Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (11)

Глава единадесета
Петък вечерта

Превит едва ли не надве, капитан Валери се улови за парапета на трапа, който водеше към носовата палуба откъм левия борд. Той отчаяно се взираше в потъмнялата вода, но не видя нищо. Тъмна, непрогледна, кълбяща се, опръскана с кръв мъгла рязко и с ослепителен блясък се спусна пред очите му и той ослепя. Поемаше си въздух на пресекулки и всяко вдишване раздираше измъчените му дробове. Долните му ребра сякаш бяха стиснати в гигантски клещи, клещи, които явно го разкъсваха. Той смътно осъзна, че това изнурително изкачване към мостика едва не го погуби. На косъм, бях само на косъм, помисли си Валери. В бъдеще трябва да бъда по-внимателен…

Зрението му бавно се проясни, но ослепителната светлина оставаше. Сили небесни, помисли си Валери, дори и слепият би могъл да види какво става тук. Защото единственото нещо, което се виждаше, бе тъмният силует, така неясен, сякаш бе призрачен, на един танкер, потънал дълбоко-дълбоко във водата, и един огромен огнен стълб, висок десетки метри, изригнал нагоре от сърцето на огромната гъба гъст дим, която закриваше носа на торпилирания кораб. Дори на разстояние половин миля бученето на пламъците бе почти нетърпимо. Валери ужасен наблюдаваше. Зад себе си чуваше как Никълс тихо и непрекъснато гневно ругаеше.

Валери почувствува върху рамото си ръката на Петерсен.

— Желае ли господин капитанът да се качи на мостика?

— След малко, Петерсен, след малко. Почакайте. — Умът му заработи отново, погледът му, трениран през всичките тези четиридесет години на море, машинално обхождаше хоризонта. Странно, рече си той, човек почти не вижда танкера, а това сигурно е Витура — покрива го тази гъста пелена от дим, но останалите кораби от конвоя — бели, призрачни, открояващи се рязко на фона на мастиленосиньо небе, се къпеха в зловещата светлина. Дори и звездите бяха угаснали.

Той разбра, че Никълс бе вече престанал да ругае монотонно и му говореше нещо.

— Това е танкер, нали, сър? Няма ли да е по-добре да се отдалечим? Спомняте ли си какво стана с онзи другия?

— Кой другия? — Валери почти не го слушаше.

— Кочела. Струва ми се, че беше преди няколко дни. Мили боже, не! Беше тази сутрин!

— Когато танкерите експлодират, те експлодират веднага, Никълс. — Валери бе сякаш някъде много далеч. — А ако само горят, могат да издържат доста дълго. Танкерите загиват трудно, ужасно трудно, момчето ми — те продължават да се държат и тогава, когато всеки друг кораб би потънал.

— Но той… той сигурно има на борда си пробойна, голяма колкото цяла къща! — възрази Никълс.

— Въпреки това — отвърна Валери. Той сякаш очакваше, търсеше нещо. — Тези кораби имат огромна резервна плаваемост. Може би имат около двадесет и седем отделни танка, да не споменаваме водонепроницаемите камери, помпените помещения и машинното отделение… Никога ли не сте чували за устройството на Нелсън за вкарване в мазутните танкове на танкера на сгъстен въздух, който да му осигури по-добра плаваемост и да го държи над водата? Никога ли не сте чували за капитан Дъдли Мейсън и танкера Охайо? Никога ли не сте чували…? — Той внезапно млъкна и когато заговори отново, сънливата апатия в гласа му беше изчезнала. — Така си и мислех! — възкликна той, гласът му прозвуча рязко от възбудата. — Така си и мислех! Витура продължава да плава и да се управлява. Мили боже, та те вървят с почти петнадесет възла! Бързо на мостика!

Нозете на Валери се отлепиха от палубата и повече едва ли я докоснаха, докато Петерсен не го постави внимателно върху дървените скари пред смаяния старши офицер. Валери се поусмихна на учудването на Търнър, на рунтавите вежди, повдигнали се над смуглото слабо лице на корсар, което сега, на блясъка на горящия танкер, изглеждаше по-слабо и по-ясно изсечено от всякога. Ето един човек, който е трябвало да се роди преди четиристотин години, хрумна му неочаквано на Валери, такъв човек да имаш за другар!

— Всичко е наред, старши офицер — каза с насмешка Валери. — Брукс е решил, че имам нужда от своя Петкан. Това е огнярят Петерсен. Прекалено усърден, може би понякога склонен да приема заповедите съвсем буквално… Но тази вечер той беше за мен божи дар… Но да не говорим за мен. — Той посочи с палец към танкера, който сега гореше още по-ярко и човек, отправеше ли поглед натам, имаше чувството, че гледа слънцето по пладне. — Какво става с него?

— Превърнал се е във фар, дяволски хубав за всеки немски кораб или самолет, който е тръгнал да ни търси — изръмжа Търнър. — Би могъл спокойно да изпрати радиограма до Тронхайм, за да им даде точните ни координати.

