Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (5)

V
Престой на Канарските острови. Одисеята на Берлин

Курун едва бе застанал на мястото си и моторницата на Президент Теодор-Тисие с командира на кораба — фрегатния капитан Кермарек — пристана до нас. Тоновете, окачени по леерите на кърмата, се забелязват отдалеч:

— Запазихте ли вътрешностите?

За съжаление, бях ги изхвърлил през борда, с изключение на дробовете — мой любим деликатес.

Корабът на научния институт имаше за задача да търси тонове за изучаване на тяхната миграция и начин на размножаване. Но не били щастливи като нас и търсенията им през последните дни останали безплодни.

След това запознаване чрез вътрешностите на рибите бяхме поканени най-любезно на борда на Тисие, където ни задържаха за обяд. Научната група се състоеше от трима симпатични млади мъже, какъвто беше впрочем и целият екипаж — съставен предимно от бретонци. Всички се стараеха да ни помогнат с нещо. Радистът дойде да провери радиостанцията, механиците — котвения рудан. Помогнаха ни при зареждането с вода. До отпътуването на Тисие за Азорските острови на 19 април бяхме постоянни гости на трапезата на командира при истински сърдечна обстановка.

Пристанището Ла Луц, което обслужва Лас Палмас — съвсем близката столица на острова, — е едно от най-живописните. Заливът, заобиколен от планини, е несъмнено сам по себе си твърде красив, но чарът на пристанището се дължи преди всичко на множеството дървени ветроходи — повечето риболовни шхуни, — които придават на Ла Луц атмосфера на „стар флот“. Тази атмосфера се подсилва още повече от повалените корпуси за докуване, една типична старовремска техника. Този начин позволява на дърводелците да сменят свободно обшивката и да калафатят дори до кила големи кораби. Картината щеше да бъде непълна, ако времето не бе запазило по лицата на хората загара на истински пирати. И не само приличат на пирати, както постоянно се убеждаваме от опит. Тисие си изпаща добре една нощ. През оставените отворени илюминатори обиграните крадци задигнали с кука всичко, което успели да достигнат; хванали ги на местопрестъплението, но те така бързо избягали, че дори не могли да настигнат лодката им.

За мене беше истинско удоволствие да съзерцавам старите стъкмявания, грубите палубни фенери или да гледам как се плъзгат по водата лодките, заети от гъвкави и изкусни моряци. Макар че около Канарския архипелаг не липсва риба, те отиват с шхуните си да ловуват до бреговете на Мавритания, където им се възхищавах по времето, когато работех в риболова.

Ла Луц не е само рибарско пристанище, но и кръстовище на оживени морски пътища, което му придава облик на голямо модерно пристанище.

Лас Палмас и Ла Луц са градове-братя, разделени от няколко минути път с автобус или гуа-гуа, както го наричат там. Една живописна подробност — това са стари коли, докарани от Франция. Градските постройки са от най-различни типове, като се започне със стария квартал Вегуета (където през XV век са се настанили испанските завоеватели), запазил и до днес старинния си вид, мине се през „града-градина“ с кокетни къщички, сгушени всред разнобагрени цветя, и се стигне до модерните пристанищни съоръжения. Столицата е оживена и весела. Но покрай богатството се вижда и много беднотия. Както в Испания, така и тук много хора влачат едно мизерно съществувание. Основната им храна е „гофио“-то — една проста каша. Не е рядкост да те спрат на улицата хлапета, добре обучени да вървят по дирите на чужденците, за да им измъкват по някоя монета и дори да им предложат съмнителни сделки. Но мизерията не пречи на веселото настроение, нито на оптимизма.

При пристигането на Курун обикновените формалности свършиха без трудности и главоболия… при все че капитанът не прибърза да се представи на властите!

Консулът на Франция, г-н Мартен, който беше предупреден за нашето пристигане, ни посрещна много любезно. На един прием в консулството, където се срещнахме отново с командира на Тисие и неговия щаб, можахме да се запознаем с мнозина съотечественици и бях приятно изненадан да науча, че в Гран Канария има наистина малка, но дейна френска колония.

В Гран Канария има и един Реал Клуб Наутико — голямо здание с просторни салони, което се издига край водния басейн, където се поклащат тънките мачти на яхтите. С удоволствие разпознах няколко представители на сериите Тумларен, Испания и Траверсия наред с няколко малки кръстосвачи. Не очаквах да намеря тук такъв активен яхтинг: състезания се организират твърде често, а големите яхти правят всяка година пътешествия из архипелага.

