Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (10)

Глава десета
Петък следобед

Ключът изщрака и силната флуоресцентна светлина заля мрачната амбулатория. Никълс се сепна и се събуди — ръката му машинално закри изморените очи. Светлината беше болезнена. Той присви очи и с мъка погледна стрелките на ръчния си часовник. Четири часът! Толкова ли дълго бе спал? Господи, какъв кучешки студ!

Той приседна в зъболекарския стол и изви глава. Брукс стоеше прав с гръб към вратата — сребристата му грива се подаваше изпод отрупаната със сняг качулка. Вдървените му пръсти тършуваха в пакета с цигари. Най-сетне той успя да извади една. После вдигна насмешлив поглед над горящата клечка кибрит.

— Здравей, Джони! Съжалявам, че те събудих, но капитанът се нуждае от теб. Разполагаш с достатъчно време обаче. — Той поднесе цигарата към догарящата клечка и отново вдигна очи. С внезапно съчувствие си помисли, че Никълс е пренапрегнат, изглежда зле и уморен до смърт, но едва ли имаше смисъл да му го казва. — Как се чувствуваш? Въпреки че, като се поразмисли човек, няма нужда да ми казваш! Аз самият се чувствувам адски зле. Имаш ли още от онази отрова?

— Отрова ли, сър? — Той почти машинално поде закачливия тон, който бе част от техните отношения. — И то само защото сте поставили една погрешна диагноза? Адмиралът ще се оправи…

— Господи! Никакво снизхождение не може да се очаква от тези младоци — особено в редките случаи, когато по някаква случайност се окажат прави… Имах предвид онова стъкло с контрабанден дестилат от остров Мол.

— Кол — поправи го Никълс. — Името не е от значение — добави нелюбезно той. — Вие и без това го изсмукахте до капка. — Той се усмихна уморено при вида на клюмналия нос на началника на медицинската служба, после омекна: — Но едно шише „Талискър“ ще се намери. — Той отиде до шкафа, в който държаха отровните препарати, и отви капачката на едно шише с надпис „Лизол“. Никълс по-скоро чу звъна, а не видя допира на стъкло в стъкло, и с някаква професионална безпристрастност се учуди защо ръцете му треперят така силно.

Брукс пресуши чашата си и въздъхна блажено, като почувствува как благодатната топлина се разлива по тялото му.

— Благодаря, момчето ми. Благодаря. От теб ще стане първокласен лекар.

— Наистина ли така мислите, сър? А пък аз вече не мисля така. Не и след днешния ден. — Намръщи се, като си припомни. — Четиридесет и четири трупа, сър, изхвърлени зад борда само за десет минути, един по един, като… като торби със смет.

— Четиридесет и четири? — Брукс вдигна очи. — Толкова ли са много, Джони?

— Не точно толкова, сър. Това е общият брой на жертвите. Ние погребахме тридесет, а само бог знае колко събрахме на парчета… В пункта за насочване на огъня трябваше да ги събираме едва ли не с метла и лопата. — Той се усмихна унило. — Днес не съм обядвал. Мисля, че и никой от групата ми не е хапвал днес… Я да затворя този илюминатор.

Той бързо се извърна настрани и прекоси амбулаторията. Ниско над хоризонта, през оределия сняг той зърна за миг една вечерна звезда. Това означаваше, че мъглата се е вдигнала — мъглата, която бе спасила конвоя и която ги бе скрила от подводниците, когато те така рязко завиха на север. Той виждаше Вектра с опразнени гнезда на подводните бомби. Виждаше съвсем наблизо Витура, повредения танкер, потънал почти до палубата под водата, който се влачеше неотклонно подир конвоя. Виждаше четири кораба от серията „Виктъри“ — огромни, мощни, вдъхващи увереност, така жалки в измамната си неуязвимост. Никълс хлопна капака, зави и последната крилчата гайка и после рязко се обърна.

— Защо, по дяволите, не се върнем? — избухна той. — Старият кого мисли, че заблуждава — нас или немците? Без въздушно покритие, без радар, без дори капка надежда за помощ! Немците вече знаят координатите ни с точност до инч — и колкото повече напредваме, толкова ще им е по-лесно. А ни чакат още хиляда мили! — Той повиши глас. — И всеки проклет вражески кораб, подводница или самолет в полярните води може да се облизва и да ни дебне, за да ни потопи един по един, когато си поиска. — Той поклати отчаяно глава. — И аз като всички останали ще посрещна твърдо своята участ. Това ви е известно. Но това е чисто убийство — или самоубийство. Както и да го кажете, сър. На умрелия му е все едно.

— Е, Джони, ти не бива да…

— Защо той не иска да се върнем? — Никълс дори не разбра, че го прекъснаха. — Само трябва да отдаде заповед. Какво търси той? Смърт или слава? Какво иска да спечели? Безсмъртие за моя сметка, за наша сметка? — Той гневно изруга. — Може би Райли бе прав. Представяте ли си такова едно заглавие: „Капитан Ричард Валери, кавалер на орден «За отлична служба», бе посмъртно награден…“

— Затваряй си устата! — Погледът на Брукс бе студен като арктически лед, а гласът му изплющя като удар с камшик. — Как смееш да говориш за капитан Валери по този начин! — рече той тихо. — Как смееш да черниш името на най-достойния… — Той млъкна и поклати глава в гневно недоумение. Направи пауза, за да подбере по-внимателно думите си, без очите му да слизат от пребледнялото и напрегнато лице на другия.

— Той е отличен офицер, лейтенант Никълс, може би дори изключителен офицер, но и това не е най-голямото му достойнство. Истинското му достойнство е, че той е най-изисканият джентълмен, повтарям, джентълмен, когото познавам и който изобщо някога е вървял по лицето на тази покварена, забравена от бога земя. Той не прилича на теб и на мен. Той изобщо не прилича на никого. Той върви сам, но никога не е самотен, защото с него са непрекъснато хора като апостол Петър, Беда Блажения^[1] и свети Франциск Асизки^[2]. — Той се изсмя. — Смешно е, нали — да чуеш такива приказки от такъв стар безпътен негодник като мен? Можеш да го наречеш дори богохулство — само че истината никога не може да бъде сквернословие. А това аз знам най-добре.

Никълс не каза нито дума. Лицето му бе като вкаменено.

— Смърт, слава, безсмъртие — продължи Брукс неумолимо. — Това бяха твоите думи, нали? Смърт ли? — Той се усмихна и отново поклати глава. — За Ричард Валери смъртта не съществува. Слава ли? Разбира се, че търси слава, но всички вестници и всички дворци в света не могат да му дадат онази слава, която той търси: капитан Валери не е дете, а само децата търсят залъгалки… Колкото до безсмъртието… — Той се засмя, но този път без капчица злоба, и постави ръка върху рамото на Никълс. — Питам те аз, Джони, няма ли да е адски тъпо да се стремиш към нещо, което вече си имаш?

