Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (9)

IX
От Панама до островите Галапагос

В дългия преход през източния Тихи океан островите Галапагос щяха да бъдат първия ни престой. Този архипелаг, отстоящ на около деветстотин мили от Панама, е владение на република Еквадор.

Би могло да се предположи, че едно десетметрово корабче може да спре без особени формалности на острови, загубени в далечни морета. Но не е така!

От няколко дни, подпомаган от любезната г-жа дьо Ролен, дъщеря на френския министър, която ми служеше за преводач, бях влязъл във връзка с консула на Еквадор в Панама. Да! Трябва да платя такса, за да мога да хвърля котва в един почти изоставен архипелаг; а това беше не само катастрофално за бедните ми финанси: то ми се струваше и безсмислено, затова правех всичко възможно да избягна този данък.

Пълномощният министър на Франция се застъпи лично пред посолството, но безуспешно. Трябваше или да платя, или да се изложа на риска корабчето ми да бъде конфискувано в Галапагос. Бедата беше в това, че корабната каса нямаше долари, необходими за откупа.

В края на краищата френският пълномощен министър уреди лично цялата сметка.

А не бях приключил и с административните главоболия. Искаха да ми наложат пилот: двадесет и един долара!

Много ядосан, мислех да уредя въпроса с помощта на вятъра… и с натегнат шкот! Но този път имах работа с един юначага от по-добра порода, който уреди всички трудности по телефона:

— Кап’тен Бивърсток ще се заеме с вас. Няма да ви струва нищо.

— O.K.! Thank you! Good bye!^[1]

 

 

Понеделник, 25 септември. Този път всичко е наред: тръгваме! Документите на еквадорския консул съжителствуват с пристанищните и още много други от най-различно естество… В изправност сме!

Вчера, с гребла и влачен от малката лодка, в която гребе Фарж, отидох и пристанах до кея на яхтклуба, за да се заредя с вода.

След обяд пълномощният министър на Франция дойде да се сбогува с нас.

Вечерта направихме последно посещение на Лангезунд. Тази вечер нямаше гости. „Принцесата“ беше сама с Константин, привлекателно момче от руски произход, заменил моряка скандалджия, когото хвърлихме през борда няколко дни преди това. Макар че можеше да издържа много (не по-малко от солидния си ветроход), „Принцесата“ бе неразумно много пила. В наше присъствие гълташе скоч^[2] след скоч и настояваше да я взема с Курун до Таити. Принуден бях да прекратя рязко тази сцена, за да отидем да се наспим през последната свободна нощ на борда на яхтата.

На другия ден към 8 часа френският консул г-н Ги дьо ла Порт дойде да ни стисне ръка и да ни донесе лимони (за борба срещу скорбута!), една бутилка ром (утешението на моряците…) и една бутилка шампанско. Това мило внимание ни достави истинско удоволствие.

В 10 часа и 50 мин. отблъсвам под ветрила. Аленият Пенполез, още не изпитал морските стихии, внася бодра нотка в огрените от слънцето басейни на клуба.

Минавам на няколко метра от Лангезунд, откъдето „Принцесата“ ни изпраща звучен привет.

Слаб северозападен вятър. Великолепно време. С попътен вятър навлизам в средата на канала.

След сериозни разправии с мотора си, Инка на кап’тен Бивърсток дойде да ни влачи.

Вехите на канала дефилират край нас. Зад десния борд остават Поенте Гинеа, болницата за прокажени в Паоло Секо, а откъм левия борд — островите Наос, Перико, Фламенко, съединени с насип и помежду си, и с брега.

Първите вълни са от минаващ американски товарен кораб. Пускаме влекалото. Последни сбогувания…

Вдигам стаксела, но вятърът е станал югоизточен. Вървим бавно с остър, ляв вятър.

Напуснахме синьо-зелените води на Балбоа. Морето блести. С радост слушам тихото бълбукане на водата, която облива корпуса. Южного море е предоставено изцяло на вълнореза на Курун…

Съзнавах трудностите на прехода Панама — Галапагос, който считах винаги за един от най-мъчните в моето пътешествие.

Още от дете знаех много добре какво представлява районът на Черния котел в източния Тихи океан. Много пъти бях слушал от самия герой необикновената морска история, случила се през 1923 година на един стар приятел на баща ми, капитан Дедмен-Югон.

Той тръгнал от Руан с малкия тримачтов кораб Сузаки, дървен ветроход без спомагателен мотор, с латинско стъкмяване. Пътувал за Таити, където и той, и другите пътници смятали да се установят.

Преходът от Руан до Колон минал без особени произшествия. Един ден Сузаки потеглил от Балбоа, но това било последното му плаване. Никога не стигнал до Таити. Тримачтовият кораб не можал да се откъсне от затишията. Три месеца, три ужасни месеца стоял като парализиран. Корпусът, превърнат от червеите в шуплесто сирене, пропускал вода като кошница; трябвало да изпомпват денонощно водата, за да поддържат кораба на повърхността. Редували се поройни дъждове, светкавици, бури, гръмотевици, но никога добре оформен вятър, за да може корабът да се откопчи. Животът на кораба, където имало и две жени, бил адски… Екипажът стигнал дотам, че искал да използува уловените акули (а те били много) да теглят кораба!