— Точно така — кимна Валери. — Освен това пожарът предлага и няколко чудесни мишени за подводницата, която току-що улучи Витура. Той се превръща в опасен спътник, старши офицер. Това бе блестящо проведена операция — и то почти при пълен мрак.

— Вероятно някой е забравил да си затъмни илюминатора. Ние не сме длъжни да проверяваме корабите през цялото време. А и операцията не бе толкова блестяща, що се отнася до нея самата. Вайкинг вече е засякъл подводницата и е плътно по дирите й… На часа го изпратих.

— Много добре — рече Валери сърдечно. Той погледна горящия танкер и отново обърна безжизнено лице към Търнър. — Трябва да се отървем от него, старши. — Търнър бавно кимна.

— Ще трябва да се отървем от него — повтори като ехо той.

— Това нали е Витура?

— Той е. Същият, който бе улучен тази сутрин.

— Кой е капитанът му?

— Изобщо нямам представа — призна си Търнър. — Щурман? Имате ли някаква представа къде е списъкът на корабите от конвоя?

— Нямам, сър. — отвърна колебливо Мъхнатия, странно неуверен в себе си. — Струва ми се, че е у адмирала. Но може би вече е унищожен.

— Защо мислите така? — запита рязко Валери.

— Спайсър, камериерът на адмирала, за малко не се задушил от дим днес следобед — заварил го да кладе голям огън в банята си — обясни Мъхнатия тъжно. — Казал, че изгаря жизненоважни документи, които не бива да попадат в ръцете на врага. Предимно стари вестници, но според мен списъкът сигурно е бил между тях. Няма го никъде другаде.

— Горкият стар… — Търнър си спомни точно навреме, че говори за адмирала и поклати учудено и съчувствено глава. — Да запитам ли с радиограма капитан Флечър от Кейп Хатеръс?

— Не е толкова важно — Валери бе нетърпелив. — Няма време. Бентли, до капитана на Витура: „Моля, напуснете незабавно кораба — ще ви потопим.“

Неочаквано Валери се олюля и се улови за лакътя на Търнър.

— Извинете — рече той. — Опасявам се, че краката ми вече не ме държат. — Той отправи тъжна усмивка към разтревожените лица. — Няма полза да се преструвам повече, нали? Особено щом краката ми се канят да се разбунтуват. О, мили боже, моята песен е изпята!

— И в това няма нищо чудно, по дяволите! — изруга Търнър. — Не бих се отнасял така и към бясно куче, както вие се отнасяте към себе си! Хайде, сър. Качвайте се на адмиралския стол, хайде. Ако се опъвате, ще се озовете в ръцете на Петерсен — заплаши той, щом Валери понечи да изрази негодуванието си. Негодуванието премина в усмивка и Валери покорно се остави да го настанят в стола. Въздъхна дълбоко и се отпусна върху благословената облегалка за гърба и ръцете си. Чувствуваше се отвратително, без капчица сила, а изнуреното си тяло усещаше като огромно море от болка и ужасен студ, но освен всичко това се чувствуваше мъничко горд и благодарен — Търнър не направи дори и намек, че капитанът трябва да слезе в каютата си.

Чу как вратата се хлопна зад гърба му, долови сподавени гласове и Търнър застана до него.

— Началникът на корабната полиция, сър. Вие ли сте изпратили да го повикат?

— Аз, разбира се. — Валери се извъртя в стола с мрачно изражение. — Елате тук, Хейстингс!

Началникът на корабната полиция застана мирно пред него. Както винаги лицето му представляваше маска, загадъчна и непроницаема, почти нечовешка на жестоката светлина.

— Слушайте внимателно! — Валери трябваше да повиши глас, за да надвие бученето на пламъците — дори и усилието да говори бе изтощително. — Сега нямам време да разговарям с вас. Ще ви видя сутринта. А дотогава незабавно да освободите старши матрос Ролстън. След това ще сдадете длъжността си, документите и ключовете на старшина първа степен Парът. Вече на два пъти си превишавате правата — това е наглост, за която не можем да си затворим очите. Но вие сте държали в ареста човек по време на бойна тревога. Арестантът е могъл да загине там като плъх в капан. Вие повече не сте началник на корабната полиция на Юлисис. Това е всичко.

Няколко секунди Хейстингс стоеше скован и мълчалив, твърде поразен, за да повярва, после желязната дисциплина рухна. Той пристъпи напред с вдигнати умолително ръце — маската сега се бе изкривила от смазващо объркване.

— Да ме лишите от длъжност? Да ме лишите от длъжност! Но, сър, вие нямате право! Вие не…

Гласът му секна и премина в болезнен стон, тъй като желязната ръка на Търнър стисна здраво лакътя му.

— Не казвайте „Нямате право“ на капитана — прошепна той с кадифен глас в ухото му. — Нали чухте какво ви каза? Изчезвайте от мостика!

Вратата щракна зад гърба му.

— На Витура се намери все пак човек, който мисли с главата си — обади се Карингтън. — Поставиха червен филтър на сигналния прожектор. Иначе нищо не се вижда.

Напрежението тутакси спадна. Всички погледи се приковаха в червената светлинка, която примигваше тридесет метра зад пламъците, но въпреки това едва се различаваше. Внезапно светлинката изчезна.

