Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (6)

VI
През Атлантика

С удоволствие бихме продължили престоя си в Гран Канариа, всред плодове и цветя, но сезонът на циклоните в Антилско море бързо наближаваше и трябваше да се помисли за отплаване. В никакъв случай не исках времето да ме изненада и възнамерявах през лошия сезон да бъда в района на Панама.

Корпусът на яхтата не беше много чист. Затова реших да почистя подводната част, което в Ла Луц става лесно благодарение амплитудата на прилива.

Мислех, че ще мога да тръгна едновременно с Берлин и ще имаме удоволствието да плаваме известно време борд до борд с малкия шлюп, но когато той потегли, ние не бяхме готови…

Благодарение на нашия приятел Бордес Курун бе снабден с всичко необходимо, дори с излишни неща. В склада за храни бяха натрупани най-различни съестни продукти: клончета с банани, щайги домати, каси с портокали, моркови, лук, салати, лакомства от всякакъв вид, да не говорим за огромното queso de flores^[1], което се оказа чудесно. Смутен от толкова внимание, заявих, че не мога да взема вече нищо, освен най-необходимото, но трябваше да приема и една машинка за постригване и четка за дрехи, които в краен случай можеха да минат за корабен инвентар.

Противно на това, което мислят невежите, пресичането на Атлантика с ветрила, в зоната на пасатите, дори със съвсем малък кораб, е изключително леко и безопасно начинание. От няколко години то е станало нещо обикновено и не се смята за някакво постижение.

Това пресичане на океана от изток към запад, като се слиза на юг, за да се тръгне от африканското крайбрежие, е позволявало често дори на съвсем не смели хора да правят с малко труд прояви, които изглеждат сензационни за широката публика. В действителност много по-рисковано е да се плава няколко дни през зимата с хубав кораб в Гасконския залив, отколкото да се пресече целият Атлантик с посредствен кораб. Стотици неизвестни и скромни рибари извършват всекидневно по нашите брегове много по-големи и достойни за уважение, но, разбира се, не така ефектни геройства.

Не е необходимо човек да бъде експерт по метеорология, за да може да прецени какво време трябва да очаква, когато пътува от изток към запад в зоната на пасатите. Един поглед, хвърлен върху pilot charts^[2] показва: първо, че вятърът е винаги попътен, второ, че безветрията са твърде редки и главно, че бурите не са чести, дори липсват. Общо казано, най-добри условия за плаване под ветрила. Испанските мореплаватели от миналото са наричали този район от северния Атлантик, където духа пасатът, Ел голфо де Лас Дамас — дамско море. Там и госпожици от пансион могат да плават с пълна сигурност.

За един ветроход, който пътува от Канарските острови за Антилите, най-късият път не е правата линия^[3], а една вдлъбната крива, тъй като границата на североизточния пасат се изкривява на юг^[4]. Този курс англичаните наричат сейлинг роуд.^[5]

Разчитах на постоянно време. „Предстои ми хубав преход — бях писал на родителите си. — Може би след месец ще бъда от другата страна на океана.“

Все пак в началото, преди да хвана хубавия пасат, доста на юг от тропика, духаше вятър, по-силен от предвидения, а впоследствие имахме леки променливи ветрове и неочаквани безветрия.

По-късно научих причината за тези „необикновени“ метеорологични условия. През зимата на 1949 — 1950 година и последвалата я пролет полярният фронт бил слязъл много на юг и по този начин забавил сезонното изкачване на екваториалния фронт, а следователно и това на пасата. В края на април и началото на май траулерите от океанския риболов срещали големи ледени блокове по банките на Нова земя, докато тези ледове изчезват обикновено още през месец март. Като следвам избрания курс, щях да избягна зоната на променливите ветрове, която разделя двата фронта.

 

 

2 май, 13 ч. и 15 мин. Отблъскване от Реал Клуб Наутико. Още щом се отдалечи, яхтата набра скорост.

