Жак Ив льо Тумлен
„Курун“ около света (3)

III
Заминаването. Първи престои

Винаги съм искал да тръгна сам. Когато построих Тонер, а по-късно и Курун, много пъти приятели искаха да споделят някои от бъдещите ми пътувания. Преходен ентусиазъм, без основа и без трайност.

Колкото повече напредваха приготовленията ми, толкова по-ясно виждах, че в деня на заминаването няма да имам пукната пара. Като дявол се бях борил да получа обезщетения на пострадал от войната и бях взел вече по-голямата сума, а на остатъка, който все пак можеше да ми оправи сметките, бях сложил кръст.

Но това безпаричие никак не ме обезкуражаваше.

За да замина, чаках само материалите от Англия. Най-после един рибар от Ил-дьо-Сен, който се бе отбил в едно пристанище на английски Корнуел, ми ги донесе.

Моите родители се тревожеха, като виждаха, че датата на заминаването наближава и ще отплавам сам. На 13 август ми изпратиха Гастон Дюфур, който искал да пътува и чийто вуйчо те познаваха.

Този двадесет и пет годишен младеж от добро семейство пристигаше от Виетнам, където бе воювал две години. Здравеняк, спортист, той бе плавал с малки яхти и можеше да управлява кораб. Направи ми добро впечатление.

На 4 септември отидох в Париж да се сбогувам с родителите си. По тяхно настояване реших да взема Дюфур.

Последни покупки в столицата: от хидрографната служба купих цяла поредица необходими мореплавателни пособия. Тъй като нямах пари, не можах да купя по-голямата част от картите, които щяха да ми трябват през втората част от пътуването. Този пропуск впоследствие ми създаде доста грижи. Но какво друго можех да сторя?

На 7 се върнах в Кроазик и закарах яхтата на кея. Натоварих последните материали, дрехи, книги, продукти. Нареждах, намествах. Претоварената яхта леко потъна.

Късно следобед на 13 дойде да се настани на борда и Дюфур. Странно нетърпелив да тръгнем, той прояви недоволство, че трябва да стоим още няколко дни в Кроазик: задържаха ме още някои работи и чаках посещението на баща си.

Освен това времето не беше много благоприятно за тръгване, така че трябваше да отложим за средата на септември. Най-после определих деня: 19 следобед.

Сутринта бях много зает. Последни покупки, продукти, попълване на запасите от вода. Уредих дълговете си. За последен път обядвах с баща си на сушата.

Опразнен от летовниците, Кроазик изглеждаше много тих. Прекосих смълчаните улици. Малкото пристанище ми се стори още по-спокойно, по-привлекателно със старите си къщи и гранитни кейове.

Беше ден като всички други, вече сив, по-малко топъл, предвещаващ есен.

Заминаването ми не се знаеше. Не обичам бъбривостта и не бях го разгласил. На някои добри познати си позволих все пак да кажа преди няколко дни, че имам намерение наскоро да отида до Мароко.

На брега бяха дошли неколцина близки, които знаеха, но бяха запазили мълчание. Бях доволен. Курун ще замине съвсем тихо, незабелязано.

Баща ми бе подредил с особено старание малките бурета върху покрива на рубката. Тук бяха и най-близките ми приятели — Андре Блине и Жан Килгар-Жано, който току-що бе пристигнал от риболов с малката си моторница Л’Ендонтабл; Жан-Мари Юдел, също мой добър другар, макар и по-възрастен; няколко души от семейството ми, неколцина приятели на Дюфур, една приятелка, деца. Не исках майка ми да присъствува. Големите плавания не са за жени. При все че спокойният вид на Кроазик не бе променен, отплаването на Курун беше началото на едно околосветско пътешествие!

Отливът бе настъпил. 16 часа, готови сме за потегляне. Отвържи носа! Вдигам стаксел № 2. Прибирам на кърмата последното въже, прекарано двойно през стълбата на кея. Поради заслона от къщите яхтата се отдалечаваше почти незабелязано. Яките ръце на моите другари ми помогнаха да вдигнем бързо грота и да го натегнем докрай. Курун потегли много бавно към изхода на басейна, така бавно, сякаш не се решаваше да напусне познатата обстановка.

Но ето че се разтърси, вятърът задуха. С вдигнати ветрила яхтата набира ход. Кейовете, естакадите, дългите вълноломи от гранит, всичко премина бързо пред очите ми като насън. Хвърлям последен поглед към пристанището, към старите покриви и високата камбанария. Една приятелска ръка ми маха за сбогом от фара.

Малкият вимпел, който нарядко вдигам, гордо плющи на върха на мачтата. Заобикалям фара, вълноломът закрива изгледа към града. Очите ми впрочем са вече насочени към открито море. След три години може би…

Вятърът е умерен, но Курун, добре притиснат под всичките си ветрила, се движи бързо. На няколко разтега, борд до борд ни придружава Л’Ендонтабл. И двата кораба държат курс към запад. Щастливи сме, че сме заедно. Разделяме се при Бас-Кастуйе. Вълнуващи са тези моряшки привети от люшкани кораби.

„Бъди внимателен!“ — заръчва баща ми, когато се прегръщаме. После всички се прехвърлят. Оставам сам на руля, седнал на вахтната скамейка. До мене е само Дюфур.

Двата приятелски кораба още плават борд до борд: Жано не се решава да завие. Но фарът на Кроазик е станал съвсем малък на хоризонта. Най-после с един решителен замах той отклонява руля. Курун и малката моторница бързо се отдалечават един от друг. Дълго следя с поглед мъничкия бял корпус. Ето ни сами в морето. Всички рибари са се прибрали. Времето е хубаво, тихо, духа слаб юг–югозападен вятър.