Никълс не отвърна нищо. Мълчанието се проточи и задълбочи — шумът от нахлуващия през отдушниците въздух стана нетърпимо натрапчив. Накрая Брукс се окашля и погледна многозначително към бутилката с надпис „Лизол“.

Никълс напълни чашите и ги донесе. Брукс улови погледа му, задържа го и неочаквано го обзе съжаление. Как бе казал в онова свое сдържано изказване Кънингам^[3] по време на немското нашествие на Крит? „Не е за препоръчване да се злоупотребява с предела на човешките възможности.“ Изтъркана приказка, но вярна. Брукс се зачуди какъв ли вътрешен ужас е изпитало момчето тази сутрин при извличането на разкъсаните и обезобразени останки от онова, което доскоро са били хора? А в качеството си на медицинско лице е трябвало да направи оглед на всички трупове… на всички парчета, които са намерили…

— Още малко и ще се отвратя от себе си — гласът на Никълс бе станал много тих. — Не знам какво да кажа, сър. Не знам кое ме накара да го кажа… Извинете.

— Извинявай и ти — каза искрено Брукс. — Да плямпам такива неща! Наистина съжалявам! — Той вдигна чашата и с умиление се вгледа в съдържанието й. — Пия за гибелта и провалянето на нашите врагове, Джони, и да не забравяме и адмирал Стар. — Той пресуши чашата си на един дъх, остави я и се вгледа продължително в Никълс.

— Мисля, че би трябвало да чуеш и останалото, Джони. Знаеш ли защо Валери не поема обратния курс? — Той се усмихна накриво. — Не защото зад нас има толкова от проклетите подводници, колкото и пред нас — въпреки че несъмнено ги има. — Той запали нова цигара и продължи спокойно: — Тази сутрин капитанът изпрати радиограма до Лондон. Изтъкна като свое обмислено мнение, че конвой FR77 ще бъде обречен на гибел — „унищожен“ бе думата, която употреби, макар че по същество двете думи не се различават — много преди да стигне Нордкап. Той помоли поне да му се разреши да отклони конвоя на север, вместо да продължи на изток към Нордкап… Жалко, че днес нямаше залез, Джони — добави той полушеговито. — Бих искал да го зърна още веднъж.

— Да, да — в гласа на Никълс се долавяше нетърпение. — И какъв бе отговорът?

— Ъъъ! Да, отговорът! Валери очакваше, че ще му отговорят незабавно. — Брукс вдигна рамене. — Отговорът дойде чак след четири часа. — Той се усмихна, но очите му останаха сериозни. — Задава се нещо голямо, нещо наистина мащабно. Това може да бъде само някой голям удар — това трябва да се пази в тайна, Джони.

— Разбира се, сър!

— Нямам представа за какво точно става въпрос. Може да е дори дългоочакваният Втори фронт. Във всеки случай на подкрепата на флота на метрополията явно се гледа като на жизненоважна за успеха на този замисъл. Флотът на метрополията обаче не може да помръдне заради Тирпиц. Ето защо и заповедите са да се измъкне от леговището Тирпиц. Да се измъкне на всяка цена. — Брукс се усмихна само с устни. — Ние сме едра риба, Джони, ние сме важни клечки. Ние сме най-голямата и най-тлъстата стръв, принасяна някога в жертва за най-голямата и тлъста награда днес в света… макар да се опасявам, че пружините на капана са леко поръждавели… Радиограмата бе подписана от министъра на кралската марина… и от Стар. Решението е било взето на правителствено ниво. Продължаваме нататък. Право на изток.

— Значи ние сме тази „всяка цена“ — рече Никълс с глух глас. — Значи нас ще похарчат.

— Да, нас ще похарчат — съгласи се Брукс. Високоговорителят над главата му забръмча и той се навъси. — Дявол да го вземе, ето че пак се започва!

Той изчака да заглъхне воят на сигнала за вечерна бойна готовност и протегна ръка, когато Никълс се втурна към вратата.

— Това не се отнася за теб, Джони. Изчакай малко. Казах ти, че капитанът има нужда от теб. Трябва да си на мостика десет минути след обявяването на бойна готовност.

— Какво? На мостика ли? За какъв дявол съм му притрябвал?

— Езикът ти е неподходящ за младши офицер — рече тежко Брукс. — Как ти се видяха матросите днес? — попита той без никаква връзка. — Бяхте заедно цялата сутрин. Забеляза ли някаква промяна у тях?

— Струва ми се, че не. — Той се подвоуми. — Странно, преди два дни те изглеждаха много по-добре, а… да, а сегашното им състояние е както в Скапа. Кретащи призраци. Само че с тази разлика… че сега дори не могат вече да кретат. — Той поклати глава. — По пет-шест души на носилка. През цялото време се препъваха и падаха. Заспиваха, вървейки — с блуждаещи погледи, дяволски уморени, за да гледат къде стъпват.

Брукс кимна.

— Знам, Джони, разбирам. Тази картина ми е позната.

— Вече не им е нито до бунт, нито до недоволство. — Никълс се затрудняваше, търсеше уморено начин да свърже неясните си разпокъсани впечатления в една цялостна картина. — Във всеки случай нямат вече нито енергия, нито желание за бунт, но не това имам предвид. Непрекъснато си мърмореха в пункта за насочване на огъня: „Късметлия!“, „Каква лека смърт!“ — неща от този род. Или: „Старият Джайлс е превъртял!“ И можете да си представите как многозначително клатят глава. Но липсва всякакъв хумор, определено всякакъв, дори черният хумор, който човек… — Той поклати глава. — Просто не знам как да се изразя, сър. Безучастни, безразлични, безнадеждни — наречете ги, както ви харесва. А аз бих ги нарекъл обречени.

Брукс му отправи продължителен поглед и добави меко:

— Наистина ли? — Той се замисли. — И знаеш ли, Джони, според мен няма да сгрешиш… Както и да е — продължи той припряно, — тръгвай за мостика. Капитанът ще прави обиколка на кораба.

— Какво! — възкликна учудено Никълс. — По време на бойна готовност? Да напусне мостика?

— Точно така.

— Но… но той няма право, сър. Това е… това е невероятно!

— Както и самият капитан Валери е невероятна личност. Това се мъча да ти обяснявам цяла вечер.

— Но така той ще се погуби! — възпротиви се гневно Никълс.