Когато минавахме покрай пилотския кораб, един глас ни извика, че навън ще намерим само вятър и море. Застанал на руля, аз се усмихвам и показвам мощната кърма на Курун: „Само вятър ни трябва!“

На тавана ни е закачено едно чудно растение — въздушен карамфил^[6]. Когато ми го подари в своята хубава градина, Бордес ми каза: „Ще направи заедно с вас обиколка на света“.

В 13,30 ч. отминаваме вълнолома на Ла Луц. С добре издути от северния вятър ветрила, яхтата започна да се клати приятно по вълните.

Скоро къщите на Лас Палмас, както и храмът, където Христофор Колумб отишъл да се помоли, преди да вдигне ветрилата за Америка, остават зад нас.

Екипажът не е обядвал — макар и без особен апетит, прави скромна закуска с шунка, хляб, масло и портокали.

Вятърът равномерно се засилва, морето започва да се вълнува и видимостта се влошава.

Фарж стои на руля, докато аз сложа всичко в ред на кораба и прибера котвата, веригите и въжетата в помещението, където ще са защитени от морето. Но той не може да удържи Курун при попътния вятър и ние се отдалечаваме много от брега, който бих искал да виждам отблизо.

В 16 часа оставяме на запад нос Гандо. После лягам в дрейф, за да сменя халса.

Вятърът не престава да се засилва и трябва постепенно да намалявам ветрилната площ, за да запазя накрая само грота със седем навивки и кливер № 3 съвсем плоско натегнат.

Големи кораби плават към север и тежко се клатят. Морето силно се пени. Снех грота и Курун полита с облекчение под своя кливер № 3, плоско натегнат, без нито капка вода на палубата.

В полунощ отминахме отдалеко Маспаломас, южния край на Гран Канариа. Вятърът отслабна постепенно. Все пак при разсъмване брегът не се вижда и аз съм недоволен, защото бях заръчал на Фарж през вахтата си да отбележи направленията към фаровете, преди да изчезнат. Забравил е. Това не е много съществено, но си казвам, че може да го повтори при по-важни случаи.

Впоследствие, по време на този преход моят спътник забравяше много пъти да навие хронометъра, въпреки моите заръки. Още от първия път си съставих мнение, но продължавах да следя, вече за да правя опит, дали пак ще забрави.

Щом хронометърът е спрял, невъзможно е да се определи географската дължина.^[7] На борда на кораб никой няма право да забравя: последствията могат да бъдат много тежки.

През целия ден имаше само незначителни подухвания: Курун се люшкаше от борд на борд върху неспокойното море, без да се придвижва.

Късно следобяд вятърът бързо се засили и в 17,30 ч. трябваше да щормуваме с третия кливер, натегнат наветрено, и с грота с пет навивки. Но ветрилата са все още много. В 19 ч. и 15 мин. Курун щормува под щормови грот^[8] и с рул завързан по средата.

Буря. Силно развълнувано море. Трябваше 36 часа да щормуваме. Използуваме това време за сън.

На 4-ти времето се разваля още повече. Вдигам малък щормови стаксел, с единия ъгъл закрепен за вълнореза, а другия наветрено натегнат. Морето търкаля големи бели гребени, докъдето поглед стига, но Курун подскача по вълните като чайка. При все това няколко вълни се стовариха върху ни; достатъчно е някоя по-силна вълна да отхвърли кораба по-ветрено и следващата пристига веднага — още преди носът на кораба да се е върнал на курса си. Шканецът^[9] е залян няколко пъти, но само встрани от рубката — предницата остава суха.

Фарж е неспокоен, споменава за плаващата котва и ме пита дали съм имал досега такова лошо време. Отговарям:

— Това е обикновена буря; още много като нея и дори по-силни ще има да видите.

Най-после, на 5 май мога отново да тръгна. Не съм недоволен, тъй като палубата се е „поразсъхнала“ и неприятно пропуска вода. Същото е и с един от илюминаторите над кушетката ми. Хубавото време позволява да отворим всичко и да изсушим вещите си.

Бях решил да стигна до точка 20° север — 30° — запад. Първия ден, макар че вятърът е умерен (сила 3 до 4), Курун гълта милите. За нещастие, попаднахме в поредица от слаби ветрове и безветрия. Благоприятни условия за добро плаване имахме едва на 19 май, след седемнадесет дни на море.