Още при пристигането ни председателят на клуба, Енрико Мартинец Суарец, ни изпрати пожелания за добре дошли (и покана да ползуваме сервизните помещения на клуба) с една картичка, чийто текст ни възхити:

Saluda

al Senor Capitan tripulantes del yate Kurun^[1]

След отплаването на Тисие приближихме Курун към клуба, въпреки любезното предупреждение, че корабът няма да бъде по-добре защитен от пиратите!

С клуба бяхме в прекрасни отношения: още в първия ден организираха в наша чест малък празник. Събраха ни около една грамадна маса заедно с множество сътрапезници — членове на клуба, чиито езикови познания бяха толкова ограничени, колкото тези на екипажа на Курун. Разговорът не беше много оживен, но шишетата с херес запълваха тази празнина. Струваше ми се, че прислужващите не спираха нито за миг да обикалят масата и да пълнят чашите с точността на часовников механизъм. Dios! Колко ли е голямо производството на херес в Испания, за да се поддържа такава консумация!

Когато късно през нощта колата отведе гостите към корабите им, малцина бяха на себе си. Малко остана да сбъркам Курун с Тисие… Фарж бе постъпил по-разумно — изпразваше чашите си на пода, но на един Senor Capitan не беше лесно да постъпва по същия начин.

Преди нашето отплаване председателят ми подари много красив бродиран копринен вимпел с цветовете на Реал Клуб Наутико, засенчващ съвсем малкия вимпел на C.V.P., който му бяхме предали в замяна.

 

 

На 24 април едно съвсем неочаквано събитие наруши тихото съществувание на яхтите. То ми позволи да надникна отблизо в една от най-необикновените морски истории, за които съм слушал. Това беше пристигането на две храбри същества: Паул Мюлер — шестдесет и четири години и дъщеря му Ага — осемнадесет и половина.

Лакирвах комингса^[2] на рубката и си повтарях за кой ли път, че на кораб, който прави далечни плавания, лакирането е излишно. В това време вниманието ми бе привлечено от голяма врява на испански. Гребни лодки с необикновено възбудени моряци влачеха — с какво усърдие! — малка лодка с вдигнати ветрила, голяма колкото техните. На входния люк стоеше съвсем младо момиче.

На едната ванта се издигаше германско знаме.

Веднага разпознах Берлин; знаех заминаването му от Германия, престоите в Британските острови и крайната му цел.

Не знаех историята на водача, затова първата ми вътрешна реакция беше безмилостна: този ли е лудият, който се впусна посред зима в Гасконския залив с този мъничък кораб! Как е могъл да дойде дотук? Обаче, когато шлюпът се закотви, малката лодка на Курун пристана до него с най-добри намерения — забелязал бях окаяния вид на преуморения екипаж. Познавам тези завръщания от открито море, пълните със сол и подпухнали от безсъние очи. Искаше ми се да разгоня насъбралите се любопитни, които досаждаха с излишни или користни въпроси на тези нещастници с поглед на подгонени животни.

Предразположих Мюлер и го поканих да застане на борд с Курун, чийто трибагреник се развяваше на кърмата. Той се поколеба няколко минути, след това направихме маневрата и закотвихме добре Берлин на борд с моя кутер. Провизиите им бяха мизерни. Преди да седнем на трапезата пред солидния обяд, вече изпитвахме взаимно доверие. Мюлер ми бе казал закачливо: „Разправят, че французи и германци са врагове!…“ „Всички моряци по света — отговорих аз — са едно голямо семейство.“ Бяхме твърде далече от глупавите и безполезни национални свади.

Всеки ден разговаряхме с часове за плаването под ветрила и за далечните пътувания. Мюлер не беше новак в това отношение — бил прекосил Атлантика през 1929 година на борда на 5,70-метровия ветроход Ага, който впоследствие потънал пред нос Хатерас на път от Бахамските острови за Ню Йорк.

Сега бе решил да напусне окончателно Германия. Въпреки възрастта си не бе се поколебал да вземе геройско решение: с малък ветроход да избяга с дъщеря си в Южна Америка, да спечели там малко пари и да прибере жена си и сина си: „За да мога — повтаряше той — да създам отново дом в мир и сигурност.“

Избрал една гребна лодка от Берлинското езеро Ванзее. Корпусът й 5,50 на 1,80 метра, бил направен добре; платил две хиляди марки за нея. Приятелите му го обявили за побъркан, но Мюлер остроумно преустроил лодката. Прибавил един дървен кил и закрепил с болтове отлят баластен кил от четиристотин килограма; така увеличил газенето на един метър. Покрил я изцяло с палуба, направил рубка по цялата ширина, като оставил един самоотливен кокпит с дължина 58 см и дълбочина 45 см, което е доста несигурно. Единственият входен люк се намираше в задната част на рубката, а на предната имаше два илюминатора. Никакви други отдушници, освен люка.

