Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (13)

Глава тринадесета
Събота следобед

Сиръс бе все още на миля от конвоя, когато сигналният му прожектор започна да мига. Бентли разчете съобщението и се обърна към Валери.

— Съобщение, сър: „Имаме 25–30 ранени на борда. Трима в много тежко състояние, може и да не издържат. Спешно се нуждаем от лекар.“

— Потвърдете приемането — нареди Валери. Той се подвоуми за миг и рече: — Предайте моите почитания на лейтенант Никълс от медицинската служба. Помолете го да дойде на мостика. — Той се обърна към старши офицера и леко се усмихна. — Някак не си представям Брукс в блестяща атлетическа форма, напъхан в спасителния чувал^[1] в ден като този. Прехвърлянето няма да е шега работа.

Търнър отново отправи поглед към Сиръс — люшкан от вълните, той с мъка си проправяше път от запад, а от време на време мачтата му описваше дъга от 40°.

— Няма да е като на излет — съгласи се той. — Освен това спасителните чували не са предназначени да пренасят хора от ранга на нашия достопочтен началник на корабната медицинска служба. — Странно нещо, помисли си Търнър, колко делово и безцеремонно се държаха всички — откакто Вектра се бе врязал в подводницата, никой досега не бе споменал и дума за него.

Вратата изскърца. Валери бавно се извърна и кимна в отговор на поздрава на Никълс.

— На Сиръс имат нужда от лекар — започна той без предисловия. — Как ви харесва това?

Никълс се постара да запази равновесие върху наклонения мостик и люлеещия се кораб. Да изостави Юлисис! Той неочаквано възненавидя дори самата мисъл и се учуди на реакцията си. Той, Джони Никълс, който единствен, поне сред офицерите, проявяваше безкомпромисна ненавист и нетърпимост към всичко, свързано с флотската служба — да изпитва такова чувство! Сигурно бе откачил! И пак така неочаквано разбра, че с ума му всичко си беше наред, разбра защо искаше да остане. Тук не ставаше въпрос за честолюбие, нито за някакъв принцип или сантименталност: ставаше просто въпрос за… да, просто за това, че той принадлежеше на Юлисис. Чувствуваше, че му принадлежи — дори пред себе си не би могъл да определи това чувство по-точно и по-ясно, но то го завладя неочаквано и бурно. Внезапно осъзна, че го наблюдават любопитни погледи, и отмести очи към бурното море.

— И какво ще кажете? — в гласа на Валери се прокрадваше нетърпение.

— Това изобщо не ми харесва — отвърна откровено Никълс. — Но аз, разбира се, ще отида, сър. Веднага ли?

— Веднага, щом успеете да си съберете нещата — кимна Валери.

— Значи веднага. Ние винаги разполагаме с готов комплект за спешни случаи. — Той отново хвърли песимистичен поглед към развълнуваното море. — И какво ще трябва да правя, сър? Ще скачам ли?

— И през ум да не ви минават подобни мисли! — Търнър го тупна дружелюбно по гърба с огромната си длан. — Изобщо няма за какво да се тревожите — избоботи весело той. — „Абсолютно нищо няма да усетите“ — доколкото си спомням, точно тези бяха думите ви, когато преди две-три седмици ми извадихте онзи стар корен. — Припомняйки си това, той болезнено се намръщи. — Спасителен чувал, момко, ще ви прехвърлим в спасителен чувал!

— Спасителен чувал! — възкликна Никълс. — Да не би да не сте забелязали какво е времето? Има да се въртя нагоре и надолу като някакъв полудял пумпал.

— Това е то невежеството на младостта — печално поклати глава Търнър. — Разбира се, че ще направим завой и ще застанем от подветрената страна. Ще пътувате като в ролс-ройс, момчето ми! Сега ще приготвим чувала. — Той се извърна. — Крайслер! Намерете старшина Хартли. Помолете го да дойде на мостика!

Крайслер с нищо не показа, че е чул. Той бе заел любимата си напоследък поза — бе поставил пъхнатите в ръкавици ръце върху паропроводните тръби, горната част на лицето му бе плътно долепена до гумения окуляр на рогатката върху пулта за насочване на прожекторите от десния борд. На няколко секунди ръката му се спускаше и преместваше по малко оптичната ос на рогатката. После отново заставаше напълно неподвижна.

— Крайслер! — изкрещя Търнър. — Оглушахте ли?

Още три, четири, пет секунди минаха в мълчание.

Всички погледи се бяха устремили към Крайслер, когато той неочаквано отскочи назад, погледна надолу към градуираната скала и се завъртя. Лицето му гореше от възбуда.

— Сто градуса отдясно! — изкрещя той. — Сто градуса отдясно! Самолети! Точно над хоризонта! — Той направо се стрелна към рогатката. — Четири, седем… не, десет! Десет самолета! — извика той.

— Сто градуса отдясно ли? — Търнър долепи бинокъл до очите си. — Нищо не виждам! Сигурен ли сте, момче? — провикна се сърдито той.

— Напълно сигурен, сър. — От гласа на младежа бликаше възбудена увереност.

Търнър мина през вратата и с четири бързи крачки застана редом с него.

— Дайте да погледна! — рече той. Впери очи в рогатката, завъртя един-два пъти колелцето на оптичната ос, после отстъпи бавно назад — гъстите му вежди се намръщиха гневно.

— В тази работа има нещо сбъркано, младежо! — изръмжа той. — Или зрението, или въображението ви. Ако питате мен…

— Той е прав — прекъсна го Карингтън спокойно. — И аз ги виждам.