Накрая, след деветдесет и два дни на море, Сузаки бил забелязан от един американски кораб, който го довлича до Пуента-Аренас — плаж в Централна Америка, където го изхвърлили на брега като непотребна вещ.

Сузаки е бил много тежък; един малък кораб може по-добре да използува леките ветрове. Знаех преходите на Жербо, пътувал тридесет и седем дни с Файъркрест, за да отиде от Панама до Галапагос, и четиридесет и пет дни с Ален Жербо, по време на второто си пътуване в Тихия океан.

Тесен, дълбок и бърз^[3], Файъркрест беше прекрасен ветроход за пътуване срещу вятъра.

И единият, и другият са били обшити с медна ламарина и не е трябвало да се страхуват от морските червеи, нито от бързото полепване на водорасли в топлите води.

Курун тръгваше в най-доброто състояние, до което можах да го доведа, но все пак не беше това, което желаех. Бяхме обработили наистина най-внимателно подводната част, снабдили бяхме кораба с вода и храна за няколко месеца, но такелажът и ветрилата съвсем не бяха безупречни. За пръв път след отплаването от Франция потеглях с по-малка от нормалната ветрилна повърхност, с тежки ветрила, от които някои лошо скроени за плаване срещу вятъра. Така трябваше да премина един район на затишие, на постоянни насрещни, слаби ветрове.

Бях разучавал картата — картите — много и много пъти. Знаех всички трудности на задачата. Един сведующ по въпроса ми бе казал в Панама: „Да се стигне до Галапагос с ветроход без мотор е невъзможно нещо!“

Не се отчаях. По мое мнение Курун можеше да се откопчи от Черния котел, дори при неблагоприятни условия.

По цялото протежение на пътя най-страшните безветрия са при тръгването, в Панамския залив, до остров Малпело (на около 230 мили в юг-югозападна посока от нос Мала). След това трябва да срещнем редовни ветрове: югоизточния „мусон“, прекъсван от незначителни безветрия. Внимателното проучване на теченията ми бе показало, от друга страна, че може да се разчита и на една благоприятна „жила“ от Панама до Малпело. Тъй че, ако държа корабчето си в тази „жила“, трябваше непременно да изляза от тази мъртва зона.

Ален Жербо не бе следвал най-добрия път и дълго време е трябвало да се бори срещу добре известни течения, които би могъл да избегне, ако не беше пренебрежението му към натрупания през вековете моряшки опит^[4].

И така, при липса на вятър течението щеше да ме закара до Малпело. Мислех, че ще имам достатъчно вятър, за да мога да поддържам кораба си в това благоприятно течение и ако всичко върви добре, правех сметка да прекарам един месец на море. Никак не се опасявах, че ще остана да мухлясвам в Черния котел.

 

 

Курун пътува на най-остър вятър, а за да върви по-бързо, не съм натегнал много ветрилата.

Прекрасният Пемполез съвсем не работи като ветрило на състезателна яхта. Надявам се, че ще се „разработи“ от старческото дихание на дядо Еол. Морето е спокойно и добре потъналата във водата яхта не дрейфува.

Великолепно време. Островите Табога, Табогуила, Урава се увеличават пред очите и изглеждат още по-привлекателни. Възхищавах им се всеки ден от котвената стоянка на яхтклуба в Балбоа и по едно време бях решил да хвърля за малко котва там. Уви! За такова нещо трябваше да се изпълнят куп формалности и да се вземе пилот.

Ето защо накрая реших: „Нека Табога и Табогуила да си стоят там, където са! В Тихия океан има и по-хубави острови — и то без каубой и пепси-кола! По дяволите!“

Вятърът става благоприятен. Ще мога да мина между Табогуила и Табога и да се любувам на пейзажа. Панама изчезва на хоризонта.

Виждам вече моста, който съединява Табогуила с едно малко островче на югозапад. Но вятърът отказва. Трябва да се пътува с вятъра: вместо да лавирам, минавам поветрено на Табога и виждам хубавите й плажове и богата растителност.

3 ч. и 40 мин. Намираме се между Табога и Мелонес — много по-сухо островче — само с няколко дървета.

13 ч. и 55 мин. Вятърът внезапно се промени към северозапад. Над брега има силна буря, морето прилича на разтопен метал. Изгледите са зловещи, но започнах да свиквам с тези тропически бури.

Вятърът се засилва; морето се разпенва, но това са „зайчета“ за деца, а гротът ми е малък. Курун лети с курс бакщаг. Ах, да можеше да духа така цяла седмица!

Оставям остров Шаме от левия борд. В 15 ч. и 15 мин. скалата Валядолид е на траверс, на три четвърти миля разстояние. Скалата образува интересен свод; по него са накацали птици. Морето тихо се разбива в нея.

15 ч. и 30 мин. Бурята се укротява, вятърът затихва. Вали. За пръв път обличаме великолепните непромокаеми облекла, купени в Панама, които заместиха корабните гумирани дрехи, вече разкапани от тропическата горещина. Но беда! Те са като цедилки! А струваха доста долари на нашата бедна каса!…

Радостно съм изненадан, че нито една червена капка не пада от грота. Рецептата на китаеца се оказа чудесна! Застанал под дъжда, благославям жълтото лице на хитрото човече.