При все това беше хубав преход. От ден на ден, със спущането ни на юг, температурата ставаше все по-приятна, а морето по-тихо. Истински се наслаждавахме на прекрасни нощи, в които Голямата мечка беше към десния ни борд, а Южният кръст към левия. Единствената ни грижа беше задължението да стоим постоянно на руля. Вятърът не е достатъчно силен и поради това не сме вдигнали специалното стъкмяване със стакселите близнаци, чиято ветрилна площ е много по-малка от нормално вдигнатите ветрила. А така, с всички ветрила вдигнати, яхтата не може да се управлява сама.

На 8 май, малко преди четири часа, Фарж, който е на вахта, забелязва към левия борд един параход. Единственият, който срещаме в целия преход.

Късно следобед правим първи опити със стакселите близнаци. Голяма част от времето си прекарах в стъкмяване на цялото устройство. Опитът не е много насърчаващ. Вярно е, че вятърът е много слаб и системата не може да работи задоволително. Накрая свалих стакселите, за да продължа с нормални ветрила.

Денят на 10-ти донесе малко оживление. След като гледахме ята от бонити, които скачаха над водата, открихме на изток стадо китове. Скоро можах да ги разпозная по големите глави — бяха глобицефалес. Плуват в същата посока с Курун и го застигат. Подпомагам срещата, като „качвам“ малко с обезветрени ветрила и така можем свободно да се възхищаваме на игрите им.

Фарж направи няколко снимки, докато аз, с маузер в ръка, чаках удобен случай да стрелям. Моят спътник нервничи поради дългото ми изчакване, но аз не обичам да хабя барута напразно — интересуваха ме само най-големите от тия животни. Най-после едно се появи на повърхността, на четвърт кабелт от левия борд. По някакво чудно съвпадение точно в момента, когато Фарж бе хванал животното в телеобектива си, аз го застрелях на място с един куршум в главата.

Чудовището остана приковано на повърхността. За нещастие, още преди да успеем да се придвижим, то потръпна за миг и потъна отвесно. Нямаше време да запратя харпун. Жалко — интересно би било да се проучи отблизо този образец от един твърде слабо познат вид.

Ако нямахме щастие в лова, то поне стигнахме тропика.

Това е за „кап’тена“ случай да произнесе малка реч: „Категориите и класификациите са манията на съвременния свят. Тук хората се делят на два вида: които са минали тропика, и които не са. За да отпразнуваме тържеството, почерпете екипажа.“

Чукнахме се радостно.

На обяд изядохме последната от десетте салати, които бяхме натоварили в Ла Луц. Фарж, който изпълняваше великолепно задълженията си на готвач, не се интересуваше много от състоянието на хранителните припаси. Проверка. Трябва да се изхвърли голяма част от доматите, при все че ги бяхме избрали доста зелени — много бързо бяха узрели.

На 13-ти преди обяд забелязвам първата риба пилот. Към нея се присъединиха още няколко други и ни придружаваха до Антилите. Какво постоянство и каква вярност! Тази оригинална риба, може би малко мързелива, използува движението на челната вълна, за да прекосява океаните: тя е спътник на ветроходеца в зоната на пасата. Рибите-пилоти придружават обикновено акулите, но тези ненаситни „морски тигри“ ги щадят.

На 15-ти забелязвам с неудоволствие, че латунената обковка, предпазваща мачтата в мястото, където опира гафелът, се е изкъртила поради големите напрежения, които стъкмяването изпитва при слабите ветрове и безветрията. Ето защо на другия ден свалих грота и започнах еквилибристика по стъкмяването: успях горе-долу да прилепя латунения лист към мачтата чрез добре стегнато навито въже. След като вдигнах грота, се занимах със стакселите близнаци, които този път възнамерявам да ползувам успешно поради достатъчния вятър. Над оковката на последните ванти, на мачтата, закрепвам топенанти, които да поддържат стакселгиковете.