— Какво съобщават, Бентли? — попита припряно Валери.

Бентли смутено се окашля.

— Съобщението гласи: „Да не сте откачили? Само се опитайте и ще се бухна във вас. Машината е в изправност. Можем да се справим.“

За миг Валери затвори очи. Вече започваше да разбира как се е чувствувал старият Джайлс. Когато отново отвори очи, той вече бе взел решение.

— Предайте му: „Вие излагате на опасност целия конвой. Незабавно напуснете кораба. Повтарям, незабавно.“ — С изкривена от болка уста той се обърна към старшия офицер. — И все пак му свалям шапка. Как бихте се чувствували вие, ако под краката ви се намира достатъчно гориво, за да ви изпрати само за миг на онзи свят… В някои от танковете му сигурно има и мазут… Боже господи, колко е противно, че трябва да заплашвам такъв човек!

— Знам, сър — измърмори Търнър. — Знам как се чувствувате… Чудя се какво става с Вайкинг? Вече трябваше да се обадят.

— Изпратете радиограма — нареди Валери. — Поискайте да докладват. — Той погледна назад и потърси с очи офицера торпедист. — Къде е Маршъл?

— Маршъл ли? — изненада се Търнър. — В лазарета, разбира се. Все още се лекува. Не си ли спомняте — има счупени четири ребра.

— Точно така, разбира се. — Ядосан на себе си, Валери уморено поклати глава. — А старши сапьорът… Нойс се казваше, нали?… Той бе убит вчера в агрегатно помещение номер три. А къде е Викърс?

— Загина в командната кула.

— Да, в командната кула — повтори Валери бавно. Чудеше се защо сърцето му още не е спряло да тупти. Костите му отдавна се бяха вкаменили от студ, а кръвта бе замръзнала в жилите му. Усещаше тялото си като огромен айсберг… Никога не бе допускал, че е възможно да има такъв студ. И си помисли, че най-странното бе, че вече не трепери…

— Сам ще се справя, сър — прекъсна Търнър мислите му. — Ще използвам пулта за насочване на торпедната стрелба от мостика — навремето бях най-калпавият офицер торпедист в базата. — Той се усмихна леко. — Може би ръката ми все още не е загубила малкото умение, което притежаваше!

— Благодаря ви — рече признателно Валери. — Заемете се тогава.

— Ще трябва да използваме торпедните апарати от десния борд — напомни му Търнър. — Постът от левия борд бе разрушен тази сутрин — фокмачтата не го пожали… Отивам да проверя по таблицата на Дюмъреск^[1] … Боже господи! — ръката му сграбчи рамото на Валери със сила, която накара капитана да се намръщи. — Адмиралът, сър. Качва се на мостика!

Валери недоверчиво се изви в стола си. Търнър бе прав. Тиндъл влезе през вратата и решително се отправи към капитана. В тъмната сянка, хвърляна от загражденията на мостика, той изглеждаше безплътен. Голата глава, тук-таме покрита с тънки щръкнали кичури бяла коса, посивялото, жалко смалено лице, увисналите рамене, невероятно мършави под черното непромокаемо облекло — всичко това се открояваше ясно на фона на пожара. От кръста надолу не се виждаше нищо. Тиндъл безмълвно прекоси мостика и застана до Валери в очакване.

Бавно, облегнал се на протегнатата от Търнър ръка, Валери слезе от стола. Без да се усмихва, Тиндъл го изгледа, кимна важно и се настани на мястото му. Той взе бинокъла от рафтчето пред себе си и бавно заоглежда хоризонта.

Търнър пръв забеляза.

— Сър! Вие сте без ръкавици, сър!

— Моля? Какво казахте? — Като свали бинокъла, Тиндъл впери невярващ поглед в просмукалите се с кръв бинтове но ръцете си. — А! Знаете ли, аз бях сигурен, че съм забравил нещо. Това ми е за втори път. Благодаря, старши офицер. — Той се усмихна любезно, вдигна бинокъла и отново заоглежда хоризонта. Най-неочаквано Валери усети, че го побиват зловещи тръпки, но те нямаха нищо общо с лютия мраз на полярната нощ.

Търнър се подвоуми безпомощно за миг, после се обърна към Мъхнатия.

— Щурман! Дали не видях чифт ръкавици в щурманската кабина?

— Да, сър. Веднага ще се върна! — Мъхнатия бързо напусна мостика.

Търнър отново вдигна очи към адмирала.

— А главата ви, сър, та вие сте без шапка! Не бихте ли облекли една полушуба с гугла, сър?

— Гугла ли? — възкликна Тиндъл озадачено. — За какво, по дяволите, ми е тази гугла? На мен не ми е студено… Нали ще ме извините, старши офицер. — Той насочи бинокъла право към пожара на горящия Витура. Търнър отново погледна към него, после към Валери, поколеба се и отстъпи назад.