16 ч. и 30 мин. Вятърът задуха отново. Този път от югозапад, появява се вълнение от юг. Курун се клати тежко, бушпритът се забива във водата — и не напредва. Но течението ни влачи на юг.

 

 

26 септември. След цяла нощ вихрушки, силни тропически бури, дъжд и променливи ветрове, на сутринта все още виждаме добре островите Бона и Отоке, които отминахме от близко разстояние още снощи.

Срещаме много плаващи дървета.

Към 11 часа въдицата, която преди малко бях пуснал да се влачи, за да хване нещо за обяд, силно се изопна. Уловил съм хубаво парче — една великолепна дорада. Възхищавам се на синьо-зелените й сенки. Изтеглям хубавата риба колкото мога по-бавно, но силният плувец достига траверса на десния борд. Свивам малко ръка и успявам да я докарам близо до десния хълбок на яхтата, но още преди да съм опитал да я закача на куката, тя скъсва въдицата и избягва. Сбогом, хубав обяд!

След обяд, при пълно затишие, на около една миля виждам да скачат едри риби. Тук има много риба. Преди залез поемаме отново със слаб югозападен вятър. Появи се стадо китове; някои правят ефектни скокове.

Приятно би било да можехме да си устроим лов!

 

 

27 септември. В 4 ч. и 20 мин. западно-северозападният вятър позволи да изминем доста път. Разпознах към десния борд отблясъците от фара на нос Мала. Вземам курс към него, но ето че вятърът падна!

Зората е красива. На светло разпознавам много добре малкия остров Игуана и бялата свещ на фара от нос Мала. Брегът е осветен от слънцето. В дъното са дивите планини на полуостров Азуеро.

В 7 часа Курун е на девет мили източно от нос Мала. Но вълнението откъм юг, което се появи тази сутрин, все повече се увеличава. Клатенето е силно и лагът едва се върти. Вятърът си играе и яхтата дрейфува.

При все това не съм недоволен; за два дни изминахме хубав път — стотина мили.

Докато си пием кафето, една акула плава около корабчето, но доста далеко, та не можем да завържем разговор. Курун напредва мъчително към юг, тежки облаци забулват целия хоризонт. Смяната на затишия и бури продължава.

След обяда поради силното клатене незакрепеното хубаво гърне за тютюн, което Фарж бе купил от Мароко, падна и се строши за голямо отчаяние на моя спътник.

Тъй като нямах подробна карта на остров Азуеро, в пък и лоцията ми беше до Панама, не можех да разпозная през този ден с положителност върховете на сушата и обекти по брега.

19 ч. и 35 мин. Моето изчисление показва, че сме на двадесет и пет мили в посока юг–16–запад от нос Мала; не е блестящо, но мисля, че ако правим по толкова път всеки ден, можем да сме доволни.

 

 

28 септември. Моята вахта (от 2 до 8 часа) не е така облагоприятствувана като предишната. Редят се буря след буря с проливни дъждове. Вятърът постоянно се мени. Стоя на руля в мушамата-цедилка, мокър от глава до пети. Поддържам възможния най-добър курс, като управлявам внимателно и правя завои според промяната на вятъра.

Замръзнал, вцепенен, мисля без възторг, че ще има още много вахти като тази, преди да хвана хубавите ветрове.

На разсъмване Курун е неподвижен, без ветрила. Когато небето се проясни, към северозапад виждам ясно полуостров Азуеро.

Тъй като сутринта е слънчева, на палубата са прострени много ветрила и дрехи!

Поставяме в ред корабчето и проверяваме състоянието на храните. Бананите са вече презрели, голямо количество трябва да се хвърли.

Преди да обядваме, Фарж се къпе и плава около кораба. Не обичам такова нещо в тия гъмжащи от акули води, затова бдя от вантите.

След обяд яхтата се управлява сама със завързан рул. Една хубава дорада играе няколко часа около нас. Опитах се да я ударя с харпуна — безуспешно; опитвам се да я примамя с въдица, но тя не й обръща внимание. Фарж, специалист по лъскавите работи, й хвърля парче месинг. Тя се устремява към него и го глътва, но веднага го изплюва с израз на дълбоко отвращение.

При залеза времето е хубаво и небето чисто. За последен път поглеждам продължително високите върхове на полуостров Азуеро, които изчезват на север — последна гледка от Централна Америка.

Към юг е доста ясно, имам впечатление, че ще се измъкнем от неприятностите.

Вечерта видимостта е много добра. Всички звезди светят. И въпреки облаците, пръснати по целия хоризонт, Полярната се вижда много добре. Славната Полярна звезда, спътник при дългите нощни вахти, не е вече високо в небето. Дълго време може би няма да я виждам вече. Няма да определям по нея географската ширина. Вземам секстанта, за да я погледам за последен път.

Бурите и дъждът се върнаха. Струва ми се, че лагът дава малки показания, въпреки всекидневните внимателни грижи, които полагам за този уред. Може би маслото Уокър се е сгъстило и механизмът клеясва. Следващите дни употребих едно американско масло за пишущи машини. На кораба има половин дузина различни масла…

Три седмици отегчително мореплаване. Поради теченията и малкото астрономически наблюдения, които ще мога да правя, задължих екипажа да съблюдава точно курса и всеки час да отбелязва средния курс и показанията на лага, за да можем да определяме мястото си с възможно най-голяма точност.

