? — отвърна му безжизнен глас.

— Слезте долу и донесете кафе, моля.

— Кафе ли, сър! — Той бе изумен, той недоумяваше. — Кафе! Но… но… моят… моят брат…

— Знам — рече тихо Валери. — Знам. Ще донесете ли кафето?

Крайслер тръпна, олюлявайки се. Когато вратата на укритието се затвори зад гърба им и светнаха лампата, Валери се обърна към старшия офицер.

— А сега можем да помъдруваме върху смъртта по време на война — промърмори той тихо. — Dulce et decorum^[1] и върху славното преимущество да сме потомци на Нелсън и Дрейк. Още не са изминали двадесет и четири часа, откакто Ролстън видя как баща му загива… А сега и това момче. Може би…

— Аз ще се погрижа за това — кимна Търнър. Той все още не можеше да си прости думите и държането си към Ролстън предишната вечер, независимо от това, че Ролстън се държеше дружелюбно и с готовност прие извиненията му. — Ще му намеря някаква работа далеч оттук, докато отворим вратата… Седнете, сър. Пийнете една глътка от това. — Той се усмихна леко. — След като приятелчето Уилямсън издаде моята тайна… Здравейте! Ето че ще имаме и компания.

Светлината бе угаснала и на сивия фон на отворената врата бе изникнала едра фигура. После вратата се затвори и на внезапно светналата лампа те видяха примигващия Брукс, зачервен и задъхан. Очите му се заковаха в бутилката в ръката на Търнър.

— Ха! — проговори той накрая. — Така значи, седнали сме да се черпим? И несъмнено всички волни пожертвования се приемат с благодарност. — Той отвори чантата си върху близката масичка и тъкмо започна да тършува из нея, когато някой рязко потропа на вратата.

— Влезте! — извика Валери.

Влезе един радист и връчи бланка на Валери.

— От Лондон, сър. Шефът каза, че може би ще има отговор.

— Благодаря ви. Ще се обадя по телефона.

Вратата се отвори и отново се затвори. Валери вдигна поглед към Търнър, чиито ръце бяха празни.

— Благодаря ви, че премахнахте така бързо веществените доказателства — усмихна се той. После поклати глава. — Очите ми… съвсем не ги бива вече. Може би ще прочетете радиограмата, старши офицер?

— А може би вие няма да откажете да пийнете от това прекрасно лекарство — избоботи Брукс — вместо този гаден боклук на Търнър. — Той порови из чантата си и извади шише с кехлибарена течност. — Сред всички средства на съвременната медицина, е… примерно всички, с които разполагам, не съм в състояние да намеря нещо, което да съперничи на това.

— Казахте ли за това на Никълс? — Валери се бе опънал на дивана, очите му бяха притворени, а по безкръвните му устни играеше усмивка.

— Е, все още не съм — призна си Брукс. — Но има много време. Ще пийнете ли?

— Благодаря. И така, да чуем добрите новини, Търнър.

— Добри новини! — неочакваното зловещо спокойствие в гласа на старшия офицер подействува като студен душ на двамата изпълнени с очакване мъже. — Не, сър, новините не са добри.

— До контраадмирал Валери, командуващ 14. Е С, FR77. — Гласът бе напълно вял и безизразен. — „Имаме сведения, че Тирпиц с охраняващи крайцери и ескадрени миноносци е напуснал на залез Алта Фиорд. Оживена дейност на военното летище в Алта Фиорд. Опасяваме се от нападение под въздушно прикритие. Вземете всички мерки да се избегнат ненужни загуби сред търговските и военните кораби. Отдел «Морски операции», Лондон.“ — Търнър подчертано старателно сгъна бланката и я сложи на масата. — Не е ли това просто чудесно? — изсумтя той. — Каква ли ще е следващата им заповед?

Валери бе опрял гръб на възглавницата на дивана, без да забелязва струйката кръв, която пълзеше от ъгълчето на устните му. Лицето му бе спокойно и ведро.

— Сега вече ще изпия тази чаша, Брукс, ако нямате нищо против — рече той тихо. Тирпиц. Тирпиц. Той поклати уморено глава като човек, който сънува. Тирпиц — името, което никой не споменаваше без някакъв стаен трепет и страх, името, което през последните две години изцяло бе властвувало във военноморската стратегия в Северния Атлантик. Най-сетне излезе от базата си, брониран колос, кораб близнак на другия титан, който с един-единствен жесток удар бе унищожил Худ, любимеца на британския военноморски флот, най-мощния кораб в света… или поне за такъв го мислеха. А какви шансове имаше техният крайцер, тази малка орехова черупка… Той отново поклати глава, този път гневно, и застави мислите си да се върнат към настоящето.