— Нали и аз това казвам — съгласи се кисело Брукс. — От медицинска гледна точка той умира. Би трябвало да е вече покойник. Само един господ знае какво го крепи още. Но сигурно не е нито плазмата, нито лекарствата… Понякога, Джони, е полезно за нас да осъзнаваме, че медицината е с ограничени възможности. Във всеки случай аз го убедих да те вземе със себе си… Не го карай да те чака.

За лейтенант Никълс следващите два часа бяха сякаш прекарани в преизподнята. Два часа бяха необходими на капитана за неговата обиколка, два часа, през които не се спряха, прекрачваха високите прагове и се катереха през купища стоманени отломъци, провираха се през невероятно тесни отвори, изкачваха се и слизаха по стотици трапове; два часа на неимоверни мъки в лютия смразяващ студ. Но това бе преживяване, което завинаги щеше да се съхрани в паметта му, за което винаги щеше да си спомня с топлота, с особена дълбока благодарност.

Започнаха обиколката от кърмата — Валери, Никълс и старшина Хартли — Валери не искаше и да чуе за Хейстингс, началника на корабната полиция, който обикновено съпровождаше капитана при обиколките му. От едрия, опитен Хартли лъхаше някаква особена увереност. Тази нощ той работи като вол — отваряше и затваряше десетки водонепроницаеми врати, вдигаше и спускаше безброй тежки люкове, избиваше и поставяше отново хиляди задрайки, които затваряха тези врати и люкове, и само десет минути след началото на обиколката бе предложил на съпротивляващия се Валери подкрепата на своята силна ръка.

Те слязоха по дълъг стръмен трап към погреба на втора кърмова оръдейна кула — мрачна тъмница, слабо осветена от няколко блещукащи лампички. Тук служеха хора, събрани от кол и въже, без всякаква военна квалификация. Почти до един обикновени матроси, ръководени от опитен артилерист, те вършеха тежка, мръсна и неблагодарна работа, непонятно защо пренебрегвана и забравяна, и недооценявана… непонятно, защото бе изключително опасна. Четириинчовата бронирана обшивка им осигуряваше такава безопасност срещу осеминчовите бронебойни снаряди и торпеда, каквато би им осигурила страница от вестник…

Стените на погреба, стени от снаряди и гилзи, бяха подгизнали от влага, превръщаща се в струйки, които непрекъснато се стичаха. Половината от хората се бяха подпрели или налягали край стелажите — посинели, измъчени и зъзнещи от студ, дъхът им излизаше на облаци в студения въздух; останалите тътреха неспирно нозе около снарядния подемник, газеха локви вода, залитаха, препъваха се от изтощение, наврели ръце, макар и в ръкавици, дълбоко в джобовете си, с изпити и изнурени лица и глави, клюмнали на гърдите. Призраци, помисли си Никълс потресено, истински живи призраци. Най-добре да легнат.

Постепенно всички забелязаха присъствието на Валери, едни се спряха, други се надигнаха мъчително от местата си — очите им бяха твърде уморени, а умовете твърде изтощени, за да се зарадват или изненадат.

— Свободно, свободно — побърза да каже Валери. — Кой е старшият тук?

— Аз, сър. — Набита, облечена в гащеризон фигура пристъпи бавно напред и се изпъна пред Валери.

— Ах, да. Вие бяхте Гардинър, нали? — Той посочи към матросите, обикалящи около подемника. — Защо, за бога, е необходимо всичко това, Гардинър?

— Заради леда — отговори стегнато Гардинър. — Налага се да разбъркваме водата или тя ще замръзне само за две минути. Не бива да допуснем да се заледи подът на погреба, сър.

— Не, не, естествено, че не бива! Ами… ами помпите, осушителната система?

— Замръзнали!

— Но сигурно… това не продължава през цялото време?

— При спокойно море — през цялото време, сър.

— Мили боже! — Валери поклати недоверчиво глава, прецапа към средата на групата, където едно слабо момче кашляше ожесточено в края на огромен шал в бяло и зелено. Валери обгърна със загрижена ръка тресящите се рамене.

— Добре ли се чувствувате, момко?

— Тъй вярно, сър. Разбира се, че съм добре! — Той вдигна изпито бледо лице, изкривено от болка. — Добре съм — рече той обидено.

— Как се казвате?

— Маккуейтър, сър.

— Каква длъжност изпълнявате, Маккуейтър?

— Помощник-готвач, сър.

— На колко сте години?

— На осемнадесет, сър. — Милостиви боже, рече си Валери, аз не съм капитан на военен кораб, а на детски ясли!

— От Глазгоу, нали? — усмихна се той.

— Тъй вярно, сър. — Тонът бе отбранителен.

— Ясно! — Валери погледна надолу, към високите обувки на Маккуейтър, потънали до половина във вода. — Защо не носите гумените си ботуши? — попита той рязко.

— Не ни снабдяват с такива, сър.

— Но какво ще стане с краката ви, момко? Сигурно са подгизнали!

— Нямам представа, сър. Сигурно са подгизнали — рече просто Маккуейтър. — Във всеки случай това няма значение. Аз и без това не ги усещам.

Валери се навъси. Като наблюдаваше капитана, Никълс се питаше дали Валери съзнава каква тъжна и покъртителна картина представляваше самият той с измършавялото си, безкръвно лице, зачервени възпалени очи, почервенели устни и нос и пропита с кръв кърпа, стисната в лявата му ръкавица. Внезапно и необяснимо Никълс се засрами от себе си: бе убеден, че такава мисъл никога не би хрумнала на този човек.

Валери се усмихна на Маккуейтър.

— Кажете ми честно, синко, много ли сте уморен?

— Да, наистина… тоест тъй вярно, сър.

— Аз също — призна си Валери. — Но… не бихте ли могли да издържите още малко?

Валери усети как крехките рамене под ръката му се изопват.

— Разбира се, че мога, сър! — Тонът бе обиден, почти рязък. — Разбира се, че мога!

Погледът на Валери бавно обходи групата и тъмните му очи заблестяха, когато чу хора от тихи одобрителни възклицания. Той понечи да заговори, но го задави остра кашлица и наведе глава. Отново вдигна поглед, очите му още веднъж обходиха вече оживените лица на матросите, после рязко се извърна.

— Ние няма да ви забравим — промълви той. — Обещавам ви, че ние никога няма да ви забравим. — Той прецапа бързешком локвата, отдръпна се от светлината и застана на тъмно в подножието на стълбата.