17-ти е ден на безветрие — най-хубавото време, каквото можем да си представим. Съвсем чисто небе, морето е наситено синьо с една нереална прозрачност.

С отривист полет един фаетон^[10] дойде да ни поздрави: „Използувайте хубавото време, деца, дядо Еол скоро ще се занимае специално с вас!“

Преди обяда екипажът се къпа, както се полага.

Обикновено къпането се прави под ватерщага със здраво въже или на палубата с големи кофи вода; но днес яхтата е неподвижна и ние използуваме широко водата без осигурително въже. Чудно усещане е да плуваш гол всред океана над неизмерими дълбочини. Аз не се увличам по тези бани в открито море. Те пораждат чувство на потиснатост и несигурност. Ако някой Жан-Луи^[11] е тръгнал по мародерство…

Ден на леност. Фарж човърка нещо в двете малки лампи на компасите, които работят не много задоволително.

Чай, препечени филии хляб, конфитюр, мед, масло, ром, мляко, лимон. Екипажът не е нещастен.

На 18-ти в 10 ч. и 30 мин. тръгвам отново на път с остър десен вятър под всички ветрила и балонен стаксел: неочакван вятър от югозапад, после от северозапад, а през нощта от север. Но къде са пасатите?

Курун пътува със завързан рул — използуваме това, за да пренареждаме. Запасите ни от пресни яйца са се свършили от два дни: решаваме да отворим сандъка, приготвен от нашия бакалин в Мароко. Казал ни бе: „Ще запазите тези яйца шест месеца без никакви загуби.“ Уви, всички са се развалили и някои експлодират, когато ги отваряме. Целият сандък отива зад борда заедно с последните банани, които също са се развалили. Времето е много хубаво и от радост поливаме обяда с бутилка бяло вино…

 

 

19 май. Днес е свети Ив, именния ден на кап’тена; може би в негова чест следобяд вятърът най-после духна сериозно и голямото вълнение не ни изостави до Мартиника. На обяда, украсен с допълнителни неща, привършваме запасите от моркови, които ядем винаги сурови.

Тъй като вятърът е най-сетне равномерен и скоростта благоприятна, на 21 май^[12] решавам да вдигна стакселите близнаци, за да нямаме повече грижи за руля. Разреших въпроса за закрепването на стаксел-гиковете с подръчни средства, но все пак сполучливо. За първи път виждам моя кораб да пътува с попътен вятър, без да се отклонява и никой от нас да не е на руля. Истинско удоволствие е да се гледа как румпелът се разхожда от единия до другия борд, докато Курун се движи точно по курса си.^[13]

През този ден, 21 май, една мъничка летяща риба падна в кабината през входния люк. Тя е само 45 мм — от главата до опашката.

Не сме много разглезени откъм летящи риби; тези, които падат много рядко нощем на палубата, са много малки и не заслужават да ги изпържим.

След като вдигнахме стакселите близнаци, до Мартиника не е необходимо да се докосваме до руля. Успех е да се прекоси за десет дни половината Атлантик с намалена ветрилна площ при попътен вятър, без някой да стои на руля. Прекрасен живот с много спане и свободно време. Вятърът е силен, а морето развълнувано — затова астрономическите наблюдения са трудни, особено през нощта.

Водим спокоен живот с приятни бани, обядване на открито при кнехта на носа. Безделничим, човъркаме нещо. Макар и развълнувано, морето е чудно синьо.

Курун плава с добра скорост и главно равномерно. Всеки ден отбелязвам на картата едно напредване от приблизително 110 мили, което съвсем не е лошо при такава малка ветрилна повърхност. Естествено, че лишена от грота си, яхтата се клати повече: „Това е голямата джава“^[14] — казвам на Фарж.

Нашият курс е отдалечен от корабния трафик, така че екипажът спи спокойно под защитата на фенера, закачен на върха на мачтата.

25-ти е ден, посветен на чистотата и елегантността. С машинката за подстригване от Бордес си подстригваме взаимно косите. Фарж няма да се посрами в никой бръснарски салон — подстригва ме сръчно, дори изкусно. За нещастие, нямам неговия талант и малко развалям прическата на моя търпелив спътник, който все пак е доволен.