Карпентър тъкмо се връщаше с ръкавиците, когато високоговорителят от радиостанцията се обади:

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. Радиограма от Вайкинг: „Загубихме ехосигналите. Продължавам търсенето.“

— Загубили ехосигналите! — възкликна Валери. Да се загубят ехосигналите — това бе най-лошото нещо, което можеше да се случи! Някъде наоколо дебнеше неоткритата подводница, а целият конвой FR77 бе осветен като на панаирно стрелбище. Стрелбище, помисли си той скръбно, с тенекиени мишени, по които спокойно можеше да се стреля сега, когато ехосигналите бяха загубени. И това се очакваше всеки миг…

Той обиколи и се подпря на компасната рубка — бе забравил колко е слаб и как разрушеният накренен мостик пречи на равновесието.

— Бентли! Още ли няма отговор от Витура?

— Не, сър. — Бентли бе не по-малко загрижен от капитана и не по-зле разбираше отчаяната необходимост да се бърза. — Може би нямат захранване на прожектора — не, не, ето че отговарят, сър.

— Господин капитан!

Валери обърна поглед.

— Да, старши, какво има? Надявам се, че не носите други лоши новини?

— Боя се, че е точно обратното, сър. Торпедният апарат от десния борд блокира.

— Блокира ли? — реагира остро Валери. — Естествено, какво друго може да се очаква? Лед, сняг. Размразете го. Използвайте гореща вода, бензинови лампи, всякакви непотребни…

— Съжалявам, сър — поклати Търнър глава. — Не е от това. Деформирани са обръщачът и зъбчатката. Сигурно от снарядите, които разрушиха склада на боцмана и агрегатно помещение номер три, разположено точно отдолу. Във всеки случай апаратът е „капут“!

— Добре тогава! — Валери показваше нетърпение. — Ще се наложи да използвате апарата от левия борд.

— Пултът за насочване на торпедната стрелба от мостика е повреден, сър — възрази Търнър. — Можем обаче да стреляме и от самия апарат.

— Не виждам причина да не стреляме оттам — рече Валери. — В края на краищата нали торпедните разчети са обучавани именно в това. Свържете се по телефона с торпедния апарат на левия борд — надявам се, че телефонната линия все още не е повредена, наредете им да имат готовност.

— Слушам, сър.

— И още нещо, Търнър.

— Да, сър?

— Моля да ме извините — усмихна се той криво. — Както старият Джайлс често казваше за себе си, аз съм само един стар мърморко. Бъдете търпелив с мен, моля ви.

Търнър се усмихна съчувствено, но веднага стана сериозен. Той кимна с глава към Тиндъл.

— Как е той, сър?

Валери изгледа продължително старши офицера и поклати едва забележимо глава. Търнър кимна мрачно и напусна мостика.

— Е, Бентли? Какво съобщават от танкера?

— Малко е неясно, сър — извини се Бентли. — Не успях да приема целия текст. Съобщава, че ще напусне конвоя и ще продължи самостоятелно. Нещо такова, сър.

Да продължи самостоятелно! Валери знаеше, че това не бе разрешение. Танкерът можеше да гори часове наред и да издава местоположението на конвоя, дори и да поеме по различен курс. Но да продължи самостоятелно! Беззащитен, повреден, лумнал в пламъци — и то на хиляда мили от Мурманск, най-тежките хиляда мили в целия свят! Валери затвори очи. Чак го заболя душата. Такъв капитан… такъв кораб… а той трябваше да ги унищожи.

Неочаквано се обади Тиндъл.

— Тридесет наляво! — заповяда той. Гласът му бе силен, властен. Валери се вкамени от изненада. Тридесет наляво! Та те щяха да се врежат във Витура!

Тишината на мостика продължи няколко секунди, после Карингтън, вахтеният офицер, се наведе над проговорната тръба и повтори:

— Тридесет наляво.

Валери тръгна напред и се спря рязко, тъй като забеляза, че Карингтън сочи към проговорната тръба. Той бе затъкнал една ръкавица в отверстието й.

— Средата руля.

— Слушам, средата руля!

— Така дръж! Капитане?

— Да, сър?

— От тази светлина ме болят очите — оплака се Тиндъл. — Не можем ли да изгасим този пожар?

— Ще опитаме, сър — Валери се приближи до него и заговори тихо: — Изглеждате уморен, сър. Не желаете ли да слезете долу?

— Какво? Да сляза долу! Аз?

— Да, сър. Ще изпратим да ви повикат, ако се наложи — добави той настойчиво.

Тиндъл се замисли за миг върху чутото и поклати мрачно глава.

— Няма да я бъде, Дик. Би било несправедливо спрямо вас… — Гласът му заглъхна и той измърмори нещо подобно на „адмирал Тиндъл“, но Валери така и не го разбра.

— Сър? Не разбрах…

— Нищо! — прекъсна го безцеремонно Тиндъл. Той погледна настрани към Витура, извика от внезапна болка и закри с лакът очите си. Валери също отстъпи назад с притворени очи, за да ги предпази от ослепителната светлина на току-що избухналия от Витура огнен стълб.

