Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (12)

Глава дванадесета
Събота

Всяко нещо има край и след всяка нощ настъпва утро — дори и след най-дългата нощ, най-безкрайната — пак настъпва утро. То настъпи и за конвой FR77 — сиво, тъжно и безнадеждно като безкрайната нощ. Но все пак настъпи.

Утрото настъпи, за да завари конвоя на около 350 мили северно от Полярния кръг, поел на изток от 72-рия паралел, по средата на пътя между Ян Майен и Нордкап. Мъхнатия изчисли, че се намираха на 8°45’ източна дължина, но не беше сигурен в изчисленията си. При този силен снеговалеж и плътна облачност той не можеше да определи местоположението им с астрономически наблюдения, още повече че снарядът, който бе разрушил помещението за насочване на бойните самолети, бе повредил и автопилота. Но по груби изчисления им оставаха още 600 морски мили. 600 мили, 40 часа и конвоят, или онова, което щеше да остане от него по това време, щеше да влезе в Колския залив, а оттам до Полярний и Мурманск… 40 часа.

Утрото настъпи, за да завари конвоя — сега той наброяваше общо четиринадесет кораба — пръснат в един район от три квадратни мили, корабите се олюляваха тежко от усилващото се мъртво вълнение откъм север-североизток: четиринадесет кораба, защото в някой от късните часове на нощта бе изчезнал още един. Мина, торпедо? Никой не знаеше и никой нямаше да узнае. Сиръс бе изостанал и цял час бе претърсвал района с прожектори със светомаскировъчни филтри. Не откри нито един оцелял. Нито пък капитан Ор бе очаквал някой да оцелее — не и при температура на въздуха — 21°.

Утрото настъпи след една безсънна нощ със следващи една подир друга бойни тревоги, от непрекъснато засичане на ехосигнали, от безкрайни атаки на подводни бомби, които не доведоха до нищо. Нищо, което да е от полза за охраняващите кораби, но за врага те донесоха двойна полза. Те принудиха изтощените мъже да стоят цяла нощ на бойните си постове, притъпявайки може би непоправимо последните капчици остра бдителност, от които единствено зависеше надеждата да оцелеят в полярните води. И което бе още по-зловещо, атаките бяха погълнали и последните подводни бомби на конвоя… Такова нещо не се бе случвало досега, а това бе показател за силата на атаките им и проява на отстъпчивост при преследването на врага. Сега обаче се случи. Не бе останала нито една-единствена подводна бомба. Конвоят бе обезвреден, а сигурността му застрашена. Беше само въпрос на време вълчите глутници да открият, че могат свободно да го нападат…

А с утрото дойде, разбира се, и сутрешната бойна готовност, но каква щеше да бъде тази бойна готовност, щом хората бяха прекарали на бойните си постове вече петнадесет часа — петнадесет безкрайни часа на лют студ и страдание, петнадесет часа, през които хората от Юлисис бяха подкрепени само с какао и един тънък сандвич от консервирано говеждо месо с корав хляб, тъй като предишния ден хлебарите не бяха имали време да пекат. Но сама по себе си сутрешната бойна тревога бе от изключителна важност — тя удължаваше очакването с още два безкрайни часа, а за човек, олюляващ се на краката си от невъобразима умора, който буквално разделя с палец и показалец конвулсивно затварящите се клепачи, докато изстрадалият мозък — по-скоро извор на мъчително страдание, отколкото мозък — го умоляваше да се отпусне, да се отпусне просто за секунда, един-единствен път, за този човек дори една минута бе цяла вечност. Сутрешната бойна тревога имаше и друго, по-важно значение — тя бе призната за време на изпитание при руските конвои, когато всеки човек показваше истинския си лик. А като екипаж на един размирен кораб, като хора, вече съдени и осъдени, физически смазани и изтерзани, хора, които нито можеха, нито щяха да бъдат някога пак същите във физическо и умствено отношение, моряците от Юлисис нямаше от какво да се срамуват. Не всички, разбира се, нали все пак бяха само хора, но повечето от тях бяха разбрали или вече разбираха, че крайният предел не бе задължително краят на пропастта, че той би могъл да бъде и дъното на пропастта, началото на дългото изкачване по отсрещната стръмна урва, а когато човек веднъж започне това изкачване, той никога не се обръща назад към урвата, по която е слязъл.