В 17 ч. и 40 м. минавам на един кабелт от познатата веха на Бонен-дю-Фур.

При залеза небето имаше лош вид, нищо добро не мога да очаквам от времето. Освен това казали ми бяха, че бюлетинът за времето съвсем не бил насърчителен. И баща ми дори ме бе посъветвал да се закотвя под Бел Ил, за да видя „какво ще се случи“. С настъпването на нощта смених стаксел № 2 с № 3.

Оставих Дюфур на руля, защото бях изморен и отидох да се изтегна на кушетката. Не след много се разкаях и станах. Добре направих, защото моят спътник поддържаше точно курса, но в северозападната четвърт вместо в югозападната четвърт! Ай! Изправих грешката му. Това невнимание можеше да бъде фатално, защото отивахме право върху камъните. Изпратих Дюфур да си почива. Предпочитах аз да съм на руля, докато се отдалечим от брега.

В полунощ пуснах лага и определих мястото си на картата. Вятърът духаше от юг, после от юг-югоизток. Курун следваше добре курса, начертан на пътевата карта.

В един часа събудих Дюфур да ме смени на руля, после отидох и се изтегнах. Светлините на фаровете бяха чисти.

Дремнах малко, но скоро вятърът се засили, бурята настъпи заедно с дъжда. Беше толкова силна, че малко по-късно трябваше да се кача на палубата, за да завия три пъти ветрилото около гика.

После си легнах отново, но не за дълго, защото времето се разваляше. Към 2 ч. и 30 моят спътник ме повика на палубата. Дюфур бе допуснал времето да го изненада. Десният планшир беше във водата и морето стигаше до основата на рубката. Вярно е, че за първа нощ на море това беше много за него. Изплашил се бе: „Побързайте! Побързайте!“ Но като знаех, че кутерът няма никакво намерение да се преобърне, сложих спокойно противодъждовното си облекло и без бързане се качих на палубата. Така щях най-добре да вдъхна доверие на спътника си. Отидох на носа и без да се бавя, с един замах снех стаксела. После навих почти докрай грота: седем оборота. Курун стана съвсем послушен. „Сега, дядо Еол, можеш да си духаш. И обърни лодката, ако можеш!“

Изпратих Дюфур да си легне. Хванала го бе впрочем и морската болест.

Краят на нощта не беше добър — силен вятър и проливен дъжд. Морето се бе набраздило и разпенило. Поддържах сегашния курс югозапад, бях отпуснал гротшкота, за да може гротът едва да се изпълва: ветрилната площ беше голяма. Малкият кораб потреперваше при поривите, но аз имах пълно доверие в здравината му. Нищо не можеше да поддаде.

На разсъмване времето заплашваше отвред.

„Висока зора, малко ветрила!“ — съветва поговорката.

Малко по-късно скритото слънце все пак показа „ванти“.

Слънце с ванти,

дъжд и вятър

си мърморя аз.

Не очаквам нищо хубаво. Мисля си, че моят спътник едва ли ще бъде във форма, когато се събуди. От друга страна, и аз бях уморен, защото бях спал малко предната нощ. Затова завивам и поемам курс към Бел-Ил, който още не се вижда.

Към края на утрото вятърът спадна и аз развих навивките на грота. Когато отминахме нос Кердонис, вятърът се засили отново, но Курун бягаше вече на завет.

За да подготвя закотвянето, трябваше да сляза в помещенията; но при този страничен вятър яхтата не можеше да поддържа курса със завързан рул и силно се отклоняваше към вятъра.

Вълноломите на Пале вече се виждаха. Събудих Дюфур, който не можеше да разбере къде се намира. Един голям катер, който се бе укрил, както изглежда, през нощта в пристанището, излизаше внимателно! Беше от Кроазик — поздравихме се с удоволствие.

В 12 ч. и 30 мин. се закотвих близо до северния вълнолом.

 

 

Добре, че реших да се укрия — времето се влоши: в Залива^[1] връхлетя буря от югозапад.

Гледах как облаците бягат над цитаделата, която се издига над пристанището, и се безпокоях как ще пресека Залива, тъй като есента напредваше.

Трябваше да останем няколко дни в Бел-Ил. Времето е непостоянно и бурно: през нощта вихрушките се редуват с вятър и дъжд. И без това насрещният или почти насрещен вятър не предразполагаше към отплаване.

Бях сигурен, че ще настъпи време с вятър откъм брега и тогава ще го използуваме. Всъщност този непредвиден престой не ми е неприятен.

Бел-Ил е твърде красив остров, който в края на септември става още по-привлекателен, защото няма вече летовници. Брегът е живописен, с малки заливи и плажове непосредствено до полето.

Направихме няколко разходки пеш, ядохме ябълки из нивята и се упражнявахме в стрелба с пистолет.

На 24 небето се попроясни, на 25 барометърът се покачи; изглеждаше, че ще се появи бреговият вятър. В неделя сутринта видяхме последната френска яхта: хубавата и „расова“ Феруел на господин Марен. Предполагам, че това беше последното й излизане, преди да си прибере стъкмяването. Да се прибере ли? Курун щеше да потегли!…

Изпитвах доста особено чувство. Всичко бе събрано, бях заминал… и не бях заминал. Но вече ми се струваше, че Кроазик е много далече…

 

 

26 септември — мисля, че можем да потеглим. Ето защо вдигам тревога рано сутринта. Зареждаме с вода и пресни продукти.