Грохотът от експлозията ги оглуши почти едновременно, взривната вълна едва ли не ги събори на земята. Витура бе отново торпилиран точно в кърмата, близо до машинното отделение, и сега целият танкер бе в пламъци. Само на мостика в средата на кораба нямаше дим и пламъци. Въпреки сътресението Валери си помисли: „Сега той трябва да потъне. Не би могъл да издържи повече.“ Но той знаеше, че се самозалъгва, като се опитваше да заобиколи неизбежното, решението, което трябваше да вземе. Танкерите, както бе казал на Никълс, умират трудно, ужасно трудно. Горкият стар Джайлс, помисли си той без всякаква връзка, горкият стар Джайлс.

Той мина назад към вратата на левия борд. Търнър крещеше нещо по телефона.

— Дявол да ви вземе, ще правите това, което ви нареждам, чувате ли? Незабавно се пригответе за стрелба! Да, казах незабавно!

Изненадан, Валери докосна лакътя му.

— Какво става, старши?

— Що за проклето нахалство! — изсумтя Търнър. — Ще ме учи мен какво да правя!

— Кой?

— Старши торпедистът! Вашият приятел Ролстън! — отвърна гневно Търнър.

— Ролстън! Да, разбира се. — Сега Валери си спомни. — Той ми каза, че това е нощният му боен пост. И какво е станало?

— Какво е станало! Заявява, че според него не може да стреля. Не иска, няма желание да стреля, с ваше позволение. Що за дяволско неподчинение! — гневеше се Търнър.

Валери запремигва насреща му.

— Ролстън… сигурен ли сте? Разбера се, че сте сигурен… Чудя се… Това момче преживя необикновена лична трагедия, Търнър. Мислите ли, че…

— Не знам какво да мисля! — Търнър отново вдигна слушалката: — Готов ли е апаратът? Най-сетне!… Какво? Какво казахте?… Защо да не… С оръдеен огън! Оръдеен огън? — Той с трясък постави обратно слушалката и се завъртя с лице към Валери.

— Моли ме, умолява ме да стреляме с оръдия вместо с торпеда! Той е луд, сигурно е полудял! Но луд или не, аз слизам долу да наблъскам малко разум в главата на този размирен млад дявол! — За пръв път Валери виждаше Търнър толкова разгневен. — Бихте ли помолили Карингтън да ме замества на телефона, сър?

— Да, да, разбира се! — Част от гнева на Търнър се бе прехвърлил и на Валери. — Независимо какви чувства изпитва, сега не е време да ги вади на показ! — рече остро той. — Накарайте го да се стегне. Може би бях твърде снизходителен, твърде мек и вероятно той си мисли, че сме му длъжници заради грубото отношение към него… Вървете, вървете, старши офицер!

Растящото нетърпение на Търнър бе прекалено очевидно.

— Тръгвайте. След три-четири минути ще трябва да атакувате. — Валери се обърна рязко и тръгна към компасната площадка.

— Бентли?

— Да, сър?

— Последно съобщение…

— По-добре погледнете, сър — прекъсна го Карингтън. — Танкерът забавя ход.

Валери пристъпи напред и се вторачи към ветроупорното стъкло. Витура, бучаща грамада от пламъци, започна рязко да изостава.

— Освобождават лодбалките, сър! — докладва възбудено Мъхнатия. — Струва ми се… да, точно така, виждам, че спускат лодката!

— Слава богу! — прошепна Валери. Почувствува се сякаш подмладен. С наведена глава той се улови с две ръце за ветроупорното стъкло — радостното оживяване му отне и последните сили. След няколко секунди отново вдигна очи.

— Радиостанция, шифрована радиограма до Сиръс! — заповяда той тихо. — „Намалете ход. Приберете хората от спасителната лодка на Витура.“

Той улови бързия поглед на Карингтън и сви рамене:

— Това е справедлив риск, първи, така че да вървят по дяволите разпорежданията на Адмиралтейството. Господи! — добави той с внезапна мъка в гласа, — как бих искал да видя една пълна лодка с воини от Уайтхол, от онези, дето са издали заповедта: „… и да не се прибират на борда никакви корабокрушенци…“, да се люшкат по вълните на Баренцово море! — Той се извърна настрани и видя Никълс и Петерсен.

— Вие сте още тук, Никълс? Няма ли да е по-добре да слезете долу?

— Както желаете, сър. — Никълс се поколеба и кимна напред към Тиндъл.

— Помислих си, че може да…

— Може и да сте прав, може и да сте прав. — Валери поклати глава с вяло недоумение. — Ще видим. Ще изчакате ли малко? — Той извиси глас. — Щурман?

— Да, сър?

— Двете машини малък напред!

— Слушам, двете машини малък напред!

Постепенно, а след това по-бързо Юлисис започна да изостава от конвоя. Скоро дори и последните кораби го изпревариха и продължиха своя път на североизток. Сега снегът падаше по-гъст, но въпреки това те се къпеха в зловещото зарево, застрашително уязвими в своята безпомощност.

Като кипеше от гняв, Търнър не след дълго се появи при торпедния апарат от левия борд. Тръбите бяха извадени, зловещите им зейнали гърла, светещи с отблясъка на огромните пламъци, бяха надвиснали над водата и хвърляха отражение при всяко поклащане на кораба от мъртвото вълнение. Ролстън, покачил се високо на незащитения команден пункт над средната тръба, незабавно привлече погледа му.

