Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (7)

VII
Престой в Мартиника. Прекосяване на Карибско море

В клуба ни посрещнаха много сърдечно, с традиционния мартинишки пунш. Това беше само началото. Всеки искаше да му гостуваме, да организира разходки в наша чест, да ни отрупа с любезности, така че нашият престой ни се стори съвсем кратък.

След един месец на море се наслаждавах на уханните нощи на острова, изпълнени с песента на щурците.

Яхтклубът притежава хубава флотилия от яхти, чиито собственици са запалени ветроходци.

Морето, което облива Мартиника, наистина е много привлекателно. Заливът Фор-дьо-Франс е великолепен и около целия остров има множество малки заливи, идеални котвени стоянки за яхтите.

Корабите плават за самото удоволствие да се ветроходствува, да се лови риба, да се участвува в състезания, при които съперничествата са често много разгорещени.

В клуба има бесни запалянковци, които „прегризват“ шкотите си. С един от тях бях на борда на неговия йол Пауло, който при плаването така пришпорихме, че кабината му бе потопена във водата… а килът беше почти във въздуха. Чудесен спорт под топлия повей на пасата, който се спуща от височините на острова и къдри красивите води на залива, без да ги прави опасни.

Курун не напусна мястото си, но направихме няколко хубави разходки с други яхти.

Имах щастието да разгледам подробно един много хубав кутер, норвежки тип — Сен Клер, (имах чертежите му в Париж), собственост на г-н дьо Гриз. Преди години г-н дьо Гриз предприел с няколко спътника околосветско пътуване с една хубава седемнадесетметрова шхуна. Но тяхното пътуване се прекратило в Панама поради избухването на войната в 1939 година.

 

 

Фор-дьо-Франс не е добре благоустроен. Улиците са изровени от дълбоки канавки, по които се оттичат водите от проливните тропически дъждове. Но жителите придават колорит и веселие на града. Населението е пъстро — атлетически сложени, мургави, очарователни мързеливци, чийто цвят варира от черно до бяло, като се мине през всички междинни отсенки. Багрите са още по-необикновени на пазара, където са изложени в изобилие ананаси, манго, папаи, авока.^[1]

Островът изобщо е красив, наричат го „Бисерът на Антилите“. Зелените цветове преобладават: светлозеленнят на плантациите за захарна тръстика и по-тъмнозеленият на тропическата природа. Назъбените планини оформят декора във височина, а в долините текат реки, които дават живот на прекрасната горска растителност.

Но още по-привлекателно е крайбрежието. Разкошната тропическа растителност достига самото море, а по брега са разположени очарователни рибарски селца. Прострените мрежи и боядисаните в светли багри гомиери придават още по-голяма живост на картината. Черните, които живеят тук, са добри моряци, а животът, който водят, ги е предпазил донегде, както изглежда, от влиянието на нашата цивилизация.

Туземците режат захарната тръстика, както в миналото — с помощта на секирка и често прекъсват работата, за да сдъвчат парче тръстика или да гаврътнат чашка силен ром.

След войната Мартиника стана департамент на Франция, но не всички засегнати са оценили тази промяна, пренесла главно жалките политически борби от метрополията.

Благодарение на един наш приятел — капитан от жандармерията, присъствувахме на избори в хубавото градче Каз-Пилот. Избирателната кампания тук се придружава винаги от живописно общо веселие. Танците и пиенето прикриват грубите фалшификации, които стигат до подменяне на урните.

Имахме случай да се запознаем и с епископа на Мартиника. При първото посещение го заварихме да копае в градината си. Прекъсна работата си с необикновена кротост и доброта. Мисионерите му са доста модерни. Един от тях беше много увлечен от статистиката и се занимаваше с броя на кръщавките и на причестяваннята и с любопитна аритметика на душите.

 

 

При една разходка в естественото пристанище Робер, на източния бряг, можах да видя и разгледам подробно необикновена пирога с двоен балансьор — Ананда. С нея Андре Садрен и още двама души пресякоха за седемнадесет дни Атлантика от островите при Зеления нос до Мартиника.

Изтегленият на брега корпус беше съсипан, целият прояден от морски червеи. Стъкмяването беше в окаяно състояние; тясната кабина беше празна и единственото доказателство, че на този кораб е имало живот, беше една снимка на Шри Ауробиндо, закована на преградката. Пирогата правеше впечатление на голяма, смъртно ранена птица.

Въпреки критиките, които чух за Садрен, изпитвах симпатия към него. Остри недоразумения с екипажа го бяха принудили да изостави проекта за околосветско пътешествие. И без това чудноват ветроход, в много отношения несполучлив, Ананда безспорно не беше пригоден да се управлява от един човек. Накрая Садрен го подарил на епископа на Мартиника.