— И аз, сър! — изкрещя Бентли.

Търнър се извъртя към монтираната на пулта рогатка и бързо долепи очи до окуляра, настръхна и обърна поглед към Крайслер.

— Напомнете ми да ви се извиня някой ден! — Той се усмихна и още незавършил, се озова на компасната площадка.

— Предайте на корабите от конвоя! — заговори отривисто Валери. — „Кодов вариант H!“ Пълен напред, първи. Помощник-боцман? Да се предаде по корабната транслация: всички оръдия в бойна готовност. Старши офицер?

— Да, сър.

— Всички зенитни оръдия да открият самостоятелен огън по самостоятелно избрани цели! Вашето мнение? А за оръдейните кули?

— Все още не бих могъл да кажа… Крайслер, не бихте ли могли да…

— „Кондори“, сър — изпревари го Крайслер.

— „Кондори“! — облещи се от учудване Търнър. — Цяла дузина „кондори“! Сигурен ли сте, че… Добре де, добре! — добави той припряно. — Съгласен, „кондори“. — Той смаяно поклати глава и се обърна към Валери. — Къде ми е проклетата каска? Той твърди, че са „кондори“!

— Значи са „кондори“ — повтори усмихнат Валери. Търнър се възхити на самообладанието и невъзмутимото му спокойствие.

— Самостоятелна стрелба от всички кули с избиране на целите от мостика, така ли? — продължи Валери.

— Съгласен, сър. — Търнър погледна към двамата свързочници, застанали малко зад компасната площадка — всеки от тях обслужваше група телефони, свързани с кърмовите и носовите оръдейни кули. — Да си отваряте добре ушите, вие двамата! И получите ли заповед, грабвайте слушалката!

Валери кимна на Никълс.

— По-добре ще е да слезете долу, млади човече — посъветва го той. — Съжалявам, че вашето малко пътешествие се отлага.

— Аз не съжалявам — рече откровено Никълс.

— Така ли? — Валери се усмихваше. — Уплашихте ля се?

— Не, сър — усмихна се в отговор Никълс. — Не съм се уплашил. И вие знаете, че не съм.

— Знам, че не сте — съгласи се спокойно Валери. — Знам… и ви благодаря.

Той проследи с поглед как Никълс си тръгна от мостика, кимна на изпратената от радиостанцията свръзка и после се обърна към Мъхнатия.

— Кога за последен път изпратихме радиограма до Адмиралтейството, щурман? Моля ви, погледнете в корабния дневник.

— Вчера по обед — отвърна незабавно Мъхнатия.

— Не знам какво щях да правя без вас — измърмори Валери. — Сегашните ни координати?

— 72°20’ северна ширина, 13°40’ източна дължина.

— Благодаря. — Той погледна към Търнър. — Вече няма смисъл да спазваме радиомълчание, нали, старши офицер?

Търнър поклати глава.

— Запишете следното съобщение — заговори бързо Валери: — „До началника на отдел «Морски операции», Лондон…“ Но какво става с нашите приятели, старши офицер?

— Завиват на запад, сър. Предполагам, че това е обичайната маневра за нападение откъм кърмата от голяма височина — добави унило. — Само че — съживи се той — облаците са само на триста метра.

Валери кимна.

— „От конвой FR77, 16,00 часът, северна ширина 72°20’ източна дължина 13°40’, курс 90°, северен вятър, сила 9 бала. Силно вълнение. Положението отчаяно. С прискърбие съобщавам адмирал Тиндъл се помина 12,00 днес. Танкерът Витура торпилиран снощи, потопен от мен. Уошингтън стейт потъна днес в 01,45 часа. Вектра потъна 15,15 при сблъскване с подводница. Електра потъна 15,30. Понастоящем ни атакуват дванадесет, най-малко дванадесет бомбардировача Фоке вулф 200s.“ Струва ми се, че цифрата е точна, нали, старши офицер — изкриви той устни, — и тя ще разтърси техни лордски сиятелства. Те поддържат мнението, че в цяла Норвегия няма да се намерят толкова „кондори“. „Наложително изпращането на помощ. Крайно необходимо въздушно покритие. Уведомете незабавно.“ Моля, веднага изпратете радиограмата.

— Носът ви, сър! — рече рязко Търнър.

— Благодаря ви — Валери започна да разтрива измръзналия си нос, който с мъртвешката си бледност се открояваше на измършавялото посивяло лице, но след няколко секунди се отказа — усилието бе повече вредно, отколкото полезно — то отнемаше твърде много от жалките му запаси от сила. — Боже мили! Какъв студ, старши! — измърмори той тихичко.

Като потреперваше от студ, Валери се улови за една дръжка, за да се изправи на крака, и обходи с бинокъла си конвой FR77. Корабите бяха изпълнили кодов вариант H. Бяха се разпръснали наоколо, очевидно напосоки, бяха развалили строя, който само щеше да опрости прекалено много задачата на летците на бомбардировачите. Сега те трябваше да нападнат отделни цели. Корабите се бяха разпръснали, но не чак толкова надалеч — бяха достатъчно близо един до друг, за да извлекат обща полза от съгласувания преграден огън на конвоя. Валери кимна доволен от себе си и се извъртя, като насочи бинокъла на запад.

Помисли си, че вече не можеше да има никакво съмнение — това бяха наистина „кондори“. Огромните четиримоторни самолети, които вече се намираха точно по кърмата, спускаха масивните си елерони и бавно и тромаво направиха вираж надясно, после поеха по курс 180°, за да догонят конвоя. Сетне започнаха да набират височина, уверено да набират височина.