— Ролстън! — Гласът на Търнър бе дрезгав и повелителен. — Искам да поговоря с вас.

Ролстън се обърна, изправи се и скочи на палубата. Той застана с лице срещу старшия офицер. Бяха еднакви на ръст и очите им бяха на едно ниво — очите на Ролстън — спокойни, сини и тревожни, на Търнър — тъмни и гневни.

— Какво, по дяволите, ви прихваща, Ролстън? — изсъска през зъби Търнър. — Отказвате да изпълните заповед, така ли?

— Не, сър. — Гласът на Ролстън прозвуча тихо и необикновено напрегнато. — Това не е вярно.

— Не е вярно! — Търнър присви очи — той вече трудно сдържаше яростта си. — Тогава какви са всичките тези проклети дрънканици, че не искате да обслужвате апарата. Да не би да възнамерявате да се надпреварвате с огняря Райли? Или да не би току-що да сте си изгубили ума, ако изобщо сте го имали?

Ролстън не продума.

Мълчанието му, мълчание, което така безгрижно бе изтълкувано като упорито безочие, вбеси Търнър. Мощните му ръце се протегнаха и сграбчиха Ролстън за реверите на полушубата му. Той го придърпа към себе си и приближи лицето си до неговото.

— Зададох въпрос, Ролстън! — рече той тихо. — А отговор не получих. Аз чакам. Какво означава всичко това?

— Нищо, сър. — В очите му имаше скръб може би, но не и страх. — Аз… аз просто не искам, сър. Не искам да го направя… да изпратя един от нашите кораби на дъното! — Гласът му сега бе станал умоляващ, в него се прокрадваха нотки на отчаяние, но Търнър остана глух за тях. — Защо този танкер трябва да загине, сър? — извика той. — Защо? Защо? Защо?

— Това изобщо не ви влиза в работата, но след случилото се той излага на опасност целия конвой! — Лицето на Търнър продължаваше да е само на инчове от лицето на Ролстън. — Вие си имате свои задължения и получавате заповеди, които трябва да изпълнявате. Качвайте се горе и ги изпълнявайте! Хайде! — изрева той, тъй като Ролстън се двоумеше. — Качвайте се горе! — Той направо бълваше думите.

Ролстън не помръдна.

— Има и други торпедисти, сър! — Ръцете му умолително се вдигнаха нагоре, а нещо в гласа му прекърши безразсъдния гняв на Търнър: той прозря почти потресен, че момчето е отчаяно. — Нима те не могат…?

— Някой друг да свърши мръсната работа, така ли? Това имате предвид, нали? — Търнър бе язвително надменен. — Да ги карате да свършат онова, което сам вие не искате да свършите… вие… долно копеле! Свързочник! Дайте ми вашия апарат. Искам да се свържа с мостика. — Той взе телефона и проследи с поглед Ролстън, който бавно се покачи обратно в пункта и седна прегърбен напред, с глава, приведена над таблиците.

— Ало, първи? Обажда се старшият офицер. Тук всичко е готово. Там ли е капитанът?

— Да, сър. Ще го повикам. — Карингтън остави слушалката и отиде при капитана.

— Господин капитан, обажда се старши офицерът.

— Един момент! — Вдигнатата ръка и възбудата в гласа възпряха Карингтън да продължи. — Погледнете, първи. Какво е вашето мнение? — Валери посочи към Витура, без да обръща внимание на облечената в непромокаеми дрехи фигура на Тиндъл. Главата на адмирала бе клюмнала върху гърдите и той си ломотеше нещо несвързано.

Карингтън проследи сочещия пръст. Спасителната лодка, която едва се виждаше през сгъстилата се снежна пелена, се освободи от въжетата, докато Витура продължаваше своя път. Натъпкана с хора, лодката бързо изостана под огромния виещ се огнен стълб — и то, както внезапно проумя първият офицер, изоставаше прекалено бързо. Той се извърна и срещна очите на Валери — сурови, уморени и остарели. Карингтън бавно кимна.

— Танкерът увеличава ход, сър. Продължава да плава и се управлява… Как смятате да постъпите, сър?

— Бог да ми е на помощ, нямам избор. Никакво известие от Вайкинг, никакво известие от Сиръс, никакви ехосигнали от хидролокатора… а онази подводница продължава да шари наоколо… Уведомете Търнър за случилото се, Бентли!

— Да, сър?

— Предайте на Витура. — Устните му бяха стиснати до побеляване, а очите — очите бяха потъмнели и пълни с болка. — „Напуснете кораба. Ще ви торпилираме след три минути. Последно предупреждение.“ Щурман, двадесет наляво.

— Слушам, двадесет наляво!

Витура пое бавно на север, отклонявайки се от курса на конвоя. Юлисис бавно направи завой, застана почти успоредно на курса на танкера, недалеч зад кърмата му.

— Щурман, среден напред!

— Слушам, среден напред!

— Щурман!

— Да, сър?