Хубавото време се установи, но с пълно затишие. Барометърът се бе спрял на 769. Предполагах все пак, че вятърът ще дойде. В 16 ч. и 10 мин. потегляме. По водата няма нито бръчка. Бавно, с гребане изкарвам Курун от изхода. След като се отдалечих на няколко кабелта, прибрах дългите гребла. Не оставаше нищо друго, освен да се чака.

В началото течението ни отнесе към нос Тайфер, после в обратна посока към Кердонис. Не можехме да правим нищо, освен да се любуваме на вечерта. Беше прекрасна.

Към 21 ч. откъм брега се появи свенлив полъх. Не се лъжех — вдигнах всички ветрила. Този път вече наистина заминавахме. Когато маневрирах, случи ми се неприятност — загубих си лулата. Тръбата се счупи точно на мястото, където я стискам между зъбите си, и тя падна в морето. Бях много опечален, защото много държах на лулата си, макар че не пушех. Глупаво е да си привързан към лула, с която не пушиш. С тази лула, купена преди войната в Англия, не се бях разделял. Струваше ми се, че изпитвам чудно удоволствие, когато я държа в устата си. Понякога бях слагал и тютюн, но много нарядко, тъй като просто се поболявах от него.

Изкачихме протока на десен халс, за да заобиколим острова от север.

В 22 ч. и 50 мин. лягам на дрейф, понеже бяхме преминали Пулен и тогава поех курса, прочертан на картата — юг–72–запад по компаса. Бяхме готови за пресичане на Залива. Вятърът беше слаб — от северозапад.

В 23 часа пускам лага, като отбелязвам местоположението ни върху картата.

Вятърът се оформя, лагът започна бързо да се върти. Нощта е красива, разсичана от силната „метла“ на фара Голпар, който след няколко часа едва блещукаше на хоризонта — последна светлина от сушата, от Франция…

Когато се разсъмна, наоколо имаше само море, нищо друго, освен море.

Курун беше сам върху безкрайната шир и браздеше водата с хубав ход при силен източен вятър.

На борда имах едно писмо, което можех да отворя на не по-малко от четиридесет мили от брега. При заминаването ми една девойка ме бе помолила да й разкажа пътуването. „Това е тайна — отговорих аз — инструкциите за пътуването са запечатани според обичая в плик — ще мога да ги прочета едва на четиридесет мили от брега…“ Тогава тя ми мушна един плик, който трябваше да бъде отворен на същото разстояние. Прочетох пожеланията й: „Хубав вятър, хубаво море!“ Дюфур спеше. Бях сам на руля; моят Курун ми се стори малък и лек върху безкрайния океан — няколко квадратни метра дъски! „Не е ли лудост да обикаляш света така?“ Гледана от човешки мащаб, земята ми изглеждаше такава, каквато е — необятна. Някакъв глас ми казваше сякаш от далечината: „Ти не си с ума си. Върни се!“ Мислех за родителите, за приятелите си, за дългото отсъствие… Но една непреодолима сила тласкаше Курун напред. Стиснатата ми ръка го държеше точно на курс юг–72–югозапад по компаса.

В 9 часа един параход, който пътуваше на север, мина пред носа.

Времето е много хубаво. Дюфур и аз се сменяме на руля, защото не е възможно да оставим яхтата да пътува сама. Със задоволство забелязвам, че Дюфур управлява съвършено и поддържа добре курса, нещо, което невинаги е лесно при попътни ветрове.

 

 

28 септември. Звездната нощ е чудесна. Управлявам по една от тия звезди. Вятърът е добър. Истинско удоволствие е да гледаш как се върти лагът.

Сутринта вятърът се засили, морето се набразди, небето е мрачно.

Към обяд вятърът отслабна, после стихна. Скоро настъпи безветрие и в 14 ч. и 45 мин. трябваше да свалим всичко, защото стъкмяването се напряга от вълнението.

Използуваме случая да си легнем рано. Фенерът е запален, всичко спи.

 

 

29 септември. От изток духна лек вятър. Качвам се на палубата в 3 ч. и 15 мин., за да вдигна ветрилата и да тръгнем на път. Вятърът се засилва постепенно.

На разсъмване видимостта е лоша. Неприятно бях изненадан, като погледнах стъкмяването. Оковката на гафела — вилката, се е изкривила и гризе мачтата. Причината за това деформиране е последната ванта, която е била прищипана от вилката. В 7 часа снемам грота, за да видя отблизо тази оковка. В 8 и четвърт го вдигаме отново, без да сме успели да поправим нещо. Впрочем вятърът се бе усилил много.

Времето се разваля. В 8 ч. и 45 мин. навивам шест пъти грота около гика. Заредиха се вихрушки. Развълнуваното море се разбушува. Питам се дали няма да бъда принуден да щормувам. Оковката на гафела държи по-добре.

Курун пътува с голяма скорост и в 10 ч. и 10 мин. пресичаме курса Уесан-Финистер — „железния път“, както го наричат поради многобройните параходи, които вървят един след друг по този курс — един от най-оживените в света. Виждат се множество кораби.

В 11 часа минаваме на по-малко от кабелт от един кораб за лов на тонове от Етел, който под намалени ветрила и със спуснати въдици пътува на юг. Красива гледка е такъв кораб! Въпреки здравината му, като го гледа човек как се издига върху гребените на вълните и изчезва в падините, ще помисли, че е малка лодка. А Курун сигурно изглежда още по-мъничък. И той е красив навярно с червените си ветрила. Поздравяваме се с топлота и чистосърдечие, присъщи само на морските хора. „Здравейте, момчета!“ Думите се губят във вятъра. Това е последният наш кораб, който виждаме.