Изведнъж Валери прозря две неща, две неща, които очевидно бяха известни на врага. Врагът знаеше къде да намери конвой FR77 — луфтвафето не бе изпратило току-така наслуки тежки бомбардировачи в полярните води — те дори не бяха си направили труда да изпратят „Чарли“ на разузнаване. Сигурно някоя подводна лодка ги бе забелязала и бе съобщила техните координати и курс — на каквото и да било разстояние възможността да забележат перископ в това бурно море бе нищожна. Освен това на немците бе известно, че радарът на Юлисис е повреден. „Кондорите“ набираха височина, за да се възползват от ниската облачност, и щяха да напуснат прикритието на облаците само секунди преди началото на бомбардировката. Ако противозенитният огън се насочваше с радара, при такова малко разстояние това щеше да е едва ли не самоубийство. Но на тях им бе известно, че няма от какво да се страхуват.

Докато той наблюдаваше, последният от бръмчащите „кондори“ мина през ниския таван на облаците и напълно се скри от погледа. Валери сви уморено рамене и свали бинокъла си.

— Бентли?

— Да, сър?

— Кодов вариант R! Незабавно!

Сигналните флагчета заплющяха. Изминаха петнадесет-двадесет секунди, които се сториха десетократно повече на измъчения от нетърпение капитан, без да се случи нищо. И отведнъж като марионетки, водени от ръката на опитен кукловод; носовете на всички кораби от конвоя започнаха да правят завой: онези от левия борд на Юлисис — на север, а другите от десния му борд — на юг. Когато „кондорите“ се покажеха от облаците, а Валери пресметна, че това ще стане най-късно до две минути, те щяха да намерят под себе си само празната водна шир. Празна, ако не се смятаха Юлисис и Стърлинг, кораби завидно въоръжени, за да могат да се погрижат за себе си. И тогава „кондорите“ щяха да се окажат под тежък кръстосан обстрел от търговските кораби и ескадрените миноносци и при тази малка височина щеше да е късно, твърде късно, за да променят курса си и да бомбардират по дължина товарните кораби. Валери уморено се усмихна на себе си. Като отбранителна тази маневра не беше кой знае колко блестяща, но бе най-доброто, което можеше да предприеме при създалите се обстоятелства… Чуваше как Търнър с лаещ глас отдава команди по мегафона и се почувствува предоволен, че оставяше отбраната на крайцера в опитните ръце на старши офицера. Само той самият да не се чувствуваше толкова уморен…

Изминаха деветдесет секунди, сто секунди, две минути… а от „кондорите“ нямаше и следа. Стотици очи се взираха в увисналите на кърмата облаци: те оставаха упорито, обезкуражаващо сиви и безформени.

Изминаха две минути и половина. Все така нищо.

— Никой нищо ли не забелязва? — попита разтревожено Валери. Очите му не изпускаха сивите облаци над кърмата. — Нищо ли? Абсолютно нищо ли? — Никой не наруши потискащото продължително мълчание.

Три минути. Три минути и половина. Четири. Валери отмести поглед, за да си починат умерените от напрягането очи, улови отправения към него поглед на Търнър и долови по изпитото му лице растящото безпокойство, пораждането и усилването на някакво мрачно предчувствие. Безмълвно те и двамата почти едновременно се обърнаха, вторачили поглед напред.

— Точно така, браво! — рече припряно Валери. — Вие сте прав, старши офицер, сигурно сте прав! — Той осъзна, че сега вече всички се бяха обърнали към носа и не по-малко напрегнато от него се взираха напред. — Те са ни задминали и ще ни нападнат фронтално. Предупредете оръдейните разчети. Боже милостиви — насмалко да ни изненадат! — прошепна той тихо.

— Отваряйте си всички очите на четири! — избоботи Търнър. Мрачното безпокойство бе изчезнало, на негово място се бяха появили отново завладяващата жизненост и тръпнещото очакване на боя. — Всички без изключение! Всички се печем сега на един огън! Няма място за шеги. Четиринадесет дена отпуска за онзи, който пръв съзре „кондор“!

— А от коя дата започва да тече отпуската? — попита сухо Мъхнатия.

Търнър му се ухили. После усмивката му се стопи, той рязко изопна шия, заслушал се внимателно.

— Чувате ли ги? — попита той. Гласът му бе тих, сякаш се боеше, че врагът може да го чуе. — Те са там някъде горе, но да пукна, ако мога да кажа точно къде. Ако този вятър бе…

Зловещият настойчив глух тътен на „йорликоните“ от лодъчната палуба го прекъсна на средата на изречението и го накара да се извърти и конвулсивно да се хвърли към микрофона. И въпреки това той закъсня — във всеки случай щеше да закъснее. „Кондорите“, първите три, летящи в строй, вече се виждаха — те бяха излезли от облаците и се намираха на височина 150 метра и само на половин миля — идваха точно по кърмата. По кърмата! Бомбардировачите сигурно бяха завили отново на запад веднага щом бяха стигнали облаците и ги бяха измамили напълно по отношение на намеренията си… Шест секунди — шест секунди са предостатъчно време дори за тежък бомбардировач да преодолее, пикирайки, половин миля. Хората на Юлисис нямаха време да се опомнят, нито да сподавят изблика на огорчение и разочарование, когато „кондорите“ се нахвърлиха върху конвоя.