За някои хора не съществуваха нито ръбът, нито дъното на пропастта. Хора като Карингтън например. Осемнадесет часа без прекъсване на мостика, а той продължаваше да е все така непоклатимо верен на себе си, винаги нащрек, с онази спокойна наблюдателност, която никога не отслабваше, човек безкрайно издръжлив, човек, който никога не би рухнал, за когото никой не допускаше, че може да рухне, защото дори самата мисъл за това бе недопустима. Защо Карингтън бе именно такъв, никой не можеше да каже. Такива хора бяха и старшина Хартли, главният огняр Хендри, ротният старшина Евънс и сержант Макинтош: четирима мъже, между които имаше някаква странна прилика: едри, яки, добродушни, съвсем не в първа младост, носители на най-добрите традиции на флота. Сдържани, те никога не изтъкваха себе си, но си знаеха добре цената — знаеха, както и всеки морски офицер би признал, без да се колебае, че като старшини именно те, а не офицерите, са гръбнакът на кралския военноморски флот и че именно от непоклатимото им чувство за отговорност идва тяхната гранитна устойчивост. А след това, разбира се, имаше и мъже, само шепа мъже като Търнър, Мъхнатия и Додсън, които утрото завари като хора, надраснали себе си, хора, които намираха радост в опасностите и умората, защото единствено така можеха да се осъществяват, защото бяха родени за такъв живот. И накрая, имаше и хора като Валери, който бе припаднал малко след полунощ и все още спеше в укритието, и началникът на медицинската служба Брукс — мъдростта бе тяхната запасна котва и последно убежище, благодарение на нея те съзнаваха колко относително незначителни са както собствените им личности, така и съдбата на конвой FR77 и правеха хладнокръвна интелектуална оценка на безразсъдството и страданието на човечеството. В долния край на тази стълба утрото завари хора — може би няколко десетки, — които бяха затънали безвъзвратно. Затънали в себелюбие, самосъжаление и страх като Карслейк, затънали, защото защитната им броня бе свалена и им бе съблечен парадният мундир на властта като на Хейстингс, или затънали като старши санитар Джонсън и двадесетина други, защото бяха тласнати отвъд ръба, а нямаха запасни котви, които да ги задържат.

А помежду тези две крайности се намираха онези, болшинството от екипажа, които бяха стигнали ръба и бяха открили, че издръжливостта може да е и безгранична, и бяха открили в това си прозрение разковничето към оцеляването. Насрещната стръмна урва можеше да бъде изкачена, но само с вътрешна опора. За Никълс, неизказано уморен, прекарал цяла нощ до операционната маса в амбулаторията, тази опора бе чувството за собствено достойнство и честолюбието. За старши матрос Дойл, свил се окаяно в укритието до предния комин, който наблюдаваше мъките и непрекъснатото треперене на младите кадети от разчета на оръдието си, тази опора бе съжалението, макар че, разбира се, той би отрекъл това с ругатни. За младия Спайсър, предания камериер на Тиндъл, тя бе също съжалението — съжаление и жестока скръб за умиращия човек в адмиралската каюта. Макар че бяха ампутирали и двата му крака под коляното, Тиндъл не трябваше да умира. Но силите му да се бори и съпротивлява бяха угаснали и Брукс си мислеше, че старият Джайлс с радост щеше да приеме смъртта. А за десетките, може би стотици хора, като разяждания от туберкулоза Маккуейтър, измръзнал до смърт в подгизналите си дрехи, който сега не трябваше да обикаля като пиян около подемника на втора кърмова оръдейна кула, тъй като силното мъртво вълнение непрекъснато разклащаше водата и тя не замръзваше; като Петерсен, който безразсъдно раздаваше своята великанска сила на изнурените си другари; като Крайслер, чийто остър взор, безценен сега, когато радарът бе повреден, непрекъснато обхождаше хоризонта — за тези хора опората бе Валери, огромното уважение и обич, които изпитваха към него, и непоколебимата увереност, че никога не биха го подвели.

Това бяха вътрешните опори, неосезаемите запасни котви, които крепяха Юлисис в това безрадостно мрачно утро — чувството за собствено достойнство, съжаление, честолюбие, обич и скръб, а основният инстинкт за самосъхранение, макар и на последно място, вече се бе превърнал в почти незначителен фактор. На две неща никога не бе отделяно ни най-малко внимание като на фактори за оцеляване — за тях нито се споменаваше, нито пък се вземаха предвид — те просто не съществуваха за екипажа на Юлисис. Две неща, за които сърцеведите в метрополията, блестящите изтъкнати писачи от жълтата преса и пропагандиращите националистически празнословия бюрократи така силно желаеха да накарат света да повярва, че именно те са източникът на вдъхновение и мъжество: омразата към врага и любовта към народ и родина.