Стъкмяването беше просто, но много здраво: една мачта, закрепена с един щаг и два чифта ванти от дебел образец, триъгълен грот, нанизан на мачтата и на един здрав гик, и един стаксел. Никакъв бушприт. Общо дванадесет квадратни метра платно, без рифшхерти, нито въртящ се гик, на който да се навива ветрилото. При бурен вятър Мюлер свалял всички ветрила и чакал на плаваща котва; пускал я от кърмата, както мнозина практикуват, и постигал по-добро равновесие и по-малко напрежение върху руля. След като загубил плаващата си котва, Берлин се държал отлично със снети ветрила напреко на вълните. Вос и Марен-Мари са привърженици на тази практика, която задоволи и мене при Курун.

По липса на средства вътрешно обзавеждане нямаше. Нито шкафове, нито кушетки; материалите и дрехите бяха струпани в един ъгъл. Спяха върху медни сандъци без дюшеци: единият на десния борд с подходяща дължина за водача, другият на левия борд, дълъг около един метър — с него трябваше да се задоволи младата Ага.

При пристигането им всичко на борда беше мокро: когато се сушаха на другия ден, беше тъжно да се гледа жалкият им инвентар.

В една гумена торба държаха два речника, няколко снимки, корабния дневник и някои дреболии: морето не бе ги пощадило.

Мюлер нямаше никакви документи. Берлин също. Само Ага притежаваше английски паспорт. Двамата мореплаватели се хранели почти изключително с картофи, които държаха в една прогизнала торба. Истинско чудо беше, че са успявали да си приготвят храна върху незакрепения примус в съвсем тясната и претрупана кабина.

Но Мюлер беше рядко енергичен човек. През август 1949 година се спуска по Елба, минава Хамбург и след много странствувания пристига в холандски води. След престой в Гравелин и много спирания по южния английски бряг стига до Ирландия — в Милфорд Хавен.

Англичани и ирландци го посрещат много добре и щедро го подпомагат.

На 20 февруари 1950 година Мюлер взема едно невероятно решение: да отплава от ирландското пристанище Кингсал, за да пресече Гасконския залив. По това време на годината решението е направо безразсъдно.

Той претърпява буря след буря и стои няколко дни непрекъснато със снети ветрила на своята плаваща котва всред разбеснялото се море. Вълните го отнасят и само благодарение на въжето, с което се бил завързал, успял да се качи отново в малкия кокпит.

Търпеливо и умело той използува и най-малките благоприятни за курса си възможности, за да вдигне ветрилата. На 14 март, с други думи след 22 дни на море, вижда нос Финистер и се надява да го отмине. След като е отхвърлен няколко пъти в Залива, той е принуден да се приюти в Луарка — малко испанско пристанище на около 60 мили източно от нос Ортегал. На 26 март потегля със северен вятър и два дни по-късно най-после отминава нос Финистер. След няколко престоя се спуска бързо на юг. От Португалия нататък преходът е хубав, въпреки трите дни, прекарани със снети ветрила поради лошо време, което става причина да бъде отново изхвърлен от кокпита и да загуби плаващата си котва. Въжето й не издържало поради износване на местата, където се трие.

От Португалия, след осем дни на море, което не е малко, спира в Лас Палмас.

Често разисквах с Мюлер за плаването с малки кораби. Този смел моряк, у когото се съчетаваха учудващи качества, верен усет и оптимизъм, граничещ с безразсъдство, ме караше да се замисля: обяснението се криеше може би в несигурността на доходите му. Той познаваше Ерлинг Тамбс и като мене се възхищаваше от неговия Теди, сериозен представител на Ocean Cruiser^[3], но това не му бе попречило да тръгне с малък кораб като Берлин, без каквито и да са инструменти или навигационни пособия, освен един компас и един пътеводител за Северния Атлантик!

Ето защо не беше чудно, че когато пристигна на Канарския архипелаг, той не знаеше на кой остров се намира. Съдбата го доведе в Лас Палмас, а той искал да отиде в Тенериф, който се намираше на шестдесет мили на запад.

Поради режима на ветровете, безветрията и теченията да се отиде от Канарските острови до Южна Америка, като се мине през Фритаун на африканския бряг, както възнамеряваше той, не беше разумно. С помощта на картите му препоръчвах разпалено, но напразно логичния път през островите на Зеления нос.

През време на престоя си в Ла Луц екипажът на Берлин бе добре посрещнат от някои любезни хора. И Курун според скромните си възможности направи каквото можа. Старателно и с удоволствие прегледах стъкмяването на малкия шлюп и смених някои съмнителни въжета от подвижния такелаж.