Започваше да се смрачава — тази злокобна дрезгавина на полярния сумрак. Ясно се виждаха дирите на трасиращите снаряди — светли точици, които проблясваха на фона на мрачното небе. Първоначално те се стрелкаха напосоки и угасваха в далечината, а после се усмириха и като по някакво чудо започнаха да угасват в мига, в който се появяваха, веднага щом се забиваха в корпуса на връхлитащите „кондори“. Времето обаче бе твърде малко — зенитните оръдия можеха да стрелят максимално две секунди, а тези гигантски бомбардировачи притежаваха невероятна издръжливост на обстрел. Водещият „кондор“ се задържа на височина около сто метра, двеста и петдесет килограмовите му бомби за миг последваха курса на полета му, а после лениво поеха надолу към Юлисис. В същото време „кондорът“ вирна нос и излетя почти отвесно нагоре, четирите му огромни мотора се напрегнаха с асинхронен вой и той потърси закрилата на облаците.

Бомбите не попаднаха в целта. Паднаха на около десет метра от нея и експлодираха при допир с водата точно зад кърмата на Юлисис. За хората в торпедния склад, машинното и котелното помещение грохотът и ударът сигурно са били ужасни и буквално оглушителни. Водни стълбове с диаметър в разпенената си основа седем метра изригнаха като бели колони в здрача, извисиха се високо над пречупените мачти, задържаха се така за миг, после се сгромолясаха и обляха щедро мостика и задната част на лодъчната палуба, като намокриха до кости всички артилеристи и зенитчици в откритите гнезда на „йорликоните“. Температурата бе –34°.

А което бе още по-опасно, водната стена изцяло заслепи зенитчиците. Следващият „кондор“ започна атаката си при минимална съпротива, ако изключим един самотен „йорликон“ на десния борд под крилото на мостика. „Кондорът“ бе подходил безупречно, точно по дължината на средната линия, но вероятно в стремежа си да държи курса, пилотът прехвърли целта. Този път бомбите бяха три — за миг изглеждаше, че няма да улучат целта, но първата удари в бака между носа и шпила, като избухна в помещението под него и превърна палубата в извити и усукани стоманени късове. Дори когато експлозията заглъхна, хората на мостика все още чуваха някакъв странен грохот: експлозията сигурно бе разбила едновременно шпила на бака и стропора и бе срязала предпазната скоба на котвената верига и сега котвата от десния борд напълно безпрепятствено пое надолу към дълбините на Ледовития океан.

Другите бомби паднаха в морето точно пред носа на Юлисис и от борда на Стърлинг, който се намираше на миля пред крайцера, изглеждаше, че Юлисис изчезна под исполинския воден стълб. Но стълбът се сгромоляса и Юлисис, очевидно невредим, продължи своя път. Гледан отпред, носът, който ту се издигаше, ту пропадаше, скриваше всички повреди, а и нямаше нито пламъци, нито дим — стотиците галони вода, които се стовариха от небето и се изляха в огромните нащърбени дупки в палубата, бяха угасили пожара до последната му искрица. Юлисис продължаваше да бъде кораб с късмет… И тогава, най-накрая, след двадесет месеца на невероятно оцеляване от опасностите, митичният късмет, който го бе превърнал в кораб легенда, в символ на неуязвимост из целия Север, късметът на Юлисис му измени.

По някаква ирония на съдбата Юлисис сам стана виновен за нещастието си. Кърмовите оръдейни кули, насочени право в целта, вече бяха открили огън и изстрелваха своите стофунтови снаряди по пикиращите бомбардировачи. Първият снаряд от първа оръдейна кула разряза крилото на третия „кондор“ и се заби между двигателите, после крилото напълно се откъсна и бавно закръжи като отбрулен лист, докато изчезна в тъмното бушуващо море. За частица от секундата бомбардировачът се задържа на курса си, после носът рязко се наклони надолу и гигантският самолет с вой се спусна отвесно, а ревът на незасегнатите, форсирани докрай два мотора прерасна в оглушително кресчендо, когато „кондорът“ полетя като стрела към палубата на Юлисис.

Нямаше време за никакви предпазни мерки, нямаше време за мислене, нямаше време дори за надежда. Няколко изхвърлени от самолета бомби избухнаха в кипящата диря зад кърмата на Юлисис — сега скоростта на крайцера беше над десет възла, други две бомби пробиха юта — първата експлодира в задния матроски кубрик, а другата — в помещението на морските пехотинци. Една секунда по-късно с оглушителен вой, обгърнат от ослепителни пламъци, „кондорът“, който на свой ред се движеше с триста мили в час, се заби право пред втора кърмова оръдейна кула.

Невероятно, но това бе последната атака срещу Юлисис — невероятно, защото сега той бе напълно беззащитен, напълно открит за всякакво въздушно нападение откъм кърмата. С първа кърмова оръдейна кула бе свършено. Втора кула, все още като по чудо невредима, бе почти затрупана от разбитите останки на „кондора“, ослепяла от изригващия пушек и пламъци. „Йорликоните“ от лодъчната палуба също бяха онемели. Зенитчиците, полуудавени от залелите ги само преди минута гигантски вълни, биваха извличани припряно от гнездата — задача, която би била трудна по всяко време, а сега бе почти неизпълнима, тъй като дрехите им вече здраво бяха замръзнали и полушубите им непрестанно пукаха като сухи съчки, докато ги прехвърляха над горния ръб на гнездата. Незабавно ги сваляха долу, натикваха ги в топлия коридор до кухнята, за да се размразят, буквално да се размразят — страдание, терзаещо страдание, но това бе единственият начин да бъдат измъкнати от лапите на бързата и сигурна смърт, която щеше да ги грабне в обледенените им гнезда.