Омраза към врага не съществуваше. Познаването на врага е прелюдия към омразата, а те не го познаваха. Матросите псуваха врага, уважаваха го, бояха се от него и ако им се отдадеше възможност, го убиваха, а не го ли убиеха, той щеше да убие тях. Те дори не си мислеха, че се бият за крал и родина: осъзнаваха необходимостта да се сражават, но се обявяваха против прикриването на тази необходимост под лъжливия плащ на пламенен патриотизъм — те просто изпълняваха заповеди, в противен случай щяха да ги изправят до стената и да ги разстрелят. Любов към близките — това донякъде беше така, но нищо повече. Беше естествено човек да иска да защитава близките си, но това бе равенство, в което смисълът на тази защита се менеше в зависимост от фактора разстояние. Беше много трудно за човек, свил се в обледененото гнездо на „йорликона“, край бреговете на Мечи остров, да си представи, че защитава обраслата с розови храсти къщичка сред Котсуълските хълмове… Колкото до останалото, изкуствено раздухваната национална ненавист и грижливо лелеяният мит за крал и отечество, те не представляваха нищо, дори по-малко от нищо, когато човечеството се намира на границата на надеждата и издръжливостта, защото само главните, най-обикновените човешки чувства като обич и скръб, съжаление и страдание могат да преведат човека отвъд тази граница.

 

 

Настана пладне, а конвоят, вече сгъстил строя, продължаваше да напредва на изток през плътната снежна завеса. Тревогата по време на сутрешната бойна готовност бе последната за този предиобед. Тридесет и шест часа, оставаха вече само тридесет и шест часа. А ако времето се задържеше така — бурният вятър и гъстият сняг щяха да осуетят полетите на вражеските самолети, а изключително лошата видимост и голямата вълна щяха да попречат на всеки перископ… такава възможност винаги съществуваше. Само тридесет и шест часа.

Адмирал Джон Тиндъл се помина малко след пладне. Брукс, който бе прекарал край леглото му цялата сутрин, бе посочил в смъртния акт като причина за смъртта „следоперативен шок и измръзване“. Истината бе, че Джайлс умря, защото вече не му се живееше. Репутацията му на морски офицер бе рухнала, неговата самоувереност се бе изпарила и бе останало само разкаянието за стотиците мъже, които бяха загинали, а с отрязването на двата му крака единственият живот, който той изобщо познаваше, животът, който той така много бе обичал и ценял и на който бе посветил четиридесет и пет щастливи и щедри години, беше безвъзвратно отминал. Джайлс умря с радост и охота. По пладне той дойде в съзнание и погледна към Брукс и Валери с усмивка, в която нямаше и сянка от безумие. Брукс изтръпна при тази тъжна усмивка, бледо копие на неудържимия смях, с който навремето Джайлс така се бе прочул. Сетне затвори очи и промълви нещо за семейството си, но Брукс знаеше, че той няма семейство. Очите му отново се отвориха, сякаш за първи път съзряха Валери, после се завъртяха и той забеляза Спайсър.

— Стол за капитана, момчето ми — рече Тиндъл и умря.

Погребаха го в два часа — бушуваше силна виелица. Когато зачете погребалното слово, гласът на капитана се понесе накъсан от вятър и сняг. Британският флаг все още се вееше беззвучно върху наклонената дъска, когато моряците изведнъж осъзнаха, че мъртвият вече си е отишъл. Воят на сирената прозвуча далечен и пресеклив, изгуби се в далечината и затихна като звук на рог от страната на феите. След това моряците, поне двеста души на брой, се извърнаха безмълвни и повлякоха нозе към ледените кубрици.

Само половин час по-късно виелицата стихна и замря така внезапно, както се беше и появила. Вятърът също отслабна и макар небето да бе все още притъмняло и натежало от сняг, макар вълнението да бе все още достатъчно силно, щом мачтите на петнадесет хиляди тонните кораби описваха дъга от по 30°, бе ясно, че повече от това то няма да се влоши. И на мостика, и в кулите, и в жилищните помещения хората избягваха да се поглеждат в очите и мълчаха.