Вместо да се оправи, гротът все по-лошо се деформира. Жалка работа на майстора на ветрила! Поправките в Колон не можаха да я подобрят. Шкаторините поддадоха… Новите усилващи снадки не са достатъчно здрави и ще трябва да ги сменя. На остър вятър се печели слабо с такова ветрило, което и без това е малко. Стакселът, който купих на старо, също не стои добре, въпреки чудесното качество на плата. По време на целия преход ще трябва да се плава на бейдевинд и да се лавира постоянно, за да можем да напредваме срещу вятъра. След нос Мала Курун се движи бавно. Колко пъти вече мечтая за един източен, дълбоко газещ, заострен корпус, с плоски ветрила, като Файъркрест на Жербо, например: той би напредвал задоволително при тези условия.

Времето през следващите дни е доста хубаво. Появата на слънцето ми позволява сутрин да определям линиите на мястото ни, които дават приемлива дължина (азимут близо до изток). Нямам наблюдения за ширината, но това, което ме интересува, е да напредвам максимално на юг, без да бъда отнасян на изток… и да не се опитам в някоя тъмна нощ да прережа на две остров Малпело. Дъбовият вълнорез на Курун е доста здрав, но такъв опит не ме привлича…

Курун губи много от скоростта си, докато се клати в хаоса и отклонението му е голямо, но малко по малко напредва на юг. Имам чувството, че съм се измъкнал от Черния котел. Видът на небето ме кара да мисля така.

 

 

29 септември. В 8 часа, веднага след утринното кафе, се качвам на палубата и виждам, че пуснатата въдица е натегната от хубава дорада. Този път рибата се е закачила добре и въдицата е здрава; бях я стъкмил с парче хубаво неръждаемо въже и солидна кука. С равномерен и силен рибарски замах изтеглям здравата конопена въдица и животното се озовава бързо на палубата…

Хубаво парче: 1,31 м. Почти съжаляваме, че изтръгнахме от средата му това чудо на природата с великолепни багри, които се менят до смъртта му — ускорена от мене, като забивам в главата острието, отредено за тази цел.

Към обяд започва да се навърта (но на безопасно разстояние) една красива акула.

На обяд, разбира се, имаме дорада! Изпържени в тиган парчета. Поливаме обяда с една от малкото останали бутилки вино, което пазим за „рибните“ дни.

Обядът е разнообразен с водно увеселение. Курун е заобиколен от китове. Изхвърлят фонтани… тук, там… навсякъде! Понякога изскачат над водата, после се гмурват, като вдигат истински гейзери… Когато се гмурват, водната струя излита мощно от отвора, а огромните опашки се издигат във въздуха, сякаш ни казват „довиждане“. Между тези гиганти, които се намираха понякога само на петдесетина метра от нас, яхтата изглеждаше твърде крехка. Удар на някоя от тия опашки ще ни превърне в трохи…

Последвалата нощ е много тъмна: бури, дъжд. От 0 до 24 часа — 55 мили по лага.

 

 

30 септември. Латуновата обковка на мачтата се е разкъсала. Това е даденият ни от капитан Бертши латун, който поставихме с толкова усилия в Колон. Трети от Лисабон…

За обяд имахме пак дорада! Но този път сварена с лук. Успях да направя и великолепна майонеза.

След обяд наблюдавахме как една дорада лови летящи риби. Плуваше бързо, невероятно леко и правеше великолепни скокове, за да улови жертвите си.

От 0 до 2 часа сме изминали 54,5 мили по лага.

 

 

Неделя, 1 октомври. След силния дъжд през нощта настъпи истински хубаво време, с чисто небе и синьо море.

Щастлив съм да съобщя на спътника си, че сме отминали затишията. В 10 ч. и 15 мин. правя завой, за да поема дълъг халс към запад. Ако нашата ширина — която не ми е известна, поради липса на наблюдения — ни изненада приятно, на залез ще можем да видим Малпело, тъй като по дължина не сме много далече от него.

Преди празничния обяд вдигам Кориган — Мокьор (моя балонен кливер). Отваряме бутилка пенливо чилийско вино. „Принцесата“ ни бе подарила цял сандък от него с поръката да пием по едно шише всяка неделя.

Днес е един от последните дни, когато ядем хляб (в Панама не можахме да намерим хляб, който да се запазва добре).

В 17 часа снемам грота. Шкаторините са се разтегнали по дължината на гафела и гика; време е да се заловя с шиене.