Десет минути по-късно те излязоха от втора кърмова кула. Сега нощното небе бе ясно, осеяно с брилянтени звезди, малки късчета застинал огън, разпръснати по тъмното кадифе на този необятен свод. Беше много студено. Капитан Валери потрепера неволно, когато вратата на оръдейната кула се затвори след тях.

— Хартли?

— Да, сър?

— В погреба усетих дъх на ром.

— Да, сър. И аз го усетих. — Гласът на старшината прозвуча весело и невъзмутимо. — По-скоро направо вонеше на ром. Но не се тревожете за това, сър. Половината от екипажа си събират дажбите и ги пазят, за да ги пият по време на бойната си вахта.

— Това е строго забранено от устава, старшина. Известно е добре и на двама ни.

— Знам. Но от това няма вреда, сър. Ромът ги стопля… а ако ги прави и по-смели, още по-добре. Спомняте ли си онази нощ, когато носовите зенитни скорострелни оръдия свалиха две „щуки“?

— Разбира се.

— Зенитчиците бяха пияни до козирката. Иначе не биха могли да ги свалят… Особено сега, сър, те наистина имат нужда от ром.

— Възможно е да сте прав, старшина. Имат нужда и аз не ги упреквам. — Той се усмихна. — А за това, че знам, не се тревожете… винаги съм знаел. Но в погреба миришеше на долнопробна кръчма…

Те се изкачиха на първа кърмова оръдейна кула — кулата на морските пехотинци — и после слязоха в погреба. Където и да отидеше, както например в погреба на втора кула, Валери оставяше хората по-бодри, отколкото ги заварваше. При общуване с тях той притежаваше някаква особена, необяснима сила, която повдигаше самочувствието им и пробуждаше у тях нещо, което те самите не подозираха, че притежават. Да се види как тъпата безучастност и безнадеждност бавно отстъпват място на решимостта, пък била тя и някаква неосъзната, отчаяна решимост, бе направа поразително. Никълс знаеше, че физически и душевно тези хора много отдавна бяха стигнали до крайния предел, откъдето нямаше връщане.

Той смътно се помъчи да проникне в подхода и схемите му на общуване. Но видя, че всеки път подходът бе различен и че този подход не бе нищо друго, освен естествена реакция при различни обстоятелства, така както възникваха, реакция, напълно лишена от предварителна нагласа или превзетост. А схеми на общуване изобщо нямаше. Дали тогава движещата сила не бе съжалението, съжалението към трогателната храброст на един човек, чиито дни бяха преброени? Или може би срамът — щом той може да мине през мъките, щом той все още успява да движи своето превърнало се в развалина тяло, щом той може да се погубва само за да дойде и ги види дали са добре — щом може да направи това с усмивка, — тогава, за бога, ние също можем да издържим. Това е разковничето, рече си Никълс, именно това — съжалението и срамът, и се възненавидя, че си го помисли, но не заради самата мисъл, а заради това, че съзнаваше, че се самозалъгва… Във всеки случай бе твърде уморен, за да мисли. Съзнанието му бе неясно и мъгливо, мислите му разпокъсани и разхвърляни. Така бе с всички. Дори и Анди Карпентър, за когото човек никога не би допуснал подобно нещо, и той се чувствуваше по този начин и не криеше това… Питаше се какво ли би казал Мъхнатия за всичко това… Вероятно и той бродеше мислено някъде, но бродеше по свои собствени пътища — връщаше се както винаги по бреговете на Темза. Никълс се питаше как ли изглежда това момиче от Хенли. Името й започваше с буквата „X“ — Хелин, Хелма — нямаше представа: на горния десен джоб на пухкавия си гащеризон Мъхнатия имаше голямо златисто „X“ — именно тя го беше сложила там. Но как ли изглеждаше? Руса и весела като самия Карпентър? Или тъмна и мила и благородна като св. Франциск Асизки? Св. Франциск Асизки ли? Откъде, по дяволите, му хрумна… ах, да, старият Сократ му бе говорил за него. Не беше ли това човекът, за когото Аксел Мунте…

— Никълс? Добре ли сте? — Гласът на Валери прозвуча разтревожено.

— Да, разбира се, сър. — Никълс поклати глава, сякаш да я проясни. — Просто се бях замислил. А сега накъде, сър?

— Към салона на механиците, аварийните групи, разпределителния пункт, агрегатно помещение номер три — не, разбира се, то бе разрушено… Там загина Нойс, нали?… Хартли, би ми било приятно, ако от време на време ми позволявате да стъпвам с краката си по палубата…

Те посетиха поред всички тези помещения, както и още десетина други. Валери не отмина и най-отдалеченото кътче, и най-труднодостъпното местенце — достатъчно бе да знае, че там има човек, застанал на бойния си пост.

Най-накрая стигнаха до машинното и котелното отделение, до заглъхването на непривикналите им тъпанчета от разликата в налягането и до спиращата дъха горещина, щом влязоха вътре. В първо котелно помещение Никълс настоя Валери да си отдъхне няколко минути. Лицето му бе посивяло от болка и слабост, дишаше на пресекулки. Никълс забеляза, че Хартли разговаря с някого в един ъгъл, и му се стори, че някой излезе от помещението.

После очите му различиха плещест мургав огняр с издрани страни и следи от огромно синьо петно под окото да се приближава с горделива походка. Той донесе брезентов стол и го тръшна зад гърба на Валери.

— Седнете, сър — изръмжа той.

— Благодаря, благодаря. — Валери седна с благодарност и вдигна учудено поглед. — Райли? — измърмори той и отмести погледа си към Хендри, старшия огняр. — Май не си изпълнява задълженията с голяма охота, а?

Хендри се размърда неловко.

— Той донесе стола по своя собствена инициатива, сър.

— Извинете — рече искрено Валери. — Простете ми, Райли. Много ви благодаря. — Той го проследи със смаян поглед и като повдигна въпросително вежди, обърна отново очи към Хендри.

Хендри поклати глава.

— Отде да знам, сър? Нямам изобщо представа. Той е особняк. Такъв му е характерът. Може да изкриви в главата на човек някоя оловна тръба, без да му мигне окото… а в същото време има манията да се грижи за котенца и хроми кучета. Или пък ако имате птиче със счупено крило — Райли е човекът, който ще ви свърши работа. Само че няма високо мнение за себеподобните си, сър.

Валери кимна бавно, отпусна се, без да продума, на брезентовото облегало и затвори от изтощение очи. Никълс се наведе над него.

— Вижте какво, сър — зашепна той настойчиво. — Защо не прекратите обиколката? Честно казано, сър, вие направо се погубвате. Не можем ли да я довършим някой друг път?