Малко преди 15,00 часа Вектра улови ехосигнали. Валери получи съобщението и се поколеба какво да реши. Ако пратеше Вектра да разузнае и той откриеше подводницата и започнеше, както би трябвало да постъпи, само да описва плътни кръгове над нея, командирът на подводницата само за броени минути щеше да се досети защо не го атакуват с подводни бомби. След това щеше да бъде вече само въпрос на време — колкото да реши дали е безопасно да се издигне на повърхността, за да включи радиостанцията си и всички подводници северно от Полярния кръг да научат, че конвой FR77 може да бъде безнаказано нападан. От друга страна, малко вероятно бе при такива метеорологични условия да се предприеме торпедна атака. При силно вълнение бе невъзможно не само да се наблюдава с перископ, но и самата подводница би се оказала съвършено нестабилна огнева площадка: движението на вълната не се ограничаваше единствено върху повърхността на водата, неговото въздействие можеше да причини неприятности и на десет, дванадесет, дори шестнадесет метра под повърхността. Но, от друга страна, командирът на подводницата при шанс едно на хиляда би могъл да поеме риска и да нанесе точен удар. Валери заповяда на Вектра да започне разузнаване.

Но закъсня. Заповедта му всъщност при всички случаи щеше да бъде закъсняла. Вектра все още мигаше в потвърждение, че е получил сигнала, и още не бе започнал да променя посоката, когато до мостика на Юлисис достигна грохотът на тежка експлозия. Всички погледи обиколиха от край до край хоризонта, като търсеха дим и пламъци над застрашително наклонена палуба или обърнат кораб — те трябваше да покажат къде именно е било попадението на торпедото. Но в продължение почти на половин минута не откриха никакъв признак, нищо. Чак тогава забелязаха, едва ли не по някаква случайност, че Електра, водещият кораб на дясната колона, намалява ход и безпомощно спира, като остава на равен кил, без никаква следа от крен към носа или към кърмата. Почти сигурно бе, че е получил пробойна в машинното отделение.

Сигналният прожектор на Сиръс бе почнал да примигва. Бентли разчете съобщението и се обърна към Валери:

— Капитан Ор иска разрешение да мине откъм левия борд и да прибере оцелелите.

— Откъм левия борд, а? — кимна Търнър. — Откъм сляпата страна на подводницата. При спокойно море би успял, но сега… — Той погледна към Сиръс, който се поклащаше тежко над водата, и сви рамене. — Ще вземе да си ожули боята.

— Какъв е товарът им? — попита Валери. — Знае ли някой? Да не карат експлозиви? — Озърна се, видя мълчаливо поклащащите се глави и се обърна към Бентли: — Запитайте Електра дали носят експлозиви.

Прожекторът на Бентли затрака и млъкна. Само половин минута по-късно разбраха, че отговор няма да има.

— Сигурно нямат захранване или сигналният прожектор е повреден — подхвърли Мъхнатия. — Да им предложим да вдигнат един флаг, ако имат експлозиви, и два — ако нямат?

Валери кимна доволен.

— Чухте ли, Бентли?

Веднага след предаването на съобщението той погледна вдясно. Вектра се поклащаше на около миля и само след минута затвори тесния кръг, който описваше. Бе засякъл убиеца, но гнездата на подводните му бомби бяха празни.

Валери се обърна назад и погледна към Електра. И оттам все още нямаше отговор, нищо… Тогава забеляза двата флаг, които се развяваха на мачтата.

— Предайте на Сиръс — нареди той: — „Действувайте, но при повишено внимание.“

В този миг усети докосването на Търнър.

— Чувате ли ги? — попита Търнър.

— Какво да чувам? — не разбра Валери.

— Бог знае какво. Това е от Вектра, гледайте.

Валери проследи показалеца му. В началото не видя нищо, но сетне изведнъж забеляза водните гейзерчета, подскачащи в браздата след Вектра, гейзерчета, които бързо се стапяха във високите вълни. Сега вече напрегнатият му слух долови далечния тътен от подводни експлозии, едва уловим сред воя на вятъра.

— Какво, по дяволите, правят на Вектра? — попита Валери. — И с какво стрелят?

— Прилича ми на фойерверки — изсумтя Търнър. — Вие на какво мнение сте, първи?

— Двадесет и петфунтови бронебойни снаряди — отговори Карингтън кратко.