Останалите „кондори“ се изтеглиха, като бавно се издигаха с вираж надясно. Навсякъде около тях — отпред, отзад и отстрани — се разпукваха десетките малки бели облачета на зенитните снаряди, но „кондорите“ минаваха през тях като по чудо невредими. Те вече започваха да изчезват в облаците и да поемат курс на югоизток към базите си. Странно, помисли си смътно Валери, човек би очаквал от тях да се възползват от първоначалното си предимство — изненадата — и да се нахвърлят върху осакатения Юлисис: разбира се, досега екипажите на „кондорите“ не бяха показвали липса на храброст… Той престана да разсъждава върху това и насочи мислите си към по-неотложни въпроси. А те не бяха малко.

Кърмовата част на Юлисис бе обхваната от силен пожар. Горяха палубите и жилищните помещения и тези пожари представляваха смъртна опасност, защото погребите на първа и втора кърмова оръдейна кула се намираха точно под тях. Десетки матроси от аварийните групи вече тичаха към кърмата, като се препъваха и падаха по люлеещата се заледена налуба, и развиваха след себе си пожарните шлангове; от време на време някой случайно падаше по очи, спъван от две слепени от леда намотки, но изпънатият шланг отново го вдигаше на крака. Други залитаха покрай тях, понесли на рамо или под мишница огромните червени пожарогасители. Един нещастен момък — младши матрос Фери, — който бе излязъл от лазарета, нарушавайки строгия му правилник, сега тичаше по коридора на левия борд покрай разрушената трапезария. Подхлъзна се и падна по очи до първа кърмова оръдейна кула — лявото крило на „кондора“, което се бе откъснало и паднало в морето, бе отнесло част от леерите на това място и Фери, като драскаше отчаяно с ръце и крака по гладкия лед на палубата и протягаше безпомощно счупената си ръка към една оцеляла пръчка, бавно и безпрепятствено се свлече зад борда и изчезна. За миг пронизителният смразяващ писък се извиси, надви бученето на пламъците и замря веднага щом вълните го погълнаха. Винтът го пое незабавно.

Първи започнаха да действуват матросите с пожарогасителите. Както и трябваше да бъде при потушаване на пожар от бензин, водата само щеше да влоши положението, щеше да увеличи площта на пожара, като разпръсне бензина във всички посоки, а бензинът като по-лек от водата и неразтворим в нея щеше да продължи да плава отгоре й и да гори с неотслабваща сила. Ползата от пожарогасителите обаче беше ограничена не само поради това, че изпускателните клапани на някои от тях бяха здраво замръзнали от лютия студ, но и от това, че необикновената горещина, лъхаща от белите пламъци, правеше почти невъзможно доближаването до пожара. В същото време от по-малките въглеродно-тетрахлорни пожарогасители, предназначени за потушаване на пожари в електрическата инсталация, нямаше никаква полза. Тези пожарогасители досега не бяха използвани, а на екипажа на Юлисис много отдавна бяха известни вълшебните свойства на течността им да отстранява дори и най-трудните за премахване петна по дрехите. Един матрос радист може да проумее, че 2000 волта е смъртоносно напрежение, един артилерист може да проумее, че е лудост да се пали кибрит в погребите, един торпедист може да проумее, че е безумие да се играе с живак, но нито един от тримата никога не може да проумее, че е престъпно лекомислие да се отлеят дори няколко капчици от въглеродния тетрахлорид… Въпреки строгите периодични проверки повечето от пожарогасителите бяха пълни само до половината. Някои бяха съвсем празни.

Ползата от пожарните шлангове беше малко по-голяма. Два шланга бяха скачени към пожарната магистрала от десния борд, крановете бяха отворени, но шланговете останаха празни и безжизнени. Магистралата за морска вода от десния борд бе здраво замръзнала — това често се случваше с магистралата за питейната вода, но не и с морската. Трети шланг бе скачен от левия борд, но кранът отказа да се завърти, атакуван с чукове и лостове, той се отчупи от основата си — при изключително ниски температури настъпват промени в молекулярната структура на металите, силите на сцепление намаляват — и излизащата под налягане водна струя обля всички наоколо. Камериерът на покойния адмирал, Спайсър, от чието предишно жизнелюбие не бе останала и следа, захвърли чука си и се разрида от гняв и досада. Другият кран от левия борд заработи, но мина цяла вечност, докато, водата си пробие път по сплескания замръзнал шланг.

Постепенно пожарът на палубата бе овладян — не толкова от усилията на огнеборците, колкото благодарение на факта, че след като изгоря бензинът, наоколо нямаше други запалителни материали. Шланговете и пожарогасителите сега се насочиха през огромни зейнали дупки върху кърмовата палуба, към пламъците, бушуващи долу, на палубата с жилищните помещения, докато двама души, облечени в азбестови костюми, се катереха с мъка и си проправяха път през нагорещената до червено грамада от димящи отломки. Единият от тях бе Никълс, а другият старши радиотелеграфистът Браун, който бе специалист по спасителни операции.

Пръв догоре се добра Браун. Като се провираше с мъка напред, той се покатери до входа на втора кърмова оръдейна кула. Хората, които наблюдаваха сцената от коридорите на левия и десния борд, видяха, че на това място той се поспря, като се опитваше да застопори отворената тежка врата, която ту се отваряше, ту се затваряше с трясък в такт с люлеенето на кораба. След това го видяха как влезе вътре. След по-малко от десет секунди той отново се появи на вратата и коленичи, вкопчил се отчаяно в ръба, търсейки опора. Цялото му тяло се гърчеше в спазми, когато той започна да повръща направо в кислородната маска.