— Какво казва адмирал Тиндъл? Можете ли да го разберете?

Карпентър се приведе напред, заслуша се и поклати глава. От ушанката му се посипа сняг.

— Съжалявам, сър. Нищо не мога да разбера — шумът от Витура е много силен… Според мен той си тананика, сър.

— О, господи! — Валери сведе глава, после отново вдигна очи, бавно и мъчително. Дори такова нищожно усилие бе непоносима мъка.

Той погледна към Витура и застана нащрек. Червеният сигнален прожектор отново мигаше. Опита се да разчете сигнала, но предаваха много бързо, а може би и очите му бяха прекалено остарели и уморени или може би той вече не бе в състояние да мисли… Имаше нещо необикновено хипнотично в тази малка алена светлинка, мигаща сред невероятните огнени завеси, които се спускаха бавно и злокобно, величествени в своята неизбежност. След миг малката червена светлина се загуби, така неочаквано, така рязко, че гласът на Бентли го стресна;

— Съобщение от Витура, сър.

Валери се улови по-здраво за компасната рубка. Бентли не видя кимването, по-скоро се досети за него.

— Съобщението гласи: „Защо не си… Привет на моряците! Предайте му, че му изпращам цялата си обич!“ — Гласът заглъхна, чуваше се само бученето на пламъците и самотното бръмчене на хидролокатора.

— Цялата си обич! — Валери поклати глава в безмълвно недоумение. — Цялата си обич! Той е луд! Сигурно е луд — „цялата си обич“, а аз трябва да го потопя… Първи!

— Да, сър?

— Предайте на старши офицера да имат готовност!

Търнър повтори заповедта от мостика и се обърна към Ролстън.

— Готови за стрелба, старши торпедист! — Той погледна встрани и видя, че сега Витура е малко пред тях, а Юлисис продължаваше да плава под ъгъл на курс за сближение. — Според мен остават още две минути. — Той усети, че вибрациите под нозете му заглъхват, и разбра, че Юлисис намалява ход. Всяка секунда вече се очакваше да завият надясно. Слушалката отново изпращя в ухото му, думите едва се чуваха от бученето на пламъците. Той се заслуша и погледна нагоре. — Ще се стреля само от четвърта и пета тръба. Средно положение. Скорост на целта — 11 възла. — И попита мостика: — Колко остава до залпа?

— Колко остава до залпа, сър? — повтори въпроса Карингтън.

— Деветдесет секунди — отвърна дрезгаво Валери. — Щурман! Десет надясно. — Той подскочи уплашен, като чу шума от паднал бинокъл и видя как адмиралът се повали напред и с ръце, отпуснати по тялото, удари силно лицето и шията си в ръба на ветроупорното стъкло.

— Щурман!

Но Мъхнатия бе вече там. Той провря ръка под Тиндъл и отмести безчувственото тяло от острия ръб на стъклото.

— Какво ви стана, сър? — Гласът му бе припрян, изпълнен с тревога. — Какво има?

С опряна о ръба на стъклото буза Тиндъл се размърда леко.

— Студено, студено, студено — занарежда той. Треперещият глас бе глас на стар, много стар човек.

— Моля? Какво казахте, сър? — попита Мъхнатия.

— Студено. Студено ми е. Ужасно ми е студено! Краката ми, краката ми! — Старческият глас заглъхна, а тялото се свлече в края на мостика с обърнато нагоре към падащия сняг посивяло лице.

Предчувствие, внезапно превърнало се в мрачна увереност, накара Мъхнатия да коленичи бързо. Валери чу сподавения вик, видя го да се изправя и да обръща пребледняло от ужас лице.

— Той… той е без обувки, сър — рече неуверено. — Той е бос! Краката му са замръзнали… здраво са замръзнали.

— Бос? — повтори Валери недоумяващо. — Бос! Не е възможно.

— И е по пижама, сър! Само по пижама!

Валери залитна напред, като сваляше ръкавиците си. Той протегна ръка и почувствува как стомахът му се сви на топка, щом пръстите му докоснаха леденостудената кожа. Бос! И по пижама! Бос — нищо чудно тогава, че бе стъпвал така безшумно, по скарите! Припомни си, че последната измерена температура бе –35°. А Тиндъл с обледенените си крака бе седял там повече от пет минути!… Той почувствува как две яки ръце го подхванаха под мишниците и усети как без усилия се изправи на краката си. Петерсен. Това, разбира се, можеше да бъде само Петерсен. И Никълс, който го следваше.

— Оставете това на мен, сър. Точно така, Петерсен, свалете го долу. — Бодрият уверен глас на Никълс, глас на човек сигурен в себе си, успокои Валери и го върна към действителността и нейните изисквания — едва ли нещо друго би имало същия успех. До съзнанието му достигна ясната отмерена реч на Карингтън, който съобщаваше курса и скоростта и отдаваше разпореждания, и видя Витура на 50° вляво от носа да изостава бавно и неотклонно. Дори на това разстояние горещината, идваща на вълни от пожара, бе труднопоносима — а какво ли, за бога, бе на мостика на Витура?