— Той е прав, сър — призна Търнър. — Разбира се, че са точно такива. Забележете, със същия успех биха могли да използват и фойерверки — пренебрежително добави той.

Но старши офицерът грешеше. Бронебойният снаряд наистина не притежаваше и една десета от разрушителната сила на подводната бомба, но попаднал на подходящо място в командната кула или взривен в близост до рулевото устройство, можеше да се окаже не по-малко смъртоносен. Едва Търнър бе изрекъл последната дума и една подводница — първата, която от половин година насам хората от Юлисис виждаха над водата — се издигна високо над повърхността на морето, увисна във въздуха за две-три секунди и след това се стовари надолу върху кила си, мятайки се зловещо в бездните между вълните.

Неочакваната драматичност на нейната поява — допреди миг само морето бе пусто, а в следващия се появява подводница, която се вижда от целия конвой — предизвика изумление на всички кораби, включително и на Вектра. Той се оказа неподготвен да я посрещне от тази си страна, но бързо се оттегли и описа осморка. Скорострелните му автоматични оръдия незабавно откриха огън, но тези оръдия, прословути с неточността си дори и при най-благоприятна позиция, са направо безнадеждни в условията на силно вълнение върху палубата на бързоходен кораб, който прави остър завой: „йорликоните“ изпратиха няколко снаряда по кулата на подводницата, двустволните картечници „луис“ поръсиха корпуса с куршуми, които му навредиха не повече, отколкото рой разгневени стършели. Но когато Вектра успя да се извърне към нея с главната си огнева мощ, подводницата беше вече изчезнала под повърхността.

Въпреки това 4,7-инчовите оръдия на Вектра откриха огън във водата, там, където се бе потопила подводната лодка, но на часа прекратиха стрелбата, след като два от снарядите последователно рикошираха и опасно засвистяха сред конвоя. Вектра се устреми към мястото на потопяването, а наблюдателите от Юлисис видяха през биноклите си как навлечените с полушуби моряци от кърмовата палуба продължаваха да хвърлят бронебойни снаряди. Рулят на Вектра бе даден на борд и корабът изпълзя отново на юг, а оръдията му по десния борд се наведоха към водата в максимално ниско положение. Сега вече може би подводницата бе улучена по-сериозно — или от оръдията, или от бронебойните снаряди. Тя отново изплава, този път още по-рязко отпреди, обвита в кипяща яка от пяна, а Вектра и сега се оказа неподготвен, тъй като немецът се бе показал на три кабелта разстояние откъм левия му борд.

Този път тя щеше да остане на повърхността. На командира и екипажа й не липсваше самообладание. Люкът й се отвори и от него заизлизаха матроси, които се втурнаха към бордовото оръдие, сякаш един символичен жест на предизвикателство срещу превъзхождащия ги неприятел.

Първите двама тъй и не стигнаха до оръдието — огромните пенливи талази, които прехвърляха подводницата, ги повлякоха и те изчезнаха в тях. Но останалите се втурнаха напред да заемат местата им, като трескаво се мъчеха да извърнат оръдието на 90 градуса, за да го насочат към връхлитащия корпус на Вектра. Колкото и да бе невероятно — защото вълните заливаха палубите, откъсваха хората от постовете им, а подводницата се люлееше още по-застрашително, — първият им снаряд, изстрелян почти в упор, попадна право в мостика на Вектра. Той се оказа и последен — матросите от оръдейния разчет внезапно се свлякоха до оръдието и преди да умрат, конвулсивно се опитаха да се задържат, но бяха пометени зад борда.

Започна се истинска касапница. Вектра разполагаше с две четиристволни хидравлични скорострелни установки за нощна стрелба тип „Болтън-Пол Дифайънт“, прикрепени към носовата палуба. Те бяха открили огън едновременно, изстрелвайки на всеки десет секунди невероятното количество от триста снаряда. Словесното клише „оловна завеса“, с което често се злоупотребява, сега отговаряше най-точно на положението. Върху голата палуба на подводната лодка бе невъзможно да останеш жив по-дълго от две секунди, не можеше да има никаква надежда да избегнеш смъртоносната градушка. Един след друг моряците се хвърляха от люка със самоубийствено безстрашие, но нито един не успя да стигне до оръдието.