Никълс видя това и реши да не губи време нито с втора оръдейна кула, нито с овъглените трупове, все още заклещени в обгорелия корпус на „кондора“. Изкачи се набързо по отвесния стоманен трап до първа оръдейна палуба, обходи я от задната страна и се опита да отвори вратата. Задрайките не помръднаха — така и не разбра дали от студ, или от огъването на метала. Огледа се за някакъв лост, но се отдръпна, като видя Дойл с димяща полушуба, със съсредоточен израз на измъченото лице, да се приближава с боен чук в ръка. След десетина тежки точни удара — Никълс си даде сметка, че в кънтящата вътрешност на кулата грохотът от тези удари сигурно е бил непоносим — вратата се отвори. Дойл я застопори и отстъпи настрани, за да направи път на Никълс да влезе.

Никълс се покатери в кулата. Помисли си, че напразно се е тревожел за оглушителните удари на чука отвън. Всички в кулата бяха мъртви. Ротният старшина Евънс седеше изправен на своята седалка и както в живота, така и в смъртта си бе суров и решителен. До него лежеше Фостър, сърцатият пламенен капитан на морските пехотинци, когото смъртта бе изненадала. Останалите седяха или лежаха спокойно на своите бойни постове, без смъртта видимо да ги бе белязала, с изключение на тънките струйки вече съсирила се от силния студ кръв, изпълзели от ушите и устата им — бързият ход на Юлисис бе отнесъл пламъците назад, далеч от кулата. Ударът сигурно е бил страхотен, смъртта — мигновена. Никълс се наведе с усилие над свързочника, внимателно свали слушалките с микрофона от главата му и повика мостика.

Валери лично прие съобщението и се обърна към Търнър. Изглеждаше стар и грохнал.

— Обади се Никълс — рече той. Въпреки усилията всяка бръчка по съсипаното лице издаваше сътресението и мъката му. — От втора кула не е останало нищо — нито един не е оцелял. Втора кула изглежда видимо незасегната, но вътре в нея всички са мъртви. Обясни, че причината е ударът на взривната вълна. Пожарите в кърмовите жилищни помещения все още не са овладени… Да, момче, какво има?

— Обаждат се от погреба на втора кърмова кула, сър — рече неуверено матросът. — Искат да говорят с артилерийския офицер.

— Предайте им, че не е тук — каза рязко Валери. — Нямаме време… — Той млъкна и го изгледа косо. — От погреба на втора кърмова кула ли казахте? Подайте ми слушалката.

Той взе слушалката и отметна назад гуглата на полушубата си.

— На телефона капитанът. Какво става в погреба?… Какво? Говорете по-силно, човече, нищо не чувам… О, по дяволите! Той се обърна към старшина торпедиста на мостика. — Може ли да превключите телефона през усилвателя? Не чувам нито… А, сега е по-добре.

Високоговорителят над щурманската рубка оживя — гласът бе необикновено дрезгав и два пъти по-труден за разбиране от подчертания шотландски акцент.

— Чувате ли ме сега? — избоботи високоговорителят.

— Да, чувам ви — проехтя гласът на Валери. — Вие ли сте, Маккуейтър?

— Тъй вярно, сър. Как познахте? — изненадата в гласа му се долавяше дори и по високоговорителя. И макар и съсипан и изтощен, Валери не можа да сдържи усмивката си.

— Това сега не е важно, Маккуейтър. Кой е старши в погреба, Гардинър ли?

— Тъй вярно, сър. Гардинър.

— Извикайте го на телефона.

Последва пауза.

— Не мога, сър. Гардинър е мъртъв, сър.

— Мъртъв! — Валери не можеше да повярва. — Мъртъв ли казахте, Маккуейтър?

— Тъй вярно, и не само той. — Гласът прозвуча почти грубо, но Валери долови, че този глас леко трепери. — И аз самият бях съборен, но сега вече съм добре.

Валери помълча и изчака да отмине пристъпът на острата раздираща кашлица на момчето.

— Но… но… какво се е случило?

— Откъде да знам… Искам да кажа, че не знам… Съвсем не мога да знам, сър. Адски трясък и после… ъъъ… после не знам какво се е случило… Устата на Гардинър е цялата в кръв.

— Колко… колко души сте останали?

— Само Баркър, Уилямсън и аз, сър. Никой друг… само ние.

— А те… те как се чувствуват, Маккуейтър?

— Ами… добре са. Но Баркър си мисли, че умира. Хич не ми харесва. Според мен му е хвръкнала чивията, сър.

— Какво му е хвръкнало?

— Откачил е, сър — заобяснява търпеливо Маккуейтър. — Превъртял е. Дрънка всевъзможни глупости, че скоро ще застане пред създателя, а съвестта му нещо не е много чиста — цял живот е мамил ближните си… — Валери чу как Търнър внезапно се изсмя и си помисли, че Баркър бе отговорник на корабната лавка. — Уилямсън пък се е заел да подрежда обратно по рафтовете разпилените гилзи. Целият под е осеян с тези проклетии.

— Маккуейтър! — гласът на Валерц прозвуча рязко и по навик укорително.

— Моля за извинение, сър. Все забравям… Какво трябва да се направи, сър?

— Как какво да се направи? — попита с раздразнение Валери.

— Ами тук, сър! В погреба на втора оръдейна кула. Да не би корабът да гори отвън? Тук е страшна жега — по-горещо и от пъкъла!