Възстанових, доколкото можах водонепроницаемостта на отвора в палубата, предназначен за мачтата, откъдето влизаше доста вода в кабината. Бях започнал да поправям стаксела; за нещастие, това изискваше много повече време от това, с което разполагах.

На 1 май в 14 ч. и 30 мин. Берлин отплава за Фритаун. Сбогуването беше трогателно. Беше почти мъчително да се гледа как този малък кораб заминава за открито море. Ага Мюлер потискаше с мъка дълбокото си вълнение.

Мюлер няколко пъти ми бе казвал: „Когато се настаним в Южна Америка, ще дойдете да ни посетите в нашата ферма. Ще останете при нас колкото искате.“ Нещастният Мюлер! Не много след това той загина драматично край Либерийския бряг. Бедната Ага била принудена да отплава с трупа на баща си, защото туземците започнали да разграбват малкия беззащитен ветроход. Като изключим безразсъдната му смелост, не можем да не се възхитим от мъжеството на Мюлер и от неговите качества на изпитан морски човек. Писаха, че бил известен химик; това не знаех; зная само, че беше чистосърдечен и добър като всички, които сред великата самота на морето стават по-зрели и по-примирени.

Ага Мюлер със своята енергия, издръжливост и хладнокръвие е прекрасен пример не само за младите момичета, но и за днешните младежи, които самодоволно и безволно живеят в удобства. Още при тръгването от Германия Ага Мюлер страдала от морска болест и като си представим условията, при които е живяла в открито море, не може да не се преклоним с уважение пред този пример на смелост и синовна преданост.

 

 

По време на престоя ни в Ла Луц имахме възможност да направим чудесни разходки из острова, който е колкото хубав, толкова и разнообразен. Казват, че Гран Канариа е миниатюрен континент. Това разнообразие се отнася до пейзажа и до произведенията от земята, които изумяват неподготвения пътешественик.

Гран Канариа е вулканичен остров. От открито море изглежда на моряците като планински масив, с върхове, високи към две хиляди метра.

От централното плато Ла Кумбре излизат лъчеобразно във всички посоки дълбоки долини, които придават особен вид на страната и предлагат на туристите, тръгнали по живописните планински пътища, ту хребети, ту дълбоки падини — известните богати „баранкос“. Тези пътища, край които в продължение на километри расте здравец, често пъти са главозамайващи, а понякога, когато си с кола, се чувствуваш много по-несигурно, отколкото на корабна палуба, но екскурзиите във вътрешността на острова са наистина вълшебни.

В представите на повечето хора от континента думата банан се свързва с Канарските острови. Островът е покрит наистина с обширни бананови плантации; износът на банани и домати е един от главните приходни източници.

Флората на Гран Канариа е не само разнообразна, но и оригинална — тук растат кактуси, лозя, захарна тръстика, борове, между които и прекрасният pinus canariensis и дори бадеми!

Островът няма нито една постоянна река и въпросът за водата е съществен. Но той е разрешен находчиво. Посетителят се изненадва от множеството басейни и резервоари, умело разположени навсякъде.

 

 

Посещението на музея е поучително, особено що се отнася до антропологията. С радост узнахме, че французинът професор Верно е работил дълги години тук и музеят му дължи много.

Сбирката от човешки черепи е внушителна. Това изложение всъщност не е така мрачно, както човек би бил склонен да предположи — черепите са приятни във витрините си.

Един дяволски голям скелет се издига пред посетителите и ако злият дух не се е подиграл с учените, то здравенякът, притежавал тези кости преди много години, е бил един „гуанчо“.

Какво е това „гуанчо“? Според теорията, възприета от Бори де Сен Венсен, „гуанчите“ от Канарските острови и берберите от Африка са последните представители на атлантидската раса, която днес причисляват към кроманьоните.

При пристигането на испанските завоеватели през XV столетие гуанчите, макар че в някои отношения били още в каменната епоха, имали и известна цивилизация. В музея, по-точно в отдела за керамика, са запазени забележителни останки.

И гуанчите като египтяните балсамирали труповете; и днес може да се възхищаваме от съвършенството на тази деликатна и прецизна работа. Запазени са много кожи от кози за покриване телата на умрелите, изкусно ушити с игли от рибена кост.

Типът гуанчо се среща във вътрешността на острова — висок ръст, широки плещи и светли коси; трудолюбиво и здраво племе. Гуанчите не се кланят вече на Алкоран, но тази силна раса е здраво привързана към семейните традиции; в този край на света, така далече от модерните вълнения, тя е запазен отблясък на праисторията.