Към обяд вятърът стихна, почти спря. В 13 ч. и 15 мин. снемам грота. Рибарският кораб прави същото, тъй като това вълнение е убийствено за стъкмяването.

Хрумна ми да обърна оковката на гафела — така може би ще работи по-добре. Но когато в 15 часа вдигам отново грота, вилката се деформира още повече, така че десет минути по-късно трябва пак да свалям ветрилото.

Ето ни лишени от грот в открито море. Глупава работа — и то само заради една дефектна оковка, която бих могъл да заменя, ако имах пари.

Склонен да критикува, Дюфур постоянно мърмори. Обяснявам му, че не съществува никаква опасност за кораба. Опитвам няколко комбинации на ветрила, но Курун се влачи по водата.

Когато мръкна, вдигам щормовия грот. Със стаксела корабът отлично поддържа сам курса. Но с този полъх от юг-югоизток лагът дори не се върти.

 

 

30 септември. На разсъмване вятърът духна от изток, после от североизток. Задържа се. Яхтата върви едва с 3 и четвърт възла по лага, но скоро увеличавам скоростта й, като вдигам балонния кливер.

След обяд вятърът е незначителен. Използувам това, за да поправя, доколкото мога, оковката. С помощта на стяга и боен чук успявам да я оправя донякъде.

Възнамерявам да обърна към испанския бряг, за да поправя както трябва гафела. Ла Коруня? Ферол? Разучавам лоцията^[2] и правя изчисления. Не ми харесва да навлизам в Залива по-навътре от нос Финистер.

Все пак в 19 ч. и 5 мин. вдигам грота и потеглям отново. Вятърът се е възстановил от север-североизток. Времето е хубаво.

 

 

1 октомври. Гафелът силно е трил върху гротфала. Поради това в 0 ч. и 10 мин. трябва да снема грота, за да прекарам наново талията, като сменя краищата. При това вълнение операцията не е много лесна и трябва да правя акробатства по стъкмяването. Най-после в 1 ч. и 40 мин. мога да вдигна грота.

От 0 до 24 ч. Курун е изминал по лага 90 мили при силно вълнение от северозапад, после от север.

Решавам да отида във Виго — така ще бъда извън Финистер, една грижа по-малко. Нямам подробна карта, но влизането във Виго е лесно.

 

 

2 октомври. Курун се движи добре със силния вятър от североизток.

В 2 часа трябва да навия три пъти ветрилото около гика, тъй като вятърът още се засилва. Яхтата върви със страшна скорост към брега. Видимостта е много добра и очаквам да видя фаровете.

В 3 ч. и 50 мин. Дюфур, който е на вахта при руля, забелязва един фар откъм левия борд: в 4 часа разпознавам Вилано; в 4 и 10 мин. Ториняна, най-западния нос на Испания.

Не ни остава нищо, освен да се спуснем по вятъра и покрай брега да слезем до Виго.

Плавам на няколко мили от брега. При разсъмване разпознавам връх Алто, който се извисява величествено над дивия и стръмен бряг. Вятърът носи откъм брега мирис на степ и изтравниче; приятно е да вдишаш мириса на сушата, дори само след няколко дни на море. Множество птици са накацали по водата, други летят наоколо — трябва да има риба. Времето е хубаво, чувствувам се щастлив. Позволявам си да събудя Дюфур, за да се порадва на сушата, която се събужда. Посреща ме зле: виждал достатъчно красиви изгреви във Виетнам!

В 8 часа минаваме покрай нос Финистер — този „Celticum promontorium“^[3] и „край на земята“, поразявал въображението на древните.

За нещастие, видимостта е лоша и не мога да се възхищавам на залива Коркубион.

Скоро ще престанем да виждаме замъгления бряг, въпреки неговата близост. Поемам безопасен курс, който минава извън банката Байо де лос Мексидос. Яхтата лети като светкавица. Към обед отминаваме нос Корубедо, като плаваме доста близо до опасните скали, които защищават брега на това място; след това с левия борд отминаваме островите Салвора, Онс, Онца, за да минем подветрено на островите Сиес.

Хубавата крайбрежна разходка, при която виждаме няколко яхти с горда осанка, завършва. Появи се нос дел Хоме в северната страна на залива Виго. Снемам гафела, за да прекарам фалина за знамето. После, в 17 ч. и 30 мин. отминаваме отблизо нос дел Хоме; вятърът спадна и ние влизаме с вдигнато знаме в хубавия залив на Виго.

Красотата на този залив е в планините, които го обкръжават и се издигат до шестстотин метра; откъм открито море е защитен от островите Сиес. Заливът се врязва дълбоко в сушата и чрез тесен проток стига до малкия залив Сен Симон, който прилича на езеро.

Заслонени от сушата, ние се озовахме в пълно затишие и променливи ветрове. Водата беше съвсем гладка под гъстата пелена от мазут, дар на прогреса, и Курун, се плъзгаше безшумно. Делфини разсичаха от време на време огледалната повърхност.

Корабната карта, твърде обща, не дава никакви подробности за пристанището, което приближаваме. Трябва да си отваряме очите. След като се подвоумихме пред рибарския пристан, продължихме на изток; това беше добра идея, защото скоро видяхме тънките мачти на яхти. За нещастие не виждам никакъв вход.

Внимателно, готови за маневра, приближаваме със снет стаксел. Изведнъж откривам входа на басейна за яхти и маневрирам смело, без да знам какво ще намеря.