Докато шиех, седнал зад гика, забелязах, че Курун е заобиколен от акули. Изоставих всичко, и вместо шилото се залавям да стъкмя харпуна. Жан Луи обикалят, търкат се в корпуса, дори блъскат руля. Фарж им пуска парчета латун, но те не ги поглеждат. Грапавите кожи се търкат в подводната боя. Ах, мръсници!… Как ме предизвикват! На два пъти, на траверс по левия борд, се прицелвам в един от морските тигри и мушкам, но животните са дълбоко и харпунът, макар и добре наострен, се забива слабо в твърдите кожи. Неуспехът удесеторява усърдието ми. Следя едно животно, което идва на малка дълбочина от носа към кърмата. То се отърка на мястото за лявата подпора; с цялата си сила хвърлих харпуна. Острието се заби здраво на хубаво място, а под кожата се обърна напреки. Казах си: „Тази е наша!“ Макар че е само два метра дълга, акулата е силна и трябва здраво да държа. Сигурно възнамеряваше да отнесе със себе си въдицата. Аз имах тъкмо обратната мисъл. Здравото въже (8 мм в диаметър) прерязваше жестоко ръцете: но при все това не го пуснах. Докарах животното почти до борда, но докато Фарж правеше снимки, при усилията си да се освободи акулата успя да се откъсне от харпуна и като стрела изчезна в дълбочините. Остана само къс месо върху острието на харпуна и белезите от въжето върху дланите ми… Другите Жан Луи също изчезнаха. Ловът е приключен за днес.

Завърших оправянето на грота. Вдигам го малко преди настъпването на нощта и потеглям на път. Пемполезът стои сега много по-добре. Нощта е тъмна. Никакви звезди.

 

 

2 октомври. В 3 ч. и 15 мин. гафелът падна, сплетката на фала се е разплела *, свалям всичко. Макар че успях да прибера бързо ветрилата, обковката на гафела е повредила малко мачтата. За пръв път виждам моя сплетка да се разплете. Много съм ядосан! Затова, преди да вдигна ветрилата, правя сплетката отново и я покривам със здрава предпазна навивка.

На разсъмване успях за щастие да определя чудесно височината на звездата Канопус. Отбелязвам с радост височината и часа в бележника за изчисления: моята ширина е в тези две цифри, тъй като азимутът на красивата звезда е много близо до юг. След малко се появява великолепно слънце. Щом се издига на 15° над хоризонта, вземам и неговата височина. Най-после, като съпоставя двете наблюдения, ще узная мястото си — от 28 септември съм без точно определение.

Сутринта не се занимавам с многобройните делфини, които играят около корабчето. Зает съм с изчисленията — харпунирам само логаритми.

Надвечер стада делфини играят отново около Курун. В силно фосфоресциращото море малките морски бозайници се състезават по бързина и оставят дълги огнени следи във фееричния простор.

Небето, напротив, е забулено и непроницаемо. Но ето че на север облаците се разкъсват за малко. Какво виждам! Една звездица се откроява на хоризонта, точно на север. — Полярната! Гледам я дълбоко развълнуван. Това е последната й поява до края на пътуването ни.

 

 

3 октомври. През последните часове на нощта небето се прояснява за някое време и ми позволява да взема няколко височини на Канопус и Просион. А сутринта имам щастието да уловя слънцето. Хвърлям се в изчисления. Намираме се на четиридесет мили юг-югоизточно от Малпело.

Времето е облачно и ветровете нередовни, но отсега нататък съм сигурен, че няма да видя Курун да мухлясва в Черния котел.

 

 

4 октомври. Нощта беше много тъмна, валя без прекъсване. Целият съм мокър. Дъждът престана към 14 часа, но небето остана забулено през целия ден. С нощта дойде и дъждът. Днес не беше възможно никакво астрономическо наблюдение.

 

 

 

5 октомври. Нощта е много тъмна, без никаква видимост. Ниски и гъсти облаци. Цяла нощ валя. Вятърът е много променлив. Морето е развълнувано и много ни люшка. Целите сме мокри.

В продължение на един час вятърът духаше силно, после, в 14 ч. и 50 мин. отново настъпи затишие. Снемаме всички ветрила. Тъй като вече не вали, опитваме се да изсушим дрехите си.

Множество анатифи^[5] са се закрепили по въжето на лага — а това е чудно, като се има предвид постоянното му въртене. Доста време мина, докато ги откачим.

В голямото чекмедже на кухнята, определено за някои хранителни запаси, открих гъмжило от различни насекоми. Ужас! Обявявам лова за открит и изтреблението започва. Мачкахме планомерно тези гнусни натрапници, ДДТ и Флайтокс също влизат в действие. Истинска битка. За нещастие, не е възможно да бъдат избити едновременно навсякъде. Цели седмици изтребвахме тези неканени гости.

В 17 часа и 40 мин. отново сме на път, със слаб северозападен вятър. Тъмна нощ.

 

 

6 октомври. Бурите следват през целия ден. Небето е забулено. Кучешко време! Друсане, при което не се напредва. Силен дрейф. Вдигнат е гротът с две навивки и кливер №3. Целите сме мокри и ни е студено. Затопляме се с голямо количество бульон. Всичките ни дрехи са прогизнали. Мушамите не струват нищо.

Едно неприятно прокапване от палубата при илюминатора на левия шканец, където е мястото на доковата подпора, ме принуждава да преместя част от библиотеката си, но повечето книги са вече повредени.

 

 

7 октомври. Малко след полунощ наблюдавам страшна буря, която наближава бързо към Курун. Не я изпущам от очи, сигурен съм, че ни донася вятър.

Към 0 часа и 45 мин. снемам стаксела, защото вятърът сериозно се засилва. Гребените на вълните се разбиват и вятърът започва да пее в такелажа…

Събуждам Фарж: „Пригответе се да излезете на палубата: мисля, че ще трябва да сваляме всичко“.