Впоследствие никой от хората на Юлисис не бе в състояние да си спомни кога именно им стана ясно, че порейки високите вълни, Вектра има намерение да се вреже в подводницата. Може би капитанът му изобщо не е имал за цел да постъпи така. Навярно е очаквал подводницата и сега да се потопи във водата и за да е сигурен, че няма да му избяга, е решил да отнесе кулата й заедно с перископа. А възможно е да е бил и убит от попадналия в мостика снаряд. Или пък в последната минута е взел друго решение, защото, както се бе насочил като стрела към кулата на подводната лодка, Вектра изведнъж свърна надясно.

За миг на всички им се стори, че той ще подмине носа на подводницата, но надеждата угасна в мига, в който се роди. Като пропадна тежко в бездната между вълните, Вектра заби вълнореза си в корпуса на подводницата на около десет метра от носа й и разсече калената стомана, сякаш не бе броня, а картон. Килът му все така продължаваше да се врязва в подводницата, когато две разтърсващи експлозии в такава кратка последователност, че се сляха в един колосален взрив, изцяло погълнаха двата съда в избликналата към небето гъба от вряща вода и усукана стомана. За причината на експлозията можеше само да се гадае, но станалото бе напълно очевидно. Вероятно по някаква случайност тротилът — в нормални условия вещество изключително инертно и удароустойчиво, — намиращ се в една от бойните глави, складирани в торпедното отделение на подводницата, се беше взривил, вследствие на което бе последвала индукционна детонация на стоящите отзад торпеда, а навярно и на носовите погреби на Вектра.

Огромната водна каскада взе да се свлича към морето, едва ли не умишлено бавно, и Вектра, както и подводницата, или по-скоро онова, което бе останало от тях, внезапно изникна пред погледите на останалите. За наблюдаващите от Юлисис бе повече от невероятно това, че и двата съда все още се държаха над водата. Подводната лодка бе вече доста потънала и всеки момент щеше да потегли към дъното с оръдейната си платформа напред. Сякаш прерязан с гигантски нож по средата, Вектра бе изгубил цялата си предна част до мостика. Всичко останало бе изчезнало безследно. Хората от целия конвой, чиито смаяни умове все още фанатично отказваха да повярват на очите, видяха как преполовеният Вектра се устремява в същата бездна след подводницата и тежко и уморено се преобръща върху нея, обхванал в прегръдка командната й кула в пространството между мостика и мачтата си. В следващия миг водата над тях се затвори и вплетени един в друг, двата съда поеха към дъното на океана.

Сега вече последните кораби от конвоя се намираха на две мили разстояние, но бурното море не позволяваше да се види дали има оцелели. Това бе малко вероятно. А и да имаше, дори да имаше там хора, които със сетни сили плуват и призовават за помощ, в убийствения студ на ледените вълни те щяха да са загинали вече, щяха да бъдат мъртви далеч преди който и да било спасителен кораб да реши да направи маневра за прибирането им. Конвоят продължи своя път на изток. С изключение на два кораба — Електра и Сиръс.

Вълните идваха на борд на Електра и той се олюляваше бавно, тромаво и безпомощно сред тях. Кренът му към левия борд бе стигнал вече почти 15°. По леерите на палубите пред и зад мостика се бяха струпали хора, които очакваха спасение. Те се бяха отказали да направят опит да напуснат кораба със спасителна лодка, щом видяха Сиръс, който ги наближаваше откъм левия борд. Една от спасителните лодки бе приспусната, но при този крен на Електра и силното вълнение се оказа, че е невъзможно да я приберат обратно. Сега тя висеше далеч от борда и се люлееше ожесточено в двата края на въжетата на около седем метра над повърхността на водата. Като приближаваше към Електра, Ор на два пъти сигнализира гневно да срежат въжетата. Спасителната лодка обаче продължаваше да си виси все там, застрашително люлеещо се махало по пътя на Сиръс: това може би се дължеше на паниката, но най-вероятно спирачките на винча бяха замръзнали. И в единия, и в другия случай нямаше време за губене — още десет минути и Електра щеше да потъне.

Сиръс подходи общо на два пъти към Електра — Ор нямаше намерение да застане на борд и да бъде смазан от инертната маса на 15 000-тонен товарен кораб. При първия опит той мина бавно покрай Електра със скорост пет възла на разстояние шест-седем метра — най-малкото, на което се осмели да се приближи при тази посока на вълните, които блъскаха едновременно двата кораба един към друг.