Дюфур погрешно развързва един от фаловете на грота, вместо да свали кливера, както бях поискал! За щастие успяхме да приберем набързо всички ветрила, но след звучни ругатни. По инерция Курун „замря“ точно там, където трябваше да го завържем. Дори да познавахме мястото, не бихме постъпили по-добре. Спечелихме рунда, нервното напрежение спадна и аз взех отново самонадеяното държане на капитан, успял с маневрата си: „Не беше нищо особено!“

Доволни бяхме, че сме във Виго. Заливът и нос Финистер, от които се опасявахме най-много, бяха зад гърба ни. Това беше великолепно постижение. Колкото по на юг слизаме, толкова по-хубаво е времето.

Този престой имаше само една цел: да поправим гафела, та да можем със сигурност да продължим пътя си. Така че почти през цялото време аз се занимавах с кораба и оставих Дюфур да разполага свободно с времето си.

Над малкия, но добре защитен басейн на Реал Клуб Наутико се издигаше гордо луксозният и просторен клуб, с внушителен брой членове — несъобразен с броя на яхтите.

Едва се бяхме завързали, когато едно момче ни донесе някаква картичка. Ел президенте Луис Пиньеро Бонет ни приветствуваше с добре дошли и оставяше на наше разположение всички съоръжения на клуба. Попълних малкия формуляр, който ми донесоха. Това ни освобождаваше от всякакви формалности. Впоследствие не се наложи да имам някакъв контакт с властите — полиция, митница и прочее. Високо преценявам този кавалерски начин на посрещане чужденците. Някои по-модерни, по-богати и по-задоволени страни трябва да се позамислят над този пример, вместо да обсаждат пристигащите с цяла тълпа чиновници, въоръжени с досадни и излишни правилници.

Не обичам много клубовете като човешки сборища. Огледах плахо тукашния и използувах само приятната възможност да вземам душ на няколко метра от Курун. Няколко вечери Дюфур отиваше понякога да танцува. Една просташка, невротична музика смущаваше вечерите в пристанището.

Разгледах другите яхти в басейна. Страстно обичам всички ветроходи. Съсед на Курун беше хубавият 11,5-метров йол Балдер, боядисан в черно, под холандски флаг. Тръгнал бе от Амстердам преди няколко месеца на пътешествие по западния европейски бряг.

До него е шхуната Атаруксо, собственост на богат индустриалец от Виго. Испания е бедна страна и яхтите са рядък лукс.

Накрая, точно под зданието на Реал Клуб Наутико, беше завързан малкият шведски кутер Поларис със спомагателен мотор. Пресата бе писала толкова много за него, че и аз дори, който не чета вестници, го знаех. Поларис бе тръгнал на околосветско пътуване.

За този бъдещ подвиг корабът и екипажът бяха обект на непрекъсната, шумна реклама. Поларис беше хубав малък кутер, норвежки тип. Чисто полиран, с безупречни линии, корпусът беше удоволствие за погледа. Но въпреки тази елегантност това не беше кораб за големи преходи — беше прекалено малък и много лек. Разгледах смутено претрупаната му палуба, без фалшборд, без леери, несамоотливния му кокпит и слабото бермудско стъкмяване. Какво безумие! Дори Курун, който беше дребно нещо, според мене превъзхождаше този кораб. Не смеех да заприказвам екипажа — двама самодоволни мъже, които гледаха отвисоко другите и се снимаха в надменни пози. Да се навираме в тяхната слава беше неприлично. Освен това Курун бе плавал само по крайбрежието.

Големият кеч Касиопея под хондураски флаг, който влезе във Виго на 7 октомври вечерта, срази с големината си всички яхти. Ходих на борда му, за да сверя хронометъра си.

Няколко пъти се разходих в стария град Виго, разположен терасовидно по едно възвишение, на което се издига крепостта Ел Кастро. Спомних си, че този залив е бил през 1702 г. свидетел на унищожаването на галионите, които носели златото от Америка. За отбелязване е, че през същата година Филип V Испански е бил във война с Англия и Холандия, и Франция изпратила една ескадра под командуването на Шаторено да защищава „златния флот“. След като прекосила Атлантика, цялата армада, преследвана от англичаните, се укрила във Виго. Уви! Английският адмирал Рук пристигнал с превъзхождащи сили. Галионите се самопотопили и златото изчезнало на дъното на залива… Виго не изглежда по-богат с това злато във водите си, но дали бедняците, от които гъмжи, са смелчаци? По цели дни виждах едни и същи хора да се шляят по кейовете. Винаги, когато работех нещо на кораба, ме заобикаляха безделници, за да гледат. Веднъж, когато боядисвах върху кея малката си лодка, един от тях ми каза слисан: „Тук, в Испания, не се работи!“ Те мислеха всъщност, че съм моряк на кораба, а пък аз не виждах никакво неудобство спътникът ми да минава за собственик.

Тук нямаше възможност да ми изработят такъв нов гафел, какъвто исках. Не можеше да се намери необходимото дърво. Ето защо накарах един дърводелец да преустрои моя. Работата му, доста посредствена, ми се стори приемлива, макар и с относителна здравина. Поискаха ми 300 пезети; беше скъпо, но се спогодихме за 250.

На Дюфур му се искаше да спрем в Лисабон и аз възприех желанието му. От Балдер ми бяха дали великолепна карта за устието на Тахо, от която си извадих копие.

 

 

11 октомври. Курун е готов отново за тръгване на море, стъкмяването е прегледано, заредени сме с прясна вода и продукти.