Вятърът духа от юг и още повече се засилва. Щормувам: „Ще видим какво ще става през деня“. Малката лампа на компаса, която досега работеше добре, пуши и не свети. Фарж стъкми резервната лампа.

В 6 часа и 30 мин. се наложи да направя две допълнителни навивки на грота.

Южен вятър със сила от 6 до 7, вихрушка след вихрушка. Вали.

След обяд вятърът малко поотслабна. В 15 часа вдигам стаксела и отново тръгваме на път. Големи вълни заливат яхтата. Малко по-късно, при нова буря, трябваше да сваля стаксела, после да го вдигна… Няколко дни бурите следват без прекъсване една по друга: едва на 11 октомври, късно след обяд, можах вече да развия навивките на грота.

След обяд една акула заудря с опашката си по руля и по задната долна част на Курун.

Днес не правя никакви астрономически наблюдения.

До 11-ти плаваме със силен юг-югоизточен вятър при развълнувано море и постоянни вихрушки, като държим грота с четири навивки.

Морето е безмилостно и вълните заливат храбрия малък Курун от поветрената страна, от наветрената страна, отвсякъде. Когато по-силен порив на вятъра съвпадне с някоя голяма вълна, поветреният планшир изчезва и морето минава над леерите. Но трябва да се пътува. Палубата никога не е била така силно мита… Всичко трябва да се затваря херметически. Мокрите ни вещи не могат да изсъхнат. На борда цари влагата. Виждам как ветрилата ни се развалят в помещенията, без да мога да предприема нещо. Гротът не може да се развие, затова не е в по-добро състояние. Зюдвестката^[6] плесенясва на главата. За да се предпазим по-добре, използуваме на смени две непромокаеми куртки, които обличаме една върху друга, но тъй като са се развалили, лепнат навсякъде. Мръзнем, трябва да извадим одеяла за леглата.

Курун напредва с мъка на запад.

Отново мисля за хубавия, източен, дълбок и заострен ветроход, за какъвто мечтаех преди няколко дни. Ако би трябвало да се движи срещу вятъра, той щеше да се забива дълбоко под водата; на борда на Курун е несъмнено по-добре.

„Щорбекер III“, който бе минал по същия път и бе пристигнал на Галапагоските о-ви малко преди нас, направил много тежък преход. Възхищавам се от линията на Расмусен, но такива корабчета са много по-неподходящи от типа Курун за дълги преходи и лошо време.

 

 

8 октомври. Зад десния траверс се виждат светлините на параход, пътуващ за Америка. През сегашния ни преход, както и през всички следващи, това е единственият кораб, който виждаме в Тихия океан.

Сутринта успях да „застрелям“ едно бледо слънце, което си показа носа и веднага изчезна. Намерих приблизително дължината си.

 

 

9 октомври. Радиоапаратът не работи вече. Фарж сменя батериите и проверява запасните. А от ламарината на стара консервена кутия изработва един предпазител за мачтата, за да я предпази от триенето на ролките на гафела.

Сива птица от рода на чайките лети около корабчето и се опитва да кацне на върха на мачтата, но безуспешно. Бесилото й пречи.

 

 

10 октомври. Тази сутрин имах щастието да взема на разсъмване височината на Канопус; малко след това и слънцето, както в предните дни.

Според определението мястото е доста различно от предвиденото. Разчитах на едно течение, отнасящо към юг-югозапад, както е указано в пилотската карта за месец октомври, а то е било точно в противоположна посока. Това не е никак чудно; отдавам го на повърхностното течение, образувано от много силния вятър, който духа няколко дни в една и съща посока. Френската лоция не е особено многословна по въпроса за теченията в този район. Без да се задълбочава, тя само отбелязва: „В района между Панамския залив и Галапагос теченията са променливи и неустановени… Там са наблюдавани течения, отнасящи към североизток, със скорост два възла и половина, или в обратна посока със същата скорост“. Какво разочарование! Да си сто мили по на север, отколкото си предвиждал! С този насрещен вятър това означава няколко дни път.

 

 

14 октомври. Към 1 ч. и 30 мин. се събуждам, качвам се на палубата и виждам Фарж, който е на вахта с харпун в ръце, усилено зает с банда делфини. Каза ми, че ударил осем пъти, без да забие харпуна достатъчно дълбоко.

И аз опитах на свой ред, но също без успех. Два пъти мушвам и докосвам животното много надълбоко под водата. Но харпунът не се забива.

Тази сутрин, както през миналите три дни, почти по същото време, само с няколко минути разлика, улавям вярното бледо слънце, което си играе на криеница с облаците — о, съвсем за кратко! — и изчезва…

Зная само приблизително дължината си, защото нямам възможност за други наблюдения. Но въпреки всичко се мъча да напредвам на юг.

Както неведнъж през последните дни, две акули удрят силно с опашка задницата на корпуса. Невъзможно е да харпунирам тези провокатори; удрят веднъж-дваж и веднага се отдалечават. Много съм заинтригуван от хитрините на тези животни и търся обяснението… По корпуса, отзад, на петдесет сантиметра пред кърмовия упор, откривам от няколко дни гъсто ято от дребни риби-пилоти, малко по-големи от сардини. Те ли ги привличат? Но акулите не нападат рибите-пилоти!