 

 

Каниха ме да изнеса сказка. Тъй като не съм склонен към словесни прояви, отначало се измъкнах, но по-късно не можах да откажа на настойчивия председател на клуба, г-н Жером. В чест на Курун бе организирана Морска вечер. Прожектираха се филми за яхтите на Фор-дьо-Франс, след което разказах накратко за пътуването на Курун и показахме няколко снимки, направени от Фарж.

Няколко дни след тази вечер бяхме приятно изненадани, когато г-н Жером ми връчи един чек — прихода от сказката. За бедната корабна каса това беше неочаквана придобивка. В Обменното бюро превърнахме парите в долари — в Панама ни бяха много полезни.

 

 

Подготвяхме се за отплаването — трябваше да почистим подводната част на Курун и отново да го боядисаме отвън. Въпросът с докуването не беше лесен, защото в Мартиника няма приливи и отлики. Компанията Женерал Трансатлантик ми предложи любезно да вкарам Курун в сухия док заедно с друг кораб. Но аз не исках да бъда свързан с ремонта на голям кораб: можеше или да не ми стигне времето да свърша работата си, или поради непредвидени обстоятелства да остана много дълго в сухия док.

Корабният конструктор г-н Грант ме избави от затруднението. Запален яхтмен, той притежаваше една шхуна Льо Мерл Блан, с която често излизаше на море. Този приятен човек ми предложи да изкарам яхтата на неговия слип и да я оставя там безплатно колкото е необходимо. Това беше прекалено любезно, защото присъствието на Курун в неговата корабостроителница щеше да затруднява до известна степен работата.

На 21 юни яхтата беше на суша. С Фарж започнахме почистването и изчеткването на обшивката. Надводната част от корпуса измихме със сапунена вода, шлифовахме с пемза и наложихме с три пласта хубава бяла боя; след това боядисахме с медна боя подводната част.

На 29 юни яхтата бе спусната отново на вода. Начертал бях нова водолиния — 75 мм над предишната. Изцяло боядисан, с име, написано с яркочервени букви, Курун изглеждаше великолепно.

На Канарските острови не успях да боядисам добре местата, където опират подпорите и поради това се бяха появили две-три дупки от морски червей — но не беше страшно: запуших дупките и покрих мястото с медна ламарина. Топлите води са много опасни за дървото, особено когато не е достатъчно защитено. Затова, когато са в тропическите райони, корпусите на ветроходите изискват специални грижи.

Компанията Женерал Трансатлантик, която има великолепна организация във Фор-дьо-Франс, се съгласи да изработи една специална част, с която смятах, че ще се подобри моята система от стаксели близнаци при попътен вятър. Това беше намислена от мене малка тринога мачта, независима от щаговете, която, по мое мнение, даваше една съвършена неогъваемост. Изработиха я задоволително.

Нашият приятел Грант донесе лист червена мед, за да подменя сложения в Лисабон за предпазване мачтата от триенето на гафела. Прекарах дълги часове на мачтата, докато завърша успешно тази деликатна работа.

Когато почиствахме обшивката, един млад мъж, който се представи за таитянин, ме помоли настойчиво да го заведа до Таити. Предлагаше срещу пътуването да работи на кораба, а там да ни създаде полезни връзки. Но аз нямах нужда от никакви връзки, а най-важното — нямах никакво желание да взема още един човек.

И във Виго, и в Ла Луц различни хора ме молеха също така упорито да ги отведа в Южна Америка или в Панама. Предлагаха ми и пари. Но и дума не можеше да става да приемам тези многобройни желания из всяко пристанище на широкия свят. На Канарските острови цяла група искаше да избяга с една шхуна, чиито ветрила и подвижен такелаж бяха конфискувани. Бяха все хора, недоволни от положението си, които се надяваха да намерят другаде по-добри условия за живот.

Курун беше готов за отплаване. Радиостанцията му бе проверена благодарение на г-н Гилме — директор на метеорологичната служба.

В клуба успях най-неочаквано да попълня някои празноти в моята сбирка от карти. Когато изоставил своята Ананда, Садрен предал на клуба една богата колекция от карти, с условие да бъдат дадени на някой нуждаещ се мореплавател. Щастлив приемник на това дарение, избрах, каквото ми беше необходимо.

Точно навреме пристигнаха и изпратените от Париж котва и калибрована верига.