Щом люлеещата се носова част на Сиръс мина покрай мостика на Електра, струпалите се в очакване хора започнаха да скачат. Те скачаха, когато бакът на Сиръс се изравни с палубата им, скачаха и когато той пропадна шест-седем метра надолу. Един мъж, понесъл куфар и мушама, прекрачи съвсем спокойно леерите на единия и на другия кораб през онази частица от секундата, в която те бяха застанали относително неподвижно един до друг, други се сгромолясваха върху обледенената стоманена палуба долу и оставаха с изкълчени глезени, счупени крака и извадени тазобедрени стави. Двама скочиха и не уцелиха палубата, сред хаоса се разнесе смразяващият звънлив писък на едного, когото смазаха люлеещите се бордове, както и отчаяните, пълни с ужас викове на друг, когото огромната стоманена стена на Вектра отхвърли към винтовете на Сиръс.

Именно тогава се случи бедата, макар изобщо да не може да се отправи и упрек към умението на капитан втори ранг Ор — той бе управлявал блестящо Сиръс. Но дори неговото умение се оказа безсилно срещу двете последователни чудовищни вълни, два пъти по-големи от предишните. Първата тласна Сиръс близо до Електра и като мина под кила на Електра, го наклони рязко наляво, докато втората вълна накрени Сиръс силно надясно. Последва стържещ пронизителен грохот. Фалшбордът на Сиръс и петдесетметрова ивица от горните листове на обшивката на корпуса се огънаха и отпраха, а едновременно с това спасителната лодка се разби под огледалото на мостика и се разпиля на хиляди тресчици. Веднага машинните телеграфи иззвънтяха, водата зад кърмата на Сиръс заклокочи — нещастникът във водата сигурно се бе надявал, че милосърдната смърт, бърза и неминуема, се намира само на педя от него — и ескадреният миноносец се отдели и рязко отклони курса си от Електра.

След пет минути Сиръс отново се приближи. За хладнокръвното, преценяващо риска самообладание на Ор и за късмета, който никога не го изоставяше, бе типично той да реши, че този път трябва да допре разбития десен борд на Сиръс до борда на Електра, който сега бе твърде дълбоко потънал във водата, за да се катурне отгоре му, и че трябва да направи това мигновено, между две вълни. Състрадателни ръце улавяха скачащите мъже и умъртвяваха удара при падането им. Тридесет секунди и миноносецът отново се отдалечи, а палубите на Електра обезлюдяха. Две минути по-късно приглушен грохот разтърси потъващия кораб — експлодираха котлите.

После той полегна бавно на борда си — мачтите и комините му докоснаха морската повърхност, потопиха се и изчезнаха — показалите се над водата дъно и кил проблеснаха за миг зловещо на фона на оловното море и небе и изчезнаха. В продължение на цяла минута огромни въздушни мехури избиваха бурно на повърхността. Полека-лека мехурчетата ставаха все по-малки и по-малки, докато накрая съвсем изчезнаха.

Отрупаните с хора палуби на Сиръс се затресоха, щом той усили ход и пое курс, за да догони конвоя. Конвой FR77. Конвоя, който кралският морски флот винаги щеше да иска да забрави. Тридесет и шест кораба бяха напуснали Скапа Флоу и Сейнт Джонс. Сега те бяха дванадесет, само дванадесет. А до Колския залив оставаха още цели тридесет и два часа…

Търнър унило наблюдаваше как Сиръс ги догонва — дори и неговата огромна жизненост и енергия временно бяха сломени. Той рязко отвърна очи от кораба и погледна мрачно и жалостиво към капитан Валери, превърнал се вече в жив скелет, на който бог знае каква загадъчна сила помагаше да изтръгва час подир час от смъртта. Неочаквано Търнър осъзна, че за Валери смъртта, дори само надеждата за нея, сигурно вече бе неизказано сладка. Той погледна и видя изписани на тази сива маска толкова болка и скръб, че изруга гневно и тихо. Тогава тези уморени празни очи се спряха върху него и Търнър побърза да се окашля:

— Колко спасени има сега на Сиръс, сър? — попита той.

Валери повдигна уморените си рамене в някакъв несполучлив опит да ги свие.

— Нямам представа, старши офицер. Сто, а може би и повече. Защо?

— Сто — рече замислено Търнър. — А не трябва да вземаме никакви корабокрушенци. Чудя се само как ще се оправдава Ор, когато стовари тази групичка в дланта на адмирал Стар, когато се върнем в Скапа Флоу.