Не ни е топло. Малко преди полунощ измервам температурата — +23,5° във въздуха и +25° на морската повърхност.

През нощта вятърът духа на пориви — понякога доста силни; водата стига до шпигатите.

 

 

16 октомври. Късно след обяд една сива птица лети продължително около Курун; опитва се да кацне. Когато се стъмни, кацва, явно изтощена, на главата на руля — доста неудобно място. Вземам я в ръка и я слагам на палубата, на завет от вятъра, между патериците и лодката. Фарж й предлага бисквити, сладка вода и дори един калмар, изхвърлен на планшира. Но нашата птица не поглежда нищо. Умира за сън и кротко заспива…

При едно изясняване рано през нощта вземам линии на мястото ни по Вега от Лирата^[7] и по Луната.

 

 

17 октомври. От няколко дни плаваме със завързан рул и нощните вахти са без произшествия. Щастливо плаване! Можем да четем, да пишем, само от време на време се качваме на палубата да погледнем курса. Понякога дори дремя или спя по малко, но яхтата е в абсолютна сигурност.

На разсъмване птицата е все още тук. Изглежда, че е възстановила силите си и на една хапка глътна калмара, който Фарж й даде. Рано сутринта ни напусна, след като изцапа цялата кърма. И животните ли са непризнателни като хората?

Морето е гладко. Курун слабо дрейфува.

Макар и слаб, вятърът духа от юг. Карам на остър ляв вятър, като се насочвам максимално на юг. Сутринта вдигнахме балонния стаксел.

Днес се занимаваме мирно с шев и подреждане гардероба си. Съвсем не е топло. Утринните температури са +19° във въздуха и +12° на морската повърхност. Извадих вълнени одеяла за леглата.

Късно след обяд един кит показа няколко пъти носа си близо до яхтата.

Преди да се стъмни, констатирам, че обковката от латун на мястото, където лежи вилката на гафела, все повече и повече се изкъртва, особено към левия борд. Кожената обвивка на вилката е скъсана и дървото нащърбено.

Днес няма никакви астрономически наблюдения.

 

 

18 октомври. Към 1 часа сутринта забелязах, че маниленото въже на гика се е развързало и липсва. На разсъмване — чудна случайност — намирам двете парчета от въжето паднали на палубата. Отсега нататък и манилените въжета от талията на гротшкота, и основното манилено въже ще бъдат закрепвани за по-голяма сигурност и с тел.

Небето, облачно сутринта, постепенно се изяснява; показват се „отрезки“ истинско синьо небе. Великолепно време. Изпитвам дълбока радост: от толкова дни не съм виждал такова време! Под слънцето блести синевата на южните морета. Водата е гладка, вятърът духа от юг-югоизток. Хванахме най-после истинско хубаво време! Пасатите…

Късно сутринта изтегляме на палубата въжето на лага, за да го почистим отново от колониите анатифи и други животинки. В Атлантика, където предпазвах въжето с баня от меден сулфат, никакви нечистотии не се налепваха.

Преди отплаването от Балбоа смених процедурата, напоих го с Тар Стокхолм. Смолата не уби желанието на тези животни да се полепват, може би дори ги привличаше.

Трябват ми наблюдения! Наближаваме острови. Време е да определя точно мястото ни.

Една великолепна меридианна височина ни даде дължината. Мислех, че ще пресечем Екватора тази сутрин, а сме го минали вчера или завчера. При тези проклети течения мореплаването носи изненади.

Намираме се на 120 мили от остров Чатам, малко по на юг. Толкова по-добре, защото близо до островите течението отнася към северозапад — понякога много силно, а един ветроход без мотор не бива да рискува. Предпочитам да достигнем суша по на юг.

Утре трябва да видим бряг.

Но сега трябва да отпразнуваме, макар и със закъснение, минаването на Екватора!…

Помолих готвача да приготви солиден пунш №1. За обяд ще имаме бутилка пенливо вино от „Принцесата“, макар че днес не е неделя.

Слаб вятър. Изправям курса към запад и Курун с постоянно завързан рул върви добре на халфвинд с доста отпуснат гротшкот, добре надут балон и плоско натегнат кливер.

След обяд новите наблюдения на слънцето и луната потвърждават моето място.

 

 

19 октомври. Фарж, който е на вахта, забелязва на разсъмване земя… Особено горд, той ме събужда, за да ми съобщи. Няма грешка — отпред, малко към десния борд, е Чатам. Островът е до хоризонта, но видимостта тази сутрин е превъзходна. Галапагосите, най-после!…

Плаваме с попътен вятър право към острова. В 13 часа разпознавам остров Хууд към траверса на левия борд. Вятърът е много слаб и при все че балонният стаксел е на „пеперуда“^[8] напредваме бавно. Намерението ни да прекараме закотвени една спокойна нощ няма да се осъществи тази вечер.

Островът се вижда все по-високо и ясно над хоризонта. Релефът добива очертания и очакванията се потвърждават — Чатам: изникнали от морето вулкани, диви скали.

При залез сме още на осемнадесет мили от Рек Пойнт. Но благодарение на чудесната видимост отлично различаваме Хууд, Барингтън и високите върхове на остров Индефатигейбъл, на шестдесетина мили разстояние.