— И така, господа, както виждате, времето ни поднася най-различни неща, дори и Тирпиц. Това все трябваше да се случи някой ден. Просто нямаме късмет — стръвта бе много наблизо, бе твърде съблазнителна.

— Моят млад колега ще бъде направо възхитен — подхвърли мрачно Брукс. — Най-сетне ще види истински боен кораб.

— На залез — промърмори Търнър. — На залез! Мили боже! — каза той рязко. — Дори да им се наложи да обиколят целия фиорд, пак ще ни връхлетят само след четири часа!

— Точно така — кимна Валери. — В такъв случай няма смисъл да отиваме на север. Те ще ни настигнат, преди да успеем да се доближим поне на сто мили от идващата ни на помощ ескадра.

— Ескадра ли? Да не би да имате предвид нашите юначаги от север? — намръщи се презрително Търнър. — Мразя да повтарям нещо като развалена грамофонна плоча, но бихте ли си припомнили какво ви казах неотдавна за тях? Ще закъснеят както винаги. — Той замълча и отново изруга. — Надявам се, че тоя дърт копелдак Стар най-после е удовлетворен! — завърши той тъжно.

— Защо е това униние? — въпросително вдигна вежди Валери и тихо продължи: — Ние все още имаме възможност да се върнем здрави и читави в Скапа само за 48 часа. „Да се избягнат ненужните загуби сред търговските и военните кораби.“ А понастоящем Юлисис, струва ми се, е най-бързоходният кораб в света. Това е най-простото нещо, господа.

— Не, не! — изстена Брукс. — Такова рязко спадане на нервното напрежение? Не съм в състояние да понеса подобно нещо.

— Да не би да искат да направят от нас още един PQ17^[2]? — Търнър се усмихна, но очите му останаха сериозни. — Флотът на негово величество няма да понесе такъв срам. Командуващият контраадмирал Валери никога не би допуснал подобно нещо, а що се отнася до мен и, сигурен съм, до тази шайка размирници на борда ни, мисля си, че никой от нас не би могъл да спи спокойно, ако извърши такава низост.

— Господи — промърмори Брукс. — Този човек е цял поет!

— Прав сте, Търнър. — Валери пресуши чашата си и изтощен, се отпусна назад. — Страхувам се, че нямаме голям избор… А какво бихте казали, ако получите заповед… ъъъ… да се изтеглим с максимална бързина?

— Все едно, не можете да я прочетете — рече Търнър. — Нали току-що казахте, че очите ви вече съвсем не ги бива.

— „Хора, които са се трудили и страдали, и борили редом с мен“ — издекламира тихо Валери. — Благодаря ви, господа. Вие много ме улеснявате. — Той се привдигна на лакът, взел вече решението. Усмихна се на Търнър и изражението на лицето му отново стана почти момчешко.

— Уведомете всички търговски кораби и всички кораби от охраната. Предайте им да поемат курс на север.

Търнър го погледна учудено.

— На север? На север ли казахте? Но нали Адмиралтейството…

— Да, казах на север — повтори спокойно Валери. — Хич не ме е грижа за Адмиралтейството. Ние и така достатъчно дълго участвувахме в играта им. Ние затворихме капана. Какво още могат да поискат от нас? На север все пак има възможност да оцелеем — почти безнадеждна възможност, но все пак възможност. Да продължаваме на изток е самоубийство. — Той отново се усмихна, почти мечтателно. — Краят на цялата тази история не е толкова важен — добави той тихо. — Не мисля, че ще ми се наложи да отговарям за решението си. Нито сега… нито когато и да било.

Търнър му се усмихна, лицето му просветна.

— На север, казвате?

— Уведомете командуващия на идващата към нас ескадра — продължи Валери. — Поискайте от щурмана им да даде курс на сближение. Предайте на конвоя, че ние ги следваме и ще им осигурим прикритие, доколкото можем и докогато можем… докогато можем. Нека не се заблуждаваме. Шансът ни да оцелеем е 1:1000… Какво друго можем да направим, старши офицер?

— Да се молим — отвърна кратко Търнър.

— И да спим — добави Брукс. — Защо не поспите половин час, сър?

— Да спим! — Валери искрено се развесели. — Твърде скоро ще ни се отдаде възможност да спим колкото си искаме, цяла вечност.

— Имате право — съгласи се Брукс. — Напълно възможно е да сте прав.