Тази сутрин видът на небето не ми вдъхва доверие. Английските метеоролози са обявили лошо време. Колебая се, накрая решавам да тръгна, макар и да зная, че между Виго и Лисабон няма подходящо място, където може да се търси убежище при лошо време. Късият преход Виго — Лисабон изглеждаше, че ще бъде труден.

В 11 ч. и 15 мин. Курун потегли с гребло, влачен и от една гребна лодка на клуба.

Още с излизането от басейна вдигаме ветрилата. Отдалечаваме се бавно и попадаме на силен югозападен вятър точно срещу нас.

 

 

Към изхода на залива видях една рибарска лодка. Исках да мина близо до нея и да попитам какви са изгледите за времето. Човекът спеше на дъното на лодката. Щастлива страна — ловят риба и спят! Събудих спящия:

— Que tiempo probable?^[4] — попита Дюфур. Нашият рибар отвърна изящно:

— Ne hoy malicia en el tiempo.^[5]

Ако във времето имаше толкова лукавство, колкото в душата на този рибар, тогава — курс към открито море!

Но вятърът отслабна и едва в 19 часа яхтата обходи скалите на остров Сен Мартин, по които се разбиваше морето.

Минаваме близо до мястото, където през декември 1945 загина с целия си екипаж нещастната Мари-Женевиев — една 18-метрова френска яхта, а миналата година и една норвежка яхта.

Настана безветрие и Курун задрейфува към север. Близо сме до островите Сен Мартин и Сиес, в които се разбива морето. Невъзможно е да се закотвим при тази дълбочина от стотина метра. Островите са прекрасни на лунна светлина. Проверявам често местоположението си и влиянието на течението.

В полунощ духна слаб вятър от север-североизток. Той е добре дошъл и ни позволява да се откопчим.

През деня на 12-ти се редуваха затишия и незначителни ветрове. По обяд стоим със снети ветрила пред устието на Рио Мино, която бележи границата между Испания и Португалия, на осемнадесет мили приблизително от входа на залива Виго.

На 13-ти през цялата нощ стоим неподвижно; най-после в 6 ч. и 40 мин. вдигаме отново ветрилата, благодарение на слаб благоприятен вятър от изток. Но това не продължи много, тъй като вятърът се промени към югоизток, после към юг — точно насреща ни — и се засили.

Небето има лош вид. Опасявайки се от буря, пресилвам малко кораба и с пълни ветрила, с два оборота на гика, пътувам към открито море.

Тъй като времето не се влошава, след обяд правя завой и лягам на курс към брега, след като развих зарифеното ветрило.

Видът на небето по тези брегове доста смущава, когато идвате от Франция. Моят съсед от Балдер във Виго имаше същото впечатление. Виждате небеса, които предизвикват кошмари… а нищо не се случва!

През цялата нощ яхтата пътува със слаб и непостоянен вятър към брега.

Към края на нощта разпознах фара на Авейро (Бара Нова).

В 10 ч. и 45 мин. правя завой на няколко кабелта от брега, около две мили северно от малкото село Торейра. Този бряг представлява един безкраен, пуст и див пясъчен плаж, по който морето се разбива с голям прибой.

Вятърът е твърде слаб и не може да ни отведе далеч, въпреки балонния кливер.

След обяд при прекрасно време стояхме неподвижно пред входа на Бара Нова. Вечерта гледахме как рибарските кораби се прибират в лагуната на Авейро. Един от тях се приближи, за да изрази симпатиите си. Не знаехме нито дума португалски, а нашите рибари не знаеха никакъв друг език, освен своя, но се разбрахме прекрасно!

Бяха добри момчета. Разбраха, че сме французи, че кутерът е без мотор и дълго ще има да стоим приковани от безветрието. Искаха на всяка цена да ни дадат от сардините, с които беше покрита палубата им. Поради вълнението приставането на кораба щеше да бъде опасно, затова славните момчета пуснаха една лодка във водата, за да ни поднесат пълна каса с риби — да се нахрани екипажът на четиримачтов ветроход! Не знаехме какво да ги правим, готвих ги по най-различни начини, голяма част мариновах. И в Лисабон дори още ядохме от тях, а останалите хвърлихме през борда. Дълго време не искахме да погледнем сардини!

Сутринта на 15-ти октомври беше прекрасна, топла, с пълно затишие. Истински ден за почивка. Докато поливаше палубата, Дюфур изтърва кофата. Водата беше така вълшебно бистра, че я проследих с поглед около тридесетина метра — горката кофа, плавала бе на всичките ми кораби. Човек се привързва към старите си вещи.

Моят спътник се къпа и плува около яхтата. Едва се бе качил на борда, когато забелязахме плавника на една акула — първата през нашето пътуване. След това посещение Дюфур проявяваше по-малко желание да се къпе в открито море.

Най-после, на 16-ти в 4 ч. и 30 мин. един слаб полъх ни позволи да потеглим отново. Но преди разсъмване попаднахме в гъста мъгла — с нож да я разрежеш: не се виждаше на един кабелт разстояние.

Ветровете са променливи, насрещни.

Въпреки всичко, рано следобед отминахме нос Мондего. Този назъбен нос — краят на Сиера де Буаркос — бележеше края на жалкото ни пътуване от Виго.

Вихрушките се редуваха със затишия, после при една буря вятърът рязко отскочи към северозапад и се засили. Когато приближихме остров Берлинг, вятърът духна от север, за да потвърди поговорката:

При Берлинговите острови вятър от север е щастие за моряка.