— Какво? Какво казахте? — изкрещя Валери. Този път той забрави да смъмри Маккуейтър. — Горещо ли казахте? Колко горещо? Отговорете, момче!

— Не мога да пипна задната преградна стена, сър — отвърна просто Маккуейтър. — Направо ще ми изгори пръстите.

— А оросителната система. Тя не действува ли? — извика Валери. — Не работи ли? Боже господи, момче, погребът може да хвръкне във въздуха всяка минута!

— Може и да хвръкне — отговори уклончиво Маккуейтър. — Може и да хвръкне, но никога не съм предполагал, че може да се случи такава нещо. Не, сър, системата за оросяване не работи, а температурата вече е много по-висока от нормалната работна, сър.

— Не стойте със скръстени ръце — рече отчаяно, Валери. — Отворете ги ръчно! Водата в оросителите не би могла да замръзне, щом казвате, че е толкова горещо. Побързайте, момче, побързайте. Ако погребът хвръкне във въздуха, с Юлисис е свършено. За бога, побързайте!

— Опитах се да ги отворя, сър — рече тихо Маккуейтър. — Нищо не става. Не помръдват.

— Тогава ги разбийте! Сигурно наоколо ще се намери някой лост. Разбийте ги, но ги отворете, момко! Побързайте.

— Слушам, сър, прав сте. Но… ако ти разбия, сър, как тогава ще затворя след това крановете? — В гласа на момчето се долавяше нотка на отчаяние. Валери предположи, че е сигурно от високоговорителя.

— Не можете да ги затворите! Не е възможно! Но това не е важно! — рече нетърпеливо Валери, в гласа му се усещаше възбуда. — По-късно ще изпомпим водата. Побързайте, Маккуейтър, побързайте!

Последва кратко мълчание, след което се чуха сподавени викове и приглушени тъпи удари, после от високоговорителя се разнесе далечно чукане на метал, което постепенно зачести. Маккуейтър сигурно засипваше с удари ръчките на крановете. Шумът спря отведнъж.

Валери изчака, докато отсреща вдигнат слушалката, и попита нетърпеливо:

— Е, как е сега? Заработиха ли оросителите?

— Работят като бесни, сър. — В гласа му се долавяше някаква особена нотка, нотка на гордост и доволство. — Току-що бухнах Баркър с лоста по главата — добави той оживено.

— Какво сте направили?

— Избухах с лоста стария Баркър по главата — отвърна ясно Маккуейтър. — Опита се да ми попречи. Гадният дърт копелдак… Не си струва да говорим за него… Ама и тези оросители са голяма работа, сър. Досега не ги бях виждал как работят. Водата в погреба е вече до глезена. А от преградната стена направо се вдига пара!

— Достатъчно! — гласът на Валери бе рязък. — Незабавно напуснете погреба и се погрижете да вземете със себе си Баркър.

— Преди време гледах един филм. Струва ми се, че беше в „Парамаунт“ в Глазгоу. Беше отдавна. — От тона му личеше, че му бе приятно не само да говори, но и да си спомня за тава. Валери и Търнър се спогледаха и капитанът забеляза, че и Търнър се мъчи, да се отърси от чувството за нереалност. — Във филма валеше дъжд, но не беше и на половината проливен като този. Нито пък имаше толкова много пара! Също като в оранжерията на Ботаническата градина.

— Маккуейтър! — изкрещя Валери. — Чухте ли какво ви казах? Незабавно напуснете погреба! Чувате ли, незабавно!

— Водата е вече до колене! — промълви с възхищение Маккуейтър. — И колко е студена само!… Казахте ли нещо, сър?

— Казах да напуснете веднага погреба! — извика Валери. — Веднага!

— Да, сър, ясно. Да изляза оттук, казвате. Да. Струва ми се, че това казахте. Да изляза оттук. Да, ама това не е толкова лесно. Всъщност това е невъзможно. Люкът блокира, а и капакът на люка и той не иска да помръдне, сър.

Ехото от високоговорителя се разнесе тихо над разбития мостик и заглъхна в леденото мълчание. Валери несъзнателно отпусна надолу слушалката и очите му невиждащи, по мостика. Търнър, Карингтън, Мъхнатия, Бентли, Крайслер и останалите — всички бяха заковали погледите си в него и имаха един и същ напрегнат израз, в който прозираше ужасът им, след като бяха осъзнали положението — и той знаеше, че техните очи и лица само отразяват неговото собствено изражение и вълнение. Само за миг, сякаш да избистри главата си, той силно присви очи и пак вдигна слушалката.

— Маккуейтър! Маккуейтър! Още ли сте там?

— Разбира се, че съм тук! — дори по високоговорителя гласът прозвуча сърдито и грубовато. — Къде, по дяволите…

— Сигурен ли сте, че люкът е блокиран, момче? — Прекъсна го отчаяно Валери. — Може би, ако вземете един лост и чукнете задрайките…

— И пръчка динамит да сложа на проклетия люк, пак ще е същата работа — рече с делови тон Маккуейтър. — А и капакът се е нагорещил наистина до червено. Точно отгоре сигурно гори адски пожар.

— Почакайте малко! — извика Валери. Той се извърна. — Старши офицер, свържете се с Додсън да изпрати някой огняр до главния кран на магистралата на кърмата. Да има готовност, ако се наложи, да го затвори.

Той отиде до най-близкия свързочник.

— Свързахте ли се вече с кърмова палуба? Добре. Дайте ми слушалката… Ало, обажда се капитанът. Там ли… а, вие ли сте, Хартли? Докладвайте ми за състоянието на пожара в жилищните помещения. Много спешно. В погреба на втора кърмова оръдейна кула има затворени матроси, оросителите работят, а капакът на люка е блокирал… Да, добре, ще почакам.