След тази операция се обръсвам, което не е лесна работа при една брада, расла свободно от Канарските острови. Сега вече придобивам образа на съвършен джентълмен. Фарж си оставя една ивица брада, с която прилича повече на „морски вълк“.

 

 

26 май. Резервоарът за вода от десния борд се е изпразнил — след отплаването изпомпвахме вода, без да се ограничаваме. Не исках да употребяваме водата от резервоара от левия борд, затова скачихме сифон към един от петдесетлитровите варели, закрепени в кърмата.

 

 

Неделя, 28 май. Фарж чете на палубата литургията за „Петдесетница“. Скоростта на яхтата е много равномерна, това ме кара да кажа на спътника си: „Идната неделя ще можете да отидете на богослужение във Фор-дьо-Франс. Ако вятърът се задържи, в четвъртък вечер ще видим фара Каравел.“

След обяд боядисах дъното на малката лодка.

 

 

30 май. На разсъмване констатираме силна промяна в цвета на морето, което е станало от наситено синьо на мастилено зелено. Марен-Мари е направил същата констатация, когато на борда на своята Уинибел II е наближавал Мартиника. Дали е течение?

Неочаквана и чудна последица: неизменно придружаващите ни риби-пилоти са станали прекрасно лилавосини!

На другия ден морето е по-бледозеленикаво, после цветът му започва да клони към синьо.

Цели ята летящи риби излитат пред нас. Множество чайки възвестяват приближаването на суша.

След залез вятърът се засилва, вече развълнуваното море, става още по-бурно. Към 22 ч. и 30 мин. една голяма вълна се разбива на палубата и наводнява кабината. За щастие, всичко се изсипа на пода; изчисленията ми, които бяха на масата за карти, са само леко изпръскани.

Тази сутрин реших да определя мястото ни по звездите. След залеза повтарям опита. Ще стигнем брега утре и то не наслуки!

Една птичка, която изглежда уморена, иска да кацне на кораба.

Възстановявам нощните вахти.

Курун бяга към сушата с голяма скорост — сто и двадесет мили по лага от 0 до 24 часа.

 

 

Четвъртък 1-ви юни. 3 часа и 40 минути. Фарж, който е на вахта, мисли, че е видял светлини в посока север — 1/4 — северозапад.

Преди разсъмване правя определение по звездите; днес следобед ще бъдем на суша.

Но още към 10 часа Фарж на няколко пъти смята, че „вижда земя много далече напред“ откъм десния борд.

Покатерих се на върха на мачтата и се питам дали не е бил някой кораб? Виждат се най-вече много облаци…

През вахтата в 16 часа отбелязвам в корабния дневник: „Учуден съм, че още не съм видял суша. Средна видимост.“ Правя определение по слънцето, което впрочем не ползувам.

Работя на палубата, защото е необходимо да се прибере цялото устройство на стакселите и да се вдигнат нормалните ветрила, за да обходим Мартиника и да влезем във Фор-дьо-Франс.

Сушата се появи внезапно — докато бях зает на носа — точно пред бушприта.

Извиквам на Фарж, който е долу: „Земя, точно пред нас!“ И за да отпразнуваме събитието: „Да се почерпи екипажът!“ Корабният часовник показва 17 часа и 18 минути.

Замъглената суша не може да се разпознае. Скоро се закрива съвсем, за да се покаже едва при залез-слънце. Когато я виждаме отново, точно пред нас светва фарът Каравел. Приземяването е точно. Снемам стакселите и вдигам един стаксел без гик.

Първоначалното ми намерение беше да обиколя острова откъм юг, но промених решението си. Заставам в дрейф, за да мина на друг халс. Правя това, защото на юг от полуостров Каравел брегът е защитен от множество „издатини“, докато на север е чист. Предпочитам да пътувам спокойно нощно време.

Фарж приготвя хубаво кафе, после отива да спи. Една вълна залива палубата и измива краката ми върху румпела.