При заминаването си Курун бе много разглезен от приятелите ни — г-н дьо Гриз донесе един сандък консерви от ананас, няколко кутии захар и дамаджана бял ром. Запасът ни от напитки бе добре попълнен, тъй като и директорът на фирмата Сент Джеймс ни почете с едно буренце стар ром!

Първата ни цел след Мартиника беше Панама — ключът за Тихия океан.

Прекосяването на Антилско море не представлява някаква особена трудност. През по-голямата част от пътя си Курун щеше да използува благоприятния пасат. Но накрая би трябвало да се очакват и значителни безветрия, които са особено коварни, като се има предвид и силното течение, отнасящо към изток, в посока, обратна на нашия курс.

От много години знаех за тези условия и за трудностите, които много ветроходи са изпитвали в този район. Във Фор-дьо-Франс разучих отново и най-внимателно картите на теченията. Курсът, който щяхме да следваме като най-добър, не беше най-късият. Той се отдалечаваше на значително разстояние от южноамериканския бряг, за да стигне сушата точно на север от нос Манцанило, тъй като покрай брега има силно насрещно течение. Вероятно поради тази причина Ален Жербо, който стигнал съвсем близо до Манцанило и се надявал на другия ден да бъде в Колон, останал без вятър и бил отнесен от течението толкова на изток, че успял да влезе в Колон едва след двадесет дни!^[2]

Преходът през Антилско море, дълъг хиляда и двеста мили, щеше да мине, както и досегашните, без особени трудности.

 

 

3 юли. Тъй като в този район вече започваше сезонът на циклоните, щастлив съм, че най-после мога да отплавам — с цели две седмици закъснение от програмата ми. Крайно време е да тръгна на път.

Качихме малката лодка, свихме тентата, отвързахме се в 9 ч. и 50 мин. и веднага се откотвяме.

На кея няма никой. Не бяхме съобщили часа на заминаването, затова нашето потегляне, наскоро след шумното пристигане на пътническия кораб Гаскония, минава незабелязано.

Отминахме бързо форта Сен Луи и в 9 ч. и 55 минути минаваме вехата пред входа на протока за докуване.

Вятърът е умерен, вълнорезът на Курун вдига диамантени пръски и хиляди малки летящи риби бягат встрани.

Огрян от слънцето, заливът Фор-дьо-Франс е великолепен. Докато поддържам курс към открито море, се любувам за последен път на сушата.

Разминаваме се на близко разстояние с няколко бързи гомиери. Брегът, над който се извисяват зъберите на Карбе и планината Пеле, с върхове, упорито скрити в облаците, изчезва много бързо.

В 13 ч. и 10 мин. се разминаваме съвсем наблизо при насрещни курсове с италианския пътнически кораб Урания II. Не ни отговарят на поздрава с трибагреника, но моряци и пътници дружески ни махат от палубата.

При все че вятърът отслабна, в 14 часа Мартиника е вече само спомен. Устройството на стакселите близнаци е готово, но държим вдигнати ветрилата, защото са мокри от няколкото вихрушки с дъжд, а искам да свия грота съвършено сух и тогава да го покрия с непромокаемия калъф. При далечните плавания трябва да се внимава материалната част да бъде добре запазена.

В 14 ч. и 21 мин. малко произшествие: когато „кап’тена“ човърка нещо на палубата, шапката му пада в морето. Беше стара платнена шапка, вече избеляла и обезформена, но аз бях привързан към нея. Докато се колебаех дали да маневрирам, тя потъна. Стори ми се, че да изчезне в Карибско море е достоен край и я изоставих. Сега вече мога да извадя „резервната шапка“, която е точно като старата.

Късно след обяд свихме всички ветрила и поехме на път със стакселите близнаци на автоматично управление. По този начин Курун трябваше да пресече цялото Карибско море — приблизително хиляда и двеста мили, без кърмчия и без ни най-малко усилие за екипажа.

Като знаех, че в това оживено море има много кораби, държах всяка нощ да поддържам наблюдение.

В началото на прехода Фарж не беше добре, но по-късно здравословното му състояние се подобри.

С отдалечаването от сушата небето ставаше по-чисто. Срещнахме няколко кораба и няколко самолета. Нощите бяха хубави и светли.

На 4 юли рано след обяд в оживлението, предизвикано от няколко кита, които играеха близо до яхтата, шапката ми пак падна в морето. Този път е вече новата ми шапка и за нищо на света няма да я изоставя. За щастие, Фарж успя навреме да я хване — с четката за миене на палубата!

На обяд готвачът се прояви и приготви така наречената „лучена“ супа, в която бе сложил: домати, сирене, лук, чесън, екстракти от месо, хляб, горчица, пипер, сол, масло и не знам още какво!