— Опасявам се, че не ще можем, момчето ми — обясни търпеливо Валери. — Вие не разбирате. „Някой друг път“ ще е твърде късно. — Той се обърна към Хендри. — И така, според вас ще успеете да се справите, така ли, старшина?

— Не се грижете за нас, сър — тихият глас, говорещ на девънско наречие, бе унил и същевременно нежен. — Погрижете се за себе си. Огнярите няма да ви подведат, сър.

Валери се изправи мъчително на крака и докосна леко лакътя на Хендри.

— Знаете ли какво, старшина, дори и през ум не ми е минавало, че ще ме подведете… Готов ли сте, Хартли? — Той рязко се спря, като видя една гигантска фигура, облечена в полушуба, застанала в очакване в подножието на трапа — лицето под качулката бе навъсено и мрачно. — Кой е този? О, досещам се. Никога не ми е хрумвало, че на огнярите може да им е толкова студено — усмихна се той.

— Да, сър, това е Петерсен — рече тихо Хартли. — Той ще дойде с нас.

— По чие нареждане? И защо… защо Петерсен? Какво е това…?

— Да, сър. Помощникът… ъъъ… на Райли в онази история в Скапа… По нареждане на началника на медицинската служба, сър. Петерсен ще ни помага.

— На нас ли? На мен, искате да кажете — в гласа на Валери нямаше нито възмущение, нито гняв. — Хартли, послушайте съвета ми — никога не се оставяйте в ръцете на докторите… Според вас може ли да се разчита на него? — добави той полушеговито.

— Той сигурно би убил човека, който ви погледне накриво — заяви делово Хартли. — Той е добър човек, сър. Простоват, влияе се… но е добър.

В подножието на трапа Петерсен се отдръпна настрани, за да им направи път да минат. Валери вдигна очи към великана, който стърчеше цели шест инча над него, и ги впери в сериозните сини очи изпод ленената коса.

— Здравейте, Петерсен. Хартли ми съобщи, че ще дойдете с нас. Наистина ли това е желанието ви? Знаете, че това не е задължително.

— Моля ви, господин капитан. — Речта му бе бавна и отмерена, лицето — странно облагородено от някакво страдание. — Много съжалявам за станалото…

— Не, не! — Разкая се на минутата Валери. — Вие ме разбрахте погрешно. Горе на мостика е кучешки студ. Но много ще се радвам, ако наистина дойдете. Е, идвате ли?

Петерсен го погледна, после започна бавно да се усмихва, а лицето му се зачерви от удоволствие. Щом капитанът стъпи на първото стъпало, великанската ръка го обгърна. Усещането, както по-късно обясни Валери, бе същото като при изкачване с асансьор.

Оттам те посетиха главния механик Додсън в машинното отделение — жизнерадостния, сърцатия, изключително способния Додсън, механик до върха на пръстите си, с неговата всеотдайна преданост към мощните корабни двигатели, за които отговаряше. Оттам минаха през салона на механиците, изкачиха се по трапа, свързващ разрушената трапезария с помещението на корабната полиция, и оттам излязоха на следващата палуба. След горещината в котелното отделение разликата от петдесет градуса в температурата, разлика, която причиняваше спазми в гърлото и спираше дъха и от която арктическото облекло се превръщаше в някаква нелепост, бе буквално парализираща.

Торпедните апарати от десния борд, единствените, които бяха в изправност, се намираха само на четири крачки. Лесно откриха хората от разчетите, приютили се на завет в разрушения склад на боцмана, същия, който бе улучен от снарядите на Блу Рейнджър, по потрепването на измръзналите им крака и неудържимото тракане на зъби.

Валери впи поглед в мрака.

— Има ли старши тук?

— Вие ли сте, господин капитан? — в гласа се долавяше изненада и недоумение.

— Да. Как вървят нещата при вас?

— Нормално, сър. — Той бе все още объркан и неуверен. — Мисля, че левият крак на младия Смит е измръзнал, сър.

— Свалете го долу! Незабавно! И организирайте разчета си на десетминутна вахта. Един дежурен на телефона тук, а останалите четирима в салона на механиците. Отсега нататък ще бъде така. Ясно ли е? — Той побърза да се отдалечи, сякаш за да си спести неудобството от благодарностите и сподавения радостен шепот.

Те минаха покрай склада, в който се съхраняваха резервните торпеда и бутилките сгъстен въздух, и се изкачиха по трапа до лодъчната палуба. Валери спря за миг, като постави ръка върху лодъчната лебедка, докато другата притискаше към устата и носа му окървавения шал, вече вкоравен от студ. Той видя неясните очертания на търговските кораби откъм двата борда: мачтите им се поклащаха лениво и плавно, сочейки към звездите, докато корабите се люлееха леко от току-що появилото се мъртво вълнение. Той потрепера и придърпа по-нагоре шала си. Боже, какъв студ! Пристъпи напред, облегнал се тежко на ръката на Петерсен. Снегът, дълбок три-четири инча, заглуши стъпките му, когато той изникна до едно оръдие „йорликон“. Мълчаливо постави ръка върху рамото на закачуления зенитчик, присвил се в гнездото си.

— Всичко наред ли е, зенитчик?

Отговор не последва. Човекът като че ли се размърда, наклони се напред и отново застина.

— Попитах ви всичко наред ли е? — Тонът на Валери стана по-остър. Той разтърси зенитчика за рамото и се обърна нервно към Хартли.

— Заспал е, старшина! На бойния си пост! Ние всички умираме за сън, разбирам това, но другарите му долу разчитат на него. За това няма оправдание. Запишете името му.

— Да се запише името му! — тихо като ехо повтори Никълс и се наведе към гнездото. Той знаеше, че не бива да говори по този начин, но не можеше да се сдържи. — Да запише името му — повтори той. — За какво? За да пише на роднините му ли? Този човек е мъртъв.

Снегът започваше отново да вали — студен, мокър и пухкав, а вятърът го навяваше. Валери почувствува първите ледени иглички, невидими в мрака, да бръснат бузите му и чу далечния стон на вятъра в такелажа, самотен и отчаян. Той потрепера.

— Изгоряла е електрическата му печка. — Хартли измъкна ръката си, с която бе опипал гнездото, и се изопна. Имаше уморен вид. — На тези „йорликони“ поставят контрабандни електрически печки, закрепени от вътрешната страна на гнездото. Зенитчиците стоят наведени над тях часове наред, сър… Опасявам се, че е гръмнал предпазителят. Хиляди пъти са предупреждавани за това, сър.

— Боже господи! Боже господи! — Валери бавно поклати глава. Почувствува се стар и ужасно уморен. — Каква ненужна, каква безсмислена смърт… Наредете да го пренесат в трапезарията, Хартли.