В 22 часа и 55 минути минавам на половин кабелт от скалата Каравел. Гледката е красива на лунната светлина: морето се разбива, Курун се повдига, и спуска върху вълните.

Цяла нощ стоя на руля. Само със стаксела се движим полека, но то е, защото искам на разсъмване да съм на брега.

Лунна нощ. Вятърът духа поривисто.

Минавам банките: Лу Министр, Лу Сен-Мари, Роше Пен дьо Сюкр, Поант дьо Мариго — имена, в които вече се усеща Мартиника. Спи ми се, но съм щастлив, сам на палубата.

При зазоряване едва съм минал северния край на острова, където светят силни фарове. Развиделяването открива грандиозна картина.

Когато минавах край скалата Перла, си спомних, че в началото на столетието баща ми също е идвал в Мартиника, по време на първия си голям преход с хубавия тримачтов барк^[15] „Фор-дьо-Франс“, боядисан светлосиньо. Но минали от юг, покрай великолепната и внушителна скала Диамант. Перла и Диамант! В интервал от почти половин век сърцата ни бяха развълнувани от един и същ ентусиазъм.

Цяла сутрин плавам покрай брега, на завет, като вкусвам изцяло чара на необикновената природа.

Минаваме съвсем близо до живописния Бур-дю-Прешьор и го виждаме най-подробно. Рибари се суетят около мрежата си.

Високо, високо над водата се реят величествена фрегати като царе на небето и морето.

Виждам първите „гомиери“ — бързоходни туземни пироги. Възхищавам се на тяхната красота и на умението на тия, които ги управляват. Тези лодки са еднодръвки — издълбан дървен ствол, подсилен с няколко ребра и издигнат малко с една дъска. Ветрилото е шпринтово.^[16] Екипажът трябва да осигурява равновесието и да „откренява“^[17] при по-силен вятър. При все че маневрите с тези лодки не са лесни, никога не съм виждал някоя да се обърне. И туземците не се колебаят да се отдалечават от бреговете, докато загубят от погледа си сушата — това те наричат „отиване в Микслон“.

В 10 часа Курун е на траверс пред Сен Пиер, където още се виждат следите от ужасното изригване на вулкана Пеле в 1902 година.

Подреждаме кораба, а екипажът се изкъпва и тоалира. В 11 часа и 15 минути вдигаме нормалните ветрила. Но малко след това трябва да направим три навивки на грота, защото вятърът сериозно се засилва. Откъм брега идват силни пориви и аз съм изумен от стабилността на „гомиерите“. Всеки път, когато Курун се накланя под напора на вятъра, очаквам да видя поне една да се обърне: не, всичките са на място!

Както се предвиждаше, пред входа на залива Фор-дьо-Франс, вятърът е много силен и насрещен. След няколко жалки халса, силно раздрусан от късите вълни при работещи ветрила: третият стаксел, грот с три навивки и отслабени шкоти — решавам да вдигна всички ветрила и да „претупам“ на един дъх. Вдигам стаксела от петнадесет квадратни метра, които беше готов, и натягам както трябва ветрилата. Никога не съм „пришпорвал“ толкова кораба. Водата достига до шпигатите^[18], Курун бяга като състезателен кон и напредва срещу вятъра като малка яхта. Вятърът свири в стъкмяването, летят пръски и пяна, но корабът е здрав и през цялото време държа ветрилата пълни, без да отпускам руля.

Хиляди малки летящи риби излитат като сребърни люспи пред вълнореза.

Все повече и повече се открива великолепният залив „Фор-дьо-Франс“. Фарж, който е на носа, извиква ненадейно като луд: „Скала отпред!“ Зная, че тук няма никакви камъни, тъй като основно бях проучил картата. Все пак тичам малко смутен на носа… за да видя… как една великолепна костенурка се гмурва във водата.

На брега ни чакаха. Забелязали бяха малката яхта да навлиза в залива със страшна скорост, халс след халс.

Отминаваме Фор-Сен-Луи и хвърляме котва на петдесет метра от кея на яхтклуба. Часът е точно 17.

Завършен е един преход без произшествия.