Сутринта на 5-ти стъкмяваме на кърмата — от подпората на гика до преградата на рубката — импровизирана малка тента от стар брезент на риболовен кораб. Така добре засенчената кърма е приятен кът, където много хора биха били щастливи да прекарат почивката си. Да се храниш на сянка с поглед към морето е особено приятно. Опитахме това удоволствие още на първия обяд, който, се състоеше от: яйца на очи, задушени картофи, холандско сирене, портокали, хляб, масло и „студена“ вода от пръстената стомна, окачена на стойката на гика и увита с мокри парцали.

Днес морето промени цвета си — стана маслинено зелено.

След обяд правя поправки на боядисването по планшира, но дъждът прекрати започнатата работа.

 

 

6 юли. Ято тонове плува цяла сутрин пред Курун. Няколко фаетони разнообразяват гледката, а покрай двата борда се плъзгат хиляди летящи риби. Нямахме успех в риболова.

Рано след обяд морето става отново синьо. Довършвам бояджийската си работа.

 

 

8 юли. По време на моята нощна вахта една птица кацна на гика.

Сутринта виждам как скачат бонити: пускам въдица, но без успех.

Вечерта атмосферата изглежда наелектризирала, изгледите за времето не са добри. Залезът също не е насърчителен. Нареждам да се сервира пунш „за повдигане на духа“.

В 22 часа променям курса. Курун е минал на около седемдесет и пет мили северно от нос Галинас — най-северната точка на полуострова Ла Коахира, в Колумбия.

Сега ще пътуваме успоредно, но на почтено разстояние от течението, което идва от Манцанило към нос Галинас.

Надалече, от югоизток до североизток, има гръмотевици. Отсега нататък всяка нощ виждаме светкавици.

 

 

9 юли. Днес е неделя — малко грижи за външността: екипажът се бръсне и докарва. За аперитив пием пунш.

На повърхността на морето се появява тропическо грозде^[3].

 

 

10 юли. През целия ден плаваме покрай треви и дървени отломки. Както и вчера, цветът на морето се променя от син на зелен.

През нощта, докато беше на вахта, Фарж намерил на пода в кабината необикновена „летяща риба с четири крила“, влязла през люка; но веднага я хвърлил в морето.

 

 

11 юли. Дълга североизточна вълна, по-висока от предните дни. Времето е бурно. Срещаме растителни остатъци.

На 12-ти и 13-ти вятърът постепенно отслабва. Появяват се вихрушки с дъжд. Всред изобилно тропическо грозде и останки от растителност достигаме границата на пасата. След като толкова време се движим добре, сега яхтата започва да се влачи по водата.

Определението по звездите, направено на 13-ти в 19 часа и 20 мин., показва, че се намираме тридесет и три мили в посока север–1/4–североизток от фара на Манцанило.^[4] В полунощ се качих на мачтата и забелязах сияние в облаците — Манцанило ли? Този фар се виждаше и през следващите четири нощи.

След безветрия, гръмотевици, вихрушки и дъжд, на 14-ти в 11 ч. и 25 мин. вдигам нормалните ветрила. В 11 ч. и 45 мин. ми се струва, че забелязвам земя далече към левия борд, без да съм сигурен, разбира се, но в 12 ч. и 05 мин. моят спътник също я забелязва.

До Колон, в продължение на няколко дни трябва да изтърпим това неприятно плаване; такава е участта на моряка ветроходец в Черния котел: променливи ветрове, прекъсвани от безветрия, вихрушки, дъждове, гръмотевици, често пъти много силни и внушителни.

При тези условия трябва постоянно да маневрираме, за да използуваме по-добре вятъра — вдигаме и снемаме ветрила, рифоваме — и то при вълнение, което създава големи напрежения в стъкмяването. Понякога гафелът се прехвърля от единия на другия борд. Една нощ вилката на гафела изскочи от мачтата, тъй като броеницата, която я задържа, се бе скъсала. Трябваше да сваля грота, за да поставя всичко в ред.

Всеки ден трябва да се маневрира, за да успеем, доколкото е възможно, да спечелим няколко жалки мили в повече срещу течението.

Следващите местоположения са достатъчно показателни:

 

 

14 юли в 20 ч.: на 34 мили в направление север–25–запад от Манцанило

15 юли в 20 ч.: на 31 мили в направление север–45–запад от Манцанило

16 юли в 20 ч.: на 23,5 мили в направление север–57–запад от Манцанило.

 

 

Избягвах да се приближавам към брега, за да бъда настрана от много по-силното течение, което би ме върнало назад.