— Курс за стрелба, първи! — извика Валери. — Готовност на апарата!

— Курс за стрелба, готовност на апарата! — Карингтън сякаш се намираше на учебни маневри в протока Солънт.

— Готовност на апарата — повтори Търнър. Той окачи слушалката и се огледа. — Сега е ваш ред, Ролстън — рече той тихо.

Отговор не последва. Прегърбеният човек на командния пункт, неподвижен като издялан от камък, не показа с нищо, че е чул думите му.

— Тридесет секунди! — рязко произнесе Търнър. — Всичко готово ли е?

— Да, сър — размърда се Ролстън. — Всичко е готово. — Неочаквано той се завъртя в отчаян умолителен порив. — За бога, сър! Няма ли друг…

— Двадесет секунди! — рече злобно Търнър. — Искате ли хиляда човешки живата да тежат на страхливата ви съвест? А ако не улучите…

Ролстън бавно се обърна отново напред — само за един миг зловещите огнени езици осветиха напълно лицето му. Потресен, Търнър видя, че очите му са пълни със сълзи. След това забеляза, че устните му се размърдаха.

— Не се безпокойте, сър. Ще улуча. — Гласът бе напълно безжизнен, пропит с неизказана мъка.

По-скоро озадачен, отколкото разгневен, без да разбира нищо, Търнър видя как левият ръкав се вдигна, за да избърше очите, как дясната ръка се протегна напред и улови ръчката на спусковия лост на четвърта тръба. Някак нелепо Търнър се сети за прочутия стих на Чосър: „В плътта глупашка острието с болка се забива.“ В ръката, стиснала ръчката, имаше същата смразяваща решимост, същата безвъзвратна обреченост.

Внезапно, толкова внезапно, че Търнър неволно потрепера, ръката се стрелна конвулсивно назад. Той чу изщракването на изключващия лост, приглушен тътен във взривната камера, свистенето на сгъстения въздух и торпедото излетя — зловещото му гладко тяло проблесна за миг на светлината на пожара, преди да се забие във водата. Едва се беше скрило от погледа, когато тръбите отново потрепераха и второто торпедо пое своя път.

Пет, десет секунди Търнър като омагьосан се взираше и наблюдаваше как стрелналите се пенливи дири изчезват в далечината. В тези бойни глави имаше общо 1500 фунта аматол. Бог да е на помощ на нещастните момчета на борда на Витура… Високоговорителят на палубата избръмча.

— Внимание, внимание! Незабавно всички в укритията! Незабавно в укритията! — Търнър се размърда, откъсна очи от водата, вдигна поглед и видя, че Ролстън продължава да седи все така прегърбен на мястото си.

— Слизайте оттам, глупако! — изкрещя той. — Да не би да искате да станете на решето? Чувате ли какво ви говоря?

Мълчание. Ни дума, ни движение, само бученето на пламъците.

— Ролстън!

— Нищо ми няма, сър — гласът на Ролстън прозвуча глухо, той дори не си направи труда да се обърне.

Търнър изруга, скочи върху торпедния апарат, дръпна Ролстън от мястото му, смъкна го на палубата и оттам в укритието. Ролстън не оказа никаква съпротива — той сякаш бе потънал в някакво дълбоко равнодушие и вяла безчувственост.

И двете торпеда попаднаха в целта. Краят на танкера бе бърз и лишен от зрелищност. Хората на Юлисис се ослушваха напрегнато в очакване на смазващата взривна вълна, но взривна вълна нямаше. С пречупен гръбнак и уморен от съпротивата си, Витура направо се огъна по средата, постепенно и мъчително се наклони на една страна и изчезна.

Три минути по-късно Търнър отвори вратата на капитанското укритие и изблъска Ролстън пред себе си.

— Моля, ето ви го, сър — рече той мрачно. — Помислих си, че може да поискате да видите как изглежда един убеден пацифист!

— Разбира се, че искам! — Валери остави корабния дневник, обърна строги очи към торпедиста и бавно го изгледа от глава до пети. — Добро попадение, Ролстън, но това не оправдава поведението ви. Една минута, старши офицер!

Той се обърна към Мъхнатия.

— Да, струва ми се, че това е достатъчно, щурман! Какво чудесно четиво за техни лордски сиятелства! — добави тъжно. — Корабите, които немците не успяват да потопят, ние довършваме вместо тях… Не забравяйте да се свържете сутринта с Хатъръс и да попитате за името на капитана на Витура.

— Той е мъртъв… Не е необходимо да си правите този труд! — рече унило Ролстън и залитна, тъй като старшият офицер го бе зашлевил през лицето. Търнър дишаше тежко, очите му бяха потъмнели от ярост.

— Ах, ти, нагли дяволе! — рече той тихо. — Сега наистина прекали.

Ръката на Ролстън бавно се повдигна и опипа червеното петно на бузата си.

— Разбрахте ме погрешно, сър. — В гласа му нямаше гняв, говореше толкова тихо, че хората в укритието трябваше да напрягат слух, за да уловят думите му. — Капитанът на Витура… аз мога да ви кажа името му. Ролстън. Майкъл Ролстън. Моят баща.