— Няма никаква полза, сър. — обади се Никълс. — Тази работа ще трябва да почака. Студът, а и бързото вкочаняване на мъртвеца… наистина ще трябва да почака.

Валери кимна в знак на съгласие и тежко се извърна настрани. Най-неочаквано палубният високоговорител зад лебедката избръмча дрезгаво — скверен шум, който разби ледената тишина на вечерта.

— Внимание, внимание! Умолява се капитанът или онзи, който знае къде е, незабавно да се обади на мостика. — Съобщението бе повторено три пъти, след което високоговорителят млъкна.

Валери бързо се обърна към Хартли.

— Къде е най-близкият телефон, старшина?

— Тук, сър — Хартли се обърна към „йорликона“ и свали слушалките и микрофона от мъртвеца. — Естествено, ако кабелът на противовъздушната кула е все още в ред.

— Да се надяваме, че е.

— Кулата ли е? Капитанът трябва да говори с мостика. Свържете ме. — Той подаде слушалката на Валери. — Заповядайте, сър.

— Благодаря. Мостик? Да, на телефона… Да, да… Много добре. Изпратете Сиръс… Не, старши офицер, във всеки случай нищо не мога да направя. Останете на този курс, нищо повече. — Той свали слушалките и ги върна на Хартли. — От Вайкинг докладват за засечени ехосигнали — рече той рязко. — 90° отляво. — Той се обърна, погледна към потъмнялото море, осъзна колко е безсмислена тази му инстинктивна реакция и сви рамене. — Изпратихме Сиръс по следите на врага. Да тръгваме.

Обиколката им на оръдейните установки на лодъчната палуба завърши с посещение при разчета на средното автоматично скорострелно оръдие — замръзнали и треперещи от студ хора под командата на брадатия Дойл, който с уважение, но доста разгорещено направи смелите си забележки за времето. Оттам отново се спуснаха на палубата. Валери вече изобщо не роптаеше, дори и привидно, срещу помощта и подкрепата на Петерсен. Беше доволен, че ги има. Благославяше Брукс за неговата предвидливост и загриженост и бе трогнат от необикновената деликатност и внимание, които подсказваха на огромния норвежец да отдръпне услужливата си ръка, когато заговореха или минеха покрай някоя отделна група хора.

Докато Валери и Никълс, застанали от вътрешната страна на вратата от левия борд, точно пред кухнята, чакаха другите да избият задрайките на люка, който водеше към кубрика на огнярите, те чуха далечния приглушен грохот на подводни бомби, общо четири, и надигналите се от взривовете вълни се разбиха в борда на Юлисис. При първия взрив Валери настръхна, наостри напрегнато слух, с очи, вперени в безкрая, така както от памтивека се заслушва човек, чиито уши вършат работата на всички останали сетива. Подвоуми се за миг, повдигна рамене и протегна ръка да помогне на крака си да прехвърли защитната преграда около люка. Нищо не можеше да се направи.

В средата на кубрика на огнярите се намираше друг, още по-тежък люк. Той също бе отворен. Трапът водеше надолу към помещението с рулевата машина, която, както при повечето съвременни бойни кораби, бе разположена далеч от мостика, дълбоко в сърцето на кораба под бронираната обшивка. Тук в продължение на няколко минути Валери разговаря тихо със старшина кърмчията, докато Петерсен, който се трудеше в тясното пространство отвън, отвори огромния стоманен люк, тежащ цели 450 фунта и задвижван от прекарана през скрипец уравновесяваща тежест, който осигуряваше достъп до хамбара, до самото дъно на Юлисис, до разпределителния център и агрегатно помещение номер две.

Смайващо и необикновено загадъчно място бе това агрегатно помещение номер две, необикновено и за окото, и за ухото. Около всяка от преградните стени, осеяни с множество ключове, прекъсвачи и реостати, бяха строени в редици табла с буквално стотици предпазители, които смайваха непривикналото око. Смайващо бе и действието на двадесет и повечето нисковолтови генератори, които стържеха по нервите с оглушителното си бръмчене в неистов дисонанс. Никълс се изправи в подножието на трапа и неволно потрепера. Какво противно място! Колко лесно човешкият ум и нерви можеха да се хлъзнат по ръба на лудостта при този трещящ, упорит вой на нестройния грохот.

Те завариха там само двама души — електротехника и помощника му, — приведени над жиросферата, този необикновено сложен механизъм, да настройват компаса след влизането му в меридиан. И двамата бързо вдигнаха очи, уморената изненада премина в уморена радост. Валери размени с тях няколко думи — при този оглушителен шум бе трудно да се разговаря — и се отправи към вратата на разпределителния център.

Тъкмо бе поставил ръката си на дръжката на вратата, когато замръзна напълно неподвижен. Чу се нов залп, този път много по-близо, най-много на два кабелта разстояние. Беше им ясно, че това са подводни бомби, но само защото разумът и опитът им подсказваше това — дълбоко в сърцето на един брониран кораб експлозията не се усеща, не се чувствува грохотът на взрива на избухваща подводна бомба. Вместо това се чува стържещ метален звук, изключително рязък за човешкото ухо — сякаш някой великан с великанската си шейна се е блъснал в борда на кораба и е разбрал, че бронята поддава.

Залпът бе последван почти веднага от още две експлозии и Юлисис все още се тресеше от удара на втората, когато Валери завъртя дръжката и влезе. Останалите един по един го последваха, а Петерсен затвори тихо вратата след себе си. Изведнъж воят на електромоторите заглъхна и се удави в благословената тишина на разпределителния център.

В разпределителния център, бойното сърце на кораба, подобно на агрегатното помещение, което за разлика от него бе отрупано с табла с предпазители, се хвърляха на очи двете огромни електронноизчислителни устройства, заемащи почти половината от пространството. Край тези устройства, жизнената връзка между командните и оръдейните кули, обикновено кипеше напрегната контролна дейност, но почти пълното разрушаване на командните кули тази сутрин ги бе направило напълно ненужни и в безлюдния разпределителен център бе необикновено тихо. Тук имаше само осем матроси и един офицер, които обслужваха устройствата.

Въздухът в разпределителния център — а тук на видно място бяха окачени надписи: „Пушенето забранено“ — бе син от тютюнев дим, стелещ се на тънък, лениво пълзящ облак, който се виеше на тънки струйки надолу, към тлеещите угарки на цигари. Никълс намираше нещо странно успокояващо в техните светлинки — сред неестествената напрегната тишина и нечовешката неподвижност на хората те бяха единственият признак на живот.