Той зачака нетърпеливо за отговор, като почукваше машинално с ръка отгоре по апарата. Очите му бавно обходиха конвоя и видя, че товарните кораби отново заемаха местата си в строя. Внезапно настръхна и напрегна слух.

— Да, на телефона капитанът… Да… Половин час, а може и един… Мили боже! Съвсем сигурен ли сте?… Не, това е всичко.

Той подаде обратно слушалката, бавно вдигна очи — лицето му бе станало напълно безизразно.

— Пожарът в кубрика на матросите е овладян — рече той. — В кубрика на морските пехотинци е същински ад, а той се намира точно над погреба на втора кърмова оръдейна кула. Хартли каза, че няма изгледи да ги потушат по-рано от час… Мисля, че най-добре ще е да слезете долу, първи.

Измина цяла минута, през която се чуваха само бръмченето на хидролокатора и равномерните удари на вълните, щом Юлисис пропадаше в дълбоките бразди между тях.

— Може би погребът вече се е охладил достатъчно — обади се накрая Мъхнатия. — Може би отдавна е трябвало да затворим крана? — гласът му заглъхна неуверено.

— Да се е охладил достатъчно, ли? — Търнър се окашля шумно. — Как можем да разберем? Само Маккуейтър би могъл да ни каже… — Той млъкна внезапно, тъй като осъзна намека в казаното.

— Ще го попитаме — рече мрачно Валери. Той отново вдигна слушалката. — Маккуейтър?

— Ало!

— Вероятно ще успеем да затворим крана на оросителната система отвън, ако това се окаже безопасно. Смятате ли, че температурата…?

Той млъкна, без да успее да довърши изречението си. Настана тишина, тягостна и осезаема, изпълнена с непоколебимост. Валери сковано се питаше какво ли си мисли сега Маккуейтър и какво би си мислил самият той, ако бе на мястото на Маккуейтър.

— Почакайте малко — прогърмя изведнъж високоговорителят. — Ще се кача догоре и ще проверя.

На мостика отново се възцари тежко онази тишина, онази напрегната неестествена тишина. Валери настръхна, когато високоговорителят отново прогърмя.

— Ама че съм ко… За нищо на света не бих могъл да се изкатеря отново по този трап вече. Сега съм застанал на него, но си мисля, че едва ли ще мога дълго да се задържа.

— Няма значение… — Валери млъкна, ужасен от това, което се канеше да каже. Ако Маккуейтър паднеше от трапа, той щеше да се удави като плъх в наводнения погреб.

— Ах, да. Погребът. — В промеждутъците от мъчителните пристъпи на кашлица гласът му бе изненадващо спокоен. — Още малко и най-горните снаряди ще се разтопят. Положението е повече от лошо, сър.

— Разбирам. — На Валери не му хрумна да каже нещо друго. Очите му бяха затворени и той съзнаваше, че краката му треперят. С огромно усилие заговори пак: — Как е Уилямсън? — Това бе единственото, което успя да измисли.

— Пиши го удавен. Водата е стигнала вече до шията му и той е увиснал на рафтовете. — Маккуейтър отново се закашля. — Казва, че иска да предаде съобщения за старшия офицер и за Карслейк.

— Ъъъ… съобщение ли?

— Аха! Предайте на старши офицера да си гледа здравето, да не се ежи и много да не посяга към шишето. Съобщението за Карслейк е твърде неприлично.

Валери дори не се почувствува скандализиран.

— А вие, Маккуейтър? — попита той. — Няма ли някакво съобщение, което да искате… — Той млъкна, осъзнал гротескната нелепост и безсмислието на това, което говореше.

— Аз ли? О, няма нищо, което бих искал да… Ами, може би да бъда прехвърлен в Спартиът^[2], но струва ми се, че много съм закъснял за тази работа. Уилямсън! — Гласът се извиси във внезапен настойчив вик. — Уилямсън? Почакай ме, момче! И аз идвам! — Те чуха силен трясък във високоговорителя, тъй като микрофонът на Маккуейтър се разби в някакъв метален предмет, и след това всичко наново утихна.

— Маккуейтър! — крещеше в слушалката Валери. — Маккуейтър! Отговорете ми, момко! Чувате ли ме, Маккуейтър?

Но високоговорителят над главата му остана безмълвен, най-после съвършено безмълвен… Валери потрепера от ледения вятър. Този погреб… Този наводнен погреб… беше слизал долу само преди по-малко от денонощие. Сега си го представяше ясно, както го бе видял снощи. Само че сега си го представи потънал в мрак, в него бе тъмно като в пещера, в която проблясваха само светлите точици на аварийното осветление, видя как бликащата черна вода пълзи нагоре по стените, видя онова дребничко изнурено момче от Шотландия със слабите рамене и пълните със страдание очи как се бори отчаяно да задържи главата на другаря си над ледената вода, като с всяка изминала секунда изразходваше оскъдните си запаси от сила. Минутите се нижеха и Валери разбра, че вече няма никаква надежда. С внезапна ясна увереност разбра, че когато тези две момчета тръгнат към дъното, то те ще тръгнат заедно. Маккуейтър никога не би подвел другаря си. Осемнадесетгодишен, само осемнадесетгодишен. Валери се обърна и препъвайки се като слепец, мина през вратата към разрушената компасна площадка. Снегът отново започваше да вали и мракът ги обгръщаше отвсякъде.