Курун се движи добре и на 17-ти в 1 ч. и 45 мин. сутринта пресичам линията остров Берлинг — нос Карвойеро. Силното вълнение закрива мачтите на големите кораби, когато попадат в падините, а по тези места корабите са многобройни. Нощта е хубава, но екипажът на Курун не е във форма. Полузаспали на руля, въпреки голямото вълнение, следваме много лош, зигзагообразен курс. От вчерашното слънце се чувствувахме като „ударени с бамбук“, а бяхме и попрекалили със сардините…

Все пак в 11 ч. и 30 мин. яхтата мина нос Рока, най-западната точка на Европа. Един час по-късно, след като отмина и нос Рацо на същия стръмен и див бряг, Курун навлезе в северния канал, покрай един накичен с вилички бряг, където е и плажът Каскаес.

Трябваше да преодоляваме течението на отлива, но скоро пристигаме при Кашопо де Порте, обширна пясъчна банка, която трябва да остане на юг от нас. Върху мръсната вода се образуват красиви водовъртежи. По едно време изглеждаше като че вятърът ще ни остави в завета на брега. Но в 14 ч. и 30 мин. минаваме в подножието на Форте Сао Джулиао и навлизаме в реката.

Забелязах един хубав черен кеч, който пътуваше към открито море между двата Кашопо. Беше Омоо, белгийска яхта, която отиваше в Ница; и през ум не ми мина, че по-късно ще срещна екипажа й на Галапагоските острови, на борда на френска яхта!

Курун плава срещу течението на Тахо — Rio Tejo.

Скоро се очертава Белем, гдето се издига величественият дворец Ахуда с квадратни очертания, после Алкантара и обширният Лисабон, който се издига над Мар де Пала^[6]. Преди да стигна до Белем, „търсех“ брега, за да изпитам по-слабо течението; но за да спечеля, трябваше да хитрувам, тъй като в заслона на брега вятърът е незначителен. Минавам съвсем близо до прочутата кула на Белем, която е съвсем бяла и кацнала на пясъка със своите бойници и кули прилича на гигантска торта, творба на някой майстор сладкар!

Мислех да вляза направо в басейна за яхти, но яхтата напредваше бавно и някакъв побъркан тип, застанал пред тесния вход, ни забрани с ръкомахания да влезем. Трябвало да отидем на карантинната котвена стоянка. Слабият вятър едва позволяваше да маневрираме, а трябваше да правя опасни завои между най-различни съдове. Не успях да намеря лазарета. Дошло ми бе до гуша: „Този комар не ще ми попречи да вкарам кораба си на сигурно място.“ Малко преди да се смрачи, заседнах пред входа на басейна за яхти, защото бях продължил много на един халс. Трябваше да чакам прилива. Едва в 22 ч. и 15 мин., след много маневри и теглене с множество въжета, закрепени чрез малката лодка за брега и другите кораби, Курун бе вързан на единственото свободно място в препълнения басейн. Тази вечер екипажът заспа дълбок сън.

 

 

За разлика от Виго басейнът на Белем приютяваше много и хубави яхти, между които Курун се губеше.

С удоволствие се любувах на хубавите корпуси и открих под португалски флаг нашия бивш пилотски кораб от Хавър Жоли-Бриз — много известен от големите кръстосвачни състезания; беше остарял, но все така привлекателен.

Басейнът на Белем се предпочиташе от последните представители на ветроходния флот. Плажът, гдето се издига прочутата кула, е видял отплаването на Диац, Кабрал, Албукерк за славните им пътешествия. А самата кула бележи мястото, откъдето е отплавал за Индия Васко де Гама.

Колкото до манастира Иеронимос, този чудесен паметник, в който мавританският и индийският стил се смесват с готическия, той е интересен за моряците, защото е построен от крал Мануел I като благодарност към бога за успеха на Гама. Там почиват впрочем в мраморна гробница и костите на великия мореплавател.

Няколко километра с трамвай разделят Курун от Лисабон.

Почти не напуснах кораба — отидох само да разгледам този човешки кошер, който ми се стори ултрамодерен, а това беше достатъчно, за да се държа настрана, при все че по реката имаше още живописни стари кораби, украсени като някогашните.

Затишията и незначителните ветрове бяха изхабили доста такелажа, вилката на гафела не ми харесваше — беше претъркала мачтата на мястото, където се допират. Трябваше да се поправи, като се обкове мачтата с месингов лист.

Кутерът бе стъкмен за излизане на море, но поради лошото време заминаването бе отложено за малко. Изчаках да отмине един циклон в Порто с ветрове до 10 бала, които щяха да вдигнат хубаво вълнение в Гасконския залив.

 

 

26 октомври. Времето е много хубаво, барометърът се качва, духа доста силен северен вятър: най-благоприятните условия за отплаване. За нещастие формалностите ни задържат още един ден. Полицията беше на крак: Франко пристигаше с военен кораб в Лисабон. Административните власти бяха колкото недоверчиви, толкова и дребнави: искаха да определя точното време на нашето отплаване. Като че Курун е влак или самолет — Дюфур реагира много остро и трябваше да прибегнем до помощта на френското консулство, за да си получим документите.

На 27 вечерта, точно в определената минута за заминаване, на пост беше един агент от полицията, дошъл специално от Лисабон. Толкова по-зле! Беше много късно за отплаване. Отложих тръгването за другата сутрин.

Да спим! Утре заран напускаме старата Европа!

 

 

28 октомври. Прекрасна утрин със свеж вятър откъм брега. С вдигнати ветрила, добре натиснат от вятъра, Курун се спуска по Тахо. Обляната от слънцето река е величествена под безоблачното небе.

Яхтата напредва добре, но френският товарен кораб Пиер дьо Сорел ни задминава. Малкото знаме с нашите три цвята се вдига и спуска на върха на дългия гафел.

Този път поемаме по южния канал между двата Кашопо, след като минаваме край Форте Бужио — интересна кръгла крепост, която се издига сред устието на Тахо.

Вятърът е доста силен. Правя оптимистични изчисления за времето, което ще ни е необходимо, за да стигнем до Сен Венсан, на около 110 мили оттук, по-малко от един ден път. Морето е зелено и разпенено.

За нещастие, след като отминахме нос Еспишел, зад който започва заливът Сетубал, вятърът отслабна постепенно, промени посоката си към север, после стихна съвсем.

Хиляди птици са накацали по тихата вода, много делфини ловуват сред рибните ята. С готов харпун на планшира и с карабината маузер в ръка чакам напразно малките китообразни да дойдат в обсега ми.

Късно след обед слаб северозападен вятър, който скоро стана северен, извади Курун от летаргията му. Спущаме се покрай португалския бряг, като се държим настрана от пътя на параходите. Времето е великолепно. През нощта делфините играят пред вълнореза. Не си лягам: не се решавам да оставя харпуна и да отида да спя. Дръжката му е много къса и лека. „Мушвам“ три-четири пъти, но безуспешно.

На 29 в 13 часа минаваме на половин миля от нос Сен Венсан, най-югозападната точка на Иберийския полуостров. На върха му се вижда манастир, извисен над дивата самота. Щастливи са монасите, усамотени върху тази скала, пред необятното море!

Срещаме много кораби. Тласкана от северния вятър, яхтата се отдалечава от брега.

При залез-слънце назъбените върхове на Сиера Моншик все още се виждат — последна гледка от сушата, последно видение от Европа.

Топло е, морето е красиво.

Сен Венсан — Федала е съвсем малък преход — 212 мили. При все това продължи повече, отколкото предвиждах. На 30-и в 4 часа отново настъпи безветрие, със слаби подухвания от време на време. Едва се влачим по водата. Само 23 мили за цял ден!

Нищо не смущава корабния живот: само една сутрин забелязваме пред нас голям плавник на акула; скачам за карабината си, но чудовището е вече далеко.

 

 

1 ноември — в 13 ч. и 30 мин. вятърът духва от изток, вдигам балонния кливер. Един час по-късно виждам бряг. Брегът е Африка.

Вятърът се е засилил и духа от север, Курун прави хубав бял мустак; да се носим с балонния кливер е прекалено, но да се лети по морето е такова опиянение! Застанал на руля, аз съм щастлив като дете. Ще пристигнем преди полунощ.

Брегът се вижда добре, но дори като се кача на върха на мачтата, не мога да открия никакви подробности. При това големите резервоари на Федала са ориентир от първа величина.

В 17 ч. Дюфур „разпозна“ със сигурност резервоарите към левия борд. Следователно това, което виждам право напред, трябва да е Каза? Нищо не се разпознава всъщност.

Няколко часа по-късно яхтата спря близо до брега, от който в някои моменти не може да се види нищо. Затруднен съм да определя точното ни място.

Шумът на прибоя е близък. Измервам дълбочината — 28 метра, дъното е скалисто. Цяла нощ оставам да бдя на палубата. Много е влажно, съвсем не ми е топло. Дюфур спи. Направих една въдица. За съжаление, нямам никаква стръв. Закачвам на куката хляб със сирене… без резултат естествено.

 

 

2 ноември, 0 часа. Струва ми се, че разпознавам остров Ренар, който е на около петнадесет мили от Федала. И наистина в 3 ч. и 30 мин. времето се изясни и аз засичам фара на Федала в направление юг–52–запад.

С изгрева се появи и един срамежлив полъх — Курун се влачи едва-едва по водата. Навсякъде по негостоприемното крайбрежие се разбиват големи вълни. Забелязвам един изхвърлен на брега товарен кораб. Мисля си, че ако едновремешните моряци можеха да го видят, щяха да се присмеят — да се разбиеш на брега при хубаво време, с кораб, снабден с толкова усъвършенствувани инструменти!

На кораба е спокойно, водата тихо плиска корпуса. Хубава сутрин.

Най-после в 14 ч. и 30 мин. Курун пресича входа на Федала с точно необходимата инерция. Закотвям се в дъното на пристанището, на четиридесет метра зад кърмата на хубавата голяма яхта-шхуна Карола.

Едва се завързахме и една малка моторница дойде да ни приветствува горещо. Беше доктор Гресле, бретонец от Гедон, заселен във Федала. Донесе ни пресни плодове, авансира ни с марокански пари и отиде да телеграфира за пристигането ни.

Дюфур отиде да играе голф — той е запален, безспорно добър играч.

Колкото до кап’тена, след двете безсънни нощи той спи, спи…

 

Скала на Бофор

Характер на вятъра	Скорост в км/час
0 Безветрие	0,0 до 1,8
1 Тих вятър	2,2 до 6,0
2 Лек вятър	6,6 до 11,9
3 Слаб вятър	12,2 до 18,7
4 Умерен вятър	19,0 до 27,0
5 Свеж вятър	27,0 до 35,0
6 Силен вятър	36,0 до 45,0
7 Много силен вятър	45,0 до 55,0
8 Бурен вятър	56,0 до 66,0
9 Буря	67,0 до 77,0
10 Силна буря	78,0 до 90,0
11 Щорм	91,0 до 104,0
12 Ураган	над 104,0