Той погледна с някакво вяло любопитство застаналия най-близо до него матрос. Слаб, тъмнокос мъж, седнал прегърбен напред, с лакът, опрян на масата, и цигара, стисната между пръстите само на инч от полуотворената уста. Димът се виеше нагоре, смъдящата му струйка минаваше пред пустите, невиждащи очи, безчувствени към лютивината му, а пепелта от цигарата, станала вече почти два инча, бе леко клюмнала. Никълс се запита от колко ли време този човек седеше така неподвижно, напълно неподвижно… и защо?

Очакване, разбира се. Това беше точно очакване. Беше толкова очевидно. Те чакаха, просто чакаха. Какво ли чакаха? За пръв път Никълс прозря, прозря с ослепяваща яснота какво означаваше човек да чака, да чака с опънати като струна от нечовешкото напрежение нерви, нерви, които вече не трептят, а са се изпънали неподвижни миг преди да се скъсат, да чака торпедото, чийто удар ще ги изпрати в забвение. За пръв път той осъзна защо хора, които винаги можеха да открият нещо забавно във всяко кътче на кораба, никога не се шегуваха с разпределителния център. В един капан на смъртта няма нищо забавно. Разпределителният център се намираше на седем метра под водолинията: пред него беше погребът на втора носова оръдейна кула, отзад — първо котелно помещение, от двете му страни — горивни танкове, а отдолу се намираше незащитеното дъно, отлична мишена за акустичните мини и торпеда. Тези хора бяха заобиколени, обкръжени само от опасности, от дебнещата смърт и бе необходима само една залутана искра, за да възпламени тази смазваща действителност… Но дори и да оцелееха, за което шансът бе едно на хиляда, над главите им следваше цяла поредица от люкове, които лесно можеха да се огънат и блокират под неистовия гърч на метала при една експлозия. Освен това основният замисъл бе тези люкове с изключително тежка конструкция да останат затворени в случай на авария, за да изолират долните наводнени помещения. Хората от разпределителния център знаеха всичко това.

— Добър вечер. Тук всичко наред ли е? — Гласът на Валери, както винаги тих и спокоен, прозвуча сега неестествено силно. Към тях се извърнаха слисани лица, пребледнели и напрегнати, с очи, широко отворени от удивление. Никълс се досети, че избухването на подводните бомби бе заглушило стъпките им.

— На ваше място не бих се тревожил толкова много за този шум отвън — продължи уверено Валери. — Това е една заблудена подводница, преследвана от Сиръс. Можете само да бъдете благодарни на съдбата, че сте тук, а не там в нея.

Никой не се обади. Като ги наблюдаваше, Никълс забеляза как очите им гледаха колебливо ту Валери, ту забранените цигари и разбра колко им бе неловко и колко бяха притеснени, че са заловени на местопрестъплението от капитана.

— Някакви съобщения от главната командна кула, Брайърли? — попита той дежурния офицер. Валери като че ли не забелязваше смущението.

— Не, сър. Абсолютно нищо. Горе всичко е спокойно.

— Много добре! — гласът на капитана прозвуча подчертано весело. — Това, че няма новини, е добра новина. — Той извади от джоба си и протегна към Брайърли табакерата си. — Цигара? А за вас, Никълс? — Сам взе една цигара, пусна табакерата в джоба си, разсеяно взе кутията кибрит, оставена пред най-близкия до него артилерист, и дори да забеляза смутения невярващ поглед на артилериста, усмивката, която бавно запълзя по устните му, и уморените рамене, които едва-едва се отпуснаха в една продължителна беззвучна въздишка на облекчение, не го показа с нищо.

Оглушителният трясък на нови подводни бомби заглуши скърцането на люка и острата конвулсивна кашлица на Валери, която го задави, щом пушекът нахлу в дробовете му. Само алените петна по напоената с кръв хавлиена кърпа го издадоха. Когато заглъхна и последната вибрация, той вдигна поглед, в който се четеше загриженост.

— Боже мили! Тук винаги ли трещи така?

Брайърли се усмихна леко.

— Кога повече, кога по-малко, обикновено повече.

Валери обходи бавно с поглед хората в разпределителния център и кимна с глава напред.

— Там се намира погребът на втора носова кула, нали така?

— Тъй вярно, сър.

— И отвсякъде сте заобиколени от красиви обемисти горивни танкове?

Брайърли кимна. Всички погледи бяха вперени в капитана.

— Ясно. Честно казано, предпочитам да си върша моята работа, отколкото да се пенсионирам на вашата… Никълс, мисля да поостанем тук няколко минути и да си изпушим цигарите на спокойствие. Освен това — усмихна се той — помислете какъв студ ни чака навън, а тук всяка минута е благословена.

Той остана пет минути, като през това време разговаряше с Брайърли и неговите хора. Накрая угаси цигарата, взе си довиждане и се отправи към вратата.

— Сър — гласът го застигна на прага, гласът на мургавия слабичък артилерист, с чийто кибрит си бе услужил.

— Да, какво има?

— Стори ми се, че може да ви потрябва — той протегна чиста бяла хавлиена кърпа. — Тази, която имате… да, наистина, сър, искам да кажа, че…

— Благодаря ви — Валери взе кърпата без никакво колебание. — Много ви благодаря.

Въпреки помощта на Петерсен дългото изкачване до по-горната палуба изтощи напълно Валери. Той тътреше тежко нозе.

— Вижте какво, сър, това е безумство! — Никълс бе силно обезпокоен. — Извинете, сър. Не това имах предвид, но… Защо не дойдете да ви прегледа началникът на медицинската служба? Моля ви!

— Естествено — отговорът дойде като дрезгав шепот. — Лазаретът и без това е следващото пристанище, което ще посетим.

Шест стъпки ги отведоха до вратата на лазарета. Валери настоя да влезе сам при Брукс. Когато след известно време излезе от амбулаторията, изглеждаше странно ободрен, стъпваше по-леко. Усмихваше се, както и Брукс. Никълс изостана назад, след капитана.

— Дадохте ли му нещо, сър? — попита той. — Честна дума, той наистина се погубва!

— Пийна нещичко, но немного — усмихна се меко Брукс. — Известно ми е, че се погубва, и на него също. Но той знае защо и аз също зная, а той знае това. Във всеки случай сега се чувствува по-добре. Не се тревожи, Джони!

Никълс изчака най-горе на трапа капитанът и останалите да излязат от телефонната централа и агрегатно помещение номер едно. Той се дръпна настрани, докато те прескачаха оградата около люка, но Валери го хвана под ръка и бавно го поведе напред и двамата задминаха офицера торпедист. Капитанът кимна рязко на Карслейк, който само формално командуваше една аварийна група. Карслейк, чието лице все още бе увито в бинтове, извърна назад очи, безумни и втренчени, с почти празен поглед. Валери се поколеба, поклати глава и усмихнат се обърна към Никълс.