На 17 юли сме малко по-добре. От 0 до 11 часа Курун измина приблизително деветнадесет мили по лага.

По обяд, докато почивах на кушетката си, без да мога да заспя, и мислех за напреженията в стъкмяването, Фарж забелязал нещо бяло в корабната следа. В началото ми се стори, че са малки акули, дълги приблизително седемдесет сантиметра и приготвих ужасния цилиндричен харпун с остри закалени зъби. Поради вълнението загубих равновесие и тежко се нараних в крака. Загубих много кръв, трябваше да седна, струваше ми се, че ще загубя съзнание. Съобразителният червенокръстец Фарж ми направи хубава превръзка. Веднага взех отново харпуна и намуших една от рибите, привлечени от окървавените парчета памук, които бяхме хвърлили в морето. Беше ремора, каквато не бях виждал досега. С любопитство я разгледах отблизо, по-точно смукалото на главата й, с което прилепва към акулите. Разправят, че туземците от някои области завързвали като въдица ремори, за да ловят костенурки. Ремората залепва за костенурката и… не остава нищо друго, освен да се изтегли въжето. Ето един оригинален лов.

С въдица за скумрия хванах друга ремора, но конецът беше много слаб и се скъса, когато вдигах рибата на кораба.

В 13 ч. и 10 мин. забелязвам нещо интересно. Скоростта на яхтата е слаба и виждам как витлото на лага отива пред носа на кораба, после на траверс. Това означава, че в скоростта на повърхностните маси вода на течението и в тази на по-дълбоките пластове съществува разлика. По този повод изпратих по-късно кратко съобщение до американската хидрографна служба, за което ми благодариха.

След обяд, когато си почивах, чух моят спътник да призовава бога: „Помолих се на дядо господ за малко вятър“. Чудо! Усещаме слаб полъх, после вятър, който се засилва постепенно, след това отслабва, отново се засилва, а в това време небето се прояснява откъм североизток.

Лично аз не бих посмял да безпокоя чак бога, а като езичник се обръщам само към дядо Еол. Както и да е, вятърът духа и тласка Курун.

През нощта бях принуден да навия два пъти грота, защото вятърът се засили много. Яхтата се движеше добре и продължавах да поддържам курс право към Колон.

В 20 часа се намираме на двадесет и две мили в направление юг–72–запад от Манцанило. Този път Курун се надсмива на течението и с голяма скорост пътува към пристанището.

Фаровете и светлините на града се виждат. В 22 часа и 40 минути Курун е в протока пред входа на Колон.

На кораба имам подробна карта, но стара — „опасна за мореплаване“, получена от хидрографната служба. Хубава-лоша, тя ме задоволи напълно, тъй като влизането в залива не представлява трудност.

Възнамерявам да стоя на котва пред града, докато съмне.

Пристигнах спокоен далече, много далече от суетнята на цивилизованите хора, без да зная, че влизам в милитаризиран залив и че светът е в началото на война (ако не ме лъже паметта — в Корея).

Курун едва бе навлязъл в тихите води на залива, когато ни „атакуваха“ със снопове светлини. Фенерът на върха на мачтата и илюминаторите, силно осветени с лампа „радиус“ от сто свещи, се виждаха ясно.

Никой на борда на Курун не знаеше морзовата азбука (пропуск, за който трябва да се съжалява), затова не отговаряхме. Сигналният прожектор проявяваше такова нетърпение, че ме разсмя. Насочих кораба към него и скоро бяхме съвсем ослепени от силния прожектор на проверяващия военен кораб.

Когато наближих, легнах в дрейф, за да разговаряме. Една голяма моторница се приближи. Показахме знамето си и осведомих, доколкото можах, тези мнителни хора, учудени да видят такъв грамаден кораб, дошъл от Франция да завладее залива им! Обясненията ми като че не ги задоволиха напълно.

След като надълго и нашироко обяснявах и настоявах, получих разрешение да се закотвя за нощуване.

Катерът се опита няколко пъти да пристане до нас, но маневрирането беше лошо! Моят корпус си изпати и две стойки на носа се изкривиха. Наблюдавах с безпокойство тези разтревожени хора с каубойски пистолети на пояса.

Отказах влекалото, което искаха да ми дадат. Тогава ни отведоха под ескорт към една котвена стоянка, но без силен вятър нашата скорост е малка, а тези хора с машини бяха нетърпеливи.

Накрая приех предложеното влекало. При все че ни посрещнаха така, всъщност бяха добри хора и ни влачеха, без да увеличават скоростта.

В 0 ч. и 15 мин. се закотвям при входа на Канал Франсе, на юг от град Кристобал.