Нощта е много хубава, светят всички звезди… Ясно се различава черната маса на сушата и върховете й. Нощ в южните морета.

Вятърът стихна, носим се по течението…

Множество китове плуват в тихите води.

 

 

20 октомври. На няколко мили сме от сушата и в 3 часа заставам в дрейф, за да чакам деня.

Изнасям лампата Радиус на палубата и я поставям при носа на равнището на водата, за да привлека рибите. Голям брой малки идват да я видят, но големите, които чакам с тризъбеца, са далече от мисълта да се покажат.

Отивам да полегна малко, макар да зная, че е опасно да се спи, когато се намираш близо до брега. Фарж поема вахтата.

Заспивам, а спътникът ми не ме събужда в часа, който строго бях определил. Събудих се сам по-късно и се ядосах на това неспазване дисциплината на борда.

Светло е. Само на пет мили сме от брега и виждаме как морето се разбива в крайбрежните базалтови скали, които биха продънили един кораб още при първия удар.

Слънцето осветява брега. Грандиозната и пустинна дивота на този остров, без следа от човешки труд, прави силно впечатление. Черната скала Уейл^[9] в подножието му е поръбена с белотата на разбиващите се вълни, а най-високият кратер на вулканите му се издига на 758 метра.

Не бързам никак да тръгна и се възхищавам на гледката. Един тюлен идва да играе около корабчето, забавлява се с въжето на лага и показва добродушната си глава съвсем близо до Курун. Много лесно ще бъде да го харпунирам или да го застрелям с един куршум в главата; но би било престъпление! Той има такова добро, сърдечно, почти човешко изражение…

Изпивам си спокойно кафето и отивам да хвърля внимателен поглед върху великолепната карта, подарък от капитан Бивърсток; там намирам подробен план на Рек Бей — главното котвено място на острова. Влизането в него не представлява никаква трудност.

Фарж притежава описание за влизането на Жербо с неговия Файъркрест — вълнуващ разказ, но погрешен.

Жербо говори за един „тесен и криволичещ канал“, докато каналът е всъщност широк, прав и безопасен.

„Нос Лидо — казва той — изчезваше под пяната.“ Би трябвало някакъв катаклизъм, за да се случи такова нещо!

По-нататък: „Предателски коралови носове ме дебнеха под водата“. Кои? И още: „Спасих се само с един бърз замах с руля!“. А оста на входа е означена с добре видим створ, който е съществувал и по времето на Жербо. Други прости измервания позволяват да се определя лесно пространството, в което човек може да се движи. Това са азбучни знания в мореплаването.

Без да се повлияя от описанията на знаменития ми предшественик, в 8 ч. и 20 мин. тръгваме. Има хубав вятър и Курун бразди морето. Тюленът ни следва за някое време и играе около кораба: гмурва се пред нас, сякаш иска да ми покаже пътя… после се връща — като че ни чака… Каква лекота в движенията! Но накрая ни изостави.

В 8 ч. и 55 мин. съм на линията Делримпл — Пойнт Рек. Минавам на по-малко от две мили от носа, върху който морето силно се разбива. Гледката към този съвършено пуст бряг е внушителна. Въпреки слънцето, тези черни базалтови скали са зловещи. В същото време пресичаме силни водовъртежи, образувани от теченията; ясно се вижда една жила — сблъскване на две течения, — която се отправя към остров Барингтън.

В 9 ч. и 40 мин. Кикър Рок се вижда отделно от Пойнт Рек. Поемам курс към Делримпл. Малко по-късно виждаме къщите на Пуерто Чико. Започнах да лавирам, за да отида дотам и се закотвя. Поемам един халс към нос Лидо; морето се разбива, но е дълбоко. Курун се движи великолепно срещу вятъра и има добър ход.

„Готови за закотвяне!“ Три-четири халса и ние сме в дъното на малкия залив.

„Снемете кливера!“ Насочвам срещу вятъра и се закотвям на сто метра северно от края на пристанчето.

„Снемете стаксела!“ Моят спътник се заплете във ветрилата и кутерът приближава в окаян вид брега. Ядосан, че направихме такова представление, довършвам маневрата.

Видели ни бяха наистина, че пристигаме и една малка моторница ни чакаше, за да пристане до нас. Въртеше се наоколо, докато снемем и приберем грота.

Идва губернаторът на Галапагос заедно с един лекар. Посрещането е сърдечно, „стоплено“ от един силен пунш, приготвен от Фарж за „властите“.

Разговарям старателно на английски с комендант Паец, докато дребничкият лекар Фарфан с черната брада, който знае само испански, стои мълчаливо.

Програмата ни е да сложим ред на борда и да спим.

Когато властите слязоха на брега, ние отпразнувахме пристигането и „смъртта“ на Черния котел? По този случай отваряме бутилката Вьов Клико, която ни бе дал нашият консул в Панама. Двадесет и пет дни на море: доволен съм!

Великолепно време. Слънце. Хубав, почти силен югозападен пасат. Идеална температура. Въздухът е прозрачен и сух — съвсем различен от атмосферата в Черния котел и влажната горещина на Централна Америка. Тишина. Чиста, прозрачна вода; вижда се дъното и хиляди приказно оцветени риби.

Чувствувам се съвършено здрав, вдишвам с пълни гърди чистия въздух. Щастлив съм.