— Тайно заседание на британската медицинска асоциация, а? — попита той. — Няма значение, Никълс, не се тревожете. Аз съм човекът, който трябва да се тревожи.

— Наистина ли, сър? Защо?

Валери отново поклати глава.

— Ром в оръдейните кули, цигари в разпределителния център, а сега и чудесно отлежало уиски в бутилка с надпис „Лизол“. Помислих си, че началникът на медицинската служба Брукс иска да ме отрови — каква преславна смърт! Отлично питие, а началникът на медицинската служба ви моли за извинение, че е посегнал на личните ви запаси.

Никълс силно се изчерви и започна да предъвква някакво извинение, но Валери го прекъсна.

— Няма нищо, момко, няма нищо. Какво значение има това? То ме кара само да се замисля какво ли ще намерим по-нататък. Пушалня на опиум в помещението под шпила или може би танцуващи девойки във втора носова кула?

Но те не намериха нищо такова нито там, нито някъде другаде — намериха само студ, мъка и глад. Както и досега Никълс забеляза, че те, по-скоро Валери оставяше хората по-бодри, отколкото ги заварваше. Но Никълс осъзна, че сега самите те вече се намираха в доста окаяно състояние. Собствените му крака се огъваха като гумени, бе изнемощял от непрекъснатото треперене, а откъде Валери вземаше сила, за да продължава напред, той дори не можеше да си представи. Дори и неизчерпаемата сила на Петерсен вече започваше да отслабва — не толкова от това, че почти носеше Валери, колкото от безкрайното избиване и поставяне на силно замръзналите задрайки на вратите и люковете.

Като дишаше тежко след изкачването от погреба към първа носова оръдейна кула, Никълс се облегна на една преградна стена и погледна с надежда капитана. Валери забеляза погледа му, изтълкува го правилно и усмихнато поклати глава.

— Можем вече и да свършваме, момко. Остана само помещението под шпила. Там и бездруго не вярвам да намерим някого, но не е лошо да надзърнем.

Те заобиколиха бавно огромните механизми в средата на помещението, минаха напред покрай акумулаторното и такелажната работилница, покрай електроработилницата и ареста до затворената врата на склада с боите, най-отдалеченото кътче в предната част на кораба.

Валери протегна ръка, докосна вратата символично, усмихна се уморено и се обърна. На минаване покрай ареста той случайно открехна капака на малкия илюминатор за наблюдение на арестантите, механично надзърна и продължи напред. След миг замръзна на място, завъртя се и рязко дръпна отново капака.

— Какво за бога… Ролстън! Какво, по дяволите, правите тук? — изкрещя той.

Ролстън се усмихна. Въпреки дебелото стъкло се виждаше, че това не бе весела усмивка и че сините му очи бяха сериозни. Той посочи към решетките, за да покаже, че не чува нищо.

Валери нетърпеливо откачи решетката.

— Какво правите тук, Ролстън? — попита той. Веждите се спуснаха ниско над искрящите от гняв очи. — В ареста! И то по това време! Говорете, човече! Обяснете ми! — Никълс с изненада наблюдаваше Валери. Виж ти — старецът разгневен! Това е чудо небивало! И той мъдро реши, че не би искал да бъде обект на капитанския гняв.

— Затвориха ме тук, сър — думите бяха напълно безобидни, но тонът, с който бяха изречени, говореше: „Що за тъп въпрос?“ — Валери леко се изчерви.

— Кога?

— В 10,30 тази сутрин, сър.

— И мога ли да попитам кой?

— Началникът на корабната полиция, сър.

— По чия заповед? — запита гневно Валери.

Ролстън го изгледа продължително, без да му отговори. Лицето му беше безизразно.

— По ваша, сър.

— По моя! — Валери просто не вярваше. — Не съм му нареждал да ви затваря в ареста.

— Но никога не сте му нареждали и обратното — отвърна равнодушно Ролстън. Валери трепна: беше проявил небрежност, липса на загриженост и от това силно го заболя.

— Къде е вашият нощен боен пост? — попита той рязко.

— На левия торпеден апарат, сър.

Едва сега Валери разбра защо само разчетът на торпедния апарат от десния борд бе в пълен състав.

— И защо… защо са ви оставили тук по време на бойна тревога? Не ви ли е известно, че това е забранено, че е противоуставно.

— Тъй вярно, сър. — По устните му отново пропълзя невеселата усмивка. — Известно ми е. Но дали това е известно и на началника на корабната полиция? — Той млъкна за секунда и отново се усмихна. — Или може би просто го е забравил?

— Хартли? — Валери отново се беше овладял, тонът му отново бе спокоен. — Началникът на корабната полиция да се яви при мен, незабавно — погрижете се да носи със себе си и ключовете. — Той изпадна в остър пристъп на кашлица, попи с кърпата бликналата кръв и отново погледна към Ролстън. — Съжалявам за станалото, момчето ми — рече той бавно. — Искрено съжалявам.

— Какво става с танкера? — попита Ролстън тихо.

— Моля? Какво казахте? — Валери не беше подготвен за такъв рязък обрат в разговора. — Какъв танкер?

— Онзи, който бе улучен тази сутрин, сър.

— Продължава да плава с нас. — Валери бе смутен. — Продължава да плава с нас, но е потънал вече до палубата си. Някаква особена причина ли имате, че питате?

— Просто питам, сър. — Усмивката му бе измъчена, но този път бе истинска усмивка. — Как да ви кажа…

Той млъкна рязко, тъй като някакъв мощен приглушен взрив се разнесе в тихата нощ, а взривната вълна наклони Юлисис силно надясно. Валери се олюля, залитна и щеше да падне, ако не бе внезапно протегнатата ръка на Петерсен. Той се вкопчи за барабана и погледна към Никълс с недоумение. Този звук им бе до болка познат.

Никълс отвърна на погледа му, като съжали от душа за това ново бреме на умиращия капитан, и кимна бавно в знак на неохотно съгласие с неизказаната мисъл в очите на Валери.

— Опасявам се, че сте прав, сър. Торпедо. Някой е отнесъл снаряда.

— Внимание, внимание! — Високоговорителят в помещението под шпила заговори припряно, напрегнато и неестествено гръмко в последвалата тишина. — Внимание, внимание! Умолява се капитанът да се яви незабавно на мостика. Умолява се капитанът да се яви незабавно на мостика. Умолява се капитанът да се яви